Всичко започна в книжарничката на Хюго

9

Оставих сърцето си върху тези страници.

Катрин

Бавно отворих вратата на апартамента си, защото не исках скърцащите панти да събудят Раджит, но те не издадоха и звук. Приборите от вечерята бяха измити и наредени на сушилника, в хладилника имаше студен чай и мариновани пържоли, а най-хубавото от всичко — чиста баня. Сърцето ми прескочи няколко удара с невъздържаната радост на жена, на която не й се налага да чисти собствената си тоалетна. Майка ми можеше да си задържи трикаратовите диаманти. Нищо не говореше за истинска любов повече от искрящобял порцелан и под, от който се разнася лекият мирис на препарат за чистене. Беше приготвил храна. Беше почистил. Беше смазал пантите на вратата. Просто един нормален мъж искаше да направи приятелката си щастлива. С тази мисъл замръзнах в коридора и се заслушах в лекото похъркване, което идваше откъм спалнята ми. Отново ли имах гадже?

Не бяхме говорили, след като Раджит дойде вкъщи вечерта след срещата на ЧКАЖМСД. Спа почти през всичките три дена след това, а в кратките интервали, когато беше буден, бяхме прекалено заети да наваксваме със сдобряващ секс, за да обсъждаме по-духовните измерения на нашето събиране. Не го бях питала колко време мисли да остане. Незнанието беше доста освобождаващо. Бях решила да не задавам въпроси. Ако попитах нещо, това щеше да доведе до вземане на решения, които пък от своя страна щяха да изискват предприемане на действия. Не бях подготвена за нещо толкова неизбежно.

Облегнах се на вратата на спалнята и загледах как Раджит спи, свил дългото си тяло под меката бяла завивка. Никога преди не го бях виждала толкова неподвижен. Винаги изглеждаше динамичен, никога не беше спокоен, леглото беше като похитено гнездо на сутринта след него. Сега обаче лежеше на същото място, където го бях оставила преди девет часа. Излъчваше хипнотично спокойствие. Усетих, че дишам в неговия ритъм — изпълвах докрай дробовете си с въздух, както по време на сън, докато дългите слънчеви лъчи на късния следобед огряваха стаята. Да те дишам, да станеш най-важна за мен.

Когато се върнах вкъщи първия ден, в който той остана при мен, открих в ъгъла на спалнята две торби от „Мейсис“ с няколко тениски, дънки, къси панталони, чифт мъжки кожени сандали и боксерки. Държеше ги там: чистите дрехи в една торба, мръсните в друга и никога не ме помоли за шкафче или за място в гардероба. Не знаех дали се притеснява, че ще ми се натрапи, или искаше да е готов за бързо оттегляне, ако се наложи. Беше пътешественик, който не се притесняваше да загуби багажа си и „ставаше част от местните“, където и да отидеше. Може би това бях аз за него — неговата крайна точка.

Когато стигнах до леглото, съблякох евтината си рокля и се мушнах между чаршафите, които се оказаха съвсем чисти. Притиснах се към гърба му, усещайки топлината от съня му върху гърдите си. Той въздъхна и доплува до повърхността, далеч от сънищата си. Пресегнах се и го погъделичках по косъмчетата, които започваха точно под пъпа му и се насочваха надолу.

— Върнала си се — каза той.

— Тъкмо се прибирам.

— Приготвил съм пържоли.

— Видях. И изстуден чай.

— Сложих и захар.

— Както повелява Господ — притиснах се плътно към него.

— Имаш нездрава връзка с изстудения чай, знаеш ли?

Целунах го между плешките и насочих ръката си още по- надолу, където усетих как става твърд под пръстите ми.

— И банята е изчистена.

— Бяха джуджетата. Шумни малки дяволчета. Постоянно пускаха водата на тоалетната и се кикотеха.

Обърна се по гръб и ме целуна. Целувките му бяха по-различни от първата ни нощ — бяха по-чувствени и по-дълбоки. По-различни от всички други целувки, които бях получавала. Бяха като това да се върнеш в град, където си живял, където всичко ти е познато, но не можеш да разбереш накъде води новата магистрала.

— Липсваше ми — прошепна той и ме целуна по врата.

Нямах представа дали има предвид този ден или времето, докато бяхме разделени. Не мисли прекалено много, напомних си, остави нещата да се случват. Насочих ръката му към гърдата си и устата му я последва. Обвих ръце около главата му, извих гръб и се притиснах още повече към устните му, усещайки, че това никога няма да ми е достатъчно. Премести се надолу между краката ми. Усетих косата му, мека като перушина, по вътрешността на бедрата ми. Разсмях се. Той прокара ръка нагоре по тялото ми и аз я хванах, преплетохме пръсти и пристиснахме длани една в друга, а аз с изненада открих, че това беше по-интимно от всичко друго.

Затворих очи и се потопих в удоволствията, които ми доставяше езикът му, и се опитах да не обръщам внимание на тънкото гласче в главата ми, което се чудеше кога ще дойде краят на връзката ни. Той се върна отново върху мен, целувайки ме, и аз усетих собствения си вкус, вкуса на най-интимната си част, върху устните му.

