Легендата

18

Алено съзвездие грееше над Храмовия квартал.

Погледнато от небесната карета на Тела, съзвездието приличаше на букет разцъфнали рози. Сега, от улиците на квартала, образът губеше ясните си очертания. Вместо на букет рози, рубинените светлинки приличаха на капки разплискана звездна кръв, която огрява света в ниското с неестествен светлик.

Но дори и без зловещото червеникаво сияние на небето Храмовият квартал би бил странно място. Вой на богомолци, молитвен шепот на грешници, древни напеви и странно облечени хора обграждаха Тела по избелялата мозайка на старите улици под светлината на факли с човешки ръст.

Тела не знаеше дали тази част на града винаги е така претъпкана, или хората се стичаха насам заради Каравала и втората улика.

Бръкна в джоба си и препрочете първата улика под трептящата червена светлина на една факла.

Описанието определено пасваше на Храмовия квартал, където се практикуваха всякакви причудливи религии, но можеше да се отнася до почти всеки молитвен дом в него.

Тела минаваше покрай високи храмове, древни параклиси и съвременни бани, където хората уж можели да се измият със светена течност.

Религията на Трисда беше простичка и без излишни финтифлюшки. Хората се молеха на определени светци за конкретни неща, а прошка търсеха от жреците, като записваха греховете си на листче хартия, което посветените мъже и жени изгаряха. Тук обаче религията граничеше с представление.

Чувала бе, че хората могат да практикуват всякаква религия, стига да не излизат от границите на Храмовия квартал, но някои от духовните практики приличаха повече на цирк, чиято единствена цел бе да привлече туристите и да им изпразни джобовете.

Говореше се, че в Храмовия квартал имало дори църква на Легендата, и беше логично втората улика да е скрита именно там. Само че въпросната църква явно не беше на видно място и намирането й се смяташе за нещо като игра. Тела не би имала нищо против, ако беше във форма, но краката трудно я държаха и лесно се задъхваше.

Докато обикаляше улиците, видя храмове, посветени на различните стихии. Най-много й харесаха последователите на огъня, които танцуваха пред храма си с горящи пръчки в ръце. В съседство имаше църква, направена от водопади, които се изливаха върху статуи на русалки, а хората хвърляха раковини като символично жертвоприношение. По-нататък Тела мина край редица от храмове, посветени на различни орисии. Ронещите се здания изглеждаха много стари. От някои бяха останали само руини, отломки от времето, когато орисиите са владеели света. Сега малцина им се кланяха, само пред светилището на Късметлийката имаше по-голяма група поклонници, всичките нагиздени с широки наметала и шапки със зелени пера.

Но колкото и да се оглеждаше Тела, никъде не видя символа на Каравала. Нямаше и рози, ако не броим онези в небето. Нямаше черни сърца. Нито цилиндри. Макар че хора в костюми имаше — или по-точно в „религиозни одежди“, както бе чула да ги наричат. Докато крачеше уморено, но упорито, Тела видя рогати шлемове на главите на онези, които почитаха древни богове на войната, и гердани от кости около вратовете на поклонниците на Смъртта. Не знаеше дали се нуждае от специално облекло за мястото, където отиваше, но всичко необходимо можеше да се купи от множеството амбулантни колички по улицата.

— Ще искате ли призрачна качулка? — предложи й някой. — Пази от демони. Само три медника.

— А ако предпочитате да се срещнете с демоните, ние предлагаме мъниста на развалата! — извика друг — Само един медник.

— Защо решихте, че се интересувам от демони? — подкачи го Тела.

Продавачът се ухили широко с беззъба усмивка.

— Ами, тук сте. Хората твърдят, че търсят спасители, но обикновено намират друго.

— Значи е добре, че онзи, когото търся, никога не се е обявявал за спасител.

Тела прати въздушна целувка на продавача и се гмурна отново в реката от нетърпеливи туристи, алчни амбулантни търговци и ентусиазирани участници в Каравала.

Хората по улиците бяха нагъсто като червеи в труп, освен в един участък пред Храма на звездите.

Тела позабави крачка. Знаеше, че не бива да спира, но гледката беше така изкусителна. Храмът на звездите беше много красив, най-красивият молитвен дом, който беше видяла дотук. Бастион от светъл камък, бял като одеждата на богиня и невинен като дребни жертвоприношения. Но Тела бе чувала, че отвътре Храмът на звездите не е нито бял, нито свят.

Звездите владеели земята много преди орисиите, толкова отдавна, че за това време се бяха запазили единствено легенди. Ала по един въпрос легендите бяха единодушни — без значение как изглеждат на небето, звездите не са светли ангелски създания. Според някои именно те създали орисиите, което ги превръщало в най-злите създания от всички.

И въпреки това мнозина доброволно им се кланяха и вярваха, че един ден звездите ще се върнат и богато ще възнаградят своите последователи. Тела беше чувала за богати хора, които залагали свободната си воля, красотата си или първородното си дете, за да ги приемат в паството.

— Ако искаш да влезеш, ще ти трябват подходящи дрехи! — извика някой от другата страна на улицата. — Продаваме тоги само по пет медника парчето.

— Не ти трябва да влизаш в онзи храм. Аз мога да ти предложа нещо по-добро и по-евтино — обади се друг търговец. Гласът му й се стори познат.

Тела се обърна и веднага съжали, че го е направила.

Джулиан, в зелената роба на търговец, стоеше с широко разперени ръце да привлече вниманието й към редица олтари с вързани за тях хора с побелели устни и застинали усмивки, вперили очи в рубиненото небе като доброволни жертвени животни.

— Джулиан, какво… какво правиш? — заекна Тела.

— Простете, прекрасна госпожице, познаваме ли се? — И я огледа, сякаш я вижда за пръв път.

Тела знаеше, че Джулиан играе възложената му роля, но въпреки това се смути дълбоко при вида на алчния му поглед, сякаш тя е агне, което той се опитва да тласне по грешния път.

— Не те помня — измърка той, — но си толкова хубава, че ще ти направя отстъпка. Можеш да изпиташ същия екстаз като моите вързани приятели само срещу четири медника!

— Можеш да се очистиш от греховете си и безплатно. — Жена с ослепително бяло наметало размаха ръце към Тела, откъсна вниманието й от тази стряскаща версия на Джулиан и го насочи към друга страховита гледка. Клетки, от които се разнасяше воня на пот, съжаление и немити тела. Хората вътре не изглеждаха толкова доволни като небесните поклонници на Джулиан, а и Тела не търсеше опрощение. Просто искаше да намери Легендата.

— Не се заглеждай много, иначе ще го приемат за съгласие и ще натикат и теб в някоя клетка.

Тя се обърна и видя Данте, застанал срещу фонтана на Кървящия трон. Облегнал бе лакът на врата от потъмняло сребро, цвета на разбитите илюзии и лошите решения. Или пък самият той приличаше на лошо решение.

В тестетата на съдбата Падналите звезди винаги се изобразяваха като богове или богини в прозирни бели тоги и златни наметала. Сега обаче, загледана в Данте и неговите индигови оттенъци на черното, които така добре се сливаха с нощта, Тела реши, че картинките на картите са сбъркани. Златото винаги блестеше, но малцина можеха да извадят блясък от мрака. За разлика от Данте.

— Престани да ме следиш — каза тя.

— А може би ти помагам. — Данте оправи черното шалче около врата си и насочи поглед към вратата зад себе си, към емблемата на Каравала, изобразена над кръглата дръжка.

Църквата на Легендата.

— И сама щях да я намеря — изсумтя Тела.

