Сърцето на амазонката

6.

Кейтс беснееше, че са тръгнали по „грешната“ река и псуваше невъздържано в радиостанцията.

След малко на Бен му писна да го слуша, взе микрофона и отсечено изрече:

— Съжалявам, но това е пътят, който ми посочи г-ца Шърууд — галантно стоварвайки цялата вина върху крехките плещи на Джилиън. След малко, осъзнал, че протестът е безсмислен, Кейтс прекрати връзката.

Доста преди падането на здрача, Бен насочи лодката към прикритието на малък залив.

— Иде буря — рече той на Джилиън. — В залива ще можем да се скрием, вероятно ще се наложи да прекараме и нощта тук. Докато премине бурята, ще се стъмни.

Откакто бяха пристигнали в Бразилия, валеше почти всеки ден, така че лошото време не я изненада. Джилиън наблюдаваше как пурпорночервените облаци се събират на хоризонта и се приближават застрашително. Моторите на лодките заглъхнаха и далечният тътен на гръмотевиците се чуваше все по-ясно.

Бразилците започнаха да разпъват насмолените брезентови платнища над двете лодки. Нито една от тях не бе оборудвана със затворена кабина. Над товара бяха опънати навеси; само едно тясно пространство бе преградено за тоалетна. Джилиън веднага забеляза брезентовите платнища, но предполагаше, че те са предвидени, за да осигуряват сянка през късния следобед, когато ниските слънчеви лъчи проникваха под навеса, ала сега, когато се изви бурен вятър, тя прозря истинското им предназначение. Бразилците чевръсто ги развиха и завързаха краищата им за металните халки на палубата. Лодките останаха открити само откъм безветрената страна.

Бурята все още не беше се развихрила и на Джилиън не й се стоеше в тъмния, задушен заслон. Реши да излезе на палубата при мъжете. Един от бразилците й се усмихна плахо и тя отвърна на усмивката му. Бен сподели с нея, че тези мъже не са върхът за разлика от хората, с които работел обикновено, но въпреки това тя харесваше този мъж. От разговорите бе научила името му: Хорхе. Другите двама се наричаха Флориано и Висенте; Бен викаше на индианеца Пепе, макар че това сигурно не беше истинското му име. Той обаче изобщо не се засягаше и отговаряше на обръщението. Другият индианец, Еулохио, управляваше втората лодка, с която пътуваха Хоаким и Мартим — другите двама мъже, наети от Бен.

Заради непоносимата жега никой не искаше да влиза в заслона, докато бурята все още не бе се развилняла над главите им. Тя погледна към другата лодка и видя, че и там кипеше същата подготовка. Всички бяха на палубата. Лицето на Рик бе тъмночервено и той говореше прекалено високо. Сигурно пиеше, откакто бяха напуснали Манаус.

Гръмотевиците не стихваха, тътенът на бурята застрашително се приближаваше. Изви се внезапен бриз, навяващ прохлада. Джилиън свали шапката си и блажено почувства, как вятърът роши косите й. Небето рязко се смрачи.

Сетне светкавици разцепиха мрака и окъпаха джунглата в сияйна бяла светлина. Вятърът затихна и се възцари невероятна тишина. Горещият неподвижен въздух натежа от острия тежък аромат на гъстата растителност, която се изправяше на брега подобно на непроницаема черна стена.

— Започва се — рече Бен, сетне се извърна и я хвана за ръката, защото лодката застрашително се наклони под краката им. — Влизай под заслона!

Бурен порив на вятъра лашна лодката; температурата рязко се понижи. Дори и зад прикритието на брезентовото платнище, Джилиън се разтрепери. В закътания залив бе много по-спокойно, отколкото на открито, но въпреки това водата се разпени и забушува под тях. Няколко тежки дъждовни капки се стовариха като чукове върху брезента, сетне се изля потопът. Всички чакаха безмълвно: нямаше смисъл да разговарят сред оглушителния грохот; сякаш се намираха в утробата на гигантски барабан.

