Съдби в окови

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Синджан не каза на никого за срещата си с Робърт Макферсон. А и с кого би могла да сподели това? Представяше си каква щеше да бъде реакцията на леля Арлет. Проклета да е преизподнята, сигурно щеше да плесне с ръце и да поздрави Робърт Макферсон. Сигурно би я упоила с някаква билкова отвара и да му я предаде в ръцете, натикана в чувал от зебло.

Беше пуснала на свобода жребеца му близо до границата със земите на Макферсонови и го беше потупала по гърба. Надяваше се на Макферсон да му се отвори дълъг път пеша.

Колин трябваше веднага да се прибере от Единбург. Като си помисли за това, тя поклати глава. Най-неотложното, което трябваше да направи, е първо да обмисли нещата, а после бързо да действа.

Но какво би направил Колин, ако беше тук, помисли си тя, докато сменяше костюма си за езда с тъмнозелена рокля от мек муселин. Щеше да преследва Макферсон, докато го залови? Щеше да го предизвика на дуел? Макферсон беше хамелеон, един много красив хамелеон. В Единбург, когато се бе опитал да застреля Колин, но бе ранил Синджан, беше показал истинския си лик. Тя докосна бузата си, припомняйки си парчето камък, което я беше порязало. Раната беше заздравяла, без да й остане белег, въпреки че това беше без значение. Не, тя не можеше да рискува живота на Колин. Знаеше, че той е от мъжете, които могат да действат само почтено. А в същото време се притесняваше, че Макферсон едва ли притежава достатъчно от това важно човешко достойнство, наречено почтеност. Просто трябваше сама да се справи с Макферсон. Да, джентълменството изискваше от мъжете да се държат мило, от което в критичен момент нямаше никаква практическа полза. Тя трябваше да направи нещо и щеше да го направи. Искаше Колин да се прибере жив и здрав у дома, искаше той да бъде заедно с нея и с децата. Вероятността да я обикне някога, ако толкова рядко се задържа вкъщи, беше съвсем малка.

Тя бързо изкачи стъпалата до кабинета на Колин в северната кула. Трябваше й пистолет и се сети, че именно там той държи подходящата за нуждите й колекция от пистолети. Повече нямаше да напуска Вер без оръжие. Вратата беше леко открехната. Тя се зачуди кой ли би могъл да бъде вътре и бутна още малко вратата, за да я отвори по-широко.

Филип стоеше пред колекцията на баща си. Ръката му всеки миг щеше да откачи от един стар пистолет за дуел, за който Синджан се съмняваше, че е безопасен.

— Филип — произнесе тя много тихо името му. Той подскочи и се извъртя с мъртвешки пребледняло лице.

— О, ти ли си? — каза той и с облекчение отпусна рамене. — Какво правиш в татковата стая?

— И аз мога да ти задам същия въпрос. За какво ти трябва този дуелен пистолет, Филип?

— Не е твоя работа! Освен това, ти си глупава женска и дори да ти кажа, нищо няма да разбереш!

Тя повдигна въпросително вежди.

— Така ли смяташ? Добре тогава, искаш ли да провериш истинността на предположението си, като отидем в градината и си премерим силите?

— Ти можеш да стреляш с пистолет!

— Естествено. Както вече съм ти казвала, възпитавана съм от братята си. Освен с пистолет, стрелям много точно и с лък. А ти?

— Не ти вярвам.

— Нямаш основания да не ми вярваш. Веднъж улучих един зъл мъж в рамото и така се отървахме от целодневни неприятности.

Той се отдръпна от нея и тя забеляза, че ръцете му неспокойно шават. Изпита угризения, когато се досети за причината. Невестата-дева го бе изплашила здравата и вината за това беше нейна. Никога преди не беше изпълнявала ролята на призрака пред дете. Даже не беше помислила, пък и не можеше да допусне, че той ще се изплаши толкова много. Пое дълбоко въздух, до такава степен обзета от чувството за вина, че прехапа долната си устна.

— Имаш ли някакви неприятности, Филип?

— Не.

— Казах ли ти, че откакто съм тук Перлената Джейн вече няколко пъти ми се яви?

Той се сепна, лицето му започна да добива нормалния си цвят.

