Легендата

22

Тела би дала година от живота си за още един час сън. Дори не й пукаше, че вероятно не й остава и половин година живот. Просто не искаше да се разделя с благословения син комфорт на леглото си с неговите меки завивки и пухени възглавници. Вчерашният ден се беше проточил безмилостно. Но вече се беше успала, а ако не станеше веднага, нямаше да й остане и месец живот.

Туп… туп.

Нищо.

Нищо.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп…

Нищо.

Нищо.

Сърцето й биеше дори по-бавно от предната нощ. Но все още биеше. И на Тела се падаше грижата да не спре. След като изпи цяла каничка силен чай и закуси със сладкиши, Тела се почувства почти нормално.

Приключи с гизденето точно преди да се смрачи. За тази нощ си беше избрала права рокля в тъмносиния цвят на сълзи, изплакали от буреносни облаци. Може и да беше малко тънка за нощно време, но поне не я спъваше и не тежеше. Въпреки това почти бе останала без дъх, докато стигне до сапфиреното крило, където бе отседнала Скарлет.

Само че Скарлет не си беше в стаята.

Тела чука цяла минута и едва не ожули кокалчетата си на тежката дървена врата.

Предвид твърденията на Скарлет, че не искала да излиза от двореца нощем, за да не я улови играта в мрежите си, Тела бе очаквала да я намери в стаята й. Но или сестра й бе изгубила представа за времето, което едва ли беше вероятно, или наистина криеше нещо от Тела.

Неприятно й бе отново да се усъмни в нея, но наистина беше странно Скарлет да излезе, предвид състоянието й. Особено в нощ като тази, когато цяла Валенда се беше превърнала в игрална дъска на Легендата.

За разлика от предните две нощи, когато съзвездията на Легендата грееха над конкретни места, сега те покриваха целия небосклон над столицата с експлозии от звездно синьо.

Добре, че Армандо я беше принудил да си спечели втората улика. Без нея Тела не би имала представа откъде да започне търсенето.

Напусна двореца с небесна карета. Навсякъде звезди оформяха традиционните символи на Каравала — ослепително син цилиндър, букет сини рози, син пясъчен часовник. Но имаше и други форми в небето. Над хълмовете и кварталите на Валенда висяха съзвездия, напомнящи за орисиите. Тела различи обсипана със скъпоценни камъни превръзка за око, корона от кинжали, ключ от кости, перлена клетка, зашити устни и чифт трептящи тъмносини криле. Крилете вероятно символизираха Падналата звезда, но толкова много приличаха на крилете, татуирани на гърба на Данте, че умиращото сърце на Тела ускори пулса си и прати топла вълна по вените й.

Когато каретата кацна в Квартала на подправките, Тела откри, че се оглежда за Данте, но, изглежда, тази вечер той не я беше последвал.

Тя погледна отново към обсипаното със светлини небе и се зачуди под кое ли съзвездие се намира той в момента и дали е сам под него. Представи си как големите му татуирани ръце галят шията на друга млада жена, спират се върху пулса й, докато той я омайва със същите думи, които бе казал на Тела предната вечер: „Дори да не бях Легендата, пак бих искал ти да спечелиш“.

Стомахът й се сви болезнено при тази мисъл. Не че Данте й беше притрябвал в момента, напротив. Не искаше да я отвлича със загадъчните си шегички и басовия си глас. Тесните улици на квартала я разсейваха достатъчно.

Всички улички, пресечки и алеи бяха претъпкани с хора. Колоритните обитатели на квартала се смесваха с амбулантни търговци, които подготвяха града за Навечерието, като продаваха костюми и аксесоари на завишени цени. Буквално пред всеки магазин стояха продавачи и викаха на висок глас.

— Пет медника за короната на Убития крал!

— Три медника за перлената клетка на Девичата смърт!

— Четири медника за кървавата маска на Принца!

— Два медника за ръкавиците на Хаоса!

— Един медник за булото от сълзи на Невенчаната невеста!

Тела не видя сред тях нито един от актьорите на Легендата, поне онези, които познаваше, но разпозна други хора, които участваха в играта. Току виждаше някой да чука на тухлен зид с думите „Праща ме Легендата“, сякаш това беше парола за отварянето на тайна врата към следващата улика. Завиждаше им за енергията и приповдигнатото настроение. Представата им за местоположението на следващата улика определено се различаваше от нейната.

Или Легендата си играеше с нея лично, или не всички участници в Каравала играеха една и съща игра.

Уликата, която тя бе получила, я насочваше към жена с пергамент и мастило, тоест към старицата, която работеше в „Най-издирваните от Елантин“. Но когато Тела стигна там, в магазинчето нямаше никого.

Миризма на преувеличени истории, въглен за рисуване и пергамент погъделичка носа й, щом прекрачи прага. В ъгъла на магазинчето имаше нещо като художническо ателие, доста разхвърляно, но иначе с всичко необходимо. Останалата част от помещението беше изцяло покрита с хартия, дори таванът беше облепен с пожълтели плакати, които изглеждаха по-стари дори от липсващата магазинерка.

Тела плъзна поглед по стотиците изображения, докато чакаше старицата да се появи. Плакатите не бяха парчета хартия с набързо надраскани скици, а истински произведения на изкуството, детайлни портрети на престъпници, за които Тела беше чувала единствено слухове. И много, за които не беше чувала изобщо. Всяко парче пергамент и платно разказваше история колкото мрачна, толкова и чудна.

Август Набивана на кол. Името беше достатъчно красноречиво само по себе си.

Там беше и Дукесата на Дао. Издирвана за разбойничество, продажба на отрови и съблазън.

— Не знаех, че съблазънта е престъпление — промърмори Тела.

— Зависи кого се опитваш да съблазниш.

Тела се завъртя рязко. Ала вместо старицата с омастилените ръце, видя момиче, облечено с рокля в пергаментово бяло с едри черни шевове. Приличаше на портрет, слязъл от стената. Айко, от трупата на Легендата.

Айко винаги й се беше струвала загадка. Девойката рядко се смесваше с другите хора, защото работата й беше да наблюдава. Тя беше историографът на Каравала и обезсмъртяваше историята му, като рисуваше значимите събития в една вълшебна тетрадка. Носеше я и в момента.

Появата й беше знак, че Тела е на прав път. Въпреки това не беше сигурна, че се радва да види момичето.

Нямаше нищо против Айко, дори я харесваше, но би предпочела да не я среща по време на играта предвид безмилостните сделки, които момичето предлагаше. По време на предишната игра Айко беше сключила сделка със Скарлет, за която сестра й плати с два дни от живота си. Временната смърт на Скарлет не беше като тази на Тела, но и не беше нещо, което да приеме с охота.

— Можеш да разглеждаш колкото искаш — каза Айко, — но помисли добре какво ще ме попиташ. Ще отговоря безплатно само на един твой въпрос, а всеки следващ ще ти струва нещо незаменимо.

— Мога ли просто да попитам за следващата улика?

— Да попиташ можеш, но аз няма да ти отговоря. Бих могла да те насоча към нея, ако следващият ти въпрос е по-добър.

По дяволите. Значи питането й не би трябвало да се брои за въпрос.

Тела стисна решително устни и се загледа отново в плакатите. Търсеше лице от тестето на съдбата с надеждата то да я насочи към следващата улика.

Орисии не видя, но се нагледа на всякакви престъпления, от кръвопийство и канибализъм до некромантство и продажба на черни заклинания…

Тела застина неподвижно, внезапно забравила за престъпления, улики и орисии, вперила поглед в един плакат в центъра на задната стена.

Забрави да диша. Да говори. Да примигне с очи. Да се движи.

С бордюр от звездици по края, плакатът й се стори по-хубав от другите, може би заради красивото лице под думите „Издирва се“. Лице, което обезпокоително напомняше Палома, изчезналата майка на Тела и Скарлет.

23

Тела не можеше да откъсне очи от портрета. Не беше сигурна дали иска да повярва.

Повярваше ли, това би дало отговор на един от множеството отчаяни въпроси, измъчвали я в продължение на години. Но не на такъв отговор се беше надявала. Че майка й е крадла. Похитителка. Убийца. Престъпница.

Предпочиташе да вярва, че плакатът греши. Майката, която бе познавала, не беше такава. Но после си спомни казаното от Джакс, че не я е намерила, защото Палома не е истинското й име.

Истинското име на майка й беше Рай, а приликата на Рай с Палома беше несъмнена. Не само заради същото овално лице и гъстата тъмна коса. Начинът, по който устните й се разтягаха в чаровна и загадъчна усмивка, която малката Тела така упорито се беше опитвала да имитира. Големите очи се издължаваха в крайчетата по съвсем същия начин, едновременно закачлив и замислен. В пристъп на неочаквана завист Тела осъзна, че жената страшно много прилича на Скарлет. А и на плаката беше на същата възраст като сестра й.

Скарлет знаеше ли истината? Затова ли отказваше да говори за майка им?

— Какво можеш да ми кажеш за Рай Изгубената? — попита Тела.

— Тя беше специална. — Айко се приближи и плъзна пръст по лицето на Рай. — Досега не го бях забелязала, но много прилича на сестра ти. Макар че Рай беше много по-смела от Скарлет.

— Какво друго можеш да ми кажеш за нея?

— За сестра ти или за Рай?

— Познавам сестра си по-добре, отколкото сама се познава. Питам за Рай.

Тъмните очи на Айко грейнаха по познат за Тела начин. С вълшебното си историографско тефтерче момичето беше магическо и измамно почти колкото истинска орисия. Или пък Айко беше Легендата… би било гениално, ако се окаже, че великият господар на Каравала е момиче.

— Ще ти кажа всичко, което знам, но първо трябва да платиш.

