Всичко започна в книжарничката на Хюго

7

Дали се разминаваме с теб всеки ден? Как може да не те позная? Да не видя думите, изписани на лицето ти?

Хенри

В осем сутринта все още не се бях разсънила, когато отключих вратата на „Водното конче“. Опитвах се да ходя по-рано на работа, за да оправям поръчките по eBay, преди книжарницата да отвори в десет, но днес за първи път наистина успях. Снощи, когато се прибрах вкъщи след късното посещение във „Водното конче“ с Раджит, намерих бележка на вратата от Хюго, в която ме молеше да отида по-рано на работа и ми обещаваше кифлички с малини и прочутите си малки кишчета с бекон и червена чушка.

— А! Маги! — Хюго се появи иззад рафтовете, докато аз се прозявах. — Може вече да започваме.

Когато затворих уста и отворих очи, видях, че Хюго държи стар очукан тиган в едната ръка и дървена лъжица в другата, неща, които бях виждала върху един рафт в офиса и бях предположила, че се намират там случайно. Очевидно обаче не беше така и това ме притесни. Зад Хюго стоеше Джейсън и държеше кибритена кутия и две завързани клечки от някакво сиво-зеленикаво изсушено растение и изглеждаше така, все едно някой току-що му е казал, че ще бъдем нападнати от фенове на „Здрач“.

— Какво става? — попитах аз.

— Трябва да докосваме книгите — отговори Джейсън.

— Става дума за нещо много повече — каза Хюго, като удряше тигана с дървената лъжица. — Ще прехвърлим енергията си на книгите.

— Трябва да докосваме книгите — каза Джейсън отново, като протегна ръка и перна с пръсти една редица с мистерии.

— Значи ги докосваме с тигани и лъжици, така ли? — попитах аз.

— Не, не — отвърна Хюго. — Тиганът и лъжицата служат за енергизиране на въздуха.

— Няма ли въздухът да се енергизира от самите книги? — попитах аз.

Хюго отпусна ръце и раменете му провиснаха.

— Вече не те разбирам какви ги говориш.

Млъкнах и реших да не задавам повече въпроси.

През следващия половин час Хюго ходеше покрай лавиците с книги, удряше по тигана с лъжицата, а Джейсън и аз го следвахме със запалени пръчици от градински чай и опушвахме книжарницата като помощници на свещеник.

— Старите книги — започна да обяснява Хюго — носят със себе си миналото на собствениците си. Не са излезли току-що от печатницата, наредени в кашони, за да отидат директно в книжарница. Изоставени са тук от хора, които вече не ги искат. Като сирачета от някой роман на Дикенс. Захвърлени са, докато хората продължават напред. Прекалено са тежки, че да се местят или пък заемат прекалено много място. И така свършват тук. Ние трябва да ги освободим от предишния им живот, така че да продължат напред и да попаднат в ръцете на хора, които ги желаят.

На лицето на Джейсън беше изписано такова изражение, каквото придобива Грендел, когато му засенчех слънчевата светлина. Изглеждаше, че този път поне двамата с Джейсън сме на една страна.

— Това са просто книги, Хюго — казах аз. — Хората или си ги купуват, или не. Не мисля, че книгите имат голям избор.

Джейсън ме удари по ръката и сложи пръст на устните си. Дотук с нашия съюз.

Хюго се спря и се обърна към мен с ръце на хълбоците, като все още държеше тигана и лъжицата.

— Понеже много се интересуваш от числата напоследък, кажи ми с колко се вдигнаха продажбите на любовните романи, откакто почисти този раздел?

— Нямам сигурни данни какви са били продажбите преди това — отвърнах аз.

— Колко?

— С около трийсет процента горе-долу.

Джейсън отстъпи назад и мисля, че видях как зяпна, преди да се усети и да си затвори устата. Опитах се да не се ухиля. Не исках да мисли, че ми пука дали е останал впечатлен.

— Това доказва моята теза — отвърна Хюго.

— Това доказва, че хората купуват повече, когато могат да намерят търсените книги — казах аз.

— А какво ще кажеш за това, което не търсят? — попита Хюго. — Книгите, които имат нужда да бъдат открити, са тези, които ни интересуват днес. Ти си им предала своята енергия. Сега хората са привлечени от тях — той се обърна и силно удари тигана с дървената лъжица. — Заради това енергизираме въздуха с тигана. Заради това го прочистваме с градински чай. А след това какво правим, Джейсън?

— Докосваме книгите — измърмори Джейсън, като дори не се постара да прикрие недоволството си.

— Всичките ли? — попитах аз шепнешком и се притесних, че сутринта ми ще премине в пипане на книги.

— Само най-клетите от най-клетите — отвърна той. — Избираме различен раздел всеки месец.

— Точно така — каза Хюго. Вече беше стигнал до офиса и това беше краят на енергизирането и очистването на рафтовете. — Сега ще претопля кифлите и кишовете в печката, а вие решете кой раздел да е този месец.

Едва беше излязъл през вратата, когато се обърнах към Джейсън и казах:

— Уестърните.

— Има раздел за уестърни? — очите на Джейсън се разшириха.