Всички приемаха бурята като нещо съвсем естествено, тъй като бяха преживели безчет подобни катаклизми. Пепе търпеливо чакаше, сгушен в един ъгъл. Бразилците се бяха настанили удобно и пушеха. Бен седеше до нея, обгърнал раменете й с ръка и я притискаше към едрото си мускулесто тяло.

Тя понечи да се отдръпне, но ръката му я възпря и Джилиън укоризнено вдигна поглед към него. Безмилостните му сини очи й дадоха знак да не мърда. Тя осъзна, че всички са забелязали постъпката му. Бен я беше белязал като негова жена. Тя не беше съвсем съгласна, но все пак не биваше да отхвърля закрилата му.

Така че продължи да седи, притисната до него, попивайки топлината му, която я предпазваше от студа. Противно на волята си усети как я обзема първично женско задоволство. Жените са се чувствали по същия начин преди хиляди години: седели в пещерите, осветени от пламъците на огъня, сгушени до силните си, мускулести мъже, които осигурявали прехраната на семействата си и ги пазели, възправяйки се между тях и опасността. Джилиън се занимаваше с археология, не с антропология, но това не й пречеше да осъзнае колко привлекателна е мъжката сила. Цивилизацията не можеше да унищожи за няколкостотин години инстинктите, които са се развивали с хилядолетия.

Като светкавица я осени прозрението колко лесно е за водача-мъж да си избере жена. Позицията на лидер в групата поставяше всички предимства на негова страна. Бен беше напълно прав, когато я предупреди колко опасно е да бъдеш единствената жена сред много мъже — неудобна ситуация, която той добре бе преценил, но нейното образование и начин на живот я бяха направили сляпа за първичната стихия на живота.

Май се налагаше да полага огромни усилия, за да го държи далеч от палатката си, защото ситуацията ги тикаше в ръцете един на друг. Той изглеждаше твърдо убеден, че тя няма да може да му устои дълго и може би беше прав, защото по-добре от нея знаеше правилата на тази прастара игра. Трябваше да се бори както с него, така и със себе си и с пробудените си сексуални инстинкти, физически бе силно привлечена от него, но разумът я съветваше да не се впуска в любовни истории, да не се заплита в объркани емоционални отношения. Беше силна и цялостна такава, каквато беше. Една любовна връзка щеше да бъде свързана с доста неприятности.

Освен това, неговата самоувереност я дразнеше и отблъскваше. Беше толкова убеден, че ще преодолее съпротивата й и ще спи с нея, че дори и не се опитваше да го скрие. Увереността му прозираше във всяка една нахална, самодоволна усмивка, в порочния блясък на дълбоките му сини очи. Съпротивата й го предизвикваше, но самоувереността му предизвикваше нея и женската й гордост веднага заключваше подстъпите към сърцето й. Всичко в него сякаш й нашепваше: „Ще те имам“, а тя инстинктивно му отвръщаше: „Сигурен ли си?“

Джилиън притежаваше борческа, състезателна натура. Обичаше да печели на карти, да се намества първа на свободното място за паркиране. Обичаше всички игри и обожаваше футбола. Съблазнявайки я, Бен също играеше, така че и тя щеше да играе — както винаги за победа.

Ужасно го беше подценила при първата им среща, но сега вече го познаваше по-добре и нямаше да допуска повече грешки.

Намираха се в много рисковано положение: налагаше се да държат очите си отворени на четири и да преценяват всеки ход, а не да си играят на Адам и Ева. И двамата знаеха, че докато трае пътуването, ще бъдат в безопасност, но стигнат ли целта, смъртта ще надвисне над главите им. Нямаше да позволи на Бен да отвлича вниманието й от основната задача.

Нощта внезапно спусна черното си покривало. Непрогледен мрак в миг замени здрача. Непристъпната джунгла сякаш се притискаше към лодките, раздирана от нощни шумове: писъци, крясъци, вой, ръмжене, свистене. Джилиън се питаше дали ще могат да спят.