— Няма да ти дам ден от живота си — заяви Тела.

— Не си в позиция да се пазариш, ако искаш да узнаеш истината за Рай. Тя изчезна отдавна, преди почти осемнайсет години, и повечето хора вече са я забравили. Но аз произхождам от отколешен род на разказвачи.

Тела вдигна рамене, уж с безразличие. В действителност думите ехтяха в главата й безспир — осемнайсет години, осемнайсет години, осемнайсет години…

Родителите й се бяха оженили преди почти осемнайсет години. Знаеше това, защото след изчезването на Палома бе търсила информация къде е живяла тя, преди да се омъжи за баща им, но не беше открила нищо. Сега разбираше защо. Тела бе издирвала жена на име Палома, но преди да се озове на Трисда, Палома е била Рай Изгубената, известна престъпница.

Тела винаги бе усещала някаква горчивина, чувството, че е ограбена, задето е познавала майка си само през първата половина от живота си. А сега разбираше, че изобщо не я е познавала.

— С безплатната информация бях дотук — изтъкна Айко. — Ако искаш още, ще трябва да получа нещо в замяна. Не се тревожи, няма да открадна дни от живота ти.

— Какво искаш?

Айко кривна замислено глава и дългата й черна коса се изсипа настрани.

— Светът на Каравала е измислен свят и понякога на нас, хората от трупата, ни е трудно да почувстваме нещо истинско. Малцина биха го признали, но всички ние копнеем за реалното. — Замълча, сякаш се канеше да добави още нещо, но после явно се отказа. — Днес ще поискам от теб нещо реално. Спомен.

— Бъди по-конкретна. Искам да науча още за майка си, но нямам намерение да платя за това със… знам ли, със спомена за собственото си име, да речем.

— Това дори не ми е хрумвало. — Тъмните очи на Айко грейнаха. — Отлична идея. Но ще я запазя за друг път. Сега искам последния ти спомен за майка ти.

Тела отстъпи инстинктивно назад.

— Не. Няма да ти дам нито един свой спомен за нея.

— Тогава аз няма да ти дам повече информация за Рай Изгубената.

— Избери си друг спомен.

— Ти нарече Рай своя майка и аз искам да знам защо.

— Не съм я наричала така — възрази Тела.

— О, напротив, направи го. Каза, че искаш да научиш още за нея. А понеже съм експерт по история, мога да ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Така че или си намери друг експерт, или ми дай последния спомен за майка си. Давам ти една минута да решиш.

Тела не можеше да се раздели със спомените за майка си. Бяха твърде малко и твърде ценни. Но ако Армандо беше прав и играта наистина се въртеше около саможертвата, то Тела вероятно би могла да жертва един спомен, ако това ще й позволи да си създаде бъдещи спомени с майка си.

А и онзи последен спомен я тормозеше открай време. Откакто намери картите в стаята на майка си, Тела постоянно мислеше за тях и се питаше какво би станало, ако не беше обърнала картите с Принца на сърцата и Девичата смърт. Дали майка й щеше да си тръгне, ако Девичата смърт не беше предсказала заминаването й? Дали самата Тела щеше да се е влюбила вече в някого, ако не беше обърнала картата с Принца на сърцата?

— Добре — съгласи се тя. — Можеш да вземеш последния спомен за майка ми.

— Чудесно.

Айко се плъзна към работната маса в дъното на магазина. Изглеждаше някак твърде нетърпелива, което изнерви Тела още повече. Айко отвори вълшебния си тефтер на нова, недокосната страница.

— Достатъчно е да сложиш ръка върху листа. На някои хора дори им харесва. Спомените ни тежат повече, отколкото си даваме сметка.

— Не ми обяснявай, че ми правиш услуга. — Тела притисна длан към сухата хартия. Тя се нагря при допира й, почти както Оракулът пареше пръстите й всеки път, когато го докоснеше. Само дето сега топлината се разля нагоре по ръката й и към врата, сякаш я заливаше с разтопено масло. Главата й се замая приятно.

— Книгата трябва да стигне до спомена, за да го вземе — обясни Айко, но гласът й прозвуча отдалече, като на човек в другия край на дълъг коридор.

Тела затвори очи, а когато ги отвори отново, видя майчината си стая на Трисда. Майка й седеше на пода до нея, образът бе много по-ясен, отколкото в спомените на Тела.

Ухаеше на плумерия. Аромат, който Тела смяташе, че е забравила. След като майка им си тръгна, баща им бе забранил да садят тези цветя в имението и Тела от години не се беше сещала за тях. Сега искаше да потъне в аромата и да прегърне крепко майка си, така че да запази завинаги спомена за уханието. Ала спомените не можеха да бъдат променени.

Малко преди началото на този спомен майка й я беше накарала да обещае, че повече никога няма да докосва тестето на съдбата. И точно него Тела бе очаквала да открадне Айко, ала се оказваше друго. Друг спомен, заровен толкова надълбоко, че Тела го беше забравила напълно. Забравила бе как майка й взема ръцете й в своите и се вглежда съсредоточено в пръстена с опал, който Тела току-що бе откраднала.

— О… какво е това? — попита Палома.

— Щях да го върна — увери я Тела.

— Не, милинката ми. Нека остане у теб, да го пазиш. — И целуна пръстите й, сякаш с това официално й предаваше пръстена. Майка й винаги подпечатваше нещата с целувка. Още един факт, който Тела бе тълкувала грешно.

— А сега — прошепна Палома, — ще ти кажа една тайна за картите, които прибрах. Нарисуваните на тях орисии някога са владели света, били са много зли и жестоки. Често заключвали хора в карти за игра, просто така, за забавление. И единствено орисия можела да ги освободи… освен ако…

Не. Тела се опита да задържи спомена, но той вече избледняваше невъзвратимо. Смуглата кожа на майка й стана прозирна, а устните й оформяха думи, които Тела вече не чуваше. Не. Не. Не! Точно тези думи трябваше да чуе. Те съдържаха отговора, който търсеше. Не знаеше какво се кани да каже майка й, но беше сигурна, че е от жизнена важност.

Тела посегна отчаяно към спомена, опита се да го задържи с нокти и зъби. Ала колкото повече се опитваше, толкова по-мътен ставаше той, превърна се в дим, който не можеш да задържиш, а после се разсипа напълно.

Когато отвори очи, Тела нямаше усещането, че от раменете й се е вдигнал товар. Чувстваше, че е загубила нещо. Сякаш се бе порязала лошо, но без да кърви. А и нищо не липсваше. Последният спомен с майка й не беше изчезнал. Очаквала бе Айко да го вземе, готова бе да се раздели с него, и сега си отдъхна, че споменът още е там.

Тогава защо имаше чувството, че Айко й е отнела нещо по-ценно?

24

Проклетият тефтер на Айко беше затворен, ала Тела можеше да се закълне, че изглежда по-дебел отпреди. Освен това излъчваше слаба светлина.

Какво беше взела Айко?

— Я по-бодро — каза й Айко. — Току-що си спечели правото да чуеш фантастичната история на една от най-прочутите престъпници на Валенда. — Посочи към портрета на стената. — Преди да изчезне, тя беше легенда в този град. Хората бяха така омаяни от нея, че й пишеха писма с молба да ги ограби или да ги отвлече. Рай Изгубената беше истинска кралица на престъпленията. Говореше се дори, че принцове от други континенти са писали писма до главатарите в Квартала на подправките, за да искат ръката й.

Тела я слушаше и се опитваше да задържи чувството на гняв заради откраднатия спомен, ала вместо това пред очите й се редяха картини за майка й, толкова ярки и цветни, сякаш Айко ги рисуваше в злото си тефтерче. Виждаше майка си като красива и дръзка девойка, която оставя след себе си бляскави следи от омайни легенди и си пробива силом път в историята, превръщайки се в мит.

А после се бе омъжила за бащата на Тела. От всички мъже, сред които е можела да избира.

— Защо Рай не е приела предложението на някого от онези принцове? — попита тя.

— Сигурно е знаела, че повечето принцове са жестоки, разглезени и себични. А и Рай копнеела за приключения повече, отколкото за любов. Хвалела се, че може да открадне всичко. И когато я предизвикали да открадне вълшебен предмет, които не можел да бъде откраднат, тя приела предложението. Ала предметът бил много по-могъщ и опасен, отколкото Рай подозирала. Не искала да го върне, не искала да рискува някой друг да го вземе, затова избягала и оттогава никой не я е виждал.

Тела обаче я беше виждала.

Сега фактът, че Рай се е озовала на Трисда с баща им, изглеждаше малко по-смислен. Никой не би я потърсил на незначителен завладян остров.

— Какъв е бил онзи предмет?

— Ако искаш да ти отговоря на този въпрос…

— Не — прекъсна я решително Тела. — Никакви сделки повече. Вече платих за отговора на този въпрос, той е част от историята на Рай.

Ноздрите на Айко се разшириха, спокойното й лице се изопна. Явно беше свикнала да взема, а не да дава.

Тела грабна омагьосания тефтер от масата и го вдигна над една запалена свещ.

— Кажи ми какво е откраднала или този тефтер ще стане на пепел.

Айко разтегли устни в тънка усмивка.

— По-смела си от сестра си.

— И двете сме смели, но по различен начин. А сега ми кажи за предмета. — Тела спусна бавно тефтера към пламъка, докато не усети миризмата на нагряваща се кожа.

— Предметът бил прокълнато тесте на съдбата — изсъска Айко.

Тела метна тефтера на масата. Наоколо й пергаментовите плакати се развяха, сякаш хартиените им сърца биеха в ритъм с нейното. За пръв път сърцето й биеше толкова бързо след целувката на Джакс. Сякаш това ново разкритие имаше своя собствена магия.

