Сърцето на амазонката

20.

Тази нощ тя спа в прегръдките му. Очакваше, че пак ще спят в хамаците, но той разви постелката и нагласи мрежата против комари така, че да образува малка палатка около тях, защото си спомни, че тя не обича да спи без никаква защита срещу пълзящите насекоми. Легна с глава върху рамото му и спа по-добре от предните няколко дни. Горещината отново бе станала потискаща, след като бяха напуснали планините, и макар че щеше да им бъде доста по-хладно, ако бяха спали разделени, нито един от двамата не предложи подобно нещо и не се дръпна от другия. Чувстваше се по-щастлива, когато можеше да го докосва. Макар че обичаше и да го дразни и ядосва, винаги беше много доволна, когато той я държеше в прегръдките си.

Дните им заедно вече бяха броени. Оставаше им около седмица. Спомни си думите му, че връщането към Манаус ще отнеме по-малко време, отколкото пътуването нагоре по реката, тъй като щяха да пътуват по течението на реката, а не срещу него. Искаше да използва всеки момент с него, докато можеше. Нещата бързо щяха да се променят, щом стигнеха Манаус. Тя щеше да направи това, което трябва, а след това щеше да се върне в Щатите.

Но засега лежеше в ръцете му.

Сега, когато бяха пак в лодката, всичко беше много по-лесно, така че през следващите няколко дни тя се почувства почти като във ваканция. Тоалетната, която й изглеждаше толкова импровизирана и неудобна преди, сега й се струваше направо луксозна. Готвенето върху примуса беше истинско удоволствие. Дори и ограничената в разнообразието си храна беше съвсем задоволителна, тъй като можеха да ядат без да бързат. Имаха и по един чифт дрехи за смяна, които бяха оставили за всеки случай с допълнителните запаси, а тя имаше и личните си вещи. Животът беше прост, но хубав.

Започнаха да минават покрай бордеи, построени от тенекия и картон върху колове покрай брега, символ за нахлуващата „цивилизация“. Засега не бяха многобройни, но колкото повече напредваха покрай реката, толкова повече броят им щеше да се увеличава. Засега бяха отделни жилища, но скоро щяха да започнат да се срещат и селища — групи от бордеи, сгушени един в друг и свързани с външния свят само чрез търговците, които циркулираха по реката.

Две деца изтичаха от един усамотен бордей и започнаха буйно да махат към тях. Може би си мислеха, че Бен и Джилиън са търговци, а може би бяха развълнувани от вида на лодката. Джилиън им махна в отговор. Тези деца нямаха много вълнения в живота си.

— Колко често работиш като водач? — попита лениво тя, докато си представяше живота му, прекарван постоянно по реките и в джунглата.

— Колкото искам. Обикновено предпочитам да си почивам между експедициите, като продължителността на почивката ми зависи от времето, прекарано в джунглата. Ако съм бил само седмица с туристи, които са искали да изживеят пътешествие по „истинската“ Амазонка, уикендът след това е достатъчен. Но повечето експедиции са по-дълги. Предишната беше няколко месеца. Мислех да почивам цял месец, преди да се захвана отново.

— Защо се отказа?

— От любопитство. Знаех си, че от Кейтс не може да се очаква нещо хубаво и исках да разбера какво си е наумил. А и предложи добри пари.

— Какво се случи последната сутрин в Каменния град? — облегна се тя със замислено изражение върху един от коловете, който подпираше навеса. — Защо Кейтс стреля по тебе? Знак за Дутра ли беше това?

— Мога само да предполагам. — Той се чувстваше неудобно. — Сигурно са го планирали така, че ако Кейтс стреля, това да бъде сигнал за Дутра.

— Но какво се случи, за да предизвика стрелбата? Не намерихме съкровище. Нямаше никаква причина за подобно нещо.

Трябваше да се досети, че когато има време да помисли, будният й мозък щеше постепенно да свърже мозайката и да забележи лисващите звена.

— Събудих се рано и излязох от лагера. Кейтс сигурно е заподозрял, че съм намислил нещо, защото ме проследи. Много трудно прие факта, че диамантът е изчезнал отдавна и че храмът не беше пълен със злато.

