Сърцето на амазонката

15.

Той се запромъква още по-внимателно от преди, като си пробиваше път през обърканите лиани, за да застане в хладната тъмнина. Чувстваше се така, като че ли бе навлязъл в чужда територия, като че ли каменните очи, които го гледаха, знаеха, че мястото му не е тук. Той беше мъж, чужденец в тези зали. Никога по-рано не беше изпитвал подобно чувство, дори и когато, при един забележителен случай, беше последвал една жена до дамската тоалетна.

Е, Джилиън щеше да има грандиозната си находка. Дори и без „Сърцето на императрицата“, тези статуи щяха да разтърсят света, и то не само света на археолозите. Историците щяха да точат лиги, за да ги видят, за да разберат какво точно означава тяхното съществуване.

Нямаше капани и пропадащи подове. Под краката му лежеше солидна скала. Той отиде до средата на огромната зала, издълбана в камъка, като мина между двете редици вечна стража от жени воини на вечна стража.

Накрая достигна до една ниша. Саркофаг, също издълбан в камъка. Покрит с прах и паяжини, както и всичко останало в тази тиха зала. Нещо подобно на мъжки образ беше гравирано като барелеф отгоре му. Над него, в отделна ниша, имаше друга фигура на страж. А там искреше, дори под праха, натрупан през неизвестния брой години, и отразяваше светлината на фенерчето му с червен блясък, от който направо спираше дъха му, „Сърцето на императрицата“.

Беше огромен, по-голям от юмрука му и формата му напомняше човешко сърце.

Цяло богатство го гледаше право в очите. След като беше живял толкова дълго в Бразилия, разбираше нещо от диаманти и можеше да потвърди, че това наистина е диамант. Разбира се, възможно беше да е и гранат, но не му се вярваше. Имаше твърде много огън, твърде много дълбочина в камъка. Беше грубо шлифован, но дори и така беше великолепен. Повечето цветни диаманти бяха бледи. Силно оцветените бяха рядкост и обикновено много малки и адски скъпи. Беше чувал, че червеният диамант е най-рядък, а пред него в момента се намираше един, който не само имаше дълбок, наситено червен цвят, но сигурно бе толкова голям, колкото и диаманта Кълинън, ако не и по-голям. Направо беше безценен в буквалния смисъл на думата.

Но дали струваше колкото техния живот? Ако Кейтс узнаеше за него, щеше да има убийство. Или трябваше той да убие Кейтс и Дутра, или да рискува не само своя живот и живота на Джилиън, но и на всички мъже, които бяха с тях.

От друга страна, ако само той знаеше за него…

Пъхна се зад саркофага и освети мястото с фенерчето, за да се увери, че няма никакви обитатели. В ъгъла обаче се беше свила и спеше змия, след явно обилния си обед от мишки. Бутна я с пръчката и я наблюдава, докато тя тихо изпълзя встрани. След това се протегна и внимателно взе „Сърцето на императрицата“ от мястото му.

Беше учудващо тежко. Предполагаше, че тежи над половин килограм. Издуха праха от него, след това го избърса в панталоните си и дълбокото, богато червено заблестя с такъв огън, който напълно го очарова и подчини на магията на камъка. Беше най-красивото нещо, което някога бе виждал и при това бе топъл, за разлика от повечето ледени диаманти.

Джилиън не се нуждаеше от „Сърцето на императрицата“, за да привлече вниманието на целия свят. Онези статуи щяха да го направят и без това. Тя не го правеше за пари. Ако намереше „Сърцето на императрицата“ и успееха да се върнат в Манаус живи, тя веднага щеше да го предаде на бразилското правителство. Но колко неща би могъл да направи с него, господи! Този камък означаваше повече пари, отколкото дори би могъл да си представи. Можеше да си купи собствени лодки и да организира своя служба за превоз; можеше дори да се осмели и да си опита късмета във въздушните чартъри. Преди години беше взел книжка за пилот, защото до много места в басейна на Амазонка се достигаше само по въздух, а това предоставяше повече възможности за онези, които можеха да пилотират. И щеше да има възможност да осигури на Джилиън всичко, което малкото й сърце би поискало до края на живота й. Не че тя искаше много. Какво можеше да купиш на жена, която е най-щастлива тогава, когато копае из мръсотията? Още мръсотия?