Заведох го до мястото, където пътечката завива, в края на любовните романи до един малък рафт с драми след историческия раздел и му показах самотната редица с каубойски книги. Нямаше много заглавия тук — повечето бяха тънки евтини романи от Зейн Грей и Луис л’Амур — с избелели от времето каубои на кориците и оцветени в зелено краища на страниците. Получавахме малко такива книги и малко от тях излизаха от книжарницата. Не бяха по вкуса на квартал, който би избухнал, ако безплатният WiFi в града спре за петнайсет минути. Аз обаче харесвах тези книги със заглавия като „Ездачът от Самотната звезда“ и „Последният керван от фургони“ и от време на време вземах по някоя, било то и за да избърша праха на забравата от тях.

— Всичките са разбъркани — каза Джейсън.

— Цялата книжарница е разбъркана — отвърнах аз.

— С изключение на раздела за любовни романи.

— И раздела за научна фантастика и фентъзи.

Загледахме се за минута в натъпканите с книги рафтове, като се опитвахме да не обръщаме внимание на факта, че току-що сме си направили взаимно комплимент.

— И как действа това? — попитах аз. — Просто трябва да ги докоснем с пръсти, така ли?

— Ни най-малко. Хюго предпочита да вземеш книгата от рафта и да я разгледаш, да я опознаеш — сви рамене Джейсън.

— Трябва да направим база данни — казах аз. — По ISBN. Така ще можем да търсим лесно инвентара и да го преглеждаме. Ще можем да казваме на хората кои заглавия имаме и кои не. Тогава вече наистина ще познаваме книгите си.

— Хубаво, супер — отвърна Джейсън. — А после ще въведем скенери и стикери против кражба и онези неща на вратата, които активират алармата всеки път, когато някой пръдне. Нямаме нужда от проклетата база данни, за да ни казва какво имаме тук. Аз знам какво имаме в книжарницата.

— Та ти дори не знаеше, че има раздел с уестърни — казах аз.

— Нямаме нужда от база данни. Просто трябва да ни е грижа за книжарницата.

И с тези думи ме остави сама. Изглежда аз бях единствената, която я беше грижа.

Уестърните заемаха само един рафт, но понеже повечето книги бяха тънки, всъщност имаше доста от тях. Въпреки това нямаше да ми отнеме много време да дам на тези приятелчета малко любов и да зарадвам Хюго.

Започнах да разчиствам един рафт, за да подредя книгите по автори, когато чух звука от разнебитената количка на ъгъла с поезия. Джейсън натисна спирачката с крак и извади няколко постера, маркери и календар отпреди пет години със снимки на Стария запад.

— Получихме ги с една кутия преди няколко седмици — каза Джейсън. — Може да използваме снимките, за да покажем на хората, че имаме раздел с уестърни.

Работихме без прекъсване около час и нещо, докато Хюго ни носеше кишчета и кифлички. Не можех да разбера от кое е по-доволен Хюго: от това, че двамата с Джейсън работим заедно почти без да се заяждаме, или че си повярва, че сме приели теорията му присърце и наистина сме започнали да докосваме книгите. Работата беше там, че харесвах тези книги. Или по-скоро ми харесваше идеята на тези книги — отпечатаната цена от 25 цента на корицата, решителността, изписана върху лицата на каубоите, самият внушителен брой романи, които Зейн Грей и Луис л’Амур бяха написали през живота си.

— Обичах тези книги като дете — каза разсеяно Джейсън.

Имаше много неща, които очаквах Джейсън да каже в катакомбите на „Водното конче“. Обаче да заяви, че е обичал тези книги, когато е бил малък, не беше и сред първите стотина предположения.

— Четях ги в училищната библиотека. Докато чаках някой да ме вземе.

Образът на малкия Джейсън, който люлее крачета на стола си в библиотеката на фона на изстрелите от Зейн Грей, извика вцепенението от моето собствено детство. Мислех как незабелязано да кача книги в стаята си, четях на фенерче под завивките и с кърпа под вратата, за да не се вижда светлината. Спомних си самотата да криеш от родителите си кой си всъщност. Все едно им заявих, че съм обратна, когато им казах какво искам да уча в колежа. Заплашваха ме, че няма да ми платят таксата. Като погледна назад, почти ми се иска да не бяха плащали за образованието ми. Може би, ако ми се беше наложило да работя по-усилено за това, което исках, нямаше да му обърна гръб толкова лесно, когато вятърът на промените на стоковия пазар духна в моята посока.

— Маги! — чух гласът на Дизи да ме вика.

— Отзад сме! — изкрещях аз.

— Къде отзад?

— Марко[30]! — отвърнах аз.

Дизи се ориентира къде сме по моите викове.

— Леле! — възкликна той, като се оглеждаше наоколо. — Тук отзад има тонове книги.

В града, в който израснахме с Дизи, дори нямаше книжарница. Вземахме книги от библиотеката, мятахме се на колелата и карахме до езерото Суитуотър, където сядахме на брега с няколко бутилки кола и плик, пълен с варени фъстъци, и четяхме. Винаги бяхме двамата с Дизи, през цялото ни детство. Всичко имаше смисъл само когато бяхме двамата.

— Я виж ти — каза той, като взе от ръцете ми „Самотните богове“. — Прочете я поне седемдесет и осем пъти.

— Леле! — възхити се Джейсън и ме погледна. — На колко си години?

Ръгнах го в ребрата.

— Има само едно нещо, което вбесяваше майка й повече от четенето в следобедните часове — каза Дизи, — и това беше, че чете нещо толкова евтино като тези любовни романи с разкъсани корсажи и истории за каубои.

— Спри се най-накрая — измърморих.

