Легендата

43

Този беше най-тихият Елантинин ден, който Меридианната империя помнеше. След седмица на ярки съзвездия и трескава подготовка всички празненства за рождения ден на императрицата бяха отменени заради влошеното й здраве. Гражданите и гостите на Валенда бяха уведомени за болестта й още сутринта и цялата столица тънеше в мрачно настроение. Дори слънцето сякаш бе загубило от блясъка си и се криеше зад облаци. Само едно ъгълче се подаваше и пращаше лъч светлина в стаята, където Донатела Драгна седеше със сестра си Скарлет.

По-малката сестра имаше чувството, че се е озовала в свят, където най-сладките й сънища и най-страшните й кошмари са се сблъскали.

Толкова пъти беше сънувала майка си. Най-често кошмари, в които майка й я изоставя отново. Но понякога сънуваше как се връща при нея. Винаги се случваше по един и същи начин. Тела спи, а после майка й я събужда с нежна целувка по челото. Тела отваря очи, после прегръща майка си и я залива неописуемо щастие.

Винаги беше едно и също — гърлото й се стяга от напиращи сълзи и неудържим смях. Онова особено щастие, така интензивно, че причинява болка. Притиска гърдите, отнема думите. И чувството би трябвало да е още по-силно сега, когато майка й най-после се беше върнала.

Тя лежеше на леглото на Скарлет, спокойна като прокълната принцеса от приказките, с тъмна коса, бледи страни и неестествено червени устни. Тела се опитваше да не отдава голямо значение на твърде наситените цветове на кожата и устните, напомняше си, че години наред майка й е била рисунка върху карта, а не жива жена.

Важното бе, че вече е свободна, и то благодарение на Тела. Това само по себе си би трябвало да я окрилява, да я накара да литне като птичка из стаята, през прозореца и над остъкления двор долу. Само че мисълта за криле я подсещаше за татуираните криле върху един мъжки гръб. А това на свой ред я подсещаше за единствения човек, за когото не би трябвало да мисли. Легендата.

Кръвта във вените й закипя.

Нямаше представа къде е отишъл, след като я беше зарязал на стъпалата пред Храма на звездите. Не искаше дори да се пита къде е отишъл. Не искаше да превърта в мисълта си всяка тяхна среща, всяка дума, която й беше казал, всеки поглед, всяка целувка. От спомените болеше — боляха я очите, дробовете, гърлото, особено от спомена за последния им миг заедно.

Да мисли за него беше проява на слабост. От друга страна, би трябвало да е напълно безчувствена, за да го изхвърли от мислите си след всичко, което бяха преживели заедно. А Тела не искаше да е безчувствена. Но не желаеше и мислите за него да я изпепелят.

Единственият начин да се разсее беше да мисли за майка си, която най-после беше тук и щеше рано или късно да се събуди.

Още не можеше да повярва, че Джакс е удържал на думата си и е върнал Палома. Може би наистина беше влюбен в Тела все пак. Тя определено беше единствената му истинска любов. Макар че да те обича орисия сигурно криеше сериозни рискове. Ала в момента не можеше да се тревожи за орисиите. Джакс беше дал ясно да се разбере, че на тях ще им е нужно много време да се събудят.

Тела изтри с влажна кърпа челото на Палома, не че беше нужно. Майка й не беше болна, жестът просто помагаше на Тела да не се чувства безполезна.

— Сякаш времето не я е докоснало през изминалите години — обади се Скарлет. — Това не е нормално.

— Едва ли има нещо нормално, когато си затворен в карта — отвърна Тела.

Скарлет свъси вежди.

Веднага щом стигнаха в двореца предната нощ, Тела заспа в леглото на сестра си. Събуди се, когато Джакс се появи с майка им на ръце. Той не каза къде я е намерил, но спомена, че е била затворена в карта и че Тела я е освободила с цената на голяма саможертва.

Тела се бе надявала, че и този път Скарлет ще предпочете да подмине без внимание разговор, свързан с майка им. Но е много трудно да се правиш на глух и сляп, когато някой лежи в стаята ти и изглежда прокълнат. Скарлет беше подложила сестра си на безмилостен разпит, докато тя не й призна всичко.