Съвестта му дори не трепна. Пъхна камъка в пазвата си и внимателно духна върху нишата, където беше лежало „Сърцето на императрицата“, така че прахът отново да покрие равномерно всичко и нищо да не подсказва, че там е имало нещо. Не ограбваше гроб, нито пък унищожаваше археологични находки. Ако го беше намерил в мина, никой не би възразил на правото му да спечели от камъка, а при положение, че животът им зависеше от това колко добре можеше да го скрие, въобще нямаше никакъв избор.

Огледа се внимателно. Всякакво друго съкровище би застрашило живота им по същия начин, по който и „Сърцето на императрицата“. Но не видя нито злато, нито сребро, нито други скъпоценни камъни. Дотук добре. Би се чувствал още по-добре, ако можеше да разгледа всичко по-отблизо, но не искаше да останат видими следи. Като внимаваше и за най-малката подробност, внимателно заличи следите си зад саркофага.

Трябваше да се върне. Джилиън щеше да е нервна, докато го чака. Естествено нямаше да разреши на никого да усети вълнението й, но със сигурност на него щеше да се довери. Той се усмихна, като си представи реакцията й, когато щеше да й разкаже за статуите. Онези зелени очи сигурно щяха да светнат, а лицето й щеше да придобие онзи съсредоточен и възхитен израз, който хем го очароваше, хем го побъркваше от желание, защото искаше да го види, когато я люби. Искаше тя да го желае със същата страст, която беше демонстрирала в стремежа си да изчисти петното върху реномето на баща си, както и в търсенето на счупени гърнета и стари кости.

Статуите си останаха на стража, когато той мина между тях през кънтящата зала към мътната арка от светлина, която посочваше входа.

Докато излизаше; Бен премисли отново дали да се върне в лагера с камъка, скрит под ризата. Беше твърде голям. Затова внимателно го уви в носната си кърпа и го зарови на мястото, където преди това беше скрил и фенерчето. Щеше да го извади по-късно, когато можеше да го скрие по-добре.

Джилиън седеше пред палатката си, когато той се върна. Веднага вдигна глава, но не каза нищо.

— Къде, по дяволите, беше? — попита сърдито Кейтс. — Твое правило е никой да не излиза от лагера, без да каже на другите къде отива.

Бен не му обърна внимание, а каза на Джилиън:

— Намерих храма.

Тя скочи на крака с искрящи от вълнение очи:

— Какво представлява? В добра форма ли е?

— Скъпа — отговори той бавно, — това е нещо, което трябва да видиш, за да повярваш.

Всички се тълпяха около тях, а Кейтс го сграбчи за ръката:

— Какво намери?

— Храм — повтори Бен. — Статуи. Такива боклуци.

Устните на Джилиън прошепнаха думата. Статуи.

— А нещо друго? — Кейтс изглеждаше нетърпелив.

— Гробница, предполагам. Но нямаше съкровища, ако питаш за това. — Лъжата излезе лесно от устата му.

Той предположи, че липсата на съкровище въобще не интересува Джилиън, ако се съдеше по израза на лицето й. Беше като дете, получило коледен подарък. Той внезапно се разсмя, грабна я в ръцете си и я завъртя.

— Искаш ли да видиш храма? — попита той. — Ако бързаме, можем да отидем дотам и да се върнем преди здрач.

Още не беше доизрекъл думите, когато тя започна да се дърпа.

— Трябва да си взема фотоапарата — бърбореше тя. — И бележника. Те са в палатката ми. Нека само да ги взема и съм готова…

— Добре, добре — прекъсна я той нежно. — Успокой се. Храмът няма да избяга. Все ти повтарям това, но не ме чуваш.

