Съдби в окови

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Ти си будна,

— Да, будна съм — отвърна Синджан, когато се обърна към вратата и видя Дахлинг да наднича в стаята. — Тъкмо мислех да стана и да се облека.

— Защо си се съблякла? Татко не ни каза какво ти е.

— Просто бях изморена. Изминахме дълъг път от Лондон до тук. Баща ти искаше да се прибере колкото е възможно по-бързо у дома, при теб и Филип. За нещо специално ли си дошла?

Дахлинг се вмъкна боязливо в стаята, Синджан забеляза, че е облечена в дебела вълнена рокля, която й беше окъсяла. Обувките й — груби и очукани, явно й бяха омалели. Детето сигурно не се чувстваше добре в това облекло.

— Исках да видя дали наистина си толкова грозна колкото си мисля, че си.

Пакостливо дяволче, помнели Синджан и се сети за Ейми — едно от децата на Райдър което беше най-палавото и смело същество, което Синджан познаваше въпреки ме Райдър казваше, че таи дълбоко в себе си страх от нещо.

— Добре, тогава. Ела насам. Така ще можещ да прецениш добре, нали? Да, можеш да се качиш при мен върху леглото и да ме разгледаш отблизо. Точната преценка е нещо много важно.

Когато момиченцето стигна подиума, Синджан свали крака на пода, взе детето на ръце и го качи при себе си на леглото.

— Ето, сега можеш да ме разгледаш внимателно.

— Говориш много смешно, също като леля Арлет. Тя винаги ни се кара — на мен и на Филип. — да не говорим като останалите в къщата с изключение на татко.

— Ти говориш много добре — каза Синджан, без да помръдне, защото момиченцето прокарваше пръсти по лицето й и докосна леко червения белег на бузата й.

— Това какво е?

— Ударих се, когато бяхме с баща ти в Единбург. Някакво камъче профуча покрай мен. Няма нищо, белегът скоро ще изчезне.

— Ти не си много грозна. Съвсем малко грозна си.

— Благодаря ти, че ме освободи от толкова голямо и непосилно бреме и ми оставяш по-малкото. И ти не си грозна.

— Аз? Грозна? Аз съм Голяма Красавица, съвсем като мама. Всички го казват.

— О, така ли? Я да видя — Синджан направи абсолютно същото, което Дахлинг бе направила преди малко. Тя прокара пръсти но личицето й, като задържаше малко по-дълго ръката си на някои места, без да каже нито дума.

Явно притеснена, Дахлинг започна да нервничи.

— Аз съм Голяма Красавица. Ако сега не съм, когато порасна, ще бъда.

— Приличаш на баща си. Той е много красив, така че си права. Очите ти са като неговите. Той има красиви тъмносини очи. Твоите са същите. И моите са красиви, не мислиш ли? Наричат ги шербруковосини, Шербрук е името на семейството ми.

Дахлинг прехапа долната си устна,

— Май наистина са красиви — съгласи се най-после тя. — Но това не означава, че не си съвсем малко грозна.

— Косата ти е тъмна като на баща ти. И това е хубаво. Харесваш ли моята коса? Наричат я шербруково-кестенява.

— Ами, хубава е. Много е къдрава. Моята не е. Лели Арлет само клати глава и казва, че ще трябва да се примиря с това.

— Но въпреки това ти си голяма красавица, нали?

— O, да, така казва татко — отвърна Дахлинг без капчица съмнение в гласа.

— Ти вярваш на всичко, което казва баща ти, нали?

Момиченцето наклони глава.

— Той е моят татко. Той ме обича, но понякога няма време за мен и Филип, защото вече е глава на клана Кинрос. Това е много отговорна работа. Татко е много важен, всеки има нужда от него. Не му остава много време за неговите рожби — деца.

— Носът ти не е като на баща ти. Твоят е леко вирнат. Сигурно майка ти е имала такъв нос?

— Не знам. Ще попитам леля Сирена. Тя е по-малката сестра на мама. Грижи се за нас, когато гувернантките си заминат, въпреки че не й е особено приятно да го прави. Предпочита да облича хубави рокли и да бере цветя, сякаш чака своя принц.

Синджан усети как я присви под лъжичката при тази невинно поднесена новина.

— Гувернантки? Вие с Филип имате повече от една?

— О, да, все не ни харесват. Всички са англичанки — като теб — и са грозни до една. Затова правим всичко възможно да се махнат от тук. Или пък с нещо не харесваха на мама и тя ги принуждаваше да си тръгнат. Мама не обичаше да има други дами наоколо.