— Без съмнение. — Данте все така стоеше пред вратата и се усмихваше някак твърде доволно. Тя пристъпи към него.

— Нали сам каза, че гледаш на момичетата така, както ние гледаме на балните рокли — използват се само веднъж?

— Явно на теб гледам по различен начин. — Посегна към една непослушна къдрица и я уви около татуирания си пръст. Черната роза върху ръката му се завъртя и бързо придоби червен оттенък под рубиненото небе. С всяко завъртане притегляше Тела по-близо до себе си. Стана й някак по-леко да забрави за схванатите си крака и умиращото си сърце. Данте явно си представяше как върти и нея на пръста си по подобие на къдрицата.

Сякаш би му позволила такова нещо.

Нагъл. Самонадеян. Суетен. Невъзможен. Мразеше го, защото постоянно се влачеше след нея и приемаше обидите й така, както други момчета биха приели комплимент, мразеше го, защото интересът му към нея бе просто част от играта. Тогава защо никога не събираше сили да го отблъсне?

— А ако си дошла да питаш за Легендата — каза той, — аз мога да ти кажа повече от всеки в тази църква.

— Ще ми кажеш ли кой е той? — попита Тела.

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Би могъл, ако ти си Легендата.

Смях оцвети гласа му.

— Ако бях Легендата, определено не бих ти казал.

— Защото ми нямаш доверие?

— Не — отвърна бавно той и нежно я притегли към себе си. — Бих запазил тайната си, защото бих предпочел и занапред да играя с теб в Каравала, а истината би съсипала забавлението.

Гледаше я право в очите, сякаш се опитваше да й внуши нещо неизречено. Ако друго момче я погледнеше така, Тела би се почувствала специална. Хората рядко се гледаха дълго в очите. В това имаше нещо по-интимно дори от докосването. Когато Данте я погледнеше в очите, оставаше беззащитен за останалата част от света. Забравяше да се пази. Излагаше на риск част от себе си, за да се съсредоточи изцяло върху нея.

Тела се запита дали това не е истинското вълшебство на Каравала, не магията или загадките, а умението на актьорите да ти влизат под кожата. По време на последната игра Джулиан постоянно бе тласкал Скарлет извън зоната й на комфорт. Сега Данте правеше същото с Тела, но вместо да я тласка, я придърпваше към себе си, опитваше се да я вкара в опияняващата си орбита, като се преструваше, че я обича, че не просто я иска, а част от него има нужда да са заедно. Усети го в едва доловимия начин, по който Данте затаи дъх, докато чакаше отговора й. Не беше за вярване, че нещо толкова дребно може да притежава такава сила.

Определено го биваше в работата му. Тела знаеше, че Данте просто играе роля. Не я обичаше наистина, нито се нуждаеше от нея. Но вместо да го избута и да влезе в църквата на Легендата, внезапно й се прииска да се включи в играта му.

— Ако ти си Легендата и с теб сме партньори, как щеше да постъпиш? Ще ми помогнеш ли да спечеля, или ще саботираш усилията ми?

— Определено щях да ти помогна. — Той измъкна нежно пръста си от навитата къдрица. Топлите му пръсти я погалиха по шията и се задържаха да усетят пулса й. — Дори да не бях Легендата — прошепна той, — пак бих искал да спечелиш.

Задържа погледа й, сякаш искаше да й каже още нещо. Тела не би му повярвала, разбира се, но би дала всичко да го чуе и това я плашеше до смърт. Всъщност не мислеше, че Данте е Легендата. Вярно, тя бе умна и забавна, но същото важеше за куп други момичета, а господарят на Каравала със сигурност имаше по-важни дела от това да върви по петите на някое от тях. И все пак не успяваше да прогони докрай тази мисъл, защото, макар да вещаеше само беди и унижение, беше и неустоима — мисълта, че нещо в Тела гори толкова ярко, че е уловило неуловимото внимание на Легендата.

Умореното й сърце прескочи един удар. Данте сигурно го усети, топлите му пръсти още бяха на шията й. Очите му грееха по-силно от усмивката му, но за това можеше да има различни причини. Защото е доловил например че тя започва да поддава, да се влюбва с персонажа, който той разиграваше.

— Де да можех да ти повярвам. — Подхвърли го уж на шега и се отдръпна леко назад, докато ръката му не се смъкна от шията й.

Посегна към вратата.

Данте я сграбчи за китката и я притегли отново към себе си. Имаше нещо отчаяно в движенията му, сякаш се държеше за нея като удавник за сламка.

— А ако ти кажа каква е истинската причина за тази игра? Тогава ще ми повярваш ли, че искам да ти помогна?

— Данте, не вярвам и на една твоя дума.

— Но помниш думите ми достатъчно добре, за да ги повтаряш дословно.

Тела не отговори, което той изтълкува като покана да продължи.

— Знаеш ли как Легендата се е сдобил с магията си?

— С желание? Онова невъзможно желание, което се полага на всички ни, ако искаме нещо достатъчно силно. — Изрече го скептично. Сестра й я беше върнала към живот в предишната игра със силата на желанието си, но въпреки това Тела не вярваше, че прочутата магия на Легендата е дошла от нещо толкова просто. Или пък й харесваше как реагира Данте, когато го предизвикаше, как грейваха очите му, как се стягаха пръстите му около китката й, все едно няма да я пусне, докато не надвие окончателно в спора им.

— Всеки има право на едно желание, вярно е — потвърди Данте. — Но желанията имат нужда от малко магия, за да се сбъднат. За желанието на Легендата била необходима особено силна магия, затова той издирил вещицата, която прокълнала орисиите.

— И как я намерил?

— В една далечна страна. Когато поиска нещо, Легендата обръща света, за да го намери. — Тонът му беше нарочно лековат, сякаш Данте разказваше вълшебна приказка на дете, но ръката му около китката й ставаше по-гореща с всяка следваща дума, докато Тела не придоби усещането, че казаното от него тази вечер има по-голяма тежест от всичко, което й е казвал досега. — Когато прогонила орисиите, вещицата си присвоила половината от магията им, така че дори да се върнат някога, да са значително по-слаби отпреди. Именно тази магия използвала за желанието на Легендата. Но го предупредила, че ако орисиите някога развалят заклинанието й, ще са готови да убиват, за да си върнат отнетата магия. Мисля, че от нейна гледна точка това е било гаранция, че орисиите никога няма да завладеят отново света. Вещицата знаела, че за да запази силата си завинаги, Легендата рано или късно ще трябва да унищожи орисиите или сам ще бъде унищожен.

Беше толкова близо до нея, че прошепна последните думи в ухото й. Не спомена Джакс, но и нямаше нужда. За Тела беше лесно да свърже онова, което вече знаеше за орисиите, с казаното от него сега. Парченцата от мозайката си пасваха идеално.

От Джакс бе научила, че орисиите са били заключени в тесте карти. Ако Данте й беше казал истината, значи не просто бяха затворени, а и половината им сила е била отнета. Което обясняваше защо Джакс иска да се докопа до Легендата. Явно той беше избягал от затвора си, но не беше във върхова форма и сега се мъчеше да си върне отнетото.

От думите на Джакс излизаше, че останалите орисии все още са в капана на тестето. Но Легендата явно знаеше, че Принцът на сърцата се е освободил, и това се бе оказало достатъчно да вдигне мерника на всички орисии. Да ги унищожи веднъж и завинаги.

Тела поклати глава. Точно за това я беше предупредила Скарлет. Че ще дойде момент, в който вече няма да различава кое е истинско и кое е просто игра.

Тела бе сигурна, че Джакс е истински. Но да повярва, че играта е истинска, би било чиста лудост.

