Всичко започна в книжарничката на Хюго

13

Кое е по-лошо?

Да преживея всичко това, но никога да не те видя?

Или изобщо да не го бях преживявал?

Хенри

Бяхме в чакалнята на спешното отделение малко преди полунощ, когато за първи път чухме думата инфаркт. Други хора, загрижени за близките си, ни отбягваха. Първоначално реших, че не искат да имат нищо общо с нашите лоши новини, не искаха нашият лош късмет да ги настигне. После обаче повдигнах шлейфа на роклята си, за да не се заплете в колелата на количката на Хюго, и се сетих, че Джейсън, аз и други приятели, все още сме облечени в ренесансовите си одежди, а Дизи във военната униформа. Изглеждаше странно, че нашето облекло ги притесняваше. А все пак охраната на входа беше прибрала мечовете и огнестрелното оръжие.

В интензивното отделение дадох инструкции на приятелите ни. Да се обадят на Робърт. Да ни донесат дрехи. Да сложат табела на „Водното конче“. Сърцата на всички се изпълниха с надежда, когато се спуснаха да изпълняват мисиите си. Щом имаше какво да се върши, значи всичко щеше да е наред. Нашите рицари и дами тръгнаха, шпори за несъществуващи коне затракаха по плочките. Джейсън и аз останахме сами и гледахме Хюго през прозореца на интензивното отделение.

— Какво ще стане? — попита Джейсън.

— Нямам представа — казах аз, опитвайки се да разгадая изражението на лицето му в отражението върху стъклото.

— Кога ще разберем?

— Докторът каза, че ще дойде към обяд с резултатите. Тогава ще разберем повече.

— Ами, ако нещо се случи преди това?

— Ще дойде друг лекар.

— Сигурна ли си?

Стори ми се странен въпрос, прекалено наивен за Джейсън. Извърнах се от отражението му, за да погледна истинското му лице.

— Да, сигурна съм. Така работят — започнах да му обяснявам, но се спрях, защото осъзнах, че най-вероятно Джейсън има много повече опит с болници и лекари от мен и страхът идваше от опита му.

— Ще се постарая да дойде някой. Обещавам — казах аз.

Свалих наметалото си в чакалнята на интензивното и предложих на Джейсън да го ползва като възглавница. Имаше нужда да полегне. Редовете столове нямаха облегалки за ръцете и можехме да легнем на тях, за разлика от спешното отделение, където изглежда неудобството беше задължително. Нощният пазач почистваше пода и замириса на дезинфектанта, който ползват във всички медицински заведения. Записах си напомняне в телефона да донеса тамяна на Хюго в болничната му стая. Написах съобщение във фейсбук страницата на книжарницата, в туитър и в сайта, че „Водното конче“ ще бъде затворено за няколко дни. Да следят за новини. Щяхме да отворим отново книжарницата, колкото е възможно по-скоро.

Лекарят дойде на консултация. На следващия ден все още таяхме слаба надежда. Позволиха ни да го видим, един по един, по 15 минути на всеки час. Направих му масаж на краката. Робърт седеше до приятеля си и се взираше в мониторите, все едно изписваха счетоводен баланс, който не можеше да разбере. Съпругата на Робърт — Шарлийн, дойде и двамата се хванаха за ръце в чакалнята с наведени за молитва глави. Когато дойде редът на Джейсън, той седна в край на леглото при краката му и му почете на глас разкази на Джек Лондон. Чувах гласа му, приглушен от стъклото. Четеше хубаво, бавно и спокойно, все едно се опитваше да примами уплашено животно да дойде по-близо до огъня. Действаше ми успокояващо да го слушам. В главата ми обаче не изникваха пейзажи на хрущящ сняг и тъжен вой на вълци. Вместо това виждах един 19-годишен Хюго в огромно тъмносиньо палто, който обикаля мъгливите пристанища на Сан Франциско с „Дивото зове“ в джоба, а меката корица е подвита от постоянно четене. Гледах лицето на Хюго и си представях, че отпуснатите му устни се повдигат в лека усмивка и че той също си мисли за този млад мъж.

