Всичко започна в книжарничката на Хюго

14

Понякога мечтая за спокойно сърце — силно и сигурно.

Катрин

Хюго Карл Спандорф, дългогодишен и обичан съсед в Маунтин Вю и собственик на бизнес, почина на 12 септември. Родом от Айдахо, Хюго идва в Залива като младеж и учи литература и математика в Калифорнийския университет в Бъркли. След като заживява в Маунтин Вю през 1982 г., Хюго купи книжарницата „Макнейлс “ и я преименува на „Водното конче — стари книги “ Той беше активен член на няколко клуба, включително на историческата асоциация на Маунтин Вю и „Калифорнийци за мир“. Също така обичаше да се занимава с градинарство. Беше на 59 години.

Очаквайте информация за възпоминателната служба.

Джейсън седеше с кръстосани крака на едно от креслата за четене и мачкаше крачолите на нов панталон цвят каки, който си беше купил. Беше му прекалено голям и се набираше на кръста му под кафявия кожен колан. Трябваше да помоля майка ми да му помогне. Той държеше хартиена чиния с лазаня, въпреки че не ядеше много след раздялата с Нимю, която в крайна сметка не изчака да мине възпоминателната служба. Тя дойде все пак на нея, като се опитваше да убеди всички, че е загрижена за бившето си гадже. Докато всички се бяха облекли в цветни дрехи, каквито харесваше Хюго, тя се появи в мелодраматично черно, допълнено с воалетка, все едно беше на официално погребение, а не на неофициална възпоминателна служба. Роклята й едва покриваше бельото й. Идваше ми да залея голите й крака с гореща храна, но оставих майка ми да го направи.

— Ами, значи това е — каза Джейсън. — Няма повече „Водното конче“.

— Не съм казвала такова нещо. Казах, че съм склонна да ти продам моята половина от бизнеса или да ти стана партньор, който обаче да не се бърка в ежедневната ти работа. Ти си избери кое повече те устройва.

Той остави чинията си на пода и погледна през витрината към букета с карамфили, изпратени от търговската камара.

— Значи отиваш да работиш за „Аполо“?

— Не. Не съм сигурна какво ще правя. Но каквото и да е то, сигурно ще е на друго място, не тук.

Хюго беше оставил апартамента на двама ни с Джейсън, както и книжарницата. Вече бяхме решили да го продадем, което щеше да ме подсигури финансово за дълго време. Представях си как оставям ключа и бележка и изчезвам незабелязано. Как нарамвам раницата си и си купувам автобусен билет. Намирам някое малко градче. Работя като сервитьорка за забавление. Аз съм онова мистериозно момиче с минало, за което се чудят всички хора в града. Може би шерифът ще се влюби в мен, независимо какво си мисли за моето тежко минало. Веднъж Хюго ми каза: „Трябва да можеш да опаковаш нещата си за 15 минути, ако ти се наложи да напуснеш бързо града.“ Започвах да разбирам мъдростта на този съвет.

— Ще остана колкото е нужно, за да събера нещата си и да си намеря ново място — казах аз. — Дори ще ти помогна да наемеш слуги. Винаги си искал да имаш слуги.

Той премести хартиената чиния на пода зад стола си. За малко да му направя забележка, че Грендел ще се докопа до нея. Но се спрях навреме. Мина цял месец, а все още нямаше и следа от котката. Джейсън беше странно мълчалив по този въпрос от онзи ден, когато ми каза за първи път, че котката е изчезнала. Всъщност мълчеше за всичко — за Нимю, Грендел, Хюго. Изглеждаше толкова объркан, влачейки се из „Водното конче“ — като старец, който е загубил пътя към дома.

Мислех, че ще ми се сърди, когато му кажа, че си тръгвам. Смятах, че ще крещи и целият ще почервенее, че ще ми каже, че съм малодушна и ще ме обяви за предател. Надявах се на това. Вече бях репетирала караницата ни в главата си. Представях си как ще остана спокойна и стоически ще изтърпя всичко и ще кажа неща като: „Разбирам, че си ядосан и имаш пълното право.“

— Ти беше тук единствено заради Хюго.

— Не е вярно.

— Както и да е.

Обърнах глава. Ставаше ми навик да не мога да погледна в очите хората, за които най-много ме беше грижа. Замислих се какво ме очаква оттук нататък. Нова работа на друго място, нов живот, нови хора, които също един ден нямаше да мога да погледна. Винаги мислех за трудните моменти в живота ми като за сюжет на роман. Проблемът се разрешава и продължаваш напред. Обаче не става така. Трудните моменти не свършват просто така. Границите не са толкова ясни. Лошите периоди се сливат с хубавите и се преплитат с още по-лоши времена. А нашите загуби се превръщат в тухли от тишина около нас.

— Ще се оправиш — казах аз.

