Сърцето на амазонката

14.

Рик отново се огледа:

— Това ли е той? — Настойчиво попита, очевидно разочарован.

— Освен ако не се заблуждавам — отвърна Джилиън. Но нямаше никаква заблуда. Виждаше това, което трябва. Каменните стени, които ги заобикаляха, бяха пълни с помещения, подобно на медните пити. Входовете към тях отдавна бяха превзети от джунглата, но тя все още можеше да различи някои очертания, както и известна повторяемост в растежа на лианите.

— И така, къде е онова съкровище, за което ми разказа? — настоя той.

— Ако има съкровище — пое си дълбоко дъх тя, — то може да е навсякъде. А може и не само ние да сме намерили това място.

Като се мръщеше, Кейтс се приближи към нея.

— Какво искаш да кажеш с това ако има съкровище? Защо, по дяволите, мислиш, че сме дошли? Ако си ни излъгала…

Внезапно Бен застана до нея.

— Никой не знае какво има тук — каза той с равен тон, в който въпреки всичко се усещаше заплашителна нотка и това възпря Кейтс. — Много неща могат да се случат през четиристотин години.

— Какво ще правим сега? — попита Рик.

— Ще направим лагер. Това е най-важното нещо. Това място със сигурност няма да ни избяга.

Джилиън почти умираше от нетърпение да започне да търси, но знаеше, че Бен е прав. Най-напред разчистиха голяма площ, като през това време тя се изправи на нокти, да не би да унищожат някоя археологическа ценност. Но нищо не попадна под проблясващите остриета, освен храсти, лиани и малки дръвчета. Нямаше много високи дървета в тази закътана долина и се чудеше защо. Имаше много светлина, но растителността, макар и гъста, като че ли не растеше на голяма височина. Причината за тази странност, каквато и да бе тя, представляваше част от характерните особености на Анзар, а тя с нетърпение очакваше да започне да разкрива тайните му.

Разположиха палатките на по-голямо разстояние една от друга, отколкото когато пътуваха. И тя почувства това странно чувство на сигурност. Нищо не ги заплашваше в тази защитена каменна чаша. Все пак Бен опъна палатката й непосредствено до неговата.

Не очакваше, че в тази затворена долина ще духа вятър, но изглежда че постоянно полъхваше хладен бриз и въздухът беше лек, почти прохладен. Сигурно нощем ставаше оста хладно.

— Моля всички да внимават къде стъпват — каза тя. — Може да има купи, гърнета, други неща, които да се търкалят навсякъде.

Всички археологически находки щяха да са покрити с мръсотия, която се е натрупвала с години, и тя беше виждала как подобни ценности се въргалят по земята.

Все още имаше достатъчно светлина, след като построиха лагера, и Бен плъзна ръка около талията й.

— Разходи се с мене — нежно я помоли той.

— Защо? — изгледа го тя подозрително.

— Трябва да говорим.

— За какво?

— По дяволите! — въздъхна той. — И ти ако не си най-недоверчивата жена, която някога съм срещал, режа си главата. Просто ела с мене, моля те.

— Добре — каза тя, като се цупеше. — Но не си мисли, че съм се съгласила за други неща.

— Кога ли си се съгласявала? — въздъхна пак той.

Не беше лесно да вървят през гъстата растителност. Той носеше мачетето и изсичаше пътя пред тях. След няколко минути Джилиън попита:

— Защо правиш това? Или просто ти е нужно физическо упражнение?

Той погледна назад, за да се увери, че никой не ги преследва. Вече бяха достатъчно далече, за да може някой от другите да чуе какво си говорят, а ако се опиташе да се прокрадне през храстите, щяха да го усетят.

— Оттук нататък има много клони — каза той. — Рекох на другите да внимават за Кейтс и Дутра. Ако се започне нещо, съм им казал да се разпръснат и да се опитат да се измъкнат кой както може. Предполагам, че все още сме относително в безопасност, освен ако не откриеш някакъв голям червен скъпоценен камък, макар че по-вероятно е да намериш злато. Тогава ще ни убият за нула време.

