Всичко започна в книжарничката на Хюго

4

Опитвам се да продължа живота си, да правя това, което се очаква от мен, но се озовавам тук отново и отново и се чудя къде си ти.

Хенри

— Открила си златна мина — каза Дизи, като ме посочи с шпатулата. — Сто хиляди гледания за двайсет и четири часа за някаква си невзрачна малка книжарничка? Проклета златна мина!

Прозях се с удоволствие, седнала на бара в кухнята, а Дизи стоеше до печката и приготвяше пържени сандвичи бълоуни[21], които отдавна се бяха превърнали в негов специалитет. Като деца, двамата с Дизи наблюдавахме майка му, госпожа Велда, докато тя ни правеше тези сандвичи — мазни и лепкави, трън в очите на всеки фитнес гуру, който настоява, че трябва да се откажем от въглехидратите или да изследваме акото си. Няма да се изненадам, ако ни ги е правила само за да вбеси Джейн Фонда. Години наред наблюдавахме госпожа Велда и запаметявахме всяка стъпка. Тя мажеше дебел слой майонеза върху бял хляб, който беше по-сладък и от меласа. Притискаше парчетата шунка с шпатулата, когато се надигнат от топлината на тигана, за да е сигурна, че средата на парчетата имат същата златиста коричка като по краищата.

Обелваше парче американско сирене и го слагаше да се разтопи върху шунката, докато не потече като лава. После слагаше всичко това върху филията хляб и ние бяхме на разстояние един пакет чипс „Лейс“ и кисели краставички с копър от рая.

Двамата с Дизи поддържахме тази традиция с кухнята в мазето на студентското общежитие в Каролина. И най-големите разочарования се преглъщаха по-лесно с пържени сандвичи бълоуни. Ниска оценка на изпит, разбито сърце, дори и прогноза за лошо време бяха просто извинение за Дизи, който се възползваше от рожденото си право да приготвя най-вкусните сандвичи бълоуни. По това време той превърна тези си умения в изкуство и стана майстор от ранга на Пикасо. Режеше толкова дебели парчета от шунката, че покриваха филийките хляб, дори когато се бяха свили от пърженето в тигана. После слагаше две квадратни парчета сирене, така че напълно да покрият кръглото парче шунка. А след като сложеше всичко това върху долната филия хляб, разкриваше вдъхновението си, което е доказателство за истинския гений. Слагаше чипс върху сиренето, преди да го покрие с втората филия хляб, обилно намазана с майонеза. Резултатът беше експлозия от сладко, солено и пикантно, която се носеше на вълните на холестерола. С всяка хапка буквално усещахме как артериите ни се задръстват.

— Иисусе Христе! — възкликна Дизи. — Кой би помислил, че ще събереш толкова гледания от няколко любовни писма? Дяволите да ме вземат. Всеки местен бизнес наоколо би се зарадвал на толкова трафик. Системата ти за уведомления сигурно се върти като слот машина, ударила джакпота.

— Трябваше да изключа приложението на телефона си — отвърнах му аз. — Джейсън мрази звуците от мобилните телефони, така че го оставих на вибрация, но и това не свърши работа, защото все едно ходех с разярен стършел в джоба.

Повечето от гледанията бяха през фейсбук страницата на „Водното конче“, но после започна трафик и от други страници на книжарници за стари книги, блогове за изчезналото изкуство на писането на писма, туитове от някакъв писател на любовни романи и от студент в Северозападния университет. Петдесетте души, на които изпратих линка към сайта предишната вечер, го бяха споделили с още петдесет души. Някои от тези хора, обаче имаха по-голяма аудитория, така че цифрите скочиха много бързо на стотици, а после и на хиляди. Входящата ми поща info@vodnotokonchestariknigi.com, която бях създала преди двайсет и четири часа, вече беше пълна с повече от сто имейла. Прегледах темите на имейлите. Хората искаха още и още. Искаха да знаят какво се е случило с Хенри и Катрин. Дали са се оженили? Дали са все още заедно? Всички очакваха щастлив край и ми се искаше да можех да им го дам.

— Каза ли вече на Ави за броя на посещенията? — попита Дизи.

— В непознати води съм и просто не съм сигурна как да подходя — поклатих глава.

— Храната винаги е най-доброто решение — отвърна Дизи. — Обади й се и я покани на обяд.

— Не мисля, че просто мога да се обадя на човек като Ави и да я поканя ей така на обяд. Освен това съм разорена. Къде да я заведа?