Запалиха лампи, захранвани с батерии. Всяка от лодките бе оборудвана със спиртник, на който бързо бе приготвена вечеря. Висенте, който отговаряше за готвенето, смеси ориз, риба и подправки и сготви гозба, която нямаше да спечели кулинарни награди, но ставаше за ядене. Щеше да напълни стомасите им и да им влее енергия — към храната не можеха да бъдат предявявани други изисквания, най-малкото за пикантен вкус и елегантно сервиране.

След като се навечеряха, металните чинии бяха набързо измити и прибрани. Сетне овесиха хамаците, които заеха по-голямата част от палубата.

— Този е твоят — рече Бен на Джилиън, посочвайки й хамака до своя. Щяха да спят почти плътно един до друг; ако искаха, можеха да си държат ръцете, но Джилиън не изгаряше от подобно желание.

Тя ловко се настани в клатушкащия се хамак и си окачи мрежата против комари. Въпреки че досега не бе почувствувала присъствието на досадни насекоми, не искаше да дава никакви шансове на някоя заблудена животинка. Мрежата за комари щеше да й послужи като бронирана жилетка.

Бен също се настани в хамака си.

— Мислиш, че си в безопасност, нали? — прошепна той след минута. — Правила ли си го в хамак?

— Разбира се — отвърна тя и си умря от удоволствие, тъй като отговорът й бе прозвучал небрежно и самонадеяно. Нека той да си поблъска малко главата! Не беше уточнил какво има предвид, така че тя свободно изтълкува думите му. Разбира се, че бе спала в хамак.

Незабавният отговор хвърли Бен в недоумение и той се намръщи. Какво значеше „Разбира се“? Дали нощите по време на археологическите експедиции не бяха много по-бурни, отколкото си въобразяваше? Защо не: хората прекарваха заедно дълго време, през което половите им жлези не преставаха да функционират. Напълно ги разбираше, защото и собственото му желание никога не затихваше.

Но представата, че Джилиън се е люшкала в хамака с някой гологъзест кльощав археолог изобщо не му беше по вкуса. Даже му стана гадно, по дяволите. Бен се намръщи още повече, усещайки как стомахът му се свива от гняв и раздразнение. В мозъка му се мярна невероятната мисъл, че я ревнува, ала това не бе възможно. Бен, не ставай смешен, каза си той. Никога през живота си не бе ревнувал жена, най-малкото пък Джилиън Шърууд. Та тя дори не беше негов тип. Главното й достойнство бе, че е единствената жена наоколо; освен това гореше от желание да й покаже, че може да я притежава, когато пожелае. Само трябваше да засили жегата.

Той се протегна и бутна хамака й.

— Къде?

— Какво къде? — измърмори тя, изтръгната от лека дрямка.

— Къде си го правила в хамак?

— О… На балкона в апартамента ми. — Тъй като знаеше, че Бен не може да я види в тъмното, Джилиън се ухили самодоволно. На балкона й наистина висеше хамак и от време на време тя си подремваше в него.

Той лежеше и кипеше от яд. Кльощавият археолог прие образа на мускулест калифорниец с изсветляла от слънцето коса и скъпи дрехи. На балкона. На публично място! Господи, дори и той не бе го правил на публично място. Не можеше да повярва, че първото му впечатление за нея е било толкова измамно: познаваше жените, умееше да разгадава желанията им, но Джилиън непрекъснато го объркваше. Онази нощ, докато я целуваше в хотелската стая, усети възбудата й, но тя не пожела да разтвори устните си и да отвърне на целувката му. Подобно самообладание бе необяснимо за него. Какво й пречеше да се отдаде на удоволствието?

Нощта не беше звездна, ала все пак над реката се носеше бледо сияние, което разсейваше пълния мрак, възцарил се под покрова на джунглата. Бен не можеше да различи чертите на Джилиън, макар че хамакът й бе само на няколко сантиметра от неговия, но тя лежеше неподвижно, значи спеше. По дяволите, как можа да му каже, че се е чукала на балкона и после да заспи като пън! При това положение той изобщо не можеше да заспи!

