Всичко започна в книжарничката на Хюго

2

Това е книга за страстта. Тя сменя кожата си.

Ражда се отново чрез желанието.

Катрин

Слава богу, че дойде куриерът на Ю Пи Ес. Ако не беше позвънил, все още щях да спя. Бях се свлякла наполовина от канапето, а една страница се беше залепила на лицето ми, когато се събудих. Добрах се до вратата, написах „Джон Ленън“ на мястото за подпис на листа, който ми подаде куриерът, и задържах вратата отворена, докато той вкара кашона вътре. Погледнах часовника. Срещата на ЧКАЖМСД започваше след час. Дизи щеше да е тук всеки момент, за да ме вземе. Пъхнах се под душа и после бързо отидох до гардероба си. Можех да се облека като маркетинг специалист на Cisco в аутфит, който една продавачка в Nordstrom избра за мен, или пък да избера тениска и дънки и да изглеждам като служител на Google. Избрах последното и нахлузих чифт дънки и тениска, на която пишеше отпред „Котката на Шрьодингер е мъртва“, а на гърба — „Котката на Шрьодингер е жива“. Също така бях сигурна, че Дизи ще е с обичайните си три четвърти панталони и тениска. Ние сме гийкове. Най-добре всички да го разберат от пръв поглед.

Точно когато чух, че Дези паркира биодизеловия си кабриолет, телефонът ми иззвъня. Майка ми.

— Получи ли пакета, който ти пратих? — попита тя. — Тъкмо ми пратиха съобщение от Ю Пи Ес, че са го доставили. Какво мислиш?

Нямаше смисъл да отварям пакета сега. Знаех какво има вътре. Още една мебел. За майка ми не съществуваше проблем в света, който да не може да се разреши чрез една лампа от „Тифани“. Преди да се преместя в Калифорния, нямах свой собствен дом, за да го декорирам. Но за нея не беше проблем, когато си поиска, да шофира повече от 48 км до колежанската ми квартира, да омае някой от съквартирантите ми да я пусне вътре и да замени тениските ми и скъсаните ми дънки с ленени поли и безброй блузи на „Ан Тейлър“. Сега, когато бях на 4800 км от нея, можеше само да ми праща пратки по куриер и заради това беше решила тези пратки да са мебели. Обемисти, тежки и неудобни мебели. Когато все още работех, се обаждах на „Армията на спасението“, за да вземат някой кухненски шкаф на колелца, кожени кресла, барокови масички, които дори и Мария-Антоанета би сметнала за прекалено натруфени. Напоследък обаче се бях обърнала към Craigslist[15] и си плащах интернета за месеци напред благодарение на щедростта на майка ми.

— Не мога да говоря сега — казах аз. — Отивам на една работна среща.

— Не може да отиваш на работна среща. Ти си безработна.

В света, в който израснах, само подозрителните типове бяха уволнявани. Когато казах на родителите ми, че са ме уволнили, те настояваха да се върна вкъщи и да оставя срама си от уволнението в техните ръце. Ако се приберях вкъщи, омъжех се и имах деца, Господ щеше да ми помогне. Имаше време, когато мислех същото за „Аргонет“. Ако просто вършех всичко, което се искаше от мен, „Аргонет“ щеше да ми осигури богато и безметежно бъдеще. Обаче колкото и да работех и колкото и добра да бях, в крайна сметка това нямаше никакво значение. Всичко се свеждаше до цифри, а те бяха по-малки от тези, които идваха от Индия. Морето не съди тези, които поглъща. Праведен или грешник — няма значение за водата.

— Мамо, не мога сега да ти обяснявам, трябва да вървя. Важно е.

— По-важно от семейството ти? Добре, върви на работната среща. А баща ти и аз може да си умрем точно тук на пътя за Хилтън Хед, но какво ли те интересува това?

Родителите ми се оженили седмица след като завършили колежа. Баща ми бил спортна звезда — бегач. Майка ми пък била подгласничка на „Мис Южна Каролина“. Снимките от първите им години заедно са пълни с усмивките и лекотата на двама души, чийто живот е финансово осигурен от родителите им. Не са си задавали въпроси. Дори не са подозирали за съществуването на такива въпроси. Знаех до последната подробност как са прекарали неделята до този момент. Баща ми, както е правел още преди да се родя, е отишъл да се види с приятелите си от братското студентско сдружение за закуска, преди да се върне вкъщи при майка ми, която вече е облечена в екип за голф в пастелни цветове с чорапи до глезените и шапка с козирка в подобен цвят. Чантите им за голф са подпрени на перилата във фоайето, а тя седи на извито дъбово стълбище, ръцете й са обвили обезкосмените й колене и го чака да се върне. Когато бях дете, ходеха да играят голф по-близо до къщи, като викаха детегледачка за петък и събота следобед и за вечерите в клуба. Но веднага щом влязох в тийнейджърските си години и вече можех да оставам сама, родителите ми, усетили отново свободата, откриха света на курортите с голф игрища. Това бяха увеселителните паркове, места, където вечерното облекло беше в основната гама от цветове и парфюми, които миришат на свежо окосена трева. Дори не съм сигурна дали майка ми харесваше голфа. Но баща ми го обожаваше и това беше важното за нея.

