Сърцето на амазонката

22.

Джилиън потръпна от хладния, влажен въздух и Бен скочи от хамака. Започна да разкопчава ризата си, за да я завие. Усети някакъв слаб шум или може би непогрешимият му инстинкт го накара да вдигне поглед точно в мига, когато бичето туловище изскочи от сенките и се метна на верандата с високо вдигнато мачете в ръка. Джилиън остана между него и Дутра. Бен изрева дивашки от ярост, светкавично я дръпна от хамака и отскочи назад, търсейки трескаво пистолета си.

Успя да го сграбчи, но загуби равновесие и падна върху хамака. Без да обръща никакво внимание на Джилиън, Дутра скочи над бясно люлеещия се хамак и проснатото й тяло, озъби се зловещо и стовари мачетето върху Бен. Той успя да се претърколи и острието разсече хамака на две. Докато се търкаляше по земята, Бен съумя да подсече коленете на Дутра, който се олюля, но не падна.

Бен си удари рамото в някаква греда и изпусна пистолета. Отново го сграбчи, но осъзна, че е загубил ценни секунди. Дутра пак атакуваше с високо вдигнато мачете.

Бен се опря на коляно. До него Джилиън се мъчеше да се изправи на крака.

— Бягай! — извика той и я блъсна. Дутра замахна, Бен се хвърли към него, забивайки рамото си в корема му и светкавично хвана с лявата си ръка китката на убиеца, за да отклони удара. Дутра изгрухтя, зашеметен от силния удар, до волската му сила бе неизчерпаема. От тялото му се излъчваше остра миризма на пот и гнило. Бен се опита да вдигне пистолета, ала Дутра забеляза движението и изви ръката му.

Вкопчиха се в схватка на живот и смърт. Победител щеше да бъде онзи, който пръв успееше да освободи оръжието си.

Дутра бе опитен побойник. Той знаеше, че ако се претърколи назад и прехвърли Луис през главата си, но не успее да му отнеме пистолета, само щеше да му даде възможност да се възползва от оръжието.

Той блъсна Бен към един от дървените стълбове, придържащи тръстиковия покрив на верандата. Острият му ръб се заби в гърба на Луис. Дутра наведе малката си бича глава напред, опитвайки се да удари Бен по лицето. Той отметна главата си назад и се подпря на стълба, сетне обви крака си около глезена на Дутра и го спъна. Злодеят не го пусна и двамата се изтърколиха на дъжда.

Джилиън с мъка се изправи на крака. Овладя я такъв ужас, когато видя Дутра и чу как любимият й извика: „Бягай!“, привличайки вниманието на нападателя върху себе си, за да я предпази, че стоеше като парализирана, с поглед, вперен в двамата мъже, които се търкаляха в калта и цепеха дъжда, осветявани единствено от блясъка на светкавиците. Тътенът на гръмотевиците беше оглушителен.

Зад нея светна лампа и хвърли бледи отблясъци върху верандата. Шумът бе разбудил сеньората.

Щракването на лампата сякаш отърси Джилиън от вцепенението й. Облада я дива ярост, че кошмарът се повтаря отново; усети как трепери от гняв, който трябваше да излее върху злодея. Тя не усещаше, но от гърлото й излизаше ниско, нечовешко ръмжене. Виждаше единствено Дутра, грозната му малка глава изпълваше полезрението й, всичко друго бе потънало в мрак. Без да се замисля, без да съзнава какво върши, тя се втурна към него.

Скочи върху гърба му, ръцете й се вкопчиха в мократа му, мазна коса и задърпаха назад с неистова сила. Злодеят изрева от болка, жилите по дебелия му врат се издуха, докато се опитваше да противостои на силата, която го дърпаше назад.

Тя чу как Бен крещи нещо, но не разбра какво се опитва да й каже. Обхвана гърба на Дутра с крака и отново дръпна с всичка сила. Изскубна цели кичури коса от главата му и се стовари в калта; пръстите й несъзнателно все още стискаха черните косми.

Дутра виеше, обезумял от болки. Беше яхнал Бен и го натискаше в калта. Той лежеше по гръб, без опора и не можеше да обезвреди по никакъв начин разярения бик. Не можеше да го хвърли или да го преметне. Побеснял, Дутра извиваше ръката му и се мъчеше да му отнеме пистолета.

Бен бе съсредоточил всичките си сили в тази ръка, защото оръжието беше единствената му надежда.

