Всичко започна в книжарничката на Хюго

12

Няма смисъл да гледаме напред за това,

което идва. То ще дойде независимо от нас.

Хенри

— Идеята беше на Джейсън — казах аз. — Първоначално Хюго не я одобри. Било много негативно. Обаче Джейсън използва всичките си козове за ин и ян и му каза, че щом препоръчваме книгите, които обичаме, трябва също така да предупреждаваме хората за книгите, които не харесваме.

Стоях в средата на малка група, събрала се около готвача на тепаняки, който приготвяше вечерята у Ави в кухнята й на открито. С плотове от мрамор и барче за алкохол, приличаше на грил за барбекю, който се е взел много на сериозно. Готвачът наля олио във вулкан, оформен от наредени във височина кръгчета лук, и към небето изригнаха пламъци. Добре почерпената с вино публика го аплодира. Нямах представа колко плаща Ави за кетъринга, но сигурно щеше да спести пари, ако вечерята беше в „Бенихана“[43].

— Защо да има надписи в книжарницата, които да предупреждават хората да не си купуват това, което продавате? — попита един мъж с посивяла коса на име Лари, който работеше за компанията на Ави и цяла вечер стоеше до мен и ме разпитваше за „Водното конче“.

— He ги предупреждаваме да не си купуват книгите. Просто им предлагаме идеи за хубави подаръци за хора, които не харесват — например свекърва или някой съсед, чието куче припикава хортензиите. Джейсън гледа на това като на обществена услуга.

Хората около мен се разсмяха. Бях тук сред главни изпълнителни директори и рискови инвеститори. Докато работех за „Аргонет", това никога нямаше да ми се случи и да срещна всички тези хора. Заемах високо място в йерархията, но не бях изпълнителен директор. Членовете на борда на директорите, инвеститорите? Никой от тях не знаеше коя съм аз. „Водното конче" беше причината да съм тук. Заради него тези хора се смееха на разказите ми за работата в книжарница. Бях уникална и готина. Не бях една от тях и не се опитвах да бъда и заради това се чувствах удобно. Ето това ми липсваше в гимназията.

Когато Ави ме покани на вечерята, й отказах. Не ми се ходеше на парти. Исках да си направя коктейл, да се свия под завивките и да не мисля за Раджит. Работех по дванайсет часа във „Водното конче“ без почивка, без да чета, без почти да се храня. Само работа. Работата щеше да ми помогне да вляза отново в релси. През първите няколко дни се тревожех, че Раджит може да се появи. Треперех през цялото време и в главата ми се въртеше само една мисъл: „Не искам да го виждам“. Обаче той не дойде, слънцето все така изгряваше и залязваше, без значение какво се бе случило, все едно лъжата беше просто леко препятствие по пътя към щастливия край на романтичните комедии. По дяволите, слънцето. По дяволите, романтичните комедии. Болката беше точно онази, от която цял живот се бях опитвала да избягам. Раджит се беше загнездил в костите ми, течеше във вените ми. Аз му го бях позволила и заради това бях толкова бясна на себе си, колкото и на него. Не бях споделила с никого. Дори и с Дизи. Болката беше само моя. Моя и на Катрин.

Хюго и Джейсън усещаха, че нещо не е наред, и се държаха на разстояние, но Ави все ми се обаждаше и обаждаше, за да ми каже как всички тези хора искат да се срещнат с мен, за да им разкажа за „Водното конче“. Не исках. Казах й го поне десет пъти. Докато не осъзнах нещо. Софтуерните стартъпи постоянно търсят такива хора за финансиране. Защо да не направим същото с „Водното конче“? Може би някои от тези инвеститори искаха да си купят одобрението на общността. И така се оказах тук като водеща на късен рекламен блок, която говори за „Водното конче“ все едно беше мултифункционално ренде, на което можеше да се направят картофки във всякаква форма, а тези хора бяха моята публика — като страдащите от безсъние зрители с кредитни карти с висок лимит.

— А какво ще кажеш за „Аполо — книги и музика“? — попита Лари. — Какво знаеш за тях?

— Независимо в коя книжарница от тяхната верига отидеш, тоалетната винаги се намира в раздела за детски книги.

Отново ме заля вълна от смях. Ядяха като птички от ръката ми — бях толкова неустоимо чаровна.

— „Аполо — книги и музика“ е собственост на семейство Макнийл — продължих аз. — Имат 25 книжарници в Северна Калифорния и Западна Невада. Предлагат книги, сидита и дивидита. Книжарниците им са прекалено големи. Над 2800 квадратни метра, за да продаваш книги? Моля ви се. Само в половината книжарница се продават книги. Имат нужда от всички онези боклуци, които не са книги, за да се държат на повърхността, предполагам. И да предлагаш дивидита и сидита в ерата на iTunes? Пълна глупост. Убедена съм, че трябва просто да изчакаме да фалират.

— Ние? — попита Лари.

— Ами, да, ние от „Водното конче“.

— Мислиш, че можете да ги изместите.

— Смятам, че можем да постигнем всичко.

Нямаше да го кажа пред всички тези хора, които се надявах да инвестират във „Водното конче“, но нямах нищо против къде хората си купуват книги. „Аполо“, „Амазон“, „Барне енд Ноубъл“, електронни книги, „Водното конче“. На кого му пукаше? Не смятах, че проблемът е къде хората си купуват книги, а че не купуват достатъчно. Все още имахме нужда от хубава витрина, за да напомняме на хората, че сме там и че вътре има служители, които си разбират от работата. Нямаше начин някога „Аполо“ да фалира заради „Водното конче“, а и не смятах, че такова нещо трябва да става. Това обаче не ме спря да демонстрирам високо самочувствие и да се перча така, както бях виждала да правят хиляди изпълнителни директори. Почти очаквах гостите да извадят карти за бинго за оценяване на корпоративно държане и да започнат да отмятат квадратчета.