Единствено портретът на Рай Изгубената остана неподвижен, спокоен център в хартиена буря.

Тела знаеше, че портретите нямат чувства, но й се стори, че рисунката на Рай, жената, която майка й е била преди, затаява дъх и мълчаливо се моли дъщеря й да събере всички парченца на историята й.

Тела винаги бе знаела, че майчиното й тесте на съдбата е по-особено, различно от другите тестета. Но от думите на Айко излизаше, че то е единствено по рода си, нарекла го бе „прокълнато“.

Прокълнато. Прокълнато. Прокълнато.

Думата звучеше все по-силно в главата й, надвикваше се с плакатите, които все така плющяха по стените. Орисиите също били прокълнати от някаква вещица и ако можеше да се вярва на Джакс, проклятието ги беше заключило в тесте на съдбата.

„От опит мога да ти кажа, че е мъчително.“ Така бе казал.

Изглеждаше невероятно, че майка й е откраднала точно това тесте, но колкото повече размишляваше Тела, толкова по-логично й изглеждаше.

Ако майчиното й тесте на съдбата беше същото, което държеше в капан орисиите, нищо чудно, че майка й се беше ужасила, когато я завари да си играе с картите. А и преди онзи паметен ден тестето беше скрито, изглеждаше като мърлява кесийка с неприятна миризма. Явно прикриващото заклинание е отслабвало и се е развалило точно когато Тела е намерила картите.

Не можеше да повярва, че е държала в ръцете си тестето с орисиите… легендарните орисии, владели някога света.

Изглеждаше немислимо, но Тела бе получавала доказателства за това всеки път, когато Оракулът й бе показвал образи от бъдещето. Никога не беше виждала друга такава карта и едва ли щеше да види някога. Защото не беше просто карта. Беше орисия, прибрана в малкия й куфар.

Разсмя се при тази мисъл. Майка й трябва да е била истинско стихийно бедствие, щом е откраднала орисиите.

Ала сега беше безсилна, уловена в карта точно като тях.

Тази мисъл не й се стори забавна. Стана й криво, че се е разсмяла преди.

От деня, в който майка им изчезна, Тела вярваше, че вината отчасти е нейна, че ако беше послушала майка си и не си беше играла с кутията й за бижута, ако никога не беше обръщала картата с Девичата смърт, която вещаеше загубата на любим човек, майка им още щеше да е с тях. Обвинявала бе както картите, така и себе си. И се оказваше, че е била права, макар и по друг начин.

Майка й не бе избягала само защото Тела е обърнала конкретна карта. Избягала бе, защото дъщеря й бе намерила картите, а те, оказва се, бяха много по-могъщи и опасни, отколкото предполагаше Тела доскоро.

Плакатите по стените най-после спряха да се веят и магазинчето потъна в тишина. Ала Тела все още усещаше погледа на майка си от портрета и я измъчваше усещането, че въпреки всичко научено току-що, все още не знае достатъчно. Пропускаше нещо важно… нещо, което бе забравила.

— Защо ми се струва, че искаш да ми зададеш още един въпрос? — попита Айко.

Тела съвсем бе забравила за присъствието й, както и защо изобщо е дошла тук. Трябваше да намери третата улика, иначе майка й щеше да остане заключена също като орисиите. Едва ли точно това беше забравила, но забравеното, каквото и да бе то, едва ли можеше да е по-важно.

Тела извади отново картичката с втората улика.

Тя вдигна очи към портрета на майка си.

Ами ако уликата не сочеше към жената, нарисувала тези портрети, както бе сметнала Тела в началото? Ако сочеше към жената, нарисувана на един от портретите, към Рай Изгубената например? Портретът беше нарисуван с мастило върху пергамент. А изображението й говореше по начин магичен и предназначен единствено за нея.

Тела подскочи на пръсти и дръпна плаката от стената.

Очакваше Айко да възрази, но тя изглеждаше нетърпелива почти колкото нея, дори проточи врат да види какво има от обратната страна на пергамента. Надпис със сребристо мастило.

Основно място в сърцето й се падаше на нейната майка и Легендата явно е знаел това, иначе не би оставил уликата тук, на обратната страна на портрета й. Но какво общо имаше майка й с Каравала?

Тя беше пазила тестето, затворило в капан всички орисии, а Легендата искаше да ги унищожи. Възможно ли бе Рай да е откраднала и предмета, който може да унищожи орисиите? Но ако е така, защо…

Не. Тела прогони тази мисъл. Да повярва, че играта е истинска, гарантираше единствено лудост. Или пък вече е полудяла, каза си тя, щом сама не е сигурна в какво вярва.

Трябваше да разбере истината, преди да продължи. Трябваше да говори със Скарлет. Тя щеше да й помогне да изясни мислите си, особено ако подозренията на Тела са били основателни и сестра й знаеше за играта повече, отколкото беше склонна да признае.

Тръгна към вратата.

— Преди да тръгнеш — спря я Айко, — трябва да чуеш остатъка от историята.

— Мисля, че знам как свършва — каза Тела.

— Знаеш само привидния край. Истинският още не е написан.

— Тогава какво друго можеш да ми кажеш?

— Пропуснах една част от средата на историята. Рай открила колко могъщи и опасни са картите, след като ги използвала да погледне в бъдещето си. Според някои избягала не защото искала да опази картите, а за да промени предсказаното й бъдеще. Ала не знаела едно — че когато това конкретно тесте предскаже нещо, то не може да бъде променено, освен ако не бъдат унищожени картите.

— Благодаря ти, но се боя, че е малко късно за това предупреждение.

Лицето на Айко се изопна изведнъж.

И тогава Тела го усети. Нещо по-мокро от сълзи се стичаше по страните й. Събираше се в ямките на ушите й, после преливаше надолу към врата.

Кръв.

Гъста, топла и страшна.

Сърцето й прескочи веднъж, после още няколко пъти, главата й се замая, дишането й спря. Тела посегна да се опре на стената. Кръвта, която бе изгубила в ателието на Минерва, беше нищо в сравнение със сегашния кръвоизлив. Кръвта се стичаше към корсажа й на алени ручейчета. Явно Принцът на сърцата й напомняше за пореден път, че не играе тази игра за забавление.

Тела се прибираше в двореца. Ушите й все така бяха пълни с кръв и тя изкривяваше звуците. Дори след като кървенето спря, слабостта не изчезна. Сърцето й никога не беше било толкова бавно.

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Скоро щеше да остане само нищото.

Беше си купила евтино наметало от един уличен продавач, но можеше да се закълне, че слугите, които срещна в двореца, виждаха окървавения й корсаж през него.

Дори след като се изми и преоблече в една от роклите на Минерва — богата дреха от изящна топазено синя материя, — Тела все още усещаше засъхналата кръв в ушите си. Явно и кръвта й беше прокълната, защото така и не се изми напълно от ръцете и врата й. Би продължила да кисне във ваната, докато не излезе и последното петънце, но се потопи в ароматизираната вода само колкото силата й да се върне поне отчасти. Трябваше спешно да говори със Скарлет за престъпното минало на майка им и за Каравала.

Нахлузи ръкавиците на Данте, за да скрие петната, и излезе от златната кула. Изгубила бе представа за времето, но явно отдавна бе минало полунощ, когато най-после стигна до сапфиреното крило, където бяха настанили Скарлет. Тук всички сини нюанси изглеждаха позлатени и бляскави. Самотно слугинче подтичваше между големите аплици и подрязваше фитилите на свещи, дебели колкото човешка ръка. Момичето не я заговори, но Тела усещаше погледа му, докато вървеше към стаята на сестра си.

Скарлет обаче не отговори.

Тела почука по-силно, в случай че сестра й е заспала.

Никакъв отзвук.

Натисна дръжката и разтърси вратата с надежда шумът да събуди Скарлет, но нищо не последва. Сестра й или беше заспала много дълбоко, или не беше в стаята. А би трябвало да е там, защото не участваше в играта. Минаваше полунощ и Скарлет отдавна трябваше да се е прибрала.

Тела тръгна към младата луничава слугиня, която или подслушваше безсрамно, или се бореше с особено упорита свещ.

— Мога ли да ви помогна? — попита девойката и се обърна да я погледне, преди още Тела да е отворила уста. Определено подслушваше и явно бе значително по-смела от останалите слуги, които си вършеха работата в двореца с бърза крачка и сведени погледи.

Момичето с луничките се наведе съучастнически към нея.

Тела се дръпна инстинктивно, но слугинята, изглежда, не забеляза петънцата засъхнала кръв по врата й.

— Ако търсите онзи красив актьор с татуировките, мога да ви съобщя, когато се върне. Не излезе с другите. — Нетърпеливите й очи грейнаха по начин, който Тела познаваше до болка.

— Съжалявам — каза тя. — Нямам представа за кого говориш.

— Спокойно. — Момичето се изкиска пискливо. — Знам, че сте сгодена, и няма да кажа на никого, че сте го търсили.

Което означаваше, че ще каже на всички. Но в момента Тела си имаше по-големи грижи.

— Търся сестра си — уточни тя и посочи към стаята на Скарлет. — Казва се Скарлет. Висока, с гъста кестенява коса и…

— Знам коя е — прекъсна я слугинята. — Не съм я виждала от вчера. — После пребледня леко и продължи шепнешком: — Чух я да пита къде е Идиличният замък. Не се е връщала.

Идиличният замък беше замъкът на Джакс. Нямаше причина Скарлет да ходи там.

— О, сигурна съм, че нищо лошо не се е случило със сестра ви — побърза да добави слугинята, сякаш внезапно си бе спомнила с кого разговаря. — Аз хич не вярвам на приказките за наследника, хората само си говорят.

