Рай в Тексас

2

— Още от самото начало знаехте, че не съм стриптийзьорка, нали?

Боби Том затвори зад тях вратата на кабинета.

— Не бях сигурен.

Грейси Сноу съвсем не беше глупава.

— Смятам, че сте знаели — рече твърдо.

Той посочи към блузата й и тя отново видя малките бръчици в ъгълчетата на убийствено красивите му очи, на които никоя жена не можеше да устои.

— Закопчала си копчетата накриво. Искаш ли да ти помогна да ги оправиш? Не, предполагам, че не искаш.

Нищо не се получаваше така, както го бе планирала. Какво имаше предвид приятелят на Боби Том, когато подхвърли, че се надява тя да не забременее? Припомни си и коментара на Уилоу по адрес на един от актьорите, който преди няколко години бил въвлечен в няколко дела за бащинство. Сигурно са говорили за Боби Том. Очевидно той беше един от онези отвратителни мъже, които съблазняват слаби и уязвими жени, а после с лека ръка ги зарязват. Яд я беше на нея си, но трябваше да признае, че един толкова неморален мъж я бе очаровал, макар и за кратко.

Обърна се с гръб към него, за да оправи копчетата на блузата си и да възвърне самообладанието си. Като приключи с това и отново се обърна, тя се озова пред най-колосалното излагане на показ на нечий егоцентризъм, което някога бе виждала.

Целият кабинет представляваше нещо като храм за прослава на успешната футболна кариера на Боби Том Дентън. Увеличени снимки висяха закачени по всички възможни места на стените, боядисани в имитация на сив мрамор. На някои от тях той бе с екипа на Тексаския университет, но на повечето снимки бе с екипа на „Чикаго Старс“ — в небесносиньо и златисто. На няколко от снимките беше скочил във въздуха, с изпънати пръсти на краката, извил тяло в елегантна дъга, за да сграбчи летящата топка. Имаше и снимки в близък план, с небесносиня каска на главата, с изрисувани върху нея три златни звезди, поставил единия си крак пред другия, грациозен като балетист. Лавиците бяха отрупани със спортни трофеи, почетни грамоти и окачени в рамки дипломи.

Грейс проследи с поглед Боби Том, докато той се настаняваше, лениво и грациозно, в кожен въртящ се стол, зад грамадно бюро с гранитен плот, като че ли излязло от сериала „Семейство Флинстоун“. Върху бюрото се мъдреше лъскав сив компютър, а до него — телефон, последен писък на високите технологии. Тя си избра едно кресло, разположено под серия рамкирани корици на списания, някои от които го показваха как целува великолепна блондинка край страничната линия на игрището. Грейси я позна — беше виждала снимката й в една статия в списание „Пийпъл“. Името й беше Фийби Съмървил Кейлбоу, красивата собственичка на „Чикаго Старс“.

Боби Том погледна Грейс и ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.

— Скъпа, не искам да наранявам чувствата ти, но тъй като може да се каже, че съм нещо като експерт в тази област, ми се струва редно да те информирам, че ако си търсиш работа за през нощта, не е зле да се замислиш по-скоро за касиерка в някоя денонощна бензиностанция, отколкото да се посвещаваш на кариерата на стриптийзьорка.

Грейси не беше много добра в раздаването на смразяващи погледи, но сега се опита да даде най-доброто, на което бе способна.

— Вие съзнателно направихте всичко възможно, за да ме засрамите.

Той също даде най-доброто, на което бе способен, за да се престори на дълбоко засегнат и наранен.

— Никога не бих причинил това на една дама.

— Господин Дентън, подозирам, че много добре знаете, че съм изпратена тук от Уилоу Крейг, продуцент на студиото „Уиндмил“, със задача…

— Ъхъ. Искаш ли чаша шампанско, кока-кола или нещо друго? — Телефонът му зазвъня, но той не му обърна внимание.

— Не, благодаря. Още преди четири дни трябваше да сте пристигнали в Тексас за началото на снимките на „Кървава луна“ и…

— А какво ще кажеш за бира? Забелязах, че напоследък все повече жени пият бира.

— Аз не пия.

— Така ли?

