Легендата

7

Според легендите Валенда е построена върху отломките на древния град Алкара, дома на орисиите, изобразявани в тестетата на съдбата. Построили били града с магията си. Магия толкова стара и плътна, че дори след като орисиите изчезнали, светликът на заклинанията им останал и до днес огрява с несекващия си блясък хълмовете на столицата толкова ярко, та нощем градът се вижда от всички краища на Меридианната империя.

Тела не знаеше колко истина има в този мит, но още щом зърна пристанището на Валенда по здрач, реши да му повярва безрезервно.

Виолетов залез обагряше всичко в пурпурни сенки, ала светът пред нея въпреки това грееше в светлина, от върховете на древните руини с техните изронени колони и тежки арки, до вълните, които се плискаха в борда на „Изумруд“. Паянтовите кейове на Трисда бяха като чупливи кости в сравнение с масивните оживени пристани, които виждаше сега, приютили клипери и шхуни с развети знамена, зелени като русалки. След капитаните имаше и много жени с къси кожени поли и ботуши до бедрата.

Тела още не беше слязла от кораба, а вече усещаше, че се влюбва в града.

Вдигна глава да погледне нагоре и въображението й се развихри.

Чувала бе, че във Валенда има небесни карети, които летят над града като птици, но да ги види с очите си беше съвършено друго. Те се движеха по тъмнеещото лавандулово небе с изяществото на шарени облаци, досущ игриви капки в орхидеено, топазено, пурпурно, люляково, ментово и още куп други цветове. Е, не летяха, по-скоро се плъзгаха по дебели кабели, които свързваха кварталите на града.

— Хайде — подкани я Скарлет, стиснала ръката на Джулиан в началото на пълния с хора кей. — Изпратили са ни небесни карети, с които да стигнем до двореца. Не се мотай, че ще ги изпуснем.

Корабът им бе пристигнал с известно закъснение и сега всички се бяха разбързали. Отвсякъде долитаха „прощавай“ и „я по-внимателно“. Тела подтичваше в опит да не изостане, стиснала в ръце малкия си куфар с парите и Оракула.

— Извинете. — В края на кея се бе появила тъничко момче, облечено като пратеник. — Вие ли сте госпожица Донатела Драгна?

— Да — отговори Тела.

Пратеникът й махна да го последва към купчина варели в края на друг кей.

Тела не помръдна. Може и да не вярваше докрай на историите, които се разказваха за Валенда — какви опасности криел градът за само момиче, — но знаеше колко лесно може да изчезне човек на пристанище. Достатъчно бе някой да те завлече на кораб и да те хвърли в трюма му, докато никой не гледа.

— Трябва да настигна сестра си — каза тя.

— Моля ви, госпожице, не бягайте. Ако си тръгнете, няма да ми платят. — Младият пратеник протегна към нея плик за писма с кръгъл печат от златен восък с релефно изображение на кинжали и прекършени мечове. Този печат Тела познаваше добре. Беше на загадъчния й „приятел“.

Как изобщо е разбрал, че Тела е във Валенда?

Сякаш да отговори на неизречения й въпрос, злополучната монета в джоба й запулсира като сърце. Явно я е проследил с нейна помощ, поредното доказателство, че няма равен в откриването на хора.

Тела извика на Скарлет и Джулиан, че ще ги настигне по-късно, и тръгна след пратеника към другия кей.

След като се скриха зад големите варели, момчето пъхна писмото в ръката на Тела и си тръгна на бегом, преди тя да е счупила печата.

В плика имаше два листа. Единият беше от обикновена хартия, изписан с познатия почерк.

Тела извади другия лист, перленобяло картонче със засукан шрифт в кралско синьо.

Тоест до началото на Каравала оставаше точно един ден.

Тела не беше готова да се запознае с „приятеля“ толкова скоро. Според Найджъл нямаше друг начин Тела да научи името на Легендата, освен да спечели играта. Следователно й беше нужна още седмица, в която да играе и да победи. Е, тайнственият „приятел“ сигурно щеше да се съгласи на едноседмична отсрочка. Ами ако откажеше да й даде отсрочка и се отметнеше от обещанието си за майка й?

Силна вълна разклати кея, но дори след като дъските под краката на Тела се кротнаха отново, главата й продължи да се върти, сякаш съдбата току-що й беше намигнала и бъдещето й беше придобило нова форма.

Сложи малкия куфар на дъските. Варелите я скриваха. Никой не я видя как отваря куфара, но дори всичко живо на пристанището да я гледаше, Тела пак не би се спряла. Трябваше да погледне Оракула.

Обикновено усещаше лек гъдел в пръстите си, щом докоснеше картата, но сега цялата й ръка изтръпна. Цялото й тяло изтръпна, когато видя новия образ. Майка й вече не беше заключена зад затворнически решетки. Беше бяла като платно, с посинели устни, мъртва.

Тела стисна толкова силно картата, че за малко да я смачка. Само че малкият вълшебен правоъгълник изглеждаше неразрушим. Тела се облегна немощно на варелите в края на кея.

Явно се беше случило нещо ново, нещо, което бе променило бъдещето на майка й. Тела беше проспала последните четири дни. Промяната едва ли беше в резултат на нейните действия, освен ако нямаше нещо общо с разговора й с Найджъл.

Джулиан я беше предупредил, че гадателите като Найджъл си играят с бъдещето. Може би той беше доловил нещо в съдбата й, което излагаше Легендата на риск. Или пък Легендата си играеше с нея заради опита да разгадае най-строго пазената му тайна и нещо в плановете му е променило майчината й участ.

Тази мисъл би трябвало да я изплаши. Да имаш за враг човек като Легендата, не вещаеше нищо добро. Но по някаква необяснима причина тя само подсили желанието й да се включи в играта. Оставаше да убеди „приятеля“ си да й даде една седмица отсрочка, за да спечели Каравала, да научи името на Легендата и да спаси живота на майка си.