— Разбирам — отвърна Синджан, но всъщност нищо не разбираше. — Колко гувернантки сте сменили откакто майка ви отиде на небето?

— Две, но имай предвид, че това е само за седем месеца. Ако искаме, можем да те принудим и ти да се махнеш.

— Така ли мислиш? Не, не ми отговаряй. А сега, мила моя, аз трябва да се облека за вечеря. Искаш ли да ми помогнеш или може би искаш аз да ти помогна с нещо?

Дахлинг се намръщи.

— Какво не ми е наред, че да ми помагаш?

— Вие къде вечеряте с Филип — в детската стая или заедно със семейството?

— Както татко реши. Откакто стана граф, той решава всичко. На леля Арлет това не й харесва. Понякога виждам как очите й направо почервеняват, като му се ядоса. Татко казва, че понякога сме същински дяволи и не иска да сме около него, докато се храни.

— Добре, какво ще кажеш да вечеряме заедно тази вечер? Един вид да отпразнуваме идването ми тук. Имаш ли друга рокля?

— Аз не те харесвам и не искам да празнувам. Ти не си ми майка. Ще кажа на Филип да те накараме да си отидеш.

— Имаш ли друга рокля?

— Да, но не е нова. И тя ми е къса като тази. Татко казва, че нямаме пари за заврънкулки.

— Дрънкулки.

— Да, точно така. Леля Арлет казва, че раста много бързо и татко не трябва да си пилее парите за мен. Тя казва, че не се учудва, че сме бедни, защото той никога не е бил най-напред граф.

— Х-м-м. Баща ти сега има достатъчно пари да ти купи нови рокли. Ще го помоля.

— Това са твои пари. Чух братовчеда Макдъф да казва на леля Арлет, че си много богата и затова татко се е оженил за теб. Като чу това, тя подсмъркна и му рече, че татко е постъпил правилно като се е пожертвал. Каза още, че това било първото почтено нещо, което той направил през целия си живот.

Колко тъжно, помисли Синджан, неприятно изненадана от неподлежащия на съмнение факт, че леля Арлет е една противна стара сврака. Тя каза със спокоен тон, дори усмивка засия на лицето й.

— Точно така. Бедният той е много благороден и не обича да се меси в чужди работи. И вие с Филип не трябва да ме пропъждате от тук, защото аз съм дошла с много по-важни задачи, отколкото вашите гувернантки.

— Леля Сирена казва, че татко вече е получил парите ти и може би и ти скоро ще отидеш на небето при мама.

— Дахлинг! Млъкни!

Колин влезе в стаята и впи очи в малкото момиченце, което го гледаше с обожание, примесено със страх, защото той изглеждаше недоволен от нея. Синджан погледна спокойно съпруга си. Лицето му беше строго и заплашително. Беше влязъл в стаята като господар, като истински граф, и изглеждаше малко притеснен.

— Тя просто ми разказваше за семейството, Колин — каза нежно Синджан. — Сигурна съм, че нямаш нищо против да знам какво мислят за мен леля Арлет и Сирена. Също така имах възможността да се уверя сама, че си прав и навярно Дахлинг ще стане Голяма Красавица, когато порасне. Очевидно е много умна, но има нужда от няколко нови рокли. Това е повече от основателна причина да се върна с теб в Единбург. Не мислиш ли?

— Не. Дахлинг, върви при леля си Сирена. Довечера ще се храните с нас на голямата маса. Сега върви.

Дахлинг скочи от леглото, хвърли поглед към Синджан, поклати глава и бързо се измъкна, от стаята.

— За какво си говорихте?

— Най-обикновен разговор с дете — за всичко и за нищо. Както ти казах, много обичам деца и имах възможност често да съм сред тях — при наличието на трима племенника и ненагледните на Райдър. Защо, но дяволите, не си ми казал, че имаш деца?

В този миг Синджан видя, че Колин се държи съвсем като Дъглас, Райдър и Тайсън. Предположи, че това е присъщо на цялото мъжко племе. Когато за един мъж е очевидно, че не е прав, или темата не е по вкуса му, или е просто неудобна за него, той я отминава без коментари. Така че вместо отговор, Колин попита:

— Какво ти каза?

Съжителството на Синджан обаче с тримата й братя я бе научило да бъде настоятелна и тя повтори въпроса си.