— Може да го обсъдим този роман на някоя среща на читателския клуб — каза той.

— Кой роман? — попитах аз, докато връщах книгата обратно на рафта.

— „Самотните богове“. Всеки път срещите са в къщата на различен член на клуба, нали така? Ти обичаш тази книга. Трябва да избереш нея, когато дойде твоят ред.

— Не мисля, че…

— Хайде де! Луис л’Амур е мъртъв бял мъж. И е американски класик. Това влиза в критериите, нали? Искаш ли да впечатлиш Ави? Бъди смела. Избери нещо, което не е в списъците на Уикипедия за стоте най-добри книги на всички времена. Ави ще го лапне като топъл хляб.

— Тя не иска — намеси се Джейсън.

— Защо не? — попита ме Дизи. — Обичаш тази книга. Сама го каза.

— Глупако, никой не предлага любимата си книга за обсъждане в читателски клуб — заяви Джейсън.

— Защо не? — попита Дизи.

— Ами, ако не я харесат? — отвърна Джейсън.

Беше прав. Човек трябва да защитава любимата си книга, да я държи на разстояние от мнението на другите, близо до сърцето си, обвита с хартия, която мирише на люляк, или пък опаковащо фолио с балончета.

— Добре, добре, както и да е — примири се Дизи. — Но ето какво ще ти предложа. Току-що ми се обади Ави. Патриция не-знам-си-коя няма да може да посрещне клуба в дома си при следващото събиране. Ави се опитваше да се свърже с теб, за да попита дали ще можем ние да сме домакините, но ти си в тъмница под земята, където няма покритие. Така че ми се обади на мен.

— Иска ние да сме домакините? — попитах аз невярващо.

— Ами, да, нали все си вървим заедно? Ти и аз. Само че не можем да ги поканим в моето жилище, нито пък в твоето, но си помислих, че може да наемем някое задно помещение на ресторант.

— Ще ги поканим тук — отговорих аз.

— Тук? — едновременно възкликнаха Дизи и Джейсън. Погледът на Дизи казваше: „В тази дупка?“, а Джейсън: „В това свещено място?“.

— Ще се получи — отвърнах аз. — Мястото се нуждае от почистване така и така.

— Хайде на лимонената свежест — изпъшка Джейсън.

— На Ави ще й хареса — не му обърнах внимание аз.

— Откъде знаеш? — попита Дизи.

— Просто знам.

— А какво ще вземем за пиене и ядене? — попита Дизи.

Подадох му една от кифличките на Хюго и го наблюдавах как се опитваше да не издаде удоволствието си, докато я ядеше.

— Ще се погрижим и за това — отвърнах аз. — Коя е книгата все пак?

— Има само още две седмици и не знаеш коя е книгата? — попита Дизи, докато се опитваше да спре потока от трохи, който се изсипваше от устата му.

— А ти знаеш ли коя е? — попитах го аз.

— На уебсайта е — отговори, докато вадеше телефона си. — Няма да говоря по телефона — допълни той, преди Джейсън да му направи забележка. — „Мадам Бовари“?

— Супер! — отвърнах аз. — Френска храна и безвкусна книга.

— Има ли сериал? — попита Дизи.

— Книга! — каза Джейсън, като застана на пръсти, за да погледне Дизи в очите. — Това е книга!

Насочихме се към предната част на книжарницата, където бях сигурна, че ще намерим романа на лятната маса за четене, когато видях, че Дизи взе няколко уестърна от купчинката до количката на Джейсън.

— Мога ли да си купя тези? Готови ли са?

— Всяка книга в книжарницата е готова — отговори Джейсън, като взе книгите от ръцете му и грабна един роман на Макс Бранд, докато го водеше към касата. — А тази е подарък, защото успяваш да изтърпиш Маги.

— Със сигурност ще напиша коментар за това място в Yelp.

Жилището на Раджит се намираше на две преки от улица „Кастро“. Според рекламната листовка в кутията под надписа „Продава се“ подът в кухнята и в дневната на долния етаж беше от бамбук, жилището беше с три спални, а на горния етаж беше мокрото помещение, имаше голям килер, уреди от неръждаема стомана, градинка в предната част на къщата и малка работилница в задната част. Вътре беше празно, като изключим дневната, където имаше канапе, стойка за колело, на която сега висеше моето колело, а в ъгъла беше опънат брезент с малко гробище от части за колела. Погледнах една снимка, закачена на хладилника, на Раджит и родителите му, и на нея се виждаше, че преди време това жилище е било пълно с мебели, по които майка ми със сигурност би точила лиги. Сега обаче не беше останало нищо от тях и Раджит изглеждаше щастлив от този факт, въпреки че не бяхме обсъждали табелата „Продава се“.

Седях на канапето, облечена в лятна рокля до коленете, която бях купила в магазин за дрехи втора употреба, и четях „Нейният херцог“, докато Раджит оправяше нещо по колелото ми. Харесваше ми да го гледам как работи по колелата, изражението му беше едновременно загрижено и концентрирано, все едно се опитваше да накара колелото да му сподели какво не е наред. Измерваше доколко е износена веригата. Заслуша се, докато въртеше педала. Намаза я с олио, все едно я мажеше с лекарство. Не му беше скучно да върши всички тези неща, защото бяха изцерителни.

— Защо четеш такива книги? — попита той.

Погледнах корицата с жена, чийто гол гръб се виждаше от полуразтворената отзад рокля.