— И какво си говорят хората? — попита Тела.

— Ами че е убил последната си годеница. Но казват също, че е много красив — добави тя, сякаш хубостта му оправдаваше убийството. — Повечето слугини заявяват, че биха се венчали за него въпреки всичко.

Значи са глупачки, прииска й се да изтъкне. Прииска й се да отметне косата си и да стресне момичето с кръвта по ушите и врата си. Но Скарлет беше изчезнала. Вместо да плаши слугинчета, Тела трябваше да събере сили и да открие сестра си.

Подхвърли една монета на луничавата девойка, но дори това леко движение не се получи както трябва. Монетата почти не се завъртя във въздуха.

Когато стигна до гаража с небесните карети, камбаните отброиха три след полунощ — времето се движеше твърде бързо, а тя — твърде бавно. Дори небесната карета, в която се качи, сякаш се влачеше по огряното от звезди небе и се бавеше нарочно.

В нощта на бала замъкът й беше заприличал на момичешка фантазия. Но след като слезе от каретата и тръгна към каменната крепост, Тела се запита дали лъскавият бял пясъчник не е бил само маскировка, илюзия, създадена от Легендата. Тази нощ каменният градеж тъмнееше като строго пазени тайни, огрян от факли с мътен червеникав светлик, които губеха битката си с нощта.

Тела спря в подстъпите на моста да си поеме дъх. Чувстваше се малко по-спокойна заради ръкавиците на Данте. Не че долавяше реална заплаха. Всъщност замъкът изглеждаше почти безжизнен.

Освен вятъра, който развяваше полите й и рошеше косата й, всичко тънеше в тишина. От онази тишина, която обикновено се свързва с гробници, прокълнати руини и други места, където жив човек не стъпва. Тела потръпна зиморничаво. Не се боеше от опасността, но я предпочиташе във вид на самодоволни млади мъже. За втори път тази нощ й се прииска Данте да я беше последвал.

Не че й беше притрябвал.

Е, добре де, може би мъничко. Пристъпи тежко напред. Данте явно се беше отказал да я преследва, което си беше победа за нея, макар и победа, която не я зарадва особено. Знаеше, че се мъкне по петите й, защото ролята му го изисква, а дори интересът му да беше искрен, рано или късно пак щеше да я зареже. Всички й обръщаха гръб, освен Скарлет, единствената, която не беше в състояние да затвори сърцето си за нея.

Сигурно това е едно от нещата, които сестрите правят, помисли си Тела. Не знаят кога да обърнат гръб. Колкото до самата нея, ако имаше по-точна преценка за нещата, сигурно щеше да усети, че действията й са станали безпредметни, и щеше да сложи край още тук, в началото на моста, или поне щеше да се усъмни в думите на младата слугиня, че Скарлет така и не се е върнала от замъка — замък, който сега й се струваше по-празен от очите на счупена кукла.

Мостът беше сякаш по-тесен, отколкото Тела го помнеше, и по-висок също така, извисяваше се над черни води, които не изглеждаха толкова притихнали като в нощта на бала. Но после си спомни какво й беше казал Данте и побърза да прогони мисълта за Смъртта. Този път нямаше да мисли за Смъртта, за да не налива допълнително масло в огъня на магията й.

Стъпките й бяха нестабилни, дишането й — затруднено, но тя си повтаряше, че няма да падне, да скочи или да направи нещо друго, което да я хвърли към страшните води долу. Щеше да прекоси моста, да потропа на вратата и да намери сестра си. Ако Скарлет изобщо беше тук.

Тела мина по моста и спря от другата му страна. За миг й се стори, че чува тих звук на стъпки, но наоколо нямаше никого, дори стражи.

Събра сили и потропа с юмрук по тежките железни врати.

— Ехо! — извика жизнерадостно тя.

Нищо.

— Има ли някого? — добави тя малко по-остро.

Отвърна й само плисък на вълни.

— Аз съм Донатела Драгна, годеницата на престолонаследника!

Затропа агресивно по вратата въпреки растящата умора.

— По-леко, иначе може да се нараниш.

Тела се завъртя бавно. Очакваше да види Джакс, захапал поредната ябълка.

Но не беше той, а трима други.

25

Движеха се дебнешком към Тела като призраци, загърнати в тънки и някак овехтели сребристи плащове, отдавна изгубили блясъка си. Едната фигура беше висока. Втората — с много извивки. Третата сякаш място не можеше да си намери. И трите я лъхнаха на силен, стар парфюм със сладникави цветни акценти.

Изобщо нямаха място в студена и мрачна нощ като тази. Качулките на плащовете скриваха лицата им, а малкото, което се виждаше, или беше неестествено неподвижно, или беше покрито с маска.

Трите фигури я наближаваха.

Въпреки студа Тела усети как ръцете й се изпотяват в ръкавиците, когато разбра, че подозренията й за маските са верни. Трите фигури бяха маскирани като орисии — Немъртвата кралица и нейните Придворни дами.

Тела лесно позна боядисаните в синьо устни и обсипаната със скъпоценни камъни превръзка за око на Немъртвата кралица. Устните на Придворните й дами бяха зашити с ален конец. В тестетата на съдбата картите им символизираха мощ и неумираща лоялност. Ала сега появата им можеше да означава само едно — извънредно лоша поличба. Хората носеха маски само на празник или за да скрият престъпление.

— Малко сте подранили с костюмите — подхвърли тя. — Навечерието на Елантинин ден е вдругиден. Или го празнувате по-рано, защото сте толкова грозни, та не смеете да си покажете лицата?

— След края на тази нощ само ти ще си криеш лицето — изсъска фигурата с костюма на Немъртвата кралица. — Освен ако не ни дадеш каквото искаме.

Тела се обърна към вратата и потропа с всички сили.

— Това няма да ти помогне — каза Немъртвата кралица. — Той не е тук.

Трите фигури продължиха да се приближават и хладният нощен въздух отстъпи пред тежкия дъх на парфюма им. Луничавата слугиня явно я беше пратила за зелен хайвер, за да я причакат тук тричките и да я оберат, а Тела се бе оказала достатъчно глупава да се върже. Сигурно би могла да избяга въпреки слабото си сърце, но натрапниците бяха отрязали пътя й към моста. Вече нямаше накъде да бяга, освен ако не скочеше в тъмните води долу.

Можеше да се закълне, че чува гласа на Смъртта, който я подканя да скочи, ала беше решена да не го слуша. Мастилената вода в крепостния ров изглеждаше дълбока и спокойна, но при втори поглед се виждаха остри скали тук и там като неприятни изненади.

Тела извади кесията си.

— Ако сте дошли да просите пари, защото парфюмът ви е ужасен, а кичозните ви наметала отдавна са излезли от мода, ето. — Тела хвърли кесията към малкия участък суха земя вляво от себе си. Надяваше се поне една от досадниците да се спусне след кесията като куче след кокал. Само че кучетата явно бяха по-умни от тези тричките. Вместо да се втурнат след парите, те направиха още една крачка към нея.

Силният им парфюм я блъсна в носа, изостри се в смрад на гниещи цветя и маниакални копнежи. Тела едва не се задави. Трите дори не забелязаха.

— Не ти щем мръсните пари — изхриптя Немъртвата кралица. — Искаме да си върнем истинското ни великолепие. Искаме картите, които майка ти открадна, картите, които ти смяташ да дадеш на Легендата, за да ни унищожи и да вземе остатъка от някога божествените ни сили.

— Богу зъбите. — Които и да бяха тези жени, явно вземаха играта твърде на сериозно. — Вие сте полуди и от отровена риба!

Странната обида сякаш ги ужили за миг, но не достатъчно дълъг миг, че Тела да се шмугне между тях и да избяга. Би могла да се втурне към моста, разбира се, но тричките едва ли щяха да я пуснат без бой и шансът да стигне до другия му край беше много малък. По-вероятно бе да падне в рова отдолу.

Повя вятър и в повея му Тела чу смеха на Смъртта.

— Кажи ни къде са картите и ще обезобразим само половината ти лице.

Немъртвата кралица даде знак и Придворните дами моментално извадиха ръце от джобовете на наметалата си. Кожата им беше призрачно бяла на лунната светлина, а ноктите — черни, дълги, заострени като на грабливи птици. Това не беше част от традиционния костюм.

За щастие, Тела също имаше нокти. Натисна черните перли на ръкавиците си и благодари безмълвно на Данте, когато остриетата щръкнаха от върховете на пръстите.

Ала Придворните дами не се впечатлиха.

Немъртвата кралица направи нов жест и двете тръгнаха дебнешком напред като смъртоносни марионетки, съскайки през зашитите си устни.

Тела далеч не беше в най-добрата си форма, но събра каквито сили й бяха останали. Замахна с две ръце и ритна с единия си крак. Искаше да ги уплаши, а не да се бие с тях. Но само след миг-два стана ясно, че Немъртвата кралица не се е шегувала за обезобразеното лице. Придворните дами се целеха в очите и бузите на Тела, дращеха като бесни котки и скоро всичко се превърна в болка и хаос.

Тела размахваше диво металните си нокти, раздра ръката на едната Придворна дама достатъчно, за да потече кръв.

Но кръв нямаше.

От раната избликна единствено дим.

Тела политна назад миг преди Придворната дама да изчезне.

— Богу зъбите!

А сетне Придворната дама се появи отново, леко размазана по краищата, сякаш по-малко материална отпреди. Но категорично не беше призрак. Призраците не деряха така.

Силно задъхана, Тела продължи да рита и да дере.

— Какво сте вие?

— Разочарована съм, че питаш. — Немъртвата кралица сви ръка в юмрук.

Миг по-късно една от Придворните дами удари силно Тела в корема. Момичето падна тежко назад и сблъсъкът със земята изкара и последния въздух от дробовете й.