Непрекъснато си мислеше за онзи хамак, но по някое време въображението му изтика назад шикарния калифорниец и постави Бен на неговото място. Беше я докосвал доста пъти, притискал я беше към себе си, така че имаше представа колко е мускулеста и стегната; виждаше това стройно, добре оформено тяло голо, представяше си как стегнатите й гърди подскачат, а зърната им се втвърдяват от възбуда, докато той бързо се движи в нея.

Членът му щеше да изскочи от панталона. Бен погледна намръщено към спящата Джилиън и се опита да намести тялото си в по-удобно положение.

Лежа буден дълго време, въртеше се и въздишаше. В далечината тътнеше буря и той се вслуша в грохота, опитвайки се да прецени дали пак ще трябва да опъват брезента, ала стихията се отдалечаваше. По едно време долови драскане по борда на лодката; двамата с Пепе начаса скочиха на крака и Бен освети с фенер релинга. Уплашената водна костенурка мигновено потъна в дълбините. Нощната серенада продължи необезпокоявана.

Бен отново си легна. Незначителният инцидент бе отвлякъл мислите му от Джилиън. Той се прозя и най-после се унесе в дълбок сън.

Кресливите маймуни разбудиха всички още преди пукването на зората. При първия писък Джилиън рязко се изправи, отметна пашкула на мрежата, готова да посрещне атакуващия враг. Бен изсумтя и изпсува, ала не показа признаци на тревога, докато спускаше крака към палубата.

Джилиън бързо разбра на какво се дължи врявата: чела беше за кресливите маймуни, но не предполагаше, че утринният им ритуал, с който маркираха териториите си, бе толкова шумен. Крясъците непрестанно се усилваха, докато по едно време й се стори, че хиляди хора пищят в един глас. Стана й неприятно, че се е уплашила, въпреки че бързият поглед, хвърлен към съседната лодка, я увери, че Рик и Кейтс също са се стреснали. По израза на лицата им личеше, че те все още не са разбрали какво става.

— Уплаши ли се? — попита я Бен и се прозина, разтривайки лицето си с ръце.

Нямаше смисъл да го лъже.

— Изкарах си акъла — призна си тя. — Не мисля, че човек може да свикне с подобна гюрултия, ала всички вие реагирахте, като че ли е иззвънял най-обикновен будилник.

— То си е така. Как спа?

— По-добре, отколкото предполагах. Сигурно съм била уморена. — Или пък съм се чувствала в безопасност до теб. Странна мисъл!

Той се протегна като сънлив тигър, сетне обви с тежката си ръка раменете й и обърна лицето й на изток.

— Виж — рече той; рано сутрин гласът му звучеше по-дълбоко и протяжно от обикновено.

Джилиън затаи дъх. Слънцето висеше като огромна сияйна топка в перленото небе, а дърветата се очертаваха в черно на фона му. Гладката като тъмно стъкло река се виеше като лъскава ивица сред гъстата джунгла. Няколко сиви облака бяха кацнали на върховете на дърветата като че бяха последните остатъци от парата, от която беше възникнал светът. Сякаш отново бе настъпило началото на всички времена.

Бен я остави да стои захласната в прекрасната картина и тръгна да си върши работата.

Закуската се състоеше от кафе, бъркани яйца, бекон и препечени филийки — напълно нормална храна, като се има предвид къде се намираха Е, какво от това, че яйцата бяха на прах и беконът от консерва. Под вещото ръководство на Бен приготвянето на храната, яденето и разтребването отнеха по-малко от три четвърти час. Преди Джилиън да се опомни, те бавно напуснаха залива, насочвайки се към буйното течение на реката.