Скарлет не прие добре разказа й, особено онази част, в която Тела заема мястото на майка им в картата. След като накара сестра си да обещае, че повече няма да прави такива неща, Скарлет насочи гнева си към Палома и се мръщеше всеки път, когато я погледнеше.

Тела не можеше да я вини. Освен това усещаше, че под привидния си гняв Скарлет изпитва вина, тъй като е останала сляпа за толкова много неща по време на Каравала, а също и за факта, че този път играта е била съвсем истинска. Макар че вината не беше нейна, разбира се. Странно, но Тела не откриваше у себе си съжаление за стореното. Е, искаше й се да не се беше влюбвала в Легендата, но поне Скарлет, за щастие, не повдигаше този въпрос.

Любопитно й беше дали Джулиан е казал на сестра й, че Данте е Легендата. Самата тя не можеше да го изрече, беше й физически невъзможно да говори за това. Скарлет й беше признала, че е решила да даде на Джулиан още един шанс, но не беше влязла в подробности, навярно досещайки се какви са настоящите чувства на Тела към Легендата и Каравала. Ала Тела не вярваше, че сестра й му е простила лесно, не и само срещу горещи погледи и целувки. Това я навеждаше на мисълта, че Скарлет знае за Легендата повече, отколкото беше признала предната нощ.

— Искаш ли да поиграем? — предложи Тела. — Имаш ли тесте обикновени карти? — И отвори чекмеджето на нощното шкафче.

— Не! — скочи Скарлет.

Ако не беше реагирала толкова остро, Тела сигурно щеше да затвори чекмеджето, без да обърне внимание на съдържанието му. Но поведението на Скарлет само изостри любопитството й.

В чекмеджето имаше книга, красиво томче с подвързия от червена кожа, и също толкова красиво писмо, което се подаваше отдолу.

— Какво е това? — Тела издърпа писмото изпод книгата. Беше адресирано до Скарлет. Адресът на изпращача й беше непознат, но не и името над него — граф Николас д’Арси.

Тела остана безмълвна. Просто не смяташе, че да се разкрещи би имало смисъл.

Скарлет се беше изчервила до ушите.

— Мога да обясня.

— Нали уж беше решила да дадеш още един шанс на Джулиан.

— Така е. Но ще дам шанс и на Николас.

— Николас? Вече си на „ти“ с бившия си годеник? — Отчаяно се надяваше, че сестра й се шегува, че просто й връща за многото тайни, които беше пазила от нея. Макар че появата на графа би обяснила напрегнатите погледи, които Скарлет и Джакс си бяха разменили в градината. — Него ли си помолила Джакс да намери?

— Значи ти е казал, че съм го помолила за съдействие? — Изглеждаше изненадана, сякаш наистина имаше доверие на Принца на сърцата.

— Видях ви да слизате от една карета — каза Тела.

Скарлет вдигна ръце към страните си в опит да скрие новото изчервяване.

— Потърсих го, след като ти каза, че е успял да открие майка ни. Опитала се бях да намеря Николас, но без успех. А и така имах възможност да поразпитам Джакс за намеренията му към теб. Не че той ми каза нещо, на което да повярвам, разбира се.

— Ако питаш мен, нито ти, нито аз имаме право да критикуваме другите, че крият тайни — сопна й се Тела.

— Щях да ти кажа за Николас, но изчаквах подходящ момент. — Скарлет погледна към майка им, мълчаливо напомняне, че тя не е единствената, пазила тайни. — Не бих крила от теб, но знам, че никога не си харесвала графа.

— И сега не го харесвам. Да си пишеш с него е грешка.

— Не се тревожи — каза Скарлет. — Не смятам да се омъжа за него. Но ще ти бъда благодарна, ако не споменаваш за това пред Джулиан. Мисля си, че малко съперничество ще му се отрази добре.

— За това ли става въпрос, сериозно? — възкликна невярващо Тела. — Искаш графът и Джулиан да се състезават за теб?

— Не бих го нарекла състезание. Няма да им поставям задачи или нещо такова. Но как да разбера дали Джулиан е човекът за мен, ако няма с кого да го сравня? Мислех, че ще се гордееш с мен. Нали все казваш, че трябва да се науча сама да вземам решения. — Скарлет се усмихна доволно като котка, която се е научила да бяга от вкъщи и да изследва големия свят.