Тя издърпа ръката си от хватката на Данте.

— Благодаря ти за тази интересна история.

— Чакай. Преди да…

Сетне Данте млъкна внезапно.

Тела се напрегна от страх, че отново е започнала да кърви, но Данте не гледаше нея. Тя хвърли поглед през рамо и й се стори, че зърва Йован. Само че сега, за разлика от предната вечер, момичето не беше облечено като Лудия шегаджия, а загърнато с роба. Дългата дреха се развя около глезените й, когато тя хукна да бяга.

Данте се обърна отново към Тела, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам чифт черни ръкавици, дълги до лакътя.

— Щом не искаш помощта ми, поне тези приеми — каза той и натисна едно от перлените копчета на ръкавиците.

Щрак.

Щрак.

Щрак.

Щрак.

Щрак.

Пет остриета щръкнаха от върховете на пръстите.

— Даваш ми ръкавици с вградени остриета? — възкликна Тела, а миг по-късно я заля силно облекчение, че Данте вече не докосва кожата й, която бързо се сгорещи при спомена за казаното от Скарлет. „Ръкавиците са символичен подарък… прието е мъжът да подарява ръкавици на жената, за която иска да се ожени… вероятно като символ на желанието му да се грижи за нея и да я защитава.“

Кожата й буквално пламна, когато бръсначите уловиха светлината на факлите. Десет миниатюрни обещания за защита. Ала Тела знаеше, че Данте иска да се ожени за нея точно толкова, колкото и Джакс. Сигурно просто е откраднал ръкавиците на излизане от ателието на Минерва, а фактът, че й пасваха идеално като размер, беше просто съвпадение.

— Какво искаш в замяна?

— Може би просто искам да съм сигурен, че пак ще те видя. — Данте натисна отново перленото копче да прибере остриетата, преди да сгъне ръкавиците и да й ги даде.

А после си тръгна, проклетникът.

Пое в същата посока като девойката, която Тела бе взела за Йован. Тя се изкуши да го последва, но сигурно точно на това се надяваше Данте — да я отдалечи от църквата на Легендата и следващата улика.

Тела се обърна към вратата, но символът на Каравала беше изчезнал като по магия, което в нейните очи бе само поредното потвърждение, че е попаднала на правилното място.

19

Религиозният опит на Тела беше силно ограничен — ако не броим отчаяните й молитви, тя бе използвала малката изповедалня на бащиния си остров да предава и получава тайно писма, — но щом пристъпи в светилището, дори тя разбра, че църквата на Легендата не е обикновен молитвен храм.

— Добре дошла. — Смугло момиче с красив цилиндър посрещна Тела с реверанс, присвити очи и червени воланчета. Много червени воланчета. Тела знаеше, че Легендата обича червения цвят, но това момиче беше прекалило определено. Червени воланчета обточваха платинената й рокля като ивиците на захарно бастунче.

— Поздравление, че намери вратата ни, но сега трябва да избереш внимателно, ако искаш да влезеш в църквата.

Момичето махна с ръка, воланчетата се люшнаха и няколко медни канделабъра оживяха сред дъжд от искри. Светлината им окъпа десетина стълбища, всичките настлани с дебели рубинени килими и протягащи се в различни посоки. Нагоре и надолу, настрани, досущ избягали вени, изчезващи в чернота. Някои изглеждаха по-износени от други, но всички до едно светеха с цвета на стар дъб, нашепвайки за отдавна повехнал блясък.

— Само едно от тези ще те заведе там, където искаш да отидеш, каза момичето.

— А другите къде ще ме отведат?

Алената усмивка на момичето изтля, а устните й се извиха надолу.

— Това е мистерия и риск, който трябва да поемеш, ако искаш да се присъединиш към нашето паство и да служиш на Легендата.

Тела не възнамеряваше да се присъединява към никого и определено нямаше планове да служи на Легендата. Освен това не й се катереше по стълби, но беше чувала, че да намериш тази църква е нещо като игра.

Плъзна отново поглед по рубинените стълбища. Всяко имаше свой характер, като например игривите, обточени със злато спирали отдясно. Някои навяваха мисли за приключения, като онова с тежката дърворезба право пред нея, досущ мост към измислена страна на фантазиите. Паянтовите стълби отляво пък изглеждаха неблагонадеждни, както и стълбата от ковано желязо без перила, която Тела отхвърли веднага. Накрая погледът й се спря върху прекрасно стълбище от черен мрамор, излъскано до огледален блясък и застлано с мек, недокоснат сякаш гранатовочервен килим. За разлика от останалите това стълбище се спускаше надолу.

Тела погледна скришом към момичето с волан четата. Надяваше се погледът му да й подскаже нещо за правилния избор на стълбище, но момичето гледаше неотклонно към нея с присвити очи.

— Е, реши ли вече?

Тела погледна отново към мраморното стълбище с мекия гранатов килим. Изражението на момичето не се промени, но раменете му се стегнаха. Явно не искаше Тела да тръгне по този път. Нещо подсказваше на Тела, че неохотата на странното момиче не е продиктувана от загриженост за нейното добруване.

— Сигурна ли си, че не би предпочела друго стълбище? — попита то.

— Да. Искам да видя какво ме чака в края на това и мисля, че ще ми хареса.

Момичето се засмя, но някак насила, когато Тела пое надолу по изящните черни стъпала.

Мраморното стълбище не се връзваше докрай с Легендата, но полагаше усилия. На всяка следваща площадка въздухът ставаше по-студен. Свещите по стените загасваха, а по недокоснатия килим и гладките перила се появиха петънца като от засъхнали капки кръв. Ала Тела бе виждала достатъчно пролята кръв и знаеше какъв става цветът й, когато засъхне. Това тук не беше кръв, а илюзия.

За всеки случай си сложи ръкавиците на Данте с остриетата. Миришеха на него, на мастило и тайни. Но за разлика от Данте бяха хладни на допир, също като тежестта на остриетата, скрити при върховете на пръстите.

След още няколко стъпала Тела спря да вземе една восъчна свещ от скобата в стената и видя, че в зида са пробити дупки, така че въздушното течение да разлюлява пламъка. Хитроумно. Уви, стъпалата ставаха по-стръмни и Тела скоро съжали, че е облякла толкова тежка рокля. Малко по-нататък дупките в стената изчезнаха, заменени от серия портрети с масивни рамки, всичките на млади мъже с цилиндри.

Отначало Тела реши, че изобразяват членове на паството, но всички лица бяха твърде красиви и с нещо злонамерено в погледа. Легендата.

Е, не той беше нарисуван на портретите, разбира се. Никой не знаеше със сигурност как изглежда Легендата, но явно членовете на църквата се бяха опитали да го изобразят според собствените си представи. Цветът на кожата му например варираше от прозирно бяло до тъмните нюанси на кафявото. Някои лица бяха тесни и остри като проклятия, други напомняха на херувими със заоблените си извивки или на серафими с релефните си черти. На няколко от портретите Легендата имаше белег на лицето, на други се усмихваше широко, на трети гледаше втренчено. Сърцето на Тела спря съвсем при вида на едно тясно лице, което й напомни за Джакс, със сребристосини очи и златна коса. Последният портрет й намигна, сякаш да каже, че всичко това е един голям майтап.

Може и така да беше. Може би Легендата отново си играеше с нея и стълбището нямаше край. Уморените й крака се подгънаха при тази мисъл. Може би никой никога не можеше да намери Легендата и църквата символизираше обреченото търсене на човек, който не може да бъде намерен.

Или пък Тела драматизираше излишно.