— Добре, мамо, ще го отворя сега.

Разрязах капака на кутията с кухненски нож и извадих от нея дъбова маса за ъгъл в колониален стил от края на XIX век. Изненадващо умерен избор за жена, която имаше препарирани зеленоглави патици на стената в кухнята.

— Отвори ли картичката? — попита тя. — Отвори картичката, докато съм на телефона.

— Не виждам картичка.

— В чекмеджето е. Защо никога не гледаш вътре в нещата?

Отвън Дизи наду клаксона няколко пъти, а аз отворих шкафчето и намерих вътре плик от тези на мама, украсен с малки лилии — любимите й цветя. „За новото начало“ беше написала тя на плика.

Майка ми беше красива жена и се опитваше да направи всичко около себе си толкова красиво, колкото беше и тя. Но за мен нейният почерк беше най-големият й успех. Буквите й изглеждаха така, все едно са се упражнявали да ходят и да балансират огромни речници на главите си, докато не са постигнали идеалната стойка. „0“-тата никога не бяха прекалено дебели, „л“-тата — никога прекалено тънки. Това беше почерк на жена, която никога не се е съмнявала къде е мястото й и се събужда всяка сутрин със знанието какво точно ще й се случи през деня.

Сърцето ми подскочи, когато отворих картичката и видях чек за 10 000 долара. Втренчих се в четирите красиво изписани нули, всички свързани в горните краища, все едно бяха кръгове в дантела. Майка ми най-накрая ми помагаше по начин, който наистина вършеше работа.

— Мамо, не знам какво да кажа.

— Ами, решихме да ти дадем наследството по-рано.

Сега обаче бях леко шокирана. Нулите вече ми изглеждаха доста малки. Родителите ми бяха фрашкани с пари. Това на практика си беше лишаване от наследство.

— Е, това не е всичко, което ще получиш — наруши тя тишината. — Просто нещо малко, което да покрие разноските ти по преместването обратно вкъщи.

Ето за какво ставаше дума.

— Тук съм щастлива — отвърнах аз и чух, че Дизи отново натиска клаксона.

Грабнах чантата си и изтичах навън, докато майка ми продължаваше да говори.

— Нямаш и представа какво е щастие. Ти си безработна и неомъжена. Направи опит в Калифорния и не се получи. Спомням си, че те предупредих за това, когато реши да се местиш там. Време е вече, Маргарет-Виктория. Време е да се прибереш вкъщи.

Настаних се на седалката в колата на Дизи и се замислих за къщата на родителите ми. Голяма реставрирана колониална къща близо до площада в центъра на града, построена от пра-прапрадядо след гражданската война с пари, които източил от политически авантюристи, дошли от Севера след войната. Винаги съм се чувствала изтикана в ъглите на къщата, която преливаше от преднамереното щастие на родителите ми един с друг, така че не оставаше място за мен. Докато си я представях, усещах сапуна на майка ми с аромат на люляк. Един час преди да си дойде баща ми, тя се къпеше, за да отмие миризмите на деня, прекаран без него. Силният й копнеж по него ме плашеше. Домът ни не й беше достатъчен. Аз не й бях достатъчна. Ако бях изгубила баща си, щях да остана пълно сираче.

— Знаеш ли какво ми каза чичо ти Джейми онзи ден? — продължи майка ми. — Попита ме дали не си била от онези странни момичета. После ми каза, че нямало проблем, ако си от тях, защото той приемал твоя „алтернативен начин на живот“. Каза ми го точно до сладкия лук в супермаркета. Не може моето дете да е гей, Маргарет-Виктория. Нямам нищо против Дизи. Неговата майка обаче има още четири момчета. Но не и аз. Имам само теб, ако ти си обратна… Ами, прекалено много ще ми дойде.

Погледнах Дизи и си спомних, когато казах на майка ми, че е гей. В интерес на истината, тя никога не е казвала лоша дума за него, не се е държала по-различно с него — очакваше той да изпълнява всяко нейно желание, както го очакваше от всеки друг човек. Но всеки път, когато бяха заедно, виждах в очите й усилие, докато обмисляше всичко, което казва или прави — все едно не беше обратен, а чужденец. Не я притесняваше това, че Дизи е гей, а това, че този факт й причинява неудобство.

— Стана така, защото ти разрешавахме да четеш прекалено много, нали? — попита тя. — Не трябваше да ти позволявам да напуснеш отбора по тенис. Ако беше събирала повече слънце, нямаше да станеш такава.

— Мамо, не съм обратна.

