Съдби в окови

ТРЕТА ГЛАВА

— Спри се, Джоан. Няма да позволя да ме влачиш след себе си като овца.

Синджан се обърна щом чу сърдития глас на мъжа, за когото беше решила да се омъжи на всяка цена и се усмихна. Потупа го по рамото.

— И на мен не ми харесва някой да ме влачи след себе си, особено на необичайно място. Нямам предвид, че тази къща е необичайна. Просто е непозната за теб. Мини до мен, така ще се изравним.

— Това че съм недоволен, няма нищо общо с къщата. Нито с това, че съм непознат за някои, а пък други аз не познавам — но тръгна заедно с нея. Чувстваше се като глупак.

Тя го поведе към помещенията на долния етаж на голямата къща. Минаха през някакъв коридор и се озоваха в огромна кухня, където беше топло и уютно. Миришеше на канела и индийско орехче. Откъм старата каменна пещ се носеше ухание на козунак. Усети мириса на прясно изпечени кифлички и устата му се напълни със слюнка. Доста рано беше излязъл от квартирата си.

— Седни на тази маса, любезни господине.

Той я погледна сърдито и каза:

— За Бога! След всичко, което се случи през последните двадесет и четири часа, мисля че поне можеш да ме наричаш Колин.

Тя му отвърна със сияйна усмивка. Ако не й беше толкова ядосан, сигурно щеше да я прегърне и целуне. Но продължи да седи върху проклетия дървен стол като послушно кутре и дори й позволи да докосне устните му с една влажна кърпа. Болеше ужасно, но той не помръдна.

— Предпочитах да те заведа в моята спалня — започна да обяснява Синджан и за миг спря, за да погледне резултата от работата си. — Но ако го бяхме направили, Дъглас веднага щеше да наруши примирието. Понякога изобщо не мога да го разбера.

Той изсумтя.

— Сега обаче имаш възможност да се запознаеш с нашата готвачка мисис Потър, която прави най-вкусните кифлички в цяла Англия. Скъпа госпожо Потър, това е лорд Ешбърнхам.

Колим кимна към огромната жена, цялата облечена в бяло. Дори престилката й беше снежнобяла. В ръцете си държеше голяма лопата за хляб с дълга дръжка. Тя го изгледа подозрително, а той, на свой ред, огледа внимателно дървената лопата и месестата ръка, която я държеше.

— Коя беше онази дребничка жена?

— Съпругата на Дъглас Александра. Тя много го обича и е готова да пожертва живота си за него.

Колин застина. Представата за такава любов му се виждаше странна. Дори му беше трудно да повярва, че въобще съществува. Протегна ръка, улови Синджан за китката и я дръпна надолу. Притегли я към себе си и младата дама се озова почти до лицето му.

— Ти вярваш ли в такава преданост?

— Да.

— Вярно, удари брат си. Но после се обърна и цапардоса и мен, но още по-силно.

— Опитах се да бъда справедлива, но е трудно в разгара на боя да си премериш точно удара.

При думите й той не можеше да направи нищо друго, освен да се усмихне.

— Ако не пуснеш ръката ми, мисля, че мисис Потър ще те халоса с лопатата.

Той я освободи и тя най-сетни приключи с почистването на раната върху устните му.

— От горещия чай сигурно ще те заболи, но за сметка на това пък е много вкусен. А сега, обратно в салона. Трябва да си уредите сметките с Дъглас, защото той е глава на семейство Шербрук.

Не мога да повярвам, че всичко това се развива в действителност, мислеше Колин, докато вървеше редом до високото момиче с весела походка и разпуснати коси. Тя започна да подсвирква съвсем като момче. Той я погледна, поклати глава в недоумение и каза:

— Наистина не съм очаквал подобно нещо. До снощи изобщо не знаех, че съществуваш, а ето че вече съм в твоя дом, преди малко брат ти ме нападна и дори бях в кухнята.

— Дъглас е дълбоко убеден, че си го заслужаваш. Той не те познава. Видя само как един красив мъж ме държи в ръцете си.

— Не правех само това с ръцете си.