Той бръкна в джоба си и извади портфейла си.

— Ето ти 50 долара. Потърси онзи камион с корейска кухня, който сам си туитва местонахождението. Тя ще сметне това за оригинално. Щом обича да намира таланти на необикновени места, изчакай само да опита храната.

— А как според теб ще отидем до този мистериозен камион за храна? Продадох колата си, помниш ли?

Дизи помисли за момент и после започна да рови из джобовете си за ключовете от своята кола.

— Дизи, не се притеснявай. Ще я поканя на някое местенце близо до книжарницата. И ти благодаря за заема.

— Подарък е — отвърна той. — Така изказвам благодарността си, че онзи ден спаси жалкия читателския клуб. Сладурче, във въображението си вече ремонтирам офиса ти за твоето завръщане.

Дизи пусна ново парче шунка в нагорещения тиган върху печката и посочи с шпатулата към колелото, което бях оставила във всекидневната.

— Това колело наистина е много готино. По дяволите, бих спал с него само заради колелото. Значи мислиш, че този Раджит е следващият бивш „съвършен мъж… за няколко седмици“?

— Песимизмът ти да не е опит за „обратна“ психология?

— Неее, общо взето ми идва отвътре. Какво чакаш?

— Не знам. Просто ми се струва много добросъвестен.

— О, да, а ние не щем никакви такива. Също така забрави и за скапаняците, които са откровени. А пък тази глупост за честните мъже е просто залъгалка за тъпаците и наивниците.

— Искаш нещо да ми кажеш ли?

— Искам да ти кажа — отвърна Дизи, — че ако ще отрязваш някого, то трябва да е поради някаква по-сериозна причина от това, че притежава качество, което изисква прилагателно от XIX век, за да бъде описано. Виж, знам, че Браян ти се отрази зле, но той вече е в Остин…

— Не е това проблемът — казах.

— Да бе да, не бил това проблемът.

— Имам предвид, че проблемът не е, че той замина. А как бяха нещата, докато беше тук.

— Беше с него две години, а той продължаваше да те представя като „Маги, една приятелка“. Човек не остава с разбито сърце след такъв тип.

— Просто това са прекалено много проблеми за нищо — отвърнах аз.

— Значи не правиш нещата като хората.

— Не говоря за секса.

— Нито пък аз — каза Дизи. — Намажи майонеза на хляба.

— Ами ти? — попитах, докато вадех хляба от плика. — Не се получи с мъжа от „Епъл“, а?

— Искаше да си поръча суши със сирене „Филаделфия“. В „Суши Мару“. Можеш ли да си представиш? Да си в този храм на истинското… автентичното… суши и да си поръчаш суши с шибано сирене „Филаделфия“. Защо да не отидем и в „Саут Леджънд“[22] и да си поръчаме пиле с лимон, а? И на всичкото отгоре проклетият дивак реже лингуините си с нож. С нож!

— Предполагам, че мога да намеря подробностите в интернет? — попитах аз.

— Да, да, написал съм всичко в „Ърбапспун“[23] — отвърна Дизи, докато слагаше шунката със сиренето върху хляба. — Да вървят по дяволите всички. Ще си останем завинаги сами и когато остареем, ще отидем в старчески дом за гей богове и техните любими приятелчета.

— За да си бършем един на друг лигите — допълних аз и протегнах ръката, с която държах бирата си, за да се чукнем, но той ме остави да си седя така, защото в джоба му все едно избухна експлозия.

— Мамка му — изруга Дизи.

Зарови из джоба си за телефона и прочете съобщението.

— В Ню Делхи вече е следобяд. Трябва да се връщам в офиса. „Уондър Фиш“ държи цялата фирма за топките. Трябва да направим една демоверсия за тях до понеделник.

Изработването на демоверсия означаваше събиране на частите от продукта часове наред през нощта, за да се създаде усещането, че софтуерът прави повече, отколкото в действителност. Процесът беше изключително изтощителен, все едно да изминеш цял маратон на спринт. Тази вечер колегите му щяха да имат нужда от него.

— Знаеш ли какво? Ще дойда с теб.

— Какво каза? — попита Дизи, докато се приготвяше да си тръгне.

— Дай ми минутка.

Минах покрай него и си проправих път през дрехите, нахвърляни по пода в спалнята ми, до ъгъла, където бях сигурна, че имам горе-долу чисти дънки, за да не ходя по анцуг.

