Сърцето на амазонката

11.

Мил ли? Глупости! помисли си Джилиън след пет минути. По-скоро замисълът му беше сатанински. Не можеше да откъсне очи от него и той го знаеше.

Беше се съблякъл напълно без всякаква липса на свян, което й подсказваше, че е свикнал да стои гол в компанията на жена. Пък и коя ли жена, ако беше с всичкия си, би искала той да е облечен? Беше висок и слаб, с великолепна мускулатура, а хълбоците му бяха така заоблени и стегнати, че ръцете й инстинктивно се свиха в юмруци, за да устои на изкушението да ги пипне. Имаше рамене на хамалин и крака на атлет, дълги и мощни. Никога по-рано не й беше доставяло такова удоволствие да гледа мъж.

Влезе във водопада и остави водата да се плиска върху него, като отметна глава назад и разтърси косата си. Слънцето позлатяваше играещите мускули на великолепното му силно тяло, а водните капки във въздуха блестяха като диаманти. Гениталиите тежко висяха между краката му. Беше толкова съвършен, мъж до мозъка на костите си, че чак я заболяха гърдите, защото не можеше да диша.

Тогава той я погледна, като синьото на очите му беше толкова наситено, че можеше да го види дори и от десетината метра разстояние, което ги разделяше. Той пристъпи малко напред, така че водата падаше най-вече върху гърба му. Беше точно на края на скалата, над малкото езерце под водопада. Виждаше го изцяло, без водните струи да размазват контурите на силното му тяло. Докато я гледаше, членът му започна да се движи, да става по-плътен и по-дълъг, да се надига гневно към корема му.

По дяволите, помисли си трескаво тя. Не можеше да се измисли по-очевидна демонстрация на желанието му. Нищо не можеше да бъде по-съблазнително от факта да знаеш, че си желана и той, разбира се, също го съзнаваше. Мощната реакция на тялото му, само когато я гледаше, нанесе десет пъти по-голям пробив в нейната защита, отколкото мазните, евтини ласкателства или дори от онези разтапящи костите целувки.

Погледът й не можеше да се отклони от ерекцията му и тя почувства как я обхваща слабост. Устата й започна да се пълни със слюнка и тя преглътна мъчително. Онова нещо там беше внушително, като основата му беше по-плътна от закръглената глава. Тя почти изстена на глас.

Успя да откъсне поглед и срещна очите му, ярки и очакващи. О, разбира се, той знаеше точно какво й причинява. Този мъж беше сатана. Джилиън изпита нов неудържим подтик да запрати камък към него.

Като си тананикаше, той приключи с банята и дори си изпра дрехите, без да бърза. Ръцете на Джилиън стиснаха пушката, която лежеше в скута й и тя се насили да огледа пътя, който водеше към лагера, за да види дали някой смелчак не беше решил да провери как Бен ще изпълни заканата си. Птичките пееха и подскачаха безгрижно от клон на клон, като преливащите цветове на перата им проблясваха, когато пресичаха някой слънчев лъч. Беше мирно и много красиво, а голият мъж под водопада беше в същата хармония с дивата природа наоколо, както и останалите същества в джунглата.

Какво ли би било да живее с него тук, зачуди се тя. Да бъдат само двамата и да няма никой друг на стотици мили наоколо.

Веднага щом мисълта й прие завършена форма, тя се надсмя над абсурдността й. Това не беше Раят и той не беше Адам. Беше Бен Луис, грубиян и авантюрист. Всяка жена би била луда дори и да си помисли за някакво постоянство от негова страна. Всичко, което той искаше беше жена за момента, за да задоволи незабавните си нужди. Всяка би свършила работа. А след това щеше да изчезне по някой от маршрутите си. Джилиън предполагаше, че от време на време щеше да се появява отново при тази жена, за да може тя да го нахрани и да си легнат след това. Едва ли имаше проблеми да намери такава. Но това в никакъв случай нямаше да бъде Джилиън.