— Имаш предвид любовни романи ли?

— Изглеждаш по-… — сви рамене той, като завъртя с ръка задното колело.

— Литературен тип?

Усмихна ми се иззад въртящото се колело, а аз оставих книгата в скута си.

— Забавни са. Героините са решителни, независими и упорити. Начело са на пиратски кораби, дуелират се и шпионират за родината си. Приятно четиво са.

— И сексът няма нищо общо с това, че ги харесваш.

— О, сексът има много общо.

Изправих се и отидох до колелото. Стоях боса на скъпия му под от бамбук. Между нас имаше едно колело и поне метър разстояние, но все пак усещах как тялото ми се стреми към него.

— Влюбвала ли си се някога? — попита Раджит.

— Това пък откъде дойде?

— Не казвам нищо — отвърна той и продължи да гледа задното колело, докато се върти, и да проверява дали не се е изкривило. — Просто питам. Била ли си влюбена някога?

— Предполагам, че да. Може би.

— Сигурен съм, че щеше да си спомняш, ако си била влюбена.

— Няма никаква гаранция за това.

Той свали колелото от Стойката. Седна на него, обви кръста ми с ръце и ме придърпа към себе си.

— Казвала ли си на някого, че го обичаш? — попита той.

Замислих се върху тези думи и как биха звучали от моята уста. Големи думи, трудни за произнасяне, щяха да излязат тромаво от устата ми. Думи, за които човек трябва да ходи на уроци, за да се научи да ги казва.

— Не — отвърнах. — А ти?

Сви рамене и аз получих отговора си.

— Така — казах аз, докато навивах кичур от косата му около пръста си. — Мой ред е. Колко още жени се размотават из града на някое от твоите колела?

— Какво?

— Голяма работа. Не живея с никакви илюзии. Знам за Дебора и предполагам, че е имало и други.

— Говорила си с Джейсън — смръщи чело той.

— Всъщност Джейсън говори с мен.

— Маги, ние сме възрастни хора. И двамата имаме предишни връзки.

— Знам. Това казвам и аз.

— Не мисля така.

Затвори очи за секунда и пое дълбоко въздух.

— Това… — започна той, като размаха няколко пъти ръка между мен и него — ти и аз. Не е най-традиционната връзка.

— Не, не е — съгласих се, като се надявах, че това ще ни върне обратно там, откъдето бяхме започнали.

— Знаеш, че бих искал да ми дадеш телефонния си номер — каза той.

Успяхме да се удържим около десет секунди, преди да избухнем в смях. Като се имаше предвид какво бяхме правили двамата с телата си през последните седмици, наистина изглеждаше странно, че се срещаме случайно и при определени обстоятелства. Извадих телефона от джоба си и понечих да го попитам за номера му, така че да му изпратя моя като съобщение, но нещо в думите „Раджит“ и „съобщение“ в едно и също изречение, ме накара да спра.

Да, можехме да си разменим номерата, имейлите, фейсбук/туитър/айчат акаунтите и всякакви други акаунти в социалните мрежи. А после какво? Щеше да се обади, щяхме да започнем да правим планове. Щеше да ме вземе в уговореното време. Щях да прекарам един час преди това в приготвяне и да се тревожа дали изглеждам добре. Щяхме да си говорим за несъществени неща, докато ядем пиле „Пармезан“, а после щяхме да седим заедно с останалата част от хората в Маунтин Вю и да се преструваме, че диалогът в екшъна, който гледаме, си заслужава да оглушеем. Щяхме да се притесняваме кога да се обадим на другия (твърде рано беше отчаяно, твърде късно пък беше грубо). Щяхме да планираме още срещи и да си правим още планове, и да се държим за ръце, докато се разхождаме из „Потъри Барн“[31], и той щеше да се опитва да ме впечатли със знанията си за Шекспир. Или просто можехме да…

Опрях се на него, прокарах ръка по тила му и го придърпах към себе си, така че устните му срещнаха моите. Това. Исках точно това. Чуденето. Очакването. Изненадата. Ръцете му обаче хванаха моите и той ме задържа на милиметри от устните си.

— Опитваш се да смениш темата — каза той.

— Опитвам се да премина на физическо ниво с теб.

— Повярвай ми, оценявам го. Просто ми се иска да престанем с тези игрички.

— Игрички?

— Нямам предвид, че това са лоши игри, от тези, с които хората си играят с психиката на другия. Имам предвид забавната част. Обаче след определено време…

Отдръпнах се от него. Не се отдалечих много, само от другата страна на кормилото. Почувствах, че трябва да го погледна право в очите. На лицето му се четеше лека загриженост и знаех, че същата загриженост се е изписала и на моето лице.

— Не съм добра в това — отвърнах аз, — но не е проблем за мен. Не мисля, че всеки трябва да е като мен. Мисля, че е добре да има хора, които не са като мен. Всички останали изглеждат толкова нормални.

Той придвижи велосипеда напред, докато предното колело не застана между коленете ми. Беше толкова близо до мен, че ако искаше, можеше да ме целуне. Но не го направи.

— Това не е жената, която познавам — отвърна той.

— Всъщност не се познаваме. Или поне все още не.

— Мисля, че се познаваме — каза той, а на лицето му се изписа тревога. — След всичко.