— Престани да се държиш, все едно това, което правиш, не засяга никого, а само теб.

Протегнах ръце към него и го придърпах в прегръдка. Усетих как ръцете му се стягат около мен и го чух как преглътна шумно. После ме отблъсна и се насочи към вратата, като спря, за да си вземе раницата.

— Няма да ти се размине така лесно — каза той. — Държиш се мило с мен, така че да се чувстваш добре, когато си тръгнеш. Няма да ти се размине толкова лесно.

Той затръшна вратата с такава сила, че имах чувството, че камбанката няма да спре да звъни. А сега останах сама с майка ми.

— Правиш добре, като се отърваваш от това място — каза тя, като се доближи до мен. — Това е товар, от който не се нуждаеш, Маргарет-Виктория. Остави го зад гърба си.

Сигурна съм, че в главата й гласът й е звучал по майчински загрижен и успокоителен. Ако бях достатъчно съобразителна, щях да си затворя устата. Но както се оказва винаги когато съм около майка ми, не бях достатъчно съобразителна и в този момент.

— Тук се чувствам повече у дома си, отколкото където и да е другаде.

Затворих очи и съжалих, че съм го казала, веднага щом думите излязоха от устата ми. Не защото не бяха истина, а защото щяха да я наранят.

— Е, хубаво е да знам какво наистина чувстваш към мен и баща си — каза тя, като изправи гръб.

— Оставам тук — казах аз.

— Но ти току-що каза…

— Нямам предвид тук, във „Водното конче“. Свършено е с него.

— Тогава не виждам защо да не се прибереш вкъщи.

Погледнах към предния прозорец и празния стол на Хюго и се опитах да измисля какво би казал той в този момент. Съсредоточих се върху дишането си и зачаках да ме осени мъдрост и главата ми да се изпълни с думи от мистичната вселена на Хюго. Това обаче така и не стана.

— Наистина ли? — попитах я аз. — Не виждаш причина защо не искам да се върна в онази къща и да живея с теб и татко.

— Искам само най-доброто за теб — отвърна тя.

— Не, не мисля. Искаш да страдам като теб.

За един дълъг миг очите ни се срещнаха. Усетих миризмата на Шанел № 5, на прах, а после и онази друга миризма. Пастелената миризма на червилото й, точно както в деня, когато открих истината за баща ми. Видях лицето й, както беше тогава — каменно и безчувствено, като броня, и бузите ми се подпалиха от болката фантом.

— Не се и съмнявам, че го обичаш — казах аз. — Обичаш го повече от живота, който той ти осигурява. Обичаш го повече от мен. Повече от самата себе си. Но също така знам, че голямата ти любов те предава отново и отново, а ти не правиш нищо по въпроса.

Не помня израза на лицето на майка ми или дали затръшна вратата на излизане. Единственото, което помня, е, че в следващия момент се озовах на колене, а компания ми правеха само думите в главата ми. Тишината, която беше гноясвала цял живот, се спука за няколко секунди. Вече всичко си беше отишло.

Огледах книжарницата и най-накрая престанах да виждам „Водното конче“ така, както майка ми го виждаше. Спомних си как книжарницата се изпълни с хора една неделя вечер наскоро. Спомних си група момчета — може би на единайсет или дванайсет години — с пухкави бузки, непораснали още крачета и мисли, които тепърва започват да осъзнават важността на момичетата, да се щурат из раздела с комикси. Събираха се около някоя книга, сочеха, смееха се, побутваха се по раменете. Тичаха до касата, за да платят, като брояха монетите си и смачканите банкноти, които държаха в желязна кутия. Жена в рокля на цветя, която държеше каишка, обсипана с кристали, закачена за едно померанче, преглеждаше раздела с литература за домашни любимци, а под мишница носеше последния роман на Патриша Корнуел. Там беше и Хюго, очилата му за четене едва се държаха на върха на носа му, а в скута си имаше отворена книга. Отидох до едно от креслата за четене. Усетих леката миризма на тютюна му и точно тогава сълзите ми потекоха. Преди смятах, че поддържаме „Водното конче“ живо. Сега разбрах, че сме поддържали Хюго жив. Но не беше достатъчно.

Чух, че се чука на вратата и бършейки очи се изправих, като очаквах да видя някого, който се връща да си вземе тенджерата от службата. Но видях Раджит. Стоеше навън, облегнал глава на ръката си, опряна в стъклото. Гледаше ме и очите му бяха толкова изморени, колкото и моите.

Отстъпи от вратата, докато отключвах. За момент останахме така един срещу друг да се гледаме през отворената врата, а хората от Маунтин Вю минаваха зад гърба му на път за вечеря или питие или пък, за да пазаруват в „Аполо“.

Протегнах ръка към него и той я пое. А след това ме прегърна. Последваха сълзи. Хюго. „Водното конче“. Ние. Хванах го за ръка и го поведох към рафтовете с книги.