Дизи изплю моката си по целия волан.

— Тогава си ела вкъщи и се омъжи както всяка благоприлична жена — отговори мама. — Бил Къмбърланд тъкмо се разведе.

— Той е на възрастта на татко.

— Свободен е.

— Тук е животът ми.

— Имаш ли съпруг? Имаш ли семейство?

Отново оставих тишината да отговори вместо мен. Винаги съм възприемала брака като някакво събитие, отдалечено във времето от мен, като петте килограма, които хората казват, че ще свалят.

— Маргарет-Виктория, обясни ми, моля те, какъв е смисълът на всичко това. Там си от десет години. Десет години. Нито направи пари, нито се омъжи за някого, който прави пари. Гледах един епизод на „Опра“ онзи ден и там даваха, че има толкова свободни мъже в Силициевата долина, че наричат Сан Хосе „Ман[16] Хосе“. Очевидно не може да излезеш навън и да не срещнеш поне дванайсет свободни мъже. Като имаме предвид тези цифри, какъв точно ти е проблемът, Маргарет-Виктория?

Можех да й разкажа за последната ми среща на сляпо преди две седмици с мъж, когото не познавах. Той отмени срещата на два пъти, защото имал много работа, а после ме заведе да скачаме с парашути, понеже беше прочел в някакво изследване в интернет, че физическата възбуда по време на среща активира хормони, които водят до привличане. Сигурна съм, че беше много интересен човек, но аз бях прекалено заета да повръщам от толкова възбуда, за да обръщам внимание какво ми говори.

— Шансът е добър, мамо, но добрите мъже са малко.

— Тогава какъв въобще е смисълът да оставаш там?

Погледнах Дизи — потупваше с палци върху кормилото в ритъма на някаква песен, която си пееше наум. Исках да й кажа, че се преместих тук, защото исках да бъда с приятеля ми, че Дизи и семейството му се превърнаха в моето семейство, когато осъзнах, че си нямам никого. Дойдох тук, за да докажа нещо на себе си и все още се опитвах да разбера какво точно беше това.

— Благодаря ти за масата — казах. — Но не мога да я приема, както не мога да приема и парите.

— Ще гладуваш напук на мен, така ли? Наемат секретарки в новата фабрика на „Мерцедес“ в града. Мъжете обичат секретарките. Може да живееш тук и да пътуваш до фабриката всеки ден.

— Няма да задържа парите, нито пък масата.

— Трябва да вземеш масата. Беше на баба ти.

Погледнах фактурата от куриера, прикачена към плика от майка ми.

— Масата е мостра от „Потъри Барн“.

— Не ми се прави на много умна.

Докато късах чека, чувствах, че съм всичко друго, но не и умна.

В блога на ЧКАЖМСД пишеше, че срещата през юни ще е в дома на Ави Нараян в Удсайд. Също така пишеше членовете да информират домакинята за каквито и да било хранителни ограничения във връзка с алергии, религия, диети или пък политически възгледи. (В коментарите отдолу имаше хора, които мрънкаха за гроздето на последната среща, което не било от „Обединени фермерски работници“). Блогът включваше и статии с най-важната информация от биографията на Лорънс, линкове към книги с критически анализи от Амазон, а също така и пидиеф файл с есе за „Лейди Чатърли“ на дъщерята на един „от членовете за курса й по „Пол и социален строй“ в колежа „Смит“. Анимиран пръст сочеше напомняне за всички членове: „Подкрепете вашата местна книжарница и купете изданието на книгата на „Пенгуин Класикс“ от книжарница „Аполо — книги и музика“ с намалението за клуба“.

— Понякога имам чувството, че хвърляме повече усилия в блога и храната, отколкото в четенето на книгите — каза Ави с британско произношение, което се усещаше в „р“-то, докато ни водеше с Дизи към всекидневната.

Първоначално реших, че Ави е около 45-годишна, но после забелязах отпуснатата кожа на врата й и подутите й очи и реших, че трябва да добавя още няколко години. Въпреки това, тя беше жена, която вкъщи бихме определили като „добре запазена“. Червената й лятна рокля отиваше на кожата й с цвят на карамелизирана захар. Черната й коса беше завързана с шалче с леопардова окраска, което щеше да стои като опаковка от шоколад на моята глава. Обзалагам се, че през целия си живот Ави никога не е заспивала със слюнка на уста на канапето си. Вероятно всяка сутрин се появяваше от океана в мидена черупка, докато няколко херувимчета украсяваха косата й с цветя. За разлика от мен, тя изглеждаше като излязла от някое предаване на Опра.

— Да, анимацията на сайта е много сполучлива — отвърнах аз, а Дизи ми хвърли поглед, който казваше, че ако се постарая, ще мога да изтърся нещо още по-тъпо като: „Тапетът на сайта е хубав“ или „Обичам сирене“.

— Вие двамата останете тук — каза Ави, — а аз ще ви донеса чай.