— Знам.

Тя разбираше всички трудности, свързани с намирането на Каменния град, и въпреки казаното от нея, че вече може и да е разграбен, не вярваше в това. По всяка вероятност те бяха единствените човешки същества, които бяха влезли в тази изолирана каменна чаша, откакто Анзарската цивилизация беше загинала.

— Играта свърши. Носи винаги пистолета си със себе си.

— Да, разбирам.

— Ако нещо стане, не чакай да видиш как ще се развият нещата. Бягай към тунела и гледай да се измъкнеш оттук. Тичай възможно най-бързо и не се спирай да вземаш нищо. Ще те настигна от другата страна. Каквото и да правиш, не се оставяй в този капан тук. Това място ме кара да се чувствам неудобно, тъй като има само един изход. Страшно ми се иска да намерим и друг.

— Не вярвам. Точно този тунел е запазил Анзар така добре скрит досега.

— Да, но въпреки това те са измрели.

— Чудя се какво ли е станало с тях. — Не можа да се сдържи, очите й се напълниха със сълзи. — Разбира се, това ще възстанови реномето на татко, но тук е живяло специално племе, което един ден просто е изчезнало. Да се разбере какво е станало с тях е важно.

— Може би са хванали някаква болест, ако са контактували с европейци. — Сви вежди, след като толкова дълго беше останал сериозен. — Или може би, ако наистина са били само жени, са умрели от скука.

Тя го изгледа свирепо.

— Понякога ми се иска да ти прасна един в лицето.

— На твое разположение съм по всяко време, когато искаш някакъв физически контакт с мене, скъпа. Ще се радвам да се сборичкаме някой ден. — Хилеше се по начина, който така я вбесяваше, нагло, колкото можеше да се хили само един мъж.

— Знаеш ли какво си? — попита настойчиво тя, свивайки зеници.

— Не, какво? Любовник? Светлината на твоя живот? Мъжът на твоите мечти?

— Лайно! — каза натъртено тя и се отдалечи, като го остави да се залива от смях.

Под нейното ръководство изследването на Каменния град започна бавно и внимателно на следния ден. Трябваше да се разчисти още растителност, за да се открие пътят до уединените помещения, и докато работеха, започнаха да се появяват малки парченца от ежедневния живот на анзарите. Хоаким намери част от нащърбена каменна керемида, която, след като внимателно разчистиха наоколо, се оказа част от фонтан. Джилиън фотографира находката от всякакъв ъгъл и направи подробни записки.

Започнаха да откриват керамични чирепчета, които също бяха фотографирани и описани. Джилиън никога не беше била толкова щастлива през целия си живот. Те не правеха история, те я разкриваха и научаваха много за неизвестен до този момент аспект от човешкия живот на земята. Когато обработваше парче от керамичен съд, върху което все още се бяха запазили глазура и рисунки под нея, тя изпитваше страхопочитание към факта, че преди стотици години някой беше направил този съд и го беше изрисувал, за да направи живота си красив, а след това го беше използвал всеки ден. Чувстваше се като че ли държи в ръцете си времето и това по някакъв невероятен начин я успокояваше. Индивидите измираха, но животът продължаваше.

Странно беше, че след четири дни именно Дутра намери първия стръмен път към помещенията. Той не се интересуваше от стари натрошени грънци, но след сблъсъка си с Бен, използваше животинската си сила, за да разчиства растителността от големи пространства. Изливаше агресивността си във физическото усилие, като изкарваше враждебността си върху всеки клон или лиана, които му се изпречваха на пътя.

Неизползваната от векове стръмна пътека, беше започнала да се руши. Бе покрита с отпадъци, но човек не можеше да сгреши предназначението й. Незабавно започнаха да я разчистват, макар че Джилиън ги тормозеше да внимават и това отново забавяше работата. Пътеката водеше до един по-широк път, който обикаляше по края на каменната чаша и от него се влизаше в отделните помещения. Тъй като имаше помещения и на по-голяма височина, тя предположи, че към всяко ниво водят различни наклонени пътеки. Каменният град беше построен на концентрични пластове и можеше да приюти стотици хора.