Вместо делово, прозвуча предвзето, което може би не беше най-доброто поведение, когато си имаш работа с толкова необуздан мъж, затова се опита да бъде по-любезна.

— Самата аз не пия, господин Дентън, но нямам нищо против тези, които употребяват алкохол.

— Казвам се Боби Том, скъпа. Никой не ме нарича другояче.

Говореше й като каубой, току-що завърнал се от дълго преследване на избягал добитък, но като го гледаше как я преценява с насмешка, заподозря, че бе по-умен, отколкото се представяше.

— Добре тогава, Боби Том. Договорът, който си подписал с „Уиндмил“…

— Нещо не ми приличаш на онези от Холивуд, госпожице Сноу. Откога работиш за „Уиндмил“?

Тя се престори на много заета с оправянето на перлите си. Телефонът отново зазвъня и той отново не му обърна внимание.

— Работя като асистент продукция. От доста време.

— И откога по-точно?

Нямаше как да избегне отговора, но му отвърна с достойнство. Вирна брадичка, преди да изрече:

— Скоро ще стане месец.

— Толкова дълго? — Той явно изглеждаше развеселен.

— Аз съм много компетентна. Постъпих на тази работа със солиден опит във фирменото управление, а освен това притежавам отлични комуникативни умения. — Можеше да добави, че умее да плете дебели ръкавици за хващане на дръжките на горещи тенджери, да рисува украса по керамични прасенца и да свири на пиано „Доброто старо време“.

— Впечатляващо — рече той, след като подсвирна удивен. — И с каква работа се занимаваше преди?

— Аз… ъъ… ръководех старческия дом „Сенчести поляни“.

— Старчески дом? Доста отговорна работа. А откога си в този бизнес?

— Отраснала съм в „Сенчести поляни“.

— Отраснала си в старчески дом? Колко интересно. Познавах един, който бе отраснал в изправителен дом — просто защото баща му беше пазач там — но не очаквах да срещна някой, който е израсъл в старчески дом. Да не би родителите ти да са работили там?

— Родителите ми бяха собственици. Баща ми почина преди десет години и след това помагах на майка ми да го поддържа. Неотдавна тя го продаде и се премести във Флорида.

— И къде се намира този старчески дом?

— В Охайо.

— В Кливланд? Или в Кълъмбъс?

— В Ню Грънди.

Той се усмихна.

— Не мисля, че някога съм чувал за Ню Грънди. И как попадна от там в Холивуд?

Трудно й бе да остане съсредоточена пред убийствено съблазнителната му усмивка, но тя продължи решително.

— Уилоу Крейг ми предложи работа, защото се нуждаеше от някой, на когото да разчита, а освен това беше силно впечатлена от начина, по който ръководех дейността на „Сенчести поляни“. Баща й живееше там, преди да почине миналия месец.

Когато Уилоу, шеф на студиото „Уиндмил“, й предложи работа като асистент на продукция, Грейси направо не можеше да повярва на късмета си. Макар че длъжността беше на най-ниското ниво в йерархията, а заплатата — доста скромна, Грейси категорично възнамеряваше да докаже, че може да напредне бързо в бляскавата си нова професия.

— Господин Ден… ъъ, Боби Том… има ли някаква причина, поради която все още не си се явил за началото на снимките?

— О, има една доста основателна причина. Искаш ли ментови дражета? Тук някъде в бюрото трябва да се намира цяло пакетче. — Започна да опипва ръбовете на гранитния плот. — Май ми е трудно да напипам чекмеджетата. Опасявам се, че ще ми е нужно длето, за да ги отворя.

Тя се усмихна, но още в следващия миг осъзна, че той отново избягна отговора на въпроса й. Ала тъй като тя бе свикнала да разговаря с разсеяни хора, реши да подходи от съвсем друга посока.

— Имаш необикновена къща. Отдавна ли живееш тук?

— От две години. Самият аз не я харесвам много, но архитектката наистина се гордее с нея. Нарича я градско жилище от Каменната ера с японско и таитянско влияние. Аз бих я нарекъл просто „грозна“. Но изглежда се хареса на хората от списанието, защото я снимаха многократно. — Той се отказа от търсенето на бонбончетата и отпусна ръка върху клавиатурата на компютъра. — Понякога се прибирам у дома и намирам череп на крава да лежи до ваната или кану насред дневната, всички онези странни неща, изтипосани в снимките от списанията, за да изглеждат по-достоверни, макар че нормалните хора никога не държат такива глупави вещи в домовете си.