— Глупости, тя не съществува. Ти си си въобразила, че ти се е явила, защото си женска и си била изплашена от нещо.

— Момчетата не се ли страхуват от духове?

Изплаши се, че той може да припадне всеки миг. Но брадичката му — досущ като тази на баща му — предизвикателно се вирна, той се усмихна презрително и каза:

— Разбира се, че не!

— Спомняш ли, че ви бях разказвала за Невестата-дева — призрака, който обитава Нортклиф Хол?

— Да, но не ти повярвах.

— Е, трябвало е да ми повярваш. Тя наистина е там. Обаче… — Синджан пое дълбоко въздух. — Тя съществува, обаче не е тук, във Вер. Доколкото знам, тя никога не пътешества, въпреки че съм сигурна, че ще остане очарована от Шотландия, ако я посети.

Филип посегна към пистолета, но Синджан с рязко движение го възпря.

— Не, Филип. Тя не е тук. Ела с мен. Трябва, да ти покажа нещо.

Той я последва. Всяка частица от него беше нащрек, готова за самоотбрана.

— Това е татковата спалня.

— Знам, влез.

Синджан освободи Ема, която лъскаше масивния гардероб. Изчака я да напусне помещението, отвори гардероба и зарови ръка в единия му ъгъл, откъдето измъкна кутия за шапки. Вдигна капака и каза:

— Погледни, Филип.

После извади дългокоса перука и бяла рокля. Помисли си, че сигурно момчето ще се срути на земята от страх, но той само пребледня и отстъпи.

— Спокойно, това е само костюм. Направих перуката от сурова вълна и козя козина. Двамата с Дахлинг се опитахте да ме изплашите с представлението на Перлената Джейн, което трябва да си призная, беше от висока класа. Първия път ме изплашихте направо до смърт. Реших да си отмъстя. Посетих те същата вечер, когато вашият призрак ми се яви за последен път.

Той я гледаше смаян.

— Ти ли си призракът, който ме погали по врата и ми каза да оставя Синджан на мира?

— Да.

Искаше й се да му каже, че съжалява много за това, че го е изплашила до смърт, но знаеше добре как би приело това едно честолюбиво момче.

— Защо татко те нарича Джоан?

При този въпрос тя премигна, после се разсмя.

— Той смята, че Синджан много прилича на прякор за мъж. Всъщност е точно така. Но освен това Синджан е и моето име, което аз харесвам страшно и с което съм свикнала. Ти искаш ли да ми казваш Синджан?

— Да, не звучи като име на някоя глупачка или на…

— Злобарка мащеха?

Той кимна, без да откъсва очи от перуката и бялата рокля.

— Откъде се досети, че не е била Перлената Джейн, а двамата с Дахлинг?

— По блатната тиня. Само по себе си това всява истински ужас, но придружено от веригите, стенанията и дращенето зад ламперията… идва малко пресилено, ако разбираш какво имам предвид. Освен това, за да се уверя, на другата сутрин попитах Дулчи какво сте правили през деня и тя ми каза, че сте излизали с Крокър и сте се отправили към Кравешкото блато.

— О!

— Не ти е необходим този пистолет, Филип.

— Бих могъл да го използвам, ако се наложи. А теб винаги ще те надмина в стрелбата.

Малките момчета, помисли си с възхищение тя, наистина са прелестни. Малките момчета стават големи мъже и като че ли въобще не се променят в това отношение.

— Съвсем сигурен ли си?

Въпросът й го върна към действителността.

— Не. Татко още не ме е научил.

— Е, значи двамата можем заедно да се научим на нещо. Макдъф каза, че скоро пак ще ни дойде на гости. Ако баща ти не се е върнал дотогава, може той да ни покаже как се стреля.

— Ти наистина ли стреляш с лък?

— Наистина.

— В южната кула има стара оръжейна. Там е пълно с най-различни старинни оръжия, включително лъкове и саби. За тях се грижи Крокър. Това му е хобито.

— Ти искаш ли да се научиш да стреляш с лък?

Той бавно кимна и очите му отново се стрелнаха към бялата перука и воалената рокля.

— Мисля, че ми харесва, да те наричам Синджан. Джоан ми звучи като име на кокер-шпаньол.