Още предния ден бе разбрала, че на борда нямаше кой знае каква работа, но новите усещания и непознатият пейзаж държаха вниманието й будно. Очакваше, че на втория ден ще я налегне скука, но не бе така, макар че непроходимата, гъста растителност се точеше като монолитна зелена стена покрай двата бряга на реката. От време на време в тъмнозеленото проблясваха ярки цветни петна: пъстроперести папагали прелитаха от клонче на клонче, някоя екзотична орхидея привличаше вниманието й, но през по-голяма част от времето единствената гледка бе безкрайната джунгла. Джилиън съзерцаваше очаровано пищността и невероятния простор на природата.

Чувстваше невероятно спокойствие — съществуваха достатъчно причини за това състояние: равномерното бучене на мотора, сънливото, отпуснато настроение, предизвикано от тропическия климат. Самата река излъчваше омагьосващо обаяние: тя съвсем не беше черна, имаше цвета на силен чай, който нюансираше от светлокафяво до кехлибарено. Тъй като утрото бе все още свежо, Джилиън се настани на носа и остави погледа си да се зарее в променливите краски на водите, които се носеха край лодката.

Изведнъж един делфин подскочи близо до нея и я стресна; тя възкликна очаровано и запълзя на колене към релинга.

Бен предаде руля на Пепе и се настани до нея.

— Розови делфини — рече той, развеселен от изненадата й.

Тя го изгледа подозрително, но гледката на играещите делфини бе толкова изкусителна, че отново насочи взора си към тях. Те подскачаха, извиваха се като дъга във въздуха и отново се гмуркаха, сякаш играеха на гоненица с лодката. Джилиън опря лакти на бордовата ограда и се наведе напред, за да ги вижда по-добре. Незабавно една силна ръка хвана колана на панталона й и я дръпна назад.

— Сядай! — грубо й нареди Бен. — Ще видиш още доста делфини през следващите няколко седмици. Не си струва да падаш във водата — гъмжи от пирани.

Тя седна, водена от здравия разум. Той опря крака си на носа, за да й прегради пътя.

— Я не ме плаши с пирани — укоризнено изрече Джилиън. — Знаеш, че мога да плувам.

Той се усмихна с половин уста. Повечето хора, които за първи път се намираха в долината на Амазонка, се страхуваха до смърт от пираните, предполагайки, че натопят ли пръста на крака си във водата, той ще бъде отхапан, преди да са се усетили. Джилиън знаеше, че единствено кръвта привлича хищните риби; щом не кървиш, можеш да се къпеш край тях, колкото си искаш.

— Ще ми бъде доста трудно да спра лодката и да те извадя от водата — рече той.

— Това ми звучи по-правдоподобно.

Бен си пое дълбоко дъх и шумно издиша с отметната назад глава. Лицето му изразяваше истинско задоволство.

— По дяволите, обичам тази река — заяви той, разпери ръце и ги отпусна отведнъж настрани. Тя отбеляза подигравателно, че движението „случайно“ я включи в прегръдката му, макар че лявата му ръка съвсем леко докосваше рамото й. — Амазонка е страхотно предизвикателство, трябва винаги да гадаеш промените в течението, да следиш приливите и отливите. Амазонските бури бушуват и вилнеят, сякаш се намираш в открито море. Но Рио Негро е страхотна река. Водата й е чиста, като че ли е дестилирана.

Ентусиазмът му не беше престорен и тя го слушаше с удоволствие, наслаждавайки се на делфините, които подскачаха край лодката.

— Реката все още е пълноводна — продължи Бен — иначе щеше да видиш повече делфини. Повечето са отишли в палмовите мочурища. По време на отлив делфините живеят в дълбокото.

— Кога настъпва отливът?

— Дъждовният сезон отмина, така че нивото на водата постепенно започва да спада и достига най-ниското си равнище през периода от октомври до края на годината. Местните жители обичат този сезон, защото тогава има богат улов на риба. Водното равнище ще спадне с около шест метра до започването на дъждовния сезон. Това тук ще представлява само бял пясък.

Дългоопашати папагали ара, сияещи в синьо и жълто, плавно се носеха сред високите палми. Снежнобяла чапла планираше във въздуха, дебнейки закуската си. Светлината беше толкова ярка, утринта — толкова свежа, че чак й причиняваха болка.