Докато сервираха храната, аз погледнах над чашата си с вино към Дизи. Ави беше настояла да го доведа и в момента той говореше с двама мъже с тениски с якички. Рисуваше нещо на една салфетка и жестикулираше с ръце, докато обясняваше. Не трябваше да го чувам, за да знам, че говори за програмиране. Лицето му светеше и беше радостен, а усмивката му беше леко изкривена на една страна, както когато говори вдъхновено за алгоритми. И се смееше с онзи свой див смях, който беше неговата запазена марка. Сърцето ми се поотпусна малко, докато наблюдавах приятеля си. Когато Ави ни покани, ми обеща, че ще има хора, с които Дизи да си говори, и аз бях благодарна, че това се оказа самата истина.

Грабнах още една чаша вино от един поднос наблизо и седнах на шезлонг от тиково дърво до басейна. Покрай ромона на падащата вода от басейна чувах лекия фюжън джаз и разговорите на хора, които не се тревожеха как ще си платят сметките за тока. Беше една от малкото вечери около залива на Сан Франциско, когато можеш да седиш навън, без да се налага да си с връхна дреха. Нямаше да се учудя, ако Ави беше поръчала специално заедно със суши хапките и тропически температури. Това ми харесваше. Исках повече такива вечери.

Чух звука от високи токчета и когато отворих очи, видях как Ави събу обувките си и седна на шезлонга до мен. Държеше чашата си близо на ръба, все едно я предизвикваше да се изхлузи от пръстите й и да падне на земята. Нямаше да има значение дори да паднеше. Имаше още дузина чаши, които чакаха върху подноса на сервитьора. В къщата на Ави винаги имаше още от всичко.

— Забавляваш ли се? — попита ме тя.

— „Миравал“ е за загубеняци.

Тя се протегна към мен през шезлонга и ме хвана за ръката почти по сестрински.

— Толкова се радвам, че дойде — каза тя.

— Благодаря ти. И нямам предвид само тази вечер — отвърнах.

— Надявам се, че вече ме приемаш за приятелка.

— От най-добрите. От онези, които ми дават добри съвети и чиито къщи са като спа курорти.

Тя се засмя, седна на края на шезлонга си и се наведе напред над сключените си пръсти.

— Исках да изчакам до по-късно и да ти споделя нещо, но не мога да издържа. Ела с мен.

Взехме обувките си в едната ръка, а чашите с вино в другата, хилейки се като ученички, които се вмъкват в стаята на директора, за да задигнат конфискуваната марихуана. Влязохме в къщата и аз я последвах към стая, която явно служеше за офис. Както всичко друго в дома на Ави, стаята излъчваше женственост, но и сила. Беше стая на жена, която знае точно коя е и къде е мястото й в света. Кадифена крепост, която показваше, че Ави не се интересува какво мислят другите за нея. Някой ден, казах си аз, някой ден.

Взе от бюрото си кожена папка и ме подкани с жест да седна на дивана отсреща. Притисна папката към себе си, седна върху бюрото и се усмихна.

— Винаги съм смятала, че моментът, преди да получиш това, което искаш, е по-приятен от това, което следва. Иска ми се да изживееш момента точно сега. Това, което ще ти дам, не е просто подарък, а нещо, което си заслужила. Точно този момент обаче е моят подарък за теб. Искам да го почувстваш, така че да го запомниш завинаги.

Въздухът не помръдваше. Гледайки назад, се чудех защо в ума ми не изскочиха никакви идеи за предстоящото. Имаше обаче нещо в Ави, нещо съблазнително и вълнуващо, нещо, което ме караше да очаквам с нетърпение предстоящото, независимо от цената.

Подаде ми папката. Поех я с цялото нетърпение, което породиха у мен думите й. Отворих я. В десния джоб имаше писмо, адресирано до мен. Беше писмо с оферта. Заплатата, подчертана още в първия параграф, надхвърляше многократно това, на което се бях надявала в „Аргонет“. Логото в началото на писмото беше променено, но все още разпознаваемо. Книжарница „Аполо“.

Ави коленичи пред мен и седна на петите си, усмихвайки се на обърканото ми изражение.

— Купихме ги — каза тя. — Аз, Лари и още няколко партньори. Вложихме собствените си пари, за да сформираме група от купувачи, и събрахме допълнителен капитал от един от фондовете на фирмата. Запозна се с Джим по-рано тази вечер. Той управлява фонда.

— Купили сте „Аполо“.

— Да. И искаме да ни помогнеш с книжарницата. Да я превърнем в много повече, отколкото е сега. Вярно, верига е, но само защото имат много книжарници. Всъщност е семеен бизнес и те все още ги управляват по този начин и губят купища пари. Ние обаче ще издигнем бизнеса на друго ниво и ще се конкурираме с най-големите вериги. И ти ще ни помогнеш.

В главата ми забръмчаха хиляди въпроси. Не можех да се съсредоточа върху никой от тях и да го задам, преди някой друг да ме връхлети.

— От първия ден, когато се срещнахме, разбрах, че си специална — каза Ави. — Нищо не ме прави по-щастлива от това да откривам таланти на неочаквани места. Само за няколко месеца ти превърна тази книжарничка в ценна собственост. Е, колкото ценна може да бъде една книжарница за стари книги, разбира се. Идеята ми е, че ние ти вярваме. И искаме „Аполо“ да се превърне в нещо повече от магазин, в който се продават книги и музика. Искаме да използваме новите медии. Искаме да започнем една нова епоха със стаи за медитация, места, където хората да се събират и да обсъждат идеи, да организират дебати, да водят философски разговори. Културата на почитателите на книги, която ти създаде във „Водното конче“, може да се разпространи и да се разрасне. Издателите ще ти се молят да излагаш книгите им на витрината. И ще плащат много добре за това. Можеш да дадеш поле за изява на автори, които смяташ, че трябва да станат известни на хората. Ще имаш влияние над нашите клиенти. Ще се превърнеш в една от най-влиятелните жени на Западния бряг.