— Когато изпълзях от палатката, Дутра не се опита да ме застреля. Само ме погледна и се ухили.

— Сигурно е щял да го направи после — изръмжа Бен, като гневът му нарастваше.

— Искаше ми се да си бях взела пистолета, вместо фенерчето. Не мога да повярвам, че постъпих така глупаво.

— Аз пък се радвам, че не си влязла в престрелка с него — отговори й той, като потрепери вътрешно при мисълта, какво би могло да се случи. — Направила си точно това, което ти бях казал, а аз щях да бъда страшно вкиснат, ако не го беше направила.

— Но ако не бях постъпила така, Рик можеше още да е жив.

— А можеше и да не е. Никой не може да каже какво би станало, след като започнат да хвърчат куршуми. Ти самата би могла да го застреляш по погрешка. Никога не си губи времето да се чудиш, какво ли би станало, ако си постъпила по друг начин.

Грубата му логика я накара да се усмихне, макар и тъжно. Бен никога не би загубил времето си в разкаяние. Той просто би се втурнал напред, без да раздвоява мисълта си, с безмилостна решителност. Игривостта и живото му чувство за хумор понякога скриваха тази част от него. Тя познаваше до голяма степен характера му и никога не забравяше, че има и подобен аспект. Хората, които го подценяваха, си поемаха риска. В началото и тя го бе подценила, но бързо беше разбрала грешката си и никога не я забрави. Бен беше човек от съвсем различен вид, авантюрист, изследовател. Имаше си собствени правила и се стремеше да ги налага. Неговите указания и предупреждения по време на експедицията им бяха така ефективни, защото никой не се съмняваше, че той ще направи точно това, което е казал.

Колко скучен и празен щеше да бъде животът без него. Той като че ли излъчваше вълнение. Беше здрав, опасен, жизнен. Как би могъл друг мъж въобще да се сравнява с него?

— Мислех си, че си пияница — каза тя с блеснали очи.

— Аз пък си помислих, че отчаяно се нуждаеш от мъж — сви вежди той.

— И това, разбира се, би било първото нещо, за което би се погрижил.

— Да, госпожо — провлече той. — И тогава, и сега.

— Поне си постоянен.

— И настоятелен. Няма ли да го направим днес?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Утре.

— Щом утре може, защо не и днес?

— Защото аз казвам така.

— Нещо май си се главозамаяла.

Тя му изпрати въздушна целувка, все още усмихваща се. Стомахът му се сви и започна да се възбужда, когато установи, че и той самият се усмихва. Сенките се бяха вдигнали от очите й и изглеждаше щастлива. Бен искаше този израз да се задържи на лицето й; искаше всяка сутрин да се събужда усмихната, с очи изпълнени със сънливо удовлетворение, докато се обръща към него и слага ръка на гърдите му.

Обедното тропическо слънце го изгаряше, но след миг вече не беше и наполовина толкова ярко, когато изведнъж прозря нещо и това прозрение го ослепи като светкавица. Зениците на очите му се разшириха и като че ли в тях се забиха остриета, които почти го ослепиха. Сграбчи кормилото като спасителен пояс и се опита да регулира дишането си, за да върне света в нормалната му орбита.

Беше твърдо решен да задържи Джилиън в Манаус, да има „връзка“ с нея, каквото и да означаваше това. Стана му съвсем ясно: искаше я. Искаше да спи с нея всяка нощ. Логично погледнато, това означаваше да живеят заедно. Макар че никога не беше достигал до там, той прие тази идея и дори я хареса. Но в този невероятен момент, в който разбра истината, всичките му мисли изкристализираха и предпазните вентили на навиците му бяха унищожени.

Искаше Джилиън завинаги.

Вече дори и да живеят заедно му изглеждаше доста непостоянно, доста ненадеждно. Искаше силата на законното обвързване. В ума му никога досега не се беше появявала мисълта за брак, но това беше единствената реална възможност Джилиън да бъде негова за цял живот.

Ръцете му трепереха, докато намаляваше скоростта на двигателя и насочваше лодката към брега.