— Това е раят — рече Джилиън.

— За растенията и за животните може би, но не и за хората. Джунглата крие невероятни опасности. Толкова много съм пътувал по реките и винаги е различно. Ето защо все още съм тук след толкова много години.

Тя го изгледа любопитно.

— Откога живееш в Бразилия?

— От петнайсет години. Качих се без билет на един товарен кораб и слязох в Манаус. Намерих си работа като помощник на един водач. Този живот ми хареса и ето че все още съм тук.

Тя се почуди какво ли бе накарало един двайсетгодишен младеж да напусне родното си място с товарен кораб.

— Защо си се качил на кораба, искаше да обиколиш света без пари ли?

— Нещо такова — спокойно отвърна той, но самоувереният му тон не можа да я заблуди. Тя се намръщи, когато Бен започна да гали рамото й и се отдръпна от него. Той сви рамене, сякаш искаше да й каже „Само си опитах късмета“ и продължи да я докосва, като че ли не бе забелязал реакцията й. — Изчезнах веднага, щом завърших училище. У дома не ми беше лошо, но скучаех.

— Откъде си родом? Някъде от южните щати ли?

— Алабама е моят дом.

— Не се и съмнявам. — Кичур коса падна върху лицето й и тя го издуха с усмивка. — От петнайсет години живееш в Бразилия и все още говориш с южняшки акцент.

— Както викаше татко, аз съм такъв, какъвто съм. Ами ти откъде си?

— От Лос Анджелис. Аз принадлежа към онези редки същества, които са родени в Калифорния.

— Как така реши да станеш археоложка? Това е като да станеш речен водач — рядка професия.

— Татко беше професор по археология, така че израснах с тази наука. Може и да се дължи на гените, но никога не съм имала желание да избера друга професия. Страшно е забавно!

Той я изгледа с неприкрито съмнение.

— Сигурно се спукваш от смях, докато разкопаваш разни изгнили скелети.

Лодките бързо цепеха водата. Минаваха покрай доста плавателни съдове: повечето бяха канута с различни размери, но имаше и моторници. Докато реката все още беше пълноводна, всички пътуваха по вода. Бен разказа на Джилиън как по време на отлива местните жители ловят червеноперки, които се ценят много високо от любителите на аквариумите по целия свят. Въпреки това, тези хора тънеха в нищета, защото търговците откупваха улова им на нищожна цена или го разменяха срещу хранителни продукти.

Джилиън не беше толкова глупава, че да свали гарда, ала разговорът с Бен беше толкова приятен, че тя седя още дълго с него на носа, дори и след като слънцето напече нетърпимо. По едно време усети, че не може да издържа повече, скри се на сянка под навеса и се настани удобно върху кашоните с храна. Бен отново пое руля от Пепе. Джилиън реши, че този начин на живот й харесва.

Ако само тяхната лодка пътуваше нагоре по реката, щеше да бъде неописуемо щастлива. Състезанието с Бен бе напрегнато и възбуждащо, макар че тя в никакъв случай не искаше да му го покаже. Беше на път да отрие доказателства за съществуването на анзарската цивилизация — постижение което не само щеше да възстанови професионалния престиж на баща й, но щеше да издигне и собствения й авторитет до невероятни висини. Анзар щеше да бъде находката на живота й, нещо, за което всеки археолог би се съгласил да отрежат ръката му, а мнозинството можеха само да мечтаят. Неоткритите древни цивилизации се брояха на пръсти.

Всичките й проблеми се намираха във втората лодка. Не се обърна назад да я погледне, но потръпна при мисълта кой се вози в нея. Пътуването по реката щеше да бъде най-спокойната част от експедицията, но стъпеха ли веднъж на твърда земя, нямаше да може да избяга от Рик, Кейтс и Дутра. Дали в момента крояха коварни планове или вече си лазеха по нервите един на друг? Дали носачите щяха да тръгнат по гайдата на Кейтс или пък щяха да потърсят начин на съобщят на Бен онова, което успеят да подслушат?