Широкият път също беше затрупан с отпадъци, както и стръмната пътека и тя предполагаше, че има много археологически находки, но най-важно беше да влязат в помещенията. Помещенията, в които бяха живели анзарите и който трябваше да съдържат най-големите богатства. Джилиън знаеше, че нейната идея за съкровище се различава от тази на останалите, но възможността да опише физически Анзар беше безценно богатство за нея.

Разбира се в помещенията бяха влизали животни. Вътре бяха мътили птици и различни същества ги бяха използвали през вековете като убежище. Докато разглеждаше първото помещение, тя си помисли колко хубаво би било, ако всичко се беше запазило, както е било, но природата никак не се беше съобразила с това.

Първото помещение беше малко, не повече от два и половина квадратни метра, и макар че внимателно преся боклуците, не можа да намери някаква следа за какво се е използвало то, поне при първоначалния оглед. Нямаше парчета керамика, които да подсказват, че в него се е готвело, или пък да посочват начина на готвене. Нищо не напомняше за пещ или огнище, нямаше сажди или въглища. Всичко, което откри, беше една малка змия, която незабавно се стрелна към друго скривалище, щом Джилиън я побутна с пръчката, която използваше, за да проверява какво има под отпадъците.

Тя обаче не се отчая. Имаше стотици такива малки помещения и не всички щяха да бъдат толкова празни. Да не намериш нищо беше точно толкова важно в работата на археолога, колкото и да направиш откритие, макар и не толкова емоционално задоволяващо или вълнуващо. Тя фотографира помещението и го записа в дневника.

Бен подаде глава:

— Не се пъхай в тези помещения сама — каза той раздразнително.

— Защо? Да не мислиш, че има змии? — попита тя с широко отворени очи.

— Разбира се, че има, но ти още не си ги видяла.

— Бъркаш — продължи да ръчка с пръчката из боклука тя. — Точно преди да си подадеш главата една мъничка змиичка си плю на петите и изчезна.

Бен стисна зъби и за момент в погледа му проблесна гняв. След това се отпусна и й се ухили:

— Все забравям, че не си новак в тая работа. Значи не се страхуваш от змии, а?

— Не. Пазя се от тях, но не се страхувам.

— Само че змиите не са единствената опасност, с която можеш да се сблъскаш на такова място.

— Вярно е.

— Нямаш и намерение да ми обърнеш внимание, нали? — попита я той отчаяно. — Ще продължиш най-безгрижно да се разхождаш из тези стаи.

— Това ми е работата.

— А пък моята е да те пазя. Отсега нататък, ако аз не съм с тебе, някой друг от мъжете ще те придружава.

— Нямам нищо против — отвърна тя разсеяно.

Всъщност тя въобще не му обръщаше никакво внимание, помисли си той. Беше погълната изцяло от ровичкането с пръчката, като от време на време клякаше, за да разгледа нещо внимателно. Работата й стоеше над всичко. Вбесяващо беше, но почувства как се размеква по странен начин, докато я наблюдава. Просто си беше Джилиън. Обичаше работата си и щеше да пренебрегва всичко останало, докато се занимаваше с нея. Единственото, което можеше да направи беше да я наблюдава възможно най-отблизо и да не забравя, че тя е най-способната жена, която е срещал някога. Знаеше какво прави, освен това имаше солидна опора в реалността.

Не можеше да не е смаян от факта, че всъщност откриха това място. Много повече би му харесало, ако бе принудена да признае, че такова място не съществува. Това би я разочаровало горчиво, но щеше да е по-безопасно за всички тях. Сега се чувстваше така, като че седят върху вулкан, който всеки момент ще изригне. В момента всичко изглеждаше спокойно, но ако намереха проклетата Императрица, или пък злато, играта щеше да загрубее. Не беше лошо да е готов за всичко, така че вече беше планирал някои неща. Ако нищо не се случеше, щеше да продължи, както обикновено.