— Не работиш вече там — провикна се той от кухнята.

— Може да е така, но все още имам акции в компанията. Какво ще направят? Ще ме изхвърлят?

Развълнувах се при мисълта за предстоящата нощ. Адреналинът, който те изпълва заради крайния срок, тъпата болка зад очите, самомнението ти за това колко си важен, дивашката радост да видиш близкия „Старбъкс“ отворен в пет сутринта. Имах стотици хиляди посещения на уебсайта на „Водното конче“ за 24 часа. Бях богиня. „Аргонет“ имаше огромна нужда от мен.

— Ще бъде страхотно. Точно както едно време — казах аз, докато душех тениските си и избирах коя мирише най-малко. — Ще видиш. Аз съм кралицата на демоверсиите, нали помниш? Постоянно го повтаряше. Уволниха ме, защото не можеха да си позволят да ми плащат високата заплата, нали така? Добре де, сега не искам пари. Просто ще помогна.

Дизи се облегна на вратата на стаята ми със скръстени ръце.

— Искаш да дойда с теб, нали? — попитах го аз.

— Знаеш, че искам.

— Добре, тогава какъв е проблемът?

Той остана облегнат на вратата и ме изчака сама да си отговоря на въпроса. Усетих как ъгълчетата на очите ми парят от издайнически сълзи. Дизи дойде до мен и ме прегърна. За един дълъг момент, по-дълъг, отколкото обикновено, мислех, че ще го каже. Ако те не ме искаха, и той не ги искаше. Но тогава чух, че получава ново съобщение по телефона в дневната.

— Ще направим така, че да те върнем обратно — успокои ме той. — Обади се на Ави. Отидете да обядвате заедно. И всичко ще бъде както преди.

Погледна ме с надежда. Беше ли намерил правилните думи? Аз бях ли добре? Можеше ли вече да си ходи?

— Помагам във „Водното конче“ само временно. Просто трябва да впечатля Ави с нещо. Нали разбираш това?

— Естествено — отвърна той и тръгна към вратата. — Ще те върнем на работа. Ще видиш.

Гледах от вратата, докато той подкара кабриото си и ми махна за довиждане. Погледнах към прозорците на Хюго. Не светеше у тях и старото му волво го нямаше. Трябваше да го изчакам да се върне, за да пием заедно чай от „Трейдърс Джо“. Сега бях в бизнеса с чакането.

На следващия ден Хюго седеше пред витрината на „Водното конче“ със скръстени ръце и гледаше ядосано през улицата към таблото пред „Аполо — книги и музика“: ПОПИТАЙТЕ НИ ЗА НАШИТЕ СТАРИ КНИГИ.

— Фашисти — мърмореше Хюго и обикаляше напред-назад около креслата за четене.

Изкрещя, когато Грендел го перна с лапа по глезена. Джейсън взе в ръце котката и я почеса зад едното ухо, онова с отхапаното връхче. Наведе се и прошепна нещо на котарака — сигурно нещо от рода на: „Имай търпение, ще им видим сметката, докато спят“.

— Това не е единственият надпис — каза той. — Навсякъде са.

Бях ги видяла със собствените си очи. Големи красиви табели с минималистичен шрифт, които обявяваха, че „Аполо“ са открили още един начин да продават евтино книги.

— Робърт, може ли да ги осъдим? — попита Хюго мъжа зад касата.

Робърт беше счетоводителят на Хюго, негов приятел oт времето му в Бъркли. Всеки месец той измисляше все нови и нови ругатни по повод счетоводните умения на Хюго. Винаги си бях представяла счетоводителите като хобити в ризи с къси ръкави, дебели вратовръзки и очила като на Бъди Холи. Робърт обаче приличаше на Шафт, облечен в хавайска риза. Беше женен от двайсет и пет години, имаше син, който тази есен щеше да отиде да учи в Масачузетския технически университет, и тъкмо си беше купил за отпуските вила на езерото Тахо. Хюго никога нямаше да го признае, но всички във „Водното конче“ подозирахме, че Робърт може и да е републиканец.

— Да ги съдим? Ако си счупиш врата на мокрия под в тоалетната им, да, разбира се — отвърна Робърт. — Но смятам, че „Аполо“ могат да продават проклетите си книги.

— Може ли отново да поговорим за това, моля те? — дръпнах аз Хюго за ръкава и му подадох „Любовникът на лейди Чатърли“. — Напълно ли си сигурен, че нямаш идея откъде може да е дошла тази книга?

Хюго ме погледна над рамките на очилата си.

— Маги, стар съм вече. Имам кутия с два реда лекарства. Пия мартини с водка, варена с канабис. Днес е вторник, нали?

— Понеделник.

— Виждаш ли какво имам предвид.

— Не си стар.

Хюго се ухили и погали корема си.

— Представях се като Хенри за известно време — каза той. — Бях в колежа, доколкото си спомням. Една млада дама, с която се виждах по онова време, смяташе, че Хюго звучи като име на комунист.

— Била е права — отвърна Джейсън.

Застанах пред Хюго и посочих „Любовникът на лейди Чатърли“.

— Другарю, моля те. Съсредоточи се — примолих му се аз.

Разказах му за имейлите, постовете във фейсбук и въпросите в туитър от хора, които искаха да знаят какво се е случило.

— Всички искат отговори — казах аз.

— Понякога въпросите са много по-интересни — отвърна Хюго, като взе книгата от ръцете ми и я подаде на Джейсън. — Джейсън, какво мислиш? Знаеш ли нещо по въпроса?

Джейсън взе книгата, вдигна я към лицето си и затвори очи.

— Да, виждам нещо. Става по-ясно. Ето го. Ясно като в мъгла.

— Не ми помагаш — казах и взех книгата от ръцете му.

— Не съм се и опитвал — Джейсън стана и се настани на плота до лаптопа на счетоводителя, а Робърт го премести по-далеч от него с въздишка на раздразнение. — Виж, хората пишат какви ли не глупости по страниците на книгите. Драскат, пишат си бележки за напомняне, задраскват имената на гадни момичета и ги заместват с имената на други разхайтени приятелки.

— Негативна енергия, Джейсън — каза Хюго.

Джейсън се пресегна към една купчина с книги пред касата. Разлисти една книга, остави я настрани и после взе друга. Беше гид за Париж на „Лоунли Планет“, спираше се на всеки няколко страници.

— Виж — каза той. — Най-добрите места за целувки, подчертани с малки сърчица, които служат за оценка. Не означава нищо. Хората просто използват книгите да отбелязват различни неща. Хайде, вземи някоя.

Взех „Дивите орхидеи и Троцки“ от купчината. На гърба на книгата беше написана бележка, която започваше точно над баркода и продължаваше по диагонал на корицата. Линиите ставаха все по-къси, колкото повече се приближаваха към ъгълчето на книгата.

Татко, моля те, събуди ме, ако не стана до 9,30 ч. Часовникът ми не е с аларма. Всъщност, като се замисля, 10,00 ч. също става.

Том

— Виждаш ли сега какво имам предвид? — попита Джейсън, като се прозя и се протегна.

— Не е същото — отговорих аз и взех „Любовникът на лейди Чатърли“.

Исках да кажа: „Хенри и Катрин са се влюбили“. Но не го направих, защото звучеше толкова банално. Това повтаряха родителите ми през цялото време, когато разказваха на гостите истории от годините си заедно в колежа, и се смееха. Като дете благоговеех пред тяхната приказна история и вярвах, че ще се случи и на мен. Очаквах това събитие и се страхувах от момента, в който ще срещна любовта на живота си, всичко ще си пасне като парчета от пъзел и съдбата ми ще бъде предначертана. Усетих как сърцето ми натежава само като си помислих за това сега.

Тъкмо щях да се отдалеча от Джейсън, когато забелязах малката дървена кутия за рецепти, която Хюго държеше до кожения тефтер. Вътре бяха оръфаните картончета с имената на всички клиенти на „Водното конче“ и кредитите им за книги. Някои карти бяха там от самото начало на „Водното конче“. Може би някой от тези хора знаеше нещо за книгата. Може би имаше смисъл да се обадя тук-там.

— Хей, дай ми това — викна Джейсън, грабна кутията от ръцете ми и я притисна към гърдите си до картинката на тениската му с надпис: „ДВЕ КОЛЕЛА. ЕДИН ТЪМЕН ГОСПОДАР“. — Това е конфиденциална информация.

— Каква конфиденциална информация? — Пресегнах се към кутията, но той ми обърна гръб и единственото, което успях да сграбча, бе черната му тениска. — Това не са държавни тайни.

Джейсън пъхна кутията под мишница и профуча покрай мен, като ме избута, все едно спринтираше към финиш линията на маратон.

— Остави я да погледне. Няма да навреди на никого — намеси се Хюго. — Нали така, Робърт?

— Приличам ли ти на човек, който иска да се намесва в това, което обсъждате? — попита Робърт, без дори да го погледне, а пръстите му продължиха да танцуват по калкулатора.

— Божичко! — възкликна Джейсън. — Ако отново се повторят събитията от 11 септември и ФБР дойде, за да търси информация дали някой си е купил „Наръчникът на Марта Стюарт как да си направите бомба в домашни условия“, ще ги пратиш по дяволите. Обаче щом тя поиска достъп до информацията, ти й позволяваш?

— Говорим за съвсем различни неща — отвърнах аз. — Ти не отбелязваш какви книги си купуват хората.

— Глупости — каза Джейсън. — Същото е.

— Прав е, Маги — намеси се Хюго.

— Шегуваш се, нали?

— Щеше да е различно, ако работеше тук — продължи Хюго. — Всъщност… — той отиде до касата, извади двайсетачка и ми я подаде.

— Какво е това?

— Надницата ти за последните два часа — отговори ми Хюго.

Робърт се изправи и се пресегна през тезгяха, измъкна двайсетачката от ръката ми и я върна в касата.

— Ще получи чек като Джейсън — каза Робърт, разрови се из бумагите си и ми подаде празна книжка за отбелязване на изработените часове.

Втренчих поглед в нея. Книжка за отбелязване на изработените часове? Не бях попълвала такава книжка, откакто бях работила почасово в колежа.

— Ама аз не съм направила нищо, освен да ти досаждам за книгата. Ще ми платиш за това?

— Джейсън ми досажда по цял ден и аз му плащам.

— Сериозно ли мислиш да й платиш? — попита Джейсън.

— Мисля, че вече го направих — Хюго се облегна на касата и разбърка чая си. — Това ще разреши много проблеми. Все се оплакваш, че Маги прави някакви неща в книжарницата, без да работи тук. Ето, вече работи. И може да прегледа картите на клиентите, без това да предизвика каквито и да било етични дилеми.

Не знам кой от двама ни беше по-обезпокоен от това предложение — аз или Джейсън. Погледнах го — дишаше бързо и учестено, пръстите на мършавите му ръце шаваха, все едно удряха по клавишите на невидимо пиано. Вече усещаше как малко по малко владението му се изплъзва от контрола му. А аз? Какво щях да правя аз тук? Вече ми беше трудно дори да си търся работа, защото постоянно четях любовни романи. Кога щях да намеря време, за да работя?

— Виж, така и така се мотаеш тук през цялото време — каза Хюго. — Бих казал, че нямаш нужда от въвеждащо обучение. Просто изведнъж ще започнеш да оплескваш нещата, точно както Джейсън — прегърна ме и ме притисна до себе си, все едно разбираше в какво разочарование се е превърнал животът ми. — Никой да не се паникьосва. Това е само временно, докато Маги си намери нова работа.

Джейсън поглеждаше невярващо ту мен, ту Хюго. Приближи се до Хюго, извади лъжичката от чашата му, лапна я и я засмука като близалка, а после я пусна обратно в чая. След това трясна кутията с картоните на клиентите на плота при касата и изчезна между купчините книги.

— Изпуснал си юздите на това момче — отбеляза Робърт.

— Ще му мине — отвърна Хюго и погледна нещастно чая си.

Закрачи около касата, докато се чудеше какво да прави с заразената с бацили чаша чай.

— Не приемам подаяния — казах аз. — Ако ще ми плащаш, наистина ще работя.

— Това вече ще е нещо невиждано в книжарницата — отвърна Робърт.

— Хубаво. Прави, каквото мислиш, че си заслужава надницата от десет долара на час — отвърна Хюго. — Вярвам на твоята преценка. Само не сядай на пода. Джейсън е ходил по него с боси крака.

След два часа работа реших, че трябва да се възнаградя с чаша кафе. Отидох до „Къпа Джо“ до книжарничката, където един върлинест тийнейджър се отдели от група с прекалено много татуировки и пиърсинги, заобиколи масите отвън и влезе в кафенето, за да вземе поръчката ми.

Знаех наизуст менюто на „Къпа Джо“, написано с бял тебешир на черна дъска. Имената на напитките за 4 долара бяха като излезли от книга със заклинанията на някоя вещица.

— Мока „Свирепа наслада“? — попита ме хлапето.

Никога не обмислях дълго какво да си поръчам. Бях се отказала от всичко от предишния си живот, освен от това. Но с надница от 10 долара на час преди данъците колко време трябваше да работя само за да си платя моката „Свирепа наслада“?

— Едно късо кафе.

— Чудесно — отвърна той и погледна касата, все едно не можеше да реши на кой полюс на батерията да закачи съединителния проводник.

Стисна очи, прокара ръка по обръснатата си глава, натисна няколко бутона и въздъхна с облекчение, когато се изписа точната сума. Не го винях. Госпожа Калън, собственичката на „Къпа Джо“, беше много взискателна по отношение на работата в кафенето. Докато ръководният стил на Хюго беше под всякаква критика, госпожа Калън държеше всичко да е изрядно.

Подадох му долар и петдесет плюс двайсет и пет цента за буркана с бакшиши, покрит с рисунки, които да те накарат да дадеш пари на зле платените работници. Хлапето ми подаде чашата с кафе, добавих мляко и се настаних с кутията за рецепти на една голяма кръгла маса в средата на кафенето. На по-малките маси около мен няколко програмисти седяха пред лаптопите си със слушалки на ушите, за да се спасят от музиката в кафенето, която звучеше като стадо ядосани разгонени гнута. Една група специализанти по медицина четяха от големи папки и не обръщаха внимание на двамата спретнати мъже до тях, облечени в панталони цвят каки, които обсъждаха „нови парадигми“. В ъгъла двойка на средна възраст се караха. Не си крещяха, а се бяха навели един към друг и се караха, като шепнеха, което е още по-лошо.

Един познат пикап паркира до тротоара. Преди години сигурно е бил бял, но сега оранжевеещите петна от ръжда му придаваха вид на див кон порода „Пинто“. Госпожа Калън пристигна с пикапа си, натоварен с торби, пълни с кафе на зърна от доставчик на органични продукти някъде в планините Санта Круз, за когото явно само тя беше чувала. Беше мъничка и слабичка, с късо подстригана коса, с оранжева разкроена пола и потниче, върху което беше облякла дънкова жилетка, а на ушите й висяха тюркоазени обици, достатъчно големи, че да сервираш храна в тях. Външният вид на госпожа Калън я правеше по-подходяща за собственик на магазин за подаръци в музея на Джорджия 0’Кийф, отколкото на кафене в Силициевата долина. Както при повечето японки, не можех да определя на каква възраст е, но Хюго я познаваше от колежа, когато помагал в организирането на мирните протести в началото на 70-те, така че предполагах, че е на неговата възраст. Носеха се слухове, че е била нещастно омъжена в миналото. Говореше се, че съпругът й й бил предложил 50 000 долара да си върне моминското име, но тя отказала. Колкото и да се бореше да държи „Къпа Джо“ на повърхността и да не затъне, това не пречеше госпожа Калън да е пребогата с жлъч и неприязън.

Госпожа Калън мина покрай Групата с прекалено много татуировки и пиърсинги и ги накара да внесат дузината двайсеткилограмови торби, а тя вървеше след тях като пастир на слонове.

Спря до масата ми, взе стъклената ми чаша и я огледа на светлината от прозореца.

— Лошо! Много, много лошо! Не е достатъчно тъмно!

— Госпожо Калън… — каза хлапето.

— Няма извинение за това. „Свирепата наслада“ трябва да е по-тъмна. Знаеш това много добре. Това нещо тук не става.

Хлапето примигна няколко пъти, а после изтича и се скри в склада.

— Това не е „Свирепа наслада“ — казах аз. — Днес пия кафе от кафемашината.

Госпожа Калън повдигна тънка като камшик вежда. Остави чашата ми на масата, без да се извини, и седна до мен.

— Защо е с толкова много мляко? — попита тя. — Това е хубаво кафе. Не можеш да му усетиш вкуса с толкова много мляко.

Всеки знаеше, че госпожа Калън сама пече зърната кафе. Повечето клиенти се кълняха, че кафето й им харесва, но всъщност се самозалъгваха, точно както хората, които участват в маратони и твърдят, че това ги успокоява. Хюго твърдеше, че кафето в „Къпа Джо“ прочиства тялото от токсините и е най-добрата клизма в Силициевата долина. Джейсън искаше да му слагат интравенозна инфузия от това кафе, докато играеше игри по цяла нощ. Аз обаче идвах тук, защото не ми се налагаше да уча нов език, за да си поръчам кафе. Малко, средно, голямо. Това е. И не продаваха никакви чаши, плюшени играчки или поздравителни картички от рециклирана хартия с микрочипове, така че нарисувани пингвинчета да ти пеят „Честит рожден ден“. „Къпа Джо“ продаваше само кафе, колкото и да беше гнусно. Сигурно човек можеше да стрие масата, на която седях, и да си направи по-добро кафе. Но трябваше да й се признае, че наистина сама си печеше кафето, а аз просто имах нужда от мляко, за да го преглътна. Ако госпожа Калън обаче искаше да си живее в своята собствена приказка, където Microsoft Windows беше бърз като светкавица, а пък тя предлагаше най-доброто кафе, нямаше аз да съм човекът, съсипал фантазията й. Така че й дадох класическия отговор, който ставаше за всички въпроси и който ме измъкваше от почти всички заплетени ситуации:

— Така правим ние, южняците.

Изражението й се успокои и тя ме погледна разбиращо, че съм отгледана от диваци, които не знаят как да пият кафе, и заслужавам нейното съчувствие.

— За какво ти е кутията на Хюго? — попита тя.

Разказах й как случайно съм постъпила на работа във „Водното конче“.

— Значи си дотук с престижните и високоплатени позиции?

— Работата ми във „Водното конче“ е временна.

— Временните неща имат склонност да се превръщат в удобни, а удобните — в постоянни.

— При мен няма да се получи така — отвърнах аз. — Това е наистина временно решение.

— Продължавай да говориш така. Само по този начин ще се задържиш настрана от „Водното конче“.

Отворих раницата си да прибера кутията и забелязах, че погледът на госпожа Калън се спря върху „Любовникът на лейди Чатърли“. Тя бръкна в раницата ми и извади книгата на масата, а аз просто я наблюдавах, прекалено изненадана, за да я спра.

— Не е в много добро състояние — казах аз и имах чувството, че си говоря с рецидивист, който отвлича хора. — Хюго ще ми покаже как да я подвържа отново. Има бележки в полетата отстрани. Виждаш ли? Искам да ги запазя.

Тя потупа платнената корица.

— Забрави за тези хора. Всички подобни фойерверки завършват така — тя кимна към мъжа и жената, които се караха в ъгъла. — Намери си истинска работа. Никой няма да се погрижи за теб, освен ти самата.

Стана и ме остави, без да каже дори едно „Довиждане“ или „Ще се видим скоро“. Бих се обидила, но тя се държеше така с всички. Беше някак успокояващо, точно както ръбестата седалка на зеленото кресло във „Водното конче“.

Въпреки че госпожа Калън беше малко плашеща, оценявах реда, който създаваше. Когато тя зае полагащото й се място при машината за еспресо, хлапето излезе от склада, а в кафенето се разнесе приятна джаз музика. Аз се загледах в „Любовникът на лейди Чатърли“ и се замислих за „Водното конче“ и бремето на всички книги, които ме чакаха. Сетих се за историята на Психея, която само за една нощ трябвало да раздели на отделни купчини планина от семена на мак, жито и просо, за да се събере отново с истинската си любов. Мравките й се притекли на помощ. Почудих се дали ще мога да взема няколко назаем.

— Просто не разбирам цялата тази история с книжарницата — каза майка ми.

Беше почти полунощ в Южна Каролина и можех да си я представя как седи в един от люлеещите се столове на верандата с обикновена стъклена чаша в ръка. Изчистените до блясък тежки кристални чаши, които държеше в шкафа за алкохол, бяха само за гости. Обикновените стъклени чаши бяха за случаите, когато пиеше водка сама. Беше загасила осветлението на верандата. Казваше, че го прави, за да не се пълни с насекоми и да не става горещо. Но също така го правеше, за да не я виждат съседите. В тъмнината тя се люлееше на стола и отпиваше водка от стъклената чаша, докато не се развълнуваше достатъчно, че да се обади на някого.

— Просто помагам на един приятел — отвърнах аз.

— Какъв приятел само!

Налях си два пръста бърбън в синя пластмасова чаша за еднократна употреба, излязох навън и седнах под чадъра в задния двор. Беше се спуснала мъгла от планините Санта Круз, които разделяха долината от крайбрежието, и усетих миризмата от доматите, които Хюго отглеждаше в големи теракотени саксии.

— Къде е татко? — попитах аз.

Подръпнах ръкавите на блузата си. Въпреки че беше приятно, влажният въздух беше студен.

— В операция — отвърна тя, все едно това беше името на страна, където отиваха хората, когато не искат да бъдат открити.

Свих колене към гърдите си. Дори и през дънките можех да усетя твърдата линия на белега на дясното ми коляно. Един петък следобед, когато бях единайсети клас, отидох до кабинета на баща ми с колелото, за да взема някакви материали за научния проект, който трябваше да предам в понеделник, а още не бях започнала да го правя. Кабинетът беше тъмен, но това не ме изненада — баща ми гонеше всички рано в петък. Знаех обаче, че държи резервния ключ във висящата саксия с папрат пред прозореца. Изправих се на пръсти върху сандъчето с петунии, което стигаше до коленете ми и което майка ми пресаждаше всяка година. Усетих края на забития в пръстта ключ, но не се виждаше от водопада от цветове. Докато вадех ключа от тайното място в пръстта, погледнах в тъмния кабинет на баща ми.

Баща ми ми беше разказвал за адреналина и как предизвиква реакцията „бий се или бягай“. Не усетих нито едно от двете, но когато погледнах през прозореца в кабинета, сърцето ми подскочи. Паднах тромаво от ръба на сандъчето с цветята върху каменната алея и си разцепих коляното. Опрях се на сандъчето, изправих се и се загледах в червеното петно, което се разрастваше по скъсаните ми дънки. Зад мен чух шепот и шумолене. Когато се изправих, щорите на прозореца бяха спуснати. Нямаше никакво значение. Знаех какво съм видяла. Баща ми между краката на госпожа Силия Колинс, чиито коленни връзки явно се бяха оправили напълно.

Усетих как топлата кръв се стича по крака ми, докато карах бързо колелото си към къщи, но имах огромна нужда да видя майка си. Не можех да си представя, че баща ми може да е с друга, освен с нея. Единственото, което ми се въртеше в главата, беше, че майка ми сигурно е изчезнала, че къщата ще е лишена от нейното присъствие завинаги. Независимо колко изолирана от тях се чувствах, вярвах, че са щастливи заедно. Имах нужда да вярвам, че тази изолация бе цената, която трябваше да платя за голямата любов, която изпитваха един към друг.

Бях останала без дъх, когато слязох от колелото и тряснах вратата с мрежата зад себе си. Стоях неподвижно в неосветеното фоайе, дишах тежко и не можех да повярвам, че майка ми наистина е там, че седи на третото стъпало на стълбите до чантите за голф, а пръстите й обгръщаха коленете й. Големият стенен часовник удари 3,30 ч.

Седнах до нея на стъпалото. Плачех. Не го бях забелязала преди това.

— Мамо.

Тя стана и скръсти ръце, отиде до мрежестата врата и погледна нагоре към небето, което се виждаше от верандата, далеч от сълзите ми и окървавения ми крак.

— Мирише на дъжд — каза тя. — Сигурно въобще няма да можем да отидем сега.

— Мамо, ходих до кабинета на татко — казах аз.

Как щях да й го кажа? Какви думи имаше, за да изрека това, което знаех?

— Мамо, трябва да ти кажа нещо…

Ръката й ме зашлеви като камшик през лицето. Главата ми се удари в стената и картините на нея се разтресоха. Усетих болка и не виждах нищо друго освен петна и силуета й на светлината от вратата.

— Няма какво да ми казваш — отвърна тя.

Усетих миризмата на пудрата й за лице, червилото й и полъха на алкохол от дъха й.

Скочих, а тя въобще не се опита да ме спре, когато минах покрай нея. Качих се на колелото си и отидох у Дизи. Госпожица Велда изпрати Дизи да докара колата.

— Джорджина знае — каза тя от задната седалка на „Ремблър“-а на Дизи. Беше ме прегърнала с една ръка, докато Дизи ни караше към спешното отделение, където зашиха коляното ми.

— Това не е първият път. Но тя не иска да говори за това. Ако каже нещо, то ще го превърне в истина. И тогава ще й се наложи да направи онова, за което не може да намери сили.

Прозорците на колата бяха свалени и аз облегнах глава на студения метал на вратата. Дизи ме събуди, когато стигнахме болницата.

— Баща ти ще се прибере скоро — каза майка ми по телефона, докато аз отпивах от синята си пластмасова чаша. — Трябва да претопля вечерята му.

Моята майка, която беше най-вече госпожа Мейсън Дюпре, танцуваше за своя принц.