Вместо да се изчерви, както би направила всяка една английска госпожица от богат род, тя впи очи в устните му и каза с преливащ от желание глас.

— Знам. Беше много приятно, въпреки че малко се изплаших. Никой не го е правил с мен досега. Доста ми хареса.

— Трябва да си премерваш приказките, Джоан. Задръжките, за които ти говорех, са нещо много полезно. Трябва да се научиш сама да се пазиш.

— Аз мога да се грижа за себе си и го правя, въпреки че рядко ми се налага. На колко години си, Колин?

Той въздъхна и реши, че няма смисъл да коментира повече.

— Двадесет и седем. Роден съм през август.

— Мислех си, че с Райдър сте връстници. Той също ми е брат. Скоро ще се запознаете. Той е дързък, забавен, очарователен и голям филантроп. Но хич не обича хората да знаят колко е мил и добър. Предпочита да минава за голям развратник. А що се отнася до най-малкия ми брат, когото наричаме Негово Светейшество Тайсън, ще те браня от проповедите му, както Дъглас определя досадните му речи за добрите намерения и пътищата, които водят към ада. Но той е мой брат и аз го обичам въпреки пуританските му разбирания за живота. Остана да ти кажа за жена му Мелинда Беатрис. За нея Райдър казва, че две имена й идват малко множко. Освен това няма никакъв бюст.

Колин изслуша с широко отворени очи словоизлиянията й и рече:

— Никога не съм срещал семейство като вашето.

— Така е — каза доволно Синджан. — Очаквах, че не си срещал. Братята и снахите ми са чудесни хора. Всички, освен Мелинда Беатрис, която е голяма досадница, са страхотни. Можеш ли да повярваш, че са женени от четири години и вече имат три деца? Братята ми не пропускат случай да се шегуват с Тайсън за неговата съвсем не монашеска активност в тази насока, за това, че би трябвало да се овладява и още, че претоварва Ноевия ковчег с челядта си.

Стигнаха салона. Колин я погледна и се усмихна.

— Имаш думата ми, че няма да нападам брат ти. Ръцете ми са в джобовете.

— Благодаря ти. Надявам се Майка да не се появи, докато още си тук. С нея трябва да действам внимателно и решително, а за това е необходимо най-напред да спечеля Дъглас за защитник на каузата си.

Той не й отговори. Тогава Синджан го погледна и попита:

— Искаш ли да се ожениш за мен, Колин?

Изглеждаше вглъбен в себе си.

— Първо искам да се запозная с майка ти. Казват, че дъщерите един ден стават пълно копие на своите майки.

Синджан го плесна по ръката, ужасена от тази представа.

— Мили Боже — простена тя. — Мили Боже.

Той се разсмя, тя отново го плесна и го вмъкна в салона. Обърна се към сърдития си брат и усмихнатата си снаха.

— Сега да постъпим както е редно. Представям ви Колин Кинрос, граф Ешбърнхам. Той е на двадесет и седем години и смята да се ожени за мен, Дъглас. Така че, както виждаш, било е съвсем в реда на нещата да си позволи някои… ъ-ъ-ъ… волности с мен.

— Той ти опипваше задника, по дяволите! Можех ли да си стоя кротко, докато един тъпанар прелъстява малката ми сестра пред очите ми?

— Не, разбира се, че не. Извинете но аз май не разбирам добре положението. Мисля, че най-удачното би било да го напердашиш. А, ето го и Дринан с чая. Сервирай, Дринан. Синджан, седнете двамата с Колин на канапето, ако обичате.

Колин Кинрос погледна граф Нортклиф и видя срещу себе си мъж едва ли по-възрастен от него с повече от пет години, с тяло на атлет и в никакъв случай конте, каквито бяха повечето от съвременните джентълмени.

— Извинете за волностите, които си позволих с Джоан. Мисля, че след като вече съм направил това, почтено е да се оженя за нея.

— Не вярвам на нито една ваша дума — каза Дъглас. — И не я наричайте Джоан. Само Майка я нарича така. Считам това име направо отвратително.