Джилиън скочи на крака. Зад нея сеньората крещеше отчаяно. Хората в колибите се бяха събудили от виковете и започнаха да се събират. Всички наблюдаваха безмълвно кошмарната сцена.

Дутра бе яхнал гърдите на Бен. Бе твърде високо и не можеше да го достигне с коляното си. Джилиън ясно набеляза целта си и пристъпи напред с решителността на централен нападател на важен футболен мач. Не се поколеба и нанесе страхотен шут право в целта. Ботушът й се заби в слабините на Дутра.

Злодеят изрева страхотно, тялото му се сгърчи и се олюля настрани. Бен светкавично се изправи и вдигна пистолета. Стреля веднъж и куршумът проби слепоочието на Дутра. Едрият мъж рухна на земята.

Бен с усилие се измъкна изпод тежкото тяло и се изправи на крака. Джилиън стоеше на няколко метра от него, водните капки се стичаха по лицето й, косата и дрехите бяха прилепнали към тялото. Не сваляше поглед от Дутра: юмруците й бяха стиснати, гърдите й се повдигаха тежко сякаш го чакаше да се размърда.

— Джилиън? — Бен бавно се приближи до нея. — Той е мъртъв.

Тя не му отвърна. Той си спомни ниското, гърлено ръмжене, с което се бе метнала на гърба на Дутра като фурия, като озъбена хищница. Докосна ръката й, опитвайки се да я изтръгне от вцепенението.

— Той е мъртъв, скъпа. Аз го застрелях.

Тя се поколеба, сетне рязко кимна.

— Ти ми спаси живота — продължи Бен с тих, спокоен глас. — С какво го удари, та му причини такава болка?

Тя постоя неподвижно, сетне го погледна с празни, стъклени очи.

— Смачках му топките — гласът й трепереше от шока.

— Хайде, скъпа, ела да се скрием от дъжда — рече той и я прегърна през кръста.

Тя се изплъзна от прегръдката му и рухна в калта. Бен се наведе да я вдигне, но нещо в израза на лицето й го възпря. Знаеше какво изпитва, защото в душата му бушуваха същите чувства. Убийствен бяс разтърсваше Джилиън — трябваше й време, за да се съвземе. Трябваше да я остави сама със себе си.

Сеньората го викаше от верандата. Беше облечена в дълга бяла нощница, а в дясната си ръка държеше мачете.

Той погледна към Джилиън. Тя все още седеше в калта с превити рамене и сведена глава, а поройният дъжд се изливаше върху нея. Беше мокра до кости. Бен неохотно я остави и тръгна към верандата.

— Какво означава всичко това? — дрезгаво извика сеньората. — Познавате ли този мъж?

— Ще ви разкажа всичко — рече той. — Бихте ли направили кафе или най? Джилиън ще има нужда от нещо сгряващо.

Сеньората подскочи и го изгледа с укор, като че ли я бе обвинил в липса на гостоприемство.

— Разбира се. Ще донеса и чисти кърпи. — Тя погледна към тялото на Дутра. — Ще трябва да го махнем оттук. — Всички жители на селото бяха наизлезли и се взираха безмълвно в неподвижното тяло. Сеньората им извика: — Пренесете го отзад в бараката! — Неколцина мъже пристъпиха напред, хванаха трупа на Дутра за ръцете и краката и го помъкнаха към бараката.

Сеньората влезе вътре, а Бен се приближи до Джилиън и коленичи в калта.

— Хайде, скъпа. Сеньората ще ти донесе кърпи да се подсушиш. Ще пийнем и кафе. Как ти се вижда предложението ми?

— Смислено — отвърна тя и вдигна поглед към него.

Той си наложи да се усмихне.

— Така е. Дребните неща помагат да се завърнеш към нормалния живот след преживяна криза.

— Добре — въздъхна тя и се изправи. Движеше се бавно и предпазливо, сякаш мускулите не й се подчиняваха. Той отново я прегърна през кръста и двамата тръгнаха към верандата. Дъждът спря, бурята отмина. Бен вдигна глава нагоре към звездите, които се показаха между разкъсаните облаци.

Сеньората се появи с няколко кърпи. Джилиън избърса лицето си, сетне започна да суши косите си. Нямаха сухи дрехи, за да се преоблекат, така че трябваше да стоят мокри.

Сеньората ги наблюдаваше с присвити устни.