Думите й бяха по-красиви от всичко, което си бях представяла. Щях да печеля много добре от продажби на книги в чисти и нови книжарници, в които можех да заведа майка си. Никога повече нямаше да ми се налага да преживявам на макарони и сирене. Никога повече нямаше да опитвам бързи японски спагети. Щях да имам кола, медицинска осигуровка и книги, когато си поискам. Нови книги.

— А какво ще стане с „Водното конче“? — попитах аз.

— Остави го зад себе си. Или още по-добре — вземи това, което обичаш от него, със себе си. Идеята е брилянтна, не виждаш ли? По-малки книжарници в кварталите. Точно както ти го каза. Хюго и Джейсън могат да работят в която си поискат книжарница. Те са невероятни. Ще наемеш още стотици като тях. Намерила си перфектната формула. Сега дойде времето да я повториш още стотици пъти.

Представих си Джейсън и Хюго в еднакви тениски с якички.

— Те са хора. Не мога да ги копирам и да ги поставя, където пожелая.

ви се изправи и отиде до бюрото си. Спря се за момент и после се обърна към мен.

— Маги, имам да ти казвам още нещо — заяви тя, все едно казваше на прохождащо дете, че цената на зъбчето под възглавницата му току-що е паднала. — За да финансираме сделката, трябваше да продадем някои недвижими имоти. Купувачът направо ни обра, но човек е длъжен да прави каквото трябва в такива времена.

— Какво общо има това с…

И тогава разбрах. Писмото, което Хюго не искаше да ми покаже. Онова от нашия агент по недвижими имоти.

— Сградата е твоя.

— Да. Е, беше на нашата група. Беше част от активите с недвижимо имущество, които Лари инвестира в компанията. Знам, че обичаш тази малка книжарничка, Маги. Аз също я обичам. Много е сладка. Хората скоро ще заобичат и новото „Аполо“, както обичат „Водното конче“. Сигурна съм в това. Това е малка цена, за да получиш всичко, което си искала, не е ли така? Маги?

Гледах я, знам, че я гледах, може би дори съм кимала. Но това, което чух, ме изцеди и исках просто да легна, да се завия с одеялото с лосове на Хюго и да заспя. Нямаше го повече „Водното конче“. Беше изчезнало.

Ави взе някакво стъклено преспапие и го завъртя в ръцете си, гледайки него, а не мен.

— Маги, надявам се, че не си от хората, които не могат да оценят, когато им се предоставя невероятна възможност.

Може би за пръв път през живота си не знаех какво да кажа. В главата ми нахлуваха хиляди мисли. Представих си как приемам и се чувствам като предател. Представих си как не приемам и се чувствам като глупачка. Така че не казах нищо и си представих една друга реалност, където „Водното конче“ щеше да продължи да съществува, а аз можех да приема работата, все едно целият ми живот зависеше от оцеляването на книжарницата. Ако „Водното конче“ съществуваше, аз също можех да съществувам някъде извън книжарницата. Но ако изчезнеше, тогава?

Тя ми се усмихна, издърпа ме от дивана и ме заведе до прозореца. Отвън видях как Дизи говореше пред голяма група хора, които бяха очаровани от серията му рисунки върху салфетки.

— Той също идва — каза тя. — Купихме „Аргонет“ също така и ще го превърнем в нашето ново подразделение за социални медии. „Силвър Нийдъл Холдингс“ има нужда от него. Той може да промени софтуера изцяло и да си избере какъвто поиска екип. Достатъчно дълго време беше заровен в посредствени бизнес модели. Двамата заедно сте непобедими.

Ави ме пусна и отиде да вземе папката от дивана.

— Пропусна най-хубавата част.

Тя извади брошура от един джоб и ми я подаде. Беше реклама.

Книжарница „Аполо"

Важна 3а теб

На сутринта след партито у Ави отидох рано във „Водното конче“, както ми беше станало навик след раздялата с Раджит. Беше спокойно и хилядите задачи за вършене ме разсейваха от мислите ми. След изненадващото предложение на Ави имаше допълнително неща, за които не исках да мисля, така че отидох в книжарницата още по-рано. Исках да съм сама на тихо място. Но когато пристигнах, там вече беше и Дизи, седеше на тротоара c отворен лаптоп, облечен в суичър с реклама върху качулата на някаква компания, за която беше работил преди години, а до него имаше две чаши от „Къпа Джо“. Осем часа сутринта, а той вече преливаше от амбиция и кафе. Съмнявах се, че въобще е спал миналата нощ.

— Хей, здрасти — каза той, когато го ритнах. — Мока?

Взех кафето и отключих вратата. Той ме последва и тръгна да сменя буквите от „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“, но аз го спрях с жест. Дизи много обичаше да сменя буквите на табелката. Аз обаче не исках да влизат клиенти толкова рано. И една малка злобна част от мен не искаше Дизи да се забавлява.

— Може ли да повярваш? — попита той. — Цялата проклета инфраструктура от самото начало. Знаеш ли колко често човек получава такава възможност? Монасите правят секс по-често. Добре де. Будистките монаси. Добре. Будистките монаси, които живеят сами под някой вулкан без кози наоколо, правят секс по-често. Все едно някой да ти предложи верига книжарници, които да управляваш, както искаш.

— Точно това ми предложиха — казах аз и му махнах да спре да говори.

Въпреки че бяхме сами във „Водното конче“, аз се огледах назад към рафтовете, все едно книгите можеха да попият думите му и да ме издадат, когато Джейсън и Хюго дойдат. Това беше краят на „Водното конче“ и вината беше моя.

Той обърна лаптопа и ми показа екрана, изпълнен с кутии и форми, които изглеждаха като поп-арт от 60-те. Беше преработената схема на системата на „Аргонет“ в ярки цветове. Беше мечтата на софтуерния архитект — да се върнеш назад и да създадеш наново онова, по което си работил преди. Поучил си се от всички минали грешки и можеш да ги избегнеш.