— Виж, много се радвам, когато хората се влюбват. Това е нещо голямо. Браво на тях. Ще ми се да знаех как става. Наистина. Когато Хюго ми даде книгата и видях всички онези бележки между Хенри и Катрин… Не знам. Просто продължих да ги препрочитам отново и отново, като се опитвах да ги разбера. Имам предвид, ето го пред мен, нали така? Целият процес. Това не е измислена история. Истинско е. И беше в ръцете ми. Чета тези бележки постоянно и се опитвам да разбера. Но не мога. Всички други го разбират. Но аз не. И знаеш ли какво? Приемам го. Може би има причина книгата да изчезне. Може би се е върнала при Хенри и Катрин. Тя трябва да е при тях. Имах чувството, че не е правилно да е при мен, при човек, който не може да разбере.

Осъзнах, че не е направил опит да ме прекъсне или да спори с мен, а аз бях прекалено надъхана от собственото си бръщолевене, за да го забележа по-рано. Но сега, когато вече осъзнах това, видях какво съм направила. Той стоеше притихнал. неподвижен, с празен поглед. Не се опита да спори с мен, да ме разубеждава. Беше на някакво място, където аз не съществувах.

Очите ми започнаха да горят и знаех какво ще последва. Измърморих, че трябва да отида до тоалетната и се затичах по стълбите нагоре. Останах там известно време, приведена над мивката. Не бях сигурна какво точно се случи преди малко, но трябваше да има начин да го спра, за да не стане по-лошо. Вече обаче чувствах раздялата с Раджит.

Вратата към спалнята му беше отворена. Както в останалата част от жилището му, и тук не беше останало много — легло, в което никога не бях спала, будилник до него и една оръфана стара книга. Книгата. Моята книга. Книгата на Хенри и Катрин.

Лежеше на нощното шкафче, наполовина висеше във въздуха, сякаш я беше оставил там, след като я беше чел вечерта. Била е у него през цялото това време. Беше я взел, без дори да ме попита. Просто ей така. И точно тогава ми се прииска да бях оставила нещата между нас каквито бяха след първата ни нощ заедно — една сладка, нежна и чиста нощ. Но не. Бях прекалено алчна. Исках повече от него и впих зъби в това желание, докато не стигнах до горчивата сърцевина.

Страстта си имаше цена. Чувах го всеки път в гласа на майка ми, когато ми се обаждаше, останала сама в онази огромна къща. Замислих се какво ли е изпитала при първото предателство. Може първия път въобще да не е била жена, може да е било нещо малко като например да излъже, че ще работи до късно, а всъщност да отиде да пие с приятели. Кога за първи път е разбрала? И кога е разбрала, че предателството е отишло по-далеч?

Грабнах книгата и слязох долу.

Изглеждаше, че Раджит не е помръднал от мястото си, след като се бях качила горе. Не ми пукаше.

— Това беше в твоята спалня — казах аз и протегнах книгата към него.

Той вдигна поглед към мен все едно въобще не беше забелязал, че съм напускала стаята.

— Книгата. Книгата на Хенри и Катрин. Ти си я взел. Полудях, докато се опитвах да я намеря. А тя е била у теб през цялото време. Просто ей така си я взел. Откраднал си я.

Раджит няколко пъти се опита да каже нещо, когато най-накрая осъзна какво му казвам. Ръцете му се протегнаха към мен, но се спря.

— Маги, аз исках… Бележките, исках ние да…

— Какво? Искаше да сме като тях? Хенри и Катрин? Ами не, не сме като тях. Сигурно никога не са се срещнали и наистина ще е страхотно, ако не са. Никога не са преживели това, което ние сега.

Изчаках го да каже нещо, каквото и да било. Но той просто ме гледаше с леко отворена уста.

— Задръж проклетата книга — казах и я бутнах в ръцете му. Опита се да я хване, но не успя и тя полетя във въздуха.

Хванах колелото си за кормилото и се опитах да го обърна към вратата, но кракът ми се заплете в брезента, който Раджит беше сложил отдолу, за да предпази пода. Паднах на земята сред листовете, покрити с бележките на Хенри и Катрин. Раджит ме хвана за раменете и ме питаше дали съм добре. Погледнах настрани. Видях една драскотина, дълбока резка в красивия под. Потърках я с ръка, все едно можех да я изтрия. Той ме хвана за китката и ме спря, вдигна ме от пода.

— Вината не е твоя — каза той. — Вината не е твоя.

— Вярвате или не — каза Джейсън, като подрънкваше с две зарчета в ръката си, — един ден Джордж Лукас ще умре и някой, фрашкан с пари, ще се срещне с наследниците му и ще каже: „Ето, вземете всичките тези пари и направете отново Епизод I, II и III. Умолявам ви. Просто не стават. Нямам думи, с които да опиша колко са зле“.

Седях зад касата и проверявах адреса за доставка на един купувач през eBay на първото издание на „Долината на куклите“. Погледнах към източника на удивените и радостни възгласи. които Джейсън беше предизвикал с хвърлянето на зарчетата. Беше вторият петък на месеца, което означаваше, че Джейсън щеше цяла нощ да играе бордови игри във „Водното конче“. Тази вечер играеха на Axis & Allies[32] и Джейсън беше осигурил половин дузина нездравословни, запушващи артериите снаксове и толкова газирани напитки с кофеин, че бяха достатъчни да огреят цял Сан Франциско. Приятелите му бяха сбирщина от IT специалисти, програмисти, адвокати по интелектуално право, финансов съветник, Нимю, други книжари и най-странният от всички — Дизи. Явно той и Джейсън се бяха сприятелили, докато играли Magic: The Gathering[33] в „Къпа Джо“ и Джейсън го поканил във „Водното конче“ за вечерта на игрите.

