Сърцето на амазонката

1.

Джилиън Шърууд прекрачи прага на апартамента си с гневно стиснати устни. Жилището й беше съвсем ново и тя обикновено изпитваше огромно удоволствие, когато се прибираше в дома, който не само че бе чудесен, но най-важното, бе неин. Днешният ден обаче не бе като другите и тя не обърна никакво внимание на приятната и уютна обстановка. Стовари платнената си чанта върху масичката в антрето и бързо прекоси хола, за да излезе на балкона. Гневът й бе толкова силен, че й бе необходим простор, за да му се отдаде изцяло.

Над Лос Анджелис се бе спуснала топла пролетна вечер. Джилиън стоеше странно неподвижна, с ръце, вкопчени в ръба на бетонния балконски перваз. Оттук се откриваше прекрасен изглед към града; тя обичаше да се наслаждава на пастелните дневни цветове или на ярките нощни неонови светлини, но в момента бе твърде ядосана, за да забележи каквото и да е.

Проклети тесногръди копелета!

По дяволите, беше си платила дълговете, имаше право да замине на разкопки в Източна Африка. Уозала бе най-голямата археологична находка от десетилетия насам; устата й буквално се пълнеше със слюнки при мисълта, че би могла да участва в разкопките. Нищо не бе желала толкова силно през живота си, както да помага при разравянето на древното селище, открито неотдавна на африканския бряг на Червено море. Находката бе направена от „Фрост Аркиолоджикъл Фаундейшън“, където работеше Джилиън и тя трепереше от възбуда, когато представи кандидатурата си за участие в разкопките на Уозала.

Нямаше причини да не я одобрят. Работата й, научните й публикации в редица реномирани издания — всичко беше на най-високо равнище. Беше защитила докторска степен по археология и бе участвала в редица разкопки в Африка; опитът й бе неоценим. За Уозала щяха да заминат само най-добрите, но тя знаеше, че е една от тях. Беше опитна, вдъхновена, гореше и кипеше в работата си и притежаваше онзи особен талант, който й позволяваше да възстановява кипелия в древността живот по фрагментите, останали от него. Нямаше причини да не я изберат.

Но не я одобриха. Онези глупаци — шефовете на фондацията си бяха изсмукали от пръстите причината да й откажат: носеше името Шърууд.

Деканът на катедрата по археология в университета категорично й бе заявил, че дъщерята на „Шантавия“ Сайръс Шърууд никога няма да бъде достойна украса за която и да е археологическа експедиция. Страстта на баща й към налудничавите теории хвърляше тъмна сянка върху труда и компетентността на Джилиън.

Сякаш си удряше главата в стена и това я вбесяваше. Баща й все казваше, че тя притежава решителност за трима, но в този миг се чувствуваше безпомощна, защото нямаше избор. Прекалено много обичаше археологията, за да я изостави, но висините на кариерата бяха забранена зона за нея заради произхода й. Археологическите разкопки струват много пари, а спонсори не се намират под път и над път, така че борбата за наличните средства бе убийствена. Поради тази причина Джилиън никога нямаше да бъде включена в състава на важна експедиция. Участието й би поставило под въпрос истинността на находките, в резултат на което финансирането на разкопките можеше да бъде преустановено.

Дори и да си сменеше името, нищо нямаше да се промени — светът на археолозите бе твърде малък и всички се познаваха. Всичко бе въпрос на политика! Спонсорираха се само експедициите на известните изследователи; никой нямаше да рискува да получи лоши отзиви в пресата, включвайки Джилиън Шърууд. Тя бе участвала в много незначителни археологически разкопки, ала важните находки бяха недостъпни за нея.

Всъщност Джилиън не би сменила името си, дори и това да й помогнеше. Баща й беше прекрасен човек и блестящ археолог. Тя го обичаше нежно и той все още страшно й липсваше, въпреки че бе починал преди петнадесет години, когато тя бе едва тринайсет годишна. Яд я беше, че неоценимият му принос към археологията бе изцяло отхвърлен заради смелите му догадки и хипотези, които, за съжаление, той не бе успял да докаже. Беше загинал при злополука в амазонската джунгла, когато се опитваше да открие неопровержимо доказателство за една от най-предизвикателните си теории. Наричаха го шарлатанин и наивник, а след смъртта му някои от симпатизантите му решиха, че просто бил „заблуден“.

