Рай в Тексас

19

Натали, която тъкмо се бе върнала на масата след третия й телефонен разговор, за да провери как е Елвис, видя Сузи и Уей Сойър на стълбите.

— Боби Том, това не е ли майка ти? Кой е този страхотен мъж с нея?

— Внимавай, скъпа — обади се Антон, — ще ме накараш да ревнувам.

Натали се засмя, сякаш съпругът й току-що бе изтърсил най-глупавата шега на земята.

— Казва се Уей Сойър — отвърна Боби Том напрегнато.

В този миг Сузи забеляза сина си и лицето й застина. Изглеждаше сякаш иска да избяга, но след като това бе невъзможно, се приближи до масата им с явна неохота. Уей я последва.

Когато се спря, устните й се извиха в горчива усмивка.

— Здравейте.

Всички, освен Боби Том отвърнаха на поздрава й.

— Виждам, че с бебето сте стигнали благополучно до града — каза Уей на Грейси.

— Да. Беше много мило от ваша страна, че спряхте.

Боби Том й хвърли остър, въпросителен поглед. Тя го подмина и обясни на Натали и Антон как двамата с Уей са се срещнали. Освен това им го представи, след като Боби Том не даваше признаци, че възнамерява да го стори.

Напрежението между майка и син беше толкова осезаемо, че Грейси почти чуваше във въздуха свистене като от опъната струна. Уей обясни на присъстващите с глас, който звучеше леко пресилено излиятелен.

— Недалеч оттук имам апартамент. Когато се отбих в ресторанта преди малко и видях госпожа Дентън да седи сама, я убедих да ми позволи да й правя компания, но вече ще трябва да вървя. — Обърна се към спътницата си, улови ръката й и я разтърси. — Беше ми приятно да ви видя, госпожо Дентън, както и всички вас. — Кимна и излезе от ресторанта.

Грейси рядко беше чувала по-неубедително извинение. Видя, че погледът на Сузи проследи Уей, докато той си проправяше път през масите, а после пое по тротоара.

Тъй като Боби Том продължаваше да се изживява като глухоням, тя пое инициативата да покани Сузи да се присъедини към тях.

— Тъкмо ни сервираха десерта. Да помолим ли сервитьора да донесе още един стол?

— О, не. Не, благодаря ти… трябва да тръгвам.

Боби Том най-после проговори.

— Малко е късно да шофираш сама до вкъщи.

— Ще пренощувам тук. С една приятелка ще присъстваме на симфоничен концерт в Центъра по изкуствата.

— Коя приятелка?

Грейси направо виждаше как Сузи се свива и рухва под силата на неодобрението му и му беше бясна, задето така я измъчваше. Ако майка му искаше да се вижда с господин Сойър, това си беше нейна работа, а не негова и Сузи би трябвало да му каже. Но в този момент тя изглеждаше повече като дете, докато Боби Том се бе вживял в ролята на строг, критичен родител.

— Не я познаваш. — Ръката на Сузи се стрелна към косата й. — Е, довиждане на всички, насладете се на десерта си. — Напусна забързано ресторанта, а когато стигна до тротоара, зави наляво, в противоположна посока на тази, в която бе поел Уей Сойър.

Сърцето на Сузи блъскаше диво в гърдите й. Имаше чувството, че току-що са я заловили в изневяра и знаеше, че Боби Том никога няма да й го прости. Втурна се по тротоара, избягвайки двойки с бебета и групи японски туристи. Ниските токчета на дълбоко изрязаните й обувки, в кафяво и черно, отекваха върху неравните плочи в трескав каданс. Беше изминал близо месец от онази забранена нощ, която двамата с Уей прекараха заедно, и оттогава вече нищо не беше същото.

Спомняше си колко нежен беше той с нея на следващата сутрин, въпреки осъдителното й мълчание. Докато пътуваха с колата към игрището за голф, той й каза, че никога повече няма да я докосне, но би искал да я вижда. Тя се държа, като че ли нямаше избор — все едно той щеше да затвори „Росатех“, ако не направи това, за което настоява — ала тайно в сърцето знаеше, че не е истина. Въпреки коравата му фасада, подобна жестокост не бе в природата му.