— Той е на ниво за състезания — каза ми Джейсън. — Как може да си приятелка с толкова готин тип?

Всички се появиха, когато стана време да затваряме книжарницата, надрусали се с виндалу[34] и изстуден перлен чай[35], и си търсеха поредната доза книги, преди да започнат да играят мръсни номера на Третия райх. Никога не съм го казвала на Джейсън, но тези хора бяха любимите ми клиенти. Рядко идваха за размяна и купуваха цели камиони с книги, които четяха със скоростта на светлината, скорост, пред която моята торба с любовни романи на седмица, изглеждаше като детска игра. За мен беше пълна мистерия кога намираха време да четат между всичките тези повторения на „Доктор Ху“, воденето на войни в онлайн форумите за това кой е най-добрият доктор, докато работеха по 60 часа на седмица в кабините си в интернет фермите, пръснати из Долината. А те наистина прочитаха книгите, които си купуваха, а не пропускаха тривиалните неща, докато не стигнат до наистина хубавите места, както правех аз. Помнеха невероятно сложни имена, съюзи, езици, култури и родови дървета. А харесваха само една четвърт от това, което четат. Постоянно търсеха точната книга, специалната, която щеше да задоволи желанието им за умопомрачителен сюжет, изключителни магии и емоционални обрати и всичко това в едно. Когато го намереха, те се отнасяха с автора като с бог, пътуваха из цялата страна, а понякога дори и отвъд океана, за да присъстват на събития и да се срещнат с всеки, свързан с толкова обичаните истории. Живееха в постоянен страх, че неверниците, които управляваха издателските къщи, може да решат да изхвърлят на боклука продълженията на любимата им книга или пък, че авторът може да умре, преди да завърши поредицата. Смейте се, ако искате. Наречете ги жалки дори. Обаче ми се иска да видя как Джонатан Франзен ще предизвика такава страст у читателите си.

В тази общност знанието беше всичко, а Джейсън беше великият владетел, убиецът на дракони, междупланетарният, многоизмерен, слушащ келтски пънк рок Харолд Блум на всичко, което включваше мечове и лазери. Всички те идваха заради Джейсън. Преди два дни седях на същото място, когато една клиентка дойде и попита за книга с „един мъж в инвалидна количка, който живее в замък“, а като допълнителна информация каза. че: „на корицата има голяма къща на един хълм, а момиче и момче тичат в обратна посока“. След по-малко от две минути книгата вече беше в ръцете й. Докато записвах продажбата, тя повтаряше с навлажнени очи: „Обичах тази книга като дете. Не мислех, че някога ще я намеря.“ В „Аргонет“ спестявах милиони долари на клиентите ми, но никога не съм ги докарвала до сълзи от щастие.

— Винаги съм смятала, че Люк трябваше да мине на тъмната страна — каза Саша, червенокосата жена от партито на Хюго, която разбрах, че работи в раздела за детски книги в „Аполо“. — Тогава Лея щеше да спаси Републиката.

— Аз пък винаги съм смятал, че Люк трябваше да нареди в една редица всичките онези еуокита, а после да се качи на един от глайдерите и да се вреже в тях — каза Дизи, легнал по гръб до играта, като галеше Грендел с ръка.

Джейсън започна да пищи, като имитираше виковете на умиращите еуокита, гърчещи се в предсмъртна агония. Малкото му възлесто тяло се тресеше, претърколи се на една страна, държейки се за корема.

— Дори по-добре — предложи Дъг, високият IT специалист с прическа тип Луи XIV, който постоянно пращаше по дяволите звънящия си телефон, — може да си завържеш на всеки крак по едно еуоки и така ще си имаш чехли, които да ходят вместо теб.

— Еуоки-чехли — каза Джейсън.

— Еуоки-чорапи — каза Дизи.

Дизи се разходи из предната част на книжарницата с походката на Франкенщайн, все едно имаше еуокита на краката. Всички се разсмяха. Всички освен Дей-Юнг, пазителят на раздела за научна фантастика в „Аполо“.

— Аз харесвам еуокитата — каза Дей-Юнг, като потърка кафявата си тениска с надпис: „Не мога да заспя, клоуните ще ме изядат“. Само аз бях достатъчно близо до него, за да го чуя, преглеждаше една маса, отрупана с книги на Кони Уилис, близо до мен. Имаше навика да става и да се разхожда наоколо, докато не дойдеше неговият ред да хвърля заровете, вместо да седи с останалите.

— Аз също харесвам еуокитата — казах аз, въпреки че не беше вярно.

Обаче харесвах Дей-Юнг. Не исках да се чувства изолиран — като Плутон от Слънчевата система. Усмихна ми се и леко сви рамене, връщайки се отново към книгата, която разглеждаше.

Нимю идваше във „Водното конче“ все по-често и по-често, за да „помага“ на Джейсън да реди книги в дълбините на книжарницата. Мернах ги един ден над една редица книги в раздела с президентите — лицата на всички онези лидери на свободния свят ги зяпаха от кориците. Беше обвила с ръце врата му, пръстите й бяха преплетени, точно както другите момичета в средните класове те учат как се целува момче.