— И на мен също.

Макдъф пристигна следващия следобед и намери Синджан и Филип в ябълковата градина с два стогодишни лъка в ръце. Въпреки годините оръжията бяха в безупречно състояние. Крокър беше седнал на оградата и дялкаше стрели, а Джордж II се бе свил в краката му.

Когато се появи огромният Макдъф, Джордж II скочи и бясно започна да лае.

— Спокойно, Джордж, приятелю!

За куче с име на крал, Джордж бе изключително покорен. Сгуши се в краката на господаря си отпусна глава върху лапите си и завъртя игриво опашка като развяван от силен вятър флаг.

Синджан чу, че кучето се разлая, но не се обърна.

— Така, Филип. Заел си отлична стойка. Точно така, точно под носа и дръж дясната си ръка силно изпъната, без да мърдаш. Да, точно така.

За мишена им служеше едно сламено плашило, което Синджан бе домъкнала от полето. Бяха го поставили на двадесет крачки от тях.

— Сега много леко… точно така, лекичко…

Той освободи тетивата и стрелата полетя към плашилото. Заби се точно в корема му. Макдъф нададе вик като ранен.

— Добро попадение — каза Синджан и се обърна с лице към своя роднина, — Макдъф! Мили Боже, крайно време беше да ни дойдеш на гости. Идваш точно навреме. Умееш ли да стреляш с пистолет?

— О, не, Синджан, не и аз. Никога не ми се е налагало. Имам ръст, който е неприятен за всеки мъж, дори, за всеки трима, взети заедно. Никой не смее да се изправи насреща ми — той вдигна огромния си юмрук и го размаха пред носа й. — Тази защита ми е достатъчна, поне побойниците така смятат.

— Прав си — съгласи се Синджан. — Видя ли попадението на Филип?

— Разбира се, че го видях. Къде си се научил да стреляш така добре с лък, Филип?

— Синджан ме научи — каза момчето. — Тя е много печена. Покажи му Синджан.

И тя показа, като се прицели с умение в плашилото. Бързо и уверено отпусна тетивата. Улучи плашилото във врата и стрелата се показа десетина сантиметра от другата му страна.

— Мили Боже! — възкликна Макдъф. — Отлично! Братята ти ли са те научили?

— Да, но те не смеят да допуснат, че вече стрелям по-добре от тях. Може и да се досещат, че е така, но никога не биха го признали.

— Ти си достатъчно разумна да не им разкриваш истината — думите на Макдъф прозвучаха като съвет. — Ще бъдат сразени, мъжката им гордост ще бъде потъпкана.

— Мъже! — каза Синджан. — Какво значение има?

— Не знам, но има.

— Филип, защо не отидеш да кажеш на леля Арлет че Макдъф е пристигнал. Нали ще ни погостуваш известно време?

— Само няколко дена. Тръгнал съм за Единбург пътьом се отбивам да видя дали имате нужда от нещо.

Искаше й се да каже Да, имам нужда от мъжа си, но вместо това рече:

— Ти си гостувал някъде наблизо?

— Имам приятели, Ешкрофтови, които живеят недалеч от Кинрос.

— Е, радвам се, че си тук, макар и за кратко време.

Макдъф само кимна с глава и проследи как Филип бежешком се отправя към замъка. Той се обърна към Синджан с лека усмивка.

— Виждам, че почти си спечелила Филип. Как вървят нещата с Дахлинг?

— Тя е страхотно костеливо орехче, но мисля че ще й намеря слабото място.

— Тя е само на четири и половина, Синджан. Може ли вече да има слабо място?

— О, да. Тя е луда по конете. Заведох я да види кобилата ми Фени. Направо щеше да се пръсне от възхита. Това беше любов от пръв поглед. Още не съм й позволила да я поязди, но когато й позволя, ще я спечеля окончателно.

— Опасна си, Синджан. Значи всичко при вас върви добре.

— Надявам се, че е така. Доколко добре зависи само от времето и обитателите на замъка.

Отправиха се към замъка. От време на време Синджан спираше и се мръщеше за нещо.

— Какво има?