Работата е там, че никой не сяда да пише програма, която да се окаже боклук. Първо, визионерът създава нещо, което да отговаря на нуждите. Мениджърите правят проучване как ще се приеме на пазара и създават бизнес проект за детайлите и пишат изискванията. После софтуерният архитект съставя план как ще работи програмата и софтуерните инженери я пишат. След срещи, на които се обсъжда дизайна, и след прегледи на програмата и хиляди сметки за доставки на големи пици, програмата се тества. Хората, които я тестват, казват, че софтуерът не отговаря на изискванията, а инженерите отвръщат, че работи според заданията. Изброяват се бъговете. Правят се още срещи, които изяждат времето на всички. Технописците казват, че не ги интересува как работи софтуерът, просто искат някой да вземе решение. Всички си тръгват от срещата, мислейки си, че са се съгласили за различни неща. Дизайнерите на потребителския интерфейс мислят колко клика ще отнеме на потребителя, за да стигне до центъра на захарната близалка. Маркетинговите специалисти се нападат като кечисти за какво трябва да харчат парите за реклама. И ако всичко мине добре и планетите са в правилна подредба, и всички са били послушни, разочарованието след пускането на продукта на пазара е кратко.

И скоро идва време за следващата среща. С див ентусиазъм е планирана нова версия. Ще оправим всички неща, които не бяха както трябва миналия път. Няма да допускаме същите грешки отново. Този път всичко ще е наред. Но компромисите идват много бързо. Има технически спънки, които са прекалено стръмни за преодоляване. Не може да се постигне „отличен“ резултат, заради това всички приемат „много добър“, но след това се оказва, че е постигнат един анемичен „среден“ резултат. Когато идва времето за пиците и партито по случай пускането на продукта и се раздават тениски с името на проекта, за който знаят само 50 души в света, всички пият скъпа бира и евтино вино и се опитват да не изглеждат ужасени от това какво ще кажат потребителите. Плановете за новите версии са вече пуснати в ход, съблазнителни като нежни обещания в минутите преди полунощ. Този път ще създадеш шедьовър. Този път ще е различно.

— Това е един невероятен проект, захарче — каза Дизи. — За теб също. Никога не съм вярвал, че ще ми се падне проект с верига книжарници. И ти го направи. Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше впечатлила Ави в онзи проклет читателски клуб. Иисусе Христе! А после книжарницата! От всички възможни начини да се върнеш, това е златна възможност. Не искат само мен, искат също и теб. И не като миналия път. Те наистина смятат, че ще се справиш.

— Преди някой съмняваше ли се?

— Ами, имам предвид, че това също е невероятно предложение за теб, нали? Това си завършила, а пък работи във всички онези компании и накрая в „Аргонет“. Това си е голям скок.

Той хвърли празната си чаша в кошчето за боклук и ме задуши в мечешката си прегръдка. Беше толкова развълнуван, че забрави, че трябва да дишам.

— А ако не искам тази работа? — попитах аз, а думите ми прозвучаха приглушено от качулката му. — Ами, ако искам да… — едва не казах да остана във „Водното конче“, въпреки че това беше краят на книжарницата. — Ако искам нещо друго?

Не знаех, че го мисля, преди да го кажа. Почувствах се добре, когато го казах. Бях изплашена и всички страхове да не приема най-добрата оферта, която някога щях да получа, ме заляха като вълна. Погледнах приятеля си с надеждата, че той ще разбере. Изморих се Дизи да е винаги Програмистът войн. Исках да е просто моят приятел, порасналият Барт Симпсън[44] с огромния мозък и голямото нежно сърце. Обаче думите отскочиха от него като плоско камъче по повърхността на езеро.

— Ще приемеш работата — каза той. — Това е умният ход. А ти си умна, така че…

— Не е умно. Удобно е.

— Господи! — Дизи затвори лаптопа си и се обърна рязко към мен. — Какво искаш? Месеци наред хленчиш, че са те изритали от „Аргонет“, а сега можеш да се върнеш и то на много по-добра позиция. Ще получаваш повече пари, отколкото някога си мечтала. Ще си лицето на нова компания. И сега ми казваш, че не искаш това. Не искаш да получаваш всичко на шибан сребърен поднос като в приказка. Казваш ми, че искаш да останеш тук в тази малка скапана книжарница, вместо да си уредиш живота. И какво стана с онзи мъж? Какво си мислиш? Че не знам, че вече не се виждате ли? Онзи, по когото беше полудяла? Какво направи, Маги? Просто спря да излизаш с него, защото беше прекалено добър? Кажи ми, защото всички умираме да разберем, какво, по дяволите, ще те направи щастлива?

Не бях запалила още лампите в книжарницата, а някой вече ме питаше за отговори, които не можех да дам. Двамата с Дизи седяхме така и се гледахме в сивата тишина на „Водното конче“. Отвън минаваха хора. Някакво куче залая на вратата, спомняйки си, че имаме храна при касата. Часовникът зад мен отброи още една секунда. И тогава телефонът му позвъни.

Дизи вкара слушалката в ухото си и отговори на обаждането точно когато вратата се отвори и Джейсън влезе вътре, бутайки колелото си. Изглежда се подразни, че аз съм вече тук, но си помислих, че поне Дизи може да оправи настроението му. Или пък можеха да се разсейват взаимно и да ме оставят на мира. Толкова ми се искаше обаче те да забравят за мен, че аз забравих за две неща: Дизи говореше по телефона си, а аз не го бях предупредила да не казва нищо за предложението за работа.

— Да, да, нов център за данни — каза Дизи по телефона. — Хората, с които работим сега, не могат дори да отворят чадър, когато вали.

— Пич, без мобилни телефони тук — предупреди го Джейсън.

Дизи се огледа наоколо и разпери ръце все едно казваше: „Няма никого тук. На кого му пука?“.

Джесън дойде при касата и ме изгледа въпросително с ококорени очи. Аз му отговорих със свиване на раменете, което означаваше да го остави този път на мира, докато се опитвах да измисля как да изкарам Дизи от книжарницата.

— Да, да, ще работи с нас — каза Дизи и се обърна да ме погледне.

Поклатих глава, опитвайки се да го накарам да млъкне, и стрелнах с поглед Джейсън, който пък ме гледаше с любопитство.