— Мисля, че ще ви намеря някакви дрехи — рече тя. — Съпругът ми бе едър като вас, сеньор, Бог да прости подлата му душа. А на теб ще ти дам пола и блуза, пиленце.

Джилиън наистина се чувстваше като малко мокро пиленце. Беше вир-вода, кална и изтощена. Сеньората им даде дрехи и те заобиколиха от задната страна на къщата, където се преоблякоха, необезпокоявани от никого. Полата на сеньората бе твърде дълга и твърде широка за нея, висеше до средата на глезените й, но възрастната жена й даде един колан от кадифе, който тя уви около кръста си като пояс. Бе събула калните ботуши, но нямаше какво да обуе. Бен също беше бос.

Сеньората им се притече на помощ с два чифта стари кожени сандали. Те също бяха твърде големи за Джилиън, но все някак щяха да се задържат на краката й.

Сетне се настаниха на масата и пиха горещо, сладко кафе. Джилиън седеше мълчалива и бледа, докато Бен разказваше на сеньората същността на историята. Той изпусна доста подробности, изобщо не спомена за диаманта, обясни само, че Дутра е убил брата на Джилиън и ги е преследвал, защото са станали свидетели на убийството. Разказът му не бе особено убедителен, но сеньората не му зададе никакви въпроси.

Наместо това заяви, като че ли ставаше дума за нещо съвсем обикновено:

— Утре сутринта моите хора ще отнесат тялото във вътрешността на джунглата. Не е хубаво да го погребваме близо до къщата. Заради миризмата, нали знаете.

Бен си мислеше, че мъртвият Дутра едва ли щеше да мирише толкова гадно, колкото приживе, но запази забележката за себе си. Никой не спомена нищо за властите. Хората в изолираните селища се оправяха сами с неприятностите.

— Сеньора, мога ли да използвам тоалетната? — попита Джилиън. За първи път обелваше дума, откакто бе благодарила за кафето.

Възрастната жена кимна и посочи към задната част на къщата. Джилиън стана от масата. Бен я проследи с поглед. Главата й бе сведена.

— Тя ще се съвземе — рече сеньората. — Силна е. Нападна го смело, без да се колебае и да си губи времето с писъци и кършене на ръце.

— Знам — каза Бен и се усмихна. — Тя притежава кураж за десетима.

Десет секунди по-късно се сепна и скочи на крака.

— По дяволите!

Той тръгна към верандата, където спяха. Раницата му бе изчезнала.

— Какво има? — разтревожено попита възрастната жена.

Бен полетя към пристана, псувайки на всяка крачка. Джилиън вече бе на сала, звездната светлина очертаваше силуета й на фона на лъскавата като стъкло река. Извика я, но тя вече дърпаше въжето, за да запали мотора. Запали на втория път и салът бавно започна да се отдалечава от пристана. Когато Бен стъпи на дървения кей, тя вече бе на двайсет метра от брега и разстоянието непрекъснато се увеличаваше. Бен стоеше напълно безпомощен на кея и гледаше как мракът поглъща любимата му.

Той псуваше със стиснати юмруци, когато сеньората застана до него.

— Защо избяга? — без заобикалки го попита тя.

— Скарахме се — отвърна Бен и прокара ръка през влажната си коса. О, Боже, как можа да излезе такъв глупак! Много добре знаеше, че Джилиън е опака и своенравна. Тя не можеше да се примири толкова лесно с поражението. Бен би трябвало да очаква подобна глупост от нейна страна.

— Сигурно не е било случайно спречкване.

— Да, доста сериозно беше — измърмори Бен.

— Какво ще направите, ако я настигнете? — подозрително попита възрастната дама.

През ума му мина мисълта за отмъщение, но Бен я отхвърли.

— Ще я целуна — рече той най-накрая. — Ще я любя. — Коленете му трепереха и той тежко се отпусна на земята. — Влюбен съм в нея — тихо рече и се вторачи в черната река.

— А! — разсмя се сеньората. — Не сте толкова глупав. След по-малко от час ще се съмне. Тогава ще можете да тръгнете подире й.

— Вие нямате лодка, сеньора.

— Защо ще си губите времето с лодка? — възкликна тя. — Много по-бързо ще я настигнете с моя самолет! Аз ще ви закарам.

Бен рязко се изправи. Надеждата лумна като пожар в гърдите му.

— Аз имам свидетелство за правоуправление, сеньора.

