Всичко започна в книжарничката на Хюго

11

He може да промениш миналото.

He може да събереш в едно

парченцата стъкло, след като веднъж

е било счупено.

Катрин

Седях в „Пайъниър Парк“ и вдигах глава от книгата си, за да гледам хората, които вървяха насам-натам. Въпреки че жилищният комплекс през улицата беше тих — всички работещи в Гугъл вече бяха на работа и крояха как да променят живота ни из основи — паркът все още беше пълен с хора, които бързаха към офисите си с обяд в едната ръка, с телефон в другата.

Пет седмици. Толкова време ми беше отнело да събера отново парченцата от живота си. Бях тръгнала от нежеланието да призная, че прекарвам много време във „Водното конче“, и стигнах до това да съм съдружник. Преди пет седмици отчаяно преследвах Ави за помощ, за да си намеря работа. Сега двете с нея пиехме чай, който наистина става за пиене. В офиса на „Водното конче“ преглеждахме с Робърт отчетите и търсехме начини да подобрим финансовото положение на книжарницата. Преди пет седмици разговорите с Джейсън бяха толкова неприятни, колкото постоянен сърбеж на място, където не е възпитано да се почешеш пред други хора. Сега бяхме сключили примирие. Най-накрая прие сайта, който бях създала, и се занимаваше с блога ни под псевдонима Лумокс. Отговаряше на въпроси за книги (да, имаме „Хари Потър“ на испански), за новото ни работно време (от 10,00 сутринта до 10,00 вечерта) и кого трябва да убиеш, за да се включиш в игрите в петък вечер (списъкът беше дълъг). Също така хората питаха дали сме открили нещо за Хенри и Катрин (не… nada… нула). Преди пет седмици все още бях, ако не наранена, то поне разочарована. А сега седях под любимото си дърво на одеялото с лосове на Хюго само на няколко крачки от мястото, където Хенри е чакал Катрин, и усещах как се разтапям, защото знаех, че Раджит е наблизо.

„Пайъниър Парк“ беше на няколко преки от „Водното конче“, между кметството и библиотеката, и единственият път до него беше по странична уличка, така че можеше да разбереш за парка само ако отидеш до библиотеката за книги. На малка табела на входа му пишеше, че първоначално това място е било гробище и е било дарено от Мария Тринидад Пералта де Кастро през 1861 г. Сега обаче паркът беше изпълнен с тревни площи и преяли катерици. Имаше широки дървени пейки по пътеките и големи дъбове гледаха отвисоко на околните сгради, все едно бяха гости, които са прекалили с престоя.

Любимото ми дърво беше грамаден дъб с един клон, който висеше почти до земята и с малко помощ човек можеше да седне на него. Докато чаках Раджит и двата дюнера с агнешко, се бях опънала на едно одеяло и бях свалила обувките си, пръстите на краката ми докосваха тревата. Четях роман на Лори Колуин. (Как бях живяла досега, без да съм чела нищо от Лори Колуин?) Раджит закъсняваше, не с много, но все пак закъсняваше. Обяд в парка? Бях оставила бележка в джоба на дънките му миналата вечер и когато пристигнах във „Водното конче“ тази сутрин, видях едно жълто листче, закачено от вътрешната страна на раницата ми. Да.

Изправих се, протегнах се и тръгнах по алеята към фонтана. Фонтанът на Хенри и Катрин. Неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайъниър Парк“ до фонтана в 12,00 ч. Това беше единствената бележка, която задържах само за себе си — една малка част от Хенри и Катрин само за мен.

Бях прочела отново и отново бележките, търсех някакви повтарящи се мотиви, опитвах се да открия онзи момент, когато са разбрали, че са свързани. Не можех обаче да го намеря. Все едно гледах някоя от онези модернистични картини само от един цвят и исках да изпитам всички онези емоции, които художникът е предал върху платното. Вместо това обаче виждах просто един лилав квадрат и се чувствах глупава.

Фонтанът се намираше близо до задния вход на библиотеката, в една закътана японска градинка, която беше малка, с модерно излъчване (без надничащи херувимчета, слава богу). Тръгнах по чакълестата пътека около нея. Това беше мястото, където Хенри се е срещнал с Катрин през онзи първи ден от лятото, във времена, когато мъжете са ходели облечени с костюми и шапки на бейзболните мачове, а жените са си слагали перли следобед и са ходели с малки чантички и бели ръкавици. Представих си Ван Джонсън в ролята на Хенри… не, по-скоро Монтгомъри Клифт, как крачи неспокойно напред-назад и се опитва да не гледа часовника си постоянно. Една жена се приближава към него и той се надява, че тя ще спре при фонтана и най-накрая ще се открият с Катрин. Опитва се да не зяпа, да не се хили, да не изглежда като глупак в това малко градче, поне не и докато не се увери, че това наистина е тя. Една по една обаче жените го подминават и той ги изпраща с поглед и докосва шапката си. После Елизабет Тейлър от слабия си период се появява иззад ъгъла и той разбира. И двамата разбират. Първоначално са срамежливи, защото вече са разкрили толкова много от себе си и губят смелостта, която им дава анонимността. А после той взема ръката й в своята и нищо не остава недоизказано.