Хряс.

Пантофка се стовари с все сила върху китката й.

Тела изпищя. Костите на китката й се бяха счупили. Сърцето й замираше в гърдите, главата й се въртеше. Но дори паднала по гръб на земята, тя продължи да замахва с другата ръка по-ожесточено отпреди. Замахваше наляво и надясно и от горе надолу. При всяка рана, която нанасяше, ранената противничка изчезваше като по магия, но после се появяваше отново. Тела би предпочела да не вярва на очите си — бе получила предостатъчно преобръщащи живота прозрения за един ден, — но тези трите определено не бяха актьори или участници, увлекли се в играта. Бяха си истински орисии.

Не кървяха, защото не бяха хора.

Ако вече не лежеше на земята, коленете й сигурно щяха да се подгънат. Как се бяха измъкнали на свобода толкова орисии? Джакс трябваше да я предупреди, че и други като него се разхождат на воля и жадуват за кръв.

„Защо просто не се откажеш?“ — промъкна се в мислите й гласът на Смъртта.

— Никога! — изсъска Тела през зъби.

— Какво означава това? — попита Немъртвата кралица.

— Картите никога няма да бъдат ваши — изстена Тела. — Ще ги дам на Легендата и той ще ви прогони завинаги.

Придворните дами се разсъскаха отново и подхванаха с ново ожесточение атаката си, но за миг Тела спря да усеща болка, осъзнала, че неволно е изрекла самата истина — майчиното й тесте на съдбата не просто държеше орисиите в капан. Според казаното от Немъртвата кралица майчиното й тесте беше предметът, който можеше да унищожи орисиите.

Болката се върна като вълна, но Тела вече знаеше какво трябва да направи. Достатъчно бе да намери майчиното си тесте на съдбата. Него искаше Легендата.

Ала чувството за триумф, съпровождащо тази мисъл, не трая дълго.

— Щом няма да ни помогнеш, ще те използваме да дадем урок на онези, които дръзват да разсърдят орисиите — заплаши Немъртвата кралица.

— Нищо чудно, че вещицата ви е набутала в карти. И аз бих ви заключила само за да не ви слушам — измърмори Тела. Цялото й тяло крещеше от болка, все така лежеше на земята, но поне досега бръсначите в ръкавиците я спасяваха от пълно поражение.

Просто трябваше да издържи още малко, докато някой не се появи.

Защо Данте не я беше последвал този път?

Или е тръгнал след нея, но още не е пристигнал? Ако се появи, ще е по-мила с него, обеща си Тела.

Тъмни спирали замъглиха зрението й. Тела замахна по-силно и резна нечий прасец. Но и този път Придворната дама изчезна само за кратко.

— Довършете я — заповяда кралицата. — Времето ни свършва.

Пантофката се стовари повторно върху счупената й китка и натроши костите на прах. Сълзи на черна болка напълниха очите й. Двете Придворни дами надвиснаха над нея и посегнаха с нокти към лицето й. Тела вече бе наясно, че искат да я обезобразят, ала сега по всичко личеше, че я искат мъртва.

Тя застина за миг, после изкрещя през болката, замахна с две ръце и заби бръсначите в глезените и на двете.

Придворните дами нададоха вой и се превърнаха в дим. Тела разполагаше само с миг, преди онези да се появят отново. Отблъсна се със здравата си ръка от земята, ахна от пронизалата я болка и хукна към ръба.

Още първият допир с водата й подсказа, че е допуснала грешка.

Размина се със стърчащите скали, но водата беше прекалено студена. Счупената китка я болеше прекалено силно. Роклята й натежа моментално. Но Тела се бореше като демон, възжаждал да се откъсне от преизподнята и да се изкачи на небето. Не обърна внимание на нещата, които я дърпаха за глезените и се плъзгаха покрай босите й стъпала. Не беше избягала от баща си, от три орисии и от всички други беди в живота си, за да се предаде пред малко студена вода и една счупена китка.

Смъртта трябваше да се постарае повече, ако искаше да си я върне, а тя нямаше намерение да го позволи. Ако умреше, Скарлет би останала самичка, без сестра, която да я забърква в заслужени приключения и да я запознава с момчета, които си струва да целунеш. Скарлет заслужаваше да целуне и други, не само Джулиан. Всъщност Тела също заслужаваше целувки, и то такива, които не завършват със смърт.

След яростна борба с водата Тела се измъкна на калния бряг мокра, разчорлена и натъртена. Дишаше тежко, кожата й беше посиняла, но беше жива и на крака.

Уви, това важеше не само за нея.

Немъртвата кралица и ужасните й Придворни дами я чакаха.

Тела си каза, че може да ги надбяга. Но успя да направи само няколко крачки, преди онези да я настигнат. Цялата се тресеше от болка, изтощение и яд. Влажният въздух сякаш не стигаше до дробовете й. Дори най-слабият повей на вятъра можеше да я събори.

Ако Скарлет беше на нейното място, досега някой щеше да се е притекъл на помощ. Джулиан сигурно би долетял с балон, а после би се спуснал с ангелски криле да отнесе любимата си. За жалост Тела не беше от момичетата, които хората хукват да спасяват. Не, тя беше от момичетата, които хората изоставят.

Но също и от онези момичета, които хората подценяват.

Напомни си, че е дъщеря на двама опасни престъпници.

Неотдавна бе заложила живота си на сестрината си любов.

Целунала бе Принца на сърцата и беше оцеляла.

Тези орисии нямаше да я убият.

Всяка орисия си имаше слабост. Слабостта на Джакс беше единствената му истинска любов, онази, която ще съживи сърцето му. Придворните дами бяха просто марионетки, а Немъртвата кралица притежаваше ужасяващата способност да контролира напълно онези, които й се врекат във вярност. За да надвие Придворните дами, Тела трябваше да надвие кралицата. Кралицата беше споменала, че времето им изтича, а Придворните дами се превръщаха в дим при всяка нанесена им рана… означаваше ли това, че още са вързани към картите на майка й? Че не са свободни колкото Джакс? Може би ако Тела нападне кралицата, трите ще се върнат в хартиения си затвор.

За щастие, Тела знаеше коя е слабостта на Немъртвата кралица. „Говори се, че е разменила окото си срещу ужасните си сили.“

Просто трябваше да забие бръснач в превръзката на окото й и току-виж доживяла утрешния ден.

— Ако наистина си всемогъща орисия, ела и се бий лично. — Тела размаха оцелелите остриета. Останали й бяха само четири.

Немъртвата кралица кривна глава. Не личеше да е впечатлена от предизвикателството.

Още едно от остриетата падна, останаха само три.

А после Тела приключи. Сигурно би успяла да се задържи още малко на крака, но бе понесла достатъчно удари през живота си и знаеше кога е дошъл моментът да се престори на победена.

Падна на колене, после се свлече във водата, купчина подгизнали дрехи и провал.

Смрадлива вода плисна в лицето й, когато една от орисиите тръгна към нея. Тела не смееше да отвори очи, не още. Надяваше се Немъртвата кралица да идва към нея, най-после решила да си изцапа ръцете лично. Усещаше как орисията шари из смрадливата водя и я търси. Дълги, жестоки ръце я ръчкаха безмилостно. Търсеха пулс.

Тела погледна бавно през мигли. Гърлото на жената се белееше на тъмния фон. Наистина беше кралицата. С вдигната маска. Тела зърна хубаво лице, загрозено от злобно изражение.

Пое си лекичко въздух. Цялата трепереше отвътре. Въпреки демонстративната си дързост Тела не беше правила нищо подобно в живота си. Предпочиташе да бяга, вместо да се бие. Ако не беше умирала вече, сигурно щеше да се предаде и да пробва късмета си със Смъртта.

Но онова момиче, което беше преди, буквално беше умряло.

Отвори очи и замахна.

Политна назад и се стовари по гръб в плитката вода, но плясъкът се изгуби, заглушен от пронизителния писък на кралицата.

— Мръсна смъртна! — изпъшка кралицата, притиснала ръка към нараненото си око. Черна кръв се стичаше по лицето й. — Какво направи?

— Трябваше да те предупредя. С мен не си струва да се заяждаш.

Тела вдигна отново съсипаните си ръкавици, но в същия миг Немъртвата кралица и нейните Придворни дами се превърнаха в дим и изчезнаха.

И този път не се появиха отново.

Успяла бе. Сълзи замъглиха зрението й. Сама не знаеше защо плаче, дали от болката в натрошената си китка, или от облекчение, че е отървала кожата. Победила бе, но рядко се беше чувствала толкова зле. Никога не бе понасяла толкова сериозни наранявания, които да не я убият.

Усещаше мускулите си като разнищени въжета, цялата беше в синини. Напрягаше очи в мрака, сълзи на изтощение се стичаха по страните й. Пътят до гаража за карети беше тъмен и много дълъг. Можеше да се хване на бас, че се е удължил по време на битката.

Явно Скарлет изобщо не беше идвала в Идиличния замък. С малко късмет, вече се бе прибрала в двореца и щеше да помогне на Тела, да я позакърпи. Но преди това Тела трябваше да стигне до нея.

Уви, краката й бяха на друго мнение. Коленете й се подгънаха и тя потъна отново във водата, която сякаш не беше толкова студена, колкото я помнеше. А калта беше изненадващо мека. Щеше да затвори очи за миг. Само колкото да събере силите си, да се изправи и да пропълзи до гаража с каретите. Плискащата се вода бе изненадващо приятна, отнемаше болката от ранената й китка и отмиваше кръвта, мръсотията и вонята, докато тя потъваше все по-дълбоко във…

Стъпки. Тежки стъпки.

— Донатела?