Видях, че майка ми ме е търсила няколко пъти по телефона и е оставила съобщения на гласовата поща. Нямах сили да се занимавам с нея сега. По-късно. Сега всичко се отлагаше за по-късно.

Никой дори не си и помисли да постави под въпрос решението постоянно да има човек при Хюго, така че се разбрахме да ходим на смени в болницата. Аз поех нощната смяна. Първоначално беше по-лесно да съм там, отколкото в апартамента ми. Но третата безсънна нощ ми се отрази и вече не можех да държа очите си отворени. Не знам кога съм заспала, но щом се събудих, видях, че някой ме е завил с одеялото с лосове на Хюго.

Седнах и се огледах. Единственият друг човек в чакалнята седеше до мен и през първите мъгляви моменти, когато се събудих, установих, че зяпам майка ми.

— Косата ти на нищо не прилича — каза тя, като протегна ръка към мен и докосна краищата й. — Толкова много цъфти.

Просто седях там и не знаех дали да се зарадвам, или да се ядосам, че тя е тук. Бях твърде изморена, за да реша, така че само склоних глава на рамото й и придърпах одеялото с лосове до брадичката си.

— Видях поста ти във фейсбук — каза тя. — За това, че книжарницата затваря. Притесних се.

— Ти следваш „Водното конче“ във фейсбук?

— Ти ми каза да пратя онова кресло в книжарницата. Никога нямаше да изкопча информация от теб. Какъв избор имах? А след това някой написа за състоянието на Хюго.

— И ти реши да дойдеш? — попитах аз, въпреки че отговорът беше очевиден.

Тя се протегна и ме потупа по ръката, доста силно при това, без да ме поглежда.

— Реших, че мога да помогна. Постнах съобщение на фейсбук страницата, за да попитам дали някой може да дойде до летището да ме вземе. И някакъв млад индиец, който приличаше на хипи, дойде. Беше обут със зелени джапанки, но караше инфинити. Сигурно го беше взел назаем.

Заплаках, а тя наведе красивата си глава и я допря до моята. Усетих мириса на сапуна й с лавандула, който използваше цял живот, колосаната й памучна риза и спортните й панталони, косата й, обвита в облак от Шанел № 5.

— Заведе ме в апартамента ти. После ще говорим защо той има ключ от него. Каза, че ти би искала това нещо с елените, така че го донесох. Реших, че никой не би пазил такова грозно нещо, освен ако не е важно.

Постепенно мълвата за състоянието на Хюго се разнесе. Предната част на „Водното конче“ беше зарината с цветя и картички, включително огромен букет от „Аполо — книги и музика“. Обадих се на Ави на следващия ден, за да й благодаря, но пропуснах да спомена, че занесох букета в детското отделение на болницата. Не ми изглеждаше правилно да оставям подарък от вражеския лагер в стаята му, въпреки че Робърт изтъкна, че смущението може да е средството, което да накара Хюго да стане от леглото.

Майка ми накара Дизи да се разрови из Маунтин Вю за „нормална храна“, така че винаги имаше нещо за хапване вкъщи и в чакалнята на болницата, което да предложим на посетителите на Хюго. През останалото време, където и да бях, тя беше с мен — четеше „Садърн Ливинг“ на айпада си или пък романа на Барбара Тейлър Брадфорд, който Джейсън й донесе от „Водното конче“.

— Знаеш ли, обикновено не чета много, но тази книга ми харесва — каза тя на Джейсън, докато държеше книгата на разстояние от себе си и я разглеждаше като стар пръстен от антикварен магазин.

— Джейсън има дарбата да избира правилната книга за всеки човек — казах аз.