Ако намереше града на анзарите, щеше да увенчае кариерата си с успех. Щеше да може да си избира работата, макар че все още не беше решила какви са предпочитанията й. Не беше обвързана с фондацията след начина, по който се бяха отнесли с нея, когато им каза за Уозала и Анзар. Беше взела неплатена отпуска, за да направи това пътешествие, но не беше сигурна дали иска да се върне. Определено не би се върнала на същия пост.

Трябваше да вземе някои решения; решения, които не засягаха Бен Луис, без значение колко великолепно изглеждаше той гол под водопада.

Той беше свършил с банята и застана на брега, за да се избърше. Не направи никакъв опит да се обърне с гръб към нея, затова и тя не направи никакво усилие да погледне настрани. Вместо това прие неизречената му покана и го изгледа преценяващо.

— Не си много добър пазач — обвини я той, като около устата му играеше усмивка. — През повечето време гледаше мене, а не наоколо.

— Ами ти правеше всичко възможно, само дето не размаха байрак, за да привлечеш вниманието ми — отвърна тя. — Не исках да те разочаровам.

— Абе не размахвах точно байрак. Ако беше казала дръжката на байрака, сигурно би било по-точно, но…

Тя взе един камък и го запрати към него, преди той да завърши изречението си. Беше практикувала различни спортове в училище и в колежа, така че ръката й бе точна и силна. Камъкът го удари по бедрото, смущаващо близо до „дръжката на байрака“.

— Ох! — Погледна я той ужасено. — Господи, боже мой! — изрева той. — Внимавай какво правиш, по дяволите.

— Внимавам. Много добър прицел имам. — Тя вдигна още един камък — Искаш ли да ти покажа?

Мигновено й обърна гръб, тъй като не искаше да поема риска някой неточен или пък добре премерен удар да го прасне, където не трябва. В гласа й отново се беше появила онази опасно сладникава нотка, а в такива моменти той не й вярваше и за секунда. Бързо навлече дрехите си, преди да е решила нещо друго, но след това се усети, че се усмихва пак. В крайна сметка беше доволен. Беше я видял как реагира на неговата голота и неговата възбуда. Разбира се, че го искаше. Нямаше да успее да се съпротивлява много дълго. Не можеше да повярва, че го държи на страна, само за да му докаже, че той не може да я има. И какво постигна с това, освен да причини и на двамата страхотно разочарование?

Но трябваше да признае, че беше интересно, Джилиън можеше да го подлуди, но поне нямаше да умре от скука покрай нея. Трябваше да си събира акъла винаги, когато правеше нещо с нея, независимо по какъв повод. Беше свикнал да съблазнява жените, когато си поиска, да ги омайва без особени усилия, но Джилиън отказваше да я съблазняват или очароват.

Приключи с обличането и се приближи към нея, като взе пушката от ръката й. Огледа се внимателно наоколо, преди да се наведе и да я целуне.

— Добре, твой ред е.

Устата й изтръпна дори и от лекото му докосване.

— Заклеваш ли се, че ще стоиш тук и ще пазиш?

Сините му очи изведнъж изстинаха.

— Това е нещо, което приемам сериозно, сладкишче.

— Прав си. Извинявай — каза тя разкаяно. Беше я защищавал от момента, в който пътешествието беше започнало, самоотвержено и решително. Нямаше да отклони вниманието си или да мръдне от поста си, докато тя се къпеше. Освен това, той можеше да я съблазни, но нямаше да позволи на никого другиго да я пипне. Трябваше да си е загубила ума, тъй като когато разбра това, тя се почувства странно сигурна.

Бен се настани удобно, готов да се възхищава на представлението, макар че преди да насочи вниманието си към Джилиън, отново огледа околността. Сърцето му започна да бие силно при мисълта, че ще я види гола.

Джилиън отиде до ръба на скалата и си пое дълбоко дъх. Нямаше как. Трябваше да се съблече, за да се изкъпе, а тя нямаше намерение да се лишава от баня. Но ако Бен Луис смяташе, че ще му организира шоу, щеше да е разочарован.