И, разбира се, натискането отзад сред книгите отново ми напомни за Раджит. Не го бях виждала от седмица след сцената в дома му. Непрестанно си представях книгата там с него и се опитвах да си обясня защо я беше взел. Толкова странно повтаряше, че вината не била моя.

— Много мило, че си се сетила да ми вземеш суши — каза Нимю, когато Саша й подаде от торбата с покупките пластмасова кутия. — Нямаше ли с кафяв ориз? Обикновено в „Хол Фуудс“ имат калифорнийски ролца с кафяв ориз.

През по-голямата част от времето лицето на Саша беше замръзнало в безразличие, но видях как сега едната й вежда се извива нагоре от раздразнение и тя повдигна торбата от „Сейфуей“, за да й покаже логото на магазина.

— О, разбирам. Няма проблем. Предполагам, че не са имали и соев сос с ниско съдържание на натрий? От обикновеният соев сос винаги ми се подува коремът.

Лицето на Саша вече не изглеждаше толкова пасивно.

— Има малко в минихладилника в офиса на Хюго — намесих се аз. преди тя да успее да отговори.

— О, супер. Благодаря! — Нимю започна да търка дървените си пръчици една в друга и ми стана ясно, че очаква аз да отида и да й донеса соевия сос.

— В минихладилника е — повторих аз.

Този път разбра какво й казвам, стана иззад Джейсън и се плъзна покрай купищата с книги, все едно ми правеше услуга.

Саша беше дошла до касата, за да си плати последната книга от поредицата за „Тъмната кула“.

— Какво става между Джейсън и нея? — попитах шепнешком.

Саша хвърли поглед назад през рамо, а после се наведе към мен над тезгяха.

— Излиза с него, за да изкупи греховете си.

Дей-Юнг, който явно си въобразяваше, че е невидим, се приближи към нас откъм масата с романи на Кони Уилис.

— Никой не знае дали това е истина.

— Моля ти се — отвърна Саша. — Това е нейното разбиране за доброволческа работа. Тя излиза винаги с най-големия жребец, който може да намери, сред рицарите. Обаче й излезе лоша слава на пълна кучка, след като направи свирка на онзи оръженосец, който нейният рицар беше пратил да я доведе на уикенда „Дванайсета нощ“. И какво прави тя сега? Гушка се с Джейсън. Нали се сещате — разтапя барда със сърце от стомана. Той никога не е писал любовни стихове, преди да се появи тя. Само епоси за битки.

Това, което Саша каза преди малко, звучеше като на човешки език, но все пак… Толкова много въпроси се въртяха в ума ми. Рицари? Оръженосци? „Дванайсета нощ“? Най-големият жребец? Започнах с най-смущаващия от всички:

— Джейсън е написал любовно стихотворение?

— Стихотворения. Доста такива написа — отвърна Дей-Юнг. — Много са добри. Той е бардът в нашето кралство.

Все още се опитвах да възприема множественото число на „стихотворение“, когато останалото, което каза, достигна до съзнанието ми.

— Той е какъв във вашето какво?

— Той е бард в Кралството на мъглите — отвърна Саша. — Част е от ОТА. Обществото за творчески анахронизми[36].

— Казваш ми, че Джейсън не само пише поезия, но също така… ами, не съм сигурна точно какво прави един бард. Носи ли чорапогащник?

— Наричаме ги клинове — каза Саша, като изразително завъртя очи. — Бардовете пишат, изнасят представления. Понякога свирят. Понякога пеят. Джейсън е поет. Наистина е страхотен. Трябва да го помолиш да ти покаже някои от стиховете си.

Джейсън дори не би ми позволил да се приближа до неговия Хайнлайн. Нямаше начин да ми позволи да прочета неговите стихотворения.

— Никой не очаква да продължи дълго — каза Саша. — Но тя ще се сдобие с престиж и уважение за усилията и преди края на лятото отново ще е в редиците на кандидатките за кралица.

— Виж! Виж! Това са твоите хора! — Дей-Юнг протегна към мен „Книга на Страшния съд[37], а после я стовари на тезгяха, като че ли щеше да изяде ръката му.

— За какво говориш? — попитах го аз.

— Твоите хора!

— Моите хора са от Южна Каролина.

— Не семейството ти. А хората, които пишат. Не, не хората, които пишат книги, а тези, които пишат в книгите.

Грабнах книгата и светкавично запрелиствах страниците.

Дали Хенри и Катрин са писали и в друга книга? Нямаше логика „Книга на Страшния съд“ излезе едва през 90-те.

— Ето тук е — каза Дей-Юнг и посочи титулната страница. Останалата част от групата се беше събрала около мен, дори и Нимю, увесена като дрипа на раменете на Джейсън.

— „До непознатата влюбена — прочетох. — Днес усетих вътрешен подтик да оставя тази бележка за теб с надеждата, че ще ме откриеш. Ела и стани музата на моята мъжка песен и двамата ще възпяваме Богинята за нейната благословия, точно както Хенри и Катрин. Любов във всичко, Ралф.“

Всички мълчаха до момента, когато Саша зададе въпроса, който си задавахме всички:

— Какво е „мъжка песен“?

Дизи постави ръце на хълбоците си, изпъчи гърди и разтърси проскубаната си червена грива.

— Свириш мъжка песен на мъжката си флейта. Това е древно изкуство, което само най-безстрашните мъжки момчета могат да изпълнят. Предупредени сте, тя кара фитнес маниачките да си вдигат полите от щастие.