В крайна сметка тя продължи да се среща с него. Докато помежду им нямаше физически контакт, тя си казваше, че това не е предателство, така че нямаше да навреди никому. И тъй като не можеше да признае пред себе си истината, си позволи да се преструва, че е с него против волята си. Докато играеха голф, разговаряха за градините си и пътуваха из щата, за да се срещат с деловите му партньори, тя играеше ролята на неохотна домакиня, като че ли съдбата на Телароса лежеше на раменете й. И той, понеже държеше на нея, я оставяше да се опитва да се заблуждава.

Но случилото се преди малко бе сложило край на това. Само за няколко минути крехкият свят на илюзии, който си бе изградила, се разби на парчета. Господ да й прости, тя искаше да бъде с него. Времето, прекарано с него, беше като ярки, цветни щрихи върху монотонната и скучна картина на ежедневието й. Той я караше да се смее, да се чувства отново млада. Караше я да вярва, че в живота все още има обещания и надежда, запълваше мъчителната й самота. Но позволявайки му да стане толкова важен за нея, тя бе предала брачните си клетви и сега безчестието й бе станало достояние на единствения човек на тази земя, от когото най-много искаше да скрие слабостта си.

Портиерът я пусна в сградата, където живееше Уей, и тя взе малкия асансьор до апартамента му. Затършува в чантата си за ключа, който й бе дал, но преди да го пъхне в ключалката, вратата се отвори.

Върху лицето му бе изписано същото мрачно изражение, което помнеше от ранните им срещи и тя почти очакваше да чуе някое язвително подмятане, ала вместо това той затвори вратата и я притегли в обятията си.

— Добре ли си?

Само за миг Сузи си позволи да отпусне глава върху гърдите му, ала дори тази кратка утеха беше предателство към Хойт.

— Не знаех, че той ще е там — отрони тя, когато се отдръпна. — Беше толкова неочаквано.

— Няма да му позволя да те тормози заради това.

— Той е мой син. Не можеш да му попречиш.

Уей пристъпи до прозореца, подпря длан на стената и се загледа навън.

— Ако можеше да видиш изражението на лицето си, докато стояхме там… — Раменете му се отпуснаха тежко и той пое дълбоко дъх. — Той не ми повярва, когато му казах, че сме се срещнали случайно. Не бях много убедителен. Съжалявам.

Уей беше горд мъж и тя разбираше какво му е струвало да излъже заради нея.

— Аз също съжалявам.

Мъжът се извърна към нея, а изражението му беше толкова мрачно и безнадеждно, че й се искаше да се разплаче.

— Не мога да живея повече така, Сузи. Не мога да продължавам да се крия. Искам да вървя по тротоара в Телароса с теб и да ме поканиш в дома си. — Изгледа я дълго и изпитателно. — Искам да мога да те докосвам.

Тя се свлече на дивана. Знаеше, че краят наближава, но не искаше да го приеме.

— Съжалявам — повтори.

— Трябва да те оставя да си отидеш — промълви той тихо.

Паниката я сграбчи и отпуснатите покрай тялото й ръце се свиха в юмруци.

— Използваш случилото се преди малко, за да се измъкнеш, нали? Получи си забавлението и сега си готов да се отървеш от мен и да преместиш „Росатех“.

Дори и да беше изненадан от несправедливото й обвинение, не го показа.

— Това няма нищо общо с „Росатех“. Надявах се, че вече си го разбрала.

Тя запрати по него болката и вината си.

— Мъжете като теб имат ли нещо като корпоративна съблекалня, където да си разправят един на друг забавни истории за всички жени, които са съблазнили със заплахите си? Сигурно са ти се присмели, задето си набелязал такава старица като мен, когато би могъл да имаш някоя млада манекенка с пищни гърди.

— Сузи, престани — рече Уей уморено. — Никога не съм искал да те заплашвам.