А после стъпалата далеч под нея се обляха в силна светлина, знак, че стълбището все пак има край. Тела пъхна свещта в една празна скоба на стената и ускори крачка.

След още няколко стъпала се чу писклива музика — цигулка, цимбал и банджо. Не беше най-приятната мелодия, но подхождаше идеално на таверната, която Тела откри в края на стълбището — чудата и мамеща.

Очакваше и тук всичко да е в червено, но таверната я изненада със зелените си цветове, греещи като съзряваща магия. Осъзна, че вече не чувства старата умора, сякаш въздухът беше също толкова опиващ като питиетата, които се сервираха в таверната.

Тъмнозелени маслени лампи осветяваха маси от бледоментово стъкло, а на канапета от зелено кадифе седяха хора и смучеха светещи бучки зелена захар или отпиваха от шишенца с лимоненозелена течност. Дори подът беше облицован с миниатюрни смарагдови плочки като опашките на русалки. Тази таверна нямаше нищо общо с кръчмите на Трисда, които бяха убийствено скучни и миришеха на разбити мечти и евтин ром. Не беше и съвсем като таверните на Каравала, но се опитваше да ги наподоби по интересен начин.

С чудатата си музика и светещите зелени напитки таверната граничеше със сюрреалистичното, което Тела свързваше с картите от тестето на съдбата. Такава карта Тела би нарекла „Изумрудената таверна“. Където да откриеш отговорите на опасни въпроси. В тестето на съдбата имаше една Празна карта и при други обстоятелства Тела сигурно би се запитала дали тази таверна не е липсващата орисия. Но въпреки лъскавата си показност отблизо помещението приличаше на брокат, който се преструва на звезден прах.

А и множеството стълбища, които бяха посрещнали Тела в преддверието, май нямаше да се окажат толкова опасни, колкото се бе опитало да й внуши момичето с воланчетата. Между масите, бара и малките бал кончета на галерията надничаха краищата на всички останали стълбища. Явно всички те водеха към едно и също място. Също като Каравала, тази църква беше пълна с илюзии и членовете на паството й се наслаждаваха искрено на атмосферата.

Клиентите на таверната бяха пъстра група от различни краища на света. Тела долови думи на различни езици, видя лица с всякакъв цвят, от светли до тъмни. Модните тенденции на облеклото също варираха, но всички присъстващи имаха едно общо нещо — носеха цилиндри.

Тела можеше само да гадае защо ги носят, дали като поклон пред Легендата, или защото искаха да приличат на него, но така или иначе почти всички хора в таверната бяха с цилиндри. Някои от шапките бяха по-скоро широки, отколкото високи, други бяха издължени и прави, трети нарочно изкривени или завити. Тук-там цилиндрите бяха украсени с пера, воалчета или друг вид шантави аксесоари. Имаше дори един с рога, а в другия край на таверната млада жена носеше два малки розови цилиндъра на главата си като допълнителен чифт уши.

Може би затова Данте не беше пожелал да влезе с нея. Може би ревнуваше от всички тези хора и тяхното сляпо страхопочитание пред Легендата. Макар че в момента изобщо не би трябвало да мисли за Данте и какво би казал той, ако я беше последвал.

Тела обходи за пореден път шумната тълпа с поглед, чудеше се къде може да е скрита втората улика, а после видя неколцина, наредили се на опашка пред две черни кадифени завеси с лъскави златни ресни. Тела поклати глава. Всичко тук наистина беше прекалено ярко и граничещо с кича. Разминаваше се с нейното усещане за Легендата, беше по-близко до начина, по който хората го възприемаха, образ, които господарят на Каравала вероятно одобряваше. По време на последната игра Каспар, актьорът, влязъл в ролята на Легендата, определено бе заложил на прекомерния блясък. Но по някаква причина на Тела не й се вярваше, че Легендата е такъв в действителност.

Макар още да не беше разкрила истинската му самоличност, тя бе получавала писма от него. Писмата бяха по-скоро обикновени, без никаква излишна украса, някои съвсем кратки, и въпреки това Тела бе усещала магията, пулсираща зад простичките думи.

Колкото и вълшебна да изглеждаше църквата на Легендата, тя не смяташе, че е уловила духа на човека, когото обожествяваше. Каравалът стигаше до крайности във великолепието си, но Легендата едва ли беше такъв.

И въпреки това Тела се отправи несъзнателно към завесите със златните ресни. Отвсякъде долиташе развълнуван шепот. Жените пощипваха бузите си да им придадат цвят, мъжете оправяха шалчетата си и някой току посягаше да си нагласи цилиндъра. Само че тук не всички носеха цилиндри, за разлика от клиентите на таверната. Може би тези хора не бяха членове на паството, а просто участници в Каравала, дошли да потърсят следващата улика.

Тела тръгна към началото на опашката. Не й се чакаше излишно, но и не смяташе за разумно да се вмъкне направо.

— Простете — обърна се тя към едно момиче с изящна шапчица и тънко алено було пред очите. — Защо всички се редят пред завесата? Какво има зад нея?

— Ако не знаеш, може би не ти е мястото тук.

— Не й обръщай внимание — обади се дългурестият младеж до момичето с воала. Облечен беше по-небрежно от останалите, с риза без яка, широки панталони на сиво райе и червени тиранти. — Сестра ми все забравя, че това е игра, и гледа всички съперници накриво.

— Разбирам — кимна Тела. — Ако питате сестра ми Скарлет, аз съм същата.

Очите на дългурестия младеж се разшириха, а момичето с воала си пое рязко въздух.

— Скарлет ли каза? Като Скарлет, която е спечелила последната игра?

— О, със сестра ми не участвахме в нея — отвърна Тела, но се постара гласът й да трепне малко, колкото да остави известно съмнение у слушателите й. Така рискуваше да издаде истинската си самоличност, но Каравалът не се печелеше, като играеш на сигурно. И май беше избрала правилната стратегия, защото младежът я изгледа с уважение и се дръпна да й направи място при тях на опашката.

— Аз съм Фернандо, сестра ми се казва Патриша, а това е нашият приятел Каспар.

Тела се постара да скрие изненадата си, когато един добре познат й актьор протегна ръка да се здрависа.

— Приятно ми е да се запознаем. — Държеше се съвсем като Джулиан, сякаш я виждаше за пръв път. Този път Тела не се стресна толкова, колкото с Джулиан, но въпреки това се почувства дълбоко несигурна, дотолкова, че да се запита дали наистина познава младия мъж насреща си.

По време на последния Каравал Каспар се беше преструвал както на Легендата, така и на неин годеник, но сега говореше с мелодичен акцент, който Тела не беше чувала преди от устата му. Нямаше помен и от екстравагантното му облекло, заменено от небрежен тоалет като този на Фернандо.

— Каспар ни каза, че от другата страна на завесата е човекът, който е създал тази църква — обясни Фернандо.

— И освен това знае много за орисиите — вметна гладко Каспар.

— Знае за предмета, който трябва да намерим, онзи, който може да ги унищожи — добави Фернандо.

Патриша завъртя демонстративно очи.

— Постоянно забравяте, че това е само игра. Въпросният предмет е нещо символично, трябва ни, за да спечелим. Нали не мислите, че Легендата наистина иска да унищожи орисиите? Те вече са прогонени. Като говориш така, звучиш направо малоумно.

Страните на Фернандо поаленяха.

Тела беше съгласна с преценката на момичето, но не й хареса как съзнателно злепостави брат си.

Двойката пред тях пристъпи зад завесата с ресните. Фернандо и сестра му бяха следващите. Младежът беше свел очи и се взираше унесено със зелените плочки на пода, а Патриша погледна към Каспар за одобрение, че е казала нещо много забавно. Той обаче не я окуражи.