Нечия друга майка сигурно би разговаряла повече с Джейсън за живота и произхода му. Деликатно би изкопчила детайли от него, за да навърже историята му, и как така са се стекли обстоятелствата, че да се превърне в това, което е сега. Би предложила майчина утеха и вероятно някакъв съвет, за да намери пътя в живота. Но когато видях, че Джорджина гледа надолу към ръцете на Джейсън, надуших веднага какво ще последва. Майка ми се подготвяше да зададе безцеремонен въпрос.

— Какво ти се е случило? — попита тя Джейсън, като посочи с глава ръцете и крака му.

За моя изненада Джейсън дори не трепна. Той вдигна едната си изкривена ръка, така че тя да може да я види по-добре, а мама я пое и я потърка с палци все едно беше черупка от мида, която беше намерила на плажа. Никога не бях виждала Нимю да докосва ръцете му, а ето я сега майка ми ги галеше.

— Церебрална парализа — каза той. — Това е просто шибан медицински термин, с който лекарите казват, че си нямат никаква идея какво ми е.

— Внимавай с езика, младежо — предупреди го майка ми.

— Извинете.

— Хайде де, продължавай. Не се цупи.

Той сви рамене и ритна стола пред себе си.

— Сигурни са, че причината са наркотиците, които майка ми е вземала, докато е била бременна — продължи той. — Спря ги. Стана зла. И ме отведоха от нея.

Майка ми мълчаливо кимна. Беше трън в задника, но в някои моменти беше същинско чудо.

— Скъпи, не се измъчвай — каза тя. — Хората винаги се държат лошо с теб, когато се чувстват виновни.

Джейсън беше преполовил „Да накладеш огън“[48], когато Хюго получи втори инфаркт. Мониторите започнаха да пищят, Джейсън скочи на крака и остана като замръзнал до леглото, докато една сестра не го дръпна. Аз се втурнах в стаята и го сграбчих, застанах зад него и го прегърнах, така че да не вижда страха на лицето ми. Лекарят каза, че трябва да се подготвим, и попита дали има документ за забрана за ресусцитация[49]. Не знаех. Робърт кимна. Джейсън си тръгна и не се върна повече. Майка ми стоеше зад стъклото и ме гледаше, докато държах ръката на Хюго и отброявах всеки негов дъх, до последния.

Дизи ни закара до къщи с кола под наем, така че майка ми нямаше да се вмирише на пържени картофки. Докато тя съставяше списък на нещата, за които трябваше да вземем решение, аз се загледах през задния прозорец и си мислех, че последния път, когато гледах сградите по пътя към дома на Хюго, той беше жив.

Бях притеснена, все едно бях забравила нещо. Обаче не бях. Загубата на Хюго покруси душата ми. Опитах се да си представя онова, на което не ни позволиха да станем свидетели. Как преместват тялото от стаята. Транспортирането му до крематориума. Това бяха тайни, за които плащахме на други хора да ги пазят вместо нас. Преди векове семейството му би се погрижило за него в смъртта му, точно както е правело в живота. Но сега безлики и безименни хора вършеха това, което аз не можех. За мен щеше в момента да е утешение, за тях беше просто работа.

Вкъщи на дивана усетих очите си раздразнени и сухи, а болката беше студена, все едно бях прекалила със сладолед. Не ми бяха останали сълзи. Погледнах надолу и видях, че се чеша по ръката точно там, където по-рано бях оставила червени резки. Защо усещах мъката като мравки под кожата?

Майка ми не спираше да говори за точния брой на нишките на плата, докато слагаше върху леглото ми новите чаршафи, които беше купила. В кухнята Дизи правеше пържените си сандвичи бълоуни. Излязох навън за глътка свеж въздух и си проверих телефона. Бях звъняла поне дузина пъти на Джейсън, но той не отговаряше. Знаеше, че Хюго си е отишъл. Нямаше как да не знае. Притеснявах се. Джейсън трябваше да е с нас.

В двора отстрани на апартамента на Хюго чух шум. Отидох до японския клен и погледнах иззад ъгъла. Видях в мрака как госпожа Калън изкоренява някакви домати от саксиите и ги пъха в големи торби за боклук. Прибрах се вътре, без да кажа и дума.

„Любовникът на лейди Чатърли“ лежеше на плота за ядене. С химикалка в ръка обърнах на последната страница, точно там, където свършваха бележките, и написах:

Скъпи приятели,

Нашият обичен Хюго си отиде.

Ваша Маги

Пощата във „Водното конче“ се беше натрупала за седмицата, през която бяхме затворили. Няколко сметки, много съболезнователни картички. Имаше цветя пред входната врата. Рисунки с цветни моливи бяха залепени по витрината. Притиснах писмата до гърдите си, докато отварях вратата.

— Ще ти отнеме доста време да почистиш всичко това — каза майка ми и взе един розов гербер, докато ме чакаше да отворя вратата.

— Хората го правят от добро, мамо.

Докато успея да вляза и да заключа вратата, майка ми вече стоеше до касата — беше се опряла с дясната си ръка като балерина, подготвяща се за танц. Огледа вътрешността на „Водното конче“. За първи път от много време видях книжарницата, както я виждаха другите хора. Дори и след седмици чистене, подреждане, поставяне на табелки и преподреждане, в очите на майка ми сигурно все още изглеждаше като една огромна купчина с книги и каса за пари.

Можех да чуя в мълчанието й как пресмята парите, които са похарчили за образованието ми, колко години съм работила, след като завърших университета, жертвите, които според нея бях направила, за да водя този живот. А сега тя виждаше точно този живот. Беше облечена в кремав костюм и кафеникава блуза, с обувки на висок ток, които бяха в тон с дрехите й. Нямаше и едно косъмче, което да не беше на мястото си, ни една гънка, която да смее да се появи на дрехите й, нито една бръчица по лицето. В сравнение с нея всичко във „Водното конче“ изглеждаше мърляво — дори и собствената й дъщеря.

— Знам, че не е… Искам да кажа… че е рисков капитал — завърших аз.

Майка ми се обърна и ме погледна. Тя не вярваше във венчър капитали, както не вярваше и във Великденския заек или карираните панталони. Вярваше в сигурността, дори когато беше на границата със самозалъгването.

— Мога да направя чай — предложих.

— Много е рано.

— Имах предвид горещ чай.

Погледнах чашите до електрическия чайник и видях, че единствената чиста чаша е тази на Хюго.

— Ще отида до близкото заведение за кафе — каза тя.

Започнах да преглеждам пощата, когато останах сама. Пропусках повечето неща, докато не видях картичка с имената на Тоалетната на ЦРУ, изписани на мястото на изпращача.

Скъпи Маги и Джейсън,

Има картички, специално направени за такива случаи, които можехме да изпратим, така че да не ни се налага да ги измисляме ние. Има книги, които можем да ви препоръчаме, и групи, към които да се присъедините, за да ви помогнат да се справите с чувствата си. Нищо от това не помага. Защото така е с мъката. Ще боли и ще боли, докато един ден ще усетите, че болката е намаляла. Мислете за този ден.

Ваши

Майк, Майк и Джон

Върнах обратно картичката в плика и го залепих на касата, за да ми напомня да го чета всеки ден.

Преглеждах останалата част от купчината писма, когато Джейсън влезе в книжарницата. Останахме като замръзнали на място от изненада и се взряхме един в друг. Той първи се раздвижи. Шмугна се покрай мен и отиде при рафтовете с книги. Аз го последвах.

— Джейсън!

Видях го как се скрива зад ъгъла с литература за самопомощ и го последвах.

— Къде беше? Обаждах се навсякъде. Притесних се. С Нимю ли беше?

Джейсън изведнъж спря и за малко да се блъсна в гърба му.

Обърна се към мен, а изражението му беше каменна маска. Отстъпих назад. Той отново ми обърна гръб и влезе в офиса, затръшвайки вратата зад себе си.

— Джейсън! — извиках аз, чукайки на вратата. — Джейсън, отвори!

Чух през затворената врата как столът се плъзна по пода и изскърца, когато той седна в него.

— Джейсън, хайде де. Не съм те виждала с дни.

Зад вратата обаче цареше пълна тишина. Така че я изритах здраво. Усетих как болката лази нагоре по крака ми.

— Мамка ти! — извиках аз както на Джейсън, така и на вратата. Не съм сигурна към кого точно.

Вратата се отвори широко и той втренчи поглед в мен. После се втурна покрай мен и се насочи към предната част на книжарницата.

— Отиде си! — извика той през рамо.

— Отиде си? Мислиш ли, че не знам? Държах му ръката, докато умираше. Къде, по дяволите, беше ти? А? Къде, по дяволите? Седях там и го гледах как умира. Къде беше ти?

— Не говоря за… — обърна се той към мен, дишайки тежко. — Не говоря за Хюго.

— Какво?

Как можеше да говори за някого другиго? Как така можеше да мисли за някого другиго?

— Грендел, тъпачке — огледах се наоколо като пълен идиот, все едно котката щеше просто да се появи отнякъде. — Няма го от две седмици, а ти дори не си забелязала.

Котката. Хюго умря, а Джейсън мислеше за котката. Дори капчица разум да ми беше останала през последната седмица, се изпари. Усетих онова потреперване в гърдите, когато знаеш, че ще паднеш, но не можеш да направиш нищо, както и спокойствието от факта, че не ти пука. Едно болезнено приземяване е за предпочитане пред това да се сдържаш толкова дълго.

— Искам да се махнеш — казах му аз.

— Да се махна откъде?

— Fт „Водното конче“. Робърт ще ти изпрати обезщетението.

— Не можеш да го направиш — каза той.

— „Водното конче“ вече е мое. Мога да правя каквото си искам.

Някой чукаше на вратата и молеше да го пуснат. Вратата беше отключена, но все още висеше табелата „Затворено“. Двамата с Джейсън се обърнахме и видяхме Глория пред вратата, обута със зелени гуменки марка „Кедс“ и тениска, на която пишеше „Много книги, малко време“. Тя ни махаше и сочеше навътре към книжарницата, молейки ни да я пуснем. Джейсън хвана най-близката книга, която му беше под ръка, и я хвърли към вратата. Глория почука с пръст часовника си и посочи работното ни време. Този път аз хвърлих книга по нея. След това и двамата с Джейсън открихме огън с книги, докато тя бързо се отдалечаваше по тротоара. Когато свършихме с обстрела, Джейсън седна на новото кресло и се хвана за облегалките за ръцете, все едно се готвеше за излитане.

— Какво става тук? — попита майка ми, когато влезе с чаша кафе във всяка ръка, а портмонето й се полюшваше от едната от тях.

— Бяхме си много добре без теб — каза ми Джейсън. — Всичко щеше да бъде наред без теб.

— Деца, недейте — каза майка, като остави чашите. — Караницата няма да помогне с нищо.

Погледнах към Джейсън. Тя беше права. Не можех да оправя нещата.

— Дей-Юнг каза, че ще приемеш работата — каза той.

— Каква работа? — мама ме погледна с очакване. — Каква работа? В офис? Ще имаш ли секретарка?

— Той каза, че Дизи му е казал, че Ави има идея да купи „Аполо“ заради теб — продължи Джейсън. — Казва, че това е причината сградата да се продава. Заради това губим договора си за наем. И заради това „Водното конче“ затваря. Заради теб.

— Той ли е казал това? — попитах аз.

— Това казвам аз — отвърна Джейсън.

Лицето му почервеня и целият се напрегна. Усещах гнева му от десет стъпки разстояние.

— Наистина ли ме уволняваш? — попита той.

— Уволнен? — намеси се майка ми. — Кой е казвал нещо за уволнение? Разбира се, че не си уволнен.

— Много неща могат да се случат, докато си навън за кафе, мамо.

— Уволнен ли съм? — попита отново той.

— Господи! — отвърнах аз. — Не, разбира се, че не си. Не знам вече какви ги говоря.

Това изглежда го успокои и той се облегна в креслото. За първи път го виждах да седи нормално, вместо да се обляга странично на облегалките и краката му да висят във въздуха. Креслото изглеждаше прекалено голямо за малкото му тяло. Той се размърда и се пресегна за нещо, върху което беше седнал. Беше раздърпано копие на „Кенилуърт“ от поредицата „Уейвърли“. Седнах с кръстосани крака на пода. Той ми подаде книгата.

— Хюго е мъртъв — каза Джейсън.

— Да, така е.

— Грендел си отиде.

— Сега го разбрах и аз.

— Тя ще скъса с мен — продължи той. — Просто чака да мине възпоминателната служба. Все едно това е краят и след него тя няма да изглежда лош човек. Все едно всичко отново ще е наред след службата. Предполагам, че така действат хората.

— Да, така правят хората.

Не се опитах да споря с него или да го лъжа, за да се почувства добре. Така или иначе нямаше да се получи. Ако това помагаше, щях сама да се успокоявам с куп лъжи.

— Само още един — каза Робърт и сложи вестника си на масата. като внимаваше да избегне мокрия кръг, който беше останал от чашата ми с чай.

Бяхме седнали на маса до витрината в „Къпа Джо“. Аз хапвах подсладена оризова бисквита, докато се правех, че преглеждам документа. Робърт пийваше от зеления си чай. Той ме беше посъветвал да изчакам да мине време, преди да се захвана с цялата бумащина. Имаше време. Но аз исках всичко да свърши по-бързо. Да сложа точка и нищо да не остава нерешено. Хюго беше оставил книжарницата поравно на Джейсън и на мен. Но партньорството ни беше объркало баланса. С помощта на адвокат Робърт оправяше този проблем. Спомних си колко пораснала се чувствах, когато подписвах документите за книжарницата с Хюго. Сега се чувствах остаряла.

Дойдох сама тук, защото казах на майка ми, че ще й е скучно с всички тези документи. Това беше самата истина, но също така исках да се махна от нея. След избухването на Джейсън за работата в „Аполо“, тя намери офертата вкъщи и от този момент нататък не спираше да ме тормози по този въпрос. Никога не се беше вълнувала за която и да е от предишните ми работи в софтуерния бизнес. Не можеше да проумее с какво точно се занимавам. Но това? Имаше потенциал в това. Имаше статус. Щеше да донесе пари. Това вече можеше да разбере.

Вдигнах поглед от документите и видях, че Робърт гледа мен вместо химикалката ми. През последната седмица все се навърташе около „Водното конче“. И не беше единственият. Имах чувството, че Джейсън въобще не беше напускал книжарницата, а също така намерих спален чувал в офиса. Все едно очакваше да хване Грендел или Хюго, докато се промъкват в книжарницата.

— Добре съм — казах аз.

— Трябва да поговорим за възпоминателната служба.

— Все още не.

— Знам, че е трудно, но хората очакват да има такава служба — каза Робърт.

Беше прав. Вече имахме доста запитвания в книжарницата. Ставаше все по-трудно да се отказва на толкова много хора. Бях стигнала дотам, че исках да организирам възпоминателна служба, за да споделя скръбта си, да рискувам поне веднъж да не съм смела. Но всеки път си спомнях какво беше казал Джейсън за Нимю — че ще го зареже след службата.

— Все още не — повторих аз.

Последните няколко дни ми бяха като в мъгла, макар че се опитвах да живея поне малко нормално, но вече нищо не беше такова. По филмите дават това време като монтаж от сцени на фона на захаросана поп балада — хора намират вещи, оставени от онези, които са загубили. Всичко е концентрирано в рамките на няколко минути, изкривено във времето възстановяване, защото всички зрители биха напуснали салона, ако беше нещо друго. Никой не иска да плаща пари, за да изживее този вид болка.

— Той не би искал да си тъжна — каза Робърт.

— Вече е покойник, така че няма думата — съжалих за това, което казах, веднага след като излезе от устата ми, но прекалено много ме болеше, за да се извиня. — Откога знаеше?

— Какво?

— Че той е болен. Бил е болен от доста време, нали така? Спря да пуши. Спря да пуши каквото и да било. Прекарваше по-малко време в книжарницата. Срещаше се със стари приятели като Порша например. Знаел е, че този момент ще настъпи.

Робърт кимна.

— Сърдечна болест. Сподели ми преди години. Знаеше, че дните му са преброени. Просто щеше да изкара до края, както може. Нещата с финансите бяха такива, че смяташе, че „Водното конче“ ще изчезне горе-долу по същото време с него. После обаче ти и Джейсън съживихте книжарницата и започнахте да изкарвате пари. А той пък започна да гледа на нея по-скоро като наследството, което ще остави след себе си, което ще остави на вас. Тогава променихме завещанието.

— Как е Шарлийн? — попитах аз, за да се опитам да сменя темата. Беше ми прекалено трудно да говоря за Хюго.

— Моли се за теб. И двамата се молим.

— Не вярвам в това. Нито пък Хюго вярваше.

— Няма значение. Молим се за теб независимо от това.

Той постави ръка на рамото ми и я задържа. Не го погледнах, докато си тръгваше.

Вечерта беше топла и госпожа Калън беше отворила високите прозорци в предната част на кафенето, за да се усети бриза откъм залива. Но вече беше станало време да затваря, така че дръпна прозорците и ги заключи.

Никога не бях оставала сама в „Къпо Джо“ преди. Госпожа Калън също беше с прекратен договор за наем и вече беше започнала да си събира нещата. Кафенето изглеждаше празно и жалко без други хора. Беше просто една голяма жълтеникава стая, която миришеше на кафе, гола и празна. Почувствах се, все едно бях там за първи път.

— Какво ще правиш сега? — попита госпожа Калън. — Отново без работа.

— Ще видя. Джейсън може и да продължи. Не мисля обаче, че аз мога да продължа.

Тя седна на стола срещу мен и отпи глътка кафе от висока чаша. Чудех се как успява да спи през нощта.

— Ами ти? — попитах аз. — Къде ще преместиш „Къпа Джо“?

Тя поклати глава.

— Осемнайсет години е доста време. Трябва да продължа напред. Да започна отначало. Ти трябва да направиш същото — тя посочи към отворената ми раница и „Любовникът на лейди Чатърли“, която стърчеше от нея. — Какво ще направиш с това?

Не я разбрах. Какво имаше за правене? Знаеше ли въобще за Раджит?

— Такава глупост — каза тя, като взе книгата от раницата ми. — Толкова глупава, глупава надежда.

Сложи книгата на масата, без да я отваря. Постави длан на корицата и я притисна. Вече не съществувах за нея в стаята.

— В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайниър Парк“ до фонтана в 12,00 по обед. Толкова глупаво.

В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайниър Парк ‘ до фонтана в 12,00 по обед. Тя знаеше за бележката. Само трима души знаеха за нея. Аз, Раджит и…

— Катрин. Ти си Катрин.

Гледахме се една друга. Виждах как лицето й се гърчи в опит да измисли лъжа, нещо, което можеше да каже, което щеше да ме накара да повярвам в обратното, но вече знаех истината и нямаше как да избегнем разговора.

Тя бутна книгата на масата към мен.

— Въобще не те чух. Ти си тръгна веднага след Робърт и вече не си тук.

Задържах книгата до гърдите си и се опитах да се сетя за всичко, за което исках да попитам Катрин, ако някога я намерех, но сега нищо не ми идваше наум. Всичко, което правех, беше да повтарям глуповато:

— Ти си Катрин.

Тя стана, обърна ми гръб, отиде зад касата и започна да сгъва кърпите за съдове.

— Напусни кафето — каза тя.

— Няма да кажа на никого — казах аз. — Не бих направила такова нещо.

Тя не ме погледна, просто продължи да сгъва кърпите. Но аз нямах никакво намерение да си тръгна.

— Знам кой е Хенри — казах аз.

Тя се спря.

— Искаш ли да знаеш? — попитах аз.

Тя поклати глава. Затвори очи и лицето й се вкамени, все едно се опитваше да създаде силово поле около себе си.

Изправих се и бавно отидох до ъгъла, защото не исках да я подплаша.

— През цялото време се чудех коя си, особено когато открих, че бележките не са от 1961 г.

— Не трябваше да ги публикуваш — каза тя. — Не беше редно. Голяма грешка.

— Права си за това — казах аз. — Съжалявам.

Тя наклони глава напред, така че не можех да видя лицето й, но видях как две сълзи капнаха на плота.

— Не трябваше да се караме — каза тя.

— С кого? — попитах.

— Хюго и аз. Той каза, че трябвало да сложим черупки от яйца направо върху пръстта на доматите. Аз му отказах, защото първо трябва да се разградят. Обаче той настояваше. Заведе ме отново в раздела с книги за градинарство във „Водното конче“, за да ми покаже някаква книга. Посочи ми я, но после Джейсън го извика. „Прочети това, каза той. Искам да я прочетеш.“ Той ми я посочи. И след като си тръгна, аз взех книгата, която мислех, че ми е посочил.

И тогава разбрах. Хюго. Тя е мислела, че Хюго е Хенри. За известно време в колежа се е подвизавал под това име. Каква беше причината? Нещо за някакво момиче, което е харесвало името Хенри повече от Хюго, защото смятала, че Хюго звучи като име на комунист. Той е познавал госпожа Калън в колежа. Хенри. Смятала е, че Хюго е Хенри. А ако тя е мислела, че той е Хенри… тогава бележките…

— Ти си била влюбена в Хюго — казах аз. — Смятала си, че Хенри е всъщност Хюго и че е пишел бележките за теб.

И тогава нейните очи, изпълнени с мека тъга, срещнаха моите.

— Обаче Хенри пише, че не те познава — казах аз. — А ти познаваш Хюго от 40 години.

— Мислех, че това е някаква романтична игра — да ми пише бележки, като използва друго име. Мислех, че по този начин се опитва да изтрие цялата ни история, така че да се погледнем с нови очи.

Доближих се малко по-близо до нея, опитах се да я насоча отново към стола, но тя остана права на мястото си, все едно от краката й бяха поникнали корени.

— Първият ден от лятото — каза тя. — Наблюдавах го през улицата. Не исках да съм първа там. Така че наблюдавах. Когато тръгнеше, щях да изчакам 5 минути и после да отида и аз. Но той не отиде. Просто си седеше на стола и четеше. Стана 12,00 на обяд. После 12,30.13,00 ч. Той се изправи и се опъна, а после дойде тук, за да обядва. Аз дойдох тук и му направих сандвич на грил със сирене.

Представих си я как седи в „Аполо“ и го наблюдава през прозореца. Изчаква един час. С всяка следваща минута всеки следващ дъх надежда умира. А после да се върне и да му направи обяд, а той въобще не е имал и представа през какво минава тя.

— Все още тая в себе си всички онези думи, които никога не казах на никого. Исках мъжете да ме уважават, дори да се страхуват малко от мен. Те идват и си отиват. Исках нещо повече от живота от това да бъда просто нечия съпруга. Харесваше ми да съм сама. Но не ми харесваше да съм самотна. Хюго винаги беше толкова мил. Започнах да си мисля, че доброто му отношение означава нещо повече. И след това открих бележките. Започнахме да си пишем.

— Съжалявам — казах аз.

Не знаех какво друго да кажа. Съжалявах за всичко, което съм направила, за любовта, която тя никога нямаше да има, дори и за това, че се намесих в света на „Водното конче Аз бях виновна.

Тръгнах си, но спрях при масата, за да взема документи от Робърт, които беше оставил, и раницата си. „Любовникът на лейди Чатърли“ лежеше на масата. Не взех книгата. Бях свикнала да изоставям.