— Защо не си ми казал?

Той зарови пръсти в черната си коса и я разроши.

— По дяволите, Джоан, това вече няма никакво значение.

Синджан се облегна на възглавницата и придърпа нагоре завивките.

— Знам защо си го направи Колин. Напълно ми е ясно. Страхувал си се, че няма да искам да се омъжа за теб, ако знам, че ми предстои да стана славната мащеха на две деца, които преследват с ненавист всяка гувернантка, която ти или съпругата ти наемете. Нали е така?

— Да. Не. Може би. Не знам, по дяволите.

— Дали си ми подготвил и някоя друга малка изненада? Може би имаш любовница в някоя от кулите, която нощем пуска през прозореца дългите си златни коси, за да се изкачиш по тях при нея? Какво ще кажеш за някое и друго извънбрачно дете, което се мотае наоколо? Или може би някой побъркан чичо, заключен сам в готическата част на имението?

— Имаш ли рокля за тази вечер?

— Имам, но Ема трябва да я изглади. Имам само една рокля, Колин. Та, има ли други изненади?

— Ще ти изпратя Ема, а други изненади няма, освен… откъде си разбрала за стария чичо Максимилиян? Той наистина е побъркан и всеки месец по пълнолуние вие като куче. Кой може да ти е казал за него? Обикновено е съвсем безобиден, само рецитира Робърт Бърнс и пие джин.

— Ще приема, че се шегуваш.

— Да, по дяволите, шегувам се. Но с децата е различно. Те са просто деца, Джоан. Те са едни малки хитри зверчета, които са мои. Надявам се, че няма да ги намразиш и да ги обиждаш, само защото си ми сърдита, че не съм ти казал предварително за тях.

— И да не ги замерям с камъни?

— Говоря сериозно.

— Тогава може би камъните са за теб?

— Ако си толкова добре, че можеш да хвърляш камъни, значи си в състояние да спиш с мен тази вечер — той се почувства виновен, че каза това, защото щом чу думите му, тя пребледня. — О, успокой се! Не съм дивак.

— Успокоих се. И колко гувернантки, са имали удоволствието да сменят Филип и Дахлинг — да речем през последните две години?

— Не знам. Не повече от три, най-много четири. Фиона не одобри едната, така че децата не са виновни за нея. Последната беше голяма мухла, липсваше й всякаква смелост и издръжливост.

— Не беше издръжлива ли? Добре. Ако обичаш, кажи на Ема да изглади роклята. Ще й я дам, когато разопаковам куфара си.

— Тя ще го разопакова.

— Не, предпочитам аз да го направя.

— Как се чувстваш?

— Добре. В тази стая няма параван за преобличане. Надявам се, че ще изнамериш отнякъде.

— Защо? Ти си моя жена и аз съм твой мъж.

— Не се чувствам удобно, когато се събличам и обличам пред теб. Освен това ще ми е нужна помощ. Къде е спалнята на графинята?

— През тази врата — той посочи една врата, която тя не беше забелязала, защото бе вградена в ламперията.

— Там ли спеше бившата ти съпруга?

— Джоан, какво става с теб? Това няма никакво значение. Тя е мъртва. Ти си моята съпруга и…

— След като вече разполагаш с парите ми, можеш да ме изпратиш на небето при майката на Дахлинг. Казваш, че този куршум в Единбург бил предназначен за теб? Може би не е било точно така, Колин.

Той грабна една възглавница и я запрати по нея. Удари я право в лицето.

— Да не си посмяла още веднъж да разговаряш по този начин с мен, чуваш ли? Върви по дяволите! Разбери веднъж завинаги, че си моята проклета графиня!

— Добре. Бях ти ядосана и затова се държах лошо. Прости ми.

— Този път ще ти простя. Обаче се постарай да премерваш обидите си в бъдеще и престани да се заяждаш с мен. А сега трябва да побързаш. Вечерята ще бъде поднесена след четиридесет и пет минути. Ще ти изпратя Ема.

Той излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Добре, мислеше Синджан, докато галеше с ръка възглавницата, с която той я беше замерил, реакцията му беше интересна. Може би той поне малко се интересуваше от нея.

Братовчедът Макдъф беше първият роднина, когото тя срещна, когато слезе долу. Стоеше до стълбището с чаша коняк в ръка. Изглеждаше замислен. И като че ли още по-грамаден, отколкото си го спомняше. Буйната му червена грива беше намазана с брилянтин, облеклото му беше официално — черен брич, бяла ленена риза и бели копринени чорапи. Тя почти се завря в лицето му и чак тогава той я забеляза.