— Значи можете да тръгнете и сам, но ако не ми върнете самолета, ще ви открия, дори и да се скриете вдън земя и ще ви накажа. Вече трябва да се подготвяте. Колко гориво има на сала?

— Ще й стигне до следващото селище, но там ще трябва да зареди.

— Значи ще я чакате там.

Джилиън се движеше по средата на реката, следвайки широката, блестяща ивица. Бе успяла, но нито триумфираше, нито ликуваше. Чувстваше се уморена и отчаяна. Събитията от изминалата нощ бяха изсмукали силите й до капка. Тя съзнаваше колко е опасно за сама жена да пътува по реката със сал, но нямаше друг избор. Стигнеха ли Манаус, нямаше да може да вземе „Сърцето на императрицата“ от Бен. Това беше единственият й шанс и тя се бе възползвала от него.

Може би никога вече нямаше да го види. Всъщност не биваше да го подценява — Бен щеше да направи всичко възможно, за да я хване. Беше огледала плавателните съдове в селището: сред тях имаше няколко стари моторници, но те не можеха да се мерят с пъргавия сал. Единственият й проблем беше горивото, защото не разполагаше с пари. Щеше да се наложи да заменя хранителни продукти за бензин. Гладът не я плашеше. Ако не се сдобиеше с гориво, щеше да гребе. В такъв случай Бен може би щеше да я настигне, но щеше да се справи и с него.

Сивата перла на зората озари небето и след няколко минути мракът отстъпи. Джунглата грейна в живи, ярки, вибриращи краски, които пропъдиха нощта. Може би след няколко седмици отново щеше да се завърне, този път с експедиция, финансирана от правителството. Тогава щяха да носят точни измервателни уреди и щяха да получат координатите на Каменния град от спътник. След това щяха да се приближат към чашата със самолет; щеше да се наложи да построят площадка за кацане или къса писта. Каменният град никога вече нямаше да бъде същият, но посетителите щяха да се отнасят с благоговение към неговите тайни.

Гърдите й пулсираха от болка, но тя знаеше, че е постъпила правилно.

Малък самолет профуча над главата й и я стресна. Тъкмо си мислеше за хеликоптери и самолети, но тази перспектива бе твърда далечна. От толкова седмици не бе виждала подобен белег на цивилизацията, че ръмженето на мотора я уплаши.

Спря да провери горивото — резервоарът беше почти към края си. Ако не успееше да стигне до следващото селище, щеше да се наложи да се пазари с обитателите на крайбрежните бараки. Все някак щеше да стигне до Манаус. Нямаше да се предаде.

Нямаше часовник, но се бе научила да определя часа по положението на слънцето. Някъде към обед стигна до следващото селище — паянтови бараки и колиби, накацали покрай брега. Горивото беше на свършване, така че трябваше да спре.

Повтори се сцената от предишния ден: децата се втурнаха към кея, а родителите им я наблюдаваха мълчаливо от разстояние. Този път дойде да я поздрави един мъж — учтив джентълмен с тропически шорти, сандали и широка сламена шапка. Голите му гърди бяха покрити с гъсти сиви косми.

Както се предполагаше, първите му думи бяха:

— Сама ли сте, синьорина? — Буйните му сиви вежди се повдигнаха в знак на неодобрение.

— Да, по стечение на обстоятелствата — отвърна тя. — Трябва да стигна до Манаус.

— Това е много опасно. Освен това имате нужда от шапка.

— Имам нужда най-вече от бензин…

— Да, да, разбира се — прекъсна я той. — Моля, заповядайте у дома. Съпругата ми ще ви даде шапка и нещо студено за пиене.

Тя се поколеба само за миг.

— Благодаря ви, много мило от ваша страна. Но аз нямам пари, сеньор…

— Мораес — представи се той. — Боливар Мораес. Жена ми се нарича Анхелина и наистина е ангел, сама ще се убедите в това. Не се притеснявайте за парите, синьорина. Сама сте и се нуждаете от помощ. Хайде, елате.

Той нареди на едно дете да привърже сала към кея и галантно протегна ръка към Джилиън да й помогне да слезе на брега. Тя вдигна раницата и прие помощта му.

Много привлекателна жена, поне с двайсет години по-млада от сеньор Мораес, излезе на верандата да ги посрещне.

— Боливар? — извика тя.

— Имаме гостенка, ангел мой — отвърна той. — Тази красива млада дама се нуждае от помощта ни.