— Сигурно е трудно да живееш в къща, която не ти харесва.

— Притежавам цял куп, така че няма голямо значение.

Тя примигна от изненада. Повечето хора, които познаваше, трябваше да работят цял живот, за да изплатят една къща. Искаше да го попита колко къщи притежава, но реши, че няма да е разумно да се разсейва от основната си мисия, заради която бе тук. Телефонът отново започна да звъни, но и този път домакинът й дори не го погледна.

— Това е първият ти филм, нали? Винаги ли си искал да бъдеш актьор?

Той я погледна неразбиращо.

— Актьор? О, да… отдавна искам.

— Вероятно нямаш представа, че отлагането на снимките дори само с един ден струва хиляди долари. Студиото „Уиндмил“ е малко и независимо, така че не може да си позволи такива разходи.

— Ще ми ги приспаднат от хонорара.

Перспективата явно не го притесняваше и тя го изгледа замислено. Той си играеше с мишката, поставена върху сива подложка до клавиатурата. Пръстите му бяха дълги и тънки, а ноктите — късо изрязани, но китката му, показваща се от маншета, изглеждаше здрава и силна.

— Тъй като нямаш голям опит като актьор, ми хрумна, че може да си малко изнервен заради цялата тази работа. Ако се страхуваш…

Той се изправи зад бюрото и заговори меко, но с определена настойчивост, която досега не бе доловила в интонацията му.

— Боби Том Дентън не се страхува от нищо, скъпа. Запомни го.

— Всеки се страхува от нещо.

— Не и аз. Когато си прекарал по-голямата част от живота си, изправен срещу единайсет яки мъжаги, готови на всичко, за да ти изтръгнат червата през носа, такива неща като правенето на филми нямат голямо въздействие.

— Разбирам. Все пак вече не си футболист.

— О, аз завинаги ще си остана футболист, по един или друг начин. — За миг си помисли, че зърна някаква пустота в очите му, нещо като отчаяние. Но той говореше толкова сухо и делово, че тя реши, че само така й се е сторило.

Боби Том заобиколи бюрото и се приближи към нея.

— Може би ще е по-добре да се обадиш по телефона и да съобщиш на шефката си, че в един от близките дни ще бъда там.

Той най-после успя да я ядоса. Младата жена се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и четири.

— Ще кажа на шефката си единствено, че утре следобед двамата ще отлетим за Сан Антонио и оттам ще продължим за Телароса.

— Ние?

— Да. — Още от самото начало знаеше, че трябва да е твърда с него, иначе той ще спечели незаличимо предимство пред нея. — В противен случай ще се озовеш насред много неприятен съдебен процес.

Той почеса брадичката си замислено.

— Мисля, че спечели, скъпа. Кога е полетът ни?

Тя го изгледа подозрително.

— В дванайсет и четирийсет и девет.

— Добре.

— Ще дойда да те взема в единайсет. — Внезапната му капитулация я изпълни с подозрение и думите й прозвучаха повече като въпрос, отколкото като заявление.

— Може би ще е по-лесно да се срещнем на летището.

— Ще те взема от тук.

— Много мило от твоя страна.

И в следващия миг Боби Том я хвана за лакътя, избутвайки я вън от кабинета.

Въплъти се в ролята на безупречен домакин, като й показа гонг от шестнайсети век и една скулптура на пода, изработена от вкаменено дърво, но само след минута и половина тя се озова сама насред алеята за автомобили.

От прозорците струеше светлина и музиката се лееше към нея в уханния нощен въздух. Докато го вдишваше, очите й се разшириха от копнеж. Това бе първото й диво парти, но ако не грешеше, току-що бе изхвърлена от него.

На следващия ден, в осем сутринта, Грейси отново пристигна пред къщата на Боби Том Дентън. Преди да напусне мотела, тя позвъни в „Сенчести поляни“, за да провери как са госпожа Фенър и господин Маринети. Макар да бе загърбила живота си в старческия дом, тя си оставаше загрижена за хората, които бе изоставила преди три седмици. Олекна й, като узна, че и двамата се подобряват. Позвъни и на майка си, но Фран Сноу беше на път за часа си по водна аеробика във вилата си в Сарасота и нямаше време за разговори.