— Какво правиш? — погледна го тя любопитно.

Цялото му тяло потръпваше и тя внезапно се изплаши. Протегна ръка и обхвана кръста му, за да го подкрепи.

— Бен? Как си? Нещо не е наред ли?

— Нищо — отвърна той през стиснати зъби. — Трябва да те имам. Сега.

Беше различно от мърморенето и шеговито изобретателните опити за склоняване, с които я беше забавлявал предишните няколко дни. Нямаше вече шега в очите му. Изразът на лицето му беше ужасно напрегнат. Все още трепереше, като мощните мускули на голия му торс бяха така напрегнати, че тя виждаше как играят.

— Не казвай не. Моля те. Не и този път. — Едвам говореше. Цялото му тяло гореше от неудържима нужда.

Тя се поколеба още няколко секунди, смутена и леко разтревожена. След това разбра какво трябва да направи. Целуна го леко по изпотеното голо рамо и отиде под навеса да се приготви за него.

Докато Бен закотви лодката, тя лежеше гола върху дюшека и го чакаше. Учудването от досегашната му слепота все още се четеше в очите му, когато отиде към нея, свали панталоните си и се отпусна в ръцете й. Проникна веднага в нея, като натисна силно още при първия опит. Тя трепна от болка, но го притисна още по-страстно към себе си, като се опитваше да облекчи отчаяната му нужда.

Щом проникна в нея, ужасното напрежение като че ли изчезна от тялото му, мускулите му се отпуснаха, интимният контакт с нея го освободи от някаква непоносима вътрешна болка.

Тя галеше нежно раменете и врата му, плъзгаше пръстите си под тъмната му коса. След малко той се повдигна а лакти, за да не й тежи. Сините му очи бяха потъмнели. Започна да целува бавно, топло, прелъстително устата и шията й и след това започна да я люби с непоносима нежност.

Те лежаха в обятията си в обедната жега и се радваха на близостта си. Разгорещеното им сливане предишните пъти само ги бе подготвило за това, което им се случваше сега, за бавния екстаз, който ги беше обхванал и не искаше да ги пусне. Чувствата й бяха болезнено изострени. Всяко докосване до кожата й я караше да стене от удоволствие. Той мързеливо облиза зърната на гърдите й и дивият й напрегнат вик накара птиците да литнат уплашено. Времето не означаваше нищо за нея. Искаше този момент никога да не свърши.

Но той отлетя. Трябваше — беше толкова напрегнато, че не можеха да издържат дълго. След това той се изтегна до нея, отпуснат и сънлив. Ръката му разсеяно разтриваше корема й, като че ли беше алигатор, който трябва да бъде приспан.

Тя не искаше да говори, не искаше да го пита защо го е направил. Страхуваше, че ще се разплаче. Емоциите я изпълваха, стана й трудно да диша. Обичаше го толкова много.

Сигурно бяха задрямали и изпаднали в един от онези моменти на дълбоко безвремие, от който тя се събуди с чувството, че не е изминало никакво време, а в същност знаеше, че не е така. Слънцето беше прехвърлило зенита си, горещите му лъчи огряваха отстрани навеса и се опитваха да проникнат под него. Бен се размърда и протегна, след това се претърколи, застана на колене и обу панталоните си.

Очакваше някоя от провокиращите му, заядливи забележки или поне известен израз на самодоволство, но макар и отпуснато, лицето му изглеждаше сериозно. Вдигна я на крака без никакво усилие и дълго я държа в прегръдката си, с буза, опряна върху главата й. След това силно я целуна и каза:

— Облечи се, преди да е минал някой.

— Не сме виждали жива душа след оня бордей, а и през целия ден никаква лодка не се е вясвала по реката.

— Знаех си, че страдаш от известна доза ексхибиционизъм — познатата му усмивка се появи отново, — още щом те видях да се появяваш така пред яномамите.

— Идеята беше твоя — избухна тя в смях.

— Да, но си мислех, че ще останеш с фланелката.

— И тя имаше нужда от изпиране.

