Сърцето на амазонката

23.

Манаус беше поразителен. Толкова много народ, толкова много шум… Със самолета на сеньора Саяд пристигнаха за нула време. Вместо дни пътуването бе траяло само няколко часа.

Бен се разпореди самолетът да бъде върнат на сеньората; сетне взеха такси от аерогарата до хотела, където преди бе отседнала Джилиън. Благодарение на сеньора Саяд и семейство Мораес изглеждаха прилично, с крива усмивка си помисли тя. Анхелина Мораес сияеше, че е успяла да събере двамата влюбени и дори настоя Джилиън да използува грима й.

Когато пристигнаха в хотела, Бен я избута настрани и нае апартамент.

— Апартамент? — прошепна тя. — Но аз нямам толкова пари.

— Аз имам. Не се притеснявай.

Взеха личните й вещи от управителя, който облекчен й върна писмата и я поздрави с усмивка за успешното завръщане. Попита я какво е станало с господата, но Бен му даде знак с глава. Управителят бързо смени темата на разговора и не даде възможност на Джилиън да му отговори. Сетне лично ги придружи до апартамента им.

Бен струпа вещите на Рик в един ъгъл и докато Джилиън разопаковаше дрехите си в спалнята, той се обади по телефона на управителя и му разказа какво се е случило. Каза му да постъпи с личните вещи на Кейтс както намери за добре. Сетне се разпореди да донесат някои от собствените му дрехи в хотела.

Джилиън го чу, че говори по телефона, но не се приближи до вратата, за да разбере за какво става дума. Изобщо не бяха разговаряли за „Сърцето на императрицата“. Тя се чувстваше като пребита от умора. Бен беше променил правилата на играта и тя не знаеше как ще продължи нататък. Искаше й се единствено да се наспи, а като се събудеше, може би щеше да събере достатъчно сили, за да се хвърли отново в битка.

Бен влезе в спалнята.

— Ще вечеряме в стаята. Легни и си почивай.

— Какво правиш обикновено, когато се завърнеш от дълго пътуване? — мързеливо го попита тя.

— Купувам си бутилка уиски и се изчуквам с някоя мацка.

— Днес няма ли да спазиш традицията?

— Много си уморена. Мога и да почакам — отвърна той.

Тя едва не припадна, когато чу тези думи да излизат от устата на Бен Луис. Той се намръщи, взе я прегръдките си и я сложи на леглото. Сетне събу обувките й, съблече я и зави.

— Заспивай. Това е заповед.

— Сама ли? — учудено попита тя. Той я изгледа с насмешка.

— Щом искаш да спиш, трябва да те оставя сама — рече той, дръпна завесите и намали термостата. — Ще бъда в съседната стая.

Джилиън се отпусна в широкото легло. Направо потъна сред възглавниците. Последната й мисъл бе, че Бен сигурно ще й покаже страхотни номера в това легло…

След половин час Бен надникна, за да се убеди, че Джилиън е заспала. Дишането й беше дълбоко и равномерно. Той тихо затвори вратата, седна и започна да води телефонни разговори.

На следващата сутрин тъкмо привършваха със закуската, когато на вратата се почука. Бен стана и се върна с голяма кутия и куфар.

— Какво е това? — попита Джилиън, следвайки го в спалнята, където той постави кутията и куфара върху леглото, което още не бяха използвали истински. Той я бе държал в прегръдките си през изминалата нощ, но бе настоял тя да се наспи.

— Куфарът е мой — отвърна той. — Снощи се разпоредих да донесат някои от дрехите ми. Кутията е твоя.

— Аз нямам такава кутия — възрази Джилиън.

— Имаш.

— За пръв път през живота си виждам тази кутия.

— Ще я отвориш ли най-сетне! — отчаяно извика той.

Доволна от бурната му реакция, тя отвори капака на кутията и разстла съдържанието й на леглото. Пред очите й лежеше скъп костюм, какъвто богатите дами обикновено носеха на обеди, с тясна пола до коленете и дълго вталено сако. Полата беше в бледо розово, елегантната блуза — в бяло, а сакото беше на розови и бели райета. Костюмът беше от естествена коприна и сигурно струваше повече от петстотин долара. В кутията имаше и копринени чорапи и подходящи обувки.

Джилиън се взираше в скъпия тоалет.

— За какво ми е този костюм?

Бен бе извадил от куфара си хубав костюм и вече събличаше дрехите си.