— Сигурен ли си, че не искаш отново да ме чукаш? — Гласът й се задави от напиращите сълзи. — Или ти бях толкова противна, че само веднъж ти беше предостатъчно?

— Сузи… — Приближи се към нея и тя разбра, че иска да я вземе в прегръдките си, за да я утеши, ала преди да успее да я докосне, тя скочи от дивана и се отдалечи от него.

— Радвам се, че слагаш край — заяви разпалено. — И без това никога не съм го искала. Единственото ми желание е да забравя всичко това и животът ми да стане отново такъв, какъвто беше преди да вляза в кабинета ти.

— А аз пък не искам. Бях дяволски самотен. — Застана пред нея, но не я докосна. — Сузи, от четири години си вдовица. Кажи ми защо не можем да бъдем заедно. Все още ли ме мразиш толкова много?

Гневът й се стопи и тя поклати бавно глава.

— Изобщо не те мразя.

— Никога не съм имал намерение да местя „Росатех“. Знаеш го, нали? Аз съм този, който пусна слуха. Бях като малко дете. Исках да си го върна на града заради начина, по който се отнасяха с майка ми през всички онези години. Тя е била шестнайсетгодишно хлапе, Сузи, и е била брутално изнасилена от трима мъже, но никой не е бил наказан. При все това никога не съм възнамерявал да те въвличам в това и няма да си простя, че го сторих.

Тя извърна лице в мълчалива молба да не казва нито дума повече, ала той не можеше да се спре.

— Онзи следобед, когато дойде в кабинета ми, ми бе достатъчен само един твой поглед, за да се почувствам отново като онова хлапе, идващо от бедните покрайнини на града.

— И ме наказа заради това.

— Нямах намерение да го правя. Никога не съм възнамерявал да те изнудвам, за да спиш с мен — сигурно досега вече си го разбрала — но когато онази нощ влезе в спалнята ми, беше толкова красива, а аз те желаех толкова силно, че не можах да се откажа от теб.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Ти ме насили! Вината не беше моя! Ти ме накара да ти се отдам! — Но дори в собствените й уши думите прозвучаха като на малко дете, нежелаещо да поеме отговорност за постъпките си и обвиняващо всички наоколо.

Той я погледна с толкова тъжни и остарели очи, че й се искаше да заплаче с глас. Когато заговори, гласът му бе дрезгав, натежал от болка.

— Права си, Сузи. Аз те насилих. Вината беше моя. Само моя.

Искаше й се да замълчи и да остави нещата така, ала вътрешното й чувство за почтеност се разбунтува.

— Не, не беше. От мен се искаше само да кажа „не“.

— Много дълго си била сама. Ти си страстна жена и аз се възползвах от това.

— Моля те, не лъжи заради мен; аз достатъчно се самозалъгвам. — Пое си дъх на пресекулки. — Ти не си ме насилил. Ако исках, можех да си тръгна по всяко време.

— И защо не го направи?

— Защото… беше толкова хубаво.

Уей я докосна.

— Ти го знаеш, нали, че се влюбих в теб през онази нощ? Или може би се е случило преди трийсет години и аз така и не съм го преодолял.

Тя притисна върховете на пръстите си към устните му.

— Не го казвай. Не е вярно.

— Влюбих се в теб, Сузи, макар да знаех, че никога не бих могъл да си съпернича с Хойт.

— Това няма нищо общо със съперничеството. Той беше моят живот. Оженихме се завинаги. И когато съм с теб, аз го предавам.

— Това е лудост. Ти си вдовица, а в тази страна жените не се убиват върху погребалното ложе на съпрузите си.

— Той беше моят живот — повтори тя, не знаейки как иначе да изрази чувствата си. — Никога няма да има друг.

— Сузи…

Сълзите отново напираха в очите й.

— Съжалявам, Уей. Никога не съм искала да те нараня. Аз… аз много държа на теб.

Той не успя да прикрие горчивината си.

— Очевидно не достатъчно, за да изхвърлиш плевелите от градината си и отново да започнеш да живееш.

Тя видя болката, която му причиняваше и имаше чувството, че пронизва собственото й тяло.