Лошата слава на Сайръс Шърууд преследваше Джилиън през цялото следване, а сетне и в работата й; тя добре осъзнаваше, че трябва да се труди повече от другите, да бъде по-прилежна, по-съвестна, с нищо да не издава полетите на фантазията, присъщи и на нея, както и на баща й. Изцяло се бе посветила на археологията, не бе си позволила нито ден почивка, използувайки всеки миг, за да се доближи до заветната цел.

И за какво? За нищо!

Дъщерята на „Шантавия“ Сайръс Шърууд не бе желан участник в нито една значителна археологическа експедиция, Джилиън заблъска с юмруци по стената. Той не беше шантав. Може би беше малко отнесен и завеян, ала беше чудесен баща и дяволски добър археолог.

Внезапно Джилиън се сети за кашоните с книги и записки, останали от баща й, които тя все нямаше време да прегледа. След смъртта на професор Шърууд документите му бяха опаковани, а къщата — продадена. Завареният й брат Рик бе струпал кашоните в един ъгъл на тесния си апартамент, където събираха прах от години. Той не се интересуваше от съдържанието им и вероятно дори не ги поглеждаше. След като завърши колежа и се настани в самостоятелно жилище, Джилиън пожела да отърве Рик от досадните прашасали кашони, но той не даде и дума да се издума — не поради това, че искаше да има някакъв спомен от баща си, а защото му харесваше идеята да вземе онова, което тя копнее да притежава.

Както винаги, разсъжденията на Рик се оказаха погрешни. Макар че Джилиън в никакъв случай не би унищожила записките на баща си, не гореше и от желание да ги вземе. Точно обратното. В този момент от живота си, изпълнена с неописуема горчивина, тя бе осъзнала, че всички светила на археологията смятат баща й за шантав перко, едва ли не опозорил професията им. Не искаше да чете дневниците му, защото се опасяваше, че тези твърдения могат да се окажат истина. Предпочиташе да запази прекрасните си спомени за покойния професор Шърууд.

Но сега изведнъж я обзе любопитство, дощя й се отново да установи духовен контакт с баща си чрез записките му. Не, той не беше шантав! Някои от теориите му наистина бяха невероятни, но и преди петстотин години представата за кръглата форма на земята също е била считана за налудничава. Баща й бе прекарал безкрайни часове над карти, схеми и описания в търсене на доказателства, потвърждаващи схващанията му. Изправен пред няколко отломки от глинени съдове, той можеше да обрисува жива картина от отдавна отминал живот.

Имаше нужда от онези стари кашони. Баща й винаги я бе подкрепял и в този миг тя се нуждаеше от поддръжката му повече от всякога. Той си бе отишъл, но записките му бяха част от него; те щяха да й разкрият много повече за личността му от няколкото негови снимки, които притежаваше.

Джилиън се поколеба за миг. Това бе най-мрачният ден в кариерата й, не бе се чувствала толкова ядосана и тъжна откакто й съобщиха за гибелта на баща й. Тя бе независим човек, ала и най-твърдите хора понякога се нуждаят от утеха. Искаше й се отново да усети присъствието на професор Шърууд, като освежи избледнелите си спомени.

Джилиън бързо влезе в хола, за да потърси телефонния номер на Рик в тефтерчето си. Обстоятелството, че не го знаеше наизуст, даваше достатъчно ясна представа за взаимоотношенията им. Помежду им не съществуваше никаква емоционална връзка. Брат й няколко пъти й беше искал пари на заем, но иначе не се срещаха повече от веднъж годишно и това им стигаше.

Тя набра номера, чака около минута и затвори. Беше й пределно ясно, че вероятно ще са й необходими няколко дни, за да се свърже с него, затова потисна нетърпението си и се преоблече в анцуг, физическите упражнения помагаха при стрес, пък и тя държеше винаги да е в добра форма, затова три пъти седмично ходеше на аеробика, а сутрин тичаше.

Щом се прибра след няколко часа, Джилиън веднага се хвана за телефона. За голямо нейно учудване още след първото иззвъняване, оттатък някой вдигна слушалката и груб мъжки глас излая „Ало“ в ухото й.

— Рик, Джилиън се обажда. Ще си бъдеш ли вкъщи тази вечер?

— Защо? — с неприкрита подозрителност попита той.

— Искам да прегледам онези кашони със записките на татко.

— За к’во?

— Ами просто искам да видя какво има вътре. Добре знаеш, че никога не сме ги отваряли.