— Джоан! Здравей и добре дошла във Вер. Извини ме, че не бях тук, когато сте пристигнали.

— Здравей, Макдъф. Моля те, наричай ме Синджан. Единствено Колин настоява да ми викат Джоан.

— Осмелявам се да предположа, че ще успееш да го склониш.

— Мислиш ли?

— Да, така смятам. Той ми разказа как сте били посрещнати в Единбург — как братята ти са ви чакали там и за всичко останало — спря да говори и погледна нагоре към залата на менестрелите, която сега беше потънала в мрак, и леко свъси вежди. — Бих искал и аз да бъда с вас. Изглежда е било много забавно. Наистина ли Енгъс направи дупка в тавана на гостната?

— Огромна дупка. Целият таван почерня и се опуши.

— Все не ми стигат приключенията. Не ти се вярва, като ме гледаш колко съм едър, нали? Бих могъл да спечеля колкото си пожелая хубави млади дами, само като се намръщя на противниците си. А ако размахам огромния си юмрук, направо ще изчезнат яко дим. Колин ми каза и за изстрела — той замълча, разгледа лицето й и докосна с дебелия си пръст раната. — Няма да остане белег, слава на всевишния. Не се тревожи, Колин непременно ще му даде да се разбере на престъпника. Как намираш новия си дом?

Синджан погледна потъналата в прах дъбова ламперия и мръсните, украсени с пищни орнаменти перила на стълбището.

— Намирам го вълшебен. Освен това мисля, че безброй мръсни ръце са пипали перилата, докато в същото време също толкова други ръце са мързелували.

— Почти нищо не е пипано след смъртта на Фиона и на брата на Колин.

— Дори и най-обикновено почистване?

— Явно е така — Макдъф обходи с очи просторното помещение на първия етаж. — Ти си права. Не бях забелязал. Но знаеш ли, всичко е горе-долу в такъв вид, откакто почина майката на Колин преди пет години. Добре е, че дойде тук, Синджан. Сигурно ще се погрижиш всичко отново да блесне от чистота.

— Името й е Джоан.

— Това любимият ти рефрен ли е, Колин? — гласът на Макдъф прозвуча дружелюбно. Здрависа се с братовчед си, при което Колин направо се разтресе от ръкостискането.

— Добре де, аз пък предпочитам Синджан. А сега можем да вървим в салона, нали? Твоята невеста сигурно ще изпие с удоволствие чаша шери.

— Да, наистина — каза Синджан, погледна съпруга си и преглътна. Той беше изящен в своя вечерен костюм и снежнобялата риза. Беше толкова безупречен и толкова красив, че направо й се прииска да се хвърли в обятията му. Искаше да целува устните и ушите му, да усети пулса на шията му.

— Добър вечер, Джоан.

— Здравей, Колин.

Той изви в дъга едната си черна вежда, заинтригуван от нотката, която долови в гласа й, но не каза нищо. Само се поклони.

Леля Арлет стоеше сама в тъмния неприветлив салон, седнала до едва мъждукащия огън. Беше облечена цялата в черно, роклята й беше закопчана с красива брошка на врата. Беше много слаба. Гъстата й черна коса бе вдигната в елегантен кок, а по слепоочията й се спускаха два бели кичура. Някога сигурно е била голяма красавица. Сега, с тънките си устни и вирнатата брадичка, изглеждаше ядосана. Тя стана и каза направо, без да поздрави.

— Децата вечерят с Дулчи в детската стая. Нервите ми са опънати до скъсване, племеннико, покрай пристигането на Младата Особа, която трябваше пред очите на всички да изнесеш на ръце горе. Не искам да бъда на една маса с децата тази вечер.

Колин се усмихна.

— На мен обаче децата ще ми липсват — той направи знак с ръка на някакъв лакей, облечен с дрипава тъмносиня ливрея, чиято бяла украса беше пожълтяла. — Моля те, доведи децата, Рори.

Старата дама изсъска и Синджан се обърна към нея.

— Извинете, госпожо, но аз съм тази, която настоява да бъдем на масата заедно с децата. Сега вече аз отговарям за тях и искам да ги опозная.

— Никога не съм мислила, че е редно да се позволява на децата да се хранят заедно с възрастните.

