Съдби в окови

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Трябва да починеш, Синджан. Вече наближава един след полунощ.

Синджан не искаше и за миг да отмести очи от заспалото му лице. Все пак погледна снаха си.

— Аз и така си почивам, Алекс. Искам да съм до него, когато се събуди. Винаги иска вода, нали знаеш.

Алекс отговори спокойно.

— Той е силен. Няма да умре. Вече не се тревожа за него. Опасявам се ти да не се разболееш.

— Сигурна ли си, Алекс?

— Да, сигурна съм. Вече диша по-леко, сама можеш да се убедиш. Лекарят каза, че ще се справи. Ще оживее.

— И въпреки всичко не искам да го оставя сам. Измъчва се от ужасни кошмари.

Алекс й подаде чаша чай и приседна до нея.

— Какви кошмари?

— Не знам точно. Но е много уплашен от нещо, и много объркан. Не зная дали е от нещо, което наистина съществува, или това е резултат от треската.

Колин чу гласа й. Звучеше равен и спокоен, но все пак в него се долавяше тревога. Искаше му се да отвори очи и да я погледне, но не можеше. Беше като вцепенен и ужасно се страхуваше. Отново бе видял Фиона. Тялото й лежеше проснато върху острите камъни в подножието на скалата. Беше мъртва. Стоеше до нея и я гледаше. Страхът отново нахлу в него. Опита се безуспешно да го прогони, но той не отстъпи и завладя съзнанието му. Умираше от ужас и страх от нещо, което не можеше точно да си спомни, от надвисналата над него несигурност. Той ли я беше убил? Не, по дяволите. Той не беше убил жена си. Не беше. Дори кошмарът не бе в състояние да му внуши, че е извършил подобно деяние. Някой го бе довел на това място, може би самата Фиона, която след това беше паднала от скалата. Но той не я беше убивал. Беше дълбоко убеден в това. Отдръпна се бавно от ръба на скалата. Крачка по крачка. Зави му се свят и се почувства странно чужд на самия себе си. Беше завел хора на мястото, където я намери. Никой не го попита какво се е случило, как е станало така, че Фиона лежи тридесет стъпки по-долу със счупен врат.

Но след това плъзнаха приказки, безкрайни приказки, които имаха далеч по-унищожителна сила от едно директно обвинение. Проклетите слухове и намеци витаеха непрекъснато около него. Но никой не му каза и дума. Това беше ужасно мъчително. Идваше му да крещи с цяло гърло, че е невинен, но как да обясни защо е бил горе, на ръба на скалата. Това беше нещото, което не знаеше и не си спомняше. Когато дойде в съзнание, вече беше там. Не можеше да открие причини защо е отишъл. Единственият човек, на когото разказа всичко точно така, както си спомняше, беше бащата на Фиона, главата на клана Макферсон. Той му повярва. Но това не беше достатъчно и никога нямаше да бъде. Чувстваше се виновен за това бяло петно в паметта му, което го терзаеше и преследваше неотстъпно. Нападаше го в съня му, когато беше най-уязвим. Тази вина не беше реална вина. Но той приемаше кошмарите за наказание, което трябва да понесе, като изкупление за греховете си.

Сега Колин се мяташе в леглото, задушаваше се от стенания. Раната от забития в хълбока му нож го изгаряше. Синджан скочи на крака и обхвана с ръце раменете му, опитвайки се да го успокои.

— Тихо, Колин. Всичко е наред. Това е само сън, нищо повече от един кошмарен сън. Призраците те тормозят само в съня ти. Нищо друго. Всичко е наред, повярвай ми. Не те лъжа. Аз съм при теб. Ето малко вода, пийни, ще се почувстваш по-добре.

Тя леко наклони чашата и той отпи. Задържа я пред устните му докато той сам не се отдръпна. Попи водата, потекла по брадичката му и тихо каза на снаха си.

— Капнах малко лауданум във водата. Ще му помогне да заспи и да отдъхне от тези кошмари.

Алекс нищо не отговори. Знаеше, че никой не е в състояние да я отдели от Дъглас, ако е болен. Затова само потупа Синджан по рамото и напусна стаята.

Дъглас все още беше буден. Той придърпа Алекс към себе си и я попита:

— Как е той?

— Много е зле. Измъчват го кошмари. Ужасно е, Дъглас.

— Не успя ли да убедиш Синджан да остави Финкъл да се грижи за него до сутринта?

— Не. Финкъл ще заспи и сигурно ще събуди горкия Колин с хъркането си. Разказвал си ми как по време на боен поход Финкъл те е събуждал дори след като си бил капнал от умора след дванадесетчасова битка. По-добре е Финкъл да се грижи за Колин през деня. Синджан е млада и здрава. Тя се нуждае да бъде до него. Остави я.

Дъглас въздъхна и каза:

— Животът е пълен с изненади. Забраних му да идва у дома, макар да бях твърдо убеден, че двамата пак ще се срещнат. По дяволите! Можеше да умре, ако Синджан не бе се решила да отиде в квартирата му. Аз съм виновен. Тя нали не знае за раната?

— Не. Но те предупреждавам, ако не престанеш да се упрекваш за нещо, за което нямаш никаква вина, ще пиша на Райдър и ще настоявам да пристигне веднага и да ти тръсне един здрав бой, за да дойдеш на себе си.

— Ха! Райдър никога не би го направил. Освен това аз съм по-едър от него. Ще го надвия.

— О, но тогава ще си имаш работа със Софи.

— Само мисълта за това ме ужасява!

— Надявам се, че не възразяваш срещу това, че тя и Райдър не могат веднага да пристигнат в Лондон. След като двете деца са толкова зле наранени от падането в плевнята, няма да им бъде особено весело да дойдат тук. Щяха да се притесняват през цялото време. Освен това близнаците са луди от радост, че са заедно с братовчедите си и другите деца.

— Липсват ми малките дивачета — каза Дъглас с любов.

— Всичките дванадесет плюс нашите две и детето на Райдър и Софи?

— Предпочитам двете от време на време. Хубаво ми е, когато наоколо има деца. При нас са винаги толкова за кратко, че не мога да не ги глезя.

— За това си прав. Но, скъпи, след като Колин е толкова болен и сме ангажирани с подготовката за сватбата, мисля че е по-добре момчетата да останат при леля си и чичо си.

— Синджан сигурно иска сватбата да стане възможно най-скоро. В такъв случай Райдър и Софи няма да могат да дойдат.

Дъглас усети една нежна ръка да го погалва по гърдите, усмихна се в тъмнината и каза:

— О, мислех, че си изморена. Имаш ли сили? Нима ще си получа наградата?

— Само ако обещаеш да не викаш прекалено високо и пак да събудиш майка си — тръпки побиха Алекс при спомена за една нощ, когато тя и Дъглас се забавляваха до самозабрава, а майка му нахлу ужасена в спалнята с обвинение, че Алекс е убила обичния й син. Този спомен не й беше приятен.

— Ще си запуша устата с кърпа.

Най-после дойде в съзнание, но беше толкова отпаднал, че нямаше сили да отиде до нощното гърне. Беше ужасно. Добре че треската беше преминала и болката в крака му почти се понасяше. Беше пълна глупост от негова страна да не повика лекар, когато това се случи, но той не беше от тези, които търсят лекарска помощ за щяло и не щяло. Семейният доктор Чайлдрис от тридесет години насам посещаваше Кинросови само тогава, когато някое дете се разболее. Колин беше млад, силен и здрав, а ето че едно дребно намушкване с нож го беше повалило на легло, изгарящ в треска и губещ съзнание. Видя през полуспуснатите си клепачи, че Джоан влезе в стаята. Усети раздразнение, умираше от глад. Не искаше тя да бъде при него. Нуждаеше се от мъжка помощ.

— О, това е добре. Ти си буден — каза Синджан с усмивка, която огря цялата спалня. — Как се чувстваш?

Той изсумтя.

— Искаш ли да те избръсна? Веднъж обръснах главата на Тайсън, докато Райдър го държеше да не шава. Беше преди около десет години. Мога пак да опитам. Ще внимавам, обещавам ти.

— Не.

— Колин, да не забравя нещо много странно. Долу чака един мъж, който твърди, че е твой братовчед.

Като чу това, Колин подскочи като ужилен и седна в леглото. Завивките се свлякоха до кръста му и той я зяпна с широко отворени очи. Кой братовчед? Никой от братовчедите му не знаеше, че е тук. О, Макдъф знаеше.

— Това не е възможно — каза той и отново се отпусна на възглавницата.

Синджан погледна към очертанията на стройното му тяло под одеялото от кръста надолу. Тя преглътна. Беше толкова красив, силен и висок. Черните косъмчета покриваха гърдите му и се събираха в тясна черна ивица, която се губеше под завивките. Но той все още беше прекалено слаб. Ребрата му се брояха, но това скоро щеше да се промени.

— Трябва да стоиш на топло — каза тя и го зави до раменете, въпреки че й се искаше да отметне одеялото чак до ходилата и да го съзерцава така поне шест часа.

— Джоан, нали не се шегуваш? Макдъф ли е тук?

Тя се опули,

— Макдъф? Не се представи. Просто каза, че е любимият ти братовчед. Името му като на шекспировия Макдъф6 ли е?

— Да, като деца му викахме Маккъд.

— Къд на шотландски нали е крава?

Той се засмя.

— Точно така. Истинското му име е Франсиз Литъл7, което е направо абсурдно за човек с неговия ръст. Започнахме да му викаме Маккъд, но той ни заплаши, че ще натрие носовете ни в калта, ако не престанем да го наричаме така. Затова го прекръстихме на Макдъф.

— Отива му повече отколкото Франсиз Литъл, което е най-неподходящото за човек с гърди като вековен дънер. Макдъф! Не съм виждала по-червена коса от неговата, а няма пукната луничка. Очите му синеят като небето през май…

— Очите му имат същия цвят като твоите. Престани да се превъзнасяш по моя братовчед-великан. Доведи го тук.

— Не — възрази Синджан. — Първо ще закусиш. А, ето го и Финкъл. Той ще ти помогне за останалите неща. След малко ще се върна и ще ти помогна да се нахраниш.

— Нямам нужда от твоята помощ.

— Разбира се, че нямаш, но компанията ми ще ти бъде приятна, нали?

Той я погледна, а тя му се усмихна, нежно целуна стиснатите му устни и тръгна към вратата с почти танцова стъпка. На прага се обърна и го попита:

— Искаш ли да се ожениш за мен утре?

Той я погледна по-скоро с раздразнение отколкото с изненада и каза:

— Първата ти брачна нощ ще бъде страхотна. През цялото време ще лежа до теб като мъртвец.

— Това няма значение. Предстои ни цял живот да бъдем заедно.

— Отказвам да се оженя, докато не съм в състояние да легна с теб както си му е редът.

И веднага осъзна, че беше много глупаво от негова страна да изрече тези думи. Ако беше възможно, трябваше да се ожени на часа. Времето летеше. Той отчайващо се нуждаеше от парите й.

Синджан се облегна назад и загледа двамата мъже. Говореха тихо и тя не чуваше нищо от разговора им, но и без това не й се подслушваше, въпреки че владееше това изкуство до съвършенство. След като имаше трима по-големи братя, тя от малка се бе научила, че тайната информация за извършена пакост или нещо подобно се научава най-добре през ключалката на вратата. Застана до прозореца и погледна надолу към градината. Денят беше студен, но небето бе безоблачно и синьо, а храстите и дърветата — обсипани с цветове. Чу, че Колин се смее и обърна глава към мъжете като се усмихна. Макдъф — прякорът му беше по-странен и от нейния — изглеждаше симпатичен и — което беше по-важно — привързан към Колин. Дори седнал на леглото, той изглеждаше огромен. Не беше дебел, а просто грамаден като великан. И смехът му беше съответен на размерите — гръмогласен и волен. Тя го хареса. Не се притесняваше от присъствието на Макдъф в спалнята, защото предварително му бе заявила, че ако посещението му измори Колин, тя лично, ще го изрита навън.

Тогава той я беше погледнал с целия си огромен ръст и бе отговорил със смях.

— Виждам, че не сте страхливка, но сигурно сте глупавичка, щом сте приютила този бедняк в дома си. Веднага щом се наложи, ще си тръгна. Не се опасявайте, че ще му взема силиците на горкото момче.

И така, постигнала пълно съгласие с него, тя го заведе да види Колин.

Сега той се надигна и каза на братовчед си.

— Време е да почиваш, приятелю. Не, не ме убеждавай колко си добре. Дал съм обещание на Синджан, а и тя ми взе страха.

— Името й е Джоан. Не е мъж.

Макдъф повдигна огненочервената си вежда и рече:

— Ей че си кибритлия! Да не си ядосан на девойчето, Еш? Ще дойда да те видя утре сутринта. Прави това, което ти казва Синджан. Не знам дали ти е известно, но тя ме покани на сватбата.

След като си каза приказката, Макдъф Дънера си тръгна.

— И той като теб говори, без шотландски акцент.

— Симпатиите на Макдъф, въпреки прякора му, са на страната на английската линия в рода. Баща ми и майка му са брат и сестра. Майка му се омъжила за англичанин от Йорк — много богат търговец на желязо. И двамата учихме в Англия, но той беше по-амбициозен от мен. Мислех си, че когато му се отдаде възможност, ще прекъсне всички връзки с Шотландия. Поне така го бях чувал да говори. Но сега се колебая дали не е променил намеренията си, защото през последните пет години прекарва повечето време в Единбург.

— Изморен си, Колин. Ще се радвам да ми разкажеш всичко това, но по-късно, скъпи.

— Ти се заяждаш.

Той като че ли се бе обидил и това й хареса. Значи започва да му въздейства, помисли си тя.

— Не, не се заяждам. Сложи си ключа, за да провериш, че не заяждам. — каза тя, докато наместваше завивките около раменете му.

Той стъписан я погледна.

— Сексуалните ти намеци съвсем не подхождат на една непорочна девойка.

Той видя, че тя въобще не разбра какво има предвид и изсумтя.

— Просто искам да се махнеш от тук, Джоан.

— Веднага. Извинявай, Колин. Изморен си, имаш нужда от почивка.

На вратата се спря и го погледна.

— Искаш ли да се ожениш за мен вдругиден?

— Ако утре мога да ходя, вдругиден сигурно ще мога и да яздя.

Тя наклони глава в очакване на конкретен отговор, но когато видя, че той продължава да я гледа недоволно, усмихна се и излезе.

Колин се отпусна в леглото и затвори очи. Беше толкова притеснен и ядосан, че му идеше да крещи. Макдъф бе дошъл да му каже, че Макферсонови окупират земите на рода Кинрос. Бяха чули за финансовата му несъстоятелност, знаеха, че не е в Шотландия и се бяха възползвали от това. Те, според Макдъф, свободно нахлували, необезпокоявани от никого, в земите на Кинросови и заграбвали стадата им. Те бяха хищни и некадърни. Всичко, което правеха, беше да се вайкат за нещастията, които сами са си причинили. Бяха стигнали до там, че убили няколко селяни, които се опитали да спасят домовете си от плячкосване. Хората му правели всичко според силите си, но им липсвал водач. Никога досега Кинрос не се беше чувствал толкова безпомощен. Лежеше в това проклето прекрасно легло, в тази проклета красива къща, немощен като новородено пале и безполезен — както за себе си, така и за семейството и селяните си.

Най-важното нещо, което можеше да свърши, беше да се ожени за Джоан Шербрук. Нищо нямаше значение, дори зъбите й да бяха конски, щом жълтиците й блестяха и бяха многобройни. Нищо друго нямаше значение освен да смаже страхливото племе Макферсон и да спаси замъка Вер и останалите имоти на Кинросови. Трябваше бързо да действа. Опита се да стане. Прониза го остра болка в раненото бедро. Той скръцна със зъби и се сгромоляса пак в леглото. Главата му забуча. Следващия път, когато Джоан го попита дали ще се оженят, той ще й каже да повика свещеника още в следващите пет минути.

Дъглас Шербрук внимателно сгъна писмото и го върна в плика.

Започна да крачи напред-назад из библиотеката, после се закова на място, отново извади писмото от плика й го зачете. Големите печатни букви бяха изписани внимателно с черно мастило,

Дъглас не обичаше такива неща. Анонимни обвинения, от които човек може да побеснее, и на които не вярва, защото са анонимни, но въпреки това червейчето на съмнението започва да те гризе, независимо от чувствата, които човек изпитва към този, когото обвиняват. Писмото пристигна точно преди час. Едно малко момче го беше подало на Дринан й казало, че някой си го помолил да го предаде лично на господаря на тази прекрасна къща.

Дринан не бе разпитал момчето как изглежда този някой си. Жалко. Дъглас предполагаше, че това е дело на мъж. Отново закрачи нервно без посока из стаята, но този път смачка писмото.

Колин бързо се възстановяваше. Синджан танцуваше от радост и искаше да се оженят до края на седмицата. Господи, вече беше вторник. Какво да прави? Знаеше много добре, че за Синджан няма да има никакво значение дори в проклетото писмо да обвиняваха Колин, че е убил сума ти народ. Просто нямаше да повярва. И никога не би повярвала. Или може би, преди да приеме за истина подобно обвинение, щеше да обяви война на цялото си семейство.

По дяволите! Не можеше да остави нещата така. Когато Алекс и Синджан отидоха в ателието на мадам Джордан да вземат сватбената премяна той се зае да разясни случая. Отиде при Колин.

Колин беше облечен в една от своите собствени пижами благодарение на Финкъл и още няколко души от прислугата, които отидоха до квартирата, опаковаха всичките му дрехи и донесоха тук двата куфара с багаж. Той беше изправен до леглото, отправил поглед към вратата.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Дъглас и влезе в стаята.

— Не, благодаря. Опитвам се да докажа на себе си, че мога да пресека три пъти стаята, без да се пльосна на носа си.

Дъглас се засмя й опита.

— Колко пъти го направи?

— Два пъти с една почивка от пет минути. Но имам чувството, че на третия път направо ще умра.

— Седни, Колин. Трябва да поговорим.

Колин с ентусиазъм прие предложението и се отпусна в едно кресло до камината. Опъна крака си напред, потръпна от болката в него и започна леко да го разтрива.

— Нали не си казал за раната ми на Джоан?

— Не. Само на жена си, въпреки че не проумявам какво значение има за теб дали Синджан знае или не.

— Това ще я вбеси и разтревожи. Тя няма да остави нещата така. Сигурно ще наеме някой полицай от „Бау Стрийт“ й ще хукне с него подир мъжа, който го е направил. Сигурно ще публикува съобщение в „Лондон Газет“, че дава награда за полезна за залавянето му информация. Може да си навлече някоя неприятност. Човек трябва да я пази повече от нея самата, отколкото от другите.

Дъглас го гледаше с широко отворени очи, когато най-сетне каза:

— Познаваш я толкова отскоро, а… — той поклати глава. — Точно така би постъпила. Понякога си мисля, че дори и добрият Дядо Боже не може да се досети какво си е наумила да извърши, докато не го направи. Занимава се с най-различни неща, както вече си забелязал.

— Не съм още наясно, но мисля, че скоро ще науча.

— Още не си ми казал как стана така, че те раниха.

Колин отговори, като избягваше да погледне Дъглас в очите.

— Някакъв пройдоха се опита да ме обере. Съборих го на земята, а той извади от ботуша си нож. Добра се само до хълбока ми.

— Ти уби ли го?

— Не, но трябваше да го убия този мръсник. Ако беше успял да пребърка джобовете ми, нямаше да припечели кой знае колко. Нямах повече от две гвинеи8 със себе си.

— Преди малко получих едно писмо, в което е написано, че си убил жена си.

Колин не помръдна. Сякаш се намъкнах в душата му, помисли Дъглас, където се спотайват болката и вината му. Но не беше съвсем сигурен в това. Колин беше отправил поглед над лявото рамо на Дъглас към камината.

— Не беше подписано. Донесло го някакво момче. Мразя такива писма. Човек се чувства направо отвратен от злобата, която блика от тях.

Колин отново нищо не каза:

— Досега никой не знаеше, че си бил женен.

— Така е. Мислех, че това не е ваша работа.

— Кога е починала съпругата ти?

— Малко преди брат ми. Преди шест месеца и половина.

— Как?

Стомахът на Колин се сви на топка,

— Падна от една скала и си счупи врата.

— Ти ли я бутна?

Колин не отговори. Това беше тягостно мълчание — пълно с болка и гняв.

— Имахте ли някакви недоразумения? Нещастен случай ли беше?

— Не съм убивал жена си. Нито ще убия сестра ти. Предполагам, че авторът на писмото те предупреждава точно за това.

— Правилно предполагаш.

— Ще кажеш ли на Джоан?

Дъглас го погледна с недоумение. Още не беше свикнал, че Колин нарича сестра му Джоан.

— Трябва да й кажа. Естествено, за предпочитане е ти сам да й разкажеш всичко и да й обясниш някои неща, които не желаеш да споделиш с мен.

Колин умишлено замълча. Беше предпазлив. Дъглас стана и каза:

— Съжалявам. Тя е моя сестра и животът й ми е скъп. Длъжен съм да я закрилям. Не е честно да не знае такова нещо за теб. Смятам, че преди да се ожените този въпрос трябва да се изясни. Настоявам това да стане.

Колин продължи да мълчи. Не вдигна поглед, докато Дъглас не затвори тихо вратата след себе си. Разтри бедрото си. Зарастващата рана го сърбеше и кожата около нея беше порозовяла. Но заздравяваше добре. Щеше ли обаче това да бъде достатъчно бързо?

Кой, за Бога? Кой може да е написал това писмо? Макферсонови бяха единствените, които подозираше. Те единствени имаха мотив. Първата му жена се казваше Фиона Дахлинг Макферсон. Беше най-голямата дъщеря на стария земевладелец Лахтам. Но тъст му нито се усъмни в него, нито го обвини за смъртта на дъщеря си. Поне беше така, когато Фиона умря. Разбира се, брат й Робърт не мислеше така, но в семейството тежеше думата на бащата. Колин беше чул, че от няколко месеца насам бащата на Фиона не бил много наред с разсъдъка и здравето му рязко се влошило, в което нямаше нищо чудно, защото той беше на възрастта на келтските скали в Лимнер. Да, сигурно подлите страхливци Макферсонови са написали и изпратили писмото. Нямаше кой друг.

Тревогата от проклетото писмо обаче бледнееше пред необходимостта да се ожени за Джоан колкото е възможно по-скоро. Ако не направеше това, щеше да загуби всичко. Той затвори очи. Опита се да заспи. След няколко часа стана от креслото и успя с много воля да премине два пъти стаята по дължина. Измина разстоянието за трети път. Силите му се възстановяваха, слава Богу. Само се молеше да стане достатъчно скоро.

Същия ден, докато вечеряха заедно с Джоан, която се хранеше до леглото му той взе решението. Тя му говореше нещо, но той осъзна това, едва когато поднасяше към устата си парче шунка, набучено на вилицата.

— …моля те, опитай се да ме разбереш правилно. Сватбената рокля наистина е прекрасна, но за какво е целият този шум, Колин. Майка ми сигурно ще те развежда и показва като някакъв трофей. Толкова е щастлива, че най-после не съм в класацията на Старите моми. Ох, как ненавиждам всички тези труфила и джунджурии. Иска ми се просто да те грабна и да се махнем оттук, за да заживеем заедно. Всички останали глупости са едно единствено нещо — празна работа.

Напрегнатото му лице се отпусна. Почувства облекчение. От нейните устни се сипеше манна небесна. Той се луташе тревожно от мисъл на мисъл, отхвърляше една след други различни възможности и ето че изведнъж се появява тя и му се предлага изцяло и безрезервно.

— Още не съм достатъчно силен — каза той и насочи вниманието си към парчето шунка.

— До петък ще бъдеш. А може и по-скоро. Ах, ако можеше да оздравееш още в този миг.

Колин си пое дълбоко въздух.

— Джоан, трябва да ти кажа нещо. Моля те, изслушай ме. Много е важно. Брат ти ще забрани сватбата ни. Каза ми, че ще го направи, защото е длъжен да те закриля.

Синджан го погледна и застина с вдигната в ръка вилица над чинията, по която имаше няколко зрънца грах. Тя изчака известно време, после бавно сдъвка граха и отпи вино от чашата пред нея. Продължи да чака, без да каже нещо.

— Да върви всичко по дяволите! Брат ти мисли, че съм убил човек. Ако аз не ти кажа това, той ще ти го каже. Длъжен е да те закриля, както ти казах. Иска всичко да се изясни, преди да се оженим. За нещастие това никога не може да се изясни докрай. Не съм му го казал, но е така. Ние няма да се оженим, Джоан. Съжалявам. Брат ти няма да е съгласен, а аз трябва да се подчиня на волята му.

— И кого са те набедили, че си убил?

— Първата си жена.

Без никакво колебание Джоан каза:

— Пълен абсурд! Не говоря за това, че си толкова млад, а вече си бил женен, а за това, че не мога да си представя ти да причиниш болка някому, още повече пък на собствената си съпруга. Глупости. И как е стигнала до Дъглас тази смехотворна небивалица?

— Получил е анонимно писмо.

— Виж ти. Може би някой ти завижда. Или може би някой е недоволен от това, че си толкова привлекателен и заслепи всички в Лондон с блясъка си? Ще поговоря с Дъглас и ще изясним недоразумението.

— Не.

Тя усети неговата категоричност в тази единствена дума. Нищо не му каза. Отново го изчака. Костваше й доста усилия да бъде търпелива, но този път се налагаше.

След безкрайно дългото мълчание беше възнаградена. Той каза бавно, като я гледаше право в очите.

— Ако искаш да се омъжиш за мен, тази вечер трябва да заминем. За Шотландия. Там ще се оженим, но не в „Гретна Грийн“, защото това ще е първото място, където брат ти ще ни потърси. Ще трябва да го направим, без да позволим на Дъглас да ни попречи. Ще отседнем в къщата на Кинросови в Единбург и там ще си организираме подобаваща сватба.

Ето че го направи. Засрами се от собственото си безчестие. Но какво друго му оставаше? Нямаше избор, освен това тя сама му се бе предложила, направо върху сребърен поднос.

Синджан не отговори веднага. Когато заговори, той едва не се свлече в леглото от облекчение.

— Малко се забавих, не защото обмислях предложението ти, Колин. Съставях план. Можем да го направим. Единственото ми притеснение е, че още не си напълно възстановен, но в този случай това няма значение. Аз ще се погрижа за всичко. Ще тръгнем в полунощ — тя стана и оправи полата си. Изглеждаше решителна, съвсем като брат си. — Това безспорно ще огорчи много Дъглас, но в края на краищата става въпрос за моя собствен живот, и аз съм тази, която трябва да избера това, което считам за най-добро. О, Божичко, толкова много неща трябва да се свършат. Ти не се тревожи, Колин. Твоята задача е да почиваш и да възстановиш силите си — тя се наведе и го целуна. Той нямаше време да отговори на целувката й, защото Синджан вече се бе устремила към вратата с толкова широки крачки, че бедрата й се очертаваха под полата. Тя сложи ръка на бравата, обърна се и каза. — Дъглас не е глупав. Веднага ще се досети какво сме направили. Ще измисля откъде да минем, за да го заблудим. Добре, че съм пестелива — отделила съм прилична сума от двеста паунда9 собствени пари. След като се оженим, Дъглас ще бъде принуден да ти даде зестрата ми и ти няма повече да се тревожиш, че губиш всичко. Ще трябва да го направи бързо. Трябва да го убедим, че парите са ти необходими сега. Много съжалявам за това писмо, Колин. Някои хора са големи мръсници — след като каза това, тя излезе. Колин беше сигурен, че я чу да си подсвирква.

Всичко се нареди добре. Той спечели. Напук на всичко спечели — и то без да направи нещо против волята й. Тя беше тази, която настояваше, не той. Да, но чувството за вина продължаваше да го гризе отвътре и да го измъчва. Въпреки че познаваше Джоан отскоро, той не се съмняваше, че ще тръгнат навреме и с удобна карета, която брат й напразно щеше да се опитва да догони. Нямаше да се изненада, ако установи, че тя и конете е подбрала специално. Затвори очи да се наслади на победата и пак ги отвори. Сега трябваше да изяде всичко в чинията си. Трябваше отново да бъде силен.

Братята ми ще ме убият, помисли тя, докато закритата карета се носеше бързо в тъмнината към Ридинг Роуд. Колин седеше изтощен до нея. Тя се наведе и го целуна нежно но бузата. Той не помръдна. Зави го още по-плътно с одеялата. Спеше спокойно, дишаше дълбоко и ритмично. Отлично, значи нямаше кошмари. Още недоумяваше как е възможно една болест да стопи до такава степен силите му. Но сега това нямаше значение. Съвсем скоро той отново щеше да бъде добре, особено след като за него ще се грижи вече тя.

Обичаше го толкова много, че само при мисълта за него изпитваше болка. И нямаше да позволи никой и никога да застане между тях. Това е моят живот, мислеше, тя. Не е нито на Дъглас нито на Райдър, нито на някой друг. Да, този живот си е мой. Аз обичам Колин и му вярвам. За мен той вече е мой съпруг и другар.

После мислите й се насочиха към майка й, която същия следобед беше успяла да измами нещастния Финкъл и да нахълта като победител в спалнята на Колин. По-късно той й беше разказал през смях как майка й влетяла в стаята и го заразглеждала дълго невнимателно, преди да му каже.

— Е, младежо, научих, че искате да се ожените за дъщеря ми заради зестрата й.

Колин се бе усмихнал на родителката на бъдещата си съпруга и беше отвърнал.

— Госпожо, дъщеря ви много прилича на вас. Тя има късмет, както и аз. Трябва да се оженя по сметка, госпожо, нямам друг избор. Оказа се обаче, че дъщеря ви надмина и най-оптимистичните ми очаквания. Ще се грижа добре за нея.

— Гласът ви се лее като мед, господине, и ще ми бъде много приятно, ако и в бъдеще това е така. Сега чуйте внимателно какво ще ви кажа. Джоан е мъжкарана. Трябва да намерите начин да ограничите лудориите й, защото тя е истинска майсторка в тази област. Всички го знаят. Братята й винаги са приветствали нейните щуротии, защото са пълни идиоти по отношение на женското благоприличие. А отсега нататък нейното държане ще бъде ваша отговорност. Освен това тя чете. Да, говоря ви самата истина, защото чувствам, че трябва да го направя. Тя чете — богатата вдовица си пое дълбоко въздух — дори трактати и дебели томове, които са събирали прах от години. Нямам вина за този неин недостатък. За него отново са виновни братята й, които не са й показали как е редно да се държи.

— Наистина ли чете, уважаема госпожо? Казвате дебели томове и други такива книги?

— Точно така. Не си прави труда дори да прикрива книгите под стола, ако в стаята влезе някой господин. Това си е направо предизвикателство и когато се опитам да я смъмря, тя се смее. Какво мога да направя? Ето, казак ви истината. Джоан може да страда много, ако решите, че характерът й е твърде необичаен, за да се ожените за нея.

— Както казахте, това ще бъде мой проблем, мила госпожо. Ще се постарая да чете само книги, които считам подходящи за една млада съпруга.

Графинята вдовица му се усмихна.

— Това е превъзходно! Освен това ми е особено приятно, че не говорите с произношението на някой невеж шотландски варварин.

— Аз съм учил в Англия, госпожо. Баща ми смяташе, че шотландските благородници трябва да говорят безупречно езика на краля на Англия.

— О, баща ви е бил мъдър човек. Вие сте граф, както разбрах. Седми граф, което ще рече, че титлата ви е прилично стара. Не одобрявам новоизлюпените аристократи. В действителност те са парвенюта, а си мислят, че са равни с нас, потомствените благородници, което разбира се, абсолютно не е вярно.

Той кимна. Нито за миг не бе престанал да я гледа сериозно. Разпитът продължи, докато Синджан не се втурна задъхана в стаята и каза:

— Нали е красив и ужасно умен, майко?

— Мисля, че е подходящ, Джоан — каза графинята, като се обърна с лице към дъщеря си. — И най вече, че се появи навреме, за да те спаси от злочестата съдба на стара мома, слава Богу. Ако беше грозен, недъгав или с противен характер, колкото и да исках да му откажа — макар че такъв рядък шанс не бива да се изпуска, защото с всеки изминал ден остаряваш и все по-малко мъже ще те искат за съпруга — нямаше да мога, защото обстоятелствата налагат да се ожениш. Да, така стана добре. Той наистина е красив, въпреки че е доста мургав. Прилича на Дъглас. Странно, нито ти, нито Александра имате нещо против това. А сега, Джоан, не трябва да позволиш нито на него, нито на себе си да се превърнете в мърлячи като всички шотландци, когато отидете на онова място. Радвам се, че си го довела вкъщи. Ще го посещавам всеки ден и ще му разкажа всичко за Шербрукови. Ще му разясня какви са задълженията му към теб и към нашето семейство.

— Ще бъда очарован, госпожо — каза Колин.

Всичко мина великолепно, беше помислила Синджан, докато се опитваше да се успокои. Когато Финкъл й докладва, че майка й е нахлула внезапно при Колин, едва не припадна от страх. Видя, че той се смее доволно на собствената си съобразителност и се наведе да го целуне.

— Добре се справи с нея. Благодаря ти.

— Просто я изтърпях, това е всичко. Освен това я засипах с комплименти, което явно й хареса.

— Няма съмнение, че е така. Нито Дъглас, нито Райдър имат навика да я ласкаят. Това й липсва. Ти добре се справи. Колин,

Вече бяха в каретата. Искаше да го целуне, но се страхуваше да наруши съня му. Но нищо, пред тях имаше много време. Докато пресекат Лейк Дистрикт, преди още да са стигнали Шотландия, тя най-после щеше да бъде негова. Имаше и план как точно да стане това. Едно момиче не може да избяга с любимия си и да остане недокоснато. А тя щеше да се постарае много добре да бъде докосната. Бракът, който по-късно щяха да сключат в Шотландия, щеше да бъде само една формалност.

Синджан плъзна ръка под одеялото и погали неговата здрава, жилеста, властна ръка. Помисли си за жена му, която беше вече мъртва. Нищо повече не го бе питала за нея и нямаше да го попита, ако той сам не пожелае да й каже нещо за своята първа съпруга и за това как е умряла. Синджан се зачуди как ли се е казвала.

Чудеше се още дали някога да му каже, че е научила от Дъглас за писмото много преди да отиде при него в стаята. Дори го беше прочела два пъти. Поспори съвсем кратко с брат си, защото от една страна знаеше, че той се тревожи за нея, а от друга — ако съвсем не се възпротивеше, той щеше да се усъмни. Накрая двамата постигнаха съгласие. Тя отстъпи пред настояването бракът да се отложи до изясняване обвинението в убийство. През пялото време обаче тя беше твърдо решена да избяга с Колин още същата нощ. Може би някой ден, в неясното бъдеще, Колин щеше да разбере, че всъщност тя внимателно бе довела нещата дотам, че той да направи предложението да избягат вместо нея.

Съжаляваше, че й се налага да мълчи, въпреки че й се искаше да каже истината. Тя обаче знаеше, че мъжете ненавиждат да бъдат водени за носа и мисълта, че една жена може да ги командва, ги хвърля в истинска ярост. Щеше да пощади мъжката му гордост, поне докато се възстанови напълно. Или може би докато я обикне… Като си помисли какво би станало, ако му кажеше истината, тя видя неясното бъдеще откъм мрачната му и нерадостна страна.