— Аз пък не харесвам мъжкото име, с което се обръщате към нея.

Дъглас чак се опули насреща му.

— Уверявам те, че за мен това е без значение — каза Синджан и гордо се усмихна. — Може да ме нарича, както пожелае. Вижте, реших, че ако човек се заеме сериозно, никак не е сложно да си намери обожател и дори съпруг. Както виждате, била съм права. Чудесно е, когато всичко се нареди така добре. Какво ще вземеш към чая, Колин?

— Един момент — прекъсна я Дъглас. — Аз не виждам нещата толкова опростени, Синджан. Искам добре да ме слушаш — но вместо сестра си той погледна Колин. — Разбрах, господине, че вие сте тръгнал на лов за богата наследница. Никак не сте бил дискретен в това отношение. Без съмнение добре ви е известно, че след като се омъжи, Синджан ще стане много богата.

— Това го разбрах от нея. Тя дойде при мен и ме уведоми, че е богата. Искаше да разговарям с вас и да разбера колко точно е зестрата й.

— Тя какво?

Синджан се усмихна невинно на брат си.

— Вярно е, Дъглас. Знаех, че той си търси заможна девойка за съпруга и си казах, че съм подходяща за целта, защото при мен богатството и младостта са събрани заедно. И още нещо, той по нищо не отстъпва на кой да е Шербрук, включително и на мен.

Алекс не можа да се въздържи и избухна в смях.

— Надявам се, Колин, да се справиш с тази хитруша. Веднъж ме нападна пред очите на всички в огромния вестибюл на Нортклиф Хол и не ме пусна, докато не отвориха вратата на стаята, в която бях заключила Дъглас. Трябва да бъдеш много внимателен, защото тя не се спира пред нищо, когато й влезе муха в главата.

Алекс отново избухна в неудържим смях и Синджан й се усмихна. Лицето на Дъглас стана бяло като платно, а Колин имаше вид на човек, който изневиделица се е озовал в лудница, чиито обитатели са се съюзили срещу него.

— По-късно ще ти разкажа за това — каза Синджан и потупа ръкава на кремавото му сако. Направи грешка, че го погледна в очите, защото в нея моментално нахлуха още пресните спомени, от които поруменя.

— Престани, Джоан — каза той тихо през зъби. — Ти си опасна за самата себе си. Просто престани. Нали не искаш брат ти отново да се нахвърли върху мен?

— Вижте какво. Млъкнете всички за малко — Дъглас се изправи и започна да крачи нервно из салона. Държеше чашата си в ръка и разля малко от съдържанието й върху себе си. Намръщи се, остави я на масата и продължи да крачи.

— За първи път ти го видя преди пет дена, Синджан. Пет дена! Не можеш да си сигурна, че ще се чувстваш добре с него. Той ти е напълно непознат.

— Обеща, че няма да ме бие и още, че по природа е внимателен и се чувства отговорен към тези, които зависят от него. Когато е много студено, позволява на котките си да спят в леглото му. Какво още трябва да знам, Дъглас?

— Трябва да знаеш дали го интересува и нещо друго, освен парите ти, момичето ми.

— Ако не в момента, то съвсем скоро ще се заинтересува и от мен. Аз не съм лоша, Дъглас. Ти ме харесваш, нали?

Колин се надигна и се изправи в цял ръст.

— Джоан, престани да отговаряш вместо мен, като че ли съм малоумен или въобще ме няма.

— Добре тогава — каза Синджан и събра прилежно ръце в скута си.

— По дяволите, господине. Не виждам за какво да разговарям с вас. Това е… — на Дъглас явно не му стигаха думите. Запъти се към вратата и подхвърли през рамо.

— Ще говорим отново с вас, Колин Кинрос, по същото време след седмица. След седем дни! След като изтекат седем дни, разбрахте ли? И до това време стойте настрана от сестра ми. Запомнете — след една седмица и нито ден по-рано. А сега, до десет минути напуснете дома ми и дръжте проклетите си ръце по-далеч от сестра ми.

Той тръшна вратата след себе си. Алекс се надигна от мястото си и се усмихна.