Гласът прозвуча познато, но Тела беше толкова замаяна, че не разбра дали е на Данте, или на Джакс. Беше силен като на Джакс, но заповеден и звучен като на Данте. Трябваше да отвори очи, ала усилието й се стори непосилно. Ако гласът не беше на Данте, предпочиташе просто да заспи, и да спи…

— Донатела! — Този път гласът прозвуча по-отблизо и по-тревожно, а чифт силни ръце извадиха главата й от водата и я заляха с уханието на мастило и разбити сърца. Данте.

Идеше й да проплаче от облекчение. Ала болката беше толкова силна… Сигурно би се опитала да потопи отново глава под водата, но кучият му син я държеше здраво.

Придърпа главата й върху гърдите си.

— Отвори очи, моля те.

— А може би искам да спя тук — измърмори Тела. — На бас, че е по-безопасно от твоите обятия.

— Че какво им е опасното на обятията ми?

— За мен — всичко. — Тела бавно повдигна единия си клепач.

Ранна утринна мъгла увенчаваше тъмната глава на Данте като мрачен ореол. От колко ли време бе лежала тук, зачуди се Тела.

И защо Данте й приличаше на ангел отмъстител?

Очите му бяха черни. Челюстта му тъмнееше ъгловата, устните му бяха разкривени в хищна гримаса. Изобщо не приличаше на младия мъж със засмените очи, който й беше казал, че винаги трябва да се облича в цветя. Изглеждаше достатъчно вбесен да се сбие с изгряващото слънце, макар свирепият му поглед да се вледени, докато го местеше между увисналата й китка и издраното лице.

— Кой ти стори това? — попита той.

— Немъртвата кралица и нейните Придворни дами. Започвам да си мисля… — Тела замълча за миг, усетила, че заваля думите. — Че не е просто игра…

Очите й се затвориха отново.

— Хей, не заспивай, чу ли? — Данте я измъкна от водата.

Кап. Кап. Кап. Изцеждаше се като мокра черга, а се чувстваше по-зле и от това.

Данте я притегли към себе си. Нищо меко нямаше в него. Гърдите му бяха като мраморен блок, ала Тела пак би затворила с радост очи, би се прислонила в него и би спала така до края на времето.

— Недей, моля те — смъмри я той. — Няма да се предаваш, чу ли! Трябва да останеш в съзнание, докато те отнеса на сигурно място.

— И къде е това място? — Тела затвори подутите си очи. Главата й подскачаше върху гърдите му при всяка негова крачка. Кога я беше понесъл и защо се отклоняваха от пътеката покрай рова?

Не отиваха в замъка, но май не отиваха и към гаража с каретите. Тела се запита в полусън дали не получава видение за бъдещето си, защото й се струваше, че вървят през гробище. Виждаше само неясните очертания на обрасли с мъх надгробни плочи с изронени херувими или плачещи статуи с воали. Дърветата сякаш също скърбяха в траур и ронеха сухи вейки, които хрущяха под ботушите на Данте.

— Не е ли малко рано да ме погребваш? — попита тя.

— Няма да умреш. Ще намерим някого да ти помогне. — Данте пое надолу по изронено каменно стълбище покрай голяма скулптура на мъже с дълги роби и криле, които държаха ковчег над главите си.

Тела би изсумтяла, ако имаше сили. Явно смъртта и злата орис я следваха навсякъде.

— Излъгах те в ателието за дрехи — промълви тя. — Ти беше прав за Джакс… — Насили се да отвори отново очи. Главата й се въртеше. Виеше й се свят. Искаше това да спре. Искаше всичко да спре. — Дори не знам защо го целунах. Не беше от страх, че ще ме изрита от двореца заради лъжливия годеж. Май исках да ревнуваш.

— Е, успя — каза грубо той.

Тела би се усмихнала, ако не я болеше толкова много.

Данте я прихвана още по-крепко и махна внимателно кичур коса, залепнал за лицето й. После плъзна нежно пръсти по извивката на устните й.

— Никога не бях завиждал толкова много на друг човек, както когато го видях да те целува на дансинга.

— Ами, да ме беше поканил пръв да танцуваме.

— Следващия път ще го направя. — Целуна я леко по челото. — Ти само се дръж, Донатела. Стискай зъби, докато те отнеса някъде на топло, а аз обещавам повече никога да не те оставям сама. Заедно ще оправим нещата.

Острите ъгли на лицето му се загладиха и за миг Данте й се стори невъзможно млад. Тъмните му очи бяха широко отворени и обточени със звездна светлина, очи, в които да се взира вечно. Косата му падаше на разчорлени кичури от разлято мастило, а опасните му устни бяха леко разтворени и уязвими, сякаш всеки миг ще разкрият ужасна тайна.

— Ти си най-красивият лъжец, когото познавам. — Понечи да добави още нещо, но устата й отказа да сътрудничи. Всяко мускулче в тялото й беше на прага на пълното изтощение.

Данте я притисна плътно към гърдите си и продължи напред. Скоро стигна до някакъв мавзолей и отвори вратата. Тела си каза, че ще затвори очи само за миг. Данте говореше нещо и тя държеше да го чуе, защото й се стори важно. Но в мавзолея беше топло, а и нали често се бе питала какво би било да заспи в обятията на този мъж?

26

Тела се събуди и съжали моментално. Ако изобщо се беше събудила, защото това задушаващо състояние едва ли можеше да се нарече будност. Очите й не се отваряха. Устните й не помръдваха. Но виж, болката усещаше, остра и пронизваща. Целият й свят се състоеше от счупени кости и срязана кожа, отрязъци от звуци и несвързани думи, сякаш и слухът й не можеше да реши дали да функционира или не.

Два гласа, мъжки и ехтящи. Тела смътно си представи каменни стени, заровени дълбоко под земята.

— Какво…

— Аз…

— Спаси… я…

— Знам какви са рисковете… но орисиите… Няма как да се изцели…

— Мислех, че принцът… е единствената освободила се орисия.

— Тези орисии… или са се крили с години… или задържащото ги заклинание отслабва.

Другият глас изруга тихо.

И тогава Тела го усети, нещо различно от болка, нещо мокро по устните й. По-гъсто от вода и с металически вкус. Кръв.

— Пий.

Нещо топло се притисна силно към устните й, докато тя не усети кръв да стига до езика й. Инстинктивната й реакция беше да я изплюе. Но все още не можеше да се движи, а и вкусът й хареса, вкус на сила, мощ и нещо толкова ожесточено, че да раздвижи унилото й сърце. С цената на огромно усилие успя да изпие няколко глътки.

— Добро момиче. — Беше един от гласовете, които бе чула преди, но сега, след като болката поутихна, успя да прибави и име към него. Джулиан.

— Това би трябвало да стигне. — Вторият глас беше по-нисък и заповеден. Данте.

Сърцето й заби още по-бързо.

Вече не усещаше вкуса на кръв. Болката още я имаше, но беше станала поносима.

— Иди да намериш сестра й — каза Данте. — Заведи я в стаята на Тела в двореца. Не искам да е сама, когато се събуди.

Проточи се тишина и Тела реши, че слухът отново й изневерява, но после гласът на Джулиан наруши мълчанието.

— Наистина държиш на нея, нали?

Още една пауза.

— Държа да намерим картите, а тя е най-доброто средство за тази цел, братко.

27

Тела дойде в съзнание отново. Би трябвало да се чувства на крачка от смъртта. Би трябвало да изпитва непоносима болка по цялото тяло. Би трябвало да се събуди в агония заради натрошената китка, отеклото лице и издраните стъпала. Вместо това се чувстваше цяла и отпочинала, а сърцето й биеше по-силно от предната нощ. Нямаше представа къде е попаднала, но тази нова вселена беше приятна и уютна, сякаш някой я е положил на меко легло посред ваканция.

Нещо припукваше… огън със слаб аромат на канела и карамфил. Чуваше се игрив смях, някак пресекващ и задъхан. Така се смееше сестра й, когато бе в приятна компания.

Щом Скарлет се смееше, значи положението не беше трагично.

Тела отвори предпазливо очи.

И ги стисна моментално. Е, опита се, но те отказаха да се затворят, хипнотизирани от гледката — Скарлет, облечена в съблазнителни оттенъци на червеното, и Джакс, обвит от меко сияние и излегнат лениво на едно от меките канапета в дневната. Двамата, сестра й и годеникът й, се смееха, приказваха си и се гледаха ненаситно в очите.

Тела седна в леглото. Не беше завита. Предпочиташе да не знае нито как, нито кой е съблякъл съсипаната й рокля. Така или иначе, сега беше с друга, чисто нова, в същото сребристосиньо като очите на Джакс, с голи рамене, богати поли и корсаж, стегнат с тъмносини панделки. Приличаше на наполовина разопакован подарък.

Данте не се виждаше никъде, Джулиан също го нямаше. Тела обходи с поглед стаята. Мътната прасковена светлина, която влизаше през прозореца, оставяше впечатлението за мързеливо утро, но по нищо не личеше Данте или Джулиан да са били тук. При мисълта за Данте главата й се замая отново и тя затвори неволно очи. Кожата й се затопли при спомена за крепката му прегръдка от предната нощ. Ала миг по-късно пламна заради последните думи, които Данте бе казал на Джулиан. Ако само можеше да повярва, че всичко чуто е било само сън. Но кой я беше изцелил тогава? И как се беше озовала тук?

Джакс и Скарлет още си говореха пред загасващия огън и явно не бяха забелязали, че Тела се е събудила. Джакс подхвърляше една бледосиня ябълка, после каза нещо, но толкова тихо, че Тела не го чу, затова пък Скарлет се изчерви до ушите.

Тела се изкашля силно.