Докато стигне до гаража с каретите, нощта беше хвърлила плаща си над града. Навън бе станало хладно, но в гаража въздухът беше приятно топъл, напоен с кехлибарената светлина на фенери.

Тела вървеше покрай отделения с шарени карети, всяка прикрепена към дебел кабел, отвеждащ към различни части на града. Линията към двореца беше в дъното на просторното помещение. Скарлет не се виждаше никъде. Тела й беше казала, че ще ги настигне по-късно, да, но сега се изненада, че сестра й не е останала да я изчака.

Каретата се разклати леко, когато един плещест кочияш отвори на Тела светлата врата и й помогна да се качи в уютно купе, обсипано с кремави възглавнички, обточени с ширит в кралско синьо, в същия цвят като перденцата на овалните прозорци.

Имаше още един пътник в купето — златокос млад мъж, когото Тела не познаваше.

Изпълнителите на Легендата бяха пътували до Валенда с два кораба. Логично бе сред тях да има и такива, които Тела не бе виждала по време на Каравала. Но този млад мъж едва ли беше от тях. Само с няколко години по-голям от нея, той приличаше на човек, който десетилетия наред се е упражнявал да демонстрира липса на интерес. Седеше отпуснат на меките кожени седалки и дори омачканото му кадифено сако изглеждаше отегчено.

Младежът извърна демонстративно глава към прозорчето и отхапа от стряскащо бяла ябълка.

— Не може да пътуваш тук.

— Моля?

— Добре ме чу. Трябва да слезеш.

Говореше лениво, както и седеше. Тела си помисли, че или е крайно невъзпитан, или дотолкова е свикнал хората да му се подчиняват, та дори не си прави труда да звучи авторитетно.

Явно беше разглезен благородник.

Благородниците по правило й бяха антипатични. Често идваха при баща й за някоя услуга на ръба на закона, предлагаха му пари, но не и уважение. Явно до един смятаха, че няколкото капки кралска кръв във вените им осигуряват превъзходство над обикновените хора.

— Ако не искате да се возите заедно с мен, слезте вие — изрепчи се тя.

Златната глава се наклони леко, после тесните устни се свиха, сякаш младежът току-що бе установил, че ябълката има неприятен вкус.

„Просто слез от каретата — прошепна едно предупредително гласче в главата й. — Този тип е по-опасен, отколкото изглежда.“ Но Тела нямаше намерение да отстъпи пред самонадеян глупак, когото го мързи да отметне косата си от кръвясалите очи. Мразеше, когато хората използваха богатството и титлата си като извинение да се държат грубо; това твърде много й напомняше за баща й. А и каретата вече се издигаше в небето, бързо като собствения й ускорен пулс.

— Сигурно си от хората на Легендата. — Младият мъж се изсмя, но звукът бе пропит с толкова ожесточение, че Тела потръпна неволно. Златокоското се наведе напред в тясната кабинка и я заля с остър мирис на ябълки и раздразнение. — Напоследък се чудя за нещо и може би ти ще задоволиш любопитството ми — продължи той. — Чувал съм, че актьорите на Легендата никога не умират наистина. Ако те бутна навън, дали слуховете ще се потвърдят?

Тела не можа да прецени дали заплахата е реална, но не се сдържа да го захапе на свой ред:

— Може пък аз да те бутна.

Това й спечели нещо като усмивка с трапчинки, която би трябвало да е очарователна, но вместо това й вдъхна неприятно усещане, все едно скъпоценен камък ти намига от дръжката на двуостър меч. Тела се зачуди дали чертите на младежа не са твърде остри, за да бъдат привлекателни, или хубостта му е от онзи ослепителен вид, който причинява главоболие, опустошителна красота, която ще ти пререже гърлото, докато зяпаш унесено плаващите пясъци на студените му очи.

— Внимавай, малката. Може да си гостенка на императрицата, но повечето й придворни не са мили като мен. А аз изобщо не съм мил.

Хрус. Остри зъби отхапаха от бялата ябълка, после глупакът пусна небрежно нагризания плод и той падна върху пантофките на Тела.

Тя изрита ябълката към него и се престори, че изобщо не й пука за заплахите му. Даже извърна глава и погледна през прозореца на каретата, която се плъзгаше все така над града. Тактиката й явно проработи, защото с периферното си зрение го видя как затваря очи, докато возилото им се носеше над най-прочутите квартали на столицата. Някои си бяха спечелили позорна слава, като Квартала на подправките, където се предлагали всякакви незаконни наслади, или Храмовия квартал, средище на всякакви религиозни практики, където според слуховете имало дори църква на Легендата.

Беше твърде тъмно да различи подробности, но Тела продължи да зяпа през прозореца, докато каретата не пое надолу към двореца и гледката не се промени.

Първата й мисъл бе, че приказките лъжат.

Никога не си беше падала по замъци и дворци. От двете им Скарлет си фантазираше как богат благородник или млад крал я отвежда в каменна крепост накрай света. За нея замъците бяха бастиони, където да намери сигурност и защита. Тела ги виждаше като красиви затвори, в които те наблюдават, контролират и наказват, просто по-голяма версия на бащиното й имение.

Но докато каретата се спускаше бавно, Тела започна да се пита дали не е прибързала със заключенията си.

Винаги си бе представяла замъците като каменни градежи с мухлясали коридори и миризма на застояло, ала великолепният дворец на Елантин подпалваше нощта като съкровище, откраднато от леговището на дракон.

Младият благородник изсумтя пренебрежително, сигурно заради сащисаната й физиономия. Голяма работа. Не й пукаше какво си мисли за нея, дори го съжали, задето няма очи за красотата, която се ширеше под тях.