Тела винаги бе смятала, че сестра й я подценява… но може би тя беше подценявала Скарлет.

Все пак това с графа не й харесваше. Вече не вярваше на предсказанията на Оракула, но станеше ли въпрос за граф Николас д’Арси, буквално настръхваше. Писмата му до едно бяха прекалено съвършени. Той беше образ и подобие на идеалния джентълмен, а в реалния живот никой не е чак толкова изискан. Значи или беше ужасно скучен, или мамеше. Но въпреки колебанията си Тела се гордееше със смелата постъпка на сестра си.

— Скарлет, аз…

Камбани. Продължителен, нисък и скръбен звън отекна в двореца.

Тела изтръпна, напълно забравила мисълта си. Камбаните продължаваха да бият. Не отброяваха точен час. Бяха траурни камбани, които пееха за непрежалима загуба.

Майката на Тела се размърда в леглото. Не се събуди от тежкия си сън, но явно бе чула камбаните. А през скръбния им звън Тела чу раздвижване в коридора. Забързани стъпки. Уплашени гласове. Плач. И разбра.

Императрица Елантин беше починала.

Тела я беше виждала само два пъти, но при мисълта, че вече я няма, изпита неочаквано силен прилив на емоции. Не можеше да повярва, че тялото й лежи безжизнено, а очите й са се затворили завинаги.

Скарлет, изглежда, не се беше досетила какво означават камбаните, или най-малкото не беше сигурна, защото скочи от мястото си, отвори вратата и извика към една подтичваща слугиня:

— Какво става?

— Нейно величество е починала — потвърди жената. — Казват, че новият наследник, изгубеното й дете, сега ще се появи за пръв път от златната кула. Всички отиват в остъкления двор. От вашия прозорец кулата би трябвало да се вижда.

Слугинята продължи с бърза крачка по коридора, а Тела отиде при големия прозорец и дръпна докрай завесите. В стаята нахлу светлина, ярка и гъста като мед. Слънцето най-после се беше показало иззад облаците и се реваншираше за прежната си леност. Траурните камбани все още биеха и ярката му светлина изглеждаше някак нередна. Остъкленият вътрешен двор грееше под щедрия светлик и наистина се пълнеше с хора.

— Не мога да повярвам, че императрицата е мъртва — каза Скарлет.

— Щеше да я харесаш — тихо промълви Тела. — Беше щедра на прегръдки, за разлика от нашата баба Ана.

— Баба те е прегръщала?

— Веднъж — уточни Тела. — Нищо не си изпуснала, повярвай ми.

Тела не беше плакала, когато баба им почина. Жената бе положила усилия да ги отгледа, но Тела така и не бе успяла да я обикне. Ала императрицата беше харесала. Познанството им беше кратко, но Елантин промени пътя й, съдбата й. Ако пътеките им не се бяха пресекли, майката на Тела сигурно още щеше да е затворена в карта.

Тела проточи врат да погледне към златната кула над остъкления двор. Всички прозорци бяха отворени и слугини хвърляха през тях листенца от черни цветя към събиращата се навалица в ниското. Това се стори на Тела по-тъжно и от камбаните.

Само от един балкон не валяха цветя. Вместо с тях, балконът беше украсен със знамена в кралско синьо и с белия герб на Меридианната империя. В центъра на терасата стоеше човек.

Тела настръхна.

Не различаваше ясно лицето му, но разпозна цилиндъра. Елегантен, черен и извън всяко съмнение на Легендата.

Какъв негодник.

Тела знаеше, че Легендата е пълен с тайни, но точно за тази дори не й беше хрумнало. Преструваше се на изгубения престолонаследник. Точно затова я беше зарязал на стъпалата пред храма, когато фойерверките започнаха. Бързал е да отиде при императрицата, за да ги гледат заедно. Макар че сигурно би си тръгнал така или иначе.

Беше си направо неприлично, но Тела не успя да преглътне напушилия я смях. Въобразявала си бе, че тя е ключовата фигура в играта му. Само че Легендата, естествено, не играеше само една игра. Не беше дошъл във Валенда единствено за да унищожи орисиите и да си присвои силите им. Избрал бе столицата за своя игрална дъска, за да се докопа до трона.