— Човече, затвори телефона — каза Джейсън, като подозрително ме изгледа.

Дизи го перна с ръка.

— Сигурен съм, че Маги може да започне от другата седмица. Има да свърши това-оново и ще започне.

— Излез навън — каза Джейсън, като посочи с пръст вратата.

— Изчакай за момент — каза Дизи, натисна слушалката, за да задържи разговора, и се обърна към Джейсън: — Виж какво, аз съм с нея — продължи той, като ме посочи, явно без да осъзнава, че такива не му минават на Джейсън. — Работя по сделка с книжарница, Аполо“ за милиони. Докато успееш да ме убедиш, че разговорът ми пречи на бизнеса ти, ще съм свършил с проклетия телефон — той отново докосна слушалката. — Извинявайте за това…

Лицето на Джейсън почервеня от яда, който се натрупваше в него. Познавах тази физиономия. Бях я виждала достатъчно пъти в училище, когато хулиганите, два пъти по-големи и по-глупави от него, са го заключвали в шкафчето му. А сега той приличаше на тях.

Заобиколих касата покрай Джейсън с тежка стъпка и грабнах телефона от колана на Дизи. Чувах гласа от другата страна на слушалката. Изключих връзката със слушалката на Дизи, а после включих високоговорителя. Дизи се обърна рязко, за да ме види как се отправям към вратата с телефона му. Човекът от другата страна говореше за тактики по време на преговори и предварителни договори.

— Хей — казах аз по телефона, докато излизах. — Знаеш ли, че Дизи се беше облякъл като Мей Уест за един Хелоуин в гимназията? Веднага мога да постна снимки във фейсбук.

— С кого говоря? — попита човекът от другата страна.

— И изкара на четенето с разбиране на CAT много ниски резултати — допълних аз.

Усетих, че някой ме докосва по рамото. Дизи ме беше настигнал. Протегна ръка към телефона, но аз бях няколко сантиметра по висока от него и успях да задържа телефона далеч от него. Чувах гласа от другата страна:

— Дизи? Дизи? Какво, по дяволите, става?

— Магс, спри с детинщините — каза Дизи, подскачайки за телефона си, но аз се обърнах и го отблъснах. — Какво, по дяволите, правиш?

— Извини се — казах аз.

— Добре, добре, извинявай. Моля те, мамка му, прости ми. А сега ми дай проклетия телефон!

— Не на мен. На Джейсън.

Все още се протягаше към телефона си и се опитваше да открие слабо място в защитата ми.

— Съжалявам, човече! — каза той през рамо.

Обърнах се и го погледнах, а той спря с опитите да се докопа до телефона си, когато престанах да го държа далеч от него. Джейсън стоеше точно пред „Водното конче“ и се чудеше как да постъпи.

— Защо ме доведе тук с теб? — попитах Дизи.

— За какво говориш?

— Беше успял. Не се нуждаеше от мен.

— Да, но ти се нуждаеше от мен. Боже господи, Маги. Ти се излежаваше по цял ден на дивана. Не можеше дори да си платиш питието в бара. Спеше с наркомани. Какво се очакваше да направя?

Обърнах се към минаващите коли и хвърлих телефона му под едни приус. Дизи застана до мен, докато черните гуми минаваха през апарата. Хрущящият звук беше толкова приятен, както когато мачкаш празно кенче, а аз усетих вълнението, което усеща всеки, когато премине някаква допустима граница.

— Сърдиш се, защото ти казвам истината — каза Дизи.

— Сърдя ти се, защото смяташ, че това е истината.

Дизи трябваше да изчака да минат още няколко коли, преди да успее да събере това, което беше останало от телефона му — миш-маш от пластмаса и електроника.

— Някой ден ще ми благодариш за това — казах му аз. — Дотогава дръж задника си далеч от книжарницата ми.

Върнах се във „Водното конче“. Джейсън отскочи, за да ми направи място на вратата. Отпуснах се в едно от креслата и се хванах за главата. Огромни сълзи се затъркаляха по лицето ми.

Джейсън седна на края на креслото си с ръце между коленете, докато Грендел не скочи от мястото си при витрината в скута му.

— Наистина ли имаш вземане-даване с „Аполо“? — попита Джейсън.

— Направиха ми предложение.

— Добро ли е?

— Да.

Той сви рамене и залюля краката си, които не докосваха пода. Грендел мушна глава под мишницата на Джейсън.

— Ще го приемеш ли?

Исках да му кажа за договора за наем, че скоро „Водното конче“ няма да съществува и аз нямаше да има къде да отида, ако не приемех работата. Обаче исках да говоря с Хюго преди това. Така че просто свих рамене и продължих да плача. Джейсън се размърда — не знаеше какво да прави.

— Скъсахме с Раджит — казах аз.

Той кимна.

— Боровинков бейгъл?

Нямаше го по-дълго време, отколкото очаквах, но когато се върна с плика на „Пош Бейгъл“ в ръка, носеше и две големи чаши.

— Синята или червената напитка? — попита той.

Взех синята.

Копринена мъгла се спусна над ранната вечер, докато премигвах и се опитвах да видя знаците за парка през предното стъкло на волвото на Хюго. Бях в планината Санта Круз. Нямах представа къде точно се намирам. Най-накрая фаровете на колата осветиха през дърветата участъци от павилиони в цветовете на „Лего“ и разбрах, че съм намерила мястото.

Денят беше специален за Хюго и Джейсън. Никой не се изненада, когато стана ясно, че Хюго е присъствал на онова парти в Бъркли през 60-те, което е дало началото на Обществото за творчески анахронизми. Сега го почитаха като Anno Societatis I, член на обществото от първата година на основаването. Тази сутрин едва се сдържах, когато се появи наперено в облекло на благородник от епохата на Елизабет I, което Джейсън беше намерил отнякъде.

— Мисля, че много ми отива — каза Хюго и вдигна един златен бокал за наздравица сред бурните аплодисменти на клиентите в книжарницата. — Ще го нося всеки ден.