— Ти видя как реагира Боби Том. Исках да умра.

Лицето му се сгърчи, все едно го бе ударила.

— В такъв случай няма какво повече да си кажем, нали? Не желая да те карам да се срамуваш.

— Уей…

— Приготви багажа си. Колата ще те чака долу. — И без да дочака отговора й, той излезе от апартамента.

Тя изтича в стаята за гости, където спеше след онази първа нощ, и нахвърля набързо вещите си в куфара. Докато сълзите се стичаха по страните й, си повтаряше, че кошмарът е свършил. Някой ден щеше да успее да си прости за това, което се бе случило и да продължи с остатъка от живота си. От сега нататък щеше да е в безопасност.

И много самотна.

Разправията избухна като лятна буря: бърза, неочаквана, помитаща всичко по пътя си. Докато двете двойки пътуваха към Телароса, Грейси обмисляше какво трябва да предприеме заради грубото поведение на Боби Том към майка му в ресторанта. Когато Натали и Антон си тръгнаха и двамата най-после останаха сами, тя реши да не казва нищо. Знаеше колко много Боби Том обича Сузи и сега, след като бе имал време да поохлади страстите си, Грейси не се съмняваше, че е готов да се извини на майка си.

Ала не й отне много време, за да разбере, че дълбоко греши. Боби Том влезе в дневната и захвърли шапката си на дивана.

— Утре сутринта се обади на майка ми и й кажи, че няма да отидем на вечеря във вторник.

Грейси го последва, когато той нахлу в кабинета си.

— Тя ще е разочарована. Каза, че ще приготви специални ястия за теб.

— Ще й се наложи да си ги изяде сама. — Изтегна се в удобния, кожен стол зад бюрото. Без да обръща внимание на звънящия телефон, взе купчината с поща, която Грейси бе подредила, давайки й ясен знак, че повече не се нуждае от услугите й.

— Зная, че си разстроен, но не смяташ ли, че би трябвало да проявиш малко повече разбиране по въпроса?

Ноздрите му се издуха от гняв.

— Ти да не би да повярва на онези глупости, които надрънка Сойър, че случайно я е срещнал в ресторанта?

— И какво значение има? И двамата са зрели хора.

— Какво значение има? — Той скочи от стола и заобиколи бюрото, за да се изправи с лице срещу нея. — Двамата се срещат, ето какво!

Телефонният секретар се включи и някакъв мъж на име Чарли започна да оставя съобщение за лодка, която Боби Том смятал да купи от него.

— Не го знаеш със сигурност — изтъкна Грейси. — Вместо да се палиш така, защо просто не поговориш с майка ти за случилото се? Ако двамата се срещат, тя си има причини. Поговори с нея, Боби Том. Напоследък тя изглежда толкова тъжна. Имам чувството, че точно в момента се нуждае от подкрепата ти.

Той насочи показалеца си към нея.

— Веднага престани! Тя никога няма да получи моята подкрепа за това! Никога! Когато е започнала да се среща с Уей Сойър, е предала всички в този град.

Грейси не успя да потисне възмущението си.

— Тя е твоя майка! На първо място ти трябва да си лоялен към нея, не към града!

— Нищо не разбираш. — Боби Том започна да кръстосва по килима. — Не мога да повярвам как се изложих! Дори за миг не повярвах на онези слухове. Никога не съм си представял, че тя ще забие ножа в гърба на всички ни по този начин.

— Престани да говориш така все едно господин Сойър е някакъв сериен убиец. Аз смятам, че е много мил човек. Той не бе длъжен да спира онзи ден, когато бях паркирала отстрани на шосето, освен това много ми хареса как днес се опита да защити майка ти. Знаеше как ще се почувстваш от това, че ги видя заедно, и се постара да я предпази.

— Да не би да го защитаваш? Мъжът, който с лека ръка възнамерява да унищожи този град?

— Може би, ако жителите на Телароса не се отнасяха толкова зле с него, той нямаше да иска да премести фабриката.

— Не знаеш за какво говориш.

