Всичко започна в книжарничката на Хюго

8

Стара любов, нови любови. Никога не сме такива с един човек, каквито сме били с друг.

Катрин

Докато паркираше волвото си на алеята пред къщата, фаровете на колата му ме заслепиха и вдигнах пред очите си ръката, с която държах чаша бърбън. Хюго спря до най-долното стъпало на верандата, а после слезе от колата и седна на най-горното.

— Почти не се вясваш в книжарницата тази седмица. Има ли нещо, което трябва да знам? — попитах аз.

— Не се сещам за нищо — отвърна Хюго. Кимна към чашата в ръката ми. — Има ли нещо, което ти искаш да ми споделиш?

— Не се сещам за нищо — казах и я пресуших.

Бях оставила другите във „Водното конче“ да играят и се бях прибрала вкъщи. Нощният въздух тежеше след горещия ден, беше рядко топла лятна вечер. Беше грях да не я прекарам в пиене.

— Аз съм вещица със студено сърце, непробиваемо за тайнствата на любовта — казах аз.

Сълзи напълниха очите ми и се търкулнаха по бузите ми. Докато ги изтривах, усетих ръката на Хюго на рамото си. Облегнах се на него и отпуснах глава на коляното му.

— За какво говориш? — попита той, като отмести кичур коса от лицето ми. — Не става дума за любовните романи, нали?

Поклатих глава.

— Яла ли си тази вечер?

Хванах се за стомаха. Болеше ме от глад. Но исках да усещам болката още малко.

Седяхме там в пълна тишина, а Хюго ме галеше по гърба, все едно бях шестгодишно дете и си бях ударила палеца.

— Когато бях на двайсетина години — каза той, — прекарах няколко години в Париж. Добре де, последвах една жена в Париж. Тя напусна града, но аз останах.

— Тази история ще завърши щастливо, нали? Имам нужда от щастлив край.

— Да, там се влюбих в друга жена.

— О, добре.

— По-възрастна. Омъжена. С две деца.

— За бога, Хюго.

— Срещнахме се в „Мелоди График“, магазин за канцеларски стоки на улица „Пон Луи-Филип“. Не можех да спра да мисля за нея. Всеки ден ходех там с надеждата, че ще я видя отново. Един ден погледнах в книгата за клиенти, като си мислех, че може да е оставила името си вътре в деня, в който я видях. Докато разлиствах книгата, видях съобщение. „Чакай ме в „Ла Винчи“. Знаех, че го е оставила тя. Това беше ресторант в латинския квартал. Обаче датата беше отпреди два дни. Бях я изпуснал. Отидох в ресторанта и попитах за нея, но там не знаеха нищо за жената, която търсех. Бях отчаян. После един ден се разхождах из някакъв парк, който въобще не беше близо нито до магазина, нито до ресторанта, когато я видях. Седеше на една пейка и четеше роман на Джон льо Каре. Седнах до нея. И всичко започна оттам.

— Станали сте любовници?

— За няколко месеца. Оставяше ми съобщения в книгата за клиенти на магазина за канцеларски стоки къде да се срещнем. Тогава нямах никакви пари. Мисля, че тя харесваше точно това. И маниерите ми на типичен мъж от Айдахо. Обаче един ден общенията спряха. Ходех в магазина всеки ден, а понякога по няколко пъти на ден. Собственикът на магазина ми каза веднъж: Спри да задаваш толкова много въпроси и се ослушай за отговорите. Време е да се прибереш вкъщи.“

Чаках Хюго да добави още нещо, големият финал. Той обаче просто си седеше тихо до мен.

— Не че не оценявам, че сподели с мен личната си драма, Хюго, но се чудя как тази малка история трябва да ме накара да се чувствам по-добре.

— Извинявай — отвърна той. — Това ли трябваше да правим?

— Нямаш си и идея колко си зле в това отношение — казах му аз.

— Това не ми е точно силата. Обикновено, когато някоя жена е нещастна в мое присъствие, правя неща, които ние с теб не правим.

Изправих глава и го потупах с ръка, натежала от алкохола, по коляното, което ми служеше допреди малко за възглавница.

— И защо така? Не, че ти отправям покана. Обаче ти се държиш като Казанова с всеки друг, който има вагина и все още диша.

Устата му се разтегна в усмивка. Протегна ръка и ме щипна по брадичката.

— Ти си просто много, много ценна за мен.