— О, просто на ум правя списък на нещата, които все още предстои да бъдат направени. Наистина краят им не се вижда. Курникът има нужда от нов покрив, оградата около него трябва да се поправи. Струва ми се, че там се крие причината да загубим доста кокошки. Толкова много работа има. Нека да ти покажа новата градина. Готвачът е във възторг от нея, а помощничката му Джили е истинска магьосница-градинарка. Тя вече работи като помощник-готвач само половината от времето, другата половина се грижи за градината. Готвачът е щастлив, Джили сияе, а това, което ни се сервира, с всеки изминал ден става все по-вкусно. Остава само да предумам готвача да сготви някоя английска гозба.

— Желая ти късмет — каза Макдъф и се засмя. Той беше очарован от градината. Филизите още кълняха, едва пробили плодородния чернозем. — Колин не е щастлив — каза той неочаквано, като се спря до един кладенец, опря лакти в очуканите камъни и погледна надолу.

— Много е дълбок — каза Синджан. — Водата е сладка.

— Да, спомням си, че е така. Виждам, че си сменила веригата и вместо старата кофа има нова.

— Да. Защо не е щастлив Колин?

Макдъф спусна бавно кофата в кладенеца и се заслуша внимателно. Най-после я чу как плесна във водата. Изтегли я горе, взе дървената гаванка, която бе окачена на кукичка и загреба от водата в кофата. Отпи.

— Толкова е хубава, колкото си спомням, че е — заяви той и избърса устни с опакото на ръката си.

— Защо не е щастлив Колин?

— Мисля, че се чувства виновен.

— Има защо. Аз съм тук, а него го няма. Има и още нещо — Робърт Макферсон… — тя изведнъж млъкна, идеше й да се удари през устата, че бе споменала името му. Само ако Колин разбереше, веднага щеше да се метне на гърба на някой кон и да пристигне да я защити. Макдъф не се интересуваше по какъв начин ще се добере до Колин. А ако Колин беше тук, съществуваха прекалено много възможности за него, беше застрашен дори животът на децата. Не, тя трябваше да се справи с Макферсон. Нямаше друг начин. Беше стигнала до този извод след задълбочено претегляне на плюсовете и минусите на всяка една от възможностите, както Дъглас я беше учил да прави, когато пред нея се изправи някой сериозен проблем.

— Какво за Макферсон?

Тя сви рамене и го погледна невинно като послушница.

— Чудя се докъде ли е стигнал Колин с този човек.

— До никъде. Той потъна вдън земя. Колин посети стария господар и от него разбра, че Робърт се е съюзил зад гърба му с повечето от фамилията и се опитва да се докопа до властта. Много е тъжно, но е така. Колин е в затруднено положение, защото — в интерес на истината — той харесва стария земевладелец, въпреки че Робърт и Фиона са негови деца.

— Ще разреши този проблем — отвърна кратко тя и отправи поглед на изток, оттатък ечемичните насаждения. — От три дни не е валяло. Има нужда от дъжд.

— Ще завали. Тук винаги вали и е истински рай за насажденията. Колин е благословен с най-хубавата земя на полуостров Файф. Няма големи жеги и дъжд вали в изобилие. По-голямата част от Шотландия представлява голи чукари, хълмисти възвишения и непроходими гори, но Колин има късмет със замъка Вер. Естествено късмет са имали още неговите прадеди, че са дошлия тук, а не са се заселили във високопланинските части или в граничните райони.

— Съмнявам се, че първите Кинросови са имали голям избор къде да се заселят. Кои са тези Ешкрофтови, Макдъф?

Той се усмихна и отвърна.

— Приятели на моите родители. Това беше едно закъсняло посещение.

— Закъсня и с посещението си у нас, но се радвам, че вече си тук.

— Искам да поразгледам всичко, което си направила. Между другото какво смята Колин за твоите подобрения?

— Няма добро мнение.

— Надявам се, че не те е оскърбил.

— Направи го. Но сигурно това ти е известно.