— Прочете книгата, нали? — попита ме Дизи, след като Ави се отдалечи. — Моля те, кажи ми, че не си спала цяла нощ и си си записала какви ли не брилянтни мисли, които ще вземат акъла на хората тук.

Истината беше, че успях да прочета само какво пише за книгата в „Спаркноутс“, преди да заспя в малките часове на нощта. Почти цяла нощ не спах, защото четох, но не самия роман.

Катрин,

Къде си? Цяла седмица вече не ми отговаряш. Често мисля за теб и ми се иска да ми пишеш. Но ще те разбера, ако не искаш да продължиш този разговор.

Хенри

А на обратната страница:

Катрин,

Още една седмица мина, а ти все не пишеш. Бих решил, че през цялото това време си била само плод на въображението ми, ако не бяха бележките ти в тази книга. Ще проверя отново след седмица. Ако не си писала дотогава, ще ти пожелая всичко най-хубаво, но ще ми липсваш.

Хенри

И после, най-накрая, на следващата страница, въздъхнах с облекчение, когато видях почерка на Катрин.

Хенри,

Отново съм тук. Съжалявам, че ме нямаше. Няма да се повтори.

Твоя,

Катрин

Благодарение на „Спаркноутс“ знаех горе-долу какво става с Кони Чатърли и Мелърс, но за истинската драма разчитах на Хенри и Катрин.

— Ще се оправя — отвърнах аз. — Ами ти? Изглеждаш добре отпочинал.

— О, не се притеснявай за мен. Помниш ли онзи заклет фен на „Властелинът на пръстените“, с когото излизах миналата година? Този пич беше направо обсебен от Шон Бийн, който също така играе в британския минисериал по „Любовникът на лейди Чатърли“. Гледал съм сериала около 18 милиона пъти.

Вътрешно се наругах, че снощи не се сетих да изтегля от Би Торент някоя филмирана версия.

— Време е да се смесим с тълпата — каза Дизи, като разтърси червената си грива. — Ти отиди наляво, а аз ще поема десния фланг.

Преди да го спра, той се присъедини към една група жени, които гледаха етикетите на бутилките вино на бара. Аз също направих опит да се присъединя към някого, но без успех. Всички жени се бяха събрали близо една до друга в кръгчета от по три-четири и си шушукаха нещо. Доближих се до един кръг, като очаквах да чуя за какво си говорят и да се включа, но не се получи. Всичко, което успявах да чуя, бяха откъслечни фрази за „намиране на повече време“, „частни уроци за прием в колеж“ и „ходене на спа в курорта „Миравал“. Имаше и жени, които стояха сами в ъглите и пишеха съобщения или говореха по телефона. Реших да приложа стратегията ми за оцеляване, когато бях дете — отидох в един ъгъл, като се надявах никой да не ме заговори.

— Запазих ти малко от „Сребърната игла“ — каза Ави и седна до мен. Чашата за чай, която ми подаде, беше толкова фина, колкото стъклената пантофка на Пепеляшка. — Дизи спомена, че обичаш бял чай.

Погледнах към бара и видях, че Дизи наля вино на жената до себе си, а после подуши една коктейлна хапка, преди да я пъхне в устата си. Обичала съм бял чай ли? Заедно с Хюго пиехме чай „Трейдър Джоус“ от огромни чаши за кафе. Какви ли други неща й беше наговорил Дизи за мен?

Отпих глътка от чая. „Сребърната игла“ имаше вкус на кора на дърво, а аз се изплаших, че завинаги съм загубила дар словото си.

— Събират този чай само веднъж в годината — каза тя. — През първите дни на пролетта. Смятам, че ароматът му е сладък и деликатен, а също така и много лек.

Може би на планетата, от която идваше Ави, кората на дърветата имаше сладък вкус, но тук, под нашето слънце, си беше чисто и просто горчилка от дървесна кора.

— Хубав чай — казах аз.

Ави се усмихна и ме погледна очаквателно. Познавах този поглед. Искаше да я зашеметя. Обаче в тази стая, пълна с работещи хора, аз не усещах нищо, освен че не се бях наспала както трябва след месеци, през които бях свикнала да се наспивам добре.

— Е — каза Ави с изкуствена учтивост, — извини ме. Трябва да обърна внимание и на другите като домакиня.

Каквато и сила да се опитвах да призова, за да си върна стария живот, беше на светлинни години от мен.

Погледнах към Дизи, който тъкмо хапваше шоколадов трюфел.

— Това са… не ми казвай… това са онези шоколадови трюфели, които продават във винарската изба „Кло Пегас“ в Калистога.

Жените до него закимаха, а Дизи се разсмя. Обичах смеха му. Ако имаше летящи патици над нас, скоро щяха да накацат в търсене на партньори. Може да си беше сложил коронки на зъбите и да ги беше избелил, може да се беше превърнал в нахакан всезнайко, който си носи собствено вино в ресторантите, но никога нямаше да успее да се отърве от този смях, който обожавах.