Дворецът на Елантин се издигаше върху най-високия хълм на Валенда. Прочутата златна кула се извисяваше в центъра му като пламтящ фар в отсенки на мед и корал. Величествена и права като игла, кулата се разширяваше при върха си като корона, огледален образ на Изгубената кула от тестето на съдбата. Тела затаи дъх. За пръв път виждаше толкова висока сграда, висока и сякаш жива. Владееше като безсмъртен монарх над пет куполообразни крила, разперени в ниското като върховете на звезда. И Тела щеше да живее в тази звезда цяла седмица.

Напълно забравила за изтощението си, тя седеше на ръба на седалката, изпъната като струна от нетърпение, докато каретата се спускаше към земята.

Младият благородник отново бе затворил сънливо очи. Тела му хвърли последен поглед и слезе от каретата в гигантския гараж.

Изглежда, беше последната пристигнала. Не се чуваше друг звук, освен тракането на зъбчатите колелета, които придвижваха кабелите на каретите. От актьорите на Легендата нямаше и помен, сестра й също не се виждаше никъде. Но между редиците поклащащи се карети стояха на пост стражи с брони и безизразни лица.

Един от стражите се лепна за Тела като дрънчаща сянка, вървеше по петите й през прекрасната градина пред гаража. Трупата на Легендата може да беше пристигнала в двореца по личната покана на императрицата, но докато крачеше през излинели от времето скални градини и покрай красиви беседки, Тела остана с впечатлението, че Елантин няма особено доверие на гостите си. Да се чудиш защо ги е поканила да изнесат представление за рождения й ден и ги е настанила в двореца си.

Чувала бе, че на младини императрица Елантин била луда глава. Често се измъквала от двореца, предрешена като обикновена жена, и се впускала в скандални приключения и романтични авантюри. Уви, след края на бурната си младост Елантин живееше в уединение. Може би поканата към трупата на Легендата беше нейният начин да съживи авантюристичния си дух. Едва ли обаче. Елантин не би се задържала толкова дълго на трона, ако беше безразсъдна и лекомислена.

Отвътре дворецът беше дори по-великолепен, отколкото отвън. Всичко бе невъзможно голямо, сякаш орисиите го бяха построили просто за да се изфукат с магическите си способности, а после го бяха зарязали на произвола на съдбата. Лъскави мраморни подове отразяваха образа на Тела, край нея се редяха колони от син кварц, по-големи от вековни дъбове, и прекрасни маслени светилници с човешки ръст.

Слуги припкаха нагоре и надолу по масивните мраморни стълбища като снежна вихрушка, но и тук нямаше следа от Скарлет или актьорите на Легендата.

— Добре дошли. — Жена, облечена в горд оттенък на синьото, се изстъпи пред Тела. Стрелна с мълниеносен поглед стражаря, преди да насочи вниманието си към новодошлата. — Аз съм главната камериерка на сапфиреното крило.

— Донатела Драгна. Тук съм с изпълнителите на Легендата, но май позакъснях малко.

— Всъщност закъсняхте доста, ако питате мен — поправи я камериерката, но го каза с усмивка и сведе поглед към списъка в ръката си, като си тананикаше тихо. Само дето приятното тананикане бързо утихна и замлъкна напълно.

След него изчезна и усмивката й.

— Бихте ли повторили името си, моля?

— Донатела Драгна.

— Тук виждам Скарлет Драгна.

— Това е сестра ми.

Жената вдигна глава и стрелна с поглед бронирания страж, който бе ескортирал Тела дотук.

— Сестра ви може и да е добре дошла тук, но вие не фигурирате в списъка. Сигурна ли сте, че сте поканена?

8

Не. Никой не беше канил Тела в двореца, но щом Скарлет беше в списъка, тя също би трябвало да е там. Легендата си играеше с нея. Явно беше зачеркнал името й след разговора й с Найджъл.

Пое си дълбоко дъх в опит да запази самообладание, но сърцето й биеше толкова силно, че сигурно всички слуги в крилото можеха да го чуят. Не й се мислеше колко лесно би могъл да я изрита навън стражът, който я бе придружил дотук. И никой не би забелязал навреме отсъствието й, защото Тела бе предупредила, че ще се забави, а и вече се бе отделила от групата. От Скарлет и от всичките си познати.

— Сестра ми — каза Тела. — Тя е отседнала тук, мога да остана в нейната стая.

— Това би било неприемливо — отговори камериерката далеч по-хладно отпреди.

— Не виждам защо — възрази Тела. — Сестра ми ще се радва да ме приюти.

— И коя е сестра ви? Кралска особа, която владее една пета от света?

Тела си прехапа езика, преди да е изтърсила нещо, заради което да я изритат на секундата.

— А в някое от другите крила? — попита със сладка усмивка. — Все ще се намери една празна стая в толкова голям дворец.

— Дори да имаше свободни стаи, вие не сте в списъка с гостите, значи не може да останете.

При тези думи стражът пристъпи с дрънчене към Тела.

С цената на огромно усилие тя не повиши глас. Вместо това накара устните си да затреперят и очите си да се напълнят със сълзи.

— Моля ви, няма къде другаде да отида — изплака с надеждата, че някъде под колосаната дреха на жената има сърце. — Просто намерете сестра ми и ми позволете да остана при нея.

Камериерката стисна устни и измери момичето с преценяващ поглед.

— Тук няма как да останете, но в отделението на прислугата може и да се намери някоя свободна койка.

Стражът се подсмихна.

Сърцето й се сви още повече. Койка в отделението на прислугата?!

— Простете. — Ниският глас се разнесе току зад гърба й, толкова близо, че косъмчетата по тила й настръхнаха.

Стомахът й се стегна на възел.

Само един човек й въздействаше по този начин.

Данте бе застанал небрежно до нея. Силует в гарвановочерно, от съвършения тъмен костюм до индиговите татуировки по ръцете. И с подигравателен блясък в очите.

— Проблем със стаята?