— Сигурен ли си, че проблемът е в господин Сойър? Бил си много близък с баща си. Сигурен ли си, че нямаше да се чувстваш по същия начин, без значение с кого се среща майка ти?

— Достатъчно! Не желая да чувам нито дума повече! Просто си затвори устата, чу ли?

Всичко в нея застина.

— Не ми говори по този начин.

Той снижи глас, изрече думите тихо, но категорично.

— Ще ти говоря, както си искам.

Грейси побесня. Беше си обещала, че ще го обича с цялото си сърце, но господството над душата й не беше част от сделката. Обърна му гръб и излезе от кабинета.

Той я последва в дневната.

— И къде си мислиш, че отиваш?

— Отивам да си легна. — Грейси грабна чантата си от масичката за кафе.

— Чудесно. Ще дойда при теб, когато съм готов.

Тя едва не се задави.

— Наистина ли си мислиш, че точно сега искам да спя с теб? — Запъти се към задната врата към апартамента си.

— Не смей да си тръгваш оттук!

— Май ще ти бъде трудно да го разбереш, Боби Том, така че слушай внимателно. — Грейси спря. — Независимо от това, което ти повтарят всички от мига, в който си се родил, ти невинаги си толкова неустоим.

Боби Том стоеше пред прозореца и я гледаше как прекосява двора, макар че, дяволите да го вземат, ако разбираше защо изобщо му пука дали ще стигне благополучно до апартамента си или не. Тази вечер беше прекрачила границата и ако веднага не й дадеше съвсем ясно да разбере, че нито за миг не възнамерява да търпи подобно поведение, никога нямаше да има и миг спокойствие с нея.

Когато Грейси влезе в апартамента, той се извърна от прозореца, кипящ от негодувание. Телефонът започна отново да звъни, но секретарят се включи и гласът на Грейси покани обаждащия се да остави съобщение.

— Боби Том, обажда се Одет Дауни. Имаш ли нещо против да ми направиш една голяма услуга и да се обадиш на Доли Партън, за да я помолиш да дари една от перуките си за благотворителния търг? Знаем, че хората биха наддавали щедро за тази перука и…

Той изскубна телефона от стената и го запрати през кабинета.

Грейси знаеше колко много той обичаше майка си! Тя беше длъжна да разбере какви емоции бушуваха в него този следобед, когато я видя да слиза по онези стълби с Уей Сойър. Грабна една пура от специалната кутия за пури, която стоеше върху бюрото му, отхапа края й и го изплю в пепелника. Все още не разбираше кое го притеснява най-много: фактът, че майка му се среща с Уей Сойър, или че не му бе казала за това. Гърдите му се стегнаха. Как можеше да допусне Сойър близо до себе си, след цялата любов, която бе изпитвала към баща му?

Гневът му отново се насочи към Грейси. През целия си живот е бил спортист и лоялността към съотборниците му беше точно толкова част от същността му, както и името му. От друга страна, тази вечер Грейси бе доказала, че не познава значението на тази дума.

Счупи две кибритени клечки, преди да запали пурата си. Докато всмукваше бързо и гневно, реши, че тъкмо това си е заслужил, задето й бе позволил да се промъкне в живота му. Още от самото начало знаеше колко е властна, но въпреки това продължи да я държи наоколо и не само това, ами я остави да се вмъкне под кожата му като малък проклет кърлеж. Е, той със сигурност нямаше да седи тук през цялата нощ и да страда. Вместо това, щеше да свърши малко полезна работа.

Стисна пурата в ъгълчето на устата си, взе купчина документи и се втренчи в най-горния лист, но със същия успех можеше да се опита да прочете нещо на китайски. Къщата му се струваше студена и тиха без нея. Остави пурата в пепелника и придърпа листата в средата на бюрото. Докато притихналата и празна къща сякаш все повече го задушаваше, Боби Том осъзна колко бе свикнал с присъствието на Грейси. Обичаше да чува тихия й глас от другата стая, докато отговаря на телефонните обаждания или си говори с някой от онези възрастни хора в старческия дом в Ню Грънди. Обичаше, когато понякога влезеше в дневната, да я намери сгушена в едно от онези кресла с финтифлюшките до прозореца да чете книга. Дори му доставяше удоволствие да се промъква зад гърба й, да излива ужасното кафе, която тя правеше, и да си приготвя ново, без тя да разбере.