Напълни отново чашите на няколко жени около себе си, а после се насочи със залитане към стола до мен и се пльосна на него.

— Така, разбрах защо търсят нови членове — каза той. — Първо била Хариет. Официалната история е, че са преместили работното й място на Източното крайбрежие, но истината е, че е имала нервен срив, причинен от стрес. Отишла да покара колело по време на обедната почивка и два дни след това я открили да похапва пържено пиле и вафли. На спирка за камиони. Във Фресно.

— Пиле и вафли са единствените две неща, които могат да ме накарат да карам колело два дни — отвърнах аз.

— Да, мен също. Но нека това да си остане между нас. След това пък Джил, чийто стартъп потънал, се присъединила към международна общност за нудисти в Бони Дун.

— Леле. Това е… леле!

— Това вече го разбрахме, Магс — каза Дизи. — Така че ето ни нас тук. Ако летвата за нови членове беше още малко по-ниска, можехме да я преминем, влачейки се по корем.

Дизи ме плесна по коляното, после отново наперено се присъедини към групичката на бара, все едно живееше в такава къща, а не в апартамент под наем със съквартиранти, където най-забележителната мебел беше надуваемо кресло и хладилник за 340 винени бутилки. Той ме остави да размишлявам върху думите му за „новите членове“ и с опасението, че ще има още такива срещи.

Бръкнах в чантата си, за да извадя книгата, но не напипах острите ръбове на изданието на „Пенгуин Класикс“, което Дизи ми беше купил. Вместо това усетих само твърдата овехтяла корица на опърпаното издание на Хюго. Паникьосах се и зарових отново, като на практика заврях главата си в чантата, все едно беше фурната на Силвия Плат, но видях единствено вътрешността на чантата. Бях спала само два часа и имах не само кръгове под очите, достатъчно големи за цирков манеж, но също така се бях превърнала в абсолютен идиот. Бях донесла грешното издание. Огледах стаята и видях всички онези книги на „Пенгиун Класикс“, които членовете на клуба държаха в ръце или бяха оставили по столовете. Не само че не бях прочела книгата и никога не бях ходила на спа в „Миравал“, ами и бях донесла книга, която трябваше да държа с две ръце като претъпкан сандвич.

— Дами, моля, искате ли да започваме? — каза Ави и въведе ред в стаята, преди да се настани грациозно на стола до мен.

Дизи седна от другата ми страна и като видя книгата, която бях донесла, ми хвърли поглед, който казваше: „Може да отидеш да се криеш цял следобед в багажника на колата ми“.

— Мисля, че говоря от името на всички, като казвам, че Хариет ще ни липсва и й пожелавам всичко хубаво на новата й работа на Източния бряг. Същото пожелавам и на Джил, която реши да си вземе дълга отпуска и да търси нови възможности.

Погледнах Дизи, който прикри смеха си с кашляне.

— Някои от вас вече се запознаха с нашите гости и потенциални нови членове. Мисля, че всички сме много щастливи да посрещнем първия си гост от мъжки пол — Дизи Гордън. Дизи е главен инженер в „Аргонет“. Наскоро прекарах доста време в една конферентна зала с него и с останалите от изпълнителния състав, за да обсъждаме нови стратегии, и Дизи беше много по-забавен, отколкото можете да си представите. Нямам търпение да чуя какво ще каже за книгата.

Членовете изръкопляскаха, най-вече групичката на бара, но за Дизи това беше все едно са му станали на крака. Той се изправи и се поклони до земята.

— А това е Маги Дюпре — продължи Ави, като постави ръката си с изящен маникюр върху моята.

Свих пръстите си, за да скрия неподдържаните си нокти.

— Доскоро Маги е била директор на „Инфодизайн“ в „Аргонет“. Но това, което най-много ме впечатли в нея, е животът й, преди да дойде в Силициевата долина. Тя има магистърска степен по библиотечни науки, а бакалавърската й степен е по английска литература. Сигурна съм, че всички разбирате защо днес седи до мен. Имам нужда някой да ми помогне да разбера тази книга!

Всички се засмяха. Сигурна съм, че те бяха наясно, че за първи път някой се възхищава на дипломата ми по английска литература. Това беше трик, който бях забелязала, че ползват успешните хора. Пошегувай се със себе си и малките хора ще те харесват още повече.

— Понеже имаме двама нови гости, искам да отделя няколко минути да напомня как процедираме — продължи Ави. — Един след друг всеки в кръга споделя с останалите какво мисли за книгата. Помнете — един по един.

— Романът е парадоксален — започна една жена в розова блуза от другата страна на Ави. — Той е едновременно прогресивен и реакционен, модерен и викториански.