— Да, лельо, твоето мнение по въпроса ни е известно. Позволи ни това удоволствие тази вечер. Джоан, малко шери? Лельо, ти какво желаеш?

Леля Арлет взе своето шери, седна и тенденциозно млъкна. В този миг в салона влезе Сирена. Приличаше на принцеса в официалната рокля от бледорозова коприна, с която беше облечена. Прелестните и кестеняви коси бяха вързани с панделка от съшия розов плат. Тя се усмихваше, наситено сивите й очи сияеха, отправени към Колин. Мили Боже, помисли Синджан, и пое питието си от Макдъф. Как ли, запита се тя, ще се живее тук, когато Колин замине. Сирена кимна на Синджан и така й се усмихна, че красноречиво й даде да разбере, че тя самата добре съзнава колко е красива и Синджан също трябва да бъде наясно с този факт.

Синджан се усмихна с усилие и за нейна изненада Сирена върна усмивката. Изглеждаше искрена. Синджан се молеше в действителност да е така, но не беше наивна. В замъка Вер течаха дълбоки води, много дълбоки. След малко влязоха и децата, придружени от камериерката си Дулчи — младо момиче с игриви черни очи, чаровна усмивка и огромни гърди.

И двете деца бяха красиви. Филип, същинско копие на баща си, стоеше гордо изправен и май беше малко изплашен. Очите му се стрелкаха от баща му към Синджан и обратно. Той нито пристъпи към тях, нито каза нещо. Дахлинг обаче се отправи към баща си, облечена във възкъсата си рокличка и чифт пантофки, които навярно бяха виждали и по-добри дни. Тя каза:

— Дулчи каза, че ако не се държим възпитано на вечеря и те предизвикаме да ни се скараш, ще ни посети духът на Перлената Джейн.

— Ах, какво дете! — възкликна Дулчи, вдигна ръце към лицето си и избухна в смях. — Голяма хитруша е, сладката малка!

— Благодаря, Дулчи — каза леля Арлет и освободи с жест девойката. — Можеш да дойдеш да ги вземеш след час, но не по-късно, имай предвид.

— Да, госпожо — каза приглушено Дулчи и се поклони.

— Не искам да пълниш главите на децата с тези измислени истории за призраци.

— Добре, госпожо.

— Много хора са виждали Перлената Джейн — каза спокойно Макдъф. Обърна се да обясни на Синджан. — Тя е нашият най-славен дух — млада дама, за която се предполага, че е била изоставена и жестоко убита от нашия прадядо.

— Глупости! — каза леля Арлет. — Аз никога не съм я виждала. Вашият прадядо не би убил дори и муха.

— Фиона се бе срещала с нея много пъти — каза тихо Сирена на Синджан. — Каза ми, че първия път, когато й се явила в своята бяла, обшита с перли рокля, тя едва не припаднала от страх, но духът нито се опитал да й стори нещо лошо, нито да я изплаши. Просто призрачната дама седнала на зида при входа на замъка. Лицето й било восъчнобяло като на смъртник и тя просто наблюдавала сестра ми.

— Предполагам, че това е станало по времето, когато Фиона разбра, че Колин си има любовница.

Синджан ахна. Гледаше с невярващи очи леля Арлет, която бе оповестила ужасната новина. Постъпката й беше възмутителна, направо невероятна. Възрастната жена се обърна към Синджан и гласът й преливаше от злоба.

— Недей да бъдеш глупава, момиче! Мъжете са си мъже навсякъде по света и всички имат любовници. Да, Фиона беше научила за онази малка уличница, с която той спеше.

Синджан хвърли бърз поглед към Колин, който имаше язвителен вид. Сякаш беше свикнал с такъв род нападки и не им обръщаше внимание. Но Синджан нямаше намерение да отмине това безнаказано. Тя беше вбесена. Произнесе със звучен и отчетлив глас.

— Забранявам да се говори за Колин по този непочтен начин. Той никога не би нарушил обета, който е дал. Ако мислите, че би направил това, тогава вие сте или сляпа, или глупава, или просто сте злобна. Няма да допусна това, госпожо. Вие живеете в дома на моя съпруг. Ще се отнасяте към него с дължимото уважение.

Ето начин да си спечелиш враг само за няколко секунди, помисли Синджан. Леля Арлет пое дълбоко въздух, но нищо не отговори. Синджан сведе поглед към скръстените си ръце. Настъпи гробно мълчание.