Докато си подхвърляха реплики, тя се облече, а след това решиха, че са гладни. Джилиън приготви набързо задушено с риба, като просто изсипа няколко консерви и ги остави да заврат. Лесно задоволяваха апетита си тези дни, защото бяха привикнали с оскъдната, проста храна. Сигурно и двамата щяха да се разболеят, ако сега им предложеха пълно ресторантско меню. И стомасите им трябваше да привикват наново към цивилизацията.

Бен пусна двигателя и изкара надалеч лодката от брега, след това внимателно зави и започна да я измъква от заливчето, за да тръгне по реката. Видя друга лодка да се спуска по течението и намали скоростта, за да може да ги задмине.

Джилиън се беше втренчила в наближаващата лодка, като засенчваше очи с ръце.

— Тази лодка изглежда точно като нашата — каза тя. — Май че е втората. — присви очи и ги фокусира върху кормчията й, като забеляза огромните му рамене и твърде малката глава. — Дутра! — ахна тя със смесица от ужас и неверие.

Бен засили оборотите на двигателя докрай и той реагира с рев, а лодката подскочи. В същото време Дутра изглежда разбра кого задминава, така че и той засили оборотите до краен предел.

— Легни на пода — каза Бен автоматично — и плъзни пистолета към мене.

По дяволите! Почти никога не си позволяваше да оставя пистолета извън обсега си, докато плаваше по реката, и да му се случи точно сега! Така му се искаше да има пушка под ръка.

Дутра стреля, но беше твърде далече, за да е точен и куршумът прелетя над главите им.

Джилиън взе пистолета на Бен, после запълзя на четири крака и като се опитваше да не се подава над ръба на лодката, му го подаде.

— Върни се назад. Той ще стреля по мене, тъй като аз съм единствената му мишена.

— Тогава и ти се наведи, глупако — викна рязко тя, като го дръпна за панталоните.

Лодките се насочиха с пълна скорост под ъгъл една към друга. Бен завъртя кормилото рязко надясно, като се надяваше да спести няколко ценни секунди, стига да не се натъкнеха на някой от многобройните дънери, които плуваха по реката. Рязкото движение извади Джилиън от равновесие и тя се изтърколи към сандъците с провизии. Дутра стреля отново и този път куршумът разкъса дървените перила.

Бен вдигна пистолета си и също стреля, но Дутра се наклони настрани. Бен стреля още веднъж, като бързо коригира прицела си. Щеше да бъде пълно чудо, ако уцелеше нещо, тъй като и целта, и опората му подскачаха като диви мустанги, но поне щеше да накара Дутра да стои долу.

Джилиън застана на колене. Два куршума пробиха дървената стена на лодката и тя се хвърли обратно на дъното.

Бен отвърна на огъня, като изстрелите паднаха във водата. Миризмата на барут изпълни ноздрите й.

Влязоха в течението на реката само на пет-шест метра преди Дутра. Бен застана на едно коляно, с лице към кърмата, която беше открита с изключение на тоалетната с размери на телефонна будка. Дутра беше точно зад тях и лодката му беше толкова близо, че се движеше в дирята им и по този начин наваксваше времето. Бен стреля и уцели кормилото, но Дутра отново се наведе и избегна изстрела.

Бен погледна напред съвсем навреме, за да може да заобиколи един голям дънер. Дутра, който караше лодката си в дирята им, бе облагодетелстван от това, тъй като вълната отхвърли дънера настрани и успя да се приближи още повече до тях.

Бен свирепо изпсува. Не можеше да управлява лодката при максимална скорост и същевременно да участва в престрелка с Дутра. Трябваше да се справи с кучия му син, преди някой заблуден изстрел да го уцели право в гърба и Джилиън да остане сама лице в лице с Дутра.

— Джилиън, ще трябва ти да управляваш лодката! Ще можеш ли?

Тя не се поколеба, а изпълзя напред.

— Внимавай! — надвика тя рева на мотора.

— Ти внимавай! Наведи се, колкото се може повече, и ако е възможно, мръдни настрани, за да не си точно под прицела му.