Всеки държеше книгата, а моята беше скрита в чантата ми далеч от хорските погледи, досущ като съпругата на Рочестър на тавана. Когато жената в розово преразказа анализа от сайта на „Спаркноутс“, който смятах да използвам аз, всяка стаена надежда, че ще успея да се измъкна от тази неприятна ситуация, без да се изложа, се изпари напълно.

Опитах се да си спомня нещо от обзорния курс по английска литература през първата година на следването ми, когато за първи път разглеждахме „Любовникът на лейди Чатърли“. Какво беше? Нещо за класовата система в английското общество?

— Става дума за класовото разделение — каза следващата жена. — Цялата афера на лейди Чатърли и пазача на дивеч е умалена версия на класовата система във Великобритания.

Втори удар. Опитах се да си спомня нещо друго, което ни беше казал професорът. Това не беше най-добрата книга на Лорънс. Беше проблематична. Беше скучен роман, с който авторът гледа отвисоко на обществото, а не дълбокомислена творба с някаква литературна стойност. Лорънс е прекрачил някакви граници, за да види докъде ще стигне, просто защото е можел да си го позволи.

— Мелърс я надвива в гората — каза следващата жена. — Той винаги е доминиращият партньор. Това ли е освобождението на жените?

— Няма герои, на които да симпатизираш — сподели друга жена от кръга. — Не харесах никого от тях.

— Псувните вече не са интересни.

Помня как Дизи шепнешком ми четеше откъси от книгата, докато седяхме в отдела по библиотечни науки, а аз се опитвах да не се смея на това колко абсурдно звучеше някакъв старомоден, брадясал старец да се опитва да шокира хората с ругатни, които днес ползваме всеки ден, за да изразим учудването си, че са ни откраднали колелото или пък радост, че има палачинки за закуска в общежитието. Да, романът беше невероятно остарял по нашите стандарти. Можех да кажа това.

— Романът е остарял. Какво общо има с живота ни в наши дни?

Не можех да си поема дъх.

— Клифърд е копеле. Не мога да я понасям за това, че се омъжи за него — каза следващата жена. — Тя е пълна идиотка.

Ави стоически слушаше, изражението й не издаваше нищо, докато кимаше на всеки коментар, преди спокойно да даде думата на следващия участник в дискусията.

Дори и Дизи се включи в общото недоволство, когато дойде неговият ред.

— Мините за въглища са отврат — каза той. — Напомниха ми за първата ми работа в Силициевата долина.

Когато стигнахме до него, никой не беше споделил и един положителен коментар за книгата. Само защото седях до нея, чух как Ави въздъхна. Това беше въздишка, изпълнена с раздразнение и тревога, почти като въздишката, която се изтръгваше от моите уста всеки ден, когато проверявах пощата си за покани за интервю за работа, но тя все беше празна. Погледнах лавиците с книги на стената зад Ави. Бяха инкрустирани дъбови лавици с дърворезба на лози и листа, виещи се по ръбовете. На тези лавици имаше дебели книги масово производство с меки корици с напукани гръбчета като лицето на старец, имаше и книги с твърди корици и захабени и избелели по ръбовете обложки. Виждала съм библиотеки на хора, които не обичат книги. Книгите на Ави обаче бяха почти разкъсани от любов. Ави беше луда на тема книги. Искаше всички да харесат „Любовникът на лейди Чатърли“. Чакаше да чуе как тази книга ги е разчувствала, как е влязла под кожата им. Обаче всички я мразеха, а Ави приемаше това лично. Тогава разбрах, че много харесвам Ави Нараян.

Докато Дизи не спираше да говори и да твърди, че мините са метафора за задушаващото отчаяние да имаш лош главен изпълнителен директор, аз бръкнах в чантата си и извадих книгата. В бележките имаше каква ли не информация за романа. Не съм сигурна, че ЧКАЖМСД щяха да харесат Хенри и Катрин, но пък бях абсолютно сигурна, че и Хенри и Катрин не биха одобрили ЧКАЖМСД. Те обичаха тази книга.

Знаеш ли, че първоначалното заглавие е било „Нежност“? Харесва ми колко е нежна любовта им. Особено писмото на Мелърс в края. „Ако можех да спя с ръце, обвити около теб, мастилото щеше да си остане в мастилницата. “

Хенри

Хенри, какъв непоправим романтик си. „Нежност“ въобще не отива на този роман. Това е книга за страстта. Тя сменя кожата си. Ражда се наново чрез желанието. Това е роман за страхотен секс и какво ти дава това изживяване.

Катрин

— И така, по-късно, когато…

— Дизи, извинявай, може ли да те прекъсна за момент?

Дизи рязко спря да говори и ме изгледа кръвнишки, а останалите от групата ме зяпнаха, все едно току-що ми беше израснала втора глава. Ави ме погледна любезно. Задържах погледа й за няколко секунди, намигнах й и й се усмихнах, когато видях изненадата й. Щях да спася това събиране за Ави Нараян.