Колин наруши тишината, избухвайки в дълбок, силен и звучен смях, който отекна в пропитите с влага тапети на огромния салон. И каза, без настроението му да помръкне.

— Лельо Арлет, трябва да внимаваш. Джоан изпитва необходимост да ме закриля. Няма да допусне никой да ме обиди. Липсват й само кон и доспехи, за да отиде на някой турнир и да защити честта ми. Препоръчвам ви, госпожо, да мерите приказките си, когато сте край нея. Установих, че дори когато ми е ядосана, тя е готова с цената на всичко да ме защити. Единствено тя си запазва правото да ми опъва ушите, никой друг. Доста е странно, но е така. А сега, искате ли да преминем в столовата? Филип, хвани Дахлинг за ръка. Джоан, позволи ми да те придружа.

— Има нужда да бъде научена на обноски — измърмори под носа си леля Арлет, но достатъчно високо, за да я чуят всички.

— Залагам на теб — каза Макдъф в ухото на Синджан, когато Колин я настани на отреденото за графинята място на дългата махагонова маса. Синджан знаеше, че леля Арлет беше заемала това място преди това. Затаи дъх в очакване, но леля Арлет само спря за миг и вдигна рамене, преди да се настани на стола, който Колин й поднесе и който се намираше вляво от неговия. Не настъпи объркване, нямаше шум и Синджан беше благодарна за това. Настаниха децата в средата на масата, като от едната им страна седна Макдъф, а от другата — Сирена.

— Искам да вдигна тост — каза Колин, стана на крака и вдигна машата с вино в ръка. — За новата графиня Ешбърнхам.

— Точно така! Браво! — извика Макдъф.

— Да, наистина — каза топло Сирена.

Децата отместиха погледи от баща си към своята мащеха. Филип каза ясно:

— Ти не си ни майка, въпреки че татко трябваше да те направи графиня, за да ни спасиш от разрухата.

Леля Арлет хвърли злобна усмивка на Синджан.

— Не, аз не съм ви майка. Навярно си забелязал, Филип, аз съм твърде млада, за да бъда твоя майка. Аз съм само на деветнадесет години. Много е странно това, което каза:

— Дори когато остарееш, ти няма да бъдеш наша майка.

Синджан се усмихна на момчето.

— Със сигурност няма. Очаквам скоро да пристигне моята кобила Фени. Тя е страхотно издръжлива, Филип. Ти яздиш ли?

— Разбира се — отвърна той изпълнен с презрение. — Аз съм от рода Кинрос и един ден ще бъда господар. Дори Дахлинг, която е една малка глупачка, язди.

— Отлично. Може би утре вие двамата ще ме разведете из околността.

— Те имат уроци — намеси се леля Арлет. — Трябва аз да ги занимавам, защото тук не се задържа нито една гувернантка. Това е задължение на Сирена, но тя все гледа да се измъкне.

Колин каза с топъл глас.

— С Джоан ще им бъде много забавно, лельо. Нека децата я придружат. Въпреки недоволството им, тя е тяхна мащеха и ще остане тук. Трябва да се опознаят — той погледна строго сина си. — Няма да я тормозиш! Нали ме разбираш, Филип?

— Да — рече Синджан с приповдигнато настроение. — Няма да ми слагате змии в леглото, няма да вадите тиня от тресавищата, за да я слагате на стола ми или пък да я навирате в ръцете ми посред нощ.

— Знаем по-добри неща от тези — каза Дахлинг.

— Това с тинята звучи интересно — каза Филип и Синджан веднага разпозна напрегнатия преценяващ поглед, който бе забелязвала безброй пъти в очите на всяко дете, което познаваше.

— Яж си картофите — каза Колин, — и не мисли за тинята.

За вечеря имаше хегис. Синджан си помисли дали няма опасност да стане кожа и кости и поради липса на храна да се превърне в поредния призрак, обитаващ замъка. Поне смениха на няколко пъти блюдата, така че все пак успя да залъже гласа си. Тя се беше заслушала в разговора между Колин и Макдъф, които обсъждаха някакви делови операции и проблеми с местните хора, но не им обръщаше особено внимание, защото болката между краката й, макар да бе станала тъпа и не толкова пулсираща, все още я измъчваше. Тя вдигна рязко глава, когато чу Колин да казва.

— Утре сутринта заминавам за Единбург. Много неща трябва да свърша там.

— След като вече получи парите й? — заядливо отбеляза леля Арлет.

