Легендата

11

Чувала бе, че при друго представление Легендата променил цвета на небето. Но не бе очаквала, че е достатъчно могъщ да пренарежда звездите.

Според легендите звездите не са просто далечни светлинни, а създания, по-стари и от орисиите, колкото вълшебни и опиващи, толкова страховити и могъщи. А Легендата незнайно как ги бе подчинил на каприза си.

— Чудя се защо Легендата не прави такива неща с небето всяка нощ — каза Тела.

— Сигурно би го правил, ако можеше. — Тонът на Данте бе делови, но Тела зърна някаква нова дълбочина в очите му, когато той погледна през прозореца на каретата. — Магията се захранва с време, кръв и чувства. Надеждите и мечтите на гостите и участниците в Каравала са отлично гориво и благодарение на тях магията на Легендата е най-силна по време на игрите. По план съзвездията трябва да се сменят всяка нощ. Тази нощ символите ще се появят над всички празненства и балове в града като знак за началото на Каравала, но утре съзвездието ще е само едно и ще насочва участниците към квартала, където са скрити следващите улики.

Тела може и да не беше играла официално в Каравала досега, но знаеше принципите на играта. Първото и основно правило гласеше, че Каравалът е само игра. Провежда се нощем и в началото всички участници получават една и съща улика, която да ги насочи към следващите улики в това велико приключение, а някои от тях — и към наградата. По време на последния Каравал Скарлет трябваше да открие пет улики. Сигурно нещо подобно щеше да се случи и този път.

Но най-напред Тела трябваше да открие своя „приятел“.

Каретата се приземи тежко, а може би проблемът беше в сърцето на Тела, което заби учестено при поредния камбанен звън, оповестяващ полунощ.

Извади злополучната монета от джоба си и я стисна в шепа с надеждата това да подскаже на „приятеля“, че е пристигнала в Идиличния замък навреме, пък макар и в последния момент.

Стискаше монетата и се оглеждаше за „приятеля“. Само че нямаше представа как изглежда той. Виждаше единствено припукващи факли около замък на възвишение, замък сякаш излязъл от нечия болна фантазия. Ронещият се бял пясъчник грееше под съзвездията на Легендата, кипреше се с древните си бойници, изронените парапети и чудатите кули, полазени от червени рози с черни връхчета.

Блестящата крепост сякаш бе родена от фантазиите на младо момиче, само дето защитният ров наоколо й беше пълен с вода, толкова тъмна, че не отразяваше звездите на Легендата. Тела реши, че или великолепието на замъка е плод на магия, или звездите са поредната илюзия от безкрайния арсенал на Легендата.

Играта бе започнала само преди минута, а ето че Тела вече се питаше кое е истинско и кое не е.

Погледна отново към водата с надежда да зърне „приятеля“ или поне лодка, с която да стигне до замъка. Уви, явно единственият начин да се стигне дотам беше по извит тесен мост, настлан с ромбоидни каменни плочи.

— Годеникът си ли търсиш? — попита Данте.

— Ти да не би да ревнуваш? — подкачи го Тела.

— Просто се надявам да проявиш здрав разум — каза Данте. — Това е последният ти шанс да се откажеш. Нашият домакин трудно приема гости и още по-трудно ги пуска.

— Значи е добре, че обичам предизвикателствата.

— Е, поне по този въпрос сме на едно мнение — отбеляза Данте и намести решително ръката й в сгъвката на лакътя си, сякаш й даваше да разбере, че приема предизвикателството й.

— Нали не обичаше да ходиш на бал с едно и също момиче два пъти? — подхвърли Тела и го погледна весело в очите.

Данте се наведе към нея. Сурово пламъче блесна в тъмните му зеници, а топлите му устни докоснаха косата й и предизвикаха завист в други, предателски части на тялото й.

— Така е. Освен когато работата ми не го изисква.

„Копеленце надуто“ — ядоса се тя.

Първата й реакция бе да се дръпне, но мостът наистина беше тесен и без перила. Точно като балкона, от който беше скочила по време на Каравала. Скокът, който я беше убил.

Стисна силно ръката на Данте. Надяваше се той да разтълкува това като част от играта помежду им. Да не долови упорития страх, който сковаваше краката и дробовете й. Зададе му първия въпрос, за който се сети, с надежда да разсее мислите си.

— Е, какво толкова иска от мен Легендата?

— Не мога да ти кажа.

— Но можеш да ми кажеш, че ти е възложил да ме следваш по петите, така ли?

— Казах само, че може би го е направил. Може пък ти да си права, че си търся извинение да прекарам вечерта с теб. Или смятам, че си излъгала сестра си за целувките ни в гората, и сега смятам да го докажа.

Данте я стрелна с толкова покварена и помитаща усмивка, че сякаш мостът под краката й поддаде. Но самата тя не биваше да поддава. Твърде много бе заложено на карта тази нощ, а и Тела вече се бе целувала с него.

— Дори да ти повярвам, което е малко вероятно, нека ти напомня, че имам годеник и не смятам да го мамя с други мъже.

Великолепната усмивка на Данте угасна при споменаването на годеника й.

Тела пък се ухили и го потупа по ръката. Наближаваха върха на моста и тя вече се чувстваше по-спокойна.

„Да му се не знае“ — каза си тя. Дъхът й секна, уловен като птиче в гърлото й. Мостът се бе стеснил още и се бе изкатерил невъзможно високо, нямаше нито перила, нито предпазна мрежа, само безмилостната вода далече долу, която да я погълне, ако се спъне и падне. Опита се да направи още крачка напред, но главата й се въртеше непоносимо, очите й се замъгляваха.

Тя ли си въобразяваше, или факлите около Идиличния замък наистина миришеха на сяра, сякаш самата Смърт ги беше разпалила да й напомни, че я държи под око постоянно и чака да я прибере при себе си?

— Не мисли за това — предупреди я Данте.

— Не се каня да скоча — каза Тела.

— Не това имах предвид. — Устните му се долепиха до ухото й. — Вече не помня колко пъти съм умирал. И всеки път се боях, че повече няма да се върна, докато не разбрах, че именно страхът подхранва Смъртта. Точно както надеждите и мечтите подхранват силата на Легендата по време на Каравала.

— Не ме е страх от смъртта — заяви Тела, а после сведе поглед и с ужас видя, че се е вкопчила в ръката на Данте по-здраво и отпреди.

Той я потупа снизходително по ръката.

Тела не беше сигурна в какво точно състезание участват двамата, но се зарече, че няма да му подари победата.

— Просто не обичам клетки — обясни тя. — А това място прилича на огромен зандан.

Той се засмя тихо. Не с богатия звук, който Тела помнеше от каретата. Незнайно защо й хрумна, че много скоро, още щом влязат в замъка, ще научи на какво се дължи доброто му настроение.

12

Тела си мислеше, че знае какво да очаква в Идиличния замък.

И преди беше участвала в Каравала; всъщност целта на последната игра беше участниците да намерят именно нея. Звучеше вълнуващо, но през повечето време Тела беше скучала до смърт — стоеше затворена като принцеса от приказките и чакаше да я намерят. Е, беше се измъквала няколко пъти. Но да наднича иззад кулисите на Каравала и да наблюдава сестра си от сенките не беше същото като да участва пълноценно, да се потопи в декадентския свят на Легендата и да й вземат ума.

Да й вземат ума не влизаше в плана й сега, разбира се. Минаваше полунощ и трябваше бързо да намери „приятеля“, преди той да си е тръгнал. Ала с всяка стъпка в замъка й ставаше все по-трудно да се придържа към плана. Импулсът да забрави защо е тук и просто да се потопи в играта беше почти непреодолим.

Дори въздухът ухаеше на вълшебство. Имаше вкус на захаросани пеперудени крилца, уловени в паяжини от карамел, на пияни праскови, оваляни в късмет.

Отново си помисли, че престолонаследникът едва ли е чак толкова лош, че слуховете за него сигурно са преувеличени, дело на хора, които му завиждат. Балът му приличаше на празненство, което самата тя би организирала. Макар че какво говореше това за нея или за домакина им, Тела нямаше представа.

Стискаше упорито злополучната монета и се надяваше „приятелят“ още да е тук. Оглеждаше се трескаво за него, но виждаше и всичко останало — залата, хората, пъстрия хаос.

Погледната от арковидния си вход, балната зала приличаше на сцена, завладяна от поредната оживяла орисия, събудила се за живот сред взривове на пух и пера във всички цветове на дъгата. Менажерията — тази карта символизираше началото на нова история или приключение.

Мъже и жени, покрити с пера и с извити рогца на главите, висяха от тавана, въртяха се в пируети и правеха въздушни салта около плътни ивици коприна в златно и пурпурно, които се спускаха към пода като панделки. Под тях изпълнители в костюми от животинска кожа, пера или просто с изрисувана гола плът пълзяха и дебнеха като диви химери, избягали от друг свят. Някои приличаха на тигри с драконови криле, други на коне с разцепени опашки, на змии с лъвски гриви, на вълци с еленови рога, ръмжаха, зъбеха се и дори посягаха да оближат краката на гостите. На няколко ниски балкона голи до кръста мъже с ангелски крила люлееха ухилени двойки на гигантски люлки под балдахини от цветя и тръни.

Данте изсумтя до нея.

Добре де, може и да се беше зазяпала по мъжете, които приличаха на ангели или паднали звезди, с напразната надежда един от тях да е „приятелят“, когото търсеше. А и защо да не се наслади на гледката? Винаги си беше мечтала за празненства като това. Знаеше, че няма време за губене. Но очите й се напрягаха да зърнат всеки искрящ сантиметър, а устата й се напълни със слюнка не само заради храната, а заради самия бал. Заради драконовите криле, радостния смях, превъзбудените гости, които се оглеждаха трескаво, някои срамежливо, други гладни за зрелища. Всичко изглеждаше хем невинно, хем опасно, и Тела копнееше да се гмурне в изкусителното му вълшебство.

На върха на стълбището в балната зала Тела вдигна поглед към Данте, който се бе лепнал за нея като сянка с острите крайчета на индиговите си татуировки, надничащи от реверите на опушено сивото му сако.

— Защо не си облечен като еднорог или като леопард с пеперудени крила?

Едва доловима усмивка раздвижи лицето му.

— Дори заради Легендата не бих се облякъл като еднорог.

— Но еднорозите са вълшебни и всички дами щяха да искат да те погалят.

Сумтенето му този път прозвуча като сподавен смях.

Тела се усмихна напук на всичко. Не харесваше Данте, но й беше приятно, че я намира за забавна. Както и че не проявява интерес към дамите, които току поглеждаха към него и май наистина искаха да го погалят, нищо че не беше маскиран като еднорог.

— Поздравления! — Йован, една от най-дружелюбните актриси на Легендата, се спусна пред двама им като марионетка на сцена. Дебели въжета бяха прикрепени към тъмнокафявите й ръце и крака, така че момичето да не докосва пода. Сребърните звънчета по обувките й пееха игриво.

Йован редовно играеше ролята на посрещан, но с това функциите й далеч не се изчерпваха. Често беше ходеща улика, дегизирана като приятелско лице, и насочваше гостите в правилната посока. Друг път използваше обичливата си усмивка да напомни на сащисаните участници, че това е само игра.

За разлика от повечето изпълнители в залата тъмнокожото момиче не беше облечено като химера, а като Лудия шегаджия — още една орисия от тестето на съдбата.

Маска с кръпки в ярки цветове скриваше наполовина лицето на Йован, а дясната половина на плаща й беше в същия десен. Другата му половина беше катраненочерна, точно като качулката, която засенчваше лявата страна на лицето й. Лудият шегаджия беше капризна карта и символизираше щастие, което не трае дълго.

— Добре дошли! Добре дошли на Каравала, най-великолепното представление по суша и вода. Тук може да се срещнете лице в лице с орисия, да си откраднете парченца участ…

— Да, добре — прекъсна я Тела. Искрено харесваше Йован. По време на предишната игра момичето неведнъж й беше помагало да се измъкне от лъскавия си затвор. Но точно сега не й се слушаше речта на девойката. Колкото и изкусителен да беше Каравалът, нямаше смисъл да се впуска в играта, ако сделката с „приятеля“ пропаднеше. Той беше единствената солидна връзка с майка й, а да я спаси беше по-важно от всичко. — Това вече съм го чувала. Направо ни дай първата улика.

— Може би само си мислиш, че си го чувала — отвърна Йован и звънчетата по обувките й пропяха. — Поздравът е различен този път. — Изкашля се и започна да рецитира:

Йован удари пети в края на рецитацията и звънчетата по пантофките й пропяха отново. После въжета я изтеглиха нагоре към ледената мъгла, която се кълбеше под тавана на залата. Някъде оттам към Данте и Тела падна червена карта с обгорени ръбове като опърлено перо на химера.

Тела се наведе да я вземе. На картата беше изписано стихчето, което Йован им беше изрецитирала, дума по дума.

— Това ли е? Няма нужда да подписвам договор с кръвта си или нещо друго? Като Скарлет в предната игра?

— Всяко представление е различно. Когато сестра ти игра, всичко трябваше да изглежда по-опасно. Тогава беше само игра и търсехме този ефект.