— Опитай се да проявиш разбиране, Синджан. Още от малък Колин почти винаги губи това, което му принадлежи. Научил се е да бъде потаен. Научил се е да брани своята собственост. И въпреки това не винаги успява. Той беше втори син и като такъв беше лишаван от всичко негово, което брат му Мелкъм пожелаеше. Спомням си, че си имаше едно скривалище, в което криеше своите вещи — разбира се нищо ценно, просто лични вещи, които имаха стойност само за него и които не искаше да му отнемат, а Мелкъм — без съмнение — щеше да се опита да направи това. Скъпоценностите му стояха в една малка гравирана кутия в хралупата на един дъб. Отиваше до дъба, само когато беше сигурен, че Мелкъм е на друго място. Може би това обяснява защо настоява лично той да ръководи всичко във Вер. Сега всичко е негово и той защитава своята собственост. Ревниво пази всичко свое.

— Разбирам — каза Синджан, но всъщност нищо не разбираше. Не откриваше никакъв смисъл в това. Той беше мъж, а не момче.

— Това, че нямаше пари да възвърне предишния блясък на замъка, страшно го изнерви. С идването ти тук настъпи голяма промяна, Синджан.

— Защо леля Арлет го мрази толкова много?

— Не можеш я разбра тая стара вещица. Подлостите, които се мътят в главата й, не подлежат на никакъв смислен анализ. Не знам защо Мелкъм беше нейният любимец. Може би защото беше бъдещият господар и й се искаше той да се отнася с нея с уважение и любов. Отношението й към Колин беше като към подхвърлено циганче, за нея той не означаваше нищо. Спомням си, че тя бе говорила на Мелкъм за особената любов на Колин към поезията. Той беше наследил поетичната душа на майка си. Мелкъм каза на баща им, че и той се интересува от поезия и иска да има книжката на Колин. Получи я.

— Но това не е било честно!

— Разбира се, че не беше, но господарят виждаше бъдещето на клана в ръцете на своя първороден син и затова Мелкъм не го лишаваха от нищо. Това се оказа пагубно за характера му. Естествено леля Арлет ненавиждаше сестра си поради простата причина, че искаше графа за себе си. Говори се, че това е станало след смъртта на сестра й, но само в леглото, а не и пред олтара. Доста странно нещо е животът, нали?

Синджан потръпна, но не защото парцаливите сиви облаци скрила следобедното слънце, а защото никога не бе свидетел на такива отношения в своето семейство. Майка й беше ужасна досадница, но това нямаше значение. А сега, след като вече не й се налагаше да понася терора й, беше й забавно като си мислеше от разстояние за нея.

— Но господарят вече е Колин. Той е добър човек и смея да кажа, че си е намерил отлична съпруга.

— Това е вярно — съгласи се тя без особен ентусиазъм. — Жалко само, че не е тук, за да се наслаждава над своето щастие.

Какво трябваше да направи тя?

През следващите два дни Синджан обмисли всички възможности. Ровеше мозъка си, непрекъснато прибавяше нови и пресяваше старите плюсове и минуси към тях. От Колин нямаше никаква вест. Макдъф бе отзивчив и любезен. Съгласи се да даде няколко урока по фехтовка на нея и Филип. Той непрекъснато я хвалеше за състоянието, в което бе успяла да приведе къщата, а нейният единствен отговор на всички комплименти беше, че водата и сапунът не са скъпи.

— Да — съгласяваше се той, — но е необходим доста силен дух, за да се издържи срещу леля Арлет и безкрайните й вопли.

Синджан разгледа внимателно колекцията пистолети на Колин и си избра един — малко джобно оръжие със сребърна ръкохватка и двоен барабан, който не беше на повече от петнадесет години и щеше да се побере, без да се забелязва, в джоба на полата на амазонката й.

Сега трябваше да се освободи от Макдъф и да даде възможност на Робърт Макферсон да се изправи срещу нея. Реши да се превърне в стръв. Това беше най-простият и сигурен начин да се добере до него. Нито за миг не се усъмни, че той или пък някой от раболепните му слуги не наблюдават замъка Вер. Поради тази причина тя постоянно държеше под око Филип и Дахлинг. Никога не ги оставяше сами. Те, дори и да бяха изненадани от строгите ограничения, които им наложи мащехата им, не възроптаха срещу нея.

По време на закуската в деня на заминаването на Макдъф, Дахлинг преглътна кашата си и каза:

— Реших, че ти не си грозна, Синджан.

Макдъф облещи очи срещу малкото създание, но Синджан само се усмихна и отговори.