Тя направи това, което й каза той, като приклекна отстрани с ръка върху кормилото, а главата й беше вдигната само колкото да надникне над носа на лодката. Бен бързо изпълзя до кърмата, като се прикриваше зад тоалетната.

Един изстрел го накара да се просне по корем и почувства как лодката потрепери под него. Вдигна се на колене и стреля бързо три пъти. Дутра изкрещя и падна настрани, но инстинктът подсказа на Бен, че нараняването му не е сериозно. Просто го беше одраскал. Почака малко с обтегнати нерви и когато след няколко секунди Дутра се показа отново, с протегната и стабилна ръка, в която проблясваше дулото на пистолета му, Бен беше готов и стреля едновременно с него. Дутра отново изкрещя, като се хвана за рамото и се смъкна настрани.

Лодката се разлюля силно, а ритъмът на двигателя се наруши. Кучият му син стреляше по мотора, а не по тях! Другата лодка ги застигаше с двигател на пълна скорост и застопорено кормило, така че дори и не се люлееше.

— Дръж се! — извика гръмогласно Бен. — Ще се блъсне в нас!

Джилиън хвърли обезумял поглед над рамото си, като чувстваше, че кормилото се опитва да се изскубне от ръцете й, а двигателят се дави и блокира със стържещ звук. Отчаяно дръпна кормилото с всички сили в опита си да се отстрани от пътя на Дутра. Останала без задвижване, лодката тромаво се наклони на една страна, и почти веднага другата налетя отгоре им. Джилиън отхвръкна и се просна на палубата, а главата й се удари силно в стената. Видя как Бен се улови в последния момент за единия от коловете на навеса и това го спаси да не падне през борда.

Бе успяла да извърти лодката достатъчно, така че ударът не беше фронтален. Другата лодка се бе забила в дясната задна част на тяхната и ги беше разтърсила силно. Кърмата на съда на Дутра се люшна напред, а двигателят продължаваше да бучи и да работи. Навсякъде се разхвърчаха трески, носовете на двете лодки се блъснаха един в друг и конструкциите им започнаха да се рушат, като двата съда се слепиха един за друг като две глинени топки. Силата на удара счупи руля и дросела на втората лодка и двигателят й спря окончателно.

Внезапната тишина беше така пълна, така късаща нервите, че точно в този миг тя разбра колко оглушаващ е бил трясъкът. Зашеметена се опита да стане, но всичко плуваше около нея и тя се смъкна на колене.

Всички провизии бяха разхвърляни по палубата. При удара Бен беше изпуснал пистолета, но за щастие той не беше паднал във водата. Грабна го и се хвърли към кърмата на лодката, целият напрегнат.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя, макар че не беше сигурна. Но щеше да се справи.

Той си проправи път към задната част, където другият съд се бе забил в тяхната лодка и я беше разбил на трески. Върху палубата беше започнала да се насъбира черна вода, която се насочваше към носа. И двете лодки бяха пробити.

— Извади сала и го надуй — викна Бен през рамо.

Джилиън се отърси от замаяността си и се добра през накланящата се палуба до сала. Скоростта на преобръщане като че ли растеше с всяка секунда и в най-добрия случай имаха няколко минути, за да напуснат лодката.

Водата започна да се плиска около обувките на Бен. Той бутна настрани парче от счупения нос. Къде беше Дутра? Ако е бил на носа на лодката, трябваше да е мъртъв, защото всичко бе натрошено. Освен това го беше уцелил два пъти. Върху едно парче дърво имаше кръв.

Но Дутра го нямаше — ни жив, ни мъртъв. Нямаше и следа от движение, не се чуваха никакви звуци освен пукането на дърво, когато лодките се повдигаха и спускаха надолу при движението на вълните.

Може би бе паднал от лодката при сблъсъка. Ако е бил в безсъзнание, вече трябваше да е мъртъв. Дали не се беше добрал до брега, без те да го забележат, през краткото време, което беше изминало от удара? Бен разгледа внимателно брега, като се вглеждаше да забележи дали някоя от големите папрати не се мърда малко повече, отколкото беше нормално, и по този начин да даде знак, че някой е минал покрай нея. Но всичко изглеждаше нормално. Пеперудите се стрелкаха необезпокоявани.