Тела изсумтя.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че този път е истинско, откажи се. Вече съм чувала речта как не трябвало да си губим ума по време на Каравала.

— А тази нощ чу ли я? — тихо попита Данте и погали с пръсти цветята по роклята й.

Тела сведе отново поглед към обгорената поздравителна картичка в ръката си. Данте беше прав — стихчето не съдържаше познатото предупреждение. Всъщност казваше точно обратното: „Каравалът се усеща фантазен, но през идните пет нощи ще бъде напълно реален“.

Тела не се върза и за миг, но все пак вдигна очи към Данте и попита:

— Щом играта е истинска, значи ли това, че и всичко между нас е истинско?

— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретна. — Данте откъсна едно листенце от роклята й и го потри между пръстите си, преди да я поведе надолу по стълбите.

С други думи — не.

Нищо между тях не беше истинско, защото Каравалът не беше истински. Хората обичаха Каравала, защото той бе оживяла фантазия, и без значение колко сложна и чудата ставаше играта, пак си оставаше просто игра. Игра, която нямаше да й вземе ума, и точка.

Стигнали бяха края на стълбището. Тела стисна злополучната монета и отново огледа навалицата за човек, който може би прилича на дегизиран престъпник, с надежда да открие най-после „приятеля“ си. Започваше да се бои, че той вече си е тръгнал. Полунощ беше минало отдавна, а той я беше предупредил в писмото си, че няма да чака.

Но Тела не беше готова да се откаже. Погледът й се плъзгаше по актьори на кокили, облечени в животински кожи, по изпълнители, дегизирани като лебеди с дълги зъби, които гребяха, седнали в големи чадъри на точки, по потоци от цветя, водещи към центъра на балната зала.

— Онова там май няма да ти хареса.

Тела се обърна и едва не заби нос в гърдите на Данте. Той отново стоеше плътно зад нея и беше толкова безобразно висок. Тела се вдигна на пръсти да проследи погледа му през залата — покрай някаква жена, която се боричкаше с върколак, и млад господин, който хвърляше пръчка на красива полутигрица… чак до гигантската сребриста клетка в центъра на балната зала.

Тела се вкамени.

Зърнала бе дебелите железни решетки още на влизане, но чак сега си даде сметка, че целият дансинг е затворен в клетката. Хората, които танцуваха вътре, приличаха на животни в плен. Раменете й потръпнаха. Вече разбираше защо на Данте му е било толкова забавно на идване.

— Твърдението, че мразиш клетките, май не е било шега, а? — каза той.

— Че кой обича клетки? — Макар че, като гледаше, май половината гости на бала ги обичаха. — Какви глупаци — продължи тя. — Та това е Каравалът. Нима не разбират, че Легендата може да е замислил клетката като капан? Влизат вътре уж да танцуват, а после става ясно, че няма да получат първата улика, освен ако един от тях не се съгласи да остане в клетката завинаги.

Пак онзи басов смях.

— Това ли прави Легендата според теб?

— Ами последния път се опита да ме затвори в клетка на онзи ужасен балкон.

— От който ти се измъкваше редовно. Ако бе искал да те държи в плен, това нямаше да се случи, повярвай ми.

— Може пък аз да съм изключително добра в измъкването.

— Или само си мислиш, че е така. — Докосна с пръсти тила й, съвсем леко и само за миг, но допирът отприщи лавина от ярки спомени за ръцете му от онази паметна нощ в гората.

Беше я оставил да си тръгне. Престорил се бе, че не проявява интерес, но все пак я беше намерил скоро след това, подкачил я бе за ругатните й и бе така добър да й върне монетата, без да се заяжда твърде много.

— Хм — каза замислено Тела. — Ако не те мразех, компанията ти сигурно щеше да ми е приятна.

Усмивката на Данте изчезна изведнъж.

— Трябва да се махнем оттук.

— Какво…

Стисна я за ръката, по-бързо и по-силно от всякога. Всичко се случи за миг, толкова внезапно, че Тела не забеляза кога погледът му се е преместил. Данте вече не гледаше към нея. Присвил бе очи към нещо… или някого… зад гърба й.

— Опитваш се да избягаш с годеницата ми?

Думите, бавни и надменни, се плъзнаха по голия гръб на Тела, хладни и излъскани като прясно наточен меч.

Престолонаследникът.

13

— Това се казва изненада.

Искрено веселие подпали очи, сребристосини и ослепителни като морски прибой, засенчени от неукротена коса, толкова златна, че монети да изковеш от нея.

— Ти… — изграчи Тела и забрави да си поеме въздух. Момчето от небесната карета — същият нахален млад благородник, който беше заплашил да я изрита и беше пуснал нахапаната си ябълка върху пантофките й — я стрелна с пакостлива усмивка.

— Викай ми Джакс.

А после с жест несравнимо по-кавалерски от поведението му предната вечер той хвана свободната й ръка и докосна с устни кокалчетата й. Тънките му устни бяха меки и студени. Хладни тръпки полазиха по ръката на Тела чак до рамото, когато младият мъж прошепна, преди да е вдигнал глава:

— Не вярвах, че ще събереш смелост да облечеш роклята.

— Не е редно такава хубава рокля да виси на закачалката — отвърна уж лекомислено тя, за да скрие паниката си. Престолонаследникът я беше намерил прекалено бързо. Всъщност се бе надявала изобщо да не я намери. Наистина ли беше невъзпитаният младеж от каретата? Та той изобщо не отговаряше на представата й за наследника на Елантин.

Ако можеше да се вярва на слуховете, престолонаследникът би трябвало да е безмилостен и енергичен, а този младок с кръвясали очи и рошава коса беше просто нахален и мързелив. Белите му бричове бяха чисти, но кафявите кожени ботуши бяха по-подходящи за конюшня, отколкото за бал. Фрак не носеше, а бронзовото му шалче беше вързано накриво върху светла риза, която имаше спешна нужда от гладене.

Значи или слуховете лъжеха, или Джакс нарочно се правеше на безпардонен ленивец, когато му е изгодно. Златната коса падаше върху очите му, но това не му попречи да изгледа Тела отвисоко и със самочувствието на император.

— Ще танцуваме ли? — попита.

Данте се изкашля и дръпна Тела към себе си.

Джакс изкриви устни в подобие на усмивка, повече хищническа, отколкото дружелюбна.

— Нали не се опитваш да ми отнемеш годеницата на собствения ми бал?

Данте стисна по-силно ръката й.

— Всъщност…

— Не му обръщай внимание, той просто ревнува — намеси се Тела, преди Данте да е направил някоя глупост в пристъп на благородство, например да признае, че цялата тази неразбория е негово дело. Макар да не разбираше защо защитава човека, отговорен поне отчасти за неприятностите й. И имаше ли изобщо Данте нужда от нейната защита? Или пък просто искаше да докаже, че тя не се нуждае от неговата?

Така или иначе, Тела издърпа ръката си от хватката му.

Данте стисна челюсти толкова силно, че Тела чу как зъбите му изскърцаха. Но не го погледна повече. Щеше да се справи и сама.

Протегна ръка на Джакс.

Той прокара пръст по хищническата си усмивка и не посегна да поеме протегнатата й ръка.

Вместо това я прегърна през кръста. Дланта му, студена и силна, я придърпа скандално близо до него.

Джакс я поведе през потната навалица. Тела можеше да се закълне, че този път Данте изръмжа.

Беше привлякла известно внимание, когато се появи с Данте на върха на стълбището, но сега всичко живо гледаше към небрежно облечения престолонаследник, който я водеше с ръка около кръста й покрай фонтани с греховен алкохол и гости, които флиртуваха с изпълнители, маскирани като леопарди и лисици с пухкави опашки.

— Мислех, че ще се опиташ да избягаш — каза той.

— Защо да бягам?

— Защото — прошепна Джакс в косата й, всяка дума бе бавна и ленива като леките милувки на пръстите му по извивката на талията й — едва ли си останала с добро впечатление от първата ни среща, а вече несъмнено си чула слуховете, че съм бездушен психопат, готов на всичко, за да докопа короната.

— Казваш, че слуховете лъжат?

— Ако не лъжеха, вече щеше да си мъртва. — Устните му все така бяха притиснати в косата й. Погледнат отстрани, Джакс сигурно приличаше на страстен ухажор, който се движи по самата граница на приличието и съзнателно се опитва да породи нови слухове. Тела не се беше замисляла сериозно какво ще стане, ако наследникът на Елантин я открие, но определено не беше очаквала това. — Ако бях убиец, дали щях да те пощадя, след като си се представила за моя годеница, за да се вмъкнеш в двореца?

— Ако се опитваш да ми кажеш, че няма да ми отмъстиш за малката измама, значи по-добре е всеки да си върви по пътя. Истината е, че имам среща с друг.

Усети как устните му се извиват надолу в гримаса.

— Разочарован съм, Донатела. Мислех, че съм твой приятел. А ти не само че закъсня, а сега се опитваш и да избягаш. — Думите прозвучаха остро в контраст с ленивия му тон допреди миг, и стомахът й се сви на топка. — Дали защото не ми носиш уговореното? — погледна я от горе надолу с усмивка, която можеше да разплаче и ангел.

„Триста дяволи“ — изруга наум тя.

Всичките й планове и надежди отиваха на вятъра. Тела се опита да запази самообладание или поне да диша.

Не беше възможно Джакс да е нейният „приятел“. Не беше възможно вече повече от година да си е писала с престолонаследника на Меридианната империя.

Спъна се, но той я прихвана по-здраво през кръста и я притегли още по-плътно към себе си. Трябваше да е някаква грешка. Кореспондентът й би трябвало да е долен престъпник, който търгува с тайни, а не непредсказуем и кръвожаден претендент за трона, който, ако можеше да се съди по тона му, не изглеждаше склонен да й прости за провала.

Тела понечи да го отблъсне.

Напразно. Джакс я държеше здраво, явно бе по-силен, отколкото изглеждаше.

— Защо продължаваш да ме разочароваш? — Притискаше я към себе си, сякаш наистина бяха сгодени, и я водеше право към гигантската клетка в средата на залата. Иронията не й убягна. Беше се свързала с него с надеждата да се измъкне от затвора на бащиния си остров, а сега Джакс я водеше към нови решетки.

Изплашени сини листенца се отрониха от полите й. Сърцето й се блъскаше в гърдите и крещеше, че трябва да избяга при първия удобен случай. Но избягаше ли от Джакс, кой щеше да й помогне да открие майка си и да я спаси? Започваше да се отчайва. Сърцето й гърмеше в ушите и заглушаваше танцовата музика.

Но още имаше надежда.

Да, Джакс щеше да наследи трона, а заедно с него богатство и власт, каквито Тела не можеше да си представи. Но при всичките привилегии и влияние, които вървяха в комплект с престола на Меридианната империя, явно имаше неща — като истинското име на Легендата, — които оставаха непостижими за него, иначе изобщо не би се съгласил да й помогне. Просто трябваше да го убеди, че още може да му бъде полезна.

Тела издиша дълбоко и го хвана решително за ръката. Използва изненадата му да го дръпне зад триетажен фонтан, от който се изливаше алена течност с аромат на вино. Отдалече сигурно приличаха на двама влюбени, които нямат търпение да се прегърнат, ала Тела се чувстваше като човек, който върви по тънко въже над пропаст.

— Съжалявам — каза тя веднага щом останаха сами. Не смееше да го погледне в очите. Повтаряше си, че просто играе роля, но истината беше друга. Този беше от редките моменти на непресторен страх в живота й. — Не предполагах, че ти си приятелят ми, и затова се паникьосах. Благодарна съм ти за всичко. Не исках да те разочаровам.

Преглътна и вдигна към него очи, големи и умоляващи. Дори Джакс да беше способен на съчувствие, не пролича по нищо. И снежните бури бяха по-топли от погледа му.

— Търся те още откакто пристигнах — продължи бързо Тела. — Още не разполагам с името на Легендата, но до края на седмицата би трябвало да…

Прекъсна я нечий завален говор. Друга двойка изникна със залитане край фонтана, до който стояха.

След няма и миг Тела се озова с опрян в една релефна колона гръб, а Джакс се притисна в нея — представление за неканената компания.

Тя затвори очи.

Устата му се плъзна към шията й, хладните му устни я отблъснаха с тих шепот:

— И преди съм чувал обещания като твоето, и те до едно бяха лъжа.

— Кълна се, че ти казвам истината — увери го тя.

— Не знам дали мога да ти вярвам, а и името на Легендата вече няма да е достатъчно.

Усещаше осезаемо дъха му по кожата си, все по-високо, към линията на челюстта.

Тела отвори очи и вдиша рязко.

Погледът му я изпиваше жадно. Тя знаеше, че просто играят роля заради неканената публика в лицето на пияната двойка, но внезапно си представи как устата на Джакс се разтваря широко да я ухапе, да впие зъби в нея както в бялата ябълка от предната вечер.

И тогава, почти толкова бързо, колкото я бе притиснал в колоната, той се отдръпна. Пияната двойка се беше омела нанякъде.

Джакс все така не отделяше поглед от лицето й, наблюдаваше с присвити очи растящото й неудобство, било защото го намираше за забавно, било с неодобрение.