— Понякога ми се иска да ти отворя главата и да погледна какво има вътре — каза Джейсън.

Дизи протегна ръка напред.

— Внимавай, приятелю. Много хора са дръзвали да пристъпят там и са се завръщали завинаги травмирани.

— И този Ралф е избрал точно „Книга на Страшния съд“? — попита Дей-Юнг, като взе книгата от ръцете ми. — Повечето хора в тази книга не умират ли от чума? Не можеше ли да избере „Да не говорим за кучето“[38], където има поне малко романтика.

Дизи взе „Дъщери на мрака“[39] от една количка близо до касата.

— Боже, намерих още една. „Знам, че си някъде там. Знам, че ме търсиш. Ще се спотайвам из рафтовете с книги и ще те чакам да се появиш. Ще те наблюдавам. Внимавай, хапя. Джордж“. Да, ами, това е много… хм… — Огледа се назад към рафтовете. — Добре де, малко е плашещо, но и секси в същото време. Някой има ли химикалка? Ще му отговоря.

— Тази книга е за лесбийки вампири, пън такъв — каза Дей-Юнг, като взе книгата от Дизи и я остави обратно в количката.

— Не може да ги виниш, че се пробват — каза Нимю. — Имам предвид, че е изумително да намериш любовта в книга, нали така? Книгите са толкова секси. Книжарниците също. А да не говоря за хората, които работят в тях…

Тя се обърна и се усмихна на Джейсън като моделите от модните списания. Зад нея Саша напъха пръст в гърлото си. Обаче Джейсън гледаше Нимю все едно току-що беше направила научно откритие.

— Може би има и още — каза Джейсън, напълно омаян.

Всички се обърнаха бавно назад и загледаха куповете с книги, сякаш наистина бяха вълшебната гора, която Джейсън беше описал на Нимю, с омагьосаните катерици, които пръскат блестящ прах от дупетата си. Тихо, без да продумаме и дума, всеки от нас бавно тръгна към лавиците с книги, все едно някое по-рязко движение би изплашило бележките.

Не ми отне много време да намеря книга с бележки. Беше в „Обладаване“ на А.С. Байът и беше лична обява от жена на име Сара, която търсеше човек да я разсмива и да се гушка с нея на дивана, докато слушат „Този американски живот“[40]. Бележка в друга книга пък цитираше стихотворение от Неруда. В трета пишеше, че авторът ще бъде в отдела с творбите на Шекспир всеки петък следобед в 14,00 ч. и ще чака някой, който и да било, да се появи.

Върнах книгите там, откъдето ги бях взела. Застанах по средата на пътеката. Виждах книжарницата така, както в онзи ден с Раджит сред книгите — покривът на „Водното конче“ го нямаше, а аз гледах надолу към хората, които се движеха между рафтовете. Виждах как Джейсън, Нимю, Дизи и всички останали ходят сред книгите и ги разгръщат, за да намерят още нежни признания, изпълнени с копнеж. Усещах всички истории около себе си. Не само историите, измислени от авторите или дори от авторите на бележките, а историите на самите книги. Всички те са били купени от някого, докато още са били нови и са миришели на прясно мастило от печатницата. Имало е нещо в книгите — корицата, отворена напосоки страница, описанието на книгата от четвърта корица, което е накарало хората да си ги купят. Но това беше само началото на пътуването им. И каквото и да беше това пътешествие, „Водното конче“ беше само спирка по пътя им. А в този момент всички книги около мен носеха надежда, че не сме сами.

Коленичих на земята, седнах на стъпалата си и докоснах с пръсти слепоочията си, опитвайки се да разбера какви сили бях отприщила. Но мислех единствено за Раджит. Исках да изтрия последната седмица и отново да се върна към момента, преди всичко между нас да се промени. Искаше ми се да се върна и да кажа нещо друго, нещо, което нямаше да го накара да произнесе онези думи: „Вината не е твоя“. Или пък да кажа нещо и вината да е моя, а това означаваше, че можех да се поправя. Умът ми се опитваше да измисли нещо, което да направя, нещо, което да му кажа. Можех да му оставя бележка. Да, бележка. Бележка в книга. Не като тези между Хенри и Катрин с всичките им излияния и фойерверки. Ние щяхме да сме си ние, щяхме да започнем отначало с наша собствена книга. Коя обаче? Трябваше да открия перфектната книга. Нямаше да я оставя във „Водното конче“. Щях да отида до тях и да я оставя на прага, да я мушна под мрежестата врата.

После обаче се спрях. Какво щях да му напиша? „Липсваш ми!“ със сърчице вместо удивителна? „Чакай ме в парка по обед“? „Обади ми се“ с номера на телефона ми? Какво щеше да си помисли той, ами другите какво щяха да си помислят, какво щях да си помисля аз. Боже, хич не ме биваше в това.

Станах и се отърсих от моментната слабост и липса на достойнство. Тръгнах обратно към продажбите си по eBay, обратно там, където бях, преди да започне всичко това, там, където бях себе си. И тогава ги видях. Дизи и Дей-Юнг. В края на пътеката. Деляха ни шест метра, изпълнени с книги. Дей-Юнг се беше облегнал на рафта срещу мен, а Дизи стоеше срещу него. Гледаха надолу към някаква книга по онзи начин, от който разбираш, че всъщност искат да се гледат един друг.