— Благодаря ти, Дахлинг. Без малко щях да счупя огледалото си от мъка.

— Мога ли да пояздя Фени?

— О, вече разбирам. Тя се опитва да те подкупи — каза Макдъф.

— Ще стана ли отново грозна, ако ти откажа?

Дахлинг погледна колебливо, но после поклати малката си главичка и каза:

— Не. Просто няма да си Голяма красавица, каквато аз ще стана един ден.

— В такъв случай защо не се спогодим за нещо? Ще те настаня пред себе си и двете заедно ще пояздим Фени.

Момиченцето засия. Синджан беше наясно, че детето получи точно това, което всъщност беше искало.

— Значи и двамата вече ти викат Синджан?

— Да.

— Мислят че Колин вече трябва скоро да се появи. Искаш ли да му предам някакво съобщение?

В този миг тя почувства, че не й се иска той да си тръгва, поне не докато не приключи с Макферсон, а само Бог знаеше колко време щеше да й отнеме това. Тя каза:

— Кажи му, че ни липсва — на мен и на децата. И че всичко в замъка е на ред. О, да, Макдъф, кажи му още, че аз никога не бих му откраднала кутийката със съкровищата от хралупата на дъба.

Макдъф се наведе, за да изравни височината си с нейната и леко я целуна по бузата.

— Не мисля, че Колин е чел поезия, откакто Мелкъм му задигна книжката.

— Ще го имам предвид.

— Довиждане, Синджан.

Синджан се учуди, че конят на Макдъф — една преуморена дребна кранта — не се огъна под тежестта му, когато той се метна на гърба му. Дори успя да се изправи на задните си крака. Младата графиня остана на високите стъпала пред входа и го проследи с поглед, докато той изчезна в далечината.

Сега, помисли тя, настъпи времето за действие.

Но този път й попречи Филип. Той настоятелно започнала я моли да й покаже Кравешкото Блато. С глас, който звучеше като на човек, който сякаш й предлага несметни богатства, той й обеща, че ще й позволи си донесе малко блатна тиня за собствени нужди. След като си представи как ще реагира леля Арлет на подобно нещо в замъка, тя му позволи я убеди.

Крокър ги придружи. Синджан забеляза, че е добре въоръжен, въпреки че никои не ги беше сплашвал или нападал явно. Запита се дали Колин не му бе наредено навсякъде да ги придружава въоръжен. Това беше твърде вероятно. Крокър спомена един единствен път името на Макферсон и след това се изплю.

Яздиха цял час сред най-красивите девствени поля, които Синджан можеше да си представи, че съществуват. Изведнъж нагазиха в блатиста торфена почва, която ставаше все по-дълбока и постепенно се превръщаше в противно застояло блато, в чиито мръсни води плуваха изгнили растения.

Крокър й разказа всичко за миналото на тресавището, разказа й историята на всяко камъче, което забелязаха да се провижда под повърхността на рядката тиня. Синджан не би потопила и пръста си в това блато, дори животът й да зависеше от това. Вонеше ужасно — сяра и на неваросан клозет. Беше станало и по-горещо! Това беше странно, но беше факт. Горещо, влажно и миризливо. Прехвърчаха всякакви насекоми, които се лепяха по тях. Накрая Синджан не издържа, замахна срещу един огромен комар и им извика да спрат.

— Достатъчно, Крокър! Хайде да напълним кофите и да се махаме от това отвратително място.

През целия обратен път към Вер валя пороен дъжд, който бързо превърна деня в нощ. Синджан свали жакета си и загърна с него треперещия от студ Филип. Що се отнася до Крокър, памучната риза, с която беше облечен, се залепи о набитото му тяло.

Синджан се безпокоеше за тях двамата. Погрижи се Крокър да се напари с една баня пред огъня в камината, а Филип в своята спалня. Когато дойде време за сън, детето вече се чувстваше добре.

На следващата сутрин Дахлинг се покатери на леглото при Синджан, изпълнена с нетърпение да възседнат Фени.

— Вече е късно, Синджан. Хайде, ставай! Аз съм вече облечена.

Синджан отвори очи и насочи замъгления си поглед към момиченцето, седнало до нея в леглото.

— Много е късно — повтори Дахлинг.