Всички тръгнаха, дори и Дутра, и този път използваха мачететата, което щеше да улесни пътя им до храма и след

— Какви са статуите? — попита Рик. — Малки ли са?

Бен се зачуди какво ли очакваше той. Статуетки като „Оскар“, само че от злато?

— Не, доста големи са. Издялани от камък.

— О — разочарованието на Рик беше очевидно.

— Не съм разглеждал много — каза Бен. — Може и да има по-малки фигури в някое странично помещение, но не съм ги видял.

Господи! Надяваше се, че няма по-малки статуи. Трябваше да поеме този риск, защото не можеше да скрие от Джилиън съществуването на храма.

Когато стигнаха достатъчно близо, за да различат колоните, тя прехапа устни, за да не ахне. Беше толкова близо до Бен, че той усети как цялата трепери. Обгърна с ръка талията й и я притисна към себе си.

Висенте разряза с мачетето си лианите, които скриваха входа и те паднаха навити на рула в краката им като големи зелени змии. Сега светлината навлизаше по-навътре в залата. Бен включи фенерчето си и въведе Джилиън в храма. Другите нетърпеливо ги последваха.

Бавно освети с лъча светлина триметровите фигури. Джилиън сграбчи ръката му и ноктите й се забиха в кожата му. Беше занемяла напълно, а невярващият й поглед беше съсредоточен върху статуите.

И Пепе, и Еулохио бяха разтревожени. Лицата им замръзнаха, когато при вида на тези каменни воини у тях се пробудиха спомените за древни предания.

Известно време никой не каза нищо, тъй като изпитваха благоговение пред огромната зала, пред сериозността на мълчаливите каменни воини. Дори и Рик, който не уважаваше нищо и никого и нямаше никакъв интерес към древните култури, като че ли почувства нещо, може би някаква тържественост. Нямаше и следа от опасност. По-скоро бяха нарушили усамотението на свято място, място на покой.

Хорхе отиде до подножието на една от фигурите и се загледа в нея. Внимателно протегна ръка и пипна камъка.

— Кои са те? — прошепна най-накрая той с глас, изпълнен с учудване и любопитство. Огромното пространство улови шепота му и го усили така, че думите се чуха съвършено.

Джилиън още трепереше и се облягаше на Бен.

— Мисля, че наистина трябва да са… амазонките — отговори тя със същия учуден тон, като че ли това беше повече, отколкото можеше да приеме. Бен знаеше точно как се чувства, защото и той още не се бе съвзел напълно от първоначалния шок.

Умът на Джилиън препускаше и трескаво се мъчеше да обхване всички ъгли на откритието, всички последствия от съществуването на тези статуи. Как се е случило така, че статуите на тези жени — воини се намират тук, в Южноамериканската джунгла? Амазонките бяха само легенда, нищо повече. Предполагаше се, че са били племе от жени — воини, които веднъж годишно се съвокуплявали с мъже от съседното племе, за да родят деца, и които се били на страната на Троя в Троянската война. Не беше открито каквото и да е доказателство за действителното им съществуване, както не бе открито и доказателство за съществуването на Атлантида. Това бяха само митове.

И все пак… Ето ги. На място, на което нямаше никаква логика да бъдат. Как би могла митологията на древна Гърция да проникне дълбоко в тези джунгли, където допреди няколко години съществуваха цели племена, които никога не бяха виждали бял човек и не се бяха сблъсквали с никаква форма на външна цивилизация? Как биха могли тези статуи да се основават на гръцката митология? Или просто съществуваше някаква прилика? Дали пък и на двата континента не бяха съществували племена от жени-воини?

Имаше и друга възможност, която я измъчваше до полуда. Възможно беше гръцките митове да се основават на анзарската цивилизация. Кой знае колко дълго е просъществувала тя? Може би преди хиляди години някой древен пътешественик се беше натъкнал на тези жени-воини и бе успял да се върне в собствените си земи и да посее там семената на мита.