Обърна се пак към разбитите лодки, но те бяха така натрошени, така вклинени една в друга, че би било невъзможно да ги претърсят, преди всичко да потъне. Знаеше, че съществува възможността Дутра да се е вкопчил от другата страна на останките, но просто нямаше време да провери. Трябваше да надуят сала, да го заредят с провизии и да се махнат от лодката.

Водата вече стигаше до средата на прасците му. Той преджапа наклонената палуба до мястото, където Джилиън беше издърпала сала върху носа на лодката, за да има място да го надуе. Отстрани на лодката имаше резервоар с въздух под налягане точно за тази цел. Тя току-що беше откачила резервоара и го мъкнеше към сала, за да го надуе.

Бен й помогна да вмъкне дюзата в отвора и да я отвори. Въздухът нахлу, като съскаше буйно и салът се наду напълно за по-малко от тридесет секунди. Беше достатъчно голям, за да побере шест души. Тя бързо затвори вентила, а Бен тикна запушалката на отвора. Бързо завърза прикаченото въже около един от прътите, подпиращи навеса в лодката и бутна сала във водата.

— Качвай се — каза той и Джилиън бързо се прехвърли през перилото.

Бен й подаде пистолета.

— Оглеждай се внимателно — каза той. — Не можах да намеря Дутра. Може и да се е удавил, но не знаем със сигурност.

Тя кимна и задържа сала близо до лодката, като се хвана с лявата си ръка за борда, а с дясната държеше пистолета.

Бен грабна раницата си и я хвърли на сала. Нямаше никакво намерение да зареже диаманта, а и щяха да се нуждаят от палатката. Подаде й и малкия извънборден двигател. Той тежеше около двадесет и пет килограма, но тя успя да го поеме, без да изпусне пистолета. Господи, каква жена! Той взе резервоарите с бензин и ги натовари на сала, след това започна да хвърля сандъци с провизии, докато Джилиън нагласи двигателя в скобите.

Лодката се люшна и наклони под остър ъгъл нагоре.

— Достатъчно — каза тя. — Качвай се.

— Греблата — каза Бен и й ги хвърли.

Тя го погледна вбесено.

— Трябваше първо да натоварим греблата и мотора. Хайде, качвай се вече.

Той реши, че ще е по-добре да я послуша и отвърза въжето от пръта, след това прехвърли краката си през борда и скочи на сала.

Бързо отиде до кърмата и закачи резервоарите с бензин към мотора, като едновременно с това започна да помпа гориво.

— Вземи нов пълнител за пистолета от раницата — каза й през рамо. — Този почти свърши.

Джилиън отиде внимателно до раницата, за да не разклати сала.

— В предния джоб е. Този, който се затваря с лепенка — инструктира я той. След това започна да се моли наум и дръпна връвта. Двигателят се задави. Дръпна отново три пъти в бърза последователност и малкият мотор изрева, спря и започна да работи в постоянен ритъм.

Джилиън намери пълнителите и извади един, но пръстите й напипаха нещо любопитно в средния джоб.

Двете смачкани лодки потънаха още по-надолу с бълбукане. Бен ги бутна настрани и използва румпела, за да насочи сала на по-безопасно разстояние от тях. Докато поемаха по пътя си, той огледа внимателно останките от лодките, но не видя никаква следа от Дутра. Завъртя сала в пълен кръг, но пак не видя нищо. Вероятно Дутра вече беше на дъното на реката във вид на храна за речните обитатели.

Настани се до кормилото, като мислите му вече бяха насочени към задачата да преплуват на сал целия път по голямата река до Манаус.

Джилиън тършуваше из раницата му. Той сподави една ругатня, когато с учудено изражение на лицето си тя извади нещо, увито в носна кърпа. Кърпата падна и изведнъж слънцето бе уловено и отразено в хиляди кървавочервени лъчи.

Тя вдигна замаяния си поглед към него.

— Това е „Сърцето на императрицата“ — прошепна тя. — Намерил си го.