— Харесваш ми, Донатела, затова ще ти дам още един шанс. Но понеже не ми осигури необходимата информация, ще променя условията на споразумението ни. Ако изпълниш и двете си задачи, тогава и само тогава ще си помисля дали да те събера с майка ти.

— Значи знаеш къде е тя?

Ноздрите му се разшириха.

— Смееш да се съмняваш в мен, при положение че ти не спази даденото обещание? Ако ми беше осигурила името на Легендата, вече щяхте да сте заедно. Имаш време до края на тази песен да решиш.

Песента почти беше свършила. Инструментите бяха замлъкнали, с изключение на виолончелото, което изпълняваше финалния акорд.

— Кажи ми какво искаш — каза Тела.

Устните му потрепнаха едва доловимо.

— Две неща. Положих много усилия да стигна дотук, но слухът, че съм сгоден за теб, създава проблем. Разпространява се бързо. Ако се разбере, че е лъжа, хората, предвид репутацията ми, ще очакват от мен да те убия. Ако не го направя, ще изглеждам слаб и тогава мен ще убият.

— И какво предлагаш?

— Според мълвата въпросното предложение вече е направено.

— Предлагаш ми да се омъжа за теб?

Той се засмя.

— Не. — Но за миг кривна глава, сякаш обмисляше идеята. — Нямам желание да се женя за теб. Но искам да се преструваш на моя годеница до края на Каравала. След това ще кажем, че годежът ни е бил част от играта, и всеки ще си продължи по своя път.

Нямаше причина да не се съгласи. Тела и преди се беше преструвала на сгодена. Ала нещо в тази сделка я тревожеше. Все едно да сключиш сделка с някого от изпълнителите на Легендата. Със сигурност нямаше да е толкова просто, колкото го описваше Джакс. Като че премълчаваше нещо.

— Искаш още нещо от мен, нали? — попита тя.

— Първо трябва да проверя дали тази задача ти е по силите. Ако успееш да убедиш всички на този бал, че с теб сме влюбени до ушите, ще ти кажа и второто нещо, което искам. — Хвана я за ръцете и меките му кожени ръкавици обгърнаха решително голите й пръсти. — Да видим дали ставаш за актриса. — Усмихна се и трапчинките му й намигнаха весело, по момчешки. Но Тела вече бе установила колко бързо и лесно Джакс сменя настроенията си, и продължи да мисли за това, докато той я водеше към клетката с танцуващите.

Още крехки венчелистчета се отрониха от роклята й.

Тя вдиша дълбоко и на пресекулки. Нямаше представа какво ще прави, ако Джакс сметне, че не се е справила със задачата си, нито как да убеди цяла зала с хора, че двамата са влюбени.

Дебелите решетки миришеха на метал и кралска амбиция. Въздухът беше толкова гъст, че почти не ставаше за дишане, наситен с телесна топлина, парфюми и прошепнати съблазни. Джакс я стисна още по-силно, докато влизаха вътре. Може би самият той обичаше клетки или просто искаше да е сигурен, че Тела няма да побегне.

В клетката имаше страшно много хора. Непоканени дами и по някоя двойка седяха на обсипани със сатенени възглавнички пейки по краищата, а на дансинга от зелен мрамор се въртяха рокли и фракове като цветя, разпилени от вятъра.

Тела зърна няколко познати лица.

Каспар, който се бе превъплътил в Легендата при последната игра, както и в ролята на нейния годеник. Облечен в кафеникав костюм с червеникавите оттенъци на лисича козина, той шепнеше нещо на ухото на млад красавец, който най-вероятно нямаше представа, че Каспар е актьор. Току зад него, облегнат на дебела възглавница, Найджъл вземаше страха на благородниците с татуировките по тялото си.

Армандо също беше тук. На ръката му висеше захласната девойка в алена рокля и с лакирани в червено нокти. Ала вместо да се радва на вниманието й, Армандо не отделяше изумрудения си поглед от Тела. При това не я гледаше с познатото пренебрежение, а сякаш появата й е първото наистина интересно нещо тази нощ.

И не само той зяпаше.

Джакс вече не беше единственият център на внимание. Тела можеше да се закълне, че всички са приковали гримираните си очи в нея. Тя обичаше да събира погледите, но толкова много внимание май й идваше в повече. Претъпканата клетка сякаш изведнъж се смали. Светлината, допреди миг с празничния цвят на уиски, внезапно потъмня до неприятни сливови оттенъци. Най-осезаеми бяха погледите на жените, които се задържаха върху разбърканите й къдрици и голия гръб на роклята й. Шепнеха си с вдигнати вежди и Тела се досещаше какво говорят, нищо че не чуваше думите им. Малко неща са по-жестоки от коментарите на критично настроени дами.

Три момичета на нейната възраст дотолкова се поддадоха на завистта си, че понечиха да я спънат, когато мина край тях.

— Успокой се — прошепна й Джакс. — Никого няма да убедим, че сме сгодени, ако постоянно се оглеждаш, все едно нямаш търпение да се махнеш оттук.

— В клетка сме. — Тела вдигна глава към гъстите решетки отгоре и железните полилеи, украсени с гирлянди в синьо и бяло, които се люшкаха, сякаш и те искаха да избягат.

— Не гледай към решетките. Искам хубавите ти очи да гледат мен. — Джакс я хвана за брадичката. Пръстите му бяха студени дори през ръкавиците. Прошепнатите думи и знойните разговори наоколо им се смесваха с по-меките звуци на леещ се алкохол, приглушен смях и животинско ръмжене. Ала когато Джакс заговори отново, Тела чу само мелодичния звук на шепнещия му глас: — Знам, че не само клетката те плаши, скъпа.

— Ти май не страдаш от ниско самочувствие.

— Така ли? — Ръката му се плъзна от брадичката към шията й, меката обработена кожа се спря върху пулсиращата артерия. Погали я съвсем леко, но достатъчно, за да препусне страхливото й сърце. — Успокой се — повтори той. — Не мисли за нищо друго, освен че си най-облазяваната жена в тази зала. Всички тук си мечтаят да са на твое място.

— О, да, определено нямаш проблеми със самочувствието.

Смехът му се оказа неочаквано обезоръжаващ.

— Тогава си повтаряй, че всички искат да са на мое място и да танцуват с теб.

После, с широка усмивка, която сигурно бе откраднал от дявола, Джакс я прихвана през кръста и я завъртя на дансинга.

За човек, който уж толкова държи на репутацията си, Джакс демонстрираше изненадващо безразличие към чувствата на околните — танцът вече бе започнал и гостите танцуваха по двойки, но той се вряза между тях безогледно. Ала бе най-умелият танцьор, когото Тела познаваше.

Всяко негово движение беше грациозно, без да е заучено, и в такт с думите, които той шепнеше в ухото й.

— Има само един начин да изиграеш успешно заблуда като тази. Трябва да забравиш, че е преструвка. Заиграваш се с лъжата, докато тя ти стане толкова близка, че да я почувстваш като истина. Не си повтаряй, че се преструваме на сгодени, повтаряй си, че те обичам. Че те искам повече от всичко. — Притегли я още по-близо, плъзна ръка към врата й и се заигра с панделката около шията й. — Ако убедиш себе си, че е вярно, ще ти повярват и другите.

Завъртя я отново по дансинга, а от тавана на клетката се спуснаха дебели червени панделки, последвани от облечени в пернати костюми акробати, които хвърляха шепи лунен прах и брокат. Целият свят се превърна в магия, а Тела и Джакс се въртяха ли, въртяха сред спирали от златен прах и омара, венчелистчета и галещи пръсти в косата. И за миг Тела позволи на въображението си да се гмурне в опасната фантазия, която Джакс току-що й беше нарисувал.

Спомни си първата им среща. Решила бе, че е нахален и ужасен, но и шеметно красив. Ако не се беше държал толкова отвратително, сигурно би се зачудила дали устните му имат вкуса на бялата ябълка, или на нещо малко по-опасно. А после, заради общата им измама, Тела си представи, че и той е почувствал същото привличане, и че още от пръв поглед, там, в небесната карета, е разбрал, че я желае повече от всяка друга жена на света.

И че целта на този танц не е да спечели трона, като поддържа репутацията си на безмилостен убиец, а да спечели нея.

Точно затова й бе подарил великолепната рокля.

Затова танцуваше с нея сега.

Тела си представи, че любовта е място, което би искала да посети, и изпробва закачлив поглед.

Джакс я заслепи с широка крива усмивка.

— Сигурен бях, че ще се справиш. — Опря устни в ухото й и го целуна нежно по връхчето, леко като шепот. Сетне устните му се смъкнаха надолу и нещо изпърха в стомаха на Тела. Втората целувка беше по-осезаема и се задържа малко по-дълго, на нежното място под ухото й. Тела заби нокти в гърба му.

Музиката стана сякаш по-силна, цигулки танцуваха с арфи и виолончела в ритъма на покварена рапсодия, ритъм, способен да отнесе Тела към друго място и време.

Всички в клетката продължаваха да ги зяпат с нескрит интерес. Очи ги следяха жадно и устни се кривяха презрително, а устните на Джакс все така танцуваха смело по кожата на Тела в ритъма на валса.

— Дали да не им дадем нещо, което наистина си струва клюките… — Бръсна с кокалчета гърлото й и тя вдигна поглед към него. — Освен ако все още не се боиш от мен.

Тела го удостои с дива усмивка, макар сърцето й да препускаше в гърдите.

— Никога не съм се бояла от теб.

— Смееш ли да го докажеш? — Светлите му очи се смъкнаха към устните й.

Дали смее?

Кръвта във вените й се сгорещи.

Тела не се замисляше особено, преди да целуне някое момче. Целувките просто се случваха, момчешките устни се озоваваха върху нейните или нейните върху момчешките, после се включваха езиците, а момчето шареше с ръце по тялото й. Но някак не й се вярваше, че да целуне Джакс ще е същото. Имаше чувството, че опитните му ръце ще знаят съвсем точно какво да правят, къде да я докоснат и колко да натиснат. А устните му… Просто не знаеше какво да очаква. Досега я бяха докосвали закачливо, като на шега, но дали истинската целувка щеше да е нежна, или агресивна… Беше без значение всъщност, защото и двата варианта караха сърцето й да препуска.

Джакс я погали по бузата и я завъртя в още един кръг.

— Помогни ми да ги убедим — прошепна той.

Тела не разбираше защо се колебае.

„Та това е само една целувка“ — каза си.

А и любопитството й бе станало непоносимо. Един ден този мъж щеше да стане император, а днес искаше да я целуне пред очите на най-важните персони в империята.

Тела плъзна ръка към врата му. Кожата му беше по-студена от нейната, ала тръпнеше под пръстите й. Явно демонстративното му хладнокръвие беше поне отчасти преструвка.

— Май сега ти си нервният — подкачи го Тела.

— Просто се чудех дали мнението ти за мен ще се промени след това. — И устата му превзе нейната. Имаше вкус на изящни кошмари и откраднати мечти, криле на паднали ангели и бутилирана лунна светлина. Тела с мъка сподави стона си, когато езикът му се вмъкна между зъбите й.

Джакс се притисна към нея с всеки свой твърд сантиметър. Пръстите му се заровиха до болка в косата й. Нейните ръце си намериха път под ризата му и откриха твърдите мускули на кръста му. Беше от онези целувки, които хората си разменят зад заключени врати и в тъмни улички, а не на ярко осветен дансинг под погледа на имперския елит. Ала Джакс май не даваше и пет пари.

Пръстите му се мушнаха под панделката около врата й и притеглиха още по-близо главата й към неговата. И устните й, които той вкусваше и изпиваше, сякаш току-що е намерил нещо, което е смятал за изгубено. Сетне Джакс плъзна ръце под тънките презрамки, обшити със скъпоценни камъчета, които се кръстосваха на голия й гръб. Явно бе свалил междувременно ръкавиците си, защото ръцете му се усещаха ледени върху сгорещената й кожа. Галеха, мачкаха и искаха своето по начин, който не се връзваше с представата на Тела за актьорска игра.

Тя изскимтя.

Той простена.

Беше целувка, в която да живееш. Целувка, за която си струва да умреш…

Триста дяволи.

Целувка, за която си струва да умреш. Само един мъж в историята на империята се целуваше по този…

Джакс я ухапа, острите му зъби потънаха в устната й до кръв.

Тела се дръпна рязко, избута го с ръка на гърдите му. Не усети биене на сърце.

По дяволите. Какво беше направила?

Джакс сякаш грееше целият. Кожата му беше светла, да, но сега излъчваше неестествена светлина.

Панделката от шията й висеше от пръстите му като някаква награда, а кръвта от ухапаната й устна се беше стекла в ъгълчето на тясната му уста.

Тела всеки миг щеше да повърне.

— Какво ми направи? — прошепна тя.

Джакс дишаше тежко, също като нея. Треска палеше очите му, но в гласа му прозвуча познатата леност, граничеща с безразличие.

— Недей да правиш сцена точно сега, любов моя.

— Май е твърде късно за сцени. — Искаше й се да го нарече с истинското му име, Принца на сърцата, но още не беше готова да го изрече на глас.

Трапчинките се появиха отново, някак многозначителни този път, сякаш той знаеше точно за какво си мисли тя.

Тела зачака.