— Колко късно? — гласът й беше прегракнал, болеше я като говореше. Синджан премигна, за да избистри погледа си. Проряза я остра болка в очите и едва не припадна.

— О, не, Дахлинг. Болна съм. Стой далече от мен.

Но Дахлинг се наведе напред и сложи ръчичка върху бузата на Синджан.

— Ти си гореща, Синджан. Направо париш.

Треска. Само това й липсваше да се прибави към непоносимата болка в главата. Трябваше да стане и да се облече. Трябваше, да види как е Филип и да изготви план за залавянето на Макферсон, трябваше…

Опита се да стане, но не успя. Беше ужасно немощна. Всеки мускул, всяка костица и сухожилие адски я боляха. Дахлинг се притесни, като я видя, и слезе от леглото.

— Ще повикам Дулчи. Тя знае какво трябва да се направи.

Но вместо Дулчи след десетина минути в господарската спалня се появи леля Арлет.

— Е? Най-после си повалена.

Синджан едва успя да отвори очи.

— Да, така се оказа:

— Направо грачиш. Крокър и Филип са съвсем добре. Мисля, че няма нищо чудно в това английската госпожичка да бъде точно тази, която се разболява.

— Да. Ще помоля за малко вода.

— Жадна си, така ли? Добре, но аз не съм ти прислужница. Ще ти изпратя Ема.

И тя напусни стаята, без повече да я погледни или да продума. Синджан чакаше с пресъхнало гърло, което я болеше дори само при дишане. Накрая заспа неспокоен сън.

Когато се събуди, видя до леглото Сирена.

— Вода, моля.

— Разбира се — Сирена се обърна и излезе. На Синджан й идваше да ревне с глас. О, Боже, какво да прави сега?

За разлика от леля Арлет Сирена се върна с кана вода и няколко маши. Напълни едната от тях и я поднесе към устните на Синджан.

— Отпий бавно — каза тя с нежен напевен глас. — Божичко, но ти изглежда никак не си добре. Лицето ти е останало без капчица кръв, а косата ти е в ужасен безпорядък. Нощницата ти е мокра от пот. Не, въобще не изглеждаш добре. Колко внезапно е станало всичко!

Синджан не се вълнуваше изобщо дали прилича на проскубана кокошка в този момент. Тя пи дълго и ненаситно. Когато утоли жаждата си тя се отпусна назад задъхана от усилието, което бе положила.

— Не мога да стана. Сирена.

— Недей. Виждам, че си много зле.

— Има ли лекар наблизо?

— Да, но той е стар и безсилен. Не посещава никого.

— Веднага го доведете тук, Сирена.

— Ще предам това на леля Арлет, Джоан — тя каза това и напусна с полюляваща се походка спалнята. Богатата й тъмночервена копринена рокля беше толкова дълга, че се влачеше по пода след нея като шлейф. Синджан се опита да извика след нея, но от устните й излезе само слаб шепот.

— Нямаме пари да платим за лекар.

Това беше леля Арлет. На Синджан й беше олекнало на главата, но й беше трудно да фокусира погледа си върху старата жена. Ако съдеше по часовника до леглото си, беше късно следобед. Отново изпитваше непоносима жажда, беше ужасно гладна и й се ходеше до тоалетна.

— Нека Ема или Дулчи дойдат при мен.

— О, не, Дулчи е прекалено заета с децата. Божичко тук е толкова топло. Не мислиш ли така? Сигурно имаш нужда от глътка свеж въздух — леля Арлет разтвори със замах прозорците и издърпа златистите брокатени завеси встрани. — Ето. Това ще охлади треската ти. Оправяй се, скъпото ми момиче. Ще мина да те видя по късно.

Отново излезе. Синджан пак остана сама. С всяка изминала секунда в стаята ставаше все по-студено.

Синджан събра сетните си сили, за да се облекчи и едва се добра до леглото след това. Сгуши се под завивките, зъбите й тракаха от студ.

На следващата сутрин в стаята се вмъкна Филип. Той изтича до леглото и погледна Синджан. Тя спеше и потрепваше в съня си. Той сложи ръка на челото й и веднага я отдръпна. Тя гореше, имаше треска.