Грейси паркира колата си на улицата, където не се виждаше от къщата заради храстите, но тя можеше да наблюдава алеята за автомобили пред нея. Внезапната сговорчивост, проявена снощи от Боби Том, я бе направила подозрителна, а тя нямаше намерение да оставя нищо на случайността.

През по-голямата част от изминалата нощ се беше разкъсвала между смущаващи еротични сънища и изнервящо будуване. Тази сутрин, докато бе под душа, си изнесе строга лекция. Нямаше никаква полза да си повтаря, че Боби Том не е най-красивият, най-възбуждащият и най-секси мъж, когото някога бе виждала, защото той бе точно такъв. Затова беше още по-важно да си напомня, че зад сините му очи, ленив чар и безкрайна вежливост се крие опасна комбинация от чудовищно его и остър ум. На всяка цена трябваше да остане нащрек.

Мислите й бяха прекъснати от ретро форд „Тъндърбърд“, спортен модел, който се спусна на заден ход по алеята. И понеже очакваше подобно предателство, тя завъртя рязко ключа за запалването, натисна педала за газта и рязко подкара взетата под наем кола, за да блокира пътя на форда. После изключи двигателя, грабна чантата си и изскочи навън.

Ключовете за колата й издрънкаха в джоба на последната й модна издънка — прекалено широка за нея рокля, с цвят на горчица, чиято предна част се премяташе. Надяваше се да изглежда едновременно елегантна и делова, но вместо това приличаше на старомодна повлекана на средна възраст. Потропването от токовете на каубойските ботуши на Боби Том отекваше по алеята, когато се насочи към нея. В походката му се долавяше само леко накуцване. Грейси огледа нервно дрехите му. Копринената му риза, щампована с пурпурни палми, бе затъкната в чифт идеално избелели и безукорно разръфани дънки, плътно прилепващи към тесните му бедра и стройни крака на спортист, и то по такъв начин, че за нея бе невъзможно да откъсне очи от онези части по тялото му, в които бе по-добре да не приковава погледа си.

Успя да се окопити едва когато той повдигна леко периферията на перленосивата си шапка „Стетсън“.

— Добро утро, госпожице Грейси.

— Добро утро — отвърна тя рязко. — Не очаквах да станеш толкова рано след снощния купон.

Минаха няколко секунди, докато се взираше в нея. Макар че очите му бяха полупритворени, тя долови някаква напрегнатост в тях, прикрита зад привидното му безразличие, което я накара още повече да настръхне.

— Не се очакваше да се появиш тук преди единайсет часа — промърмори той.

— Да, но подраних.

— Виждам и със сигурност ще ти бъда много признателен, ако дръпнеш колата си, за да не ми запречва пътя. — Ленивото му провлачено говорене контрастираше с лекото присвиване на устните му.

— Съжалявам, но не мога да го направя. Тук съм, за да те придружа до Телароса.

— Не искам да бъда неучтив, скъпа, но не се нуждая от бодигард.

— Не съм бодигард, а придружител.

— Каквото и да си, бих искал да преместиш колата си.

— Разбрах, но ако не те заведа в Телароса в понеделник сутринта, със сигурност ще ме уволнят, затова няма да отстъпя.

Той отпусна ръка на бедрото си.

— Разбирам проблема ти и затова ще ти дам хиляда долара, за да се махнеш оттук и повече да не се връщаш.

Грейси го зяпна изумено.

— Е, добре, да ги направим хиляда и петстотин, заради неудобството, което ти причинявам.

Грейси винаги бе предполагала, че само като я погледнат, хората разбират, че е почтена личност. Мисълта, че той е могъл да си помисли, че е способна да приеме подкуп, я обиди много повече, отколкото да я сбъркат със стриптийзьорка.

— Не правя такива неща — процеди тя бавно.

Той изпусна дълга въздишка на съжаление.

— Наистина жалко, защото независимо дали ще вземеш парите или не, опасявам се, че днес следобед няма да се кача с теб на онзи самолет.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че смяташ да развалиш договора си?