Красива ли? Сеньор Мораес май трябва да си сложи очила, помисли си Джилиън. Беше изтощена от умора и напрежение и не се бе ресала поне от два дни.

Анхелина Мораес се приближи и измъкна Джилиън от възторжения си съпруг.

— Скъпа, да влезем вътре на хлад. Имаме лед, искате ли да пийнете нещо?

При мисълта за ледено студено питие устата й се напълни със слюнка.

— Ако не ви затруднява — учтиво отвърна тя.

Сеньора Мораес я въведе в божествено прохладната къща; прозорците бяха затъмнени със завеси и щори, вентилатори разхлаждаха въздуха във всички стаи.

— Как се казвате, скъпа? — попита я Анхелина, докато наливаше някаква бледозеленикава течност в една висока чаша. Сетне добави няколко кубчета лед.

— Джилиън Шърууд. — Тя отпи от студеното питие, което имаше тръпчив вкус на лимон. По тялото й се разля невероятно блаженство.

— Имате нужда от шапка — рече Анхелина, повтаряйки думите на съпруга си. — Бихте ли искали да се освежите малко, докато ви потърся нещо подходящо? Имаме модерен водопровод: Боливар настоя да го прокарат, когато се оженихме. Аз съм от града и той искаше да се чувствам тук като у дома си.

Модерен водопровод ли? Слисаната Джилиън безмълвно последва домакинята, която я въведе в малка спалня със затъмнени прозорци.

— Това е стаята за гости. Има и баня. Ще ида да ви потърся подходяща шапка. Моля, починете си, без да се притеснявате от нищо.

Джилиън изведнъж се озова сама в стаята, която в този миг й се стори невероятно чужда. Не беше виждала истинско легло от седмици. Не за пръв път изживяваше културен шок и знаеше, че скоро нещата ще дойдат на местата си, но засега все още беше твърде слисана и се чувстваше крайно неловко. Остави раницата на земята и влезе в малката баня. Вътре имаше тоалетна с течаща вода, мивка и истинска вана. Банята не блестеше с някакъв особен лукс, но бе чиста и удобна.

Джилиън се почувства така, сякаш за първи път влиза в подобно помещение и не познава предназначението му.

Течащата вода бе нещо чудесно. Тя изми лицето и ръцете си, сетне взе гребена, оставен отстрани на мивката и разреса сплъстените си коси. Постара се да не се бави много-много, защото силно й се искаше да използва ваната. Когато излезе от малката баня, отново се озова лице в лице с леглото.

Джилиън се усмихна. Дали щеше да й се наложи постепенно да привиква към леглото или то щеше да й се стори като седмото небе?

Надявайки се, че сеньора Мораес няма да й се сърди, тя приседна на крайчеца на леглото. В този миг усети колко е изтощена. Реши само за малко да се изтегне и да си почине. Дюшекът беше прекалено мек и на бучки, но въпреки това тя блажено притвори очи. Наистина беше като на седмото небе. Усети как, въпреки волята й тялото й започва да се отпуска…

Внезапно осъзна, че не е сама. Изтръпна от страх, очите й се разтвориха широко, сякаш все още се намираше в джунглата, макар че разсъдъкът й нашепваше, че Анхелина сигурно е влязла, за да нагледа гостенката си. Но не беше Анхелина. Облегнат на рамката на вратата, Бен я гледаше с мрачен и решителен поглед.

Сърцето й запърха като птица в клетка, гърлото й пресъхна. Не бе в състояние да мръдне или да каже нещо. Лежеше парализирана от страх на леглото и не сваляше поглед от Бен. Никога не бе предполагала, че ще се бои от него, но ето че този миг бе настъпил. Мислите й избухваха и се разпиляваха като фойерверк, искрите хвърчаха във всички посоки.

Лицето му бе строго, челюстта му стисната. Джилиън погледна към раницата на пода. Бен трябваше само да се наведе, да я вземе и да си излезе, а тя не можеше да го спре по никакъв начин. Но той изобщо не погледна към раницата, не сваляше очи от Джилиън. Никога не бе виждала такава дива решителност в погледа му. Разтрепери се от страх.

— Б-бен? — прошепна тя.

Той се отлепи от вратата, влезе в стаята и безшумно затвори след себе си. С две крачки се озова до леглото. Едрото му, мускулесто тяло закри всичко останало от погледа й. Дъхът напускаше гърдите й на конвулсивни тласъци, зъбите й тракаха. Тя вдигна ръце, за да се предпази, макар и да съзнаваше, че това е безсмислено.