Усетих, че след малко наистина ще се разрева, а не исках да плача. С толкова много бърбън в мен, щеше да боли. Отново положих глава на коляното му.

— Не се харесвам — казах аз.

Той ме погали по главата.

— Тогава ще ми се наложи да те харесвам и за двама ни.

Споделих му за караницата ми с Раджит. След като му разказах всичко, Хюго се изправи и ми подаде ръка. Отидохме в апартамента му и скоро нудълите, които бях изяла, се просмукаха от бърбъна на Хюго. Той ме зави през раменете с едно избеляло одеяло на лосове от времето, когато е бил бойскаут в Айдахо.

— Донесох ти подарък — каза той.

Подаде ми една книга с твърди корици, малък формат. Още един от романите на Уейвърли „The Tale of Old Mortality“. Беше част от същата поредица, която четеше вече от седмици. Изданието беше от 1898 г., а шрифтът беше в горскозелено и закачливо златно.

— Отвори я. — каза той.

От вътрешната страна на предната корица пишеше: „Бети Валънтайн, Пета улица 514, Индиана Сити, Айова“. Буквите бяха издължени и тесни като фигури от картина в стил артдеко, а под името й имаше училищна програма и списък на оценките й по всеки предмет. Бети не е била отлична ученичка. Но пък е била талантлива художничка. На следващите страници имаше рисунки с молив на млади жени с дълги вълнисти коси, които се бяха навели към балетните си пантофки. Всяка от рисунките носеше заглавие: „Екзерсис А“ или „Никога няма да се справя с това“. На тези страници тънките им ръце и крака се огъваха на всички страни, неподвластни на гравитацията. А на страницата с копирайта беше нарисувала лицата на приятелите си около годината: 1897. Дарлет с огромни очи и червени като роза устни, Розета — с къдрица, която се спускаше покрай челото й, Лодоак, с къса прическа и с панделка, Ямтия, с бенка на лицето, и Рикардо — със заострена брадичка и бакенбарди. А на празната страница срещу предговора Бети беше изоставила нежните пируети и беше нарисувала хористка, която стоеше сама на позлатена сцена с кадифени завеси, костюмът й беше на гърба с дантела, беше вдигнала единия си крак с обувка на високо токче, а с една ръка държеше високо над главата си шал „Боа“, който закриваше лицето й.

— Защо точно романите от поредицата „Уейвърли“? — попитах аз. — Чудя се през цялото време.

— Исках да ги прочета от доста време — отговори той. — Сега сякаш най-накрая им дойде времето.

— Благодаря — казах аз, като държах затворената книга в ръце. — Красива е.

Останахме така в тишината за известно време и слушахме как Майлс Дейвис свири Bye Bye Blackbird все едно някаква жена беше изтръгнала сърцето му и го беше прегазила с огромен бин кадилак. А това ме накара да си спомня за един друг разбивач на сърца.

— Откъде ми е познато това име Нимю, между другото? Тази мисъл не ми дава мира.

— Мерлин — отговори той все още със затворени очи и със сплетени пръсти на ръцете зад главата си. — Откраднала всичките тайни на стария нещастник, после го затворила в една пещера, където полудял. Обаче бил толкова влюбен, че не му пукало.

— Боже господи, Иисусе Христе. Кой, по дяволите, кръщава детето си на такава жена?

— Това е просто името й в ОТА. Обществото за…

— Творчески анахронизми. Да, чух за него. Как така знаеш толкова много по тази тема?

— Всичко започна в Бъркли в края на 60-те…

— Предполагам, че е намесена някаква жена.

— Роксан дьо Бувоар — сама си беше дала това име. Срещнах я на лекция по физика. Тя придаде съвсем ново значение на термина „квантово заплитане“ — въздъхна Хюго.

— Моля те, спри, умолявам те.

Той се разсмя и аз след него. Беше непоправим, когато станеше дума за жени — оценяваше красотата на всяка, въпреки че напоследък бях забелязала спад в броя на жените, които идваха в книжарницата да го търсят и които питаха за него и за другите жени. Не можех да си представя, че Хюго е изгубил чара си. Земята щеше да започне да се върти в обратна посока, преди това да се случи. Обаче нямаше повече посещения от г-ца Порша. Дори и госпожа Калън изглежда стоеше настрана.

— Това няма да свърши добре, нали? — попитах го аз. — Имам предвид Фредерик и Нимю.

— Не, няма, ще го удари като товарен влак. Всеки момент.

— Предполагам, че нищо не можем да направим, за да го предотвратим.

— Нищо — Той се прозина, протегна ръце над главата си и изви гръб. В този момент много ми заприлича на Грендел.

Целунах го по гладкото теме, когато станах да си ходя, и му казах, че ще се видим в книжарницата на следващия ден. Опитах се да му върна одеялото на лосовете, но той поклати глава да го задържа. Точно когато стигнах до вратата с навитото одеяло под мишница, думите излязоха от устата ми сами, преди да мога да се спра:

— Какво ще кажеш да си имаш бизнес партньор във „Водното конче“?

Вечерта на срещата на ЧКАЖМСД във „Водното конче“ книжарницата ехтеше от женски смях. Хюго обикаляше из предната част и с една ръка предлагаше фурми, обвити в прошуто, а с другата сипваше вино. Вълни от шепот и сподавен кикот го следваха, докато той се придвижваше от група на група. Беше безкрайно доволен, че са се събрали толкова много красиви и умни жени по едно и също време в книжарницата и мисля, че ЧКАЖМСД беше също толкова доволен от него. Може би се бях докоснала до представата на Хюго за рая, въпреки че беше атеист.

Срещнах погледа на Ави, която вдигна чаша за наздравица. Седеше на един от столовете, взети назаем от близкото погребално бюро. Подготовката ни за тази вечер беше като организирането на инвазия на детска градина в сладкарница. Енергично почистване на прахта, минаване на пода с прахосмукачка, а точно преди срещата — стратегическо поставяне на един фикус, който бяхме взели от „Къпа Джо“, върху някакво странно петно на килима. Хюго беше домъкнал и масичката, която майка ми ми беше изпратила в деня на първата ми сбирка с ЧКАЖМСД. Изглеждаше толкова на място между двете кресла. че се зачудих защо не съм се сетила по-рано да я донеса.

Стоях отстрани и си мислех колко прекрасно е, че се намирам точно на това място. Дори и Джейсън не можеше да ми развали настроението, въпреки че, ей богу, опитваше се с всички сили. Появи се до мен с една висока жена от миналата сбирка, която си спомних, че се казва Карън. Беше облечена в черно от главата до петите, като изключим перлите от Таити, омотани около врата й, и един диамантен пръстен, достатъчно голям, че да обърка въздушния трафик, ако в него се отрази светлина.

— Ъъъ, твоята приятелка тук се интересува от един роман за викинги — каза Джейсън с тих глас.

— Звучи ми по-скоро да е в твоята област — отвърнах аз със също толкова нисък глас, като наведох глава към него.

— Предложих й „Гренландци“ — каза той.

— Чела съм я — добави Карън.

— Обаче тя казва, че търси нещо по-пикантно.

— И с по-малко природни описания — допълни тя.

— Така че, такова — продължи Джейсън, повдигайки рамене, — мисля, че може би е повече в твоята област.

— Разголени мъже на корицата? — попитах я аз.

— Ти си страхотна — отвърна тя, като чукна чашата си за мартини в моята, което беше странно, защото не помнех да съм донесла чаши за мартини, камо ли пък водка. Но като се имаше предвид колко голяма беше чантата й, можеше спокойно да носи вътре цял бар.

— Сандра Хил — казах на Джейсън и посочих към раздела с любовни романи. Той ме изгледа с празен поглед. — Онзи ден тъкмо получихме екземпляр на „Хладният викинг“. Върви. Няма да хванеш срамни въшки, обещавам ти.

Карън се обърна да го последва, обаче погледна назад към мен през рамо:

— Как да не обичаш мъже, които разбират от книги?

Тръгна с полюшване на бедрата и леко се разтревожих, че съм пратила Джейсън в задната част на книжарницата сам с нея.

С крайчеца на около си видях как някаква сянка се стрелна по пода. Когато се обърнах да видя какво е това, осъзнах, че Грендел тича покрай купчините книги с шала, който бях видяла Ави да прибира в чантата си по-рано. Шалът се влачеше след него като пелерината на някой зъл магьосник. Минаха ми много мисли през главата. Можех да се направя, че не съм го видяла. Ави пък можеше да забрави, че го е донесла. Или пък Грендел щеше да го разкъса на малки парченца и после да й го поднесе като подарък, точно когато си тръгва. Тръгнах след него.

Успях да зърна как Грендел завива зад един ъгъл. Когато го последвах, вече беше изчезнал. Обаче имаше една скърцаща стълба, опряна на рафтовете до стената. Най-горе на стълбата видях крайчето на шала на Ави, който висеше от малката пролука между две купчини с книги.

Макар и със страх какви опасности дебнат пред мен, започнах да се катеря към леговището на Грендел. Отгоре се чу ръмжене, достатъчно силно, че да ме накара да вдигна поглед. Две зелени очи се бяха вперили в мен от тъмната дупка между книгите. Нямаше да ми е лесно.

Вече бях преодоляла първите две стъпала, когато забелязах някакво движение с периферното си зрение. Обърнах се и видях как Раджит идва към мен по пътеката между книгите.

— Не мислиш да се качваш по това нещо, нали? — попита той.

Не го бях виждала повече от седмица, откакто си тръгнах от къщата му. Бях много заета покрай организацията на тази среща, защото исках да се разсея и да не мисля за него. Сега обаче трябваше да се хвана здраво за стълбата, за да не ми се подкосят краката. Тъкмо си беше взел душ. Влажната му коса беше пригладена назад, няколко изсъхнали кичура падаха върху лицето му. Изкушението да ги пригладя беше голямо.

— Трябва да се добера до горе — казах, посочвайки към скривалището на Грендел.

— Ще държа стълбата — отвърна той.

Започнах отново да се катеря, а Раджит се пресегна от двете ми страни, за да задържи стълбата. Усещах мириса на сапун по кожата му.

— Не знаех, че сте организирали парти. Не исках да те притеснявам, но Хюго каза, че едва ли ще имаш нещо против.

— Нямам нищо против — казах аз и се пресегнах към шала.

Ниско гърлено ръмжене се разнесе от дупката и аз отдръпнах ръката си.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита той.

— Може просто да й купя нов шал. Сигурно не струва повече от заплатата ми за шест месеца, как мислиш?

Обърнах се на стълбата и слязох надолу, като попаднах право в ръцете му. Опитах се да се престоря, че не усещам дъха му през тениската си.

— Извинявай за онзи ден — каза той.

Щях да го попитам какво точно се случи, но не исках да усети болката в гласа ми.

— Всичко се променя и то толкова бързо — продължи той. — Преди няколко седмици пуснах за продажба жилището си, после реших да отида в Амстердам за известно време и да чиракувам в магазинче за стари колела там. Да пътувам. Може би след време да се върна отново тук и да си отворя мой собствен магазин. Сега обаче не мисля, че искам това. Или поне не искам да напускам града.

Заля ни вълна от смях от партито и чух, че някой ме вика. Нямахме много време на разположение.

— Защо я взе? — попитах го.

— Цялата тази история с Хенри и Катрин — започна той, гледайки ръцете си, които все още държаха стълбата, — излезе извън контрол.

Свали раницата от рамото си и извади отвътре книгата. Миришеше на кожа от новата подвързия, която й беше сложил, и всички страници бяха залепени.

— Заблудих се — каза той, подавайки ми книгата. — Щях да ти оставя бележка в нея. Мислех, че ще е романтично.

— Не искам да сме като тях — казах му.

— Знам, разбирам. Увлякох се по тяхната история. Същото е като с форумите в интернет, дискусиите, игрите. Хората си казват какви ли не неща. Представят се за някого другиго и тези измислени личности ги обсебват.

— Като това да се влюбиш в Кървав елф от света на Warcraft? — попитах аз.

— Да, нещо такова. Чувството е освобождаващо. Не позволяваш на реалния свят да ти диктува кой си ти. Разграничаваш се от човека, който другите смятат, че си, и можеш да бъдеш истинското си аз.

— Или истински елф.

— Не искам да сме като Хенри и Катрин — продължи той. — Искам да сме си Раджит и Маги. Искам да съм в този свят. С теб.

Чух, че отново някой ме вика от предната част на книжарницата, и знаех, че след няколко минути ще съм сред гостите си, ще пия вино и ще говоря за книгата, а този момент с Раджит ще е в миналото. Впих пръсти в тениската му, придърпах го към себе си и го целунах. Първоначално беше лека целувка за благодарност, изпълнена с облекчение. Обаче имаше и още нещо. Прегърнахме се по-силно, опрени на стълбата, и усетих как клетките ми се разпръскват из въздуха като конфети.