— О, Господи — прошепна тя.

— Да, знам. И аз си помислих нещо такова, когато ги видях — каза Бен. — Саркофагът е на другия край. — С помощта на фенерчето, той им посочи пътя, но залата беше твърде огромна, за да стигне лъчът до гробницата.

Продължиха пътя си, като се чувстваха като джуджета поради големината на самата зала, а и заради редиците мълчаливи стражи гиганти. Каквото и да кажеха, шепнеха, като че ли, ако говореха на висок глас, щяха да осквернят това свещено място.

Стигнаха до саркофага и лъчите на фенерчетата им заиграха по гробницата, по барелефа отгоре. Джилиън затаи дъх при вида на чертите на мъжа, издълбани в камъка. Бяха черти на силен мъж с груба красота, спокоен и самоуверен, дори и във вечния сън на смъртта; мъж, който без съмнение не би се поколебал да даде живота си в защита на жената, която обича; мъж, за когото една жена би тъгувала цял живот и за когото биха се разказвали легенди. Нямаше нищо, което да подсказва къде би могла да бъде гробницата на кралицата, но в нишата над саркофага беше мястото, където тя бе оставила сърцето си, сърцето на воин, за да стои на стража над нейния възлюбен през вечността.

Нишата беше празна и прашна.

Трепереща от облекчение, тя скри лице в рамото на Бен и ръцете му я обгърнаха и притиснаха силно. Благодаря ти, Боже, че „Сърцето на императрицата“ го няма, помисли си тя. Никакъв огромен червен диамант не заплашваше живота им със стойността си. Кейтс не би се интересувал от статуите. За него нямаше значение каква революция биха предизвикали те в света на археологията. Те бяха от камък и нямаха търговска стойност, а само представяха исторически факт. Ако ги извадеха от контекста на Анзарската цивилизация, нямаше да представляват никаква ценност. Всяка от тях тежеше стотици килограми, може би половин тон, така че беше невъзможно да се транспортират, дори и да имаха парична стойност. По-късно, след като тяхното съществуване бъдеше забелязано и описано и се разбереше тяхната история, тогава те щяха да станат безценни, също като Мона Лиза. Но в този случай, ценността им щеше да бъде свързана и с това, че светът щеше да ги познава точно така, както изглеждаха в момента в естествената си среда.

Кейтс беше осветил пода с фенерчето си, за да види следите, които Бен бе оставил. Насочи се към саркофага и надникна зад него.

— Внимавай за змии — каза небрежно Бен.

Кейтс се промъкна зад гробницата и освети нишата, за да я разгледа внимателно. Прокара пръст в праха.

— Явно „Сърцето на Императрицата“ е съществувало — каза Джилиън, като най-сетне успя да събере достатъчно сила, за да се дръпне от Бен. Той като че ли не искаше да я пусне и задържаше ръка на гърба й. — Но няма начин да се разбере кога е изчезнало или кой го е взел. Тъй като нищо друго не е докоснато, възможно е анзарите да са го взели със себе си, когато са си отишли.

— Е, щом тази проклета гробница е толкова важна, защо тогава не са взели и нея със себе си? — зададе настоятелно въпроса си Кейтс. Беше в яростно настроение и го прикриваше трудно.

Джилиън разгледа саркофага. Беше поне два и половина метра дълъг.

— Не знам колко тежи, а и не може да мине през тунела. От това, което видях досега, стигам до заключението, че анзарите не са измрели. По-скоро са напуснали това място, като са взели личните си вещи и съкровища със себе си. Всичко, което са оставили тук, освен няколкото гърнета, е този храм.

— За какво ми е каменна гробница? — крещеше Кейтс, с изкривено от гняв лице, когато откри, че мечтата му за богатство се превръща в прах. — А тези проклети каменни статуи?

— Знаеше, че това пътешествие е като игра на комар — каза хладно Бен. — В джунглата нищо не е сигурно.