Избута документите настрани, изправи се и отиде в спалнята, ала щом пристъпи прага, разбра, че беше грешка. Стаята още пазеше уханието й, онзи неуловим аромат, който понякога му напомняше за пролетни цветя, а друг път го караше да си мисли за знойни летни следобеди и зрели праскови. Грейси сякаш беше част от всички тези сезони. Топлите багри на есента сияеха в косата й, чистата светлина на зимното слънце проблясваше в онези интелигентни сиви очи. Трябваше да не спира да си напомня, че тя не е някоя красавица, защото напоследък имаше склонността да го забравя. Беше просто…

Тя беше толкова дяволски сладка.

Зърна парче синя дантела върху килима от страната на леглото, където тя спа миналата нощ, и се наведе да го вземе. Сякаш гореща светкавица прониза слабините му, когато разпозна бикините й. Стисна в юмрук ефирната материя, борейки се с желанието да прекоси двора, да нахлуе в апартамента й, да я съблече гола и да се зарови дълбоко в нея, където всичко му принадлежеше.

Тръпката от просвещаването на девицата вече бе останала в миналото и би трябвало да започне да губи интерес към сексуалната страна на връзката им, но той не спираше да измисля нови неща, които искаше да й покаже, а освен това още не се бе изморил да опитва и добрите стари пози. Обичаше начина, по който тя се вкопчваше в него и онези тихи нежни звуци, които издаваше; обичаше любопитството й и енергията й; това как можеше да я засрами, без дори да се опитва и как, по дяволите, понякога тя го смущаваше с ненаситния интерес, който проявяваше към тялото му.

Не можеше съвсем да го разбере, но имаше нещо в начина, по който се чувстваше, когато беше в нея, който изглеждаше съвсем идеален, не само за члена му, но и за самия него. Помисли си за тълпата жени, с които бе излизал и с които си бе лягал. Нито една не му пасваше като Грейси.

Грейси сякаш беше част от него.

Понякога, след като се бяха любили, тя правеше онова малко смешно нещо. Той я притискаше до гърдите си, почти задрямал и изпълнен с покой и задоволство чак до върховете на пръстите на краката си, а тя рисуваше с пръст едно малко сърчице. Само едно малко сърчице. Точно на мястото, под което биеше неговото.

Беше напълно сигурен, че Грейси го обича. Не беше нещо необичайно. Беше свикнал жените да се влюбват в него и с изключение на няколко запомнящи се случая, се бе научил да бъде честен и да не разбива сърцата им. Това, което оценяваше у Грейси, беше, че тя разбираше, че всъщност не е неговият тип жена и имаше достатъчно здрав разум да го приеме, без да припада и да се тръшка. Грейси можеше да вдигне шум и да се разсърди за неща, които не бяха нейна работа, както стори тази вечер, но никога нямаше да направи сцена за това колко го обича и как очаква и той да й отвърне със същото, защото бе достатъчно здравомислеща, за да знае, че това никога няма да се случи.

Колкото и да беше изчанчено, сега примирението й го нервира. Пъхна пурата отново в ъгъла на устата си, удари юмруци в бедрата си и отиде в кухнята. Ако една жена иска някой мъж, би трябвало да се бори за него, вместо да се отказва примиренчески. По дяволите, ако тя го обичаше, защо не се постарае малко по-усърдно и да не го вбесява толкова много? Покажи ми как да ти доставя удоволствие, това му бе казала. Можеше дяволски много да му достави удоволствие, като му демонстрира малко лоялност и разбиране, като от време на време се съгласява с него, вместо да му противоречи през цялото време, като лежи гола в леглото му точно в този момент, а не завряна някъде там, в апартамента над онзи проклет гараж.