Чакаше Джакс да й каже, че греши. Да я успокои, че целувката му няма да я убие. Да й каже, че не бива да вярва на небивалици. Че само глупаво момиче би го взело за отдавна изгубена орисия, възкресена за живот. Чакаше го да отрече, че е Принцът на сърцата.

Но вместо това той облиза кръвта от ъгълчето на устата си.

— Трябваше да ми донесеш името на Легендата.

14

За миг Тела спря да диша, а с нея и целият свят. Всички на дансинга и край него сякаш се вкамениха, лицата им застинаха в разкривени гримаси на потрес. Чуваше се само шумоленето на броката, който продължаваше да се сипе от тавана.

Принцът на сърцата, орисията, прочута със смъртоносните си целувки, която я бе преследвала в сънищата и кошмарите й и я бе обрекла на несподелена любов от мига, когато Тела бе изтеглила картата от майчиното си тесте на съдбата, явно не беше само легенда. Беше истински и стоеше пред нея. Светлата му кожа грееше така неестествено, че всички присъстващи биха разбрали какъв е, ако не се бяха вкаменили така внезапно.

Той не беше докрай човек, а може би не изобщо. Беше нещо друго, нещо магическо, нещо нередно. Орисия.

А тя го беше целунала.

— Не очаквах да се изненадаш толкова. Монетата, която ти изпратих, би трябвало да ти подскаже кой съм.

Той посегна и приглади една от къдриците й с неочаквана нежност. Идеше й да се разкрещи, да побеснее, да го удари по окървавената уста, но явно и тя, заедно с цялата зала, бе попаднала под заклинанието му.

— Какво им направи, на всички?

— Спрях сърцата им. Все едно слагаш времето на пауза. Няма да трае дълго, за разлика от онова, което направих на твоето — каза той с бегла усмивка и сведе поглед към гърдите й.

Тела си пое въздух едва-едва, на повече от това явно не беше способна. Докато танцуваха, сърцето й препускаше, кръвта й кипеше сгорещена. Сега обаче сърцето й се задъхваше в гърдите, не й стигаше въздух, цялото й тяло беше като бледо ехо.

— Ще умра ли?

— Още не.

Коленете й се подгънаха.

Джакс се ухили до уши.

— Всичко това е толкова забавно, наистина. Чак не ми се иска да ти кажа, че все още има начин да се спасиш.

— Дай ми второто нещо, което искам от теб.

— Какво е то? — изсъска Тела.

Той дръпна ръка от косата й и я погледна отново в очите. Преди очите му й се бяха сторили сребристосини, но сега бяха целите сребро, грейнали в наслада от нарастващия й страх.

— Искам не само името на Легендата, а и самия него. Искам да спечелиш играта и да ми го дадеш.

После, преди Тела да се е опомнила, моментът отмина внезапно и звуци заляха отново балната зала. Можеше да се закълне, че никога не е чувала толкова силен шепот, прикрит зад фалшиви усмивки, уж никой не е останал скандализиран от неприличното поведение на Джакс и Тела. Макар че имаше един, който определено не криеше чувствата си. Данте.

Стомахът на Тела се сви съвсем.

Данте стоеше уж спокойно при входа на клетката, подпрял се с лакът на един от дебелите железни пръти, но стиснатите зъби, присвитите очи и презрителната извивка на устните го издаваха. Беше бесен.

Това не би трябвало да я ядосва. А той не би трябвало да е бесен, задето се е целунала с Джакс, тъй като вината за тази каша беше отчасти негова. Освен ако не играеше роля, което би обяснило нещата. Сигурно му бяха възложили да се прави на влюбен в нея по време на Каравала.

Джакс проследи погледа й и се напрегна видимо.

— Този май още те мисли за своя. — Светлата му кожа грейна малко по-силно. Той прокара палец по брадичката си, сякаш току-що му е хрумнала ужас на идея.

— Той няма нищо общо. Данте е от актьорите на Легендата — изсъска Тела. — Просто играе роля. Дори не ме харесва.

— Не ми изглежда така. — Джакс допря студените си устни до челото й в неприятно подобие на целувка и продължи: — Не давам втори шанс никому, но за теб ще направя изключение. Говорех сериозно, когато казах, че искам тази заблуда да изглежда убедителна. Ако някой разбере, че годежът ни е фалшив, или се досети кой съм и каква е договорката ни, последствията ще са крайно неприятни. Да вземем например онзи твой татуиран приятел. — Погледна отново към Данте. — Казваш, че е от актьорите на Легендата, значи няма как да го убия тази седмица. Но открие ли истината, лесно ще му видя сметката след края на играта.

— Не! — викна Тела, точно когато Джакс повиши глас да я надвика.

— Понеже така или иначе привлякох вниманието ви — обяви на всеослушание той, — моментът е, струва ми се, подходящ да споделя с всички вас една чудесна новина. — Сякаш по команда, досущ марионетки в добре отрепетиран танц, гостите на бала завъртяха фризираните си глави към него. — Както знаете, предишната ми годеница Алесандра почина в края на миналата година. Смъртта й беше непрежалима загуба за империята и лично за мен. Но както виждате, намерих друга, която обожавам и която, надявам се, ще обикнете и вие. Представям ви новата ми годеница Донатела.

Залата избухна в аплодисменти, а от тавана се посипа нова доза брокат и лъскави хартиени звезди.

Уви, в очите на Тела всичко това приличаше на пепел.

Изви устни в усмивка за тълпата, усмивка фалшива и горчива на вкус.

— Мразя те — прошепна тя.

— Защо? Нима постъпвам непочтено? — промърмори Джакс. — Дадох ти каквото поиска и сега само си искам дължимото.

— Хей, вижте! — извика някой. — Звездите! Те са първата улика.

В балната зала се възцари истински хаос. Не всички падащи звезди бяха улики, повечето бяха само посипани с брокат, който бързо изпълни клетката с трептящи облаци.

Истинското начало на Каравала беше поставено. Докато гостите се блъскаха да докопат повече от падащите звезди, Тела си мислеше колко пъти двете със Скарлет си бяха мечтали за Каравала, за Легендата. Сега Тела трябваше да спечели играта, иначе никога нямаше да мечтае отново. А същата участ вероятно заплашваше и сестра й. Обещала бе на Скарлет да внимава, а вече бе нарушила обещанието си.

Джакс кривна нагоре едното ъгълче на отровната си уста.

— Вземи си и ти една звезда, любима.

— Престани да ме наричаш…

— Внимавай, скъпа — прекъсна я той и опря решително два пръста до наранената й устна. — Нали не искаш да унищожиш красивата измама, която създадохме току-що? А сега — добави сладко той, — целуни пръстите ми, защото хората все още ни гледат.

Вместо да ги целуне, Тела ги захапа. Имаха вкус на скреж и провалени желания.

Очакваше Джакс да се дръпне, лицето му да се зачерви и думите му да станат грозни и гневни. Вместо това той вкара още по-дълбоко пръстите си в устата й, притисна ги към зъбите и езика й. В неземните му очи просветна нещо много зло, а стомахът на Тела натежа като олово.

— Този път ще си затворя очите, но ще е за последно. — Извади пръстите си от устата й и докосна леко мястото, където я беше ухапал. — Ако не спечелиш Каравала и не ми доведеш Легендата преди Елантинин ден, ще научиш от първа ръка колко смъртоносни са целувките ми.

Преди онази прокълната нощ Тела обичаше броката. Като малка често отмъкваше шишенца с брокат от магазините с надеждата, че в някое от тях има истински прах от звездите, вълшебен прах, който ще сбъдне всичките й желания или ще превръща камъчета в диаманти. Но никое от откраднатите шишенца не беше омагьосано. Брокатът в балната зала също не беше звезден прах, а просто стрито стъкло. Докато камбаните пропеят три след полунощ и двамата с Джакс се качат в небесната карета, стритото стъкло бе загубило блясъка си и се бе превърнало в сивкав прах, полепнал по ръцете на Тела и по полите на роклята й там, където преди бе имало цветя.

„Трябваше да ми донесеш името на Легендата.“

Откакто напуснаха злополучния му замък, Джакс не й беше казал и дума. Седна срещу нея, образ и подобие на ленивия благородник отпреди, и посегна да разхлаби бронзовото си шалче като човек, който току-що е приключил със списък от досадни задачи — да отиде на бал, да потанцува, да направи заклинание на Тела с отровните си устни.

— Май вече се страхуваш от мен, като гледам — подхвърли мързеливо той.

— Бъркаш отвращението със страх. Ти си мръсно чудовище. — А му беше имала доверие. — Измами ме.

— Би ли предпочела целувката ми да те убие на място?

— Да.

Устните му се извиха надолу, но в очите му нямаше и следа от тъга. Сигурно не беше способен да изпита тъга, така както не беше способен и на любов.

„… сърцето му спряло да бие отдавна. Само заради един човек щяло да забие отново. Заради единствената му истинска любов. Казват, че целувката му е смъртоносна за всички, освен за нея, неговата единствена слабост.“

О, как й се искаше тя да е слабото му място. Какво не би дала да го унищожи.

Смяташе, че знае какво виждат в нея хората от пръв поглед. Медено русите й къдрици, момичешката усмивка, хубавите рокли и нескритото желание да се забавлява я превръщаха в поредното глупаво момиче. Тела имаше много недостатъци, да, но никак не беше глупава, безполезна или каквито там други етикети обичаха да лепят хората на младите момичета само защото са млади и са момичета. Всъщност точно оттам Тела черпеше силата си.

Беше смела. Беше дръзка. Беше умна. И щеше да победи в тази сложна игра, без значение каква е цената.

— Ако ми беше донесла името на Легендата — каза Джакс, — нещата щяха да се развият различно.

— Ако това е вярно, защо изведнъж реши, че само името няма да ти е достатъчно?

— А защо да се задоволявам само с името, щом ти можеш да спечелиш играта и да ми дадеш човека? — Подхвърли го небрежно, в тон с ленивата си стойка. Тела обаче беше убедена, че зад новата й задача се крие нещо много повече. Искаше й се да го притисне още, ала Джакс едва ли щеше да й каже какво точно иска от Легендата. А и в момента й бяха по-нужни отговорите на други въпроси.

Облегна се назад досущ като него.

— И откъде да знам, че това е истината? Откъде да знам, че не играеш роля в представлението на Легендата?

— Искаш да ти докажа, че наистина съм орисия и че целувката ми ще те убие? — Весели искрици пламнаха в очите му. Явно все пак бе способен да изпитва емоции, иначе мисълта да демонстрира силите си не би го развълнувала толкова.

— Не, благодаря — каза Тела. Не смяташе, че Джакс е част от представлението, разбира се. Не си струваше да умреш за целувката му, макар че ако беше умряла, целувайки го, сигурно щеше да твърди обратното. Целувките трябваше да са нещо временно, наситени, но краткотрайни мигове на наслада. Но Джакс Тела би могла да целува до края на вечността. Не само заради безспорното му умение, а заради страстта, която го захранваше, заради силния копнеж, който й нашепваше, че тя е единственият човек на земята, когото той е търсил през целия си живот. В онзи миг на вълшебство тя беше забравила за майката, която я е изоставила, и за бащата, който я е тормозил многократно, защото Джакс й беше внушил, че иска завинаги да я държи в прегръдките си. Най-убедителната лъжа, която бе чувала някога.

А после беше видяла неестествения му блясък и това беше сложило край на заблудата. Още не можеше да разбере защо никой друг в балната зала не беше видял това. Дори сега, когато светлината около Джакс беше позагубила блясъка си, той определено не приличаше на човек, а красотата му беше умопомрачителна. Свръхестествено създание, способно да убие само с допира на устните си.

Мисълта, че Джакс е орисия, все още й се струваше абсурдна и нереална. Питаше се кога се е върнал на земята и дали и други орисии са го последвали. Но не знаеше още колко време ще я търпи, а въпросите без отговор не свършваха.

— Искам истинското име на майка си — заяви тя, — както и доказателство, че знаеш къде е и че ще ме заведеш при нея, след като всичко това приключи. Само така ще повярвам, че ми казваш истината.

Джакс завъртя едно от копчетата на ръкавелите си. Бяха с форма на сълза… или на капка кръв, може би.

— Според мен вече знаеш, че е истина, но все пак ще ти угодя.

Каретата се разклати, когато Джакс бръкна в джоба си и извади оттам правоъгълна карта.

Дори на слабата светлина в купето шарката по гръбчето на картата не можеше да се сбърка. Толкова тъмносиня, че изглеждаше почти черна, със загатнати златни люспици, които отразяваха светлината, и релефни спирали в тъмно червено-виолетово, което навяваше мисли за влажни цветя, вещерска кръв и магия.

Кожата по ръцете й настръхна.

Беше карта от майчиното й тесте на съдбата. Тела бе виждала и други тестета през годините, но нито едно не можеше да се мери с блестящите, почти вълшебни образи върху картите на майка й.

Тела с мъка потисна импулса си да изскочи от каретата, преди картата да й е предсказала поредната беда.

Но когато Джакс обърна картата, на нея нямаше орисия, а рисунка на майка й Палома. Приликата беше стряскаща, само косата й, спускаща се на тъмни кичури по раменете, изглеждаше някак по-вяла и тънка отпреди. Палома стоеше с вдигнати пред себе си ръце, с дланите навън, сякаш ги е притиснала силно към стъклото на прозорец. Сякаш е затворена в картата.