Бен се наведе и плъзна големите си ръце под полата й. Силните му пръсти хванаха ластика на гащите и й ги дръпнаха надолу. Хладният въздух, докоснал голата й плът, я накара да се почувства беззащитна и уязвима. Ледени тръпки преминаха по тялото й, щом прозря намеренията на Бен. Той грубо разтвори краката й, придърпа я към себе си и впи поглед в голата й женска плът. Сетне вдигна очи нагоре и срещна погледа й. Намести се между разтворените й бедра, опря едното си коляно на леглото, а другият му крак остана твърдо стъпил на земята. Мълчаливо разкопча панталона си и освободи твърдия си член. Подпря се с една ръка на леглото и се наведе върху нея.

Джилиън тръпнеше от очакване. Грубото и рязко проникване я накара да подскочи, всичките й вътрешни мускули се стегнаха в опит да се противопоставят на бруталното нахлуване. Животинската топлина на тялото му я обгърна и я сгря. Той постепенно преодоля съпротивата й и вкара целия си член, Джилиън се отпусна и го пое с онази тръпнеща милувка, за която Бен копнееше от дни.

— Прегърни ме — дрезгаво прошепна той и тя като в просъница му се подчини.

Щом ръцете й се плъзнаха по широките му рамене, той потръпна, може би от облекчение. Отпусна се върху нея и тя притисна лицето си към гръдта му, затаила дъх, разтърсвана от бавните, дълбоки тласъци.

Джилиън бе зашеметена и замаяна. Усети какво невероятно собственическо чувство се крие в този любовен акт и изведнъж разбра какво се мъчи да й покаже Бен. Той не я пускаше да си иде.

Обхвана лицето й със свободната си ръка и я застави да го гледа в очите. Увеличи силата и скоростта на тласъците. Дъската на леглото глухо заудря в стената. Джилиън се вкопчи в него и той я поведе към висините на насладата; влудяващото, сладостно напрежение се натрупваше в мускулите й. Тя усети как членът му става още по-твърд, повдигна ханша си, за да посрещне поредния мощен тласък и изстена от страст. Той не откъсна поглед от нея нито когато тя свърши, нито когато той се освободи с неистова сила в утробата й, — сините му очи приковаваха нейните, принуждавайки я да признае, че е негова.

Сетне той нежно я бутна във ваната, пусна душа и се намести до нея.

— Ами Анхелина? — прошепна тя и се притисна до него. Краката й трепереха толкова силно, че едвам я удържаха.

— Не се притеснявай — отвърна той и жадно я целуна. Не можеше да спре да я докосва. — Аз те чаках. Те разбират всичко. Много са романтични.

— Ти си ме чакал? — слисано попита тя. — Но как…

— Със самолет — гордо заяви той. — Сеньора Саяд ми услужи. Казвал ли съм ти, че съм невероятен пилот?

— Не. — Не отвърна на шеговития му тон. Стоеше под хладната струя с отпуснати ръце. Водата беше прекрасна; чувстваше се толкова лека, че можеше да полети. — Защо просто не взе раницата и не си тръгна? Не бих могла да те спра. Защо наместо това ме… ? — Боеше се, че той я е любил, за да задоволи нараненото си мъжко самолюбие.

— Май нищо не си разбрала. Дойдох за теб. — Той разпени сапуна и плъзна ръце по тялото й. — Повече няма да ми избягаш.

— Но не ми ли се сърдиш? — безпомощно попита тя, опитвайки се да го разбере.

— Напротив. Толкова съм ти сърдит, че пак ще те чукам.

Тя прихна да се смее; изведнъж шокът и умората я надвиха и тя се разплака. Бен я прегърна и я залюля в прегръдките си. Шепнеше й нежни думи, заровил глава в косите й. Стори му се, че ще я утеши само ако я люби отново, повдигна я и се плъзна в нея. Риданията й преминаха в стонове, след миг по тялото й се разля неописуема наслада.

Страстното сливане на телата им успокои и него. Преди няколко часа си мислеше с ужас, че я е загубил завинаги. Докато тя не го прие с готовност в дълбините си и не обви ръцете си около него, той беше най-уплашеният мъж на света. Повече никога нямаше да я изпуска от поглед. Щеше да му трябва много време, за да забрави преживения кошмар.