Чак тогава той усети колко студено е в стаята. Прозорците бяха широко отворени. Това е работа на леля Арлет, помисли той. Знаеше, че тя бе идвала да види Синджан, защото съобщи на всички, че е била при нея и че тя вече се чувствала по-добре. Още била на легло, само защото е англичанка и следователно мързелана, която може само да раздава заповеди на другите. Леля Арлет й беше мислила злото, в това нямаше съмнение. При тази мисъл той целият се наежи.

Филип затвори прозорците и дръпна пердетата. Донесе още одеяла от своята спалня и ги натрупа върху мащехата си.

— Жадна съм — прошепна Синджан.

Той подпъхна ръката си под главата й, повдигна я и допря ръба на чашата до устните й. Останала бе съвсем без силица. Главата й увисна като прекършена на лакътя му. Той сериозно се изплаши.

— Не си добре — каза на Синджан, която бе доловила смътно уплахата му.

— Не съм. Радвам се, че си дошъл при мен, Филип. Че си тук… Липсваше ми. Помогни ми, Филип — гласът й секна, но той знаеше, че този път тя не заспа, а загуби съзнание.

Леля Арлет им бе казала да стоят настрана от господарската спалня. Не искала никой от тях да се зарази. Тя ги увери, че всичко е наред и че мащехата им също не искала те да ходят при нея.

Със Синджан ставаше нещо по-лошо от обикновена настинка. Леля Арлет беше излъгала. Синджан беше много болна.

Той стоеше надвесен над леглото, впил очи в лицето й и се чудеше какво да предприеме.

— Ах, ти, непослушно момче! Излизай бързо навън! Чуваш ли какво ти казвам, Филип? Веднага ела тук!

Филип се обърна и видя насреща си леля Арлет, която стоеше изпъната като бастун на прага на стаята.

— Синджан не е по-добре. Не си преценила правилно състоянието й. Има нужда от спешна помощ.

— Аз се грижа за нея, Тя каза ли ти нещо? Ако е казала, направила го е, за да се опита да те спечели на нейна страна и да те настрои против мен. Разбираш ли? Ето, аз отново съм тук единствено с намерението да й помогна, малки глупчо. Не искам да се навърташ около нея, защото може и ти да се разболееш.

— Нали каза, че се излежавала, защото била мързелива Как мога да се заразя от мързел?

— Е, има още температура, но няма опасност. Сега след като баща ти не е тук, аз отговарям за теб и за Дахлинг. А това означава, че трябва да се грижа и за здравето ви.

— Синджан се грижеше за нас много добре.

— Тя е една обикновена, лекомислена и — както по всичко личи — небрежна фукла. Ако не беше такава, никога не би тръгнала с теб за това проклето блато. Надявам се, че ти е ясно, че тя само се преструва на загрижена за вас. Въобще не я интересувате — нито ти, нито Дахлинг, нито който и да е от нас. Просто й доставя удоволствие да ни заповядва какво да правим и да се перчи с богатството си. О, да, тя гледа на всички нас като на бедни роднини, които й се налага да изтърпи. Защо мислиш твоят скъп баща не стои в собствения си дом? Заради нея. Не може да понася присъствието й тук, защото тя непрекъснато му натрива на носа колко бил беден, а на всичко отгоре има и наглостта да се държи господарски, дори с него. Мястото й не е тук, тя е една долна англичанка. А сега ела при мен, Филип! Няма повече да ти повтарям.

— Прозорците бяха широко отворени, лельо.

— За Бога! Тя поръча да ги отворя. Казах й, че това е неразумно, но тя продължи да крещи и да вие докато накрая ме принуди да изпълня налудничавото й желание.

Тя лъжеше. Той беше убеден в това. Внезапно изпита страх и тревога. Не знаеше какво да прави. Погледна назад към Синджан и му стана ясно, че ако не предприеме нещо, тя ще умре.

— Остави я, Филип.

Той бавно тръгна към леля Арлет. Дори й кимна, когато стигна до нея. Вече знаеше какво точно ще направи.

Обърна се и видя леля Арлет да поставя ръка върху челото на Синджан и да кима.

— Да, разбира се. Знаех, че ще е така. Вече няма температура. Няма нужда от лекар.

Филип напусна спалнята.