Всичко беше по идея на Нимю. Когато разбра, че Хюго е бил на онова култово парти в Бъркли, започна постоянно да го кани на всякакви събития, но той винаги отклоняваше поканите галантно. И когато казвам „галантно“, имам предвид, че се покланяше, обръщаше се към нея с „милейди“ и всички останали джентълменски трикове. Понякога си мислех, че тя продължаваше да го кани само за да й откаже по този начин. Обаче Джейсън най-накрая успя да го облече в клин. Днес щеше да се проведе церемонията за онези, които са допринесли през изминалата година за Кралството на мъглите. След войната щеше да бъде избран нов крал и той щеше да почете хората, които ще служат в новото му кралство. Хюго нямаше да го пропусне. Нито пък аз.

Спрях на едно свободно място на паркинга и вдишах дълбоко. Джейсън знаеше за предложението за работа, но не и че договорът за наем на „Водното конче“ ще бъде прекратен. Хюго пък знаеше за договора за наем, но не и за предложението за работа. Никой не знаеше, че Раджит е Хенри. Всички тези тайни тежаха като камъни в корема ми.

Проверих телефона си за пореден път. Не се бях чувала с Дизи след караницата ни. Според фейсбук вчера беше заминал, за да се срещне с група разработчици в Портланд. „Силвър Нийдъл Холдингс“ искаше да премести там целия екип, за да намали разходите. Не бяха много онези програмисти в „Аргонет“, които искаха да се преместят, така че Дизи беше много зает да търси нови попълнения. Трябваха много повече хора от тези, които бяха останали, за да се превърне в реалност визията на Ави и другите инвеститори. А после идваше и самата Ави. Тя беше на палубата на „Силвър Нийдъл“ и смяташе, че аз съм вече в бара на кораба, където щеше да се присъедини към мен по-късно, но всъщност аз все още бях на дока, седях върху купчина въжета и размишлявах да взема ли билета за първа класа.

Оставих колата и с фенерче в ръка тръгнах по пътеката към павилионите, музиката и миризмата на печено месо, надявайки се, че няма да срещна изгладнели пуми. Подминах една жена, облечена в тиролска носия, която се натискаше с някакъв мъж, сякаш от корицата на някой от моите любовни романи, и разбрах, че съм на прав път. След като попитах няколко души за посоката, най-накрая открих лагера, където бяха Джейсън и Хюго.

— Денят беше невероятен — каза Хюго. — Група за възстановки на битки от Втората световна война беше запазила полето за същия ден, така че всички се включихме. Рицари от кръглата маса и американски войници се биха цял следобед.

— И тази сутрин избрахме нов крал — напомни му Нимю. — Това също е важно.

Нимю описа в големи детайли приветственото стихотворение, което Джейсън беше написал за новия крал. Нещо в тона й ми подсказа, че повече се интересува от краля, отколкото от стихотворението.

— Случва се понякога — обясни Джейсън за конфликта с терена. — Опитваме се да сме внимателни с графиците, но организирането не е най-силната ни черта. Веднъж имахме оръженосец в кралството, който също така беше мениджър на проекти в Oracle[45]. Опита се да въведе ред и всичко да върви по ноти. Беше направил таблица в Google Docs с планираните събития и всички имаха достъп до нея. Само че никой никога не я отваряше.

— Звучи ужасно — казах аз.

— Беше ужасно за него — каза той. — След като се ядоса, че никой никога не спазваше крайните срокове, го преместиха на един сал през нощта, а на сутринта се събуди насред езерото Лox Ломонд.

Саша и Дей-Юнг също бяха там и ми показаха какви дрехи и аксесоари са взели назаем от някакъв приятел, които бяха по мой размер. Двамата ме заведоха до тоалетните на парка и ми обясниха как да облека дрехите. Тоалетната беше пълна с прислужници и дами, които се пудреха и контеха и постоянно влизаха и излизаха. Нямаше свободна тоалетна за мен, така че трябваше да се примиря и да застана зад дървената преграда пред вратата, която закриваше гледката вътре.

— Мисли за това като за дървен параван от старите филми — каза Дей-Юнг от другата страна на преградата, след като извикаха Саша да оправи някакъв проблем с печка в лагера. — Ако не бяхме сред природата и пред обща тоалетна, щеше да е много шик.

Харесвах Дей-Юнг. И знаех, че двамата с Дизи се виждат много често. И знаех, че той знае за караницата ни. Така че, докато обличах роклята си и бях само по бельо пред очите на Господ и всички останали, се чудех дали да попитам този почти непознат за мен човек за най-добрия ми приятел.

— Не мисля, че с Дизи ще продължим да се виждаме — каза той и разреши дилемата ми.

— Добре ли си? — попитах го след кратко мълчание.

— Каза, че се мести в Портланд. Дори не спомена как ще се отрази това на връзката ни. Не че бяхме от дълго време заедно, но той дори не звучеше така, все едно иска нещата между нас да продължат. Това беше миналата седмица и не сме се чували оттогава. Предполагам, че това е краят.

Бях достатъчно облечена, за да мога да изляза иззад преградата и да погледна Дей-Юнг в одежди на оръженосец. Беше се облегнал на стената и се опитваше да изглежда така, все едно не му пука, че е зарязан.

— Същото ми се случи и на мен наскоро — казах аз. — Само че аз бях с този мъж две години.

— Какво направи след това? — попита той.

— Появи се друг.

— И сега си с него?

— Ами, не.

— Не си много добра в това, а?

— Така изглежда.

— Дизи е задник, нали? — Дей-Юнг се доближи и ме прегърна.

— Понякога — отговорих аз.

Той се отдръпна от мен, погледна ме от горе до долу и ми помогна с колана, който трябваше да увия около кръста си и после да оставя края да виси отстрани. Роклята ми беше тъмнозелена с падащо деколте, почти същото като на героинята на корицата на „Непокорната“. Дръпнах косата си назад, сложих белия памучен воал на главата си и го прихванах със сребърна диадема. И въпреки че шлейфът беше малко нелеп, а диадемата се местеше постоянно, трябваше да си призная, че ми беше много приятно да съм облечена за една вечер като дама от Ренесанса. Имаше нещо в това да съм с такава великолепна рокля, което ми напомняше колко красива мога да се чувствам. Докато се гледах в потъмнялото огледало в тоалетната, ми хрумна една идея. Подадох на Дей-Юнг телефона си.