Тя седна на земята и си събу обувките и чорапите, след това се обърна с гръб към него и съблече дрехите си. Беше приела, че трудно би могла да запази благоприличие, но направи каквото можа. Преди да свали ризата си, взе кърпата и я уви около бедрата си. След това съблече, ризата и фанелката си, като вдигна нагоре кърпата така, че да закрива гърдите й. Не смееше да погледне към него. Знаеше, че лицето му щеше да е като тъмен облак.

След това се плъзна зад водопада и махна кърпата, като я закачи на една висока скала, за да не се намокри. Вече гола, пристъпи под водните струи, като едва успя да се удържи да не извика стреснато от силата на водата. Беше по-хладна, отколкото очакваше и биеше по главата и раменете й. След първоначалната почти болезнена реакция на стегнатите й мускули, тя започна да се отпуска с удоволствие. Като внимаваше да стои близо до стената зад водопада и с гръб към Бен, взе сапуна и започна да се мие.

Бен наблюдаваше очертанията на тялото й в очакване. Обърни се, казваше си той, като че ли със силата на мислите си можеше да пречупи нейната воля. Обърни се. Искаше да я види. Имаше нужда да я види. Не че не му доставяше удоволствие да я вижда през водата, но искаше още. Искаше да види гърдите й, да получи представа как наистина изглежда, за да използва този образ в трескавото си въображение. Искаше да знае как точно повърхността на стомаха й се закръгля към венериния й хълм, дали косъмчетата му са прави или къдрави, гъсти и буйни, или пък триъгълничето й е малко.

Ръцете му се изпотиха и той ги избърса в панталоните си. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше буйно от неравното му дишане. Дяволите да я вземат тази малка перверзна вещица! Не му показваше нищо! Не знаеше ли колко много се нуждае той да я види гола?

Периферното му зрение улови някакво трепване и той скочи на крака с насочена пушка, докато оглеждаше брега с присвити очи. Пак мръдна нещо, но той се успокои, щом забеляза точките и райетата на една пака, гризач малко по-голям от заек. Индианците ги ловяха за храна. Бен беше ял от месото им няколко пъти и му харесваше вкуса, подобен на този на свинското. Паките обичаха да правят дупките си по бреговете на реките, така че не беше необичайно да го види на това място. Нямаше да го види въобще, ако не беше мръднал. Месото му би разнообразило менюто им, но той не стреля. Все още имаха храна. Щеше да започне да ловува, когато я свършеха.

За сигурност той огледа продължително местността още един път, но птичките си летяха наоколо несмущавани, така че отново насочи вниманието си към Джилиън.

Беше наклонила главата си назад и миеше косата си. Той наблюдаваше всяко нейно движение, като се съсредоточи върху линиите на тялото й и грациозната пестеливост на движенията й. След няколко минути очите го заболяха от усилието да се опитва да проникне през размазващия гледката воал на водата, но не отклони погледа си. Никога през целия си живот не се беше чувствал така гладен, отчаяно търсещ да види поне мъничко от нея, така както умиращият от глад копнее поне за трохичка. Не можеше да не се бунтува срещу това чувство, защото никоя жена досега не бе имала такава власт над него. Ако някоя му откажеше, веднага се намираха няколко заместнички. Но сега нямаше други наоколо, а и той изпитваше странното чувство, че даже и да имаше, нямаше да му помогнат. Искаше Джилиън и никоя друга. Първата вечер, когато срещна Джилиън, той дори не се върна в леглото на Тереза. Тогава не обърна особено внимание на това, защото целият следобед се бяха любили, но сега като се сети, реши, че това е било лош знак. Обикновено в такива случаи се връщаше в апартамента на Тереза и скачаше отгоре й. Вместо това, беше отишъл в жилището си и беше размишлявал върху това, в което току-що се беше забъркал.