— Не. Само ти съобщавам, че ще стигна сам в Телароса.

Тя не му повярва.

— Ти си подписал договора по своя воля. Не само че си задължен от закона да го спазваш, но имаш и морално задължение.

— Госпожице Грейси, говориш също като учителка от неделното училище.

Тя побърза да сведе очи. А той само се изсмя шумно и поклати глава.

— Май е вярно. Бодигардът на Боби Том Дентън е една проклета учителка от неделното училище.

— Вече ти обясних, че не съм твой бодигард. Аз съм само придружител.

— Боя се, че ще трябва да си потърсиш някой друг, когото да придружаваш, понеже съм решил да пътувам до Телароса с колата си, а не със самолет. Зная, че за една изискана дама като теб няма да е прилично да се натика в тъндърбърда с мъж с моята репутация. — Пристъпи към нейната кола и се наведе, за да се вгледа през прозореца откъм седалката до шофьора, търсейки ключовете й за колата. — Притеснявам се да ти призная това толкова открито, госпожице Грейси, но нямам кой знае колко добра репутация, когато става дума за жени.

Тя припна след него, като упорито се стараеше да не се вторачва в избелелите му дънки, още по-плътно пристегнали бедрата му, когато се наведе напред.

— Няма достатъчно време, за да стигнеш до Телароса. Уилоу очаква да сме там довечера.

Боби Том се изправи и се усмихна.

— Непременно й предай поздравите ми, когато се видиш с нея. А сега ще преместиш ли колата си?

— Твърдо не.

Той наведе глава и я поклати в израз на съжаление, след което пристъпи пъргаво напред, сграбчи дръжката на чантата на Грейси от рамото й и я изхлузи от ръката й.

— Веднага ми я върни! — Тя подскочи към него, за да сграбчи демодираната черна чанта.

— С удоволствие. Но след като намеря ключовете за колата ти. — Пак й се ухили, този път още по-мило, докато държеше чантата по-далеч от нея и я пребъркваше.

Грейси определено нямаше никакво намерение да се впуска в ръкопашна схватка с него, затова прибягна до най-строгия си тон:

— Господин Дентън, веднага ми върнете чантата. Разбира се, че ще бъдете в понеделник в Телароса. Подписали сте договор, в който…

— Извинявай, но ще те прекъсна, госпожице Грейси, макар да ми е ясно, че просто не те сдържа да докажеш правотата си, но точно сега времето ме притиска. — Върна й чантата, след като не успя да намери в нея това, което търсеше, и закрачи обратно към къщата.

Грейси отново се втурна след него.

— Господин Дентън, ъъ, Боби Том…

— Бруно, може ли да излезеш за малко?

Бруно се появи от гаража с мърляв парцал в ръка.

— Трябва ли ти нещо, Би Ти?

— Разбира се. — Обърна се към Грейси. — Извинявай много, госпожице Сноу.

И без повече предупреждения той плъзна ръце под мишниците й и започна да я претърсва.

— Престани! — Тя се опита да се отскубне от ръцете му, но Боби Том Дентън не би могъл да стане най-добрият рисийвър в Националната футболна лига, ако позволяваше на движещи се обекти да се изплъзват от захвата му. Горкото момиче дори не успя да помръдне, когато той започна да я опипва от горе надолу.

— Кротувай и ще приключим с това без кръвопролитие. — Дланите му се плъзнаха по гърдите й.

Дишането й секна. Толкова бе вцепенена, че дори не успя да помръдне.

— Господин Дентън!

Ъгълчетата на очите му се присвиха.

— Между впрочем имаш много добър вкус по отношение на бельото. Нямаше как да не го забележа снощи. — Премести дланите си към талията й.

Лицето й пламна от срам.

— Спри! Веднага!

Ръцете му се заковаха на място, щом напипаха нещо издуто в джоба й. Със самодоволна усмивка Боби Том измъкна от там ключовете й.

— Върни ми ги!

— Би ли отместил онази кола, Бруно? — Подхвърли му връзката с ключовете, сетне повдигна леко шапката си към Грейси: — Приятно ми беше да се запознаем, госпожице Сноу.