— Ни най-малко — отрече Тела, твърдо решила, че няма да се изчерви. Надяваше се, че Данте не е чул спора й с камериерката. — Имаше малко недоразумение, но вече го изяснихме.

— Чудесно. Защото ми се стори, че ще те настанят в отделението на прислугата.

— Само ако има място — уточни камериерката.

Идеше й да позеленее от срам и да потъне в земята, но за нейна изненада Данте не насочи презрението си към нея. Вместо да й се присмее, както правеше обикновено, той само кривна леко устни и прикова груб поглед в камериерката.

— Знаете ли коя е тази млада дама?

— Ще прощавате, но вие кой сте? — попита хладно жената.

— Аз отговарям за всички изпълнители на Легендата. — Гласът му винаги звучеше наперено, но този път Данте надмина себе си дотолкова, че Тела не можа да прецени дали говори истината, или измисля лъжа в движение. — Не ви съветвам да я настанявате в отделението на прислугата.

— И защо така? — не се даваше камериерката.

— Защото е сгодена за престолонаследника на Меридианната империя.

Веждите на жената се събраха в черта. Тела би реагирала по същия начин, но съумя да прикрие изненадата си зад високомерна гримаса, каквато вероятно би подхождала на въпросната годеница.

Дори не знаеше кой е престолонаследникът в момента. Елантин нямаше свои деца, а наследниците й измираха по-бързо, отколкото новините за кончината им стигаха до остров Трисда. Не че имаше значение кой е фалшивият й годеник, стига да я измъкнеше от отделението на прислугата.

Уви, камериерката не се впечатли особено.

— Не знаех, че Негово височество има нова годеница.

— Защото е тайна — обясни меко Данте. — Доколкото знам, планира да обяви годежа си на следващия бал. Затова ви съветвам да си мълчите по въпроса. Чували сте, предполагам, за особения му темперамент.

Жената се вкамени изведнъж. После премести погледа си от Данте към Тела. Видно бе, че ги смята за неблагонадеждни, но страхът й от „особения темперамент“ на престолонаследника явно беше по-силен от иначе точната й преценка.

— Ще проверя отново дали няма свободна стая — каза жената. — Всичко е заето покрай празника, но може би някой от гостите не е дошъл.

Веднага щом камериерката си тръгна, Данте се наведе към Тела и й прошепна така, че никой друг да не го чуе:

— Не е нужно да ми благодариш на мига.

Дължеше му някаква признателност все пак. Ала нещо в разговора дотук бе оставило в устата й неприятен вкус. Както и усещането, че Данте й е направил много лоша услуга.

— Не мога да преценя дали току-що ме спаси, или ме насади на още по-големи неприятности.

— Осигурих ти стая, нали така?

— Както и годеник с особен темперамент.

Едното ъгълче на устата му се вдигна нагоре.

— Другият вариант беше да те представя за своя годеница. Това ли би предпочела? Изкуших се за миг, но се отказах, защото… Хм, как точно се изрази ти, когато разказваше на сестра си за целувките ни? — Той вдигна пръст към гладко избръснатата си брадичка. — А, да, било ужасно, най-гадните целувки в живота ти и никога нямало да ги повториш.

Тела усети как страните й пребледняват. Мама му стара! Този човек нямаше капчица срам.

— Подслушвал си ни!

— Нямаше нужда, говорехте на висок глас.

Би трябвало да обясни, че не е говорела сериозно — всъщност той би трябвало да знае, че не е говорела сериозно, — но не искаше да налива масло в огъня на гордостта му.

— И сега си отмъщаваш, така ли?

Той се наведе още по-близо. Нещо се промени в погледа му, ала Тела не можа да прецени какво. Може би пренебрежителната усмивка се беше стопила. Или се бе променила в нещо по-дълбоко, по-тъмно и по-опасно. Топлите му пръсти се плъзнаха бавно по ключицата й. Тела затаи дъх, но не се дръпна дори когато очите му се изравниха с нейните, толкова близо, че усети милувката на ресниците му.

— Да кажем просто, че вече сме квит. — Устните му почти докоснаха нейните. Но само толкова. Той се дръпна рязко и добави: — Не бих искал да те подлагам на нещо, което ти е толкова неприятно.

И си тръгна, без да каже нищо повече. Широките му рамене се тресяха като от смях.

Тела пламтеше от гняв. След случилото се току-що двамата определено не бяха квит.

Миг по-късно главната камериерка се върна с усмивка, постегната от пресни шевове на рана.

— Изглежда, че имаме свободен апартамент в златната кула.

Тела преглътна шумно. Добре де, може би Данте наистина й беше направил услуга.

Златната кула на Елантин беше най-старият градеж в империята. Стените уж били от чисто злато и насечени от тайни проходи, за да я напускат монарсите тайно. Мнозина вярваха, че не е просто копие на Изгубената кула от тестето на съдбата, а истинската кула, пропита със спяща магия.

— По принцип в кулата не се допускат гости — продължи камериерката, докато извеждаше Тела от сапфиреното крило в стъклен двор, където модно облечени хора се разхождаха на групички под искрящи арки и кристални дървета със сребърни листа. Понеже не познаваше порядките в двореца, Тела можеше само да гадае дали тези хора са от придворните на Елантин, или са от гостите, дошли за празненствата. — Затова не може да приемате посетители. Дори годеника си.

Тела би могла да отвърне, че никога не би пуснала млад мъж в стаята си, ала реши да не трупа твърде много лъжи на купчина, иначе току-виж купчината се срутила.

Кулата се възправяше в дъното на вътрешния двор. Имаше само един вход с толкова масивни врати, че по трима стражи напъваха мишци, за да отворят всяко крило.