— Ето къде прекара майка ти последните седем години — изтъкна Джакс.

Тела откъсна очи от картата да види дали орисията не си играе с нея, но веселите пламъчета в очите на Джакс ги нямаше. Лицето му беше студено като кръвта, която изстиваше в нейните вени.

— Не ти вярвам — каза тя.

— На кое по-точно? Че това е майка ти или че е затворена в картата?

Джакс постави картата върху стиснатите й юмруци. Тела не усети гъдела, който съпровождаше всеки неин допир до Оракула. Не, тази карта пулсираше болезнено бавно, с ритъма на умиращо сърце. С ритъма на собственото й умиращо сърце, осъзна Тела.

Не можеше да е вярно. Не би трябвало да е вярно. Но слабият пулс на картата й нашепваше друго.

— Как е възможно това?

— Всъщност е по-лесно, отколкото си мислиш — отвърна Джакс. — И от опит мога да ти кажа, че е мъчително.

Лъч лунна светлина се промъкна в каретата и огря лицето му. Изражението му беше каменно, но за миг кожата му стана толкова бледа, почти прозрачна, че костите се провидяха през нея. Да, Джакс определено беше способен да изпитва чувства, помисли си Тела. Не любов може би, нито обикновените човешки емоции, но ужасът, който го беше залял преди миг, стигна и до нея.

— Бил си заключен в карта — прошепна тя.

Джакс дръпна глава встрани от лунния сноп и чертите му се скриха в сянка.

— А къде според теб са отишли всички орисии след изчезването си? — попита.

Каретата започна да се снишава, а стомахът на Тела се качи в гърлото й. Говореше се, че орисиите са били прогонени от някаква вещица. Или че се обърнали една срещу друга. Твърдеше се дори, че звездите ги превърнали в обикновени хора. Ала никога не беше чувала, че са били заключени в карти.

— Тази история ще ти разкажа друг път — продължи Джакс. — Сега най-важната ти задача е да спечелиш играта и да ми доведеш Легендата.

Джакс сведе поглед към смачканата звезда в ръката на Тела; първата улика, която тя още не беше погледнала.

— Отвори я.

Когато Тела не помръдна, Джакс взе звездата от ръката й, разгъна я и прочете на глас:

Направи пауза, после каза:

— Май става въпрос за Храмовия квартал.

— Очакваш да ти благодаря за прозрението ли? — озъби му се Тела.

— Опитвам се да ти спестя време — озъби й се на свой ред той. — Вярно е, че отложих пълната сила на целувката си, но не мога да премахна изцяло ефекта й. Играта свършва призори на Елантинин ден, значи разполагаш с още пет нощи да откриеш останалите улики. Само аз мога да освободя майка ти. Ако загубиш и не и доведеш Легендата, майка ти ще остане завинаги уловена в картата, а ти ще умреш…

Млъкна рязко, когато каретата се стовари тежко на земята.

Тела посегна да отвори вратата.

— И още нещо — продължи той и кимна към картата с образа на майка й. — Пази я. Ако нещо се случи с картата, дори аз ще бъда неспособен да спася майка ти. Когато спечелиш играта, гледай злополучната монета да е у теб, за да те намеря, преди Легендата да е пристигнал. А дотогава, любов моя, опитай се да не умреш.

После изпрати Тела с въздушна целувка.

15

Смъртта посети Тела в съня й. Плъзна върховете на ноктите си по тила й, а сянката й я последва в сънищата и отрови всички светли цветове, превърна ги в прах и пепел.

„Скоро пак ще си моя.“

Тела се събуди рязко от звука на гниещия й глас. Скочи в леглото, езикът й беше натежал, косата лепнеше от пот по скалпа й. Но пулсът й не беше ускорен. Сърцето й биеше дори по-бавно от снощи.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Туп… туп… туп.

Нищо.

„Проклет да е Джакс и проклети да са устните му“ — каза си.

Тела стисна влажните чаршафи с едната си ръка и картата с майка си с другата. Прегънала бе кранчетата й по време на неспокойния си сън, най-вече в ъгъла над тъмнокосата й глава. Явно тази карта не беше неразрушима като Оракула. Трябваше да внимава повече с нея.

— Толкова съжалявам — прошепна тя на майка си. Не искаше да се разделя с картата, но и не смееше да я държи у себе си.

Изтича при малкия куфар, където криеше Оракула, и прибра вътре картата с майка си. После извади Оракула.

Случили се бяха толкова много неща, че трябваше да провери дали новата сделка е променила бъдещето на майка й.

Картата бе сякаш по-топла от обикновено, гореща направо. Но бъдещето, което показваше, беше непроменено. Палома все така я гледаше с празни очи, мъртви като последния път.

Ала майка й още не беше мъртва. Поне засега беше само заключена. Тела нямаше да загуби надежда, не. Щеше да сечели Каравала и да оправи всичко.

— Без значение каква е цената — прошепна тя.

Думите едва се бяха отронили, когато Оракулът опари пръстите й. Магия. Тела я усети осезателно, цялата й ръка се затопли, а после образът върху картата се смени. Мъртвата Палома изчезна, на нейно място се появиха Скарлет и Тела, които прегръщаха майка си силно и с грейнали очи, все едно пак бяха малки деца.

Изглеждаше толкова истинско, че Тела почти усети майчините си ръце, силни, меки и топли. Тих стон заседна в гърлото й.

А после образът се смени отново, върна се към безжизнения труп на Палома.

— Не! — извика Тела.

Видението пак се промени, преля се в Тела и Скарлет, които прегръщат майка си след дългата раздяла.

— Госпожице Драгна! — Страж потропа силно на вратата. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна разсеяно Тела, докато образът на картата продължаваше да се мени. Оракулът за пръв път правеше такова нещо. Преминаваше от смърт към радост и обратно, сякаш да й внуши, че всичко зависи от нея, от това дали ще съумее да спечели играта и да се разплати с Джакс.

Тя прибра Оракула в куфара и извади решително първата улика.

По време на последния Каравал Скарлет беше получила карта с всичките пет улики още в началото на играта, но явно този път Каравалът следваше различен модел. Според тази улика и съдейки по казаното от Данте, излизаше, че всяка нощ по една улика ще бъде скрита в различни квартали на града. За да спечели, Тела трябваше да намери всичките, а след това да се изправи лице в лице с Легендата.

За жалост, Каравалът се играеше само нощем и търсенето й можеше да започне чак довечера. Пък и изглежда, Джакс вече й беше намерил занимания за през деня.

В долния край на леглото й имаше позната кутия. Изглеждаше съвсем същата като онази, която беше пратил предния ден, само че тази беше със златна, а не с бяла панделка. Бележката гласеше:

Към нея беше приложена визитна картичка с трънлив лилав бордюр.

Отдолу някой беше написал името на улица в Сатенения квартал, както и час, който беше задраскан и поправен:

Заповедта беше смехотворна, като се имаше предвид колко малко държеше Джакс на собственото си облекло. Но едва ли ставаше въпрос за роклите й, реши Тела. Ставаше въпрос за притежание; Джакс даваше да се разбере, че тя е негова собственост.

Демон такъв. Не, дори тази дума не беше достатъчно лоша за него.

Ако годежът им беше истински, Тела би го развалила дори само заради тази бележка. Но в момента за това и дума не можеше да става.

В кутията имаше чифт дълги до лактите ръкавици в телесен цвят и с копчета от сини перли. Тела ги метна настрани и извади роклята към тях. Прекрасна рокля, отвратително прекрасна. С широко деколте, разголващо раменете… такъв модел никога не би могла да облече на Трисда. Баща й би позеленял при вида на тази рокля. Сапфиреносиня дантела върху подплата с телесен цвят. Роклята беше едновременно деликатна, женствена и скандална.

Все още й се искаше да пренебрегне уговорения час в шивашкото ателие и да захвърли роклята при ръкавиците. Не й харесваше мисълта, че Джакс я облича като своя кукла. Само че багажът й още не беше пристигнал. А и Джакс беше дал ясно да се разбере, че за да спаси майка си и собствения си живот, Тела трябваше не просто да спечели играта, а и да играе убедително ролята на негова годеница.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Туп… туп… туп.

Нищо.

Сърцето й не биеше по-бавно отпреди час, но не биеше и по-бързо. Опита се да закуси на крак и после да изтича без бавене до гаража с небесните карети, ала сякаш всичко се случваше на каданс, бавно и мудно.

Беше й трудно да не заспи, докато каретата се спускаше за кацане. Сигурно затова се озова на улица, полазена от раздути сенки, и напразно се оглеждаше за „Модните облекла на Минерва“.

Още не беше обиколила града, но знаеше много за кварталите му — за Квартала на подправките, средище на подземния живот във Валенда, за Храмовия квартал с характерното му безочие, за великолепния Университетски кръг и елегантния Сатенен квартал, където би трябвало да се намира сега. Сатененият квартал бе прелестен лабиринт от лъскави магазини за дрехи, дюкянчета за шапки, сладкарници и прочие, всичко това в наситени весели цветове.

Само че или информацията на Тела беше погрешна, или тя се бе озовала на грешното място. Магазините наоколо й бяха мрачни и неприветливи като гарвани, сгъчкани на улички, вонящи неприятно и пълни с клиенти, които никак не отговаряха на нейните представи. Нагиздена в изящната си рокля от сапфиреносиня дантела, Тела приличаше на принцеса, озовала се в чужда приказка.

Докато се оглеждаше за ателието на Минерва, Тела видя не един и двама кичозно облечени мъже, на уличните лампи се облягаха двойки, забравили всяко приличие, жените пушеха миризливи пури, деколтетата им бяха твърде дълбоки, а роклите с твърде ярки цветове — горено оранжево, презряло жълто, синьо като прясна синина и просташко червено.

По уличните лампи висяха обявления с рисувани портрети. Над някои от портретите беше написано с големи букви „Издирва се“, на други — „Безследно изчезнал“. Имаше и изненадващо декоративни плакати, оповестяващи наближаващия Елантинин ден, но те изглеждаха странно и не на място тук, точно както изглеждаше самата тя.

Сетне погледът й попадна на редица магазинчета за разни билета и Тела понечи да скръсти ръце на гърдите си.

Определено бе попаднала на грешното място. Това тук приличаше и миришеше на печално известния Квартал на подправките, където хората идваха да наемат убиец, да купят непроследима отрова или нещо още по-незаконно. Кварталът приютяваше хазарта, опиума и бардаците на Валенда. Всичко това бе извън закона, затова дейността се извършваше под земята, в древните тунели под града, до които се стигаше само с парола и през скрити врати в магазинчетата за екзотични подправки.

— Не знам дали е редно хубаво момиче като вас да се разхожда само по тези места, дори денем.

Тела отстъпи неволно назад, макар че жената, която я бе заговорила, изглеждаше твърде стара, за да представлява заплаха.

Старицата беше поне пет пъти по-възрастна от Тела, с набръчкани, омацани с мастило ръце и лъскава бяла коса, спускаща се почти до земята, която жената премиташе. Метлата с дълга дръжка се движеше ритмично напред и назад пред стъпалата на магазинче с табела „Най-издирваните от Елантин“.

Тела издиша на пресекулки. Не познаваше Квартала на подправките, но това забележително магазинче я зовеше като стар приятел. Именно тук бе изпращала писмата си до Джакс.

Досега не беше сигурна дали магазинът наистина съществува, или е просто адрес, на който хората изпращат писма и молби, прекрачващи границите на закона. Но явно магазинчето съществуваше наистина. Плакати за издирвани престъпници бяха разлепени из целия квартал и явно водеха произхода си именно оттук.

Тела пристъпи да надникне през витрината. Пълно бе с черно-бели плакати на най-интересните престъпници, които Тела беше виждала. Нещо в тези портрети я омайваше и тревожеше, и тя се запита дали не им е направено заклинание, защото можеше да се закълне, че я теглят към себе си, зоват я да влезе в магазинчето и да ги погледне отблизо, точно като тестето на съдбата в стаята на майка й преди години.

Онова привличане не беше довело до нищо добро, разбира се.

— Изгуби ли се? — попита старицата. — В този квартал това не е на добро.

Камбани пропяха в далечината. Тела се опита да преброи звъненето и стигна до десет. Определено бе закъсняла за уговорения час. Сега нямаше време за магазинчето „Най-издирваните от Елантин“. Може би друг път.

— Търся „Модните облекла на Минерва“ — каза тя.

Старицата я измери с поглед.

— Не знам за какво ти е да ходиш там. Виж надолу по онази улица. — Тя посочи с брадичка към една табела с надпис „Грешна посока“. — Внимавай. Ателието на Минерва не е… — извика след нея жената.

Но Тела не чу останалото, защото вече тичаше надолу по улицата. Много скоро се задъха, сърцето й натежа в гърдите. Ала продължи да подтичва, докато не стигна облян от слънчева светлина тротоар, обточен с магазини, всичките прекрасни като грижливо опаковани подаръци. „Модните облекла на Минерва“ се падаше на ъгъла. Спуснати люлякови драперии заслоняваха витрината, а тежък сливов навес засенчваше вратата като сънено венчелистче.