Смаяна, тя го гледаше как крачи надолу по алеята към тъндърбърда и се качва в него. Хукна подире му, само за да осъзнае, че Бруно вече влизаше в нейната кола, спряна в края на алеята.

— Не пипай тази кола! — диво изкрещя тя и се втурна към него.

Двигателите на тъндърбърда и наетата от Грейси кола избумтяха едновременно. И като се озърна безпомощно назад и напред между двата автомобила — единият готов да потегли, а другият още препречващ пътя на първия — тя се изпълни с непоклатимото опасение, че ако сега позволи на Боби Том да й се изплъзне, никога повече няма да се добере до него. Той имаше къщи навсякъде и цяла армия от лакеи, които да го пазят от хората, с които не желаеше да се среща. Трябваше да го спре сега или завинаги губеше всякакъв шанс.

Колата й, подкарана от Бруно, се стрелна напред и освободи края на алеята.

Грейси мигновено се извърна към тъндърбърда.

— Не тръгвай! Трябва да отидем на летището!

— Желая ти всичко хубаво. — Боби Том й махна жизнерадостно за сбогом и даде на заден ход.

За един кошмарен миг тя видя как се връща в „Сенчести поляни“, за да поеме работата, която й бяха предложили новите собственици. Дори й замириса на лизол и болкоуспокояващи мазила. Припомни си вкуса на преварения зелен боб и картофеното пюре, залети с мазен жълтеникав сос. В съзнанието й като на филмова лента преминаха годините, които я очакваха, през които ще носи ластични чорапи и дебели вълнени жилетки, докато скованите й от артрита пръсти ще се опитват да изсвирят на разстроеното пиано в старческия дом „Луна по жътва“5. И щеше да остарее, преди да е имала шанса да бъде млада.

— Не!

Викът се изтръгна от дъното на съществото й, от мястото, обитавано само от мечтите, от всички онези разкошни мечти, които щяха завинаги да й се изплъзнат.

Хукна към тъндърбърда, тичаше колкото може по-бързо, а чантата я удряше тежко отстрани. Боби Том вече бе извърнал глава, за да провери движението по улицата, преди да слезе на платното, затова не я видя, когато тя се втурна към него. Сърцето й биеше до пръсване. В следващата секунда той щеше да изчезне от погледа й, за да я обрече на доживотна монотонност. Отчаянието й даде сили и тя се затича още по-бързо.

Той стигна края на алеята и завъртя волана. Тя се затича още по-енергично. Въздухът изпълни дробовете й. Дишането й се накъса. Тъндърбърдът започна да ускорява точно в мига, в който тя го настигна. С вик Грейси се хвърли презглава откъм дясната врата на спортното кабрио.

— По дяволите!

От рязкото заковаване на спирачките тялото й се прекатури на седалката с главата напред. Лактите й се удариха в постелката на пода, а краката й останаха да висят над вратата. Примигна изплашено, докато се опитваше да се вкопчи в нещо. Студеният въздух се плъзна отзад по бедрата й и чак тогава разбра, че полата се е вдигнала над главата й. Унизена до смърт, тя трескаво се помъчи да я дръпне надолу и в същото време да намърда в колата висящата половина от тялото си.

Чу невероятно вулгарни псувни, които несъмнено само футболистите си разменяха. Никога не бе чувала подобни мръсни думи в „Сенчести поляни“. Обикновено се изкрещяваха на една сричка, но заради провлачения говор на Боби Том прозвучаха като две. Най-после върна полата си на мястото й, миг след като се стовари на седалката, останала без дъх.

Изтекоха още няколко секунди, преди да събере достатъчно сили, за да посмее да го погледне. Той се взираше замислено в нея, опрял лакът на волана.

— Питам само от любопитство, скъпа — някога говорила ли си с лекаря ти да ти предпише някакви успокоителни?

Тя извърна глава и се загледа напред.

— Виж какво, госпожице Грейси, работата е там, че съм тръгнал към Телароса и ще пътувам сам.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Тръгваш сега!

— Куфарът ми е в багажника.

— Не ти вярвам.

— Истина е. Сега би ли се разкарала от колата?

Тя поклати упорито глава, надявайки се той да не се досети, че силите й са на изчерпване.

— Трябва да тръгна с теб. Длъжна съм да остана до теб, докато не стигнеш до Телароса. Това ми е работата.