— Какво толкова те интересуват тия боклуци?

— Любопитна съм. — Тя не искаше Рик да усети колко е огорчена и обидена и колко много иска да установи духовен контакт с покойния им баща.

— Не ми се ще да кисна цяла вечност тука и да те зяпам как ровиш из онзи прахоляк — рече той. И през ум не му минаваше да й даде кашоните. Рик за нищо на света не би се отказал от нещо, което считаше за свое преимущество.

— Добре де — небрежно подметна Джилиън. — Забрави за това. Чао!

— Чакай малко — нетърпеливо я прекъсна той. Тя усети как някаква идея се оформя в мозъка му. — Абе… всъщност що не минеш насам? Ще можеш ли да ми дадеш и някой долар назаем? Нещо съм го закъсал.

— Ами, не съм сигурна — уклончиво отвърна тя, защото не й се искаше той да разбере, че е готова на всичко, само и само да се добере до записките. — Колко искаш?

— Не много. Една стотачка, да речем.

— Сто долара?

— Добре де, направи ги петдесет.

— Ще видя колко пари имам.

— Идваш ли? — нетърпеливо попита той.

— Тръгвам. Сигурен ли си, че няма да излизаш?

— Няма да мърдам никъде — отсече той и изтракването на хлопнатата слушалка отекна в ухото й. Такъв си беше Рик. Джилиън понякога се питаше дали някога ще разбере колко безсмислени са опитите му да й прави напук.

Тя провери в портмонето си дали има петдесет долара. Тази вечер нямаше да се нуждае от пари, защото не обичаше да вечеря сама навън, а резервоарът на колата й беше пълен. Петдесет долара бяха добра цена за възможността да потърси утеха сред документите на баща си. Рядко й се случваше да я налегне униние, защото бе здраво стъпила на земята, ала понякога и най-издръжливите растения залиняват. А тази вечер листата й направо капеха.

Реши да остане с анцуга, защото ровенето из онези прашасали кашони щеше да бъде доста мръсна работа. Четиридесет и пет минути по-късно спря пред блока на Рик. Комплексът се състоеше от три двуетажни блокчета, боядисани в бледо розово. Преди години те може би са ловели окото, но сега мръсни кафеникави петна загрозяваха фасадите им, а първоначалният розов цвят бе придобил сивкав оттенък. Рик живееше на партера в лявата сграда. Паркингът бе претъпкан с коли в различни стадии на разложението. Обитателите на апартаментите бяха кажи-речи в същото състояние.

Джилиън почука на вратата. Вътре работеше телевизор, но Рик го нямаше никакъв. Тя почука по-настойчиво.

— Добре, добре, чух — промърмори някой, хлопна се врата и брат й се показа на прага.

Джилиън винаги се изненадваше колко приятни са все още момчешките черти на лицето му. Цигарите, алкохолът и безразборният живот не бяха оставили никакъв отпечатък върху него. Наистина Рик изглеждаше малко уморен, но все още бе твърде привлекателен мъж.

— Здрасти. Донесе ли мангизите?

— Имам около петдесет долара, но ако ти трябват повече, ще се опитам да ти намеря — отвърна му тя, произнасяйки наум: „Здравей, Аз съм добре, а ти как си?“. Рик миришеше на алкохол. Дори и когато беше трезвен, брат й не се отличаваше с кой знае какви маниери, да не говорим пък, когато беше пил. За съжаление, той рядко изтрезняваше.

— Че как да не ми трябват? Иначе нямаше да ти искам сто долара! — изсъска той.

Джилиън сви рамене и демонстративно отвори портмонето си, за да му покаже, че е готова да му даде всичките си пари. Точно петдесет и седем долара. Нямаше да ги види повече, но това не я вълнуваше. Подаде банкнотите на Рик и го попита:

— Къде са кашоните?

— Ей там, в другата спалня.

Въпросната спалня явно никога не бе виждала легло, защото бе превърната в склад за ненужни вещи. Очевидно Рик захвърляше вътре всички неща, които дразнеха погледа му, включително и мръсните си дрехи. Кашоните на професор Шърууд бяха струпани в единия ъгъл. Джилиън с труд си проби път до тях и разчисти малко място, за да може спокойно да разопакова съдържанието им.

— Какво търсиш? — любопитно попита Рик. Подозрението в гласа му й подсказа, че не й е повярвал по време на телефонния разговор.