Досега изпитваше удоволствие от играта, като беше абсолютно сигурен, че най-накрая тя ще бъде негова. Преследването беше част от забавлението, а Джилиън беше толкова неуловима, че представляваше предизвикателство за всеки негов мъжки инстинкт. Сега вече не беше толкова сигурен. Решимостта му да я има беше придобила твърде сериозен характер и това не му харесваше. Ако по някаква причина, макар че дори идеята бе немислима, в крайна сметка тя не легнеше с него, той щеше да се чувства сериозно ощетен. Това ощетяване щеше да го промени някак си, да направи живота му непълен. За първи път усети, че никоя жена няма да може да запълни загубата на тази.

Хич не му харесваше тази възможност. Като мислеше за това, се почувства безпомощен, а това чувство му беше непознато досега и той се опита да го отхвърли.

Беше свършила да се къпе и се появи изпод водопада, но проклетата кърпа пак беше обвита около нея. Тежката й тъмна коса лъщеше като козината на бобър, а голите й рамене блестяха влажни в червеникавата светлина на залязващото слънце. Даже и не погледна към него, когато вдигна мръсните си дрехи и пак изчезна зад водопада.

Тя го искаше толкова много, колкото и той нея. Знаеше това. Беше го видял в очите й, докато го наблюдаваше да се къпе. Но как можеше просто така да се отърве от желанието си? Дори и не беше погледнала към него, за да види как приема влудяващите й маневри. Беше хладнокръвна, толкова хладнокръвна, че той май си беше намерил майстора. Тази мисъл го накара да изпадне в паника, защото това означаваше, че шансът да я има беше само наполовина, а това не го задоволяваше. Ако шансовете бяха 90 към 10, тогава щеше да бъде по-добре. Но защо, господи, трябваше да й предоставя някакъв шанс? Той искаше да бъде сто процента сигурен, че ще бъде негова. По-малко от това не беше приемливо.

След като свърши с прането, Джилиън отново се появи иззад водопада и отиде към купчинката чисти дрехи. Бен се чудеше дали ще успее и да се облече, като прилага тази тактика на ту виждаш, ту не виждаш, която беше използвала при събличането. Докато я наблюдаваше, разбра, че успя. Как се научаваха жените да правят това? Страшно вбесяващо беше.

Доволна от себе си, Джилиън седна, за да си обуе обувките и чак тогава погледна над рамото си към него.

— Свърших. Готов ли си да тръгваме?

Не беше, но светлината бързо намаляваше и трябваше да се върнат в лагера. Слезе бързо от стръмния бряг и премина по камъните, докато стигна до нея.

— Ти си една малка хитруша, знаеш ли това?

— Защо? — Зелените й очи бяха широко отворени и невинни.

— Не ме гледай с тези опулени очи. — Той самият я гледаше с мрачно любопитство, докато слагаше ръка на гърба й. — Хайде да вървим. Вече е почти тъмно. Надявам се, че Пепе ни е оставил нещо за ядене.

Събраха мокрите си дрехи във вързопчета, а Джилиън се увери, че пистолетът й не се вижда. Беше малко озадачена. Нещо у Бен се беше променило, но не можеше да разбере какво. Той просто изглеждаше… различен.

Изкачиха се по брега и се върнаха в лагера. Когато влязоха в осветения от огъня кръг, Джилиън беше изненадана от доста пресиленото спокойствие, демонстрирано от Кейтс и Рик, докато Дутра изглеждаше още по-намусен от всякога. Вероятно беше поискал да я проследи, но Кейтс не му беше дал, защото не е искал Бен да се върне и да ги залови, докато се опитват да дешифрират инструкциите. Никой от другите като че ли не бе забелязал нещо, но Кейтс е бил достатъчно хитър да измъкне картата без да привлича вниманието върху себе си.