— Снимай ме — казах аз. — Ще я кача във фейсбук за ужас на майка ми.

Когато се върнахме в шатрата, Джейсън ни чакаше, облечен в костюм и с лютня в ръце — изглеждаше като истински трубадур от Ренесанса. Заедно отидохме на церемонията и всички, освен аз и Хюго, пееха веселяшка и похотлива пиянска песен, чийто текст знаеха наизуст. Церемонията беше точно такава, каквато можете да си представите, организирана от хора, които прекарват всеки час извън работното си време в майсторене на доспехи и бродиране на рокли. Беше толкова пищна и тържествена, че пред нея кралските сватби във Великобритания изглеждаха като малко задушевно празненство. А Джейсън беше застанал пред всички, кланяше се на краля си и приемаше похвалите му, без да каже и дума. Не знаех в какъв точно свят бях попаднала, където Джейсън да си мълчи и да показва уважение, но знаех, че ми харесва.

По пътя обратно към лагера спряхме край един голям огън, за да погледаме танцуващите двойки, което включваше дълбоки поклони и най-безсрамното флиртуване, на което някога бях ставала свидетел, дори като включа опита си от родния ми Юг.

А по средата на групата беше Нимю, която танцуваше с новия си крал и се преструваше на свенлива девица. Двете със Саша едновременно направихме гримаси на погнуса.

С Хюго намерихме някакъв пън, на който да седнем и да гледаме. Един монах ни подаде халби с високоалкохолно крушово вино. Въздухът беше натежал от миризмата на масло от пачули, къна и изгорял дъб. Четирима менестрели[46] засвириха жига и танцуващите изоставиха величествените си пози, за да подскачат и да се завъртят в кръг с радостна невъздържаност. Увих ръка около тази на Хюго и се облегнах на рамото му, потапяйки се в необичайното и чудно изживяване.

— Каква тайфа от гийкове — казах аз. — И купуват толкова много книги. Господ обича всеки един от тях.

— Ти също си гийк, Маги — каза той.

— Не и по този начин. Това тук е пълно отдаване. Това е да кажеш на света да ходи по дяволите и да те остави на мира. Велико е.

Хюго опря глава на моята и останахме така сред тишината на неизказаните думи. Музикантите спряха за почивка и отново някой ни наля ейл. Друг пък раздаде опушено месо и фурми. С Хюго станахме, за да отидем да хапнем. А след като пресушихме халбите си, усетих ръката му върху моята. Когато се обърнах, видях, че гледа надолу към земята, и разбрах, че се опитва да събере мислите си като риби в мрежа. За един кратък момент реших, че е разбрал за предложението на Ави. Помислих си, че това е краят на моята нерешителност. Хюго щеше да разбере. Щеше или да ми даде благословията си, или да ми каже защо трябваше да остана. Седнах и зачаках, като усещах само туптенето на сърцето си през вцепенението от ейла.

— Няма да подновят договора за наем на „Водното конче“ — каза той. — Не мисля, че ще мога да започна отначало на друго място. Не и на този етап от живота си.

За първи път си помислих, че Хюго е стар. Кожата около пълните му с болка и тъга очи беше набраздена от бръчки.

— Мислех, че мога да разреша този проблем — каза той. — Но сградата ще бъде продадена. Ще я превърнат във фабрика за чийзкейк. Ще бъде все едно някой да построи огромно казино в някое селце.

Коремът ми се преобърна, когато осъзнах думите му, и всичко, за което можех да мисля, беше как да премахна този товар от плещите му.

— Трябва да затворим книжарницата — казах аз.

— Ти и Джейсън можете да започнете отначало. Ще ви дам моята част от „Водното конче“.

— Направиха ми предложение за работа — казах, още преди да осъзная, че думите са на върха на езика ми.

Той се усмихна, очите му блеснаха и хвана ръцете ми в своите. Без да осъзнава, ми даде отговора и аз наблюдавах как потъва в облекчението на човек, чиито решения са взети вместо него. Забелязах Джейсън от другата страна на огъня — смееше се и гледаше към Нимю, надявайки се да се включи в шегата, но тя зяпаше някъде другаде. Представих си изпразненото „Водно конче“ с натрупани една върху друга кутии и с тъмни петна по килима, където са били рафтовете с книги. Почувствах голямата загуба на всичко. Седяхме така двамата с Хюго известно време сред толкова много хора, които обичаха „Водното конче“, сами и в безопасност с нашето знание за края му. Клиентите ни щяха да го преживеят. След години все още щяха да говорят за „Водното конче“, за Хюго, за Джейсън и дори може би за мен. И все пак има толкова много места, откъдето да се купуват книги. Щяха да продължат напред. А „Водното конче“ щеше да е едно от онези места, като любимия им бар в колежа или мексиканския ресторант, където са правели онези страхотни гофрети.

— Исках нещо повече за теб и Джейсън — каза Хюго. — Исках нещо повече за „Водното конче“.

— Всички искахме прекалено много — отвърнах аз и се облегнах отново на него, а той ме прегърна.

— Върви и намери вътрешния си гийк, Маги — каза той. — И не се задоволявай с някого, който не обича странностите ти.

Баща ми не беше лош човек. Винаги имаше храна на масата и дрехи на гърба ми. Имах възможността да получа страхотно образование, за което не платих и цент сама. Не ми липсваше нищо. освен моменти като този.

Седяхме така с Хюго известно време, докато той не реши да се върне при другите. Отидох до лагера с него и прекарахме още няколко тихи минути, обвити в решенията си като в одеяло. След като си пожелахме лека нощ, аз се заразхождах покрай огньовете, които още горяха, подхранвани от смях и шумно перчене. Не мислех за „Водното конче“, за „Аполо“ или пък за Хюго. Исках да мисля за Джейсън и какъв щеше да е животът му без „Водното конче“, но в главата ми нямаше място за нищо. Сърцето ме болеше и мислите ми бяха изморени. Исках да се скитам безцелно, докато не заспя.