— Да — потвърди Колин. — След като вече получих парите й, мога да се заема с всичките злощастни неприятности, които баща ми и брат ми струпаха на главата ми.

— Баща ти беше голям мъж — каза Арлет. — Той няма никаква вина.

Колин понечи да каже нещо, но само се усмихна и поклати глава. Продължи да разговаря с Макдъф. На Синджан й се искаше да запрати чинията си по главата му. Той наистина утре щеше да я зареже и да я остави в това чуждо място. Прекрасно, направо чудесно! С две деца, които бяха готови на всичко, за да й отровят живота, и с две жени, които сигурно биха я оставили да скочи от някоя от назъбените кули, без да й кажат нито една дума.

Сирена рече:

— Трябва да организираме празненство в чест на съпругата ти, Колин. Всички са в очакване. Съседите ще останат смаяни като разберат колко набързо си се оженил — все пак минали са едва седем месеца — но след като си го направил само заради парите й, по-добре е да научат за това колкото може по-скоро. Не си ли съгласен с мен, Макдъф?

Братовчедът Макдъф не отговори, а само обърна глава към Колин, когато той каза:

— Ще обсъдим това, когато се върна.

Синджан набоде на вилицата си няколко картофа и посвети вниманието си на своя нов дом, който беше значително по-приятен от сътрапезниците й. За нейна изненада готическата столова се оказа нещо изключително. Представляваше дълго и тясно помещение, по стените на което бяха подредени гъсто един до друг семейни портрети. Масивната маса и изящно гравираните столове от тъмно тежко дърво бяха неочаквано удобни. Завесите, които покриваха открай докрай високите прозорци в предната част на стаята, бяха вехти и протрити, но си личеше доброто им качество, а цветът все още беше напълно запазен. Тя си помисли, че когато ги подмени с нови, трябва да потърси същия нежен златист брокат.

— Замъкът Вер е най-красивото имение в цялата страна.

Тя се усмихна на Сирена и се съгласи с нея.

— Вълшебен е.

— И се руши под носовете ни — допълни леля Арлет. — Не мога да допусна мисълта вече да сте забременяла.

Разговор без никакви недоизказани неща, помисли Синджан. Чу подрънкване на вилица по чиния, вдигна очи и видя, че Колин е отправил поглед към своята леля. Наистина беше доста нахално, но след като Колин вече бе повдигнал пред нея този въпрос, тя не се стъписа така, както първия път и отговори спокойно.

— Не.

— Не забравяй, че децата са тук, лельо.

— Ние не искаме нейните деца да се мотаят тук — заяви Филип. — Ти нали няма да допуснеш това, татко? Ти си имаш мен и Дахлинг. Нямаш нужда от други деца.

— Въобще няма да ги обичаме — каза Дахлинг. — Те ще бъдат грозни като нея.

— О, не — рече Синджан със смях. — Те могат да бъдат много красиви, като баща ви. Освен това, Дахлинг, ти нали вече се съгласи, че шербруковосини ми очи, както и шербруково-кестенявите ми коси, са красиви.

— Ти ме принуди да се съглася — опълчи се Дахлинг и долната й уста сърдито увисна.

— Вярно. Извих ти ръката и набодох носа ти с топлийки. Ето каква ужасна мащеха съм.

— Перлената Джейн ще ти се яви — отправи Дахлинг последния си аргумент.

— Очаквам я с нетърпение — каза Синджан. — Ще видя дали е толкова поразителна като Невестата-дева.

— Невестата-дева? — Макдъф наклони глава на една страна и рунтавите му червени вежди се повдигнаха цял инч нагоре.

— Това е призракът, който обитава Нортклиф Хол. Той принадлежи на млада дама от шестнадесети век, чийто младоженец бил убит много скоро след венчавката.

Дахлинг залепи очи за лицето на Синджан.

— Наистина ли? Виждала ли си я?

— О, да. Тя се появява на жените в семейството, но знам със сигурност, че и брат ми, който е граф, също я е виждал, въпреки че той отказва да си го признае. Тя е наистина много красива. Има дълги светлоруси коси и е облечена във феерична рокля. Говори на този, пред когото се яви, но винаги много тихо. По-скоро бих казала, че човек чува гласа й вътре в себе си. Нейната мисия сякаш е да предпазва жените в семейството от опасности.

— Това са пълни глупости — заяви Колин.