От многозначителните погледи, които всички им хвърляха, тя разбра какво си мислеха, но не можеше да направи нищо. Бен беше сторил всичко възможно останалите да си мислят, че са любовници и щеше да бъде чиста загуба на време да отрича това, дори и да й се искаше. Не беше толкова глупава обаче, та да отхвърли макар и малката защита, която й беше предоставил по този начин.

Веднага след като вечеряха, тя се оттегли в палатката си, както й беше станало навик. Когато отвори раницата си, намери картата в същия джоб, но не и в същото положение. Значи бяха я разглеждали, но не са могли да разберат нищо. Тя пак провери инструкциите за следващата част от пътя, за да е сигурна, че в началото ги е дешифрирала правилно. След това, доволна, че всичко е наред, тя се съблече и легна да спи. Чувстваше се по-изтощена от друг път, защото да се справиш с Бен Луис изискваше много от енергията на една жена.

Следващите инструкции ги заведоха още по-навътре в планината, като пътят ставаше все по-мъчителен. Трябваше да се катерят нагоре и да слизат надолу по планинските клисури, а почвата под тях беше толкова плъзгава, че Бен ги завърза един за друг като алпинисти. Разстоянието, което сега минаваха за един ден беше два пъти по-малко от преди. Най-тревожното беше, че непрекъснато трябваше да заобикалят различни препятствия и Джилиън се безпокоеше, че ще пропусне следващия ориентир. И все пак, не виждаше как другояче биха могли да продължат. Само опитни алпинисти с пълно оборудване можеха да изкачат някои от скалите. Те вървяха по пътя, който се откриваше пред тях. Нямаха друг изход.

На петия ден от началото на изкачването страхотна буря ги застигна на тясна извиваща се пътека по стръмния склон на планината. Нямаше начин да намерят заслон, а пътеката беше толкова тясна, че не можеха да разпънат дори и една от мушамите. Пътеката бе малко по-широка от естествена тераса, издълбана в планината, като склоновете над нея и под нея бяха съвсем отвесни. Бяха напълно изложени на вятъра и на шибащия дъжд, като около тях проблясваха светкавици, а гръмотевиците трещяха точно над главите им.

— Идете възможно най-близо до скалата и клекнете долу! — викаше Бен и тръгна покрай редицата, за да могат всички да го чуят. След това се върна там, където Джилиън седеше с гръб към студения камък, със свити глава и рамене, за да се предпази от дъжда. Той се клекна до нея, като я обгърна с ръце, за да я запази възможно най-много от бушуващата сила около тях. Тропическата дъждовна буря не е кротко нещо. Тя бушуваше шумно, като огромната й сила късаше клони от дърветата и караше всички обитатели на джунглата да се втурнат и да търсят подслон.

Тя се сгуши в прегръдката му и стоически се подготви да изчака края на бурята. Щеше да бъде самоубийствено, ако се опитваха продължат пътя си по време на бурята, а също така и безполезно, защото тя положително щеше да спре дълго преди да успеят да достигнат до някакъв подслон.

Минутите се влачеха, докато потопът се лееше отгоре им. Струите, които се стичаха по скалата над тях, нарастваха по сила и широчина, и се изливаха върху тях, като разплискваха кална вода около краката им. Бурята изглеждаше безкрайна, докато клечаха и се свиваха при всяка светкавица и стряскаха при всеки звук. И изведнъж тя отмина като продължи да разнася металното ехо на гръмотевиците си нагоре из планината. Дъждът спря и слънцето пак изгря, като почти ги ослепи с яркостта си.

Те станаха внимателно и протегнаха изтръпналите си крака и гърбове. През това време Мартим изтръска една цигара от водонепромокаемия си пакет и посегна за запалка. Влажният метал се изплъзна изпод пръстите му и тя падна от другата страна на пътеката. Воден от рефлекса си, без да помисли, той пристъпи напред, за да я вземе.

Всичко стана за миг.

— Не толкова близо — извика Бен.

В същото време се чу свистящ, виещ звук и Мартим можа само да извика приглушено от ужас, когато земята се срина под краката му и той изчезна от очите им. Като че ли дълго чуваха вика му, преди да прекъсне рязко.