Седяхме в раздела за градинарски книги — аз на ниското столче, Раджит на пода с опънати насред пътеката крака. В тишината всичко около нас изглеждаше забравено.

— Не знаех дали ще искаш да дойда на службата — каза той. — Реших, че може да е прекалено трудно. А и с майка ти тук…

— Всичко е по-трудно с майка ми тук — отговорих. — Не трябваше да стоиш настрана. Ти също го обичаше.

Той сви колене и обви ръце около тях. Косата му беше малко по-дълга. Беше си купил нови джапанки от тъмносин плат със знака на „Найк“ на подметката.

— Благодаря ти, че си я взел от летището. Трябваше да се свържа с теб, за да ти кажа какво става.

Той поклати глава:

— Имаше си достатъчно грижи и без мен.

— Да, майка ми може да се окаже голяма хапка за всеки.

— Нямах това предвид.

— Знам.

Облегнах глава на книгите до мен и се опитах да не го гледам. Просто исках да го усещам до себе си — без докосване, целувки, секс — просто да бъда с него.

— Отидох в болницата — каза той. — Когато ти не беше там. Прекарах известно време с него. Исках да го знаеш.

Имах чувството, че сме разделени от река и че ще намеря брод към него само ако знаех правилните думи. Но аз седях безмълвно и усещах как книгите се впиват в тялото ми.

— Отивам в Амстердам — продължи Раджит. — От работилницата за колела, с която се свързах, ми предложиха да стана чирак.

— Колко време няма да те има?

Той сви рамене:

— Не знам. Продадох апартамента си. Имам малко пари, с които мога да изкарам известно време. Мислех си да попътувам малко.

— Яж. Моли се. Поправяй колела.

— Нещо такова.

Станахме и отидохме в предната част на книжарницата. С всяка стъпка променях решението си дали да му кажа, или не. Но когато стигнахме вратата, вече знаех, че ще му кажа.

— Намерих я — казах аз. — Катрин. Знам коя е.

Той поклати глава и леко докосна с пръсти моите.

— Ти си моята Катрин.

И след това си тръгна.

Звукът от клаксона пред апартамента ми на следващата сутрин пропука тежката тишина, с чиято помощ водехме война с майка ми.

Тя се изправи, когато чу клаксона, и тръгна, оставяйки багажа си в средата на дневната ми. Взех чантите й и я последвах.

Навън беше топло и слънцето обливаше в златиста светлина града, но се усещаше, че ще стане по-студено. Идваше есента. Моето лято във „Водното конче“ свърши.

Подадох една по една чантите на шофьора, който ги сложи в багажника, и се върна на шофьорското място, а майка ми го изгледа с неприязън, изненадана, че не е дошъл да й отвори вратата. Пресегнах се към дръжката на задната врата, за да я отворя, но се спрях. След няколко секунди мама щеше да си е тръгнала. Вече се нуждаех от собствено пространство, но не исках да си тръгва по този начин.

Стояхме, гледайки се една друга.

— Не е нужно да се връщаш все още — казах аз.

Лицето й не промени изражението си, само наклони глава леко настрани.

— Можеш да останеш… Е, очевидно не тук, но някъде другаде. Чувала съм, че „Феърмонт“ в Сан Хосе е приятен хотел. Или пък в Сан Франциско. Искам да кажа, че не е нужно да се връщаш.

Наблюдавах как майка ми се бори с усмивката, която се опитваше да се появи в ъгълчетата на устните й. Тя се наклони към мен, докосна брадичката ми с показалеца си и притисна устни до бузата ми. Люляк, червило, Шанел № 5. После прошепна в ухото ми:

— Ти си моята най-голяма любов.

И с тези думи се пресегна към вратата, отвори си я сама и се настани на задната седалка. Въздухът около мен все още миришеше на люляк. Няколко златисти листа от амброво дърво паднаха около мен, докато стоях на улицата и гледах как таксито се отдалечава.

— Кога ще дойде камионът? — попита Джейсън.

— Когато им кажем, че сме готови.

Щяхме да дадем книгите на съхранение, поне докато не намерим приемлив купувач, което се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Двамата с Джейсън се съгласихме, че няма да позволим книгите ни да отидат при някого от онези онлайн търговци, които продават книги на безценица по eBay или Amazon и да направят пари от изпращането на книгите. Те не се интересуваха от книгите. Не ги беше грижа и за хората, които ги купуваха.

Бях седнала на малкото столче и се пресегнах, за да проследя тъмните правоъгълници по килима, очертанията, където са били рафтовете с книги. Двайсет години хората бяха минавали по пътеките на „Водното конче“, които се бяха изтъркали и приличаха на тебеширените очертания на мъртвите тела в романите на Реймънд Чандлър. Ако родителите ми ми кажеха, че родният ми дом е бил напълно разрушен от торнадо, нямаше да се чувствам толкова зле, колкото се чувствах сега.