Зачудих се дали има нещо останало от тях по земята, по която са ходили в парка. Може би можех да организирам археологически разкопки. Щях да открия ДНК доказателства, които да изследваме със суперкомпютър, един от онези измислени компютри във филмите, които правят невероятни изчисления и логически връзки, за да може героят да получи данните, които му трябват. Щях да навържа данните и да дам на последователите на „Водното конче“ това, което искаха.

Само че аз не исках да знам какво се е случило с Хенри и Катрин. Исках истината за тяхната съдба да се изгуби в морето като бутилка с писмо. Те не бяха герои от някой от моите любовни романи с меки корици. Имаше голяма вероятност, ако са се срещнали тогава, сега да ближат раните си от години, изпълнени с предателства — някои малки, други големи. Въпреки здравия разум, се надявах, че са се справили и са намери щастие заедно.

Тръснах глава, за да се опитам да прогоня тези мисли. Раджит. Раджит. Това бяхме двамата с него, не родителите ми, не Хенри и Катрин, не аз и Брайън. Това бяхме аз и Раджит. Съсредоточих се върху звука от водата, върху това как тя блещукаше на слънцето. Бавно заобиколих фонтана, като повтарях тихо имената ни, съсредоточавайки мислите си върху това, което беше от значение. Маги и Раджит. Маги и Раджит. Ние решаваме кои да сме, беше ми казал той. Само ние двамата сме от значение.

След като заобиколих фонтана и се върнах отново в предната му част, усетих, че горещината ми се отразява. Наведох се, потопих ръка във водата и си напръсках лицето. И тогава видях малката табела.

ПОДАРЪК ОТ ИВАТА, ЯПОНИЯ,

ГРАД ПОБРАТИМ НА МАУНТИН ВЮ.

ФЕВРУАРИ 2009 г.

186

Изправих се. Сигурно не бях прочела правил но. Беше горещо, а аз се бях навела. Сигурно съм била леко замаяна. Наведох се пак към табелата и я прочетох, отново и отново.

ФЕВРУАРИ 2009 г.

Февруари 2009 г.? Преди пет месеца? Това сигурно беше само датата на посвещението. Фонтанът трябва да е бил тук от по-дълго време, десетки години, за да се срещнат Катрин и Хенри при него. Огледах го по-отблизо. Гранитът изглеждаше съвсем нов, плочките по земята също бяха нови, нямаше мъх и почти никаква мръсотия. Забелязах малка черна жица, която стигаше до задната част на фонтана. Проследих я е поглед до един соларен панел в храстите, който сигурно захранваше помпата. Фонтанът беше нов.

Помощ. Имах нужда от помощ. Наблизо минаваше една жена в униформа на „Градски паркове“ и се подпираше с пръчка за събиране на боклуци. Носеше шапка с широка периферия, под която се подаваше сребристата й коса и обрамчваше лицето й във формата на лале. Беше с розово червило. Имаше бадж на тениската, на който пишеше „Парков лесничей доброволец“.

— Извинете ме — извиках след нея, а тя се обърна усмихната. — Можете ли да ми кажете от колко време е тук този фонтан?

— Мисля, че от няколко месеца — отвърна тя. — Церемонията по откриването беше много хубава. Нямаше много хора, но сладките бяха от онази новата индийска пекарна на „Ел Камино Реал“ Онази, в която не използват яйца.

— И преди този не е имало друг фонтан в парка? Може би през 60-те?

— О, не, миличка. Никога преди това не е имало фонтан. По онова време все още е било гробище. Децата ми играеха на жумичка тук всеки Хелоуин. Според мен беше по-добра идея от това да хвърлят яйца по вратите на хората. Съпругът ми Албърт обаче…

Тя продължи да говори, но аз спрях да я слушам. Все още осмислях чутото. Фонтанът е бил открит през февруари. Тук не е имало нищо преди това. Не е имало фонтан преди февруари тази година. Паркът е бил гробище през 1961 г. Извадих телефона си и запрехвърлях снимките си, като гледах само онези на бележките от книгата. Имаше една на титулната страница, онази с датата. 1961 г. Постоянно се чудех кой от двамата е написал годината. Когато увеличих снимката, най-накрая разбрах отговора. Никой от двамата. Мастилото беше различно. Почеркът беше различен. Никой от двамата не беше написал годината. Хенри и Катрин не си бяха разменяли бележките преди почти 50 години. Писали са ги това лято.