— За да го облечеш — отвърна той. — Хайде по-бързо. Съжалявам, че ще ти се наложи да обуеш чорапи в тази жега, но не можеш да носиш такъв костюм с боси крака.

— Ама защо трябва да го обличам? — отново попита тя.

— Заради мен. — Бен погледна часовника си. — Разполагаш с двадесет минути.

— За какво?

— За да се облечеш.

— Какво ще стане, ако не се облека?

— За Бога, просто се облечи! — извика той. С всяка измината минута ставаше все по-нервен.

Непрекъснато я подканваше да побърза и настоя да се гримира, като стоя през цялото време до нея в банята, докато Джилън се пудреше и червеше.

— Изнервяш ме — оплака се тя.

— Аз ли те нервирам? — измърмори той.

— Какво си намислил, Бен? Добре те познавам. Ти си хитър и коварен.

— Така е. Това червило не ми харесва. Сложи си червено.

Тя го изгледа възмутено в огледалото.

— Не и с розов костюм.

— Добре де. Откъде всички жени разбирате толкова много от тия неща?

— Много просто. Слагаш си червено червило и розова блуза и виждаш, че не изглеждаш добре. После си слагаш по-светло червило и нещата си идват на местата. Ти какво си мислеше, че способността да съчетаваш цветовете е страничен ефект на овулацията ли?

Той реши да не отговаря на въпроса й.

Тя тъкмо си сложи червилото, когато Бен я хвала за лакътя и измъкна от стаята.

В асансьора тя му хвърли смразяващ поглед.

— Какво става тук? Не знам вече какво да мисля. Не обичам изненадите. По-добре ми кажи какви си ги забъркал!

— О, Боже! — прошепна Бен.

Вратата на асансьора се отвори и върху тях налетя управителят на хотела.

— Всичко наред ли е, сеньор Луис?

— Отлично, сеньор Хобим. Всичко готово ли е?

— Да, сеньор. Всички ви очакват.

— Кои са тия „всички“? — изръмжа Джилиън.

— Ще видиш. — Ръката му здраво обгърна талията й и я бутна напред. От чувство за благоприличие трябваше да се движи до Бен.

Сеньор Хобим ги отведе до голяма зала за конференции и отвори вратата. Бен я избута вътре и около трийсет души, повечето от които мъже, се втурнаха към тях. Луис бързо застана пред Джилиън, избута хората назад, сетне я поведе към трибуната, издигната в единия край на залата.

Прожекторите светнаха и ги окъпаха в ослепителна светлина.

Заваля порой от въпроси на английски и португалски. Тя долови думите „Анзар“ и „амазонки“ и хвърли на Бен унищожителен поглед. Беше я изкарал пълна глупачка. Беше събрал всички тия хора тук, но те щяха да й се изсмеят в очите, защото не разполагаше с никакви доказателства. На трибуната бяха монтирани микрофони, имаше и маса с два стола. Бен седна на единия и й посочи другия.

— Моля, заемете местата си! — каза той в микрофона. Дълбокият му глас отекна в залата. — Колкото по-бързо се настаните, толкова по-бързо ще отговорим на въпросите ви.

След малко залата затихна.

— Сред вас има представители на бразилското министерство на паметниците на културата, както и на пресата. Г-ца Шърууд ще направи кратко изявление за своето откритие, след това първо ще отговори на въпросите на представителите на правителството. Сигурен съм, че по този начин дамите и господата от пресата ще се сдобият с повече ценна информация, тъй като хората от министерството ще зададат конкретни и целенасочени въпроси. Моля за вашето внимание!

Той се обърна и кимна на Джилиън, а под масата голямата му топла ръка покри нейната и я стисна окуражително.

Тя бе свикнала да говори пред публика, защото го бе правила често, но сега гърдите й се свиваха от някакво странно чувство. Джилиън изложи накратко как е намерила бележките на баща си за древния град и племето на анзарите, сетне разказа и преданието. Обясни как заедно с брат си и един негов приятел са организирали експедиция, за да докажат правилността на теорията на баща й и как двамата мъже са загубили живота си в джунглата.

Видеокамерите бръмчаха в гробната тишина.

— Ние открихме Каменния град на анзарите. Той наистина е издълбан от камък и сигурно е бил обитаван от хиляди жители. Не успяхме да открием много предмети, което ме наведе на мисълта, че анзарите са напуснали града и са отнесли всичко със себе си. Но са ни оставили своя величествен храм. Вътре е разположен един-единствен гроб, с барелеф, изобразяващ мъжка фигура. В храма се издигат статуи на жени-воини…

Тя не можа да продължи, защото залата бръмна като кошер, гъмжащ от сърдити пчели. Както трябваше да се очаква, пресата не уважи молбата на Бен представителите на Министерството на паметниците на културата първи да зададат въпросите си.