Внезапно, сред музиката и пиянските крясъци, го чух. Смехът на Дизи.

Трябва да призная, че първоначалната ми реакция беше да се скрия. С болка осъзнах как съм облечена. Напълно бях забравила за роклята си до този момент, но не исках Дизи да ме види така. Отношенията ни бяха достатъчно изопнати. Не можех да си представя мъката, която ме чакаше. После се сетих, че причината да се чувствам толкова добре в роклята, беше, че всички останали бяха облечени като мен. Това означаваше, че и Дизи е облечен като мен. Е, не в рокля, надявах се. Каквото и неудобство да чувствах, то бе преодоляно от любопитството ми в какво е облечен Дизи.

Последвах смеха му през лагера, докато не го забелязах да седи в групичка хора около един от огньовете — беше с каска, облечен в маслиновозелена униформа от Втората световна, а в скута си държеше пушка и вдигаше тост с метална халба. Не мога да си представя как съм изглеждала в костюма си, когато излязох от мрака и пристъпих в светлината от огъня — може би като някакъв дух от Шескпирова пиеса, дошъл, за да го преследва. Щом ме видя, той изпусна пушката си и падна назад от пъна, на който седеше. Двамата млади рицари от двете му страни се засмяха и залюляха халбите си във въздуха, докато го изправяха с такава лекота и самоувереност, че си помислих, че им се е налагало да изправят много хора по същия начин и преди.

Когато седна отново на пъна, Дизи наведе глава и се опита да скрие лицето си от мен. Заобиколих групата му и докато той се изправяше от мястото си като прерийно куче и се оглеждаше къде съм отишла, аз застанах точно зад него. С жест, който беше станал толкова автоматичен с годините, както миенето на зъби, аз замахнах силно, свалих каската от главата му и го ударих с нея.

Другите около нас се разсмяха шумно, а Дизи се обърна бавно и ме погледна. Посочих му с ръка да ме последва.

— От кога идваш тук? — попитах аз.

— За първи път ми е. Дей-Юнг реши, че може да ми хареса. Познаваше някакъв човек от организаторите.

— Той е тук, нали знаеш? — попитах го аз.

Дизи се направи, че не ме чува.

Посочих му едно дърво и седнахме встрани от лагера. Извади от вътрешния си джоб едно плоско шише и ми го подаде, преди да отпие. Дизи можеше и да е глупак, но това не означаваше, че не е джентълмен. Взех шишето и отпих. Добре че беше бърбън, а не вино.

— Във фейсбук си се отбелязал, че си в Портланд — казах аз.

Той заби приклада на пушката в земята до краката си.

— Не исках никой да знае какво ще правя този уикенд.

— „Водното конче“ затваря — казах аз.

Все едно някой го включи да се зареди. Той се ухили и едва не заподскача.

— Идваш в Портланд. Знаех си! Ще дойдеш в Портланд. Ще сме дяволски страхотни! Точно както преди.

И това ме накара да взема решение. Не мъдрите слова на Хюго или изкушенията на Ави, или дори немощната ми сметка в банката. Дизи ми показа така, както никой друг не можеше, че вече не бях същият човек от началото на лятото. Не исках да съм дяволски страхотна. Исках животът ми да има смисъл и да съм от значение за някого. Поклатих глава и видях как Дизи се смалява.

— Няма да приемеш работата на мечтите си, така ли? — попита той.

Отново поклатих глава.

— Тогава какво, по дяволите, ще правиш? Имаш друго предложение ли?

— Може да отворя друга книжарница. Имам инвентара — свих рамене аз.

— Не мога да повярвам, че дойде чак до Калифорния, за да отвориш скапана книжарница за стари книги — каза той.

— Дойдох чак до Калифорния, за да бъда с най-добрия си приятел.

Усетих, че ме гледа отстрани, и тогава се случи. Един удар на сърцето раздели миналото, когато Дизи беше най-добрият ми приятел, от сегашното, когато вече не беше. Трябваше да сме облечени като хора, които не сме, за да го осъзная. Той щеше да отиде в Портланд, а аз щях да остана тук. Щяхме да си пращаме съобщения, щяхме да водим видеоразговори и винаги щях да го обичам. Но нещата между нас никога нямаше да са като преди. Никое от важните събития в нашето приятелство с Дизи не беше запечатвано с думи. Никога не бяхме декларирали приятелство си или привързаността си един към друг. Те просто бяха там. И все още съществуваха, но не беше същото. Тук се разделяхме. Вече плувахме в различни води.

Той ми подаде отново шишето. Отпих и почувствах как горещата лава на бърбъна се разнася по тялото ми и по някаква причина се сетих за разказа на Джеймс Джойс „Мъртвите“ и как Грета стои като хипнотизирана от последната песен за вечерта, която се чува от гостната и която я изпълва с носталгия по младите невинни години.

— Мисля, че така ми харесваш — казах аз. — Като войник от Втората световна, имам предвид. Много мъжкарски.

— Ти ли го казваш, мацката от Шалот — каза той.

— Май имаш предвид дамата от Шалот[47].

— Да, нещо такова беше.

Първоначално червените светлини в далечината, присветващи в ритъм, изглеждаха като част от нощния пейзаж. После обаче умът ми се проясни след всичкото вино и канабиса във въздуха.

— Изглежда, че има някакъв проблем — каза Дизи, сочейки светлините. — Може би трябва да се върнем.

Тръгнахме надолу и се присъединихме към другите, които се бяха насочили към линейката. В далечината над високите гласове, ми се стори, че чух някой да произнася моето име, но не бях сигурна. Когато стигнахме, видях, че Джейсън тича към мен. Ако ме търсеше, това означаваше, че…

Затичах се към линейката, Дизи изоставаше малко зад мен, спуснах се към парамедиците, които ритмично натискаха гърдите на Хюго.