— И Дъглас твърди същото. Но тя му се е явила, Алекс ми каза. Той просто не се решава да признае, защото се страхува да не го помислят за страхливец, пък и самият той е убеден, че ако си признае, ще трябва да гледа на себе си като на някой бъзльо. Всички графове на Нортклиф са писали за нея, но Дъглас отказва да направи това. Наистина жалко.

— Не ти вярвам — каза Филип. — Невестата-дева, какво смешно име!

— Ами и аз не ти вярвам. Перлената Джейн — името също е много смешно. Не, няма да ти повярвам, докато не видя с очите си Перлената Джейн.

Това си беше отлично предизвикателство, помисли Синджан, като погледна към Филип изпод клепките си. Въобще нямаше да се изненада, ако Перлената Джейн започнеше да витае из стаята й след заминаването на Колин.

— Деца, време е да тръгвате. Дулчи дойде.

На Синджан не й се щеше децата да си тръгнат. Поне беше предизвикала любопитството им. Филип погледна умолително баща си, но Колин поклати глава и каза:

— По-късно ще се кача да ви завия. А сега, бъдете добри и вървете с Дулчи. Джоан, когато приключиш с вечерята, можеш да отведеш леля Арлет и Сирена в салона. С Макдъф трябва да обсъдим още някои въпроси. Ще се присъединим към вас след малко.

— Колко жалко, че си му толкова безинтересна, че така те зарязва.

О, леличко, по-добре е да внимаваш с приказките си помисли Синджан. Усмихна се нежно на възрастната жена.

— Съгласна съм. Ако прекрасният му и велик баща не е бил такъв безотговорен разсипник, сигурно нямаше да му се наложи да ме зарязва.

Синджан чу как Колин се смее зад гърба й. Беше разиграла съвсем погрешно картите си, помисли тя по-късно. Той щеше да замине спокоен, че тя няма да има неприятности с роднините му. Може би ако беше съобразила навреме да избухне в безпомощни ридания, той нямаше да замине или поне щеше да я вземе със себе си в Единбург.

— Мисля, че Колин е най-красивият мъж в цяла Шотландия — каза Сирена.

— Ти си глупава и наивна — заяви леля Арлет. — Съвсем като сестра си.

Синджан пое дълбоко въздух и залепи на лицето си усмивка, която остана там до края на вечерта.

Вече минаваше полунощ, когато Колин влезе тихо в господарската спалня. Джоан спеше свряна в най-отдалечения ъгъл на леглото. Завивките бяха издърпани чак до носа й. Той се усмихна и се съблече. Запъти се гол към леглото, и стъпи на подиума. Внимателно отметна завивките. Тя се размърда и ги задърпа обратно, но не се събуди. Бъди бавен й много внимателен, каза си той. Беше успял да отвие бедрата й, когато му се прииска да спре за миг, за да се полюбува на дългите й бели нозе. Краката й бяха хубави, наистина много хубави. Усети, че се възбужда, но знаеше, че тя не е в състояние да го приеме тази нощ. Въпреки това искаше да провери дали е възможно да я подготви да го приеме. Внимателно привдигна хълбоците й и изтегли нощницата нагоре до кръста й. Приближи свещта. Ах, колко беше хубава. Той се загледа в кестенявото окосмяване на венериния й хълм и премести поглед върху плоския бял корем, в който беше възможно да живее вече неговото дете. Тази мисъл го опияни. Тя се опита в съня си да се изплъзне от него и простена няколко пъти. Той отмести предпазливо краката й, а тя покорно ги разпери още повече. Ето сега, каза си той. Застана на колене и я разтвори. Остана смаян при вида на нежната кожа, разранена от продължителната езда през деня. Разтвори я още повече с пръсти и отново се смая, като видя колко е зачервена.

— Съжалявам — произнесе тихо той и се подвоуми дали да не се опита да й достави удоволствие. Защо не. Тя трябваше да усети, че може да изпитва наслада, когато е с него. Той се наведе и нежно докосна с устни белия й корем. Тя потръпна. Мускулите й се свиха от допира на устните му до кожата й. Продължи да я целува, като се спускаше надолу към краката. Намери я и издиша горещия си дъх. Тя се сгърчи. Той се усмихна доволен.

Докосна леко с език нежната й плът. В същия миг тя изпищя, отскочи, размаха ръце, за да се освободи от него и смъкна надолу нощницата си.

— Здравей — каза й той, като се хилеше насреща й. — Харесва ми вкуса ти, но за да се уверя, че е така трябва да опитам още. Какво мислиш по този въпрос, Джоан?