— Твърдите, че сте открили амазонките, така ли, г-це Шърууд? — попита един репортер от радиото.

— Историците ще хвърлят светлина върху този въпрос. Каменният град тепърва ще бъде обстойно проучван. Съобщих само, че сме открили статуи на жени-воини.

— Каква е височината им?

— Около три метра, заедно с пиедестала.

— Баща ви свързан ли е с военното разузнаване? — извика друг репортер.

— Не. Той беше професор по археология.

— За Сайръс Шърууд ли става дума?

— Да — напрегнато отвърна тя.

— Той не е ли известен като „Шантавия“ Шърууд?

— Да. Но това откритие доказва, че той изобщо не е бил шантав. Професор Шърууд е бил напълно прав.

— Какво представлява кодът?

— Баща ми го измисли, когато бях още дете. Основан е върху Господната молитва.

Бен я изгледа с невярващ поглед.

— Синьорина Шърууд — обърна се към нея брадат господин с двуреден костюм, вероятно служител в министерството. — Какво доказателство за тази приказна находка можете да ни представите?

В залата се възцари гробна тишина.

— Снимки? — настоя господинът. — Образци? — Тя не му отвърна и той тежко въздъхна. — Синьорина, подозирам, че това е една от онези шеги, които покойният ви баща толкова много обичаше.

— Може би — намеси се Бен — вие дължите извинение на г-ца Шърууд и баща й. Ние разполагаме с доказателство.

Джилиън побеля като платно. В този миг тя проумя всичко. Изгледа го като замаяна, когато Бен се наведе и измъкна едно пакетче изпод трибуната.

— Бен — тихо прошепна Джилиън.

Той махна с ръка, в очите му заиграха познатите дяволити пламъчета. Бен Луис постави пакетчето на трибуната и го разтвори.

Червеният камък грейна ослепително под ярката светлина на прожекторите.

— „Сърцето на императрицата“. Червен диамант, един от най-редките скъпоценни камъни в света. — Камерите бясно щракаха, репортерите крещяха. Господинът от министерството зяпаше с увиснала челюст. — Мисля, че трябва отсега нататък да се нарича „Камъкът на Джилиън“.

— Не мога да повярвам — прошепна Джилиън. Отново се намираха в апартамента. Той успя с огромни усилия да я измъкне от бръмчащата зала. „Сърцето на императрицата“ се намираше под любящото попечителство на министерството, което организираше нова експедиция и археолози от целия свят се молеха да бъдат включени в нея. „Сърцето на императрицата“ щеше да бъде показано в информационните емисии по целия свят.

— Много драматично беше наистина — съгласи се Бен. — Голямо шоу! Като си помислиш само, че камъкът беше там, още преди те да влязат.

— Не това — каза тя. Гледаше го с широко отворени очи, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Той бързо я сграбчи, метна я на леглото и я притисна с едрото си тяло.

— Не ми беше много трудно да стигна до това решение — призна си той. — Когато ме заряза, разбрах, че трябва да избирам между теб и камъка и предпочетох теб.

— Но парите…

— Да, камъкът щеше да ми донесе много пари, но аз не съм бедняк. Трябва да имам към четвърт милион в банката.

— Долара? — слисано го попита тя.

— Разбира се. Имах страхотни планове за диаманта, но ще продължа да работя като водач. И без друго ще ми е скучно.

Тя го прегърна през врата. Сълзите бяха напуснали очите й и той се успокои.

— Този път изобщо няма да мога да си почина — каза той. — Тия твоите хора за колко време ще се подготвят?

— За седмица, може и по-малко.

— Пътува ли ти се пак?

— Защо не?

— Но този път ще си вземем двойна палатка.

— Това звучи добре.

Той погледна към часовника си.

— Имаме и друга работа. О, по дяволите, не исках да ти смачкам костюма.

— Каква работа? — изстена тя. — Бен, не мога да понеса още една изненада.

— Ще се женим — небрежно заяви той, изправи се и я дръпна нагоре. — Е, може би не точно днес. Не съм го правил преди, така че не знам колко време отнема. Но поне да завъртим колелото.

Тя замръзна на мястото си.

— Ще се женим ли?