— О, сестричке! — Скарлет скочи от канапето. Тела можеше да се закълне, че страните й станаха още почервени. — Толкова се радвам, че вече си будна. С Джакс толкова се притеснихме за теб.

Тела завъртя глава към гореспоменатия злодей.

— Нали уж нямаше право да влизаш в покоите ми?

— Харесва ми как все забравяш, че съм наследникът на трона — меко рече Джакс. — Този палат на практика е мой. Но дори да не беше, никой не би ми попречил да те навестя, макар след такава незначителна злополука.

Той се приближи до леглото и впи в нея сребристите си очи, сякаш мълчаливо й нареждаше да се включи в играта му.

— Знам, че просто понечи да слезеш твърде рано от каретата, падна от няколко стъпки височина и си удари главата. За щастие, аз бях там да те хвана и да те донеса тук, любов моя. — Изрече го с нескрита обич, сякаш Тела бе първа радост за очите му.

Дълбоко умиление изпълни погледа на Скарлет.

Тела започваше да се чуди дали не сънува, макар случващото се да приличаше повече на кошмар. Сестра й изглеждаше прекалено омаяна от Джакс, а той изобщо не би трябвало да е тук. Данте и Джулиан я бяха спасили… ала къде бяха те?

Джакс взе ръката на Тела и стисна лекичко китката й. Изглеждаше искрено загрижен. Не че тя му вярваше.

— Пулсът ти е силен. Но сигурно си гладна — каза той и се обърна към Скарлет. — Би ли била така добра да донесеш на сестра си нов поднос с плодове, чай и бисквити? Ще отнеме повече време, ако позвъним на прислугата, а не ми се ще да припадне отново от глад.

— Разбира се — съгласи се Скарлет и излезе с бърза стъпка. Тела и Джакс останаха сами.

Огънят припукваше, а Джакс я гледаше с тревога в сребърните си очи. Имитирането на чувства му се удаваше по-добре сега, отколкото при първата им среща.

— Какво правиш тук? — попита Тела.

Безразличието се върна в очите му.

— Имам шпиони из целия дворец — отвърна той. Прозвуча отегчено, сякаш е останал разочарован, че не му е задала по-оригинален въпрос. — Нищо не убягва от погледа ми. Предупредиха ме още щом онзи актьор те е внесъл в тунелите, и толкова по-добре. Сестра ти се появи броени минути след мен и се наложи да измисля онова за каретата, защото тя беше останала с впечатлението, че едва не си загинала.

— Наистина едва не загинах! Защо не ми каза, че и други орисии са на свобода?

— Кого си видяла? — попита хладно той.

— Немъртвата кралица и нейните Придворни дами.

Джакс отхапа небрежно от синята си ябълка, но чертите му се изостриха едва доловимо, докато дъвчеше, сякаш демонстративното му безразличие беше само маска.

— Извадила си късмет, че са слаби.

— Хич не ми се сториха слаби. Придворните дами едва не ме убиха. Още колко орисии са на свобода?

Джакс се изсмя горчиво.

— Само защото няколко от нас са излезли от картите, не значи, че сме свободни. Когато ни прокълна, вещицата отне половината ни сила. Самият аз съм бледа сянка на прежното си величие. Сериозно ли мислиш, че смъртоносната целувка е единствената ми сила? Не ме наричаха Принца на сърцата само защото мога да контролирам нечий пулс. С едно докосване можех да вдъхвам или отнемам чувства, емоции. Ако бях във форма, изобщо нямаше да водим този разговор. Щеше да си толкова влюбена в мен, че да правиш всичко, което ти кажа, без да задаваш въпроси.

Тела дори не си направи труда да сдържи смеха си.

— Никаква сила не може да ме накара да се влюбя в теб.

— Ще видим. Освен ако не се споминеш преди края на тази седмица. — Джакс метна ябълката в огъня. Лумнаха искри в небесносиньо и обляха за миг стаята в нежен блясък, които никак не се връзваше с неприятния им разговор. Искрите напомниха на Тела за звездите на Легендата от предната нощ.

Или бяха звездите на Данте?

Крайно време беше да си отвори очите за дочутия разговор между Данте и Джулиан. Бяха я изцелили с кръв, а после Данте беше нарекъл Джулиан свой брат.

Ако Джулиан не е излъгал Скарлет, че Легендата му е брат, значи Данте беше Легендата. Но ако Данте беше Легендата, защо беше донесъл Тела за изцеление при Джулиан? Може би Джулиан беше Легендата.

Ако само си беше отворила очите тогава и беше видяла чия кръв са й дали да пие. Не беше изключено кръвта да не е била на нито един от двамата, а Джулиан просто да е имал подръка запаси от магическа кръв. Звучеше крайно невероятно обаче. Ала също толкова невероятно изглеждаше един от братята да е Легендата и да й е дал от кръвта си, за да я опази жива.

Така или иначе, мисълта да предаде Легендата на Джакс в края на играта вече я караше да се чувства различно. Съвсем различно.

И въпреки това едно силно гласче й нашепваше, че би било добре Данте да е Легендата. След като го беше чула да казва на Джулиан, че държи на Тела само защото може да му намери картите, тя би трябвало с радост да го предаде на Джакс… макар дълбоко в себе си да разбираше, че това би било ужасно.

Тела погледна отново към Джакс, усетила, че е заплел пръст в една от къдриците й. Жестът я вледени, почувства се потрошена и насинена отново. Опита се да прогони усещането. Вместо това неволно се замисли какъв би бил Джакс в пълната си сила. Говореше се, че когато владеели света, орисиите били повече богове, отколкото хора. Тела си представи устните му вовеки изцапани с кръв, а в краката му купчина мъртви девойки.

— Затова ли искаш Легендата? — попита го тя. — За да си върнеш остатъка от силите?

— Мисля, че вече знаеш отговора на този въпрос — проточи той.

— Какво ще стане с Легендата, след като ти го предам?

Раздразнение блесна в очите на Джакс.

— Ти да не би да се тревожиш за безсмъртния господар на Каравала?

— Не, но се тревожа какво ще стане, ако чудовища като теб и Немъртвата кралица си върнат силите докрай.

— Чудовища ще се сдобият с още сила, без значение как свърши тази история — каза с приятна усмивка Джакс. — Какво си мислиш, че ще стане, ако Легендата ни унищожи и се сдобие с цялата ни магия? Аз обичам силата, но никой не би трябвало да разполага с толкова много от нея, било то обикновен човек или безсмъртен. Ако Легендата постигне своето, ще се превърне в злодей, какъвто този свят не познава.

— Значи вярваш, че играта е истинска?

— Може би не за всички участници, но е истинска за теб, мен и Легендата. Това променя ли нещата за теб, малката? Защото, ако си се разколебала, позволи ми да ти напомня две неща. Ако не изпълниш своята част от договорката ни, в края на тази седмица ще си мъртва, ти, както и майка ти. Има само два начина да освободиш някого от карта. Или простосмъртен трябва доброволно да заеме мястото му, или безсмъртен с голяма мощ трябва да развали заклинанието и да освободи всички, които са заключени в хартиения затвор. Легендата никога не би освободил орисиите. Ако се добере до картите, ще ги унищожи и майка ти ще умре. — Наведе се към нея, докато хладните му устни не докоснаха ухото й. Приглади назад непокорната къдрица и прошепна: — Картата, в която е затворена майка ти, е свързана с тестето, което държи всички орисии. Освен ако не искаш смъртта й, веднага щом спечелиш играта, трябва да се свържеш с мен чрез злополучната монета и да ми предадеш Легендата, както обеща.

— Мразя те — изръмжа Тела.

Джакс се изхили на сантиметри от ухото й, сякаш намираше казаното за вълнуващо.

— Прекъсвам ли нещо? — пропя Скарлет откъм прага.

Тела погледна натам и видя сестра си с тежък поднос, отрупан с храна, и твърде широка усмивка на лицето.

— Просто си вземах довиждане. — Джакс приглади отново косата й назад, смръщил вежди сякаш му е крайно неприятно да си тръгне.

Скарлет само дето не припадна от умиление. И сигурно наистина изглеждаха достойни за умиление, помисли си Тела, тя — полегнала бледа сред възглавничките, той — целият усмивки, светлина и злато с русата си коса и прибулените очи.

— Ще ми се да можех да остана още, любов моя — каза той. — Но не се тревожи, ще дойда да те взема по-късно за вечерята ни с императрицата.

Скарлет ахна и побърза да остави подноса до леглото.

— Ще вечеряте с императрицата?

— О, да — потвърди Джакс, преди Тела да е реагирала на тази нова информация. — Нейно величество няма търпение да се запознае с девойката, откраднала сърцето ми. Последната ми годеница не й допадна особено, но знам, че ще обикне Донатела не по-малко от мен.

Каза го с тон сладък като мед, било за да заблуди Скарлет, било за да притесни още повече Тела. Ако императрицата я обикнеше колкото него, значи изобщо нямаше да я хареса.

Вечерята не предвещаваше нищо добро.

В известен смисъл за Тела императрицата беше митологично създание, също като орисиите. Могъща владетелка, за която Тела беше чувала, но никога не беше виждала. И макар да бе любопитна, изобщо не държеше да се запознава с Нейно величество. Нещо повече, една вечер с нея означаваше една вечер по-малко в търсене на майчиното й тесте, което, извън всяко съмнение, беше ключът към спечелването на играта.

— Не мога да вечерям с теб — каза тя. — Остават само три нощи до края на Каравала.

— Все забравяш, че съм важна персона — поклати глава Джакс. — А това означава, че ти също си важна. Казах на императрицата колко много харесваш играта и тя отмени всичко, планирано за довечера, така че да не изостанеш от другите участници.