— Мисля, че всичко, което казахте досега е много точно — започнах аз, — освен че не обсъждаме това, което би трябвало да обсъждаме. Никой не говори за секса. Добрият стар секс на открито и сред природата, сексът пред очите на Бог и всички хора.

Винените чаши замръзнаха във въздуха. Ави едва не се задави с чая си. Бях приковала вниманието им. Почувствах погледа на Дизи, който ме караше да млъкна. Не смеех да се обърна и да го погледна. Сърцето ми препускаше като хиперактивен третокласник, който не си е взел риталина.

— Седя тук и ви слушам — продължих аз. — Толкова съм впечатлена от всички интелигентни и смислени мнения. И не мога да не се съглася, с която и да е забележка за обществото и социалния ред и мястото на книгата в литературната история. Но не вярвам, че някой чете този роман заради това, не мислите ли? А заради секса. Не мисля, че хората са били много обезпокоени за социалния ред, когато са я забранили. Забранили са я заради секса.

Погледнах отново бележката на Катрин. Сложих ръка върху нея, все едно да я предпазя от плагиатството, което щях да извърша.

— Става дума за това как човек сменя кожата си и се ражда наново чрез желанието. Не знам какво мислите вие, но аз смятам, че това означава много. А вие?

Стаята беше притихнала. Никой обаче не гледаше към мен. Гледаха към Ави, за да им даде знак.

— Това е прекрасно и проницателно наблюдение, Маги — каза Ави. — Благодаря ти. Това беше перфектното въведение към въпросите, които бих искала да задам на групата.

Обърнах се да погледна Дизи, който едва се удържаше да не се разсмее с глас. Кракът му подскачаше като пневматичен чук от усилието, а усмивката на лицето му заплашваше всеки момент да се превърне в луд кикот.

Точно както преди да започне обсъждането, и сега Ави се протегна и постави ръка върху моята. И се усмихваше. Почувствах се като миропомазана. Индийската богиня на ЧКАЖМСД ме благослови и прие дара ми. Щях да водя просветен живот, изпълнен с добро, и да продължа с четенето на класики.

Ави зададе въпроси на групата, а отговорите бяха по-положителни този път. Едно нещо трябва да им се признае на ЧКАЖМСД. Променяха добре траекторията си според условията на пазара.

След срещата Ави ме поведе из стаята, като ме представяше на членовете, които вече нямаха нищо против да говорят с мен. Всяка моя дума предизвикваше изблици смях и аз отново се носех по течението на безметежния живот. Беше минало много време от последното ми подобно преживяване и имах чувството, че отново е Коледа. А най-хубавото беше, че бях успяла да забравя някъде чашата си с чай от кора на дърво.

Когато се отвори възможност, Дизи ме сръчка и ме поведе към бара.

— Леле, триста дяволи и прасе! — възкликна той. — Нямам представа какво е имало в този чай, но, леле, боже! Тя те обича. Всички те обичат.

После спря и се наведе към мен.

— Знаеш ли на какво ми напомня това? Помниш ли онази среща с „Майкрософт“, когато започнаха да задават всички онези въпроси за изследвания на потребителите, а аз си нямах представа какво имат предвид? После ти започна да им обясняваш за това и онова изследване. Те благоговееха пред теб. После, когато влязохме в асансьора, ти се обърна към мен и каза: „Сега ще трябва да отида и да намеря някакви изследвания, които подкрепят всичките неща, които току-що си измислих“.

Ударих го в стомаха, за да млъкне.

— Това е най-якият ден — възкликна Дизи и изпи на един дъх виното си.

Имах усещането, че ще ми се наложи аз да карам колата на връщане.

Сръчках го да отиде при приятелките си от бара, защото Ави се беше насочила към нас.

— Маги, защо си тук? — попита Ави и ми наля чаша каберне.

— За да ти се подмажа и да си върна работата.

Ави се разсмя. Право в целта.

— Защо искаш да се върнеш на старата си работа? — попита тя. — Защо не продължиш напред? Това правят хората в долината.

Все още си мислех за онзи епизод с „Майкрософт“. Помнех какво беше усещането: гладът за големи сделки и вярата, че можеш да постигнеш всичко.

— Аз създадох компанията — аз, Дизи и няколко спонсори ангели. Познавам софтуера по-добре от всеки друг, дори по-добре от хората, които го написаха. Те знаят как работят отделните части, но не знаят как действа и мисли целият звяр. Попитай който и да е програмист. Такива всемогъщи потребители като мен са безценни. А и клиентите ме харесват. Това, което направих току-що в дневната ти? Мога да правя същото всеки ден от седмицата, в която и да е конферентна зала.

Ави си наля вино и отпи.

— Дизи не спря да говори за теб, докато най-накрая не успя да те вкара в клуба. Сега виждам защо. Кажи ми, с какво се занимаваш след промените в „Аргонет“?