Чак на входа Тела забеляза, че стражът от гаража с каретите е продължил да я следва. Тях двете с камериерката ги пуснаха в кулата, но него го спряха на прага. Или мълвата за „годежа“ й беше плъзнала светкавично из двореца, или главната камериерка наистина беше толкова важна персона, за каквато очевидно се смяташе. Ако беше вярно първото, измамата рано или късно щеше да се разкрие и нея щяха да я изритат от палата, дори нещо още по-лошо. Дотогава обаче Тела бе решена да се възползва максимално от недоразумението.

За едно историите грешаха — вътрешността на кулата не беше златна, а стара. Дори въздухът миришеше на изхабено, пълен със забравени истории и отдавна заглъхнали думи. Хилядолетни каменни колони с износени релефи и капители като двулики мъже и жени обточваха приземното ниво, осветено от припукващи черни факли, които ухаеха на тамян и заклинания.

Камериерката я поведе по скърцащото стълбище етаж след етаж, всичките стари като първия. Вратата, пред която спряха накрая, беше толкова древна, че изглеждаше готова да се разсипе на прах от най-лекото докосване.

Нищо чудно, че не настаняват гости тук, помисли си Тела.

— Пред вратата ви денонощно ще пази страж. — Камериерката разклати звънчето на шията си и след миг на звъна се отзова страж в бяла броня. — Понеже сте годеница на престолонаследника, не бих искала нищо лошо да ви сполети.

— Нещо не ми се вярва тая работа — подхвърли Тела.

Усмивката на камериерката се върна, бавно, като разливащо се петно.

— Е, поне сте по-умна, отколкото изглеждате. Но ако наистина сте сгодена за престолонаследника, не от стражите на Нейно величество трябва да се боите.

— Да се боиш е глупаво — заяви Тела и затвори вратата под носа на камериерката, преди да я е ужилила с още някоя двусмислена забележка или самата тя да е изтърсила нещо необмислено.

Не е много умно да ядосваш прислугата. Е, не е особено умно и да се представяш за годеница на престолонаследник. Трябваше да благодари обаче на Данте за последното.

Междувременно, лъжата му й беше осигурила фантастичен апартамент. Кулата беше реликва, да, но стаите се оказаха великолепни.

Лунна светлина се изливаше през прозорците и обагряше всичко в цвета на мечти. Някой вече бе успял да остави поднос със сладкиши на една от изящните стъклени масички в дневната. Тела си взе на минаване бисквитка с форма на звезда, продължи покрай двете камини от бял камък и влезе в разточителна спалня, застлана с килими в наситено синьо. В същия цвят бяха и тежките завеси на масивния балдахин. Прииска й се да се срине в приканящото легло и да се наспи до насита.

Но първо трябваше да напише бележка на Скарлет, да я уведоми, че…

Отнякъде се чуха два гласа.

Тела погледна към една открехната врата в ъгъла на спалнята, която вероятно водеше към банята.

Шепотът се чу отново. Сигурно бяха слугини, които не подозираха за появата й. Единият глас беше лек и чуруликащ, другият — топъл и мек, все едно птичка си говори с дебело зайче.

— Жал ми е за нея, честно — каза момичето зайче.

— Твърдиш, че не би искала ти да си сгодена за престолонаследника? — изчурулика птичето. — Не си ли го виждала?

— Не ми пука как изглежда. Той е убиец. Всички знаят, че имаше седемнайсет души преди него на опашката за трона на императрица Елантин. И всички те умряха по ужасен начин, един след друг.

— Това не значи, че сегашният престолонаследник ги е убил.

— Не знам — каза дебелото зайче. — Говори се, че той дори няма кръвна връзка с императорския род, но е убил толкова много хора, та истинският наследник на Елантин не смее да изяви претенциите си.

Птичето се изкиска.

— Не ставай смешна, Барли! Не бива да вярваш на хорските приказки.

— Дори на слуха, че е убил последната си годеница?

Двете слугини млъкнаха внезапно.

И в напрегнатата тишина Тела сякаш чу гъгнивия смях на Смъртта. Стържеше като ръждив метал по кости. Съвсем същият звук я беше приветствал, когато се хвърли от онзи ужасен балкон по време на Каравала. Зловещо приветствие в царството на кошмарите, което сега й напомни, че Смъртта вече я е белязала и иска да си я вземе обратно.

Щеше да убие Данте. Бавно. Собственоръчно.

Или ще използва ръкавиците си — ще увие сатенените им панделки около татуирания му врат, после ще го довърши с голи ръце. Гаднярът не просто й беше натресъл фалшив годеник с особен нрав, не, беше й избрал убиец. Ако не се беше озовала в ролята на жертва, сигурно би се възхитила на хитроумното му отмъщение.

9

Непременно трябваше да му го върне, да намери начин да го уязви или засрами. Още не беше решила как, блъскаше си главата над този проблем и на следващата сутрин, докато ставаше от леглото. На бала за откриването на Каравала би могла уж случайно да го залее с вино. Но пък Данте винаги се обличаше в черно и петното нямаше да си личи, а Тела само щеше да се изложи като непохватна мърла.

Или да го накара да ревнува, като се появи зашеметяваща на бала, под ръка с някой красавец. Но нямаше време да търси красавци, а и имаше далеч по-належащи задачи от Данте и неговата евентуална ревност.

Най-важно бе да се срещне с „приятеля“ преди полунощ и да измоли от него още една седмица време, нужно й да участва в Каравала и да открие името на Легендата.

И тогава да се събере отново с майка си.

Вече не помнеше звука на гласа й, но знаеше, че е едновременно сладък и силен. Понякога й липсваше толкова много, че би дала всичко на света да го чуе отново.

— Госпожице Драгна. — Стражът почука силно на вратата й. — Пристигна пакет за вас.

— Момент! — извика в отговор Тела, Трябваше да се облече. Огледа се трескаво за багажа си, но сандъците й или се бяха изгубили по пътя от пристанището, или по някаква причина не бяха допуснати в кулата. При нея бе само малкият грозен куфар, с който бе слязла от кораба и в който нямаше дрехи.