— Но…

— Вече е сторено — измърка Джакс и стрелна с поглед сестра й. В тона му имаше твърда нотка, която явно трябваше да напомни на Тела какво ще изгуби, ако истината за измисления им годеж излезе наяве.

Искаше й се да го попита защо това е толкова важно за него. При първата им среща беше казал, че ако лъжата се разкрие, това ще съсипе репутацията му и ще изложи живота му на опасност. После, когато разбра, че престолонаследникът всъщност е орисия, Тела реши, че я е излъгал, ала сега започваше да си мисли, че наистина е уязвим, докато не си върне цялата мощ.

— Е — каза той с по-силен глас, — вече наистина трябва да тръгвам.

Сбогува се набързо със сестра й. За щастие, не понечи да й целуне ръка или да допре устни до бузата й. Макар че, предвид как Скарлет запърха с ресници след него, сигурно не би имала нищо против да го направи.

— Скар, трябва да внимаваш с него.

— Виж ти. — Скарлет обърна рязко глава към Тела. — Канех се да ти кажа същото.

28

Скарлет стисна стъклената дръжка с побелели пръсти и притисна гръб към вратата, сякаш от страх, че Джакс може да се върне.

— Тела, какви ги вършиш с този човек? С престолонаследника! — От медената сладост в гласа й не беше останал и помен, нито от усмивката.

— Аз пък тъкмо реших, че го харесваш. Как му се усмихваше само…

— Има репутация на опасен човек, освен това е наследник на трона. Негови портрети има из целия замък. Как иначе да се държа? — Скарлет тръгна с решителна стъпка към леглото и седна на ръба с изправен гръб като алена птичка, готова да нападне. — Какво става, Тела? Когато по-рано Джулиан ми каза да дойда тук, останах с впечатление, че едва не си умряла, а после Джакс ми разказа онази тъпа история как си паднала от карета. Той ли те нарани?

— Не, Джакс и с пръст не ме е докоснал.

— Тогава ми кажи какво точно се случи. Джулиан не пожела да ми обясни. Буквално избяга, а никога не го прави, без аз да съм го прогонила.

Тела подръпна развързаните панделки на корсажа си, колкото да избегне настоятелния поглед на сестра си. Скарлет все така я гледаше укорно, сякаш Тела е направила нещо лошо. Само че Тела нямаше да се озове в тази ситуация, ако сестра й не пазеше тайни.

— Искаш да знаеш какво е станало? — тросна се тя. — Търсех теб. Отидох до стаята ти след полунощ, но ти беше излязла. — Тела вдигна очи да я погледне. — Къде беше, Скарлет?

— Никъде — отвърна с равен тон сестра й. — Бях в стаята си. Спях.

Тела присви очи.

— Почуках.

— Явно не съм чула.

— Тропах силно и продължително. Ожулих си кокалчетата.

— Бях много уморена. — Скарлет приглади несъществуваща гънка на полите си. — Знаеш колко дълбоко спя понякога.

Тела не искаше да се съмнява в сестра си. Скарлет изглеждаше искрена, но продължаваше да заглажда ненужно полите си и това подсказа на Тела, че дори да казва истината, със сигурност премълчава нещо. А сестра й заглаждаше ли, заглаждаше.

А после Скарлет сякаш долови растящите й съмнения.

— Не участвам в играта. Къде бих могла да отида по това време на нощта, миличка?

— Може би не участваш, защото работиш за Легендата — обвини я Тела.

— Какво… смяташ, че съм част от трупата? — заекна Скарлет.

— Вече не знам какво да мисля! След всичко, което се случи снощи, дори не знам дали това е само игра — призна Тела.

Скарлет не й напомни, че точно за това я е предупредила. А би могла. Вместо това си пое дълбоко дъх и приглади отново полите си, преди да каже спокойно:

— Нима вече си забравила на какво ме подложи Легендата предния път? Наистина ли вярваш, че бих се включила в нещо, което да ти причини същото? Не ми отговаряй. По лицето ти личи, че го мислиш. Никога не бих те наранила така, Тела. Кълна се, че не работя за Легендата, а ако ти вярваш в обратното, значи триковете му замъгляват сериозно преценката ти.

Скарлет взе ръката й в своите и я стисна силно, макар пръстите й да трепереха едва доловимо. Това можеше да означава както че Скарлет я лъже, така и че е искрено наранена от недоверието на Тела.

Прониза я остро чувство на вина.

— Съжалявам — промърмори тя. — Права си. Не биваше да прибързвам със заключенията. Само защото не си ми отворила снощи, не значи, че работиш за Легендата.

Едва не се разсмя, като се чу да го изрича на глас. Наистина бе прибързала със заключенията. Но и беше рано да се шегуват. Скарлет все още стискаше ръката й, но връзката помежду им изглеждаше необичайно крехка, сякаш тежестта на многобройните тайни, които Тела пазеше, можеше да я скъса.

Погледна към прозореца. Светлината се бе променила от лениво прасковено към ярко кайсиено и позлатяваше всичко в стаята. Тела не беше обърнала внимание на камбаните, но сигурно беше минало пладне. Имаше предостатъчно време до заник-слънце и вечерята й с императрицата, така че можеше да разкаже всичко на Скарлет. Може би наистина трябваше да го направи. От друга страна, не мислеше, че Скарлет ще приеме на вяра дори едно от нещата, които Тела беше научила от началото на Каравала, а това я плашеше почти толкова, колкото и мисълта, че сестра й ще повярва на всичко.

Почти й се искаше Скарлет отново да я увери, че всичко е само игра. Но ако този път Каравалът беше истински, а снощният й сблъсък с Немъртвата кралица определено сочеше натам, то да се преструва, че всичко е само игра, с нищо нямаше да помогне на Тела. Но да убеди сестра си, че е истинско, също нямаше да помогне. Само щеше да засили тревогите на Скарлет.

Ала може би една от тайните си Тела можеше да сподели с нея. Тайна, която да подобри нещата, вместо да ги влоши.

— Мисля, че Данте може да е брат на Джулиан.

— Ти пък. — В тона на Скарлет се долавяше единствено скептицизъм. — Та те дори не си приличат.

— Снощи дочух нещо.

— Сигурно е било част от ролите им в играта.

— Прозвуча много убедително.

Скарлет присви очи.

— Ти наистина започваш да вярваш, че не е само игра, нали?

— Не — излъга Тела.

— Но смяташ, че Джулиан и Данте са братя?

— Да. Така мисля. — Или поне го мислеше, преди сестра й да я погледне сякаш е полудяла.

Скарлет си пое дълбоко дъх.

— Де да можех да ти повярвам. Но не участвам в този Каравал и това ме кара да се съмнявам във всичко. — Махна към вратата. — Още не мога да разбера защо с престолонаследника се преструвате на сгодени. Сигурна съм, че е свързано с играта, но не знам как. Обаче ме плаши, Тела. А щом аз съм толкова объркана, колко ли объркана се чувстваш ти? — Гласът на Скарлет се пречупи и нещо в Тела последва примера му.

Не искаше отново да лъже сестра си, но си даваше сметка, че не може да й каже цялата истина.

— Играя в отбора на Джакс — призна Тела. — Ако спечеля играта и му дам наградата, той ще ни събере с майка ни.

Изражението на Скарлет се вкорави, но тя не продума.

Секундите се проточиха.

Тела се уплаши, че и този път сестра й ще замълчи, ще подмине темата, както правеше винаги. Но не стана така и промяната не беше за добро.

Скарлет произнесе всяка дума като проклятие, все едно би предпочела новината, че майка им е мъртва.

— Защо продължаваш да търсиш тази жена?

— Защото не е някаква си жена, а нашата майка. — Тела се замисли дали да не отиде при малкия куфар и да не извади картата, в която бе заключена Палома, само че онази карта не беше неразрушима като Оракула, а Скарлет изглеждаше склонна да направи нещо крайно, като да я скъса на две, да речем.

Роклята на Скарлет промени цвета си, потъмня от жежко алено до гневно бордо, в хармония с тъмния тон на гласа й.

— Знам, че ти се иска да вярваш в нея. Дълго време и аз исках същото. Но тя си тръгна, Тела. Не просто си тръгна, а ни заряза с баща ни. Ти още се надяваш, че е имала основателна причина да го направи, знам. Но истината е, че ако ни е обичала, щеше да остане или поне да ни вземе със себе си.

Тела се замисли дали да не каже на сестра си, че майка им си е тръгнала в стремежа си да ги опази от прокълнато тесте на съдбата, което държи в затвор всички орисии, но казано така, звучеше повече от нелепо. Пък и ако й кажеше за картите, трябваше да признае, че майка им е престъпница, откраднала е тестето, а това определено нямаше да помогне.

— Съжалявам, че гледаме толкова различно на това — въздъхна Тела.

— Просто не искам да страдаш отново. — Скарлет облегна гръб на една от колоните на балдахина. — Само като си помисля, че… че си се съюзила с опасен човек като престолонаследника, за да я намериш… Това няма да свърши добре, сигурна съм.

— Знам, че не ти харесва — каза Тела, — но ако се тревожиш заради Джакс, знай, че отношенията помежду ни ще приключат с края на играта.

— Сигурна ли си? — настоя Скарлет. — Останах с впечатлението, че не иска да те губи от поглед.

— Добър актьор е.

— Не мисля, че играе.

— Именно по тази причина те моля да ми имаш доверие. — Тела стисна ръката й. — Аз ти повярвах, когато ми се закле, че не работиш за Легендата. Обещавам ти, че след три дни Джакс ще изчезне от живота ни.

— Много неща могат да се променят за три дни — отбеляза Скарлет.

Но повече не възрази, което само наля масло в съмненията на Тела, че сестра й все пак пази някаква своя тайна.