— Нищо. Просто искам да прочета записките на татко. Искаш ли да ми помогнеш?

— Не, мерси — отвратен отвърна той. — Предпочитам да си забъркам едно питие и да погледам телевизия.

— Както искаш — спокойно каза Джилиън и се протегна към първия кашон; бяха пет на брой, раздърпани, лекьосани и прашасали — като всички любими вещи на професора, и тези бяха покрити с прах. Джилиън седна на пода и дръпна кафявата лепенка на горния капак.

Вътре бяха подредени археологически студии, които тя сортира по тематика. Някои от книгите бяха изключително редки издания и Джилиън с благоговение прелистваше страниците им.

Другите кашони съдържаха папки със записки за различни разкопки, статии, които се бяха сторили интересни на професора, карти и схеми от различни епохи, тетрадки, в които беше записвал собствените си идеи и хипотези.

Проучването на легендата за Анзар бе сложило край на живота на баща й и коренно бе променило нейния. Джилиън не само бе загубила баща си, но и бе изтръгната от корените си; и до ден днешен последната неуспешна експедиция на баща й хвърляше мрачна сянка върху кариерата й. Тя продължи да прелиства тетрадката в търсене на личните бележки на професора за легендата, която й бе струвала толкова много, ала не откри глава, посветена на Анзар. Остави тетрадката настрана и посегна към следващата, но и в нея не се споменаваше за древното племе.

Джилиън прегледа още две тетрадки, докато попадна на онази, която търсеше. Корицата бе надписана с едри черни букви: „Южноамериканската цивилизация Анзар“. Само тази тетрадка бе посветена на една-единствена теория. Джилиън усети прилив на възбуда, щом извади бележника от кашона и внимателно го разтвори. Дали щеше да открие онова, което бе завладяло въображението на баща й и го бе накарало да рискува кариерата и живота си, губейки и едното, и другото.

Професор Шърууд бе събрал митове и легенди от различни извори, в които се упоменаваше за „Императрицата“ или за „Сърцето на кралицата“. Произходът на митовете бе неизвестен, макар че Сайръс Шърууд ги бе проучил до най-малката подробност. Не можеха да бъдат преписани нито на инките, нито на майте, макар че безспорно принадлежаха на развита цивилизация. Преданията разказваха за един „каменен град под море от зеленина в земите на Анзар“. Различните версии, с дребни различия в детайлите, повествуваха за някаква велика войнствена кралица, която се влюбила в смел воин от чуждо племе. Той загинал, защищавайки каменния град и войнствената кралица от племето на „безкръвните крилати демони“. Императрицата, съсипана от скръб, дала тържествен обет пред тялото на любимия си, че сърцето й никога няма да принадлежи на друг, нито в този живот, нито в следващите. Тя доживяла до дълбока старост и когато умряла, сърцето й се превърнало в червен скъпоценен камък, който бил поставен на гроба на любимия й, за да му принадлежи за вечни времена. Предполагало се, че този камък притежава магическа сила, която пази анзарите от зли сили. Никой не можел да проникне в каменния град под зеленото море. Тази легенда бе разпространена в различни варианти по целия свят и Джилиън така и не можеше да разбере защо бе пробудила особен интерес у професор Шърууд.

Както и у нея. Джилиън седеше на пода и се взираше в тетрадката. Сърцето й щеше да се пръсне, а тя не можеше да си обясни защо. Нима само поради това, че баща й бе счел тази легенда за толкова важна, че да й посвети отделна тетрадка? Думите, написани от ръката му преди петнайсет години, излъчваха страхотно напрежение. Завладяна от необяснимо предчувствие, Джилиън отново се зачете.

Около час по-късно откри кода. Взираше се в символите и не вярваше на очите си. Сграбчи чантата си, измъкна една химикалка и започна да транскрибира тайнствените знаци. След като записа няколко думи на листа, бързо го сгъна и го мушна в чантата си. Щеше да довърши работата си вкъщи.

Беше страхотно възбудена.

По челото й се стичаше пот, сърцето й се мяташе в гръдния кош като животно в клетка, ръцете й трепереха. Едвам се удържа да не извика дивашки.

Професор Шърууд бе успял. За първи път в живота си Джилиън бе напълно, до мозъка на костите си, убедена в нещо. Баща й бе открил анзарите.

И тя щеше да тръгне по стъпките му.