Нахлузи роклята си от предния ден и отвори вратата.

Лицето на стража не се виждаше изобщо, скрито зад голяма перленобяла кутия, висока колкото сватбена торта, с гигантска кадифена панделка на капака, дебела и твърда като глазура.

— Кой го изпраща? — попита Тела.

— Има бележка. — Стражът остави кутията на едно синьо канапе с цвета на пристанищна светлина.

Веднага щом стражът излезе, Тела взе прикрепения към кутията плик. Не усети гъдела на магия по върховете на пръстите си, но нещо определено не беше наред. Макар пратката да беше цялата бяла като непорочни целувки и чисти намерения, с появата й дневната изведнъж бе станала някак по-тъмна. Слънчевата светлина вече не се лееше през прозорците и сумракът потапяше елегантните мебели в напрегнати оттенъци на зеленото.

Тела отвори предпазливо плика. Писмото вътре бе написано с черно мастило.

Подпис нямаше, но Тела се досети от кого е писмото. От наследника на Елантин. Човекът явно имаше шпиони в двореца.

Нищо добро нямаше да излезе от това.

Тя махна капака на кутията, пръстите й лепнеха от пот. Очакваше да види траурна дреха или друго чудовищно творение. Ала за нейна изненада в роклята нямаше нищо заплашително, ни най-малко. Приличаше на фантазия, родена в градина.

Полата беше разточително широка и цялата в бледо лилаво-сини божури. Истински божури, с характерния им сладък и чист аромат, всеки божур различен, както по оттенък, така и по размер. Някои бяха още пъпки, тръпнещи да се отворят за света, други бяха разперили широко цветовете си като експлозии в синьо. Ако се завъртеше с нея по дансинга, щеше да оставя след себе си диря от сини венчелистчета.

Корсажът изглеждаше дори по-крехък и ефирен, толкова бледосин, че беше почти прозрачен, обшит отпред със сапфирени мъниста в сложен рисунък, и преливаше в красиви презрамки, кръстосващи се на иначе голия гръб.

Не би могла да я облече, разбира се. Не би трябвало да го обмисля дори.

Но беше така великолепна, така царствена. Представи си лицето на Данте, когато се появи пред погледа му на бала с рокля, достойна за истинската годеница на престолонаследника.

Ето това би било съвършеното отмъщение.

Тела препрочете бележката. Самият факт, че е от наследника на Елантин, я превръщаше в заплаха. Но в текста нямаше нищо заплашително. Долавяше се най-вече любопитство. Може би престолонаследникът е останал впечатлен от дързостта й и просто искаше да се запознаят. Все още й се струваше рисковано да облече роклята, но както обичаше да казва на сестра си, в живота имаше по-важни неща от безопасността.

Ала дали рисковете, свързани с предстоящия бал, не бяха твърде многобройни дори по нейните стандарти?

Едва бе окачила роклята на закачалка, когато на вратата се почука отново и друг страж донесе писмо от сестра й.

Не би трябвало това писмо да я разтревожи повече от бележката на престолонаследника. Ала Тела съвсем беше забравила, че е помолила сестра си да играят заедно на Каравала. Направила го бе, преди да разбере, че ще трябва да се срещне с тайнствения „приятел“ на бала за откриването на играта.

Тела се отпусна с омекнали крака на леглото. Това определено щеше да усложни нещата.

Освен ако не признаеше на Скарлет всичките си тайни.

Тази мисъл я плашеше. Сестра й никак нямаше да се зарадва, че е била измамена от Армандо в предишната игра, както и че Тела се е заела да търси майка им. А как би реагирала на новината за фалшивия годеник, дори не й се мислеше. Но Скарлет беше най-лоялният човек, когото Тела познаваше. Да, щеше да се разстрои, но пак щеше да й помогне да спечели играта.

А Тела трябваше да спечели играта.

10

Нощта и луната бяха завладели града, когато Тела стигна до каменната градина, където със Скарлет щяха да се чакат за началото на своето велико приключение.

Орисаният бал в Идиличния замък щеше да отбележи официалното откриване на Каравала. Но празненства щеше да има из целия град и навсякъде щяха да се раздадат първите улики, така че всички гости и жители на Валенда да участват в играта.

Вълнението и очакването се усещаха като искрици във въздуха. Гъделичкаха кожата на Тела и сякаш се опиваха допълнително от трескавите й емоции.

Тела рядко изпитваше тревога. Обичаше вълнението и приключенията. Обожаваше да поема рискове, да се впуска в дръзки начинания, толкова смели, че бъдещето й да затаи дъх, докато тя се къпе в блаженото усещане, че е направила избор, който има силата да промени живота й. Беше почти същото като да притежаваш истинска власт.

Но знаеше също, че не всеки рискован ход носи печалба.

Цял ден бе мислила за това, докато обикаляше двореца в безплодно търсене на прословутите му тайни проходи. Беше почти сигурна, че довечера всичко ще мине по план. Скарлет щеше да се отнесе с разбиране към тайните й. Загадъчният „приятел“ ще й отпусне едноседмичната отсрочка, необходима й да спечели играта, да разкрие истинското име на Легендата, да заличи ужасното бъдеще, предвещано от Оракула, и накрая да разбере къде е майка им и защо ги е напуснала преди години.

Справяла се бе успешно с много по-сложни заговори, но по някаква причина не можеше да се отърси от растящото предчувствие, че този път плановете й ще ударят на камък.

Опипа злополучната монета в джоба си. „Приятелят“ твърдеше, че ще я намери, стига монетата да е у нея. Може вече да е отишъл в Идиличния замък и да я търси, помисли си тя.

Той, както и престолонаследникът.

Изсмя се нервно. Определено дърпаше дявола за опашката, но ако не друго, поне Скарлет щеше да й бъде подкрепа.