Кейтс изглеждаше готов да експлодира, едно мускулче на челюстта му играеше, а юмруците му бяха стиснати. Ставаше му лошо при мисълта за парите, които беше похарчил, за парите, които дължеше… За хората, на които ги дължеше. Очите му се спряха върху гробницата:

— Може би вътре има нещо — каза той.

Джилиън видимо потръпна при мисълта за оскверняването на саркофага.

— Малко е вероятно — насили се да каже тя. — Не са оставили нищо ценно, което да намерим. Няма злато, нито сребро, нищо!

— Да ги вземат мътните! — лабилният самоконтрол на Кейтс пак не издържа. — Все трябва да има нещо!

— Огледай се наоколо — каза Джилиън рязко. — Виждаш ли нещо поне със сребърно покритие? Нищо подобно! Ако е имало съкровище, те са го взели със себе си. Няма го. Може би анзарите са били погълнати от инките и точно това е допринесло за богатството на културата им. Каквото и да е станало, тук сега няма нищо.

Той изглеждаше объркан и съсипан. Бръщолевеше и шареше с поглед:

— Трябва да има!

— Не мога да видя нищо — посочи с ръка наоколо тя.

Кейтс се обърна и забърза към изхода, като лъчът на фенерчето му подскачаше. Дутра го последва, но всички други останаха в храма, все още зашеметени от това, което бяха открили.

— Не трябва ли да направиш снимки? — подхвърли Бен на Джилиън, като й се усмихваше.

Учудена, че е могла да забрави, тя започна да подготвя апарата си, но ръцете й така трепереха, че не можеше да го държи стабилно.

— Не мога — каза най-накрая отчаяно тя и го погледна. — Направо се треса. Можеш ли ти да снимаш, докато си взема някои бележки?

Той взе апарата от ръцете й, докато тя му обясняваше как работи. Беше от фотоапаратите за „идиоти“, при които всичко беше автоматизирано и с които се снимаше много лесно при положение, че идиотът можеше да го държи стабилно, а това в момента беше извън нейните възможности. Всичко, което Бен трябваше да направи, бе да насочи фотоапарата и да натисне бутона. Автоматичната светкавица и фокусиране се грижеха за всичко останало.

Направи няколко снимки на гробницата, след това тръгна от статуя на статуя, докато Джилиън надраска бързо някакви бележки при светлината на тикнатото под мишницата й фенерче. Това, което я учуди още повече сега, когато можа да го забележи, беше, че всички статуи имат до известна степен различни черти. Това я наведе на мисълта, че статуите са на действителни жени, може би на онези, които наистина са стояли на стража над гроба на воина. Индивидуалността правеше статуите още по-ценни, несравними с нищо друго в света.

— Щастлива ли си? — попита я Бен и погледна към нея.

— Щастлива не е точната дума — обърна се тя с блестяща усмивка.

— Мислех, че ще ги харесаш.

— Никога, ама никога не съм си представяла, че има нещо подобно. Тези статуи ще станат по-известни и от Елджин Марбълс.

— Някой е събирал стари топчета за игра, така ли? — погледна я той учудено..

— Става дума за мраморни статуи, а не за топчета за игра — засмя се тя тихичко.

— Е, в това има повече смисъл. — Ухили се той, без да се смущава от невежеството си.

— Сеньор! Сеньор, вижте!

Тревожният вик дойде от Хорхе, който беше пъхнал пръстите си в една пукнатина в камъка и дърпаше с всичка сила.

— Сеньор, струва ми се, че е врата.

Сърцето на Джилиън се качи в гърлото й, когато всички отидоха да изследват находката на Хорхе. Наистина бяха контурите на извита в горната си част като арка врата. Но колкото и да дърпаха под всякакъв ъгъл, каменната врата не помръдна.

— Опитайте се да я бутнете — предложи тя.