Тъй като искаше да държи под око Кейтс и Дутра, нареди на Хорхе да бъде постоянно до Джилиън и да й помага, както заради нейната безопасност, така и защото рамото й още беше подуто. Не му се искаше тя да злоупотребява с ръката си.

Джилиън беше щастлива в компанията на Хорхе. Беше приятен и работеше неуморно. Не беше кой знае колко ентусиазиран от счупените грънци и странните боклуци, които намираха, но беше напълно доволен да й помага да ги търси.

За щастие другите помещения съдържаха повече неща от първото. Тя много внимаваше да записва спецификата на всяка находка: местонахождението й, описание, състояние. Нямаше да може да носи много, ако въобще успееше да вземе нещо, а не искаше да унищожава каквото и да е доказателство, което би помогнало при разкриването на загадката на Анзарската цивилизация и при определяне нивото на нейния прогрес. Покритите с глазура и рисунки чирепи, които беше намерила досега, означаваха, че са използвали пещи, но досега не беше открила никаква следа тях. Щеше да й отнеме много време да открие и да свърже археологичните находки и доказателствата, които биха дефинирали Анзарската цивилизация.

С всеки изминат ден Кейтс ставаше все по-нетърпелив — не намираха нищо друго, освен както казваше той „боклуци“.

Джилиън също беше, ако не нетърпелива, то разстроена до известна степен, че не намира нищо друго. Дали мястото не е било открито и разчистено от грабители преди тях? Ако се беше случило това, никога нямаше да научат много за цивилизацията на Анзарите от онова, което бе останало.

Пресяваше внимателно още една купчина отпадъци, когато внезапно разбра, че е извършила монументална глупост. Развълнувана, че е открила тунела, както и това, което със сигурност беше Каменния град, тя беше забравил за инструкциите.

Инструкциите не свършваха с тунела. Имаше и други указания, които по всяка вероятност водеха директно към Сърцето на императрицата.

Спря работа и се усмихна на Хорхе.

— Мисля, че за днес стига толкова — каза тя. — Рамото ми се обажда и съм уморена.

— Трябва да си почивате — каза той със плахата загриженост, която често пъти беше показвал напоследък.

— Ще си почина — съгласи се тя и се върна в лагера. Повечето от мъжете вече бяха тук, отегчени от необходимостта да разчистват достъпа до малките помещения, които толкова много си приличаха и не предоставяха нищо вълнуващо. Тя вървеше половин ден след тях, така че спирането на работата им нямаше значение. Бен също беше там и седеше с кръстосани крака на земята, докато почистваше и смазваше оръжията си. Предупреден за нейното присъствие от някакво шесто чувство, той се огледа, за да я види. Тя му се усмихна, но не направи никакъв опит да разговаря с него. Вместо това влезе в палатката си.

Бен продължи работата си, но изразът на лицето му стана замислен. През седмиците, когато бяха заедно, той си беше изработил навика да наблюдава Джилиън, да я изучава отблизо, за да може да открие някое незащитено място в бронята й, което да му позволи да стигне до нея. Станал беше експерт в улавянето и на най-малките отклонения в поведението й и сега целият беше нащрек. Тя замисляше нещо, но какво ли?

Джилиън седеше със скръстени крака в палатката си с отворен бележник в скута си и кодираните инструкции на земята пред нея. Въпреки че беше запомнила инструкциите още преди седмици, когато ги написа отново черно на бяло на английски, мисълта й като че ли се проясни. После дълго гледа бележките си. Някакъв звук около палатката й я стресна и тя бързо мушна листа хартия под надуваемия дюшек.

Бен отвори палатката и пропълзя вътре, като я изтика към дъното.

— Заповядай — покани го тя саркастично.

— Благодаря — намигна й той. — Вече влязох. Е, какво става?

Настани се до нея и тя разбра, че няма да се махне оттук, докато не получи задоволителен отговор. Игривото намигване беше само камуфлаж на желязната му решителност.

Джилиън издърпа листа от тефтера изпод дюшека и му го подаде.