Някъде в далечината пропя камбана. Единайсет и четвърт. До официалното начало на Каравала оставаше по-малко от час. Времето й изтичаше.

„Приятелят“ изрично бе подчертал, че я очаква на бала преди полунощ.

А Скарлет я нямаше никаква.

Завъртя се да огледа градината и няколко небесносини листенца се отрониха от роклята й. Надяваше се да зърне някоя от черешовите рокли на Скарлет, ала единствените силуети бяха на каменните статуи.

Според легендите отдавна, още по времето, когато орисиите владеели света, статуите в каменната градина на Елантин били истински хора. Основно градинари от дворцовата прислуга, заети с обичайните си задачи — да подрязват храсти, да плевят цветните лехи, да метат алеите, — когато без вина се превърнали в камък.

Уж било дело на Немъртвата кралица. Сметнала, че тогавашните скулптури не са достатъчно правдиви, и помолила друга от орисиите да превърне градинарите в статуи.

Тела се вгледа в разширените каменни очи на една млада слугиня. Паниката, която се четеше в тях и до днес, едва ли беше много по-различна от паниката в собствените й очи.

Скарлет никога не закъсняваше.

Явно нямаше да дойде. Или се беше отказала, или нещо ужасно я беше сполетяло.

Тела тръгна към края на градината и надникна в обточената с жив плет алея, която водеше към двореца. Сигурно би тръгнала натам, ако на алеята нямаше човек.

Данте.

Свитият й стомах се преобърна.

Като никога беше заменил черното с опушено сиво, ако не броим високите ботуши и коприненото шалче, и двете в дълбок оттенък на синкавочерното, в тон с мастилените завъртулки по ръцете му. Приличаше на буря, която току-що е отворила очи след дълбок сън, или на красив кошмар, създаден с нарочната цел да я преследва.

Тела понечи да се скрие зад някоя от статуите. Планът беше Данте да я зърне отдалече, на бала. Да остане заслепен от екстравагантната й рокля и да позеленее от ревност, че флиртува с друг. А не да я види как пристъпва нервно от крак на крак сам-самичка в глупавата градина.

Надяваше се да мине покрай статуите, без той да я забележи. Ала погледът му вече я беше намерил. Сграбчи я като чифт ръце през кръста, вкамени я. Данте тръгна с ленива крачка към нея. Очите му се плъзнаха много бавно от разпуснатата й коса до панделката на шията, там потъмняха и се застояха цяла секунда, преди да продължат надолу.

Тела рядко се изчервяваше, но сега усети как страните й поруменяват.

Накрая Данте я погледна отново в очите с усмивката на паднал ангел.

— Винаги трябва да се обличаш в цветя.

Немалко от свенливите пъпки по роклята й внезапно разцъфнаха. Тела разтегли устни в една от най-ослепителните си усмивки.

— Не са за теб. Роклята е подарък от годеника ми.

Данте вдигна високо вежди, но не от ревност, уви. Измери с поглед роклята като да беше нещо отвратително, после отново погледна Тела в очите, явно убеден, че окончателно е полудяла.

— Трябва да внимаваш какво говориш.

— И защо? Завиждаш, че и други, освен камериерката, са сметнали лъжата за правдоподобна? Или изведнъж си се изнервил, защото престолонаследникът на Елантин — годеникът, с когото ти ме обзаведе — е кръвожаден демон, който може да ме убие, понеже твърдя, че сме сгодени?

С тези думи и преди Данте да е отговорил, Тела се фръцна покрай него и тръгна към алеята, която щеше да я отведе в двореца и при сестра й. Вече минаваше единайсет и половина. Трябваше да…

— Донатела. — Данте я стисна за китката. — Кажи ми, че не отиваш на Орисания бал в Идиличния замък.

— Това би означавало да излъжа.

Пръстите на Данте се стегнаха около китката й.

— Има и други балове. Не трябва да ходиш на този.

— И защо? — попита Тела и издърпа ръката си. — Обичам да пия и да танцувам, а дори ти каза, че изглеждам забележително. — Завъртя се в пирует и цветята по полата й забърсаха лъснатите му ботуши.

Данте я изгледа смразяващо, убийствен поглед, от които божурите по полата й, онези, които бяха докоснали току-що ботушите му, се свиха уплашено в пъпки.

— Идиличният замък принадлежи на престолонаследника. Имаш ли представа какво ще ти се случи там, ако онзи разбере, че се представяш за негова годеница?

— Не, но може би ще е забавно да узная — отвърна тя и го стрелна с пакостлива усмивка.

Руменина от гняв запълзя от шията на Данте към лицето му.

— Престолонаследникът е луд. Убил е не само предшествениците си, а и всеки, който би му попречил да вземе трона. Ако му хрумне, че и ти спадаш към тази категория, ще ти види сметката.

Тела овладя реакцията си. Беше си помислила, че да облече роклята и да привлече вниманието на престолонаследника вероятно е лоша идея, но пък беше успяла да ядоса Данте, значи си имаше и добрите страни.

— А нима ти не целеше точно това, когато излъга, че съм негова годеница?

Възцари се мълчание и студен полъх обвя градината. Тела изведнъж си даде сметка колко студено е станало. Необичайно студено за сезона, сякаш времето се беше съюзило с Данте и я подканяше да се върне в двореца.

— Изглеждаше отчаяна — каза накрая Данте. — Исках да ти помогна, но ти бях и сърдит заради онова, което каза на кораба, затова импулсивно избрах най-ужасния човек, за когото се сетих. — Не се извини, но плътните му вежди се сключиха над очи, в които се четеше искрено съжаление. Хората твърде често и твърде небрежно прибягваха до думата „съжалявам“, сякаш тя не струваше и пет пари. Тела рядко вярваше на такива извинения, но повярва на неговото. Сигурно защото самата тя би се извинила по същия начин.

— И това ако не е интересна двойка. — Армандо се появи в градината. Държеше модно сребристо бастунче и удряше с него по вкаменените статуи.