Един мускул потрепна на челюстта му. Грейси с ужас осъзна, че най-после бе успяла да пробие черупката му на престорена вежливост на момче от провинцията.

— Не ме принуждавай да те изхвърля — процеди той с нисък, решителен тон.

Тя пренебрегна тръпките на ужас, пролазили по гръбнака й.

— Винаги съм смятала, че е по-добре споровете да се решават с компромиси, а не с груба сила.

— Играл съм в Националната футболна лига, скъпа. Разбирам само от груба игра.

С тези заплашителни думи той се пресегна към своята врата и тя се досети, че след броени секунди ще бъде до нея, за да я сграбчи и изхвърли на улицата. Бързо, преди той да успее да натисне дръжката на вратата си, тя го улови за ръката.

— Не ме изхвърляй, Боби Том. Зная, че те дразня, но ще се постарая да не съжаляваш, че пътуваш с мен. Ще се увериш, че си струва да изтърпиш компанията ми.

Той се извърна бавно към нея.

— Какво точно имаш предвид?

Самата тя не знаеше какво имаше предвид. Беше изрекла думите импулсивно, защото не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да позвъни на Уилоу Крейг, за да й съобщи, че Боби Том е потеглил сам за Телароса. Много добре знаеше какво ще й отговори Уилоу.

— Имам предвид точно това, което казах — повтори тя, като се надяваше да се измъкне, без да се впуска в подробности.

— Когато хората казват подобно нещо, обикновено предлагат пари. Това ли правиш?

— Категорично не! Ненавиждам подкупите. Освен това ти явно имаш толкова много пари, че не знаеш какво да ги правиш.

— Това е вярно, но какво тогава имаше предвид?

— Аз… Ами… — Тя трескаво затърси някакъв проблясък на вдъхновение. — Да шофирам! Това е! Ти ще можеш да си починеш, а аз ще се нагърбя с шофирането. От шестнайсетгодишна имам шофьорска книжка и никога не съм била глобявана.

— И действително ли се гордееш с това? — Той поклати глава, удивен от хрумването й. — За твое нещастие, скъпа, аз не позволявам на никого да кара колите ми. Няма начин. Май накрая наистина ще трябва да те изхвърля от колата.

Той отново се пресегна към дръжката на вратата си и тя отново се вкопчи в ръката му.

— Тогава ще ти бъда навигатор.

Той я изгледа раздразнено.

— Че за какво ми е навигатор? Толкова пъти съм пътувал по този маршрут, че мога да го измина със затворени очи. Не, скъпа, трябва да измислиш нещо по-добро.

В този миг тя чу странно иззвъняване, но й бе необходим един миг, за да се досети, че тъндърбърдът бе оборудван с телефон.

— Изглежда често ти се обаждат по телефона. Ще вдигам вместо теб.

— Последното, което искам, е някой да отговаря вместо мен.

Мислите й трескаво запрепускаха.

— Ами тогава, хм, мога да ти разтривам раменете, докато шофираш, за да не ти се схванат жилите по врата и гърба. Много ме бива в масажите.

— Добро предложение, но трябва да признаеш, че то едва ли си струва човек да вземе нежелан пътник за целия път чак до Тексас. Може би само до Пиория, ако си вършиш добре работата, но не и по-далеч. Съжалявам, госпожице Грейси, но досега не ми предложи нищо, което да ме заинтригува.

Тя се напрегна да измисли нещо. Какво би могло да заинтересува един практичен и обигран мъж като Боби Том Дентън? Тя умееше единствено да организира развлеченията и отдиха на самотни възрастни хора, разбираше от някои специални диети и как да се комбинират различни лекарства, беше слушала достатъчно спомените на обитателите в старческия дом, за да има забележителни познания за маневрите на войските от Втората световна война, обаче не можеше да си представи какво от всичко това би могло да убеди Боби Том да промени решението си.

— Притежавам отлично зрение. Мога да чета пътните знаци от невероятно голямо разстояние.

— Ловиш се за сламката, скъпа.

Тя се усмихна ентусиазирано.

— А чувал ли си удивителната история на Седма американска армия?

Той само я изгледа жалостиво.