— Господи! — Бен мигновено скочи и откачи въжето, което носеше навито на рамото си. — Дръпнете се! — Викаше гръмогласно той. — Стойте всички далеч от ръба! Дъждът го е размекнал.

С безизразни от шока лица всички послушно се дръпнаха отново назад и се сгушиха пак до скалата.

Нямаше за какво да запъне въжето, така че Бен го завърза под мишниците си и хвърли другия край на Пепе.

— Не ме изпускай! — каза той и по корем започна бавно да се плъзга към ръба, Джилиън тръгна напред, като сърцето й се беше качило чак в гърлото, но се насили да спре. Като се добавеше нейното тегло, опасността за него щеше да се увеличи. Вместо това тя се подготви да скочи мигновено и да прибави силата си към тази на Пепе, ако земята под Бен поддадеше.

Бен надникна предпазливо през ръба.

— Мартим!

Нямаше отговор, макар, че той извика името му още два пъти. Завъртя глава.

— Бинокъл.

Хорхе бързо го намери и го плъзна по подгизналата земя към протегнатата ръка на Бен, като внимаваше да не се приближи много.

Бен сложи бинокъла на очите си и го фокусира. Дълго мълча, след това го хвърли пак на Хорхе и започна да се плъзга назад.

— Шърууд, заеми мястото на Мартим при носилката — каза той отсечено, а Рик беше достатъчно шокиран, за да изпълни нареждането без да възрази.

Лицето на Джилиън беше пребледняло и напрегнато. Съвсем случайно тя беше погледнала към Мартим, когато той падна и беше видяла израза на пълен ужас и безпомощност в очите му, когато земята поддаде под него. Осъзнаването, че отива към смъртта си и не може да направи нищо. Баща й също беше умрял при падане в тези планини. Дали не се беше случило на тази тераса? Дали този ужасен, безпомощен поглед, когато разбираш, че се срещаш със смъртта, не се беше появил и в неговите очи?

— Какво ще правим? — попита тя почти беззвучно.

Погледът на Бен беше остър.

— Продължаваме. Трябва да се махнем от тази тераса.

— Но… Трябва да слезем долу. Може да не е умрял. — Чувстваше, че трябва поне да се опитат, макар че ако разсъждаваха логично, трябваше да е станало чудо, за да оцелее Мартим. — А ако, ако е мъртъв, трябва да го погребем.

— Не можем да стигнем до него — отвърна Бен, като внимателно се приближаваше към нея. Не му харесваше как изглежда. Като че ли беше в шок.

— Но трябва да направим нещо. Може само да е наранен…

— Не. Мъртъв е.

— Не можеш да видиш дали диша, дори и с бинокъла…

— Джилиън. — Той я обгърна с ръце и я придърпа към калното си тяло, като поглади с ръка влажната й коса. — Мъртъв е. Имаш думата ми за това.

Черепът на Мартим се беше пукнал като зряла диня върху скалите под тях. Нищо не можеха да направят за него, а той не искаше Джилиън да види трупа му.

— Тогава трябва да извадим тялото му.

— Не можем. Терасата няма да издържи, дори и да имахме оборудването, което ни трябва за това. Необходим е професионален екип, за да го извади.

Тя мълча около минута, но той почувства ситния трепет на тялото й и я притисна още по-силно към себе си.

— Ще се върнем за тялото му, нали?

Сега вече трябваше да й каже истината.

— Няма да има за какво да се връщаме.

Джунглата щеше да се е погрижила за унищожението на всичко, което бе останало от тялото на Мартим, докато се върнеха.

— Разбирам.

Тя изправи рамене и се дръпна от него. Наистина разбираше. Ако не беше в шок и толкова разтревожена, никога нямаше да зададе такъв глупав въпрос. Не можеха да направят нищо за Мартим. Всичко, което можеха да направят за себе си, беше да продължат с експедицията.