— Какво искаш? — попита Данте.

— Канех се да ти задам подобен въпрос. — Изисканият акцент от ролята му на графа по време на Каравала беше изчезнал и сега гласът му прозвуча грубо, хрипливо почти. Той ги измери с поглед, после обърна съвършено вчесаната си глава към Данте. — Мислех, че проявяваш интерес към другата сестра, пуританката.

Инстинктивно, без да се замисли, Тела замахна и го удари през лицето.

— Повече не споменавай сестра ми, ясно ли е?

Армандо вдигна ръка към зачервената си буза.

— Да ме беше предупредила преди час. Сестра ти удря по-силно и от теб.

Тревога ускори пулса на Тела.

— Говорил си с нея?

— Тя, изглежда, не схваща докрай, че Каравалът е просто игра. Хубавка е, но не е особено умна.

— Мери си приказките — предупреди го Данте, — или няма да ти се размине само с шамар през лицето.

Зелените очи на Армандо светнаха. Той очевидно се забавляваше.

— Явно наистина харесваш тази. Или Легендата ти е възложил да я обработиш, както Джулиан обработи сестра й?

Тела щеше да го зашлеви отново, но Армандо вече отстъпваше назад.

— Нека ти дам един съвет преди празненството тази вечер. Не повтаряй грешките на сестра си от последната игра. И няма смисъл да я чакаш. — На крачка от изхода Армандо добави: — Не се зарадва особено, като разбра, че не съм истинският й годеник. Когато ги оставих, двамата с Джулиан водеха доста разгорещен разговор. Едва ли ще й мине скоро.

— Гаден, мръсен… — Тела избълва низ просташки ругатни към отдалечаващия се гръб на Армандо. Знаеше, че нищо не е каквото изглежда по време на Каравала, но беше убедена, че дори когато не играе роля, този тип е точно толкова гаден, колкото персонажите си. — Ще се моля ангелите да слязат от небето и да му отрежат езика.

Данте погледна нагоре. Една звезда примигна и угасна.

— Убеден съм, че мнозина ще ти бъдат благодарни — подхвърли той.

Но Тела още беше бясна.

— Не знам защо Легендата изобщо го е взел на работа.

— Всяка добра история има нужда от злодей.

— Да, но най-добрите злодеи са онези, които тайничко харесваш, а и баба винаги казваше, че Легендата е злодеят на Каравала.

Данте се усмихна някак почти самодоволно.

— Че какво друго да каже.

— Да не твърдиш, че ме е лъгала?

— Виж, има два вида хора. Едните искат Легендата, другите искат да бъдат Легендата. И ако не желаеш разни невинни момиченца да бягат от вкъщи и да го търсят, най-добре да им кажеш, че Легендата е чудовище. Което не е непременно и изцяло лъжа.

Данте спря отново погледа си на Тела, тъмните му очи грейнаха, а устните му се кривнаха в предизвикателна усмивка.

Негодникът я дразнеше. Или пък беше наистина Легендата и обичаше да говори колко обсебени са хората от него. Данте определено бе достатъчно красив и нагъл, за да бъде Легендата, но господарят на Каравала сигурно имаше по-важни неща за вършене в нощта на откриването и не би губил време да я тормози.

Още една камбана пропя в далечината. Петнайсет минути до полунощ. Ако не тръгнеше моментално, Тела щеше да закъснее за срещата с „приятеля“.

Или трябваше все пак да отиде при Скарлет? Не й се мислеше колко се е разстроила сестра й при новината, че Армандо — и не само той — я е измамил толкова жестоко по време на предишната игра. И то да го научи точно по този начин… Но „приятелят“ на Тела я беше предупредил, че няма да я чака, ако тя пропусне уговорения час.

Не й беше приятна мисълта да изостави сестра си. Но Скарлет щеше да й прости, а същото не можеше да се каже за „приятеля“, ако тя закъснееше за срещата.

— Колкото и приятна да е тази неочаквана среща — каза тя на Данте, — аз закъснявам за бал, а предполагам, че и ти си имаш работа.

Хукна към изхода на градината, преди той да я е спрял, и скоро се озова в ярко осветения гараж, където един слуга й помогна да се качи в топазена карета, която още пазеше спомен за парфюма на последния си пътник.

Данте се вмъкна след нея.

— Би ли престанал да ми вървиш по петите?

— Може би Армандо като никога е бил откровен и работата ми е да ти вървя по петите. — Данте се настани на седалката отсреща и дългите му крака запълниха пространството между тях.

— Или пък си търсиш извинение да прекараш вечерта с мен — подхвърли Тела.

Данте разтегна лице в усмивка и прокара бавно палец по долната си устна.

— Не ми се ще да ти разбивам сърцето, но истината е, че аз възприемам момичетата така, както ти възприемаш балните рокли. Носят се само по веднъж.

Ако можеше, Тела с радост би го изритала от каретата. Дори разглезеният благородник от предния ден би бил по-добра компания в момента. Вместо това го дари с най-сладката си усмивка.

— Какво съвпадение. Аз възприемам младите мъже по същия начин.

Данте задържа за миг погледа й, после се разсмя с онзи прекрасен басов смях, който караше стомаха й да се свива.

Тела се извърна демонстративно към прозорчето, а каретата се издигна в тъмната нощ.

Нямаше представа къде са се дянали звездите, но някъде между градината и каретата бяха изчезнали от небето, превръщайки го в тъмен океан. Черен като сажди и…

Нощта проблесна.

Миг по-късно светът избухна в сребро.

Ако не гледаше през прозореца, сигурно щеше да пропусне завръщането на звездите. По-ярки отпреди, те танцуваха в нови съзвездия. Тела преброи десетина и повече, всички подредени в един и същи хипнотичен образ — слънце с вписана звезда и сълза, вписана в звездата. Символът на Каравала.