— Спомних си, че инструкциите не свършват с намирането на тунела. — Внимаваше да говори тихо, така че гласът й да не се чува отвън.

Бен прочете написаното.

— Какво ще правиш с това?

— Не знам. — въздъхна тя и погледна нерешително. — Това, което намерих досега, не може да се нарече съкрушително, като да кажем Гробницата на Тутанкамон или находките край Уозала. Намерих доказателство, че тук са живели човешки същества, но нищо, абсолютно нищо, което да посочва, че това племе не е било известно. Има едно чудо — тунелът, който ни изведе дотук, но нищо повече. О, археолозите ще бъдат заинтересувани, разбира се, и в крайна сметка всички ще се насочат насам, но не съм успяла да намеря нещо, от което да гръмне пресата. Исках нещо, което наистина да разтърси археологията като наука, нещо, което да принуди всички да признаят заслугата на татко — нещо, което му дължат, а все още не съм намерила подобна драматична находка.

— Освен ако не е тук — повдигна той хартията.

— Да.

— И, ако го намерим, ще си имаме страхотни неприятности.

— Да — повтори мрачно тя.

Той хвана брадичката й и я повдигна нагоре, докато я гледаше с кисела усмивка. След това се наведе и я целуна.

— Значи аз ще търся скъпоценния камък, докато ти отвличаш вниманието на лошите — промърмори той. — Ако Сърцето на императрицата е там, ще ти кажа и тогава ще решим какво да правим. Няма смисъл да се тревожиш за камъка, след като той може въобще да не съществува.

— О, съществува, и още как!

— Тогава съществува и шансът някой друг преди нас да го е изнесъл оттук още преди столетия. Никой не оставя огромни скъпоценни камъни да си стоят на едно място, дори и ако са свързани с някакви суеверия. Дори не е известно някакво прилично проклятие, което да виси над Сърцето на императрицата и да го пази.

— Но за нас може да се превърне в истинско проклятие.

— По-късно ще решаваме дали е така. Дори и да не е там, мога да намеря нещо друго, което да ти хареса. Кой знае? Може би тези хора са скрили всичките си интересни неща там.

— От това което виждам, точно така са постъпили.

— Тогава ще го намерим утре.

Тя захапа долната си устна, загледана втренчено в него. Преди месец не би му поверила дори обеда си, камо ли нещо толкова важно. Но след това беше придобила навика да му поверява живота си. Тъй като нейният живот беше безкрайно по-важен от Сърцето на императрицата, не виждаше някаква причина да не му позволи да търси скъпоценния камък.

— Ще внимаваш, нали? — прошепна тя. — И ще се пазиш да не те проследи някой?

— Обещавам ти. И ако намеря нещо, ти ще си първата, която ще разбере.

Бен не направи нищо необичайно на следващата сутрин. Отиде с другите до първия етаж на помещенията и помогна да се разчисти достъпа до още няколко, след това остави Джилиън и Хорхе да ровят наоколо, докато останалите се върнаха в лагера. Кейтс рядко изпускаше Джилиън от очи тези дни, така че той остана горе. Бен си намери работа из лагера, като свърши някои дребни неща, след това се настани на сянка, като че ли се канеше да подремне. След като обядва, Дутра легна да спи.

Когато хъркането, което идваше от огромния му гръден кош стана равномерно, Бен се изправи, метна пушката на рамото си, както правеше винаги, въпреки че досега не бяха открили тук нещо опасно освен няколко змии и излезе бавно от лагера. Никой не му обърна особено внимание. Предишната нощ предвидливо беше скрил фенерчето си извън лагера и сега го извади, като се надяваше, че няма да има нужда от него.