Колкото повече настроението му се вкисваше, толкова повече поводи за недоволство от нея се прибавяха към мисления списък от оплаквания, включително и фактът, че тя се превръщаше в проклета флиртаджийка. Не бе убягнало от вниманието му колко много мъже от снимачния екип си намираха разни извинения, за да се навъртат около нея и ако питаха него, вината беше повече нейна, отколкото тяхна. Не беше нужно да им се усмихва, все едно са неустоима съблазън, или да слуша това, което казват, като че ли всяка дума, излязла от устата им, е древна мъдрост. Подмина факта, че тя по принцип умееше да слуша. Що се отнасяше до Боби Том, една сгодена жена би трябвало да е много по-сдържана, когато е в компанията на други мъже.

Грабна кутията с мляко от рафта в хладилника и отпи голяма глътка. Имайки предвид факта, че тъкмо той беше виновен за „преобразяването й“, предполагаше, че не би трябвало да вини единствено нея заради начина, по който мъжете я зяпаха, когато не ги гледаше, но това не му пречеше да се ядосва. Дори миналата седмица беше принуден да си размени няколко думи с две от момчетата — нищо прекалено очевидно, защото не искаше някой да остане с погрешното впечатление, че проявява ревност — само малко приятелско напомняне, че Грейси е негова годеница, а не някоя евтина сексиграчка, която си мислят, че ще примамят в хотелските си стаи. Нямаха никакъв шанс.

Бутна обратно кутията в хладилника, после се понесе из къщата, потънал в самосъжаление и с пълното убеждение, че са се отнесли неправилно с него. Внезапно се спря. Какво правеше? Та той беше Боби Том Дентън, за бога! Защо й позволяваше да го докарва до това състояние? Той беше този, който държеше всички козове.

Мисълта би трябвало да го успокои, но не се получи. Незнайно как доброто й мнение беше станало важно за него, може би защото тя го познаваше много по-добре от всеки друг, за когото се сещаше в момента. Това осъзнаване го изпълни с чувство на уязвимост, което беше непоносимо. Докато гасеше пурата в китайския пепелник, Боби Том начерта план как точно щеше да се справи с нея. През следващите няколко дни ще бъде вежлив, но хладен. Ще й даде време да си помисли за лошото си държание и да осъзнае на кого принадлежи лоялността й. И след като веднъж разбереше кой е господарят във връзката им, ще благоволи да я приеме обратно.

Мислите му запрепускаха напред. Веднага след Хевънфеста щяха да заминат за Ел Ей, за да довършат заснемането на вътрешните снимки в едно от тамошните студия. Щом се махнеха от този откачен град, тя ще се кротне. Но какво щеше да стане, когато снимките на филма приключат и тя няма повече работа? Имайки предвид начина, по който поддържаше връзка с възрастните хора от Ню Грънди и факта, че бе осиновила цяла нова трупа в „Гористите хълмове“, Боби Том започваше да си мисли, че старческите домове са в кръвта й, също както футболът в неговата. Ами ако решеше да се върне в Ню Грънди?

Мисълта го разтревожи не на шега. Той й вярваше много повече, отколкото на всеки друг асистент, който някога бе работил за него, и нямаше намерение да я остави да си отиде. Просто ще й направи предложение, което не би могла да откаже и тя ще работи за него на пълен работен ден. След като веднъж станеше официално негова служителка, при това с щедра заплата, всички тези глупави спорове за пари помежду им щяха да останат в миналото. Замисли се върху идеята. Нещата щяха малко да се усложнят, когато му писнеше от физическата страна на връзката им. Но все пак беше напълно сигурен, че ще успее да я отстрани от леглото си, без да разруши приятелството им, което бе започнало да означава толкова много за него.

Огледа плана си за недостатъци и не откри такива. В крайна сметка да се справиш с всяка жена, дори такава като Грейси, означаваше най-вече да контролираш ситуацията и той се поздрави със способността си да прави това. И преди да се усети, тя щеше да се озове точно там, където я искаше — сгушена до гърдите му в леглото, да чертае малки сърчица над неговото.