— Смятам да намажа сцепената му вежда с розова вода. Надявам се да го облекчи — тя прихна и последва мъжа си. На вратата, без да се обръща назад, каза:

— Не го докосвай, Синджан. Чу ли? На мъжете им липсва търпение в подобни случаи. Не го изкушавай. И десет минути са достатъчни един джентълмен да забрави за доброто си възпитание.

Всичките ли Шербрукови — дори и тези, в чиито вени не тече фамилната кръв — бяха побъркани?

— Радвам се, че осигурих на снаха ти такова развлечение — каза Колин с глас, в който раздразнението беше повече, отколкото чая в чашата му. — Ако искаш да не те докосвам, престани да ме зяпаш в устата.

— Не мога. Толкова си красив. О, Боже, разполагаме само с десет минути.

Колин скочи на крака и започна да кръстосва стаята — също като Дъглас преди малко.

— Това е недопустимо, Джоан — каза той и се насочи към мраморната камина. — В бъдеще само аз ще говоря от свое име.

И какво щеше да каже, тогава? По дяволите. Спря и погледна надолу към празното огнище. Бледорозов италиански мрамор, скъпа и изящна изработка. В съзнанието му изникна образът на почернялата камина в големия салон на замъка Вер — толкова голяма, че можеше да побере цяла крава. Беше стара и порутена, плочите й бяха напукани, а хоросанът се ронеше. Господи, дори от великолепната картина над мраморната камина, изобразяваща пасторална сцена, лъхаше на солидно богатство и височайши привилегии. Дом, в който богатството и височайшите привилегии са от поколения. Сети се за стръмната вита стълба, която водеше към втория етаж на северната кула. Беше опасна за изкачване, с изгнили дървени стъпала, изложени на студените ветрове, които духаха през пролуките в стените на каменната кула. Пое дълбоко въздух. Можеше да спаси замъка Вер. Можеше да спаси своите селяни. Можеше да попълни стадата си. Можеше дори да засее полята, защото разбираше от земеделие. Обърна се към бъдещата си съпруга и каза:

— Ще приема, че ме намираш за красив. На всеки мъж му се иска да е поне малко привлекателен за жената, за която ще се жени.

— Повече от привлекателен си — каза Синджан и усети как сърцето й лудо заби. Той я беше приел. Най-после. Искаше й се да скочи до тавана от радост.

Колин въздъхна и прокара пръсти през косата си, като я разроши. Той застина на мястото си, когато тя му каза с възторг.

— Никога не съм предполагала, че ще се влюбя. Не се намери мъж, който да ми даде повод да мисля, че си струва да правя това. Е, някои бяха забавни, но нищо повече от това. Други бяха глупави, груби и изобщо нямаха чувство за хумор. Някои пък ме намираха за прекалено интелигентна, само защото не съм неграмотна. Не си представях някой от тях да ме целуне. Божичко, а само да беше посмял да ме пипне отзад, щях да се разпищя и да го убия. Но с теб… с теб е различно. Знам много добре, че не ме обичаш. Но моля те, повярвай ми, това няма никакво значение. Ще направя всичко възможно да те накарам да ме обикнеш. Е, нямам какво повече да ти кажа, освен това, че ще се постарая да ти бъда добра съпруга. Искаш ли да опиташ кифличките на мисис Потър или предпочиташ да си тръгнеш и да обмислиш нещата насаме?

— Да обмисля — каза той. — Ти почти нищо не знаеш за мен. Когато ме опознаеш, може и да промениш мнението си.

Тя го изгледа многозначително и попита спокойно, като че ли всичко вече беше решено.

— Нали ще се грижиш добре за мен като се оженим?

— Ще те защитавам с цената на живота си. Това е мое задължение.

— Ще ме уважаваш ли?

— Ако заслужаваш.

— Това е добре. След сватбената церемония можеш да ми кажеш всичко, което пожелаеш. Но не и преди това. Искам от сега да знаеш, че каквото и да ми кажеш, чувствата ми към теб ще си останат същите. Държа обаче преди да сме се оженили до ушите на Дъглас да не стигнат неприятни приказки по твой адрес.

Колин щеше да се ожени за нея. Неистово се нуждаеше от пари и в същото време, въпреки чудатостите й, я харесваше. Неразумната й любов към истината и прямотата й малко го плашеха. Но това не беше проблем. Щеше да я научи да си мери приказката. Знаеше, че няма да му е трудно да я притежава. Да, щеше да се ожени за нея. Но преди това трябваше да изчака да изтече срокът, за който брат й настоя. След това сватбата трябваше да стане възможно най-бързо. С всеки изминал ден положението у дома се влошаваше. Джоан се появи тъкмо навреме. Предложи се сама на вълшебен поднос. Само един глупак можеше да откаже такъв подарък — богата наследница. А Колин Кинрос не беше глупак.

Той се приближи до нея, дръпна я да се изправи и я погледна, без да каже нищо. След това нежно я целуна. Искаше му се повече от една невинна целувка, но си наложи да не го прави, въпреки че му мина мисълта да я събори на пода и да я обладае бързо и без много шум. Но не го направи. Не можеше да си позволи да рискува. След дълго мълчание каза:

— Бих искал да се видим отново въпреки забраната на брат ти. Искаш ли да пояздим утре? Ще бъдем внимателни.

— Ще ми бъде приятно. Дъглас няма да разбере. О, Колин?

Той я погледна.

— Ще ме научиш ли да говоря шотландски?

— Това ще бъде удоволствие за мен, мадам — гласът му беше напевен и сладък като мед. — Ще бъдеш моя любима, нали?

— Не съм била любима на никого досега. Звучи вълшебно.

Единственото, което можа да направи, бе да й кимне с глава.

Дъглас се обърна към жена си.

— Не открих нищо лошо за Ешбърнхам. Той е обичан, и уважаван мъж. Учил е в Итън и Оксфорд. Има много приятели сред висшето общество. Единственото, което казват за него е, че му се налага да се ожени за богата наследница.

Дъглас прокара пръсти през косата си — навик, който беше придобил отскоро. Продължи да крачи из стаята, а жена му седеше пред тоалетката си и го наблюдаваше. Беше рано вечерта три дни преди края на седмицата, която Дъглас беше определил за срок пред сестра си и нейния любим. И двамата знаеха, че Синджан се е срещала с Колин още на следващия ден след историческата разправия, но никой от тях не искаше да прави това на въпрос. Доколкото беше известно на Дъглас, след това не бяха се срещали. Но кой можеше да е сигурен в нещо, когато Синджан е замесена? Тя беше ужасно изобретателна.

— От колко време е граф?

— Само от шест месеца. Брат му, а и баща му също, са били нехранимайковци от класа. Двамата съсипали имота до основи. Притежава огромен стар замък, за който трябват огромни пари, за да стане пак това, което е бил някога. Освен това трябва да се погрижи за земите, за стадата, за бедните си селяни.

— Значи — бавно каза Алекс, — когато е станал граф и е видял в какво злощастно положение се намира, единственото решение, което е можел да вземе, е било да се ожени за богата наследница. Това не е отвратително, Дъглас?

— Не. Само дето…

— Дето какво, мили мой?

— Синджан не го познава. Заслепена е от любов. Това е всичко. Може да си загине в Шотландия, без да има до нея близък човек да я защити. А представяш ли си, ако…

— Мислиш ли, че Колин Кинрос е почтен мъж?

— Нямам представа. На външен вид изглежда такъв. Но какви са помислите му? Какво, става в душата му?

— Синджан ще се омъжи за него, Дъглас. Дано само не го прелъсти преди сватбата.

Той въздъхна и рече:

— Дано. А сега трябва да разговарям с Майка. Тя отново се е развилняла и направо е подлудила камериерката си със заповеди веднага да заведе младия мъж при нея. Заплашва да изпрати Синджан в Италия, докато забрави за връзката си с този чужденец. Най-странното е, че няма нищо против това, че той се жени за дъщеря й заради парите й. Единственото, с което не може да се примири, е, че е шотландец. Казва, че всички шотландци са грубияни, алчни и презвитерианци5.

— Може би трябва да й изрецитираш нещо от Робърт Бърнс. Стиховете му наистина са прекрасни.

— Ха! Та това си е направо чужд език. Ако чуе, ще изпадне в още по-безумна ярост. По дяволите, искаше ми се Синджан да не е на легло с главоболие точно сега. Никога не е тук, когато имам нужда от нея.

— Да дойда ли с теб?

— Ако го направиш, Майка ще вилнее, докато и двамата оглушеем. Още не си спечелила благоразположението й, мила. Страхувам се да не обвини теб за целия този провал — Дъглас въздъхна и напусна стаята, проклинайки сестра си и проклетото й главоболие.

Синджан не я болеше глава. Имаше план и работеше по изпълнението му. Вложи цялото си старание, за да придаде човешка форма на една възглавница. Постави я върху леглото и я покри със завивките. Отлично. Ако не проверяха отблизо, възглавницата напълно наподобяваше женско тяло. Тя потупа крачола на панталона си, опъна сакото и нахлупи филцовата си шапка почти до очите. Приличаше на момче, никой нямаше да се усъмни, че не е. Обърна се и се огледа в голямото огледало как изглежда в гръб. Съвсем като момче, дори черните й ботушки бяха мъжки. Подсвирна тихичко с уста. Сега оставаше само да се спусне по бряста до прозореца и да се озове в градината. Оттам нататък беше лесно.

Квартирата на Колин се намираше на втория етаж на една стара градска къща от времето на Джордж IV, разположена само през три преки на „Карлион Стрийт“. Все още не беше съвсем тъмно и тя продължаваше да си подсвирква — и за кураж, и за да поддържа впечатлението, че е момче, излязло на разходка. Видя двама господина с развети пелерини, които се смееха и пушеха пури. Не й обърнаха никакво внимание. Срещна и едно дрипаво хлапе, което метеше пред всеки минувач. Благодари му и му подхвърли едно пени. Лесно откри жилището на Колин. Отиде до входа спокойна, като най-безгрижния човек на този свят. Удари с огромното чукало с форма на орлова глава по вратата. Не получи отговор и отново почука. До слуха й достигна кикот и писклив женски глас, който гълчеше.

— Не, господине. Не правете това! Не, не там. Не бива. Имаме посетител. Не, господине…

Последва нов кикот и когато вратата се отвори, Синджан се озова лице срещу лице с една много красива девойка. От дълбоко изрязаното й деколте надничаха две пищни снежнобели кълба. Светлата й коса беше разрошена. Очите й блестяха закачливо. Без да престава да се смее, попита:

— А ти кой си, млади момко? — сложи ръка на хълбока си и се изпъчи.

Младият момък отвърна с широка усмивка.

— Кой искате да бъда? Може би баща ви? Не, това не е възможно. Нали? В такъв случай би трябвало да се скарам на господина, който ви разсмива въпреки вашето желание, нали?

— О, ти си бил голям симпатяга. Шегички, номерца, благ език. Търсиш ли някого?

Синджан кимна. С крайчеца на окото си видя как един мъж се вмъква през някаква врата встрани от дългия коридор.

— Дошъл съм да се срещна с лорд Ешбърнхам. Тук ли е?

Младата жена зае още по-предизвикателна поза и пак се изхили.

— Много е хубав Негово благородие, но ти сигурно знаеш, че е беден. Не може да си позволи нито момиче, нито слуга. Говори се, че ще се жени за богата наследница, но той не е споменал нищо за това. Сигурно наследницата е бая ячка и цялата облечена в коприна. Горкият човек.

— Чувал съм, че има богати наследници, които дори умеят да свирят с уста — каза Синджан. — А сега, нали апартаментът на Негово благородие е на втория етаж?

— Да — отвърна младата жена. — Хей, почакай! Не знам дали сега си е у дома. Не съм го виждала близо два дена. Тили, едно от момичетата, се качва горе да види дали не иска малко забавления — всички в къщата му имат мерак — но него го нямаше. Или поне не отвори. А кой мъж не би отворил, щом Тили го търси?

Синджан се втурна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж и отвърна през рамо:

— Ако го няма, можем да пием чай и да побъбрим като се върна.

Младата жена пак се изхили.

— Съгласна съм, умнико. А, ето ви и вас, господине. Нали се разбрахме? Ах вие, палавнико!

Синджан още се усмихваше, когато стигна площадката на втория етаж. Къщата беше солидна, с широк коридор. Добре поддържана, скоро боядисвана — достойно убежище за джентълмени. Дали хубавите момичета не се подвизаваха постоянно тук? Откри вратата на Колин и почука. Никой не отговори. Почука отново. Ах, дано е тук, помисли тя. Едва издържаше вече. Бяха минали четири дена, без да се видят. Успяха да измамят Дъглас, през първия от забранените седем дни, но оттогава Колин не й се беше обаждал. Трябваше да го види, да го докосне, да му се усмихне.

Най-после един плътен глас изрева отвътре.

— Който и да си, върви по дяволите!

Беше Колин, но звучеше особено. Гласът му беше по-плътен и дрезгав. Дали имаше някой при него? Жена например, като тази долу.

Не, не можеше да допусне това. Почука отново.

— По дяволите, разкарай се — суха кашлица последва ругатнята.

Внезапно Синджан бе обзета от страх. Натисна дръжката на вратата, която за нейна изненада не беше заключена. Отвори я и се озова в малко антре. Вдясно видя дълъг тесен хол, добре обзаведен, но обстановката беше някак безлична, нищо не говореше за характера на обитателя. Нямаше и следа, че Колин е тук, нито пък някой друг. Все едно се намираше в апартамента на някой мистериозен джентълмен от миналото столетие. Тя извика.

— Колин? Къде си?

От дъното на хола се разнесоха ругатни. Тя отвори бързо вратата н очите й се сблъскаха с тези на нейния годеник. Той седеше в средата на едно разхвърляно легло — гол, с омотани около кръста чаршафи. Синджан остана с отворена уста, изненадана от това, което видя. Божичко, колко беше едър. По гърдите му имаше черни косъмчета. Тялото му беше силно, мускулесто, стройно. Тя не можеше да откъсне поглед от гърдите, ръцете, раменете, дори врата му. По страните му бе набола брада, очите, му бяха зачервени, косата — разрошена. Изглеждаше прекрасен.

— Джоан, какво правиш тук, по дяволите? Да не си се побъркала? Да не… — гласът му беше прегракнал.

За миг Синджан прекоси стаята и застана до него.

— Какво се е случило? — докато му задаваше въпроса, забеляза, че трепери. А досега го беше зяпала като ненормална, без да забележи това. — О, мили Боже — бутна го в леглото и издърпа завивките до брадичката му. — Няма нищо. Само не мърдай и ми кажи какво се е случило.

Колин легна по гръб и заразглежда Джоан, която беше много смешна в одеянията си на момче. Но дали не му се привижда. Сигурно тя въобще не е в стаята му. Сигурно се е появила във въображението му. Произнесе внимателно името й и вдигна въпросително вежди.

— Да, любими. Аз съм тук. Какво се е случило? — седна до него върху леглото и сложи ръка на челото му. Пареше.

— Не мога да ти бъда любим — каза той. — Няма никакво време. По дяволите, не знам защо съм толкова отпаднал, сякаш съм немощно пале. Защо си се облякла като момче? Това е глупаво. Краката ти са женствени и дълги. Съвсем не приличат на момчешки.

Това беше интересна тема за разговор, но Синджан беше толкова разтревожена, че не я продължи.

— Имаш треска. Повръщал ли си?

Той кимна и притвори очи.

— Нямаш ли обоняние, по дяволите, че питаш?

— Боли ли те глава?

— Да.

— Откога ти е зле?

— От два дни. Не ми е зле. Просто съм отпаднал.

— Защо не си повикал лекар? Или мен?

— Нямам нужда от никого. Просто ме тресе, нищо повече. На боксовия мач в Тибърн Хил ме наваля дъжда. Само съм изморен.

— Ще видим — каза тя. Наведе се, опря буза в неговата и помисли Такива са мъжете, никога не си признават, че и те могат да бъдат слаби. Тя се отдръпна притеснена. Колин направо гореше. Той отвори очи, а тя нежно сложи пръст върху устните му и каза. — Не мърдай. Ей сега ще се погрижа за всичко. Кога си ял за последен път?

Явно беше много ядосан, защото и думите му прозвучаха така.

— Не се сещам. Това няма значение. Не съм гладен. Махай се оттук, Джоан. Мястото е съвсем неподходящо за теб.

— Ти би ли ме оставил, ако ме намериш болна и сам сама?

— Много добре знаеш, че това е друго нещо. За Бога, Джоан, аз съм по гол задник.

— По гол задник — повтори тя и му се усмихна, — Никога не съм чувала братята си да се изразяват така. Не, не. И да не си посмял да ми се мръщиш и да ругаеш повече. Просто си лежи, а аз ще се погрижа за всичко.

— Недей, по дяволите. Махай се оттук!

— Сега си тръгвам, но съвсем скоро ще се върна, за да ти помогна. Стой в леглото на топло, Колин. Искаш ли малко вода?

Очите му светнаха. Той кимна.

След като пи до насита, тя попита с най-обикновен тон.

— Имаш ли нужда да се облекчиш?

Едва доловил смисъла на въпроса й, той сякаш щеше да избухне в ругатни, но само каза:

— Махай се.

— Добре — тя се наведе, целуна го и веднага излезе от стаята.

Колин дръпна завивките до носа си. Мислите му бяха неясни. Стаята се размаза пред очите му. Когато успя отново да ги отвори, видя, че е сам. Дали наистина Синджан бе идвала? Вече не беше толкова жаден. Значи някой все пак е идвал. Господи, зъзнеше от студ и не можеше да овладее треперенето на цялото си тяло. Главата му бучеше. Съзнанието му отново се замъгли. Беше болен. Беше много по-зле, отколкото когато си счупи две ребра в големия бой два месеца, преди да убият брат му и той да наследи титлата. Титлата, която искаше, само за да спаси дома си от разорение. Затвори очи и видя Джоан облечена като момче. Тя му се усмихваше. Странно момиче. Щеше да се върне. Не се съмняваше в това, ако не беше сънувал, че е била при него преди малко.

Един час по-късно Колин едва не припадна от изненада, когато в стаята влязоха Джоан и брат й Дъглас. Видя, че още е облечена в момчешките си дрехи. Не я ли беше наказал брат й? Нима съвсем не беше научена как трябва да се държи една жена от доброто общество? Колин се взираше в графа. Дъглас правеше същото. Колин не знаеше какво да каже.

Дъглас пръв наруши тишината и каза:

— Ще дойдеш с нас, в дома на Шербрукови. Добре виждам, че си болен. Сестра ми не иска да се омъжи за полужив мъж.

— Значи наистина си била тук — каза той на Синджан.

— Да. Сега всичко ще се оправи. Ще се грижа много добре за теб.

— По дяволите! Аз съм просто уморен. Не съм болен. Преувеличавате. Искам да остана сам…

— Без възражения, моля — каза Дъглас.

И Колин Кинрос наистина млъкна, защото се чувстваше по-зле и от най-нещастното псе.

— Синджан, излез от тук. Колин е гол и присъствието ти го притеснява. Изпрати Хенри и Богс да ми помогнат да го облечем.

— И сам мога да се облека — заяви Колин.

Дъглас видя, че треската го изгаря, но се съгласи.

Не успя да се облече много добре, но поне го направи бързо. Ездата до дома на Шербрукови обаче се оказа истински ад, който Колин едва преживя. Той припадна, докато Хенри и Богс му помагаха да изкачи широкото стълбище.

Чак когато влязоха в спалнята за гости, Дъглас откри отворената четириинчова рана от нож в десния хълбок на Колин.