— Да-а-а. И аз съм точно толкова изненадан, колкото и ти — рече Бен и я прегърна. — Тъкмо щях да ти направя предложение, и ти намери диаманта, Знаех си, че няма да се съгласиш, докато този проклет камък бе помежду ни и затова се отървах от него. — Сетне по лицето му бавно полази тревога. — Нали ще се омъжиш за мен? Аз не съм направен от най-добрия материал за съпрузи, но иначе пък съм си веселяк.

— И то какъв — тихо отбеляза тя. Коленете й се подкосиха, прималя й и тя опря глава на гърдите му.

— Та какъв е отговорът?

— Да.

Тя усети как гърдите му щяха да се пръснат, докато си поемаше дъх с облекчение и тихо каза:

— Обичам те, нали знаеш?

— Да, знам. — Той я погали по гърба и целуна шията й. — И аз те обичам. Сигурно дяволски много те обичам, щом се отказах от такъв диамант заради теб. Спомни си го, когато друг път решиш да бягаш от мене.

Телефонът иззвъня. Джилиън седеше по турски на леглото с куп вестници в скута. Проснат до нея, Бен гледаше футболен мач по телевизията. Бразилският коментатор крещеше възбудено. Тя се наведе да вдигне слушалката.

— Джилиън Шърууд… Луис. — Все още не можеше да свикне с новото си име, защото беше омъжена само от един ден. Отначало си мислеше да не приема фамилията на Бен, сетне реши да я добави към своята с тире. На него му беше все едно. Той притежаваше онова, което желаеше — нейно право бе да се нарича, както си иска. Джилиън Шърууд Луис бе получила и прекрасен сватбен пръстен.

Тя слуша известно време, сетне каза:

— Опитах се да заинтересувам фондацията с провеждането на тази експедиция, но всички ми се изсмяха в лицето.

Сетне пак се заслуша.

— Вижте какво, аз не съм тук като представител на фондацията „Фрост“. Взех си отпуска и дойдох на собствени разноски.

Бразилците вкараха гол и запалянковците ликуваха.

— Един момент. Искам да се посъветвам със съпруга си.

В очите й гореше лукав огън, когато отдалечи слушалката от устните си и каза:

— Бен, обажда се директорът на археологическата фондация „Фрост“. Тъй като на хартия аз съм все още техен служител, искат да съобщя, че експедицията е била проведена под тяхна егида. В замяна ще получа голямо повишение. Какво мислиш?

Тъй като много добре знаеше какъв ще бъде отговорът му, тя почти натика слушалката в устата му. Той не видя това, защото не сваляше поглед от телевизионния екран.

— Кажи им да вървят на майната си!

Джилиън овладя смеха си и отново заговори в слушалката:

— Съпругът ми не смята, че това е добра идея. Дочуване, г-н Ечсън. Ще ви изпратя писмената си оставка… Дочуване. — Тя затвори, сияеща от задоволство и продължи да чете вестници.

Докато се подготвяха да си лягат, Бен я попита:

— Съжаляваш ли, че напусна?

— Ни най-малко. Обичам археологията и няма да я изоставя. Бразилското министерство на паметниците на културата ми предложи подходящ пост, който възнамерявам да приема. Ще идваш ли с мен на разкопки?

— Защо не? Първият път беше страхотен.

— Ще пътуваме и по реките като водачи.

— Да-а-а — измърмори той. — За да си проветряваме главите. — Бен се прозина, но го загложди един въпрос. — Значи кодът се основава върху Господната молитва, така ли?

— Ще ти покажа как става — отвърна тя и зарови лицето си в рамото му. Острата му мъжка миризма я привличаше неудържимо. Бен я притисна към себе си. — Утре сутринта. Защото е малко трудно за запомняне.

— „Отче наш“ ли? Че яз я знам от дете.

— Тази версия е малко по-различна.

— Как така по-различна?

— На старошотландски е.

— Старошотландски ли?

— Слушай: „Uor fader quhilk beest I Hevin, Hallowit weird thyne nam. Cum thyn kinrik. Be dune thyne wull as is i Hevin, sva po yerd. Uor dailei breid gif us thilk day. And forleit us uor skaiths, as we forleit themquha skaith us. And leed us na untill temptatioun. Butan fre us fra evfl. Amen“.

Прегърнати в мрака на хотелската стая, двамата зашепнаха:

— Отче наш, който Си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небесата, тъй и на земята. Насъщния ни хляб дай ни днес; и прости ни нашите дългове, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия. Амин.