Малко подир пладне се изви вятър и се разнесе грохотът на приближаваща буря. Запръска дъжд. Бурите са нормално явление в тропическите ширини, само времето, по което се развилняват, е различно. Бен начаса започна да търси закътано място, където да се скрият от бурята, защото силното вълнение лесно би могло да преобърне лодките. Ако разполагаха с по-стабилни плавателни съдове биха могли да продължат пътуването си, ала при това положение не му се искаше да рискува.

Тъкмо насочи моторницата към едно тихо заливче, когато забеляза, че там вече е хвърлила котва друга лодка. Имаше достатъчно място и за тях, но Бен обърна и промени курса обратно към течението на реката.

— Няма ли да хвърлим котва? — попита внезапно изникналата до лакътя му Джилиън.

— Не тук.

— Защо?

Той й хвърли един бърз поглед, преди отново да насочи изцяло вниманието си към бързо влошаващото се време, но той й бе достатъчен, за да забележи мрачния блясък в очите му.

— Това са контрабандисти.

— Откъде разбра? — попита тя и се извърна да огледа още веднъж лодката, която постепенно се скриваше от погледите им. Тя по нищо не се различаваше от останалите плавателни съдове, които бяха задминали от напускането на пристанището.

— От петнайсет години пътувам по тези реки. Натрупал съм доста опит.

— Дали щяха да стрелят по нас?

— Може би — проточено отвърна той. — Не искам да им се набутвам в ръцете.

— Има ли много контрабандисти по реката?

— Достатъчно, сладурче. Най-добре е да се държим далеч от тях.

Изобилието от контрабандисти по реката означаваше, че ако Кейтс докопаше червения диамант или някоя друга скъпоценност, нямаше да има проблеми да я изнесе от страната. Джилиън беше напълно убедена, че той е предвидил тази възможност.

Блесна светкавица, последвана от гръм и дъждовната завеса ги покри. Бен сложи ръка на рамото й и леко я обърна към брезентовия заслон.

— Влизай вътре и стой там. Доста ще се раздрусаме, преди да открия подходящ пристан.

Джилиън не гореше от желание да се измокри до кости, затова последва съвета му и се настани до един от коловете, на които се държеше навесът. Лодката се залюшка застрашително от бурното вълнение, а поройният дъжд заплющя по брезента. Хорхе, който се държеше за другия кол, се мъчеше да й каже нещо, но тя не можеше да го чуе от тътена на гръмотевиците. Лодката се наклони настрани, попаднала в браздата между две вълни, сетне опасно се килна назад.

Джилиън не беше уплашена: бурята не й се стори твърде силна и вълните — достатъчно високи, за да се намират в голяма опасност. Е, не й беше много приятно, но такива бяха обстоятелствата. Ако летеше със самолет, който се клатушкаше така обезпокоително, както лодката им в момента, тя щеше да си облече спасителната жилетка и да започне да си чете молитвата.

След няколко минути Джилиън усети, че моторницата завива и навлиза в по-спокойни води. Клатушкането намаля, но плющенето на дъжда все още им пречеше да разговарят. Беше настръхнала от студ и отчаяно притискаше колене към гърдите си, опитвайки се да се сгрее.

Пепе и Бен завързаха лодката за брега и се мушнаха под платнището да изчакат преминаването на бурята. Двамата бяха вир-вода, сякаш току-що излизаха от реката. Бен отметна мократа коса от очите си и се приближи до Джилиън. В очите му блестеше дързост.

— Добре се справихме! — каза той достатъчно високо, за да го чуе и тя. Съблече през глава мократа си риза и я захвърли настрана. Хорхе му подхвърли една кърпа, Бен я хвана ловко, първо избърса лицето и косата си, сетне разтърка раменете и гърдите си. През цялото време стоеше непосредствено пред Джилиън и не сваляше поглед от нея.