— … но след като Албърт почина, въобще не ми пукаше какво би казал той… — жената продължаваше да говори.

— Извинете, можете ли да ми кажете кога е бил първият ден от лятото тази година? — попитах я аз.

— Първият ден от лятото, първият ден от лятото — замърмори си тя, като потупваше слепоочието си с ръкавица. — О, чакайте. Можем да проверим в календара.

Тя свали малката кожена раница от гърба си.

— Не се тревожете — казах аз. — Ще проверя в телефона си.

— Задръж това, скъпа — подаде ми две червила, пакетче с кърпички и кочан с купони, докато ровеше из дъното на чантата. — А, ето го.

Извади един бележник с календар и го запрелиства.

— Ето, 21 юни. Разбира се. Лятното слънцестоене. Сега си спомних. Организирахме си прекрасна церемония, само аз и момичетата, нали се сещаш, на открито на парцела на Бренда в Санта Круз. Накладохме голям огън, танцувахме около него голи, почетохме богинята Гея. Поне си мисля, че беше Гея. Както и да е, страхотна нощ. Не беше обаче като преди, когато всички бяхме с мъже. Тогава какво беше само. Добре ли сте?

Трябваше да седна. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, Благодарих й и седнах на пейката срещу фонтана. Две малки деца тичаха около него, прокарваха ръце през струите вода, смееха се, пръскаха се с цели шепи вода едно друго. Опитах се да навържа всичко, което знаех.

Добре, казах си аз, можеш да разнищиш тази история. Първият ден от лятото е бил на 21 юни. Срещата на ЧКАЖМСД беше на… Кога беше? Отново погледнах в телефона си и проверих календара. 20 юни. Хюго намери „Любовникът на лейди Чатърли" във „Водното конче“ и ми я даде предишната вечер, на 19 юни. Колко дни преди първия ден на лятото Хенри е написал бележката? Четири? Пет? Седмица? Имала ли е време Катрин да я види, преди Хюго да ми даде книгата? Колко време й е било нужно? А ако не я е видяла?

— Мамка му, защо просто не използват Match.com[42], както правят нормалните хора? — казах аз на доста висок глас.

Децата, които играеха около фонтана, се спряха и ме загледаха.

— Да — казах им аз. — Аз съм лоша жена, която съсипва живота на хората и псува на обществени места.

Изчаках отрядът от майки да се нахвърли отгоре ми, но изглежда бяха прекалено заети да си разменят клюки, седнали на едно одеяло наблизо.

Трябваше да върна „Любовникът на лейди Чатърли“ там, откъдето Хюго я беше взел онази вечер. Може би не беше прекалено късно. Може би Катрин идваше в книжарницата всеки ден с надеждата, че книгата ще се появи отново. Опитах се да си спомня всички клиенти на „Водното конче“, преди да стане известна книжарница. Не бяха толкова много. Нямаше да е трудно.

Имаше ли някоя жена, която идваше твърде често? Хюго щеше да си спомни. Трябваше да говоря с него. И за бога, трябваше да сваля сайта. Трябваше да сваля всичко. Помислих си за всичките тези бележки — толкова мили, толкова нежни — които бях изкарала на показ пред целия свят.

Скочих на крака, готова да си събера нещата, но тогава видях, че към мен се приближава Раджит. Раджит. Не бях сама. Раджит щеше да ми помогне. Видя изражението ми и забърза към пейката.

— Какво има? — попита той, хвана ме за ръцете и ме насочи отново към пейката. Имах чувството, че държи цялото ми тяло да не се разпадне.

— Трябва да се върна във „Водното конче“ — казах аз, като го сграбчих за ризата.

— Добре — отвърна той, но не се помръдна, а изражението му стана още по-разтревожено. — Обаче първо ми кажи какво не е наред. Добре ли си? Нещо случило ли се е?

— Трябва да върна книгата обратно. Трябва да говоря с Хюго.

— Не е в книжарницата. Срещнах го, докато минавах покрай „Водното конче“. Каза, че имал среща. Маги, моля те, кажи ми какво не е наред.

— Хенри и Катрин. Те са истински. Имам предвид, че са тук. Днес. Тези бележки не са от 1961 г. От тази година са. Само отпреди няколко седмици. Те са някъде тук. А аз не знам дали тя я е видяла. Неговата последна бележка. Ами, ако не я е видяла? Ако си мисли, че той просто я е изоставил? Не мога да повярвам, че това се случва. Какво направих?

Ръцете му пуснаха моите, а аз наблюдавах лицето му, когато си пое дълбоко въздух. Защо не беше по-изненадан? Затова пък изглеждаше много тъжен. И в този момент разбрах, че всичко е много по-зле, отколкото си мислех.

— Как разбра? — попита той.

Изправих се и го заведох до табелата на фонтана.

— Трябва да тръгваме — казах аз и го задърпах за ръката, но той не се помръдна, като ме задържаше да остана до него.

— Маги, чакай — каза той, без да ме поглеждаше.

Имаше нещо в безчувствения начин, по който държеше ръката ми и това ме накара да спра. А когато се обърнах да го погледна, разбрах, че това е моментът, преди всичко да се промени.

— Аз съм Хенри — каза той.

Погледна ме, държеше ръката ми, а аз усетих как кръвта в тялото ми се плисна във всички посоки — не знаеше накъде да поеме. Мигът увисна във въздуха като хартиено самолетче, което е достигнало прекалено високо, преди да се предаде на гравитацията. Той ме дръпна за ръката и ме насочи обратно към пейката. Всички звуци около нас в парка изчезнаха.

— Но аз не съм Катрин — казах, докато се опитвах да наредя всички нови величини в старото уравнение.

— Мислех, че си — отвърна той. — Онази вечер в задния двор, с пурите. Книгата беше изчезнала, Катрин не дойде на срещата при фонтана. И изведнъж се появи ти с книгата и аз си казах: „Тя знае кой съм“. Обаче не каза нищо и заради това те попитах за заглавието. „Нежност“. И ти каза точно това, което тя беше написала, а аз си помислих: „Била е тук през цялото време“.

Умът ми се зарови из разхвърляни късчета от спомени. Онази вечер с пурите, обществената пералня, партито у Хюго. Трябваше да има нещо там, нещо, което да му покажа. „Виждаш ли, ето заради това е трябвало да осъзнаеш, че не съм Катрин. Ето заради това не е трябвало… не е трябвало.“

— Качих бележките из целия интернет — казах аз. — Ти ме остави да го направя. Ти ме остави да кача нейните бележки.

— Реших, че ме питаш за разрешение онази вечер в пералнята. Мислех, че не казваш нищо, защото искаш да се преструваме, да играем поредната игра. Бях очарован от това.

Понечи да ме хване за ръката, но се спря.

— Онзи ден, когато оправяше колелото ми — казах аз. — Когато намерих книгата у вас. Тогава ли разбра истината?

Той кимна.

— Тя е някъде там. И смята, че си я изоставил. Смята, че си ми дал книгата, за да правя реклама на „Водното конче“. О, боже!

— Опитах се да я намеря. Оставих писмо на мястото, където…

— Където сте си писали.

— Където беше книгата. Но тя не дойде за него.

— Твоето писмо до нея — казах аз и въобще не прозвуча деликатно.

— Държиш се така, все едно съм ти изневерил. Не съм.

— Не, не си изневерил на мен. Изневеряваш на нея с мен. Ти си я обичал — казах аз, като изплюх последната дума към него.

— Обичам теб.

— Защото си смятал, че аз съм Катрин.

Той отпусна глава в ръцете си. Наблюдавах как раменете му се повдигат и спадат.

— Когато реших, че си Катрин, се почувствах благодарен. Не можех да повярвам на късмета си.

Усетих лекият вятър да гали врата ми. Децата си играеха и пръскаха във фонтана. Някакъв гущер се мушна бързо под близкия храст.

— Аз не бих могла да напиша такива бележки.

— Не можеш да си сигурна.

— Мога. Знам, че никога не бих отговорила на бележките ти. Знам.

— Но сега би го направила.

Беше прав. Щях да му отговоря. Щях да го направя, защото бях сляпо влюбена против собствената си воля. Щях да му отговоря, защото сърцето ми забързваше ритъм всеки път, когато чуех стъпките му да приближават вратата ми. Щях да му пиша, защото всеки път, когато отворех очи и той беше до мен, се изпълвах с почуда и благодарност. Щях да му пиша, заради това, което той означаваше за мен. Само че нищо не беше истинско. Човекът, в който се превръщах, когато бях с него, съществуваше единствено защото той мислеше, че съм Катрин.

— Всичко е лъжа — издишах целия въздух от дробовете си, за да произнеса тези думи.

— Моля те, не говори така. Моля те, Катрин.

И двамата спряхме да дишаме. Той пусна ръцете ми, аз станах, отстъпих и се понесох далеч от него като балон, пуснат от детска ръка. Погледнахме се и разбрахме, че нищо не може да се върне назад, а аз усетих как всичко се разпада.