Съвсем естествено бяха започнали да изследват местата, които бяха разположени най-близо до лагера. Кодът на Джилиън посочваше, че Сърцето на императрицата се намира в специално помещение, разположено точно срещу изхода от тунела. Когато изучаваше каменната чаша, той беше забелязал, че далечният й край е малко по-висок, като по този начин му предоставяше визуален ориентир дори и тогава, когато не виждаше отвора на тунела. Чашата беше поне миля широка и половин миля дълга; дъното й бе обрасло с дървета и храсталаци. Поради някаква причина дърветата го тревожеха. Защо не бяха по-големи? След като толкова много слънчева светлина навлизаше в долината, тук трябваше да растат гиганти. Въпреки че валеше всеки ден, тежките дъждове не можеха да причинят такава ерозия на почвата, както в долината на Амазонка. Почвата се задържаше в долината.

А и как точно се оттичаше водата? Трябваше да се оттича някак си, иначе тук отдавна щеше да има езеро, вместо много богатата почва под краката му. Именно тази богата почва го караше най-много да се чуди на големината на дърветата.

Освен ако не бяха достатъчно стари.

Изведнъж спря и се загледа в лъскавата кора на едно дърво. Тръпки пролазиха по гърба му. Е, това беше наистина дива мисъл! Дали пък дъното на каменната чаша не е било изчистено от всякаква растителност допреди много скоро? Дали анзарите не са изчезнали само преди няколко десетилетия, а не века?

Не, не беше възможно. Ако това беше станало в по-късни времена, Джилиън щеше да открие много повече доказателства за тази цивилизация.

Освен ако не се бяха махнали оттук и взели повечето от нещата си със себе си.

Той поклати глава. Трябваше да спре да мисли за подобни неща. Трябваше само да се погрижи за най-важното — да намери мястото, посочено в бележките на Джилиън.

Пресичането на долината беше трудна работа, защото не искаше да използва мачетето и да оставя след себе си път, който дори Кейтс би могъл да използва. Но от друга страна, и да просича пътя пред себе си, щеше да бъде много трудна работа. От време на време спираше, за да се увери, че никой не го следва. За това също бе необходимо време, но успя да стигне до другия край на долината след около час.

Отблизо пукнатината в скалата се виждаше ясно, но изкачването до нея беше проблем. Ако се спазваше някакъв принцип, би трябвало да съществува една от онези издълбани в скалата пътеки, които водеха към вътрешността, така че той започна систематично да търси. Трябва да беше щастливият му ден, защото я намери само след няколко минути.

Изкачи се по нея и, когато стигна върха, забеляза нещо странно. За разлика от другите пътеки, които бяха намерили, тази беше двойна. От другата страна имаше подобна пътека, с която първата образуваше обърнато надолу V на равнището на първия етаж.

Точно пред него, според инструкциите на Джилиън, се намираше изграденият в скалната пукнатина храм на анзарите. Погледна нагоре и отново тръпка пролази по гърба му. Високо над главата му се извисяваха огромни каменни колони, които бяха изсечени в самата скала. Бяха почти скрити от пълзящата растителност, но все пак можеха да се различат.

Приближи се и започна да търси вход в гъстата жива зелена завеса, като тикаше една дълга пръчка из растителността. Когато тоягата се натъкна на твърда скала, той се премести на тридесетина сантиметра и опита пак. При четвъртия опит пръчката пропадна в празнота и той разбра, че е намерил каквото търси.

Все пак щеше да използва фенерчето. Раздели лианите с ръка и ги задържа настрани. След това освети огромната зала, която се разкри пред него. Това, което видя, го накара да изругае тихо

Статуи. О, по дяволите! Огромни статуи, изсечени от камък, фигурите бяха по-големи от нормалните, високи може би два метра, без да се смятат постаментите. Заедно с тях се извисяваха до три метра.

Изработката им беше съвършена и надминаваше всичко, което беше виждал от културата на инките или майте, макар че стилът беше подобен. Чертите на лицата не бяха така преувеличени, пропорциите бяха по-нормални. Сега гърбът му беше станал напълно безчувствен от лазещите го тръпки и изведнъж усети, че задържа дъха си. Насили се да издиша, но не можа да се отърси от все по-силно обземащото го чувство на страхопочитание и неверие.

Статуите бяха на воини. Всеки въоръжен с различно оръжие, някои с копия, други с лък и стрели, трети със сопи.

И всички бяха жени.