Голото му тяло пробуждаше у нея нездрави помисли и той много добре го съзнаваше. Ето защо я наблюдаваше с този израз на лукава насмешка и дебнеше и най-малката промяна у нея. Тя погледна преднамерено към твърдите зърна на гърдите му, почти скрити сред гъстите черни косми и облиза устните си. Забеляза как той неволно й отвръща, стягайки мускулите на корема си и го дари с триумфална усмивка. И тя можеше да играе подобни игрички.

— Искаш ли да ми изсушиш гърба?

Този път гласът му прозвуча почти като шепот, всъщност тя не можа добре да чуе думите, но ги разгада по движенията на устните му и се усмихна.

— Сигурен съм, че ще го направиш страхотно.

Джилиън потисна въздишката си. Не можеше да устои на желанието да го докосне. Като гледаше това великолепно силно тяло, устата й се напълни със слюнка. Това беше тяло на мъж, не на момче: с широки рамене и тъмни косми по гърдите, които се спускаха надолу по корема му. Загорялата му гладка кожа пращеше от здраве.

Бен повдигна ръката й, натика кърпата в нея и се обърна гърбом. Джилиън впи поглед в дълбоката бразда, следваща посоката на гръбначния стълб, в здравите мускули, които потръпваха при най-малкото движение. Не искаше да докосва кожата му, не искаше да усеща силата и покоряващата му топлина. Напротив, копнееше да го докосне, гореше от желание да се наведе напред и да притисне устните си до мускулестите му плещи, да прокара езика си по прешлените на гръбнака му. О, несъмнено той щеше да остане много доволен, но тя не можеше да си позволи да се поддаде на изкушението.

Тъй че бързо прокара кърпата по гърба му, без изобщо да докосва с ръка кожата му.

— Готово!

Бен се обърна, преметна кърпата около врата си и седна до нея.

— Ще намокриш храната.

Той погледна към сандъка, на който седеше.

— Няма проблем — това са палатките, те не хващат плесен.

Тъй като дъждът продължаваше да шиба платнището с неотслабваща сила, двамата седяха безмълвно един до друг. Щом бурята премина, Бен каза нещо на Пепе на неговия диалект и дребният, жилав индианец скочи на крака и напусна заслона. След миг моторът забуча и лодката потегли. Платнищата бързо бяха навити и слънчевата светлина и чистият въздух повдигнаха настроението им.

Бавно пътуваха нагоре по течението. Бен се излегна на сандъците, като уж случайно намести ръката си до бедрото й, Джилиън погледна надолу и също така „случайно“ се отмести.

Бен се изсмя тихо. Вече можеха да разговарят, и то така, че да не ги чуе никой.

— Не бъди толкова дръпната — рече й той. — Нали не си забравила, че сме комбина?

— Не съм забравила, че ти си по-добрият вариант от Кейтс и Дутра — поправи го тя.

Той изглежда се засегна.

— Нямаш ли ми доверие?

— Колкото на котка в клетка, пълна с канарчета.

— Само ми дай възможност и бъди сигурна, че ще те изям — рече той с толкова сладострастен тон, че сърцето й заби лудо.

Такъв индивид е трябвало да бъде затворен в клетка още преди години като особено опасен за нежния пол.

— Защо най-после не ми кажеш какво пише в твоята хитра карта? Може да има нещо, което не си дешифрирала правилно, а аз да го знам, тъй като тук съм в свои води.

— На моменти си жесток! — възхитено възкликна тя.

— Говоря ти напълно сериозно! — Той коварно придвижи ръката си и леко погали бедрото й. — Защо не ми кажеш? По-сигурно ще е, ако и двамата знаем пътя.

Джилиън рязко отблъсна ръката му.

— Няма да ти кажа, защото като нищо ще ме набуташ в другата лодка, ще ни зарежеш и ще се юрнеш да търсиш златото и скъпоценностите.

— Ти наистина не ми вярваш! — Бен изглеждаше ужасно обиден.

— Каквото щеш прави, но няма да ти повярвам. Няма да изкопчиш нищичко от мен, така че няма смисъл да ми прилагаш сваляческите си номера!