Промените. Колко любезен начин да се опише разрушеният ми живот. Оставих настрана обаче раздразнението си и бързо се опитах да измисля отговор.

— Консултирам безплатно една книжарничка за стари книги на моя съсед.

(Пилея си времето във „Водното конче“ и се уча как да описвам интимните части на мъжа по хиляди нови начини.)

— Продажбите не са много добри напоследък заради спадовете в местната икономика.

(Никой не се интересува от „Водното конче“ заради „Аполо“ срещу него.)

— Работя с него, за да подобрим продажбите.

(Седя си в прашасалото кресло зад витрината и чета долнопробни романчета.)

— Колко интересно. Какви са идеите ти?

Идеи? Не смятах, че местенето на кутиите, които Джейсън оставя из книжарницата, все едно са провизии, пуснати от самолет, минава за идея. Отново се замислих за Хенри и Катрин.

— Не е просто книжарница, а цяла мистерия — казах аз.

Устните ми се движеха по собствена воля без много мисъл.

Но бележките на Хенри и Катрин бяха като мелодия, която не можех да избия от ума си.

— Никога не знаеш какво ще откриеш. „Аполо“ е предвидим, като подредено подразделение. „Водното конче“ обаче е като да си в средновековен град без карта. Зад всеки ъгъл се крие нещо неочаквано.

Тя се усмихна, бръкна в джоба на роклята си и извади визитна картичка.

— Бих искала да чуя повече за работата ти в тази твоя книжарничка — каза тя, докато пишеше някакъв телефонен номер на гърба на визитката. — И очаквам да те видя заедно с Дизи на следващата ни среща. Харесвам куража ти. Много е жалко, че „Аргонет“ те е изгубил. Но ще бъда много впечатлена, ако успееш да превърнеш книжарница за стари книги в доходоносен бизнес при тази икономика. Обичам да помагам на хора, които ме впечатляват.

Подаде ми визитката си и ми каза да й се обаждам вкъщи, когато реша. После ме остави сама с чашата вино в ръка и със сърцето ми, което щеше да изскочи от гърдите. Направих го. Да вървят по дяволите мотивационните писма и кратките резюмета. В ръката си държах златен билет. Скоро щях да си върна суперменското наметало.

Краката ми се бяха схванали, когато оставих лаптопа си до мен на леглото и се опитах да стана. Чувствах се страхотно след срещата на ЧКАЖМСД. Двете нощи подред без сън вече ми се отразяваха и най-накрая се предадох на зазоряване в неделя. Останах под завивките през целия ден и изпаднах в дълбок сън, какъвто идва само през деня, когато не го искаш. Сега тъкмо минаваше полунощ. Мислех, че ще се чувствам по-добре след толкова много почивка. Но все още усещах странен прилив на адреналин, който се надигаше в мрака.

Отворих си една бира „Ролинг Рок“ и седнах на кухненския плот. Не ми се спеше достатъчно, че да си легна отново, но бях твърде изморена да правя каквото и да било друго. Имаше нещо в приглушените звуци на нощта, което ме накара да стоя неподвижно известно време. Бръмченето от вентилатора на тавана, потракването на хладилника, Колтрейн звучеше по Кей Си Ес Си от радиото на Хюго — всички тези звуци, които можеш да чуеш само след като хората се приберат в домовете си. Дори когато извадих „Любовникът на лейди Чатърли“ от чантата си, звукът беше по-силен от обикновено.

Разлистих книгата, като гледах как почерците на Хенри и Катрин се редуват в бележките по полетата, докато не се съживиха като фигурите в книжка с движещи се картинки. Към края на книгата Хенри беше написал:

В меката нощ си мисля за теб. Какъв цвят са чиниите, от които ядеш? Какви картини има по стените на дома ти? Какви книги имаш по лавиците? Всички тези неща, които те определят. Но най-вече искам да се уверя, че си от същия свят, от който съм и аз, че не си просто въплъщение на моите надежди върху страниците.

Опитах се да си спомня чиниите в дома на Брайън, но не успях. Дали не бяха бели? Или пък сини. Помня, че нямаше картини по стените. Той харесваше минималистичния стил. И нямаше книги. Нито една. Всички тези неща, които те определят. Брайън не беше оставил нищо в моя апартамент. Вечерта, след като ми каза сбогом, изпълних ритуала по търсенето на неговите вещи. Обаче нямаше нито една. Нямаше снимки, дрехи, нищо. Нищо, за което да твърдя, че съм открила, когато си го поиска по-късно.

Помислих си за Катрин — как седи в кухнята си в нощ като тази след години, а думите на Хенри все още звучат в ума й. Опитах се да си я представя, мислех си, че сигурно изглежда като почерка си — тънка и грациозна. Как ли я караха да се чувства думите на Хенри? Дали се усмихваше по-често? Дали хората се чудеха какво я е променило? Катрин от моето въображение пазеше ревниво тайната си. