Съдби в окови

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Той не хъркаше, по дяволите. Ако го беше направил, тя щеше да е спокойна, че е заспал.

Не можеше да си позволи дълго да чака. Ако се преструваше на заспал, само за да я изненада, значи така е трябвало да се случи. Беше длъжна да опита. Синджан се наведе бавно напред и започна да развързва въжетата около глезените си. Успя да разхлаби възлите за много повече време, отколкото плъховете успяха да прегризат торбите и да се доберат до трошичките.

Най-после тя се освободи. Стана безшумно от стола, но веднага беше принудена да се отпусне отново върху него. Краката й не я държаха. Тя започна да разтрива първо стъпалата, после глезените, после колената, като неотстъпно разделяше вниманието си между ръцете си и Макдъф. Той изведнъж се размърда. Дъхът секна в гърлото, й. Той се обърна по гръб.

О, Боже, не му позволявай де се събуди.

Отново се опита да се изправи. Този път успя. Тръгна бавно към вратата на колибата.

Един от плъховете изписка. Синджан замръзна на място.

Макдъф се размърда, после изпъшка в съня си.

Пръстите й се бяха вкопчили в бравата. Тя я натисна. Нищо не се случи. Натисна отново и я бутна.

Чу се остро изскърцване Макдъф подскочи и седна върху одеялата.

— Ах ти, малка кучко — изкрещя той и скочи на крака.

Синджан изпита истински ужас, но това й помогна. Тя рязко отвори вратата и се стрелна навън, в непрогледния мрак. Слава Богу, че зловонната нощ беше толкова черна. Земята под краката й изведнъж омекна, после около ходилата й започна да се пълни с вода. Калта се лепеше по пантофите й, които при всяка стъпка издаваха шумно пльок-пльок. Краката й изведнъж затънаха в тресавището, влажната мръсотия се лепеше по полите й и я теглеше надолу. От всички страни я душаха зловонни изпарения, носеха се странни звуци, издавани от същества, които тя предпочиташе да не вижда. Той беше по следите й и крещеше.

— Проклета кучка! Ще умреш в блатото! Казах ти, че няма да те убия! Върни се, искам единствено парите, ти ще си свободна! Не вярвам да мислиш, че бих могъл да се справя с всички. Да убия и теб, и Колин, а сигурно и братята ти! Не бъди глупава, върни се!

О, не, мислеше тя, в никакъв случай. Гласът му се чуваше все по-близо. Тя чувстваше как той се удря в клоните зад нея. Обърна се обезумяла, за да го види колко наблизо е, и се блъсна в дънера на едно дърво. Едва не се преби. Стоеше, опитваше се да си поеме дъх и прегръщаше проклетото дърво. То беше наклонено към застоялата гъста тиня и тя усети с опипване, че стъблото му е много тънко. Почувства как започва да потъва все по-дълбоко в гъстата кал. Сграбчи стъблото и се опита да се изтегли нагоре. Не успя. Тя потъваше, лепкавата тиня вече заливаше колената й. Грандиозният й план беше отишъл по дяволите. Или щеше да потъне в блатото, или Макдъф щеше да я убие. Защо той не вземе да потъне като камък. Нали тежеше три пъти повече от нея, защо, по дяволите, още не беше потънал?

— Господи, каква глупава кучка си била. Трябва да те оставя тук, трябва да оставя блатото да те погълне.

Макдъф я изтегли от тинята и без да се колебае я метна през рамо.

— Ако отново ми създадеш някакъв проблем, да знаеш, че пак ще те ударя.

Тя дишаше тежко, лицето й се удряше в рамото му. Повръщаше и се, но тя нямаше намерение да се предаде. Преглътна, после дълбоко си пое въздух. Трябваше да направи нещо. Искаше единствено да избяга от него. По дяволите, всичко беше отишло на вятъра.

Изведнъж тя политна от раменете на Макдъф, удари се в земята и се претърколи по корем. Чу гласа на Колин, който направо сечеше въздуха. — толкова бе леден и студен от ярост.

— Добре, проклетнико, вече всичко свърши.

Синджан бързо се извъртя. Видя, че Колин беше насочил пистолет срещу Макдъф. Слава Богу, че не се бе нахвърлил да се бие с него. Макдъф щеше да го пречупи на две. След това се появиха двамата й братя, следвани от Софи и Алекс. Наредиха се в полукръг около тях и наблюдаваха безмълвно развръзката с пистолети в ръце.

Колин коленичи и я взе на ръце.

— Синджан, как си?

Тя се ококори срещу мъжа си.

— Какво каза?

— Попитах те как си, по дяволите. Цялата си оплескана с тиня и кал.

— Така е, Колин. Ти ме нарече Синджан.

— Това беше грешка на езика. Направил съм я от вълнение. А сега, Макдъф, всички ще отидем в онази малка мрачна колиба, за да ми отговориш на няколко въпроса!

— Върви по дяволите, мръсно изчадие на дявола! Как успя да направиш това? По дяволите, аз те видях да заминаваш за Единбург възседнал Гъливер, видях те да се връщаш обратно в замъка. Наистина те видях! Не е възможно да си знаел, че съм в колибата!

Дъглас се намеси за първи път.

— Видял си мен, За да открием скривалището ти, поставихме на пост около замъка дузина момчета. Джейми те откри. Всичко беше много лесно оттам нататък.

Макдъф погледна смаян Дъглас, след това се обърна към Колин.

— Аз нямаше да убия нито теб, нито Синджан. Просто исках да се махна от тук. Баща ми не ми остави никакви пари, когато умря, Колин. Ти можеш да си позволиш да отделиш петдесет хиляди лири от състоянието си, след като се ожени вече за нея. Просто исках една малка част от твоето богатство. За всичко е виновна единствено леля Арлет.

— Ти си я убил — каза Колин с треперещ от ярост глас. Беше като обезумял заради предателството на Макдъф. — Господи, а аз ти вярвах. Вярвах ти през целия си живот. Аз вярвах, че ти си ми приятел.

— Да, бях твой приятел. Само че нещата се промениха. Станахме големи мъже — той погледна надолу към краката си и в следващия миг нададе обезумял рев и се нахвърли върху Колин. Сграбчи ръката му с пистолета, изви я нагоре и издърпа братовчед си към себе си, като пристегна огромните си ръце около гърба му, така че се чу как ребрата му изпукаха.

Синджан за миг скочи на крака, но замръзна на мястото си, преди още да беше направила и една крачка. Пистолетът изгърмя.

Синджан изпищя.

Бавно, много бавно, Колин се измъкна от ръцете на Макдъф, който се свлече на земята и повече не помръдна.

Настъпи гробна тишина. Шумовете на нощта станаха още по-отчетливи. На Синджан й се стори, че чува как един от плъховете пищи.

— Той знаеше, че няма да успее да се измъкне от всички ни — кача бавно Дъглас, отправил поглед към пистолета в ръката си. — Видя, че Райдър и аз сме въоръжени.

— И ние също — каза Алекс.

Колин погледна надолу към трупа на братовчед си. Погледна към човека, когото беше обичал като момче и когото бе уважавал като мъж. Той беше мъртъв. Вдигна очи към жена си. По лицето му премина сянка от остра болка.

— Загубих толкова много близки… Каза ли ти защо е направил това, Синджан?

Тя почувства неговата болка, жестоката болка от отвратителното предателство. Това никога повече няма да се случи, помисли тя. Никога вече. Погледна право в красивите му очи и отвърна.

— Каза ми, че е убил Фиона, защото тя го била отхвърлила. Убил леля Арлет, защото тя притежавала доказателство, че той е убил Фиона. Както сам ти каза, сега се намирал във финансово затруднение. Искал да напусне Шотландия, а затова му били необходими пари. В наше лице намерил вероятния източник, от който можел да си ги набави. Това с всичко, Колин, няма друго.

Колин стоеше с наведена глава.

— Няма ли друго? — попита той без да я погледне.

— Не, нищо повече. Не е искал да убива никого от нас, Колин. Мисля, че съжаляваше, че ни причинява такива тревоги. Благодаря ти, че ме спаси.

— Ей — намеси се Дъглас, — този път няма да твърдиш, че проклетата Невеста-дева или абсурдната Перлена Джейн са ни изпратили тук, за да спасим бялата ти кожа. Нали?

— Този път не, скъпи ми братко — тя каза това и се усмихна на мъжа си. Той я изгледа внимателно и прокара пръсти по синината на брадичката й.

— Направил те е на каша — каза той. — Една красива каша. Много ли те боли?

— Сега не. Добре съм. Само съм мръсна и ужасно изморена от тези отвратителни блатни изпарения и ужасни звуци.

— Тогава нека се приберем у дома.

— Да — каза Синджан, — нека се приберем у дома.

Два дни по-късно Синджан отиде в спалнята на леля Арлет. Никой не беше влизал в стаята, откакто бяха намерили обесеното й тяло. Слава Богу, въжето не висеше повече от тавана. Не бяха останали, никакви следи от разигралата се трагедия, въпреки че никой от прислужниците не смееше да се приближи на повече от три стъпки до вратата.

Синджан затвори внимателно вратата след себе си, остана за миг на място и огледа стаята. Бързо откри следи, че Макдъф е претърсвал помещението, за да намери доказателство за това, че Колин не е законен наследник. Но той не го беше намерил. То все още беше тук, освен ако леля Арлет не беше излъгала Макдъф, а Синджан не допускаше, че тя би направила това.

След половин час старателно търсене тя все още не беше открила нищо. Нямаше представа какво точно търси, но знаеше, че когато го види, веднага ще го познае.

Измина още половин час в безплодно търсене. Тя започна да се отчайва и вече почти беше склонна да приеме, че леля Арлет с измъчения си мозък си е съчинила тази история.

Седна на креслото срещу малката камина, отпусна глава и затвори очи.

Какво можеше да представлява това доказателство?

Изведнъж усети как я облива топлина, някаква пробождаща топлина, която я накара мигновено да стане от креслото. Стоеше, без да смее да помръдне и се чудеше какво, по дяволите, става. Изведнъж, така както изведнъж я беше обляла топлината, тя разбра какво ставаше. В стаята бе дошла Перлената Джейн да й помогне.

Тя тръгна направо към дългите брокатени завеси, които се спускаха от тавана до пода на отсрещната източна стена на спалнята. Коленичи и вдигна подгъва на завесата. В широкия подгъв беше зашито нещо тежко.

Конецът не беше от най-здравите. Тя го дръпна леко и подгъвът се разши. Оттам изпадна някакво малко пакетче писма, вързани с избеляла зелена сатенена панделка.

Това бяха писма от лорд Донъли. Хартията беше пожълтяла и изпомачкана от годините. Бяха писани в продължение на три години, като първото от тях датираше от преди тридесет години.

Доста преди раждането на Колин.

Всички писма бяха адресирани от имението на лорд Донъли в Хантингтън, Съсекс. Тя прочете няколко реда, след което сгъна листа и го върна обратно в пакета. Извади последното писмо. Датата на него беше след раждането на Колин.

Тя прочете Изписаните с избеляло черно мастило и ситен почерк редове.

Почеркът ставаше неясен тук и тя не успя да разчете останалото. Но това нямаше значение. Беше прочела предостатъчно.

Синджан изтърва писмото в скута си. Усети как сълзите й започнаха да капят върху ръцете й.

Топлината сякаш се завъртя около нея. Тя, разбира се, знаеше какво трябва да направи.

Синджан напусна стаята на леля Арлет десет минути по-късно. След себе си тя остави леко затоплената стая от огъня, който беше запалила за кратко време там…

Отиде в салона и се отправи към камината. Застана до нея и вдигна очи към портрета на Перлената Джейн, който стоеше между портретите на графа и съпругата му, точно както Перлената Джейн бе настояла да бъде.

— Благодаря ти — каза нежно тя.

— На кого говориш, Синджан?

Името й прозвуча чудесно, произнесено от неговите устни. Тя се обърна, за да се усмихне на Колин, на своя съпруг, на своя любим, на мъжа, за когото бе готова да жертва живота си. Над него вече нямаше надвиснали облаци. Нито над нея. Животът беше пред тях.

— О, говорех си сама. Наистина. Струва ми се, че портретът на Перлената Джейн се нуждае от освежаване. Тук има ли специалист, който да го реставрира?

— Трябва да има. Ако в Кинрос няма, то в Единбург непременно има.

— Мисля, че Перлената Джейн заслужава най-доброто. Нека да занесем портрета й в Единбург. Освен това, дойде ми наум, че щях да направя голяма грешка, ако бях изпратила Робърт Макферсон в Австралия.

— Това без съмнение щеше да се отрази добре на характера му, но нямаше да е справедливо. Все пак много съм доволен, че не успя в това си начинание. Случайно го срещнах тази сутрин и му разказах всичко за Макдъф.

— Само не ми, казвай, че ти се е извинил.

— О, не, не стигна чак до там, но ми предложи чаша бира. В неговия дом. И никой от хората му, нито от слугите му не беше насочил нито пистолет, нито нож срещу мен. Освен това, струва ми се, че се опитва да си пусне брада.

— Видя ли Сирена?

— Не! Той я е изпратил по най-бързия начин в Единбург да се грижи за домакинството на баща им. Мисли си, че се е освободил от нея, но се съмнявам в това, доколкото познавам Сирена.

Синджан се засмя. Хвърли се в ръцете му и силно го прегърна.

— Днес казала ли съм ти вече, че те обожавам? Че те боготворя? Че съм готова да беля люспите на гроздовите зърна, ако намерим отнякъде чепка грозде, и да ги пускам в красивата ти уста?

— Това би било чудесно — каза той. Целуна я но устните и по върха на носа. Погали с пръсти веждите й.

— Обичам те, съпруже.

— И аз теб, моя уважаема съпруго.

— Това звучи чудесно, Колин.

— Преди да остана с теб насаме в салона, кажи ми къде са съпругите?

— Последния път когато ги видях, Софи обсъждаше с Алекс къде е най-подходящо да засадят розовите храсти. Дъглас и Райдър са на полето и работят със селяните. Аз имах намерение просто да дойда и да видя как си. И може би да те целуна веднъж. Казах им, че те са женени отдавна и затова не заслужават облагите, които на мен ми се полагат. Целуни ме, Синджан.

Тя го направи с огромно удоволствие.

Той я целуваше неспирно, докато вече не й стигаше дъх. После я притисна силно до себе си.

— Господи, нямаше да мога да понеса, ако нещо ти се беше случило.

Тя усети как едрото му тяло потрепери. Прегърна го още по-силно и обсипа с целувки врата му. След това отново почувства как я залива нежната топлина. Почувства, че залива и него, но той сякаш не я усещаше. След това топлината намаля, но на нейно, място не се появи хлад. Не, след нея въздухът остана мек и спокоен. Синджан долови някакъв тих напевен звук, който може би беше щастлив смях.

Колин каза, докато я хапеше по ухото.

— Обичам смеха ти, Синджан. Той е толкова нежен, толкова топъл и сладък. Прилича на безлунна нощ.