Единствената велика книжарница, която някога е съществувала, се казва Shakespeare and Company. Създадена в Париж през 20-те години на XX век, тя е затворена по време на нацистката окупация през 1941 г., когато, както се говори, собственичката Силвия Бийч отказала да продаде последното си копие на „Бдение над Финеган“ на немски офицер. Мис Силвия била лепилото, което споявало Изгубеното поколение. Торнтън Уайлдър е посещавал Shakespeare and Company, както и Ф. Скот Фицджералд и Гъртруд Стайн. Ърнест Хемингуей пише за мис Силвия и нейната книжарница в „Безкраен празник“. В Shakespeare and Company книгите се продавали и заемали срещу скромна такса за членска карта, а писателите гравитирали около нея. Мис Силвия подхранвала егото и душите им, а понякога им осигурявала покрив над главата в малката стая на горния етаж. Тя финансира първото издание на „Одисей“ на Джойс, като взема предварителни поръчки от свои приятели и редовни клиенти от цяла Европа. И въпреки че отказва да участва в издаването на „Любовникът на лейди Чатърли“ — тя не смята, че това е най-добрата творба на Лорънс, а и не иска да си навлича славата на издател на еротична литература — мис Силвия продава романа в Shakespeare and Company, когато е забранен в Англия и САЩ.

Хюго беше окачил снимка на мис Силвия зад касата на „Водното конче“. На нея тя беше застанала на прага на Shakespeare and Company заедно с Джеймс Джойс. Понякога се чудех какво би си помислила за „Водното конче“. Представях си я седнала до Хюго зад витрината, развеселена от енергичните ми опити да направя „Водното конче“ приятно за гугъл поколението.

Дните ми минаваха горе-долу по следния начин; Отварях книжарницата около девет. Пиех евтиното си кафе от „Къпа Джо“ и изнасях масите с най-евтини книги пред книжарницата — те привличаха минувачите вътре. Около десет, когато се появяваше Хюго и правеше чай, идваха няколко клиенти и Хюго им помагаше, докато аз се опитвах да намеря място на книгите, които бяхме получили предния ден. Хюго обикновено оставяше кръстословицата от „Ню Йорк Таймс“ на тезгяха при касата и я решаваше през целия ден, а клиентите му помагаха с предложения. Около 12,00 ч. се появяваше Джейсън, а аз си вземах дълга обедна почивка, така че да издържа до десет вечерта, когато затварях. Следобедите бяха доста по-натоварени, постоянно имаше поток от хора до времето за вечеря, когато „Водното конче“ направо се препълваше. Имахме нужда от поне още двама души, които да помагат в книжарницата, но двамата с Робърт се съгласихме, че трябва да натрупаме повече капитал, преди да наемем още един човек. А междувременно книгите продължаваха да идват и да си отиват.

Аз не бях единствената, която правеше промени в книжарницата. Откакто бях разчистила мястото около витрината, Грендел започна да спи следобед точно там, така че Хюго сложи книги за котки около местенцето му при витрината. Джейсън пък имаше една висока купчина с книги, която отказваше да премести и я наричаше „моят проект“. След като за втори път подредих сектора с любовни романи благодарение на Джейсън, започнах да подреждам падащата купчина книги с твърда подвързия до касата. Дори и Ави даде своя принос, като ни подари табелка, на която пишеше „Отворено“, каквато използвали в любимия й магазин за бонбони в Лондон. „0“-то беше отделено от другите букви и се въртеше, така че, когато го обърнеше човек, от другата страна пишеше „За“. Всяка вечер обръщахме „0“-то, за да изпишем „Затворено“.

Докато седях на пода и отделях Хенри Джеймс от Джеймс Патерсън, мис Силвия ме гледаше отгоре с проницателния поглед на човек, който знае истината. Мис Силвия беше отказала да издаде „Любовникът на лейди Чатърли“ по няколко причини, но основната е била, че не е имала средствата. Книжарниците са магазини и като всички други магазини имат нужда от приход, за да оцелеят. „Водното конче“ също като Shakespeare and Company балансираше върху тънко въже на огромна височина, а аз бях тази, която тичаше из цирковия манеж с мрежа за пеперуди.

— Ти ме помоли да не ти пращам повече мебели — каза майка ми.

Седях сама в задния двор със синята си пластмасова чаша, пълна с бърбън, и гледах през прозореца как Раджит чете книга в леглото ми.

— Да, така е, но сега е различно. Ще ми изпратиш ли кресло? Знам, че не е същото, когато те моля, и вече няма да ти е забавно, но все още имаш нужда да ми пращаш мебели, а аз пък имам нужда от ново кресло.

— Пияна ли си?

Погледнах дъното на чашата си.

— Все още не, а ти?

Подрънкването на ледени кубчета в стъкло бяха единственото, което чух вместо отговор. Майка ми отново беше сама в тишината, която трябваше да се запълни. Помислих си за Раджит вкъщи, сам в леглото ми. Знаех, че трябва да й кажа за него, но исках да го задържа само за себе си още мъничко.

— Мамо, обичаш ли още татко? — попитах я и в същия момент съжалих, че зададох този въпрос.

— Разбира се, че го обичам. Той се ожени за мен, нали така? Даде ми дете, красива къща, всичко, което исках.

— Да, майко. Разбира се, че е така.

— Намери какво да питаш майка си. Какво ти става?

— Извинявай. Беше грубо от моя страна.

Зачудих се дали е облечена с домашната памучна синя рокля, която се отваряше отпред, онази, която носеше само когато баща ми не беше вкъщи.

— Какво точно кресло искаш?

— Кресло, което да е удобно за четене. И да не си личи, ако се изцапа. И един лампион за под, ако не те затруднявам много. Ще ти дам адреса.

— Знам адреса ти, Маргарет-Виктория.

— Не е за вкъщи.

— Какво си намислила пак сега?