Тела реши, че това не е достатъчно. Братята и сестрите трябваше да се подкрепят, а не да се засрамват един друг.

— Мисля, че грешиш. — Говореше на Патриша бързо, така че момичето да не я прекъсне с въздишка и гримаса. — Легендата никога не е организирал два Каравала през толкова кратък интервал. Познавачите твърдят, че сега е направил изключение, защото тази игра е истинска. Ако си по-наблюдателна, и сама ще го усетиш. Във въздуха има магия и тя не е само на Легендата, а и на орисиите, които правят опит да се върнат. А единственият начин това да стане е да отнемат силата на Легендата.

Каспар вдигна изненадано вежди и стрелна Тела с поглед, от който й се подкосиха краката. Сякаш й казваше, че току-що е разкрила тайна, която дори не е трябвало да знае.

— И къде си чула всичко това?

— И аз чух нещо подобно — намеси се Фернандо. — Както и че ако Легендата успее да унищожи орисиите, не само ще запази своите способности, а ще придобие и техните сили.

Данте не беше споменал нищо такова. Не че Тела беше повярвала на думите му. Но не можеше да отхвърли с лека ръка реакцията на Каспар, който изведнъж пребледня като платно.

— Ами ако силите на орисиите имат нещо общо с тайнствената награда за победителя? — обади се Патриша, при това с показна увереност, която да скрие защо е променила изведнъж мнението си — дали под натиска на групата, или за да не изпадне от разговора. — Може би Легендата ще даде на победителя силата на някоя от орисиите. Аз бих взела силата на Немъртвата кралица. Тя не остарява.

— Никоя от орисиите не остарява — казаха едновременно Тела, Каспар и Фернандо.

Беше ред на Патриша да се изчерви.

— Не ме оставихте да довърша.

— Ами, довърши тогава — подкани Каспар.

Но Патриша явно не знаеше, че истинската сила на Немъртвата кралица беше способността й да контролира всеки, проявил глупостта да й се закълне в служба. Момичето мълчеше нацупено и след миг Каспар се обърна към Фернандо. Погледна младежа с толкова топла усмивка, че Тела се зачуди дали актьорът наистина е пребледнял преди малко, или всичко е само плод на нейното въображение.

— Ами ти? — попита Каспар. — Силата на коя орисия би си пожелал?

Фернандо подръпна тирантите си, преди да отговори.

— Сигурно бих избрал Девичата смърт.

Тела застина.

Патриша зяпна ядосано брат си.

— Какво, искаш да убиваш хора?

— Девичата смърт не убива никого — възрази Фернандо. — Тя е от добрите орисии. Усеща кога ще се случи трагедия и предупреждава хората. Бих искал и аз да го мога.

Де да беше прав, помисли си Тела. Собственият й опит показваше, че Девичата смърт не предотвратява съдбата, а я подпечатва. Макар че, ако Тела знаеше какво представлява Девичата смърт, когато бе изтеглила картата й от майчиното си тесте на съдбата преди години, може би нещата щяха да се развият различно. Може би щеше да измисли нещо, така че майка им да не си тръгне.

Каспар се обърна към Тела.

— Ами ти? Ти каква сила би си избрала?

Тела може и да беше обсебена от орисиите, но не знаеше дали иска за себе си някоя от ужасните им дарби. Не всички орисии бяха лоши — Късметлийката носеше слава и късмет, но предвид капризната природа на късмета, дори това предвещание можеше да се окаже горчиво. А макар Оракулът да й показваше услужливо бъдещето, досега това й бе донесло само скръб. Убиецът можеше да се движи през пространството и времето, но колкото и съблазнителна да беше тази способност, навярно вървеше ръка за ръка с пристъпи на лудост. А да притежаваш всичките им дарби сигурно беше още по-лошо. Разбираше защо някой като Легендата би ги искал за себе си. С толкова много магия можеше да управлява света, но не й се вярваше, че това би се отразило добре на когото и да било — нито на Легендата, нито на света.

Завесите се отвориха да пропуснат Фернандо и Патриша и й спестиха необходимостта да отговори на въпроса. Каспар вече се отдалечаваше, вероятно да потърси друга двойка, с която да си поиграе.

И толкова по-добре, реши тя. Реакцията му на историята й я караше да си задава опасни въпроси. Тела нямаше представа какво я чака от другата страна на завесата с ресните, но ако беше свързано със следващата улика, значи щеше да се натъкне и на поредния опит да я подведат. По-добре да си събере мислите, преди да влезе.

По стените на таверната нямаше часовници, само огледала, светилници, бутилки и още портрети на Легендата. Затова Тела не знаеше колко време бе минало, но й се стори много дълго, преди завесата най-после да се разтвори отново и един познат глас да я извика.

20

Имаше чувството, че се е хързулнала право в шише с отрова. И тук, като в таверната, всичко беше зелено — стъклените плочки на пода, огледалните стени и трите широки кресла. Зелено като зрееща омраза, сурова ревност и изумрудените очи на Армандо.

Тела си пое рязко дъх, когато го видя.

Тази нощ зелените очи на Армандо бяха обточени с черно и приличаха на скъпоценни камъни в обков. Елегантният му костюм беше с цвят на слонова кост, ако не броим аленото шалче на врата и черния цилиндър на главата. Цилиндърът беше кривнат под ъгъл, имаше червена сатенена панделка над периферията и нещо в него подсказа на Тела, че шапката е не толкова символ на почитание към Легендата, колкото реквизит, който да подлъже участниците, че Армандо наистина е господарят на Каравала.

Тела седна спокойно на креслото срещу него, макар че само при вида на претенциозния му бял костюм й идеше да натисне перлените копчета на ръкавиците си и да нареже дрехите му на панделки. Но ако го направеше, Армандо нямаше да й даде следващата улика, а тя най-вероятно беше точно у него.

Устните му се усмихнаха, но не и очите, сякаш и те бяха част от костюма му. За разлика от повечето изпълнители на Легендата Армандо не се и опита да я предразположи. Така й беше по-лесно да го мрази, да вярва, че негодникът не играе роля, а просто си е такъв.

— Как е сестра ти?

Тела настръхна.

— Предупредих те да не споменаваш за нея.

— Или какво? Ще забиеш нокти в лицето ми? — Погледът му се насочи към ръкавиците й. — Ако търсиш отмъщение, давай, но аз все още вярвам, че направих услуга на сестра ти. Никой не иска да бъде единственият непосветен в някаква тайна. Скарлет щеше да се почувства много по-зле, ако разкриеше истината след тази седмица.

— Не беше нужно да се държиш чак толкова отвратително.

— Ако мислиш така, значи още не разбираш принципите на играта. Всички изпълнители в трупата получават роля, персонаж, в който да се въплътят по време на Каравала, и именно това движи играта напред, а не римуваните улики. Така че, да, госпожице Драгна, нужно бе да се държа отвратително. — Очите му изстиваха с всяка следваща дума, превръщайки го в истински злодей.

Тела бе готова да се хване на бас, че сегашната му роля искрено му допада. По време на последния Каравал също бе играл ролята на злодей и дори не се беше извинил за злодеянията си след края на играта. Сигурно този тип роли му харесваха и затова Легендата ги възлагаше на него. Или имаше нещо повече?

Внезапно си спомни думите на баба си от историята, която им разказваше често: „Вещицата го предупредила, че желанията се сбъдват срещу висока цена и че колкото повече играе, толкова повече ролите ще го променят. Ако играе ролята на злодей, ще се превърне в такъв“.

Баба й все повтаряше, че Легендата обича да играе злодей и че това го е превърнало в лош човек. Но не беше точно така. Щом Легендата се превръщаше в ролите, които играе, значи би се превърнал в злодей само ако играе такива роли — както редовно правеше Армандо.

Не се беше замисляла за това преди. Мразеше Армандо заради изпитанията, на които бе подложил Скарлет. Но да подозира, че той е Легендата, би означавало да му направи комплимент, а точно на него бе готова да причини единствено силна и продължителна болка.

— Дори ти имаш роля в това представление. — Армандо посегна към масичката, взе едно тесте на съдбата и започна да разбърква картите. — Сигурно си мислиш, че твоята роля не е по сценарий, но грешиш. Ето, мога веднага да ти кажа, че още щом влезе тук и ме видя, ти се прииска да ме нараниш и сигурно още ти се иска. Легендата те манипулира, води те по пътека, докато не се изчерпят всичките ти възможности и остане само онази, която той е планирал за теб.

— И защо му е да го прави? — попита Тела.

— Отговориш ли си на този въпрос, ще спечелиш играта. — Армандо сложи тестето в средата на масичката и махна на Тела да цепи. Картите бяха златни със сребърни спирали и необичайно плътни, сякаш наистина бяха направени от метал. Неразрушими като бъдещето, което предсказваха.

Тела ги гледаше втренчено, но не посегна да ги докосне. Да, беше обсебена от картите след онзи далечен ден, когато бе намерила тестето на майка си, да, беше надзървала от време на време да види какво показва Оракулът, но никога повече не ги беше използвала да прочете бъдещето си. Спазила бе даденото обещание, а и се беше опарила достатъчно първия път.

— Не, благодаря. Не дойдох тук да ми гадаят.

— Но искаш следващата улика?

— Нали току-що каза, че уликите са несъществени.

— Не, казах, че играта не се върти около тях, но все пак са необходими, за да насочат хората като теб по правилния път.

— Може пък да погледна небето и да се водя по съзвездията на Легендата.

— Съзвездията помагат в играта, но няма да те отведат към победата, а на мен ми се струва, че ти много искаш да спечелиш.

Побутна тестето към Тела и драсна с нокът по стъкления плот.

— И защо искаш да знаеш бъдещето ми? — попита тя.

— Грам не ми пука за бъдещето ти, но Легендата определено се интересува.

— Сигурно казваш това на всеки, който влезе тук.

— Вярно е. Но този път говоря сериозно. — Сега усмивката огря цялото му лице. Устните му се разтегнаха в съвършено очарование, зеленото на очите му стана ослепително и за миг Тела си помисли, че ако беше съвсем мъничко по-мил, Армандо щеше да е съкрушително красив. — Или играй с мен, или си опитай късмета в друг храм.

В същия миг, сякаш чакали сигнал, в далечината прозвучаха камбани. Два след полунощ. Не си беше дала сметка, че е станало толкова късно. Ако побързаше, вероятно би могла да хване някого от актьорите на Легендата в друга църква. Но сигурно и там щяха да поискат от нея същото.

Тела посегна към металическото тесте.

Картите бяха толкова студени, че усети ледения им допир дори през ръкавиците. Цепи, после Армандо ги разстла на ветрило пред нея. Ветрило в сребърно и златно. Би трябвало да блестят, но само след миг златното почерня, а сребърните спирали се патинираха, сякаш да я предупредят, че и бъдещето й ще потъмнее.

— Изтегли четири. Една по една.

— Знам как става. — Вместо да избере някоя от картите пред себе си, Тела посегна към една в левия край на ветрилото, скрита почти изцяло под другите. Картата изстърга неприятно по плота на масата, преди Тела да я обърне и да види една позната окървавена усмивка.

Принцът на сърцата.

Тела се вледени. Явно наистина не можеше да избяга от него.

Армандо се изхили подигравателно.

— Несподелена любов. Между теб и Данте май няма да се получи.

Сигурно би й станало неприятно, ако хранеше илюзии за противното. Само че тя знаеше отлично какво означава картата с окървавения принц. Без значение колко пренебрежително се изказваше Тела за любовта, Принцът на сърцата беше истинската причина да страни емоционално от всички момчета и млади мъже, които показваха интерес към нея. Тела знаеше как да задържи интереса на мъжете, но не го правеше, защото не виждаше смисъл. Защото знаеше, че не е писано да продължи дълго. Съдбата вече беше решила, че онзи, в когото се влюби, няма да отвърне на чувствата й.

Този път Тела обърна най-близката до себе си карта, най-очевидния избор и следователно най-малко вероятния.

Или не.

Девичата смърт.

Отново.

— Тази карта винаги ми е харесвала. — Армандо плъзна бавно пръст по перлената клетка около главата на девицата. — Смърт я откраднал от семейството й, за да я направи своя безсмъртна любима. Ала тя го отхвърлила, затова той затворил главата й в перлена клетка, така че никой друг да не я вземе. Но тя продължила да го предизвиква и всяка нощ се измъквала от владенията му, за да предупреди близките на онези, които Смърт ще отнесе.

— Знам историята — каза Тела.

— Тогава защо не си притеснена, че ще загубиш човек, когото обичаш?

— Защото вече загубих.

— А не е ли възможно да загубиш още някого? — измърка Армандо. Уж твърдеше, че грам не се интересува от бъдещето й, но тъмните краски на предсказаното дотук определено му доставяха наслада.

Тела не отговори, вместо това обърна третата карта. Просто посегна напосоки, сигурна, че ще изтегли Оракула, че ще се повтори серията от детството й. Но вместо познатото огледало със златната рамка картата показваше черна диадема с остри върхове и лъскави черни опали, строшена на пет неравни парчета.

Счупената корона.

Армандо вече не се подхилваше. Устата му се отваряше и затваряше като на марионетка, останала без думи.

— Какво, тази не ти ли се вижда достатъчно ужасна? — попита го Тела.

Всъщност тази карта не я плашеше колкото другите. Счупената корона символизираше невъзможен избор между две еднакво трудни пътеки. Но Тела не вярваше в невъзможния избор. Опитът й показваше, че едната пътека винаги е очевидно по-лоша от другата. Ала все пак се поколеба, преди да изтегли четвъртата карта. Счупената корона беше нещо ново. И макар да бе любопитна какви други изненади й е подготвила съдбата, вече се бе уморила орисиите да си играят с бъдещето й.

— Трябва да изтеглиш още една карта — подкани Армандо.

— Защо? Вече изтеглих три ужасни. Това не ти ли стига?

— Нали уж знаеше как се гадае? Всяка история има четири части — начало, среда, привиден край и истински край. Картината на бъдещето ти няма да е пълна, докато не изтеглиш четвъртата карта и не разкриеш истинския край.

— Все още не разбирам защо Легендата толкова държи на това.

— Може би трябва да зададеш този въпрос на себе си, не на мен. — Армандо сведе поглед към обърнатите карти, които разказваха история за разбито сърце, тежка загуба и невъзможен избор. Тела не виждаше какво общо има това с Каравала, освен ако и Легендата, също като Джакс, не извличаше удоволствие от болката на другите.

Този път затвори очи с надеждата да изтегли нещо хубаво, Късметлийката, да речем, или Роклята на Нейно величество, която вещаеше смели промени и великолепни подаръци.

Гладките металически гръбчета на картите не искряха с магия като Оракула, който тя пазеше скрит. Но все пак усети нещо, когато плъзна бавно пръст над тях. Повечето бяха хладни на допир, но някои бяха ледени, а други по-топли. А после стигна до една, която бе толкова гореща, че Тела едва не дръпна инстинктивно ръката си. Вместо това изтегли картата и я обърна.

Металът грейна във виолетово. Красива жена в пепеляво лавандулова рокля гледаше към Тела през сребърните решетки на гигантска клетка за птици.

Затворничката.

Възел се стегна в стомаха на Тела, и не само защото картата й напомни за майка й, видението, което Оракулът й беше показал. Затворничката можеше да се разчита по два различни начина — понякога образът й обещаваше любов, но обикновено означаваше саможертва. Според легендите Затворничката не била извършила никакво престъпление, но се оставила да я затворят на мястото на любим човек.

Спомни си казаното от Найджъл: „Помни, че победата в играта ще ти струва цена, за която по-късно ще съжаляваш“.

Тя изгледа ядно Армандо.

— Изтеглих картите. Дай ми уликата.

Устата му се изкриви в разбираемо изражение.

— Ако сега ми кажеш, че уликата не е у теб…

— Не е нужно да вадиш ноктите на ръкавиците си. — Армандо стана, отиде при стената и натисна с длан едно от стенните огледала. То се отвори със съскане и разкри сумрачен тунел с пръстени стени и стари паяжини.

Тела беше чувала, че из цяла Валенда имало тайни тунели. Този явно беше от тях.

— Тръгни и върви, докато нещо не те накара да спреш. Там ще намериш следващата улика. Но помни, госпожице Драгна, че Каравалът не се върти около уликите. Не отговорите на няколко прости гатанки помогнаха на Скарлет да спечели предния път. Тя спечели, защото бе готова на саможертва, за да получи тези отговори и за да намери теб.

21

Светът на играта и светът извън нея започваха да се сливат опасно. Тела усещаше как парченцата на двете мозайки си пасват твърде добре.

Играта не беше истинска. Тела го знаеше. Всички го знаеха. Но докато вървеше по тунела на Армандо към втората улика, откри, че се пита дали играта не е по-истинска, отколкото й се иска на нея.

Впуснала се бе в Каравала с мисълта, че договорката й с Джакс е реална, че ако спечели играта и му доведе Легендата, ще успее да спаси майка си. След бала през първата нощ беше стигнала до извода, че Джакс е истинският Принц на сърцата, орисия, която незнайно как е избягала от затвора си. Но сега се разколеба.

Дори изкушението да повярва, че някаква част от играта е истинска, можеше да я тласне в ужасна спирала от умопомрачение. Легендата не се опитваше да унищожи орисиите и орисиите не се опитваха да унищожат Легендата.

Но ако е права и всичко е само игра, щеше ли наистина да се срещне с Легендата, ако победи? Или пак ще се появи поредният актьор, влязъл в неговата роля?

Легендата винаги се играеше от актьори. А беше повярвала, че този път ще е различно. Найджъл я беше уверил в това. „Ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е на Легендата.“

Когато Найджъл изрече тези думи, Тела бе усетила как светът се променя, почувствала бе силата в тях, същата предсказателска магия, която долавяше, щом докоснеше Оракула. Спечелеше ли Каравала, щеше да се срещне с Легендата. Но щом истинският господар на Каравала щеше да се появи в края на играта, означаваше ли това, че и всичко останало е истинско? Означаваше ли, че и други орисии, освен Джакс, правят опити да се върнат, и ако е така, щеше ли Легендата да пострада?

Дотолкова се изгуби в мислите си, че дори не забеляза колко дълго е вървяла по тунела, нито накъде завиват серпантините му. Докато не чу гласове да отекват в древните каменни стени на прохода.

Ускори крачка към гласовете и те я заведоха до покрита с паяжини врата. Беше минала и покрай други врати, но тази бе първата, пред която спря. Позна гласовете, които долитаха през вратата.

Бяха на Скарлет и Джулиан.

Чуваха се приглушено иззад мръсната врата, но определено бяха техните. Гласът на Скарлет познаваше по-добре от своя, а този на Джулиан беше незабравим.

Когато се запозна с него на Трисда, не изпита привличането, накарало сестра й да се влюби в него. Но гласът му наистина беше прекрасен. Кадифен и мелодичен, глас за заклинания. Не и тази нощ обаче. Тази нощ гласът му разваляше вълшебства. Звучеше като сол без море. Празен и все по-кух с всяка следваща дума.

Тела опря глава във вратата. Миризма на сажди и паяжини се промъкна в носа й. Сигурно стаята на Скарлет в двореца се намираше точно зад тази врата.

— Благодаря ти, че ми позволи да дойда — говореше Джулиан. — Не вярвах, че ще се съгласиш пак да ме видиш.

— Винаги ще искам да те видя — отвърна Скарлет. — Точно затова ме боли толкова много.

Мълчанието се проточи след тези думи. Тела си представи Скарлет от другата страна на вратата. Минаваше три след полунощ. Сестра й сигурно беше по нощница и вероятно е грабнала одеяло да се прикрие. Такава си беше Скарлет. Тела си я представи как придърпва одеялото все по-нагоре, докато благоразумната й глава и болката от лъжата на Джулиан се борят за надмощие с нараненото й сърце и любовта й към него.

— Сестра ми смята, че трябва да ти дам още един шанс.

— Съгласен съм с нея.

— Тогава изтъкни основателна причина да ти повярвам отново. Искам да ти повярвам, но ти ме лъжеш постоянно — почти проплака Скарлет. По тона й личеше, че е на ръба на сълзите.

Моментът беше твърде личен. Тела поклати глава и понечи да продължи по тунела.

— А сестра ти? Тя…

Тела се вцепени.

— … колко пъти вече…

— Тела няма нищо общо.

— Не виждам разликата. Защо на нея прощаваш лъжите за Каравала и Армандо, и за всички други неща, които тя скри от теб?

— Защото ми е сестра — тросна се Скарлет. — Точно ти би трябвало да го разбираш. Нали затова лъжеш постоянно заради брат си, Легендата?

Тела направо се вкамени.

Легендата беше брат на Джулиан.

И Скарлет го е запазила в тайна? Защо?

Защото Тела не се беше сетила да я попита.

Макар че такова нещо Скарлет би трябвало да сподели с нея и без да я питат. Ако беше вярно, щеше да реши всичките проблеми на Тела. Нямаше нужда да търси повече улики, за да спечели играта. Достатъчно бе Джулиан да каже на сестра й кой е брат му. Тела трябваше да убеди Скарлет, че това е необходимо, а Скарлет да измъкне истината от любимия си.

Но Джулиан беше непоправим лъжец и работеше за Легендата. Можеше ли да се вярва на думите му? Може би и това беше част от играта. Номер, който да отклони Тела от уликите, които биха я завели до истинския човек зад името на Легендата.

Освен ако това не е следващата улика?

Според Армандо, ако следваше тунела, щеше да намери втората улика.

Тела наостри уши за следващите думи на Джулиан.

— Карлита — казваше той, — моля те. Правя всичко възможно да не те загубя.

— Може би в това е проблемът — отвърна тъжно Скарлет. — Не искам да се опитваш да ме задържиш. Искам да знам кой си наистина.

Тела не разбра следващите му думи, после го чу да си тръгва.

Може би трябваше да изчака малко, преди да нахлуе в стаята, но пак щеше да стане ясно, че е подслушвала.

Затова натисна дръжката.

Дървената врата се отваряше в камина, която, за щастие, не беше запалена. Тела изтупа пепелта от полите си и пристъпи в апартамента.

Стаята на Скарлет беше студена като сълзи. На пръв поглед приличаше на музикална кутийка отвътре — кръгло помещение с мека тапицерия от сапфиреносин сатен по стените, масичките и столовете бяха от деликатен кристал. Дори леглото с балдахин приличаше на нещо ефимерно, направено от стъкло и мечти. Стая за омагьосана принцеса. Само дето Скарлет приличаше на прокълната принцеса. Лицето й беше бледо, тъмната й коса висеше край него като безжизнена рамка. Дори изненадата й при внезапната поява на Тела бе някак вяла.

Единственото жизнено нещо беше роклята й. Тела бе очаквала да я завари по нощница, но или Скарлет току-що се беше върнала от някакъв таен бал, или носеше вълшебната рокля на Легендата, която бе решила да направи всичко по силите си, за да я сдобри с Джулиан. Корсажът беше от червена коприна, която преливаше в алени поли, така пищни, че заемаха една четвърт от стаята.

Не й се вярваше Скарлет да е била на бал. Значи оставаше вълшебната рокля на Легендата, което изглеждаше още по-необяснимо. При последната им среща Скарлет бе заявила недвусмислено, че не вярва нито на Легендата, нито на актьорите му, а ето че беше облякла рокля, подарена й от него.

Не й се искаше да подозира сестра си, но роклята пораждаше въпроси. Възможно ли бе Скарлет да участва в играта? Например, за да си върне на Тела за последния Каравал?

Тела стисна устни.

А после видя сълза да се плъзва по бузата на Скарлет. И още една.

Не. Сестра й не играеше роля. Просто Тела я гонеше параноята. Точно както я беше предупредила Скарлет, бе започнала да губи усета си кое е истинско и кое е само част от играта.

Ядосана на себе си и на играта, че я е докарала дотам да се съмнява в сестра си, Тела се постара да измисли нещо съчувствено — все пак Скарлет очевидно беше нещастна, а Тела също толкова очевидно бе подслушала разговора й с Джулиан и бе разбрала откъде идва тъгата й, — но накрая от устата й излезе следното:

— Джулиан наистина ли е брат на Легендата?

Скарлет се отпусна на леглото като безжизнена купчина червена коприна.

— Каза ми, че са братя. След края на Каравала. Но започвам да си мисля, че би казал какво ли не, за да ме задържи.

— Поне знаеш, че държи на теб.

— Дали? — Нови сълзи потекоха по лицето й. — Когато наистина държиш на някого, не трябва ли да си честен с него, дори това да означава, че може да го загубиш?

— Не е толкова просто. Аз те обичам повече от всички на света, но въпреки това те излъгах, и то неведнъж — подхвърли с весела усмивка Тела с надежда да разведри малко сестра си.

Скарлет изду бузи като че щеше да прихне, но после отново застина унило.

— Не знам дали наистина мислиш, че трябва да му простя, или просто се опитваш да ме успокоиш.

— Естествено, че искам да те успокоя. А пък дали да му простиш, зависи от това дали Легендата наистина му е брат — отвърна Тела, уж на шега, но не съвсем. За миг я заболя, че се възползва така от сестра си. Но ако не спечелеше играта и не намереше Легендата, ако умреше отново, Скарлет щеше да е по-нещастна и отсега. Тела беше готова да унищожи света, ако нещо се случи на сестра й, но светът на Скарлет щеше да се срине непоправимо, ако нещо се случеше с нея.

— Вече питах Джулиан, но той не пожела да ми каже кой е Легендата — поклати глава Скарлет и се облегна на колоната на леглото. — Останах с впечатлението, че му е физически невъзможно да разкрие тази тайна, но същевременно не му беше трудно да намекне, че Легендата му е брат. — Изтри ожесточено сълзите от лицето си. — И това ме кара да се питам дали всичко не е било лъжа. На моменти съм склонна да приема, че Джулиан е Легендата, но не иска да ми го каже и е измислил някакъв брат. — Тя зарови глава във възглавницата и стана някак още по-крехка.

Тела размишляваше над думите й, загледана в роклята. Тя се скъси и стана по-тясна, не като бална рокля, а като нощница, цветът й изсветля до бледорозово. Истинска магия. Тела сериозно й бе завидяла заради роклята по време на предишната игра. Дрехата все едно имаше собствени мисли и чувства, променяше материята, кройката и цвета си по свое усмотрение. Магията й беше изключителна дори по стандартите на Каравала, а Легендата я беше дал на Скарлет. Тела бе чула изпълнителите да си шепнат за това по време на играта, да се чудят защо Легендата й беше направил такъв уникален подарък. Изведнъж й се стори много по-логично Джулиан наистина да е Легендата, както бе предположила току-що сестра й.

Тела приседна на леглото.

— Наистина ли вярваш, че Джулиан може да е Легендата?

— Не знам — измърмори Скарлет. — Мисля, че Легендата има власт над изпълнителите си. Не толкова, че да контролира всяко тяхно действие, но достатъчно, за да не разкриват определени тайни. Така че, ако Джулиан беше Легендата, едва ли би позволил на Армандо да ми каже истината за ролята, която е изпълнявал при последния Каравал.

— Мразя Армандо — изсумтя Тела.

— Само си е вършел работата. Но и аз не го харесвам особено. — Скарлет удари с юмрук възглавницата, в която ронеше сълзи допреди миг.

— А дали той може да е Легендата? — попита Тела.

— Всеки може да е Легендата. — Скарлет преглътна и последните си сълзи, после погледна решително сестра си. — Ако питаш мен, единственият начин да разберем кои е Легендата в действителност е да използваме Джулиан, за да спечелим играта.

— Предлагаш да го използваме? — Тела едва не падна от леглото. Направо не можеше да познае Скарлет. — Това пък откъде ти хрумна? Мислех, че не искаш дори аз да участвам.

— Така е, не искам. Но ако спечелиш и се срещнеш с Легендата, има шанс да разберем истината за Джулиан. — Скарлет извади от ръкава си лист хартия, сякаш бе скрит кинжал.

О, да, тази страна на Скарлет беше нещо ново.

Нещо ново, което Тела категорично харесваше.

— Джулиан ми даде това — каза Скарлет. — Следващата улика. Твърдеше, че искал да ти помогне, но според мен просто се опитваше да умилостиви мен.

Тела взе бележката. Шрифтът беше същият като на първата карта улика, която беше получила на бала.

— Това описание пасва на една жена, която срещнах онзи ден пред магазин за издирвани престъпници в Квартала на подправките.

И май наистина беше предназначена само за нея. Едва ли всички участници в играта бяха спрели пред онова магазинче. „Най-издирваните от Елантин“. Тела бездруго беше решила да се върне там през някой от идните дни, но фактът, че сега Легендата я насочваше право към мястото, което й беше помогнало да се свърже с Джакс, й се струваше прекалено голямо съвпадение.

Играта отново започваше да изглежда твърде реална.

Тела си напомни номерцата, които изпълнителите на Легендата бяха спретнали в Храмовия квартал. Само пълна глупачка би повярвала, че Каравалът е нещо повече от игра. Не, той беше една гигантска измама, което не му пречеше постоянно да я придърпва в паяжината си.

Загледа се отново в картата с втората улика, после вдигна очи към Скарлет.

— Ела с мен утре вечер да проучим това.

Скарлет прехапа устни.

— Какво, други планове ли имаш?

— С кого да имам планове? — попита Скарлет. Само че гласът й прозвуча някак пискливо, а роклята се промени отново. Сякаш примигваше от розово към черно и обратно.

Тела нямаше представа какво крие сестра й, но определено криеше нещо.

— Просто не искам да излизам нощем — добави Скарлет. — Не желая пак да се оплета в играта.

— Разбирам — каза Тела. Но не беше сигурна дали й вярва.