Скарлет би го намразила от пръв поглед, защото мразеше лилавия цвят.

За миг Тела се почувства виновна, че е излязла от двореца, без да се обади на сестра си, особено след казаното от Армандо предната вечер. От друга страна, Скарлет сигурно беше чула вече за годежа на Тела и вероятно се досещаше, че има нещо гнило в цялата работа. Видеха ли се, тя моментално щеше да разбере за измамата, а после щеше да хукне да спасява сестра си и да се изложи на всякакви опасности, а Тела не можеше да допусне това.

Скарлет беше най-важният човек в живота й, единственият човек на целия свят, който я подкрепяше безрезервно. Тела не вярваше в романтичната любов, но буквално бе заложила живота си, че сестра й я обича. И би преобърнала света, за да предпази Скарлет.

— Простете — каза задъхано Тела пред входа на ателието, където мъж с голямо шкембе, зализана черна коса и костюм в цветовете на магазина вардеше пред вратата, сякаш бе нейно продължение. — Казвам се Донатела Драгна.

— Подранили сте май? — подметна мъжът.

Всъщност беше закъсняла. Думите му й се сториха странни, а следващото странно нещо беше необичайният брой ключалки, които мъжът отключи, преди да отвори тъмнолилавата врата и да я пусне в ателието.

16

„Модните облекла на Минерва“ не беше обикновен магазин за дрехи. Всъщност може и изобщо да не беше магазин за дрехи, помисли си Тела.

Фоайето беше декорирано с изкусителни люлякови канапета, аметистовите килими бяха по-дебели от неподрязана трева, виолетовите вази бяха пълни с цветя, големи колкото малки дървета, които миришеха на лавандула и скъп тютюн. Ала нямаше нито рокли, нито други модни аксесоари.

— Красива като видение, наистина.

Тела се стресна при вида на пълничката шивачка, която изприпка от една двойна врата. Орхидеената й коса беше смело подстригана на черта до брадичката, около врата й като бижута висяха шивашки метри.

— Той спомена, че си смело момиче, но не и че си толкова красива. Нищо чудно, че си привлякла вниманието му.

Тела нямаше намерение да се усмихва, защото нито присъствието й тук, нито връзката й с Джакс бяха по неин избор, но все пак й стана приятно от комплиментите.

— Подранила си и ще се наложи да изчакаш мъничко. Да ти предложа вино или сладкиш, докато чакаш?

— Никога не отказвам вино и сладкиши.

— Ще пратя някого да ти донесе.

Шивачката отведе Тела в друго лилаво помещение с кадифени тапети и затворени врати, тъмни като черни череши, и със също толкова тъмен шепот, долитащ иззад тях.

— Колко отрова се побира в тези копчета за ръкавели? — чу се мъжки глас.

Зад вратата в съседство някаква жена обясняваше делово:

— Вплетена е в коприната. Дръпвате леко и се превръща в гарота.

Някой се изкиска две врати по-надолу, после друг глас каза спокойно:

— Ръкавите са широки, за да скриете в тях малък револвер. Ето тук, в това приспособление.

Скрити револвери. Отрова. Гароти.

Това място определено се отклоняваше от нормалното, но същото можеше да се каже в пълна мяра и за нейния годеник. Фалшив годеник, поправи се тя. Макар че Джакс си правеше твърде много труд заради един измислен годеж, ако питаха нея.

Шивачката спря пред затворена врата в края на коридора.

— Влез и се разположи удобно, мъничката ми. Аз ей сегичка идвам с нещата ти.

Жената тръгна с подтичване по коридора, а Тела посегна към дръжката на вратата. Очакваше полилеите да са направени от шишенца с отрова, огледалата да са с рамки от мечове, а закачалките да са кинжали.

Но не очакваше да види него.

Стомахът й се сви, а сърцето й прескочи, както се случваше винаги при вида на Данте.

Данте, образ и подобие на едноличен господар.

Седеше на голям стол с черна кадифена тапицерия в ъгъла на стаята, все едно седеше на трон. Трон, който бледнееше смален под тежестта на широките му рамене и масивна гръд. Гърбът му беше изправен, но без помен от напрежение, сякаш Данте не знаеше какво е да се отпуснеш, а само как да заемаш пространство.

Самодоволно копеле. Само че кръвта й се сгорещи напук на мислите й.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Чакам те.

— Откъде знаеше, че ще дойда?

Той вдигна вежди бавно и снизходително.

Светът на Тела се люшна отново.

— Ти ли изпрати бележката?

— Разочарована ли си, че не съм Джакс?

Тела затвори вратата с ядно движение.

— Съвсем ли откачи? Знаеш ли какво ще направи годеникът ми, ако разбере?

— Ще разбере само ако ти му кажеш — хладно отговори Данте. — А пред мен няма нужда да се преструваш, че сте сгодени.

Беззвучни сирени изпълниха стаята, когато Тела си спомни казаното от Джакс. „Да вземем например онзи твой татуиран приятел… Той е от актьорите на Легендата, значи няма как да го убия тази седмица. Но открие ли истината, лесно ще му видя сметката след края на играта.“

— Може пък да не се преструвам — заяви Тела и понечи да разтегне устни в най-сладката си усмивка, ала в последния момент реши, че така няма да измами Данте, а тя трябваше непременно да го убеди, че казва истината. Вместо това ги изкриви в самодоволната усмивка, характерна за наперените млади мъже. — Когато с Джакс се целувахме, на преструвка ли приличаше?

Погледът на Данте си остана спокоен, което я вбеси, но едно мускулче на челюстта му сякаш трепна.

— Не знам какво правите двамата, но на това с годежа не вярвам.

— И защо? — предизвика го Тела. — Не смяташ, че престолонаследникът би искал да се ожени за мен?

Устните му се извиха бавно и по-красноречиво от всяка обида.

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

Червенина се разля по страните на Тела. Опитваше се да го спаси от гнева на Джакс, а какво получаваше в замяна? Поредната обида.

— Ти затова ли дойде? Да ми се подиграваш?

— Какво подигравателно съм казал? Прибързваш със заключенията… Тела. — Данте се наведе напред, преди да изрече името й, после го произнесе бавно и на срички, сякаш да се наслади на вкуса му. — Може би щях да кажа, че си умна, забавна и красива. Винаги съм смятал, че си твърде умна, за да се омъжиш за убиец.

— Аз пък винаги съм смятала, че някои рискове си струва да бъдат поети — контрира Тела, макар думите „умна, забавна и красива“ да пърхаха още в стомаха й. — Джакс е красив и богат, пък и скоро ще управлява цялата Меридианна империя, което означава, че аз ще съм следващата императрица. В този смисъл май трябва да ти благодаря, че привлече вниманието му към мен.

Огнена искра припламна в очите на Данте. Казаното от нея очевидно не му харесваше, но може би тя най-после бе успяла да го убеди, че това е истината.

— Ако наистина вярваш, че съм ти направил услуга, като… — започна той и млъкна изведнъж.

Сведе поглед надолу и огънчето в очите му угасна. После скочи внезапно от стола и стисна Тела за китката.

— Какво е станало с ръката ти?

Кап.

Кап.

Кап.

Всеки звук отразяваше като огледало бавния й пулс. Тъмна, червена и безпощадна кръв капеше от пръстите на дясната й ръка. „Работа на Джакс“ — помисли си тя.

Студ полази по кожата й, впи зъби в нея като див звяр. Онзи отвратителен, лъжовен, безмилостен и садистичен гадняр. Сякаш не стигаше, че я е обрекъл на несподелена любов. Не, сега трябваше и да я убие наистина. Пулсът й действително се забавяше, не беше само плод на въображението й.

Черно-бели петна затанцуваха пред погледа й.

Още три едри капки се откъснаха от ноктите й и паднаха върху светлия килим. Ала Тела чуваше единствено подигравателните думи на Джакс, че целувката му имала странични ефекти.

— Не знаех, че още кърви — излъга тя. — Прищипах ръката си с вратата на каретата. Май трябва да потърся помощ.

Данте я стисна по-силно.

— Дай на мен. — Дръпна черното си шалче и го притисна към пръстите й. Движенията му бяха бързи, но и сърцераздирателно нежни.

Дъхът й секна.

Данте не би трябвало да я докосва толкова нежно, нито да я притегля все по-близо до себе си с всяко движение, а тя не би трябвало да му позволява. Би трябвало да отблъсне големите му ръце. Да изръмжи насреща му, докато той увиваше бавно коприната, още топла от съприкосновението със собствената му кожа, около кървящата й ръка. Не само заради заплахата на Джакс, а и заради работодателя на Данте.

Не се беше замисляла сериозно какво ще стане, когато предаде Легендата в ръцете на Джакс, но знаеше, че няма да е приятно. Легендата не беше ангел, ала Принцът на сърцата беше зъл. Толкова зъл, че да изтръгне сърцето ти от гърдите и да впие зъби в него като в ябълка.

За да защити себе си, Тела трябваше да стои далече от Данте. Нищо, че точно сега й се искаше да затвори очи и да се отпусне в прегръдките му.

— Кажи ми какво стана снощи, след като престолонаследникът те отведе. — Гласът му беше едновременно утешителен и заповеден като припукването на съчки в огън. Ожесточен и съдбовен, но същевременно спокоен и уверен. От онези гласове, в които едно момиче да се загуби.

— Не ми трябва помощта ти. — Тя издърпа ръката си и развали заклинанието на Данте, преди да е завъртяло напълно главата й. Кръв опръска дантелената й рокля.

Той сякаш понечи да се приближи още, във всеки случаи беше готов да я хване, ако й прималее, и да я прислони в обятията си, докато Тела не му довери всичките си грехове и тайни.

Само че всичко беше преструвка. Данте просто играеше роля. Вживяваше се.

Тя се насили да отстъпи крачка назад.

Една вена запулсира видимо отстрани на врата му.

— Защо не ми позволяваш да ти помогна?

— Може пък просто да не искам!

Още една капка кръв падна на пода.

Звезди се присъединиха към черно-белите петна пред очите й. И преди да е направила още една крачка назад, Данте хвана отново китката й, стисна я силно и довърши започнатото. Тела никога не би го признала на глас, но световъртежът й попремина, докато големите му топли ръце увиваха окървавените й пръсти с черното копринено шалче.

— Бих те пуснал, но ти току-що призна, че имаш нужда от помощ. Кажи ми какво иска от теб онзи убиец.

Защо трябваше да е толкова упорит? Не можеше ли просто да превърже ръката й и да я остави на мира?

— Не можеш ли просто да се престориш, че ми вярваш, и да забравиш? Тревожиш се за мен, но и самият ти си в опасност. Ако Джакс разбере, че знаеш истината, ще те нарани така, че дори Легендата няма да ти помогне. — Постара се думите й да прозвучат като заплаха, ала вместо да я пусне Данте взе, че се усмихна.

— Не знаех, че те е грижа за мен — подметна той.

— Няма такова нещо — сопна се Тела.

Думите й щяха да са по-убедителни, ако беше издърпала ръката си.

Не се нуждаеше от помощта му, за да спечели играта, нямаше му доверие, но й харесваше да я докосва. Хлад бе пропил тялото й заради кървящите пръсти, ала Данте бе успял да заличи усещането, държеше нежно ръката й и скъсяваше бавно разстоянието помежду им, докато гърбът й не се опря във вратата, а тялото му не се притисна в нейното.

Все пак Тела би могла да провре здравата си ръка и да натисне дръжката, за да избяга. Повтаряше си, че точно това иска. Но пръстите й се оказваха упорити колкото Данте и отказваха да посегнат към спасението.

— Кажи ми какво иска той от теб — настоя грубо той.

— Иска да се ожени за мен, това е.

Данте поклати глава.

— Не знам защо отказваш да го повярваш — добави тя. — Взе да ми става обидно чак.

— Просто не вярвам, че иска само това. — Данте посегна да хване брадичката й със свободната си ръка и повдигна лицето й към своето.

Топлина се разля по цялото й тяло, от шията чак до пръстите на краката.

— Ако не ми кажеш, сам ще разбера — каза Данте.

И ще обрече себе си или ще разкрие плановете й пред Легендата и така ще съсипе всичко — и Тела, и майка й.

Тя дръпна ръката му от лицето си.

— Не е като да си ми неприятен, Данте. Всъщност, ако не беше нищо и никакъв актьор, вероятно дори щях да те харесвам. Ти си почти толкова хубав, за колкото се мислиш. Но аз искам нещо повече от хубаво лице. А Джакс може да ми го даде. Може да ми даде всичко, за което съм мечтала някога.

Стисна устни и затвори очи, сякаш си припомня в захлас целувката си с Джакс на дансинга в балната зала.

Когато отново отвори очи, лицето на Данте беше на сантиметър от нейното, а очите му — черни като мастило.

Топлина се разля ниско в корема й.

— Значи или не искаш много, или ме лъжеш — прошепна той. — Може и да повярвам, че наистина ще се омъжиш за него, но те познавам и не ми се вярва, че някой като Джакс може да изпълни всяко твое желание.

Устните му се бях озовали толкова близо, че и най-лекото движение би долепило нейните до тях. Тела вдигна бавно брадичка, с пълното съзнание, че върви по тънко въже, и го погледна право в очите, без да прикрива жарта в своите.