Как можеше да го накара да промени решението си? От това, на което бе станала свидетел миналата нощ, тя остана с убеждението, че той се интересува само от две неща: футбол и секс. Познанията й за спорта бяха минимални, а колкото до секса…

Сърцето й едва не подскочи в гърлото, когато една опасна и много неморална идея изникна в мозъка й. Какво ще стане, ако в замяна му предложеше тялото си? Веднага се ужаси от себе си. Как можеше въобще да й хрумне подобно нещо? Нито една интелигентна, съвременна жена, която се възприема като феминистка, никога дори за миг не би и помислила… Самата идея… От всички други… Това определено беше следствие от тайния й грях, че си позволяваше прекалено много сексуални фантазии.

„Защо пък не?“, прошепна едно дяволче в нея. „За кого толкова се пазиш?“

„Той е развратник!“, напомни тя на похотливата част в себе си, която й бе толкова трудно да потиска. „Освен това той не би се заинтересовал от мен.“

„А как ще знаеш, ако не опиташ?“, продължи неуморно дяволчето. „Нали от години си мечтаеш за нещо подобно. Не си ли обеща, че в новия ти живот една от най-важните ти цели ще бъде да придобиеш сексуален опит?“

Мислите й неволно бяха обсебени от видението как Боби Том Дентън навежда голото си тяло над нейното. Кръвта й запулсира трескаво по вените й. Цялата й кожа настръхна. Сякаш усещаше силните му ръце да се плъзгат по бедрата й, да ги разтварят, да докосват…

— Нещо не е наред ли, госпожице Грейси? Струва ми се, че нещо почервеня. Като някой, на когото току-що са разказали мръсен виц.

— Явно сексът е единственото, за което мислиш! — кресна тя.

— Какво?

— Отказвам да спя с теб, само за да ми разрешиш да те придружа! — Ужасена от себе си, тя закри устата си с ръка. Какво бе направила?

Очите му блеснаха развеселени.

— Глупости.

Идеше й да умре. Как можа така да се изложи? Преглътна с усилие.

— Прости ми, ако съм си направила невярно заключение. Зная, че съм най-обикновена жена. Сигурна съм, че не би се заинтересувал сексуално от мен. — Лицето й стана още по-червено, когато осъзна, че с това само влошаваше още повече положението си. — Нито пък аз бих се заинтересувала — додаде забързано.

— Стига, Грейси, никоя жена не е обикновена.

— Много си любезен и аз го оценявам, но това не променя фактите.

— Сега вече привлече любопитството ми. Може да имаш право, че си обикновена и така нататък, но е трудно да се каже, след като се обличаш така. Нищо чудно под тези дрехи да се крие тяло на богиня.

— О, не — отрече тя с безцеремонна откровеност. — Мога да те уверя, че тялото ми е съвсем обикновено.

Крайчетата на устните му отново се повдигнаха.

— Не ме разбирай погрешно, но се доверявам повече на собствената си преценка, отколкото на твоята. Все пак съм нещо като познавач.

— Забелязах.

— Мисля, че снощи се изказах за краката ти.

Тя се изчерви и се напъна да измисли подходящ отговор, но опитът й във воденето на интимни разговори с отракани мъжкари бе толкова скромен, че се затрудни какво точно да каже.

— Ти също имаш много хубави крака.

— Ами, благодаря ти.

— И торсът ти е хубав.

Той се засмя шумно.

— По дяволите, госпожице Грейси, май днес ще те оставя да ми правиш компания, макар и само за да ме забавляваш.

— Наистина ли?

Той сви рамене.

— Защо не? И без това след раздялата ми с футбола се държа като луд.

Направо не можеше да повярва, че Боби Том е променил мнението си. Той се подсмихна, докато вадеше куфара й и помоли Бруно да върне колата й на агенцията за коли под наем. Веселото му настроение обаче помръкна, когато отново се настани зад волана. Изгледа я строго.

— Няма да останеш с мен през целия път до Тексас, така че още сега се откажи от тази мисъл. Обичам да пътувам сам.

— Разбрах.

— Само за няколко часа. Може би до границата на щата. В минутата, в която започнеш да ме дразниш, ще те оставя на най-близкото летище.

— Сигурна съм, че няма да се наложи.

— Не разчитай на това.