Бен сложи двете си ръце от дясната й страна и натисна. Нищо не се случи. Мина от лявата страна и пак натисна. Каменната плоча изскърца. Погледна Джилиън отчаяно и приложи всичката си сила върху вратата. Тясната плоча бързо се открехна, докато се чуваше как камък стърже върху камъка и оттам повя хладен въздух.

— Това е друг тунел — каза Бен и светна с фенерчето в тъмния отвор. — Значи наистина са имали не само един изход.

— Ще влезем ли? — попита тя.

— Не сега. Нямаме време. Да свършим със снимките, така че да можем да се приберем в лагера преди да се стъмни.

Слънцето залязваше, когато групата излезе от тунела. Джилиън беше учудена, че Рик остана с тях, но той беше невероятно заинтересуван от всичко това. Тръгна до нея по обратния път.

— Това ли се опитваше да намери татко, когато умря? — попита той след няколко минути мълчание.

— Да. Доказателството за съществуването на анзарите.

— Значи не беше луд?

— Не. Може и да витаеше из облаците, но краката му бяха стъпили здраво на земята.

— Какво ще правиш сега?

— Първо ще извадя снимките, след това ще уведомя бразилското правителство. Това ще изчисти петното върху татковото име. Скоро това място ще се препълни с археолози, което ще се дължи на татко и неговата работа.

Той пак замълча.

— Тогава се радвам, че го намери, макар че няма никакво съкровище.

— Има съкровище — каза тихо тя. — Просто не е такова съкровище, каквото ти очакваше.

— Да, предполагам, че е така.

Рик изостана пак назад. Явно беше казал всичко, което искаше. Откакто беше рискувала живота си, за да спаси неговия, враждебността му към нея беше изчезнала, но не се чувстваше удобно в нейно присъствие. Бяха като двама непознати, които се насилват да разговарят помежду си. Тя се радваше, че Рик вече не я ненавижда или мрази така силно, както преди, но беше приела факта, че никога няма да бъдат близки. Бяха твърде различни. Дори нямаха и общи спомени от детството, които да ги свързват. Рик така ненавиждаше всички от момента, в който баща им се беше оженил за майка й, че се бе откъснал напълно от семейството. Между него и мащехата му съществуваше минимален контакт, а по-късно, с Джилиън дори още по-малък. Когато тя стана достатъчно възрастна, за да забележи наистина какво става, Рик вече се беше изнесъл от дома им.

Веднага щом стигнаха в лагера, той започна да разказва на Кейтс за тунела, който бяха намерили, но той не прояви никакъв интерес. Изръмжа на Рик да млъкне и си отиде в палатката. Рик сви рамене и отиде при другите мъже, които се готвеха да започнат игра на карти.

Джилиън седна и започна да пише, напълно погълната от мислите си, докато разсъждаваше върху различни теории за произхода на статуите. Последствията бяха толкова огромни, че тя не можеше да ги възприеме изцяло. Откриваха се възможности, които изглеждаха абсурдни, напълно нереални. Но статуите си бяха съвсем истински, тя ги бе видяла и имаше снимки. Ако се изследваше внимателно околността, можеше да изникне допълнителна информация за Анзарската цивилизация и тогава щеше да се разкрие тяхната история. Много й се искаше да разбере какво е станало с тях. Какво ги е накарало да напуснат това място и къде са отишли? Племето само от жени ли се е състояло или пък статуите са само женски, защото поради някаква причина жените са били по-силни? Ако са се съвокуплявали с племе само от мъже, кои са били тези мъже? Къде са живели те? Мъжете ли са отговорни за изчезването на цивилизацията на анзарите? Дали пък двете племена просто не са се слели и, ако е станало така, какво се е, случило с всички тях?

Толкова много въпроси и всичките така невероятни.

Прибра се в палатката по-късно от обикновено, а умът й не спираше да работи. Мъжете бяха все още отвън, говореха и се смееха. Тя задряма почти веднага, макар да си мислеше, че няма да може да заспи. Не можеше да си спомни дали някога се беше чувствала толкова щастлива.