Легендата

Преди седем години

В имението имаше стаи, където чудовища дебнат под леглото, но стаята на майка й криеше вълшебство, в това Тела можеше да се закълне. Изумрудени отблясъци нашарваха въздуха като танцуващи феички всеки път, щом майка й излезеше. Ухаеше на цветя, набрани от тайна градина, завесите на балдахина се издуваха около великолепното легло дори когато нямаше вятър, а полилеят от жълт кварц поздравяваше Тела с мелодията на целуващи се стъкълца, досущ камбанки пред скрит портал към друг свят.

Притича на пръсти до дрешника на майка си, дебелият тревнозелен килим погълна звука от крачетата й. Хвърли бърз поглед през рамо, после грабна кутията с бижута. Беше тежка и хлъзгава в малките й ръце, направена от седеф и украсена с фин златен филигран. Тела обичаше да си представя, че кутията е омагьосана, и нищо чудно да беше, защото дори когато бяха мръсни, пръстите й не оставяха следи по нея.

Майка им нямаше нищо против момичетата да си играят с роклите й или да пробват хубавите й пантофки, ала изрично ги беше помолила да не пипат тази кутия, което я правеше още по-неустоима в очите на Тела.

Скарлет можеше по цял ден да си мечтае за пътуващи представления като Каравала, но Тела си падаше по истинските приключения.

Днес Тела си представяше, че зла кралица държи в плен млад елфически принц и за да го спаси, тя трябва да открадне от кутията любимото си бижу — пръстена с опал на майка си. Млечнобелият камък не беше загладен и острите му ръбове понякога нараняваха пръстчетата й. Но когато го вдигнеше към светлината, опалът грейваше и заливаше стаята с проблясъци в прозирно розово, зелено и лавандулово, които нашепваха за забравени вълшебни приказки, магически проклятия и пакостливи феи.

Уви, пръстенът беше твърде голям за детските пръсти на Тела, но тя всеки път го пробваше, да не би междувременно ръката й да е пораснала. Ала днес, когато нахлузи пръстена, Тела забеляза нещо ново. Нещо, което не беше виждала преди.

Полилеят над главата й замръзна на свой ред, сякаш и той бе изненадан.

Тела знаеше наизуст всички бижута в кутията — грижливо сгъната кадифена панделка, обточена със злато, чифт кървавочервени обици, стъкленица от потъмняло сребро, която уж съдържала ангелски сълзи, медальон от слонова кост, който не се отваряше, гривна от черен кехлибар, направена сякаш за ръката на вещица, а не за фината китка на майка й.

Само едно нещо в кутията Тела никога не докосваше — мръсната сива кесийка, която миришеше на изгнили листа и древна костница. Майка й се шегуваше, че кесийката плашела гоблините. Плашеше и Тела.

Днес обаче грозната кесийка потрепваше призивно. Уж беше досущ като преди, миризлива и стара, а после изчезваше, заменена от тесте карти, стегнато с тънка сатенена панделка. И така се менеше постоянно.

Забравила за спасителната си мисия, Тела посегна бързо към панделката и извади картите от кутията. Трептенето в образа изчезна веднага.

Бяха много хубави, много. Толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни, с едва загатнати златни люспици, които улавяха светлината, и спирали като паяжина с дълбок лилав цвят, които навяваха мисли за влажни цветя, самодивска кръв и магия.

Нямаха нищо общо с оръфаните черно-бели карти на бащините й стражари, с които Тела си играеше понякога. Тя развърза панделката с треперещи пръстчета и обърна първата карта.

Младата жена, нарисувана там, приличаше на пленена принцеса. Прекрасната й бяла рокля беше разкъсана, а издължените й очи бяха красиви като излъскано морско стъкло, но и толкова тъжни, че да те заболи сърцето. Сигурно бяха тъжни, защото главата на принцесата беше затворена в сферична клетка от перли.

Отдолу на картата имаше надпис: „Девичата смърт“.

Тела потръпна. Името не й хареса, не обичаше и клетки, дори да са перлени. Майка й със сигурност не би искала Тела да си играе с тези карти, но това не й попречи да обърне следващата.

Надписът на тази гласеше: „Принцът на сърцата“.

Нарисуван беше млад мъж с ъгловато лице и устни като кинжали. Едната му ръка беше вдигната към острата брадичка и стискаше дръжката на кама; от очите му капеха червени сълзи със същия цвят като кръвта в ъгълчето на тясната му уста.

Тела трепна уплашено, когато образът на младия мъж потрепна и се стопи точно като миризливата кесийка преди малко.

Крайно време беше да върне картите в кутийката с бижута. Не бяха карти за игра. Ала едно гласче й нашепваше, че й е било писано да ги намери. Те бяха по-истински от злата кралица и елфическия принц и може би щяха да я отведат на истинско приключение.

Тела посегна към следващата карта, която се оказа неочаквано топла под пръстите й.

„Оракулът“, пишеше на нея.

Не знаеше какво значи странното име, а и тази карта не изглеждаше страшна като другите. По краищата беше обточена със завъртулки стопено злато, а в средата беше сребърна като огледало… чакай, наистина беше огледало! Среброто отразяваше медено русите къдрици и големите лешникови очи на Тела. Но отражението не беше точно. Показваше как розовите й устни треперят, а по страните й се стичат тежки сълзи.

Тела никога не плачеше. Нито когато баща й крещеше, нито когато Фелипе не й обръщаше внимание, защото си говореше с кака й.

— Сигурна бях, че ще те заваря тук. — Мекото сопрано на майка й изпълни стаята. — Какво е днешното ти приключение, слънчице мое?

Майка й се наведе и тъмната коса се спусна на изящни вълни покрай умното й лице. Косата на Скарлет беше със същия цвят, но пък Тела бе наследила смуглата кожа на майка си, която блестеше като целуната от звезди. Ала сега лицето на майка й изведнъж пребледня като надгробен камък, щом погледът й се спря върху обърнатите карти с Девичата смърт и Принца на сърцата.

— Къде ги намери? — Гласът й си остана все така приятен и мек, но ръцете й се стрелнаха да съберат картите и Тела разбра, че е направила нещо много лошо. Тя често престъпваше правилата, но майка й рядко се сърдеше. Просто я смъмряше нежно, а понякога дори й подсказваше как да се отърве безнаказано. Баща й беше този, който се гневеше лесно. Майка й беше нежното дихание, което угасяваше искрите, преди да са се разпалили в огън. Сега обаче приличаше на човек, който иска да запали огън и да използва картите за подпалки.

— Намерих ги в кутията с бижута — призна Тела. — Съжалявам. Не знаех, че са лоши.

— Няма нищо, слънчице. — Майка й я погали по косата. — Не исках да те стресна. Но дори аз не обичам да докосвам тези карти.

— Тогава за какво са ти? — попита Тела.

Майка й прибра тестето в скрит джоб на роклята си, а кутията с бижута сложи на една висока полица до леглото, където Тела не би могла да я стигне.

Сърцето на момичето се сви при мисълта, че с това разговорът ще приключи… както несъмнено би станало, ако разговаряше с баща си. Но майка й никога не оставяше въпросите на дъщерите си без отговор. След като прибра кутията на сигурно място, тя седна на килима до Тела.

— Иска ми се никога да не бях намирала тези карти — прошепна тя, — но ще ти разкажа за тях, стига да се закълнеш, че повече никога няма да докосваш това тесте или друго като него. Никога.

— Нали ни каза да не се кълнем?

— Това е различно. — Усмивката на майка й се завърна отчасти, само в ъгълчето на устните, и Тела затаи дъх. Предчувстваше, че ще й споделят някаква специална тайна. Винаги ставаше така, когато майка й насочеше цялото си внимание към нея — Тела се превръщаше в звездата, около която се върти целият свят. — Какво съм ти казвала за бъдещето?

— Че всеки човек има силата сам да напише своето бъдеще — отвърна Тела.

— Точно така — кимна майка й. — Бъдещето ти зависи от теб. Всички ние имаме силата сами да избираме съдбата си. Но ако си играеш с тези карти, слънчице, даваш възможност на орисиите, нарисувани на тях, да насочат пътя ти. Хората използват такива тестета на съдбата да предсказват бъдещето, ала веднъж предсказано, бъдещето оживява и прави всичко възможно да се сбъдне. Затова искам да обещаеш, че повече никога няма да пипаш картите. Разбираш ли?

Тела кимна, макар да не разбираше съвсем, защото все още бе твърде малка, толкова малка, че бъдещето й изглеждаше далечно и нереално. Пък и защо майка й не каза откъде са се взели картите? Сигурно точно този въпрос без отговор накара малкото момиче да стисне още по-силно третата карта, тази, която още държеше в ръка.

Картата, която майка й така и не бе забелязала, докато бързаше да събере останалите. Картата, която все още беше у Тела. Оракулът. Тела я пъхна скришно под крака си и каза:

— Заклевам се никога да не пипам повече такива карти.