— А може би има неща, които не знаеш за Джакс.

Данте й отвърна с широка усмивка, ала тя не беше нито мила, нито топла, нито мека, каквито би трябвало да са усмивките. Беше пресметлива, от онези бавни и дразнещи усмивки, с които картоиграч обръща печеливша ръка.

— Казваш го, защото той е Принцът на сърцата?

Тела замръзна. Дори кръвта, която капеше от пръстите й, спря. Обзела я бе дива паника и изостряше допълнително сетивата й. Ако искаше да убеди Данте, че няма представа за какво й говори, трябваше бързо да дойде на себе си. Но ако се направи на наивна глупачка, само щеше да затвърди мнението му, че се е заела с нещо, което не й е по силите. И може би наистина беше така. Беше прокълната, майка й беше заключена в карта, а за да спаси двете им, Тела се беше впуснала в игра с двама печално известни безсмъртни, единият от които дори не би трябвало да съществува.

Само че още преди да стигнат Валенда, Данте беше споменал Принца на сърцата, и то така, сякаш орисията още се разхождаше на воля по света. Странно съвпадение, и още по-странно предвид първите стихове от приветственото слово на Йован.

Ами ако Джакс беше една от орисиите, които зовяха…

Не. Нямаше да довърши тази мисъл. Да повярваш, че играта е истинска, беше най-късият път до лудостта. Другото очевидно обяснение беше, че Джакс играе роля в представлението. Ала кръвта, която капеше от пръстите й, и сърцето, което умираше в гърдите й, бяха солидно доказателство, че той наистина е Принцът на сърцата.

Данте явно блъфираше, жонглираше с лъжи точно както бе излъгал камериерката в двореца, че Тела е сгодена за престолонаследника.

— Ако Джакс беше Принцът на сърцата, вече щях да съм мъртва. Заради целувката.

— Или пък си единствената му истинска любов. Или те е оставил жива, защото има други планове. — Сведе поглед към прилепналата по тялото й сапфирена рокля, сякаш знаеше, че Джакс я е изпратил.

— Не ме зяпай така — каза Тела. — Ти ме вкара в тази беля, ти каза, че съм сгодена за него.

Една последна капка падна на пода, сякаш да подчертае думите й.

Данте погледна към малкото червено петно и лицето му се промени. Познатата самонадеяност изчезна.

— Права си — съгласи се той. — Аз съм виновен. Направих лош избор. Но се кълна, че тогава не знаех. Не знаех, че престолонаследникът е Принцът на сърцата.

— А как се досети?

— Когато те видях да танцуваш с него на бала. Орисиите не са естествени, не принадлежат на този свят, точно като онези от нас, които са умирали и после са се връщали към живот. — Данте преглътна шумно, после продължи с нехарактерно тих глас: — Всички присъстващи на бала онази вечер останаха слепи за случилото се, но след като той те целуна, аз видях как цялото му тяло грейна като…

Забързани стъпки прозвучаха в коридора отвън.

Данте стисна устни в черта.

Стъпките приближаваха.

— Добре ще е да се престориш, че не ме познаваш — каза той.

— Защо?

— Защото не би трябвало да съм тук.

— Мислех, че ти си уредил срещата!

Суха усмивка разтегли лицето му.

— Нима съм казвал такова нещо?

„Копеле!“ — изруга го наум.

Тела зяпна, а той се оттласна от стената. Макар че… би трябвало и сама да се сети, че уговорката с модното ателие не е негово дело. Той просто бе прехванал бележката и беше поправил часа.

Преди да го е изругала на глас, някой бутна силно вратата от външната страна.

Тела залитна.

Данте я хвана, разбира се. Две силни ръце се увиха около кръста й миг преди шивачката да влезе в стаята.

Жената ги погледна, вдигна високо вежди, после погледът й се премести към пръските кръв по пода и по роклята на Тела.

— Не знам какво правиш тук, млади човече, но имаш половин секунда да изчезнеш, преди да съобщя на престолонаследника какво съм заварила. А тогава всички знаем какво ще се случи.

— Внимавайте — каза Данте. — От думите ви излиза, че Негово смъртоносно височество е почти предсказуем.

Той дръпна ръцете си от Тела и прошепна в ухото й:

— Знам, че не искаш да ми повярваш, но този път Каравалът не е само игра. Принцът на сърцата явно ти е обещал нещо, но помни, че за орисиите хората са само работна ръка и средства за забавление.

С тези думи Данте си тръгна, а сърцето на Тела ускори леко пулса си, с което почти го докара до нормалното темпо. Ако Джакс не я беше проклел, сигурно щеше да препуска толкова лудо, че всички в ателието на Минерва да го чуят.

След като Данте си тръгна, шивачката отново се разля в щедри усмивки. Остави поднос със сладкиши и вино на малка масичка, която Тела не беше забелязала преди. Жената се държеше все едно нищо особено не се е случило, ала Тела се запита дали няма да докладва всичко на Джакс.

Шивачката постоянно говореше за него, докато Тела пробваше роклите. За голяма нейна изненада нито в една от тях нямаше скрити оръжия. Извън това роклите бяха зашеметяващи. Някои меняха цвета си на слънцето, имаше наметала с нишка от звезден прах, която светеше и на тъмно.

Но ако можеше да се вярва на шивачката, Тела още не беше видяла най-добрите й творения. Жената се върна в коридора и след миг се появи отново зад сребърна количка на три етажа.

Някой ахна. Вероятно Тела.

Може и да мразеше Джакс с ненавистта на хиляда прокълнати жени, но трябваше да му признае, че поиска ли, знае как да те заслепи.

Количката беше отрупана с богат асортимент от маски, корони и наметала, направени от кожа, скъпоценни метали и тънка като паяжина дантела. Всичко беше по нейния размер и всяко поотделно струваше цяло състояние. Някои бяха обточени с пера, други със скъпоценни камъни или излъскани перли. Всичко беше чудовищно красиво, като съкровище от вълшебен кошмар, точно като самия Джакс.

Шивачката се усмихна с гордост.

— Негово височество искаше сама да си избереш нещо за Навечерието на Елантинин ден. Но внимавай, милинка, защото всичко е изработено специално за теб и боята на някои от маските още не е изсъхнала съвсем.

Тела се приближи към искрящата количка.

Никога не беше обличала костюм за Навечерието. На Трисда рожденият ден на императрицата се честваше само в рамките на един ден, но във Валенда Навечерието беше по-фантастично и от самия Елантинин ден. Всички обличаха костюми и се вживяваха в съответната роля.

Монарсите, които управляваха от Валенда, уж произхождаха пряко от орисиите и хората говореха, че в навечерието на рождените им дни орисиите се връщали за една нощ да отсъдят дали монархът е достоен да управлява още една година. Мнозина вярваха, че зад някои от маските и костюмите се крият истински орисии, завърнали се от заточението си за нощ на пакости, поразии и чудеса.

Сигурно точно заради тази стародавна традиция Легендата беше избрал орисиите за тема на настоящия Каравал. Можеше също да си представи как Легендата ще си играе с хората, като кара изпълнителите си да се правят на истински орисии.

Тела дълго разглежда съдържанието на количката. Зърна маската на Принца на сърцата, но вместо с нарисувани кървави сълзи, тази плачеше с рубини. Счупената корона, която символизираше невъзможния избор между два пътя, беше украсена с черни опали, тъмни и излъскани братовчеди на пръстена, който Тела носеше на ръката си. Но опалите бледнееха пред диамантите, които красяха вместо сълзи воала на Невенчаната невеста. Изглежда, и висшите, и нисшите орисии бяха тук. Тела зърна характерното наметало на Отровителя, шапката с пера на Късметлийката, бронираните ръкавици на Хаоса, порцелановата маска с нацупените устни от натрошени сапфири на Затворничката.

— Престолонаследникът винаги ли си дава толкова труд за своите дами?

— Никога — отговори шивачката. — Всъщност сега за пръв път прави поръчка при нас за друг, освен за себе си.

Тела се усмихна насила. Джакс сигурно използваше различно шивашко ателие за всяка от прокълнатите си дами.

— Избери си някоя и после ще ти взема мерки за костюма, който върви с маската.

Тела плъзна за последно поглед по маските. Всяка грейваше малко по-силно, сякаш да привлече вниманието й.

Девичата смърт отпадаше, разбира се. Не искаше главата й да е затворена в перлена клетка, а и самата мисъл за Девицата я връщаше към деня, когато за пръв път бе обърнала тази ужасна карта и бе предизвикала изчезването на майка си.

Маската на Убиеца приличаше на череп и не беше особено привлекателна. По-интересни бяха маските на Придворните дами на Немъртвата кралица — открай време й харесваше как устните им са зашити с червен конец, — но не й допадаше мисълта, че те са марионетки в ръцете на Немъртвата кралица. Обсипаната със скъпоценни камъни превръзка за окото на Немъртвата кралица й се струваше изкусителна — говореше се, че разменила окото си срещу ужасните си сили, — но на Тела й се искаше нещо по-дръзко. Падналата звезда й харесваше, но златният костюм беше толкова хубав, че сигурно половината момчета и момичета по улиците щяха да са облечени като Паднали звезди. А този път като никога Тела май не държеше да изглежда хубава.

— Това какво е? — попита тя и взе от купчината дълъг черен воал, прикрепен към метална диадема с черни свещи. Отначало помисли, че е на Убития крал, но неговата корона беше направена от кинжали и притежаваше някаква мрачна привлекателност. Тази изобщо не беше хубава, а и сигурно трудно се виждаше през воала, но въпреки това аксесоарът упорито задържа вниманието й. Само че нямаше представа на коя орисия принадлежи.

Шивачката пребледня.

— Не знам как се е озовала в количката — смънка тя и се опита да издърпа диадемата от ръцете на Тела.

Момичето отстъпи крачка назад и я стисна по-силно.

— Какво е? Кажи ми, или ще си тръгна без никаква маска.

Шивачката сви устни.

— Не е част от традиционен костюм. Символизира изчезналото дете на Елантин, Изгубения наследник.

— Елантин е имала дете?

— Не, разбира се. Просто гаден слух, пуснат от хора, които не искат вашият годеник да седне на трона.

— Виж ти. Звучи ми като идеалния костюм.

— Постъпваш много глупаво, момиче — каза жената. — Не знам кой е сложил това в количката ми, но го е направил като предупреждение към престолонаследника… и към теб.

— Спокойно, просто искам да се пошегувам — подхвърли Тела. — Годеникът ми обича номерата. Много ще се смее, като ме види облечена така, и това ще докаже на онзи, които е сложил диадемата в количката ви, че изобщо не ме е страх.

Шивачката изкриви устни.

— Нямаме подходяща рокля за диадемата.

— Щом Джакс ви е наел, значи все ще измислите нещо. — Тела нагласи на главата си диадемата с восъчните свещи и се обърна към огледалната стена. Черният воал скри напълно лицето й и я превърна в жива сянка. Съвършено.

Костюмът на Изгубения наследник беше идеалният начин Тела да покаже на Джакс, че никога няма да я притежава изцяло, въпреки целувките и проклятията си. Може би беше глупаво да го предизвиква така, но Джакс не й беше оставил почти никаква свобода на действие и тя държеше да се възползва от малкото налична.

Шивачката поклати глава и промърмори нещо, в смисъл че Тела си нямала представа в каква игра се забърква.

Ала Тела знаеше съвсем точно каква е играта. Игра, която щеше да унищожи и нея, и хората, които обича, ако не я спечели.

17

Тела пътуваше назад към двореца под бавния заход на залязващото слънце. Беше късно следобед, онази топла част от деня, когато синьото небе обикновено е прошарено със златно, маслено и прозирни прасковени нишки. Но в очите на Тела всички багри по небосклона се сливаха в повехналия цвят на сепия. Накъдето и да погледнеше, небето кафенееше странно, мътно някак и така различно от обичайното, че тя се запита дали проблемът е в следобеда, или в собственото й зрение.

Докато стигне двореца, вече бе убедила себе си, че избледняването на доскоро пъстрия свят е поредният страничен ефект на онази проклета целувка. Или пък истинският страничен ефект беше обземащата я параноя. За разлика от бозавите цветове навън апартаментът й в кулата бе все така блажено син, от лилаво-сините завеси над леглото й до синкавата вода във ваната.

Уви, нямаше време за друго, освен да си измие ръцете. Съблече набързо изцапаната си дантелена рокля и се напъха в една от новите рокли на Минерва. Направена от среднощно син сатен и широки черни ивици кадифе, пресичащи разкроената пола, роклята беше необичайно тъмна за вкуса й, но нещо в комбинацията на цветовете и материите й вдъхваше смелост да се хвърли в битка с Джакс, с Легендата и с всеки, който дръзнеше да участва в Каравала.

Окуражена, Тела тръгна с енергична стъпка към дневната и едва не изруга при вида на сестра си.

Скарлет седеше пред една от студените бели камини. Тела нямаше представа как сестра й я е открила, но не се изненада особено. Ако Скарлет Драгна притежаваше някаква магическа сила, то тя бе способността винаги да намира сестра си. Тела не знаеше дали всички по-големи сестри са свързани по този начин с по-малките си сестрички, или това е нещо специално между тях двете. Тя никога не би го признала пред Скарлет, но мисълта, че сестра й винаги може да я открие, без значение какви са обстоятелствата и пречките, беше сред малкото неща, които й даваха чувство за сигурност, макар често да проваляше плановете й.

Тела не се гордееше със себе си, задето още не бе разговаряла със Скарлет. За предната вечер имаше основателна причина, но поне тази сутрин трябваше да се отбие при нея и да се извини, че не й е казала истината за Армандо.

Пристъпи, ала Скарлет така и не вдигна поглед от ръцете си. Държеше ръкавиците с телесен цвят, които Джакс беше изпратил на Тела сутринта.

— Знаеш ли, че ръкавиците са символичен подарък? — Скарлет потри между пръстите си меката материя. — Вече се смята за старомодно, но съм чела, че в първите години от управлението на Елантин било обичай мъжът да подарява ръкавици на жената, за която иска да се ожени. Вероятно като символ на желанието му да се грижи за нея и да я защитава.

— Аз бих предпочела нещо не толкова символично и малко по-практично, като кръв, да речем.

Скарлет вдигна рязко глава.

— Това не е особено романтично.

Ала Тела можеше да се закълне, че шията на сестра й поруменя, а после и страните й, сякаш идеята й се беше сторила не толкова противна, колкото вълнуваща. Интересно.

Споменала бе за кръвта напосоки, колкото да разведри обстановката, но сега, след реакцията на Скарлет, реши да задълбае още малко.

— Четох за това в една от твоите сватбени книги. Древна брачна традиция. Хората пиели от кръвта си, за да синхронизират сърцата си. Така, дори когато били разделени, усещали дали другият е добре, или е уплашен, по скоростта, с която биело сърцето му. Ето това бих искала аз, човек, който ще ми даде част от себе си, а не парче плат.

— Е, и даде ли ти твоят годеник стъкленица с кръв, преди да ти предложи снощи?

Ругатня опари езика на Тела. Сестра й уж беше дошла да говорят за Армандо, а ето че избягваше тази тема, за което Тела не можеше да я вини. Макар че би предпочела да не се фокусират върху другия въпрос.

— Чула си, значи?

— Може и да не съм стигнала до бала, но това не значи, че съм се свила на топка в занданите под двореца — отбеляза Скарлет. — Макар че дори оттам сигурно бих чула слуховете за публичната демонстрация на чувства от страна на престолонаследника и неочаквания му годеж с момиче на име Донатела.

— Скар, мога да ти обясня, не е нужно да се тревожиш.

— Разтревожена ли ти изглеждам?

Скарлет изглеждаше някак печална, но лешниковите й очи не бяха присвити, розовите й устни не бяха изтънели, не кършеше пръсти, а гласът й звучеше спокойно и овладяно.

Което само по себе си изнервяше Тела. Скарлет се тревожеше постоянно, дори когато нямаше повод за тревога, а сега поводи имаше в изобилие.

— Значи нямаш нищо против, че съм се сгодила? — Тела се тръшна на едно от канапетата срещу нея.

— Милинка, знам, че само се шегуваш, но годежите не са най-любимата ми тема, както знаеш. Защо просто не ми разкажеш какво се случи?

По дяволите. Точно от това се боеше Тела.

Скарлет все така я гледаше с усмивка, едновременно напрегната и снизходителна, сякаш сестра й е малко момиченце, повярвало в оживяла приказка. Не можеше да я вини. В известен смисъл се чувстваше точно така. Живееше в златна кула. Жесток принц й беше направил заклинание, а майка й беше затворил в килия, и ако Тела не изпълнеше поставената й задача, и двете щяха да загинат, щеше да пострада и Скарлет, останала съвсем самичка.

Тела си пое дълбоко дъх. Беше убедила сестра си за друг измислен годеж по време на Каравала, щеше да го направи и сега. Трябваше да го направи и сега, иначе сестра й щеше да пострада.

— Знам, че изглежда внезапно и неправдоподобно — поде Тела. — Самата аз още не мога да дойда на себе си. Истината е, че вече повече от година си пишем писма, но до снощи не знаех, че той е престолонаследникът. И когато ми предложи, просто не можах да му откажа…

— Тела, спри. — Лицето на Скарлет пребледня. — Не знам какво се опитваш да направиш, но не е смешно, уверявам те.

— Целта ми не е да те разсмея. Ако беше дошла снощи, щеше да видиш с очите си и да разбереш.

— Снощи започна Каравалът — възрази Скарлет. — Всичко, случило се в онази бална зала, е било само игра. Точно ти би трябвало да го знаеш.

— Скар, знам какво е Каравалът. — Бе наясно и колко абсурдно звучат думите й. Вече разбираше, че не е трябвало да споменава за писмата, защото така историята звучеше твърде сходно с историята на самата Скарлет. Но Тела имаше Оракула и можеше да докаже думите си. Може би беше време сестра й да чуе цялата… или почти цялата истина. — Този път е различно, Скар. И не става въпрос само за мен, свързано е с майка ни…

— Не — заяви решително Скарлет с толкова остър глас, че отекна в полилеите. — Никога не е различно, без значение колко ти се иска да повярваш в обратното. И не ме интересува с кого е свързано. Знам колко истинско изглежда всичко, участвала съм в играта. Легендата вкара Джулиан в живота ни още преди Каравалът да започне. А после го видях как умира, видях и теб да умираш. И дори когато всичко приключи и уж вече знаех кои части са били истина и кои — лъжа, открих, че отново съм сгрешила, че съм развалила годежа си с грешния мъж, защото така и не съм се запознала с истинския. — Гласът й се прекърши. Думите й сякаш се разбиха на пода и се пръснаха по килима. Тела изстина вътрешно, разбрала, че сестра й е стигнала точката си на пречупване.

Беше я тласнала твърде далече. И не това беше искала за сестра си. Не бе искала да я измамят толкова жестоко, нито да се влюби, нито да се почувства накрая опустошена, отчаяна, объркана. По план Каравалът трябваше да освободи и двете им от страха, ограниченията и натрапените бракове.

— Не знам дали това ще ти помогне, но мен също ме измамиха. — Тела стана от канапето и тръгна предпазливо към сестра си, Скарлет беше по-висока от нея, но сега, превила рамене пред празното огнище, изглеждаше мъничка и уязвима. — Не знаех, че актьор играе ролята на графа, кълна се. Разбрах чак след края на играта. Съжалявам, Скар, искрено съжалявам.

— Знам. И не се сърдя на теб. Трябваше и сама да се сетя. Сто пъти ми се каза, че е само игра. Сигурно е твърде късно да те спра, но те моля да внимаваш, Тела. — Скарлет вдигна внезапно очи да я погледне. — Каравалът може да е вълшебен, романтичен и прекрасен, но магията му полепва и участниците рядко си дават сметка колко силно е влиянието й.

— Скар, ако си права и всичко е умела измама, значи няма за какво да се тревожиш, нали? Освен ако дълбоко в себе си не си докрай сигурна, че е само игра?

— Не играта ме тревожи. Мисля за сърцето ти, Тела. Нямам представа какво точно се случва с теб и какви са тези слухове за годеж, но знам, че Каравалът има своите начини да ти завърти главата и че понякога те кара да се влюбиш в човек, който не е докрай истински.

Тела не беше толкова глупава, че да го отрече на глас, да заяви, че на нея такова нещо не може да се случи. Освен това смяташе, че когато момичетата се кълнат в нещо такова, обикновено си мечтаят за противното и предизвикват орисиите да им навлекат онова, което уж не искат.

Но за Тела да се стремиш към любов беше като да се стремиш към болест. Целувки, заради които да умреш, не съществуваха. Нито души, с които да се слееш на всяка цена. На света имаше много красавци, но нито един не заслужаваше да му повериш нещо толкова крехко и ценно като сърцето си… особено нейното сърце, което отдавна бе орисано на любовно разочарование. А дори да избегнеше някак тази съдба, нямаше никакво намерение да се влюбва в мъж, който просто играе роля.

Не би могла да каже тези неща на Скарлет, разбира се. Поне не сега, когато сестриното й сърце се разкъсваше пред очите й заради Джулиан.

Онова, с което той се бе надявал да я задържи, накрая ги беше разделило. Съжаляваше, че не го убеди да каже истината на Скарлет. Трябваше да се постарае повече. Бе наясно, че вината не е изцяло нейна, но сигурно би могла да предотврати раздялата, ако бе положила повече усилия.

— Не мисля, че е толкова безнадеждно — каза тя. — Джулиан дотолкова е свикнал да лъже, че лъжата се е превърнала в негова втора природа. И досега не е имал причина да се променя. Но те обича; начинът, по който те гледа, е… Ти си неговото слънце и ако той е твоето, значи трябва да му дадеш още един шанс.

— Ще ми се да си права — въздъхна Скарлет. — Но след края на играта Джулиан обеща повече да не ме лъже, а не издържа и един ден.

И Тела бе нарушавала дадени обещания също толкова бързо, но точно сега не смяташе да го изтъква. А и не искаше да взема решения вместо сестра си. Наистина вярваше, че Джулиан я обича, но се боеше, че е затънал в лъжите твърде дълбоко, за да се промени тепърва, а Скарлет заслужаваше нещо повече. Но пък сама трябваше да реши какво да прави и дано решението й не включваше графа.

Облегна се на бялата каменна камина до сестра си.

— И сега какво, ще се криеш цялата седмица в двореца?

— Не знам. — Скарлет впери невиждащ поглед през прозореца към останалата част от двореца и града отвъд него. После устните й се свиха, сякаш я осени нова мисъл. Наклони глава и плъзна поглед по елегантната синя мебелировка, сетне нагоре към тавана, където релефни херувимчета ги гледаха отвисоко. — Може да остана тук. Този апартамент е достатъчно голям да построиш още един апартамент в него.

— Което ме подсеща… Ти как дойде тук?

Нещо като усмивка раздвижи лицето на Скарлет.

— Възможно е да съм хвърлила ваза в стаята си снощи и случайно да съм отворила вход към таен тунел. — Тя отиде при втората камина и плъзна ръка по ръба на полицата. Нещо изщрака, няколко тухли се преместиха едновременно и лъхна миризма на паяжини, сажди и тайни.

— Гениално! — плесна с ръце Тела.

Скарлет най-после се усмихна отново.

— Искаш ли да ти покажа тунелите?

Би искала, разбира се. Но прозорецът й показваше, че е настъпил онзи бронзов час от деня точно преди слънцето да залезе. Скоро нощта щеше да излезе на сцената и второто съзвездие на Легендата да се появи в небето. Каравалът щеше да започне отново и Тела не искаше да закъснява.

Според казаното от Джакс предната вечер, а и според собствената й логика, първата улика, която говореше за част от града с вяра магична, подсказваше, че втората улика е някъде в Храмовия квартал. Тела още не беше ходила там, но знаеше, че той е по-голям от Квартала на подправките и Сатенения квартал, взети заедно. Търсенето можеше да продължи цялата нощ.

— Може би по-късно — отвърна уклончиво тя. — Слънцето вече захожда и трябва да тръгвам.

Дори не бе споменала думата „Каравал“, но усмивката на Скарлет се стопи въпреки всичко.

Тела посегна да я хване за ръката. Сякаш не стигаше, че се налага да я остави точно сега, когато сърцето й бе разбито. Скарлет си имаше достатъчно тревоги и без да се притеснява за сестра си.

— Знам, че в момента не вярваш на преценката ми. Но мога да се ориентирам кои части са само игра и…

Скарлет я прекъсна с усмивка.

— На теб вярвам, скъпа. Но не вярвам на Легендата, нито на онези, които работят за него, и мисля, че ти също не бива да им вярваш. Спомни си какво ни разказваше баба Ана. Че Легендата обича да е злодеят.

Тела се ухили.

— Как бих могла да забравя? Това беше любимата ми част.

Само дето не можеше да е вярно за тази игра. Ако Легендата беше злодеят в това представление, значи двамата с Джакс бяха един и същи човек.

Дори не искаше да си го помисля, макар че лесно можеше да си представи Джакс с цилиндър и фрак, с червена роза в ръка и зла усмивка на лицето. И ако пръстите й не бяха прокървили в ателието на Минерва, сигурно би се изкушила да повярва, че Джакс е Легендата и всичко е само жестока шега.

Уви, Тела знаеше, че Джакс е Принцът на сърцата. Знаеше го също толкова сигурно, колкото бе уверена преди, че ако умре, Скарлет ще я върне към живот със силата на обичта си. Усетила бе силата на Джакс още в мига на целувката им. Магията му беше различна от магията на Каравала. Вълшебството на Легендата грееше като звездите, магията на Джакс беше тъмнина. Усещаше я и в момента, във все по-бавния пулс на сърцето си.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп…

Нищо.

Тиктакащият часовник в гърдите й.

Тела не искаше да бъде прокълната, да се изправи лице в лице със смъртта. Но копнееше да спаси майка си, да се видят очи в очи, да разбере коя е тя в действителност и защо си е тръгнала. А ако Джакс беше Легендата или някой от неговите актьори, това нямаше да се случи.

Не беше възможно Джакс да е Легендата. Ала ако все пак беше, значи господарят на Каравала бе по-голям злодей, отколкото Тела си бе представяла някога.