— Имам нужда от въздух — казах на Джейсън, който не ме чу, защото вече се беше зачел в една от книгите от своята купчина.

Налях си останалата половина от бирата в една от чаените чаши на Хюго и излязох навън на тротоара. Облегнах се на витрината на „Водното конче“ и огледах хубаво „Аполо“. Не бях говорила с Ави, откакто отказах предложението й. Дизи се беше преместил в Портланд преди възпоминателната служба. Никой от двама ни не се постара да скрие разочарованието си от другия.

„Аполо“ — кралството и короната, които отказах — продължаваше напред. Големи плакати на прозорците уведомяваха хората, че магазинът се мести на друго място и всичко се разпродава. Преди Дей-Юнг да замине за Портланд с Дизи (който все пак го беше поканил да отиде с него), той ми каза за плана на „Аполо“ да се премести в по-малки магазини, така че да имат по-уютна атмосфера. Така че ние си събирахме нещата и „Аполо“ правеше същото. Маунтин Вю щеше да остане без книжарница.

Докато гледах туловището на „Аполо“, забелязах някакво движение в една от саксиите с растения, която се намираше отстрани на входа. Беше черно и космато и седеше в пръстта с гръб към пръчката, за която беше прикачено едно окастрено дръвче. Не, не седеше. Беше приклекнало. Акаше. Беше черна котка, която акаше в саксиите с растения на „Аполо“. След това видях и едно отхапано ухо. Беше Грендел.

Потропах на витрината на „Водното конче“ зад мен, като не изпусках от поглед котката. Не посмях да се обърна, защото ме беше страх, че ще изгубя Грендел. Почуках по-силно, докато Джейсън не се появи на вратата.

— Какво?

Не обърнах глава към него. Не казах нищо. Просто му посочих.

Бавно, без да си казваме каквото и да било, двамата пресякохме улицата. Опитах се да не го изпускам от очи, но той беше изчезнал, докато стигнем до саксията.

— Трябва да е някъде наоколо — каза Джейсън.

Отидохме в двора на „Аполо“ и заоглеждахме под масите, столовете, саксиите и щендерите с книги. И точно когато тръгнах към една дълга саксия с африкански лилии, видях някакво движение. Погледнах през листата и видях един черен нос да помръдва около цветята в далечния край на саксията.

Той отново зарови глава в растението и чух шумоленето да се отдалечава. Грендел се движеше. Свалих блузата си внимателно и тихо и последвах шума.

Сигурно е имало нещо познато в гласа ми или в миризмата ми, което успокои Грендел, че не е сред непознати, защото за моя изненада, той тръгна към мен. После забелязах, че е приклекнал ниско и го чух как ръмжи дълбоко и гърлено и тогава осъзнах, че не идва към мен. Аз бях плячка за него и той се приготвяше за лов. Дръпнах се далеч от саксията точно навреме, за да избегна нападението му. Той ме подгони и двамата минахме през групичка ученички. Доволен, че ме е прогонил, той се обърна, за да се върне в леговището си. Само че този път аз бях готова. Хвърлих се към него и го хванах с блузата си. Той се бореше и аз едвам го удържах. Една лапа се измъкна и успя да се докопа до мен, но аз продължих да го държа. Грендел трябваше да остане с нас, независимо дали му харесваше, или не.

— Хванала си го!

Джейсън се протегна към котката, чиито нокти все още бяха забити в един от пръстите ми. За момент бяхме като странен китайски пъзел — Джейсън дърпаше Грендел от ръцете ми, Грендел все още впил нокти в мен, аз крещях от болка, Джейсън — от радост, а пък Грендел надаваше такъв вой, все едно идваше краят на света. Най-накрая котаракът ме пусна и аз оставих Джейсън да се погрижи за него.

Тази проклета котка. Живееше си живота в „Аполо“, докато Джейсън се поболя от притеснение за нея. Ние трябваше да събираме парченцата от разрушения си живот, а тази вероломна котка предател се чувстваше съвсем като у дома си през една улица от нас.

И тогава го видях. Както стана преди във „Водното конче“, и сега видях как покривът на „Аполо“ се отваря, така че мога да погледна надолу и да видя всичко, както никой друг. Виждах препълнените с книги рафтове, които не бяха спретнато подредени, а разхвърляни из книжарницата. Виждах себе си и Джейсън как обслужваме клиентите и им показваме различните раздели. Виждах Глория и съпруга й и платнената й торба. Виждах как Тоалетната на ЦРУ седят на големи удобни кресла и спорят, разказват си спомени, ядосват ме. Виждах тази картина толкова ясно, колкото Грендел и Джейсън пред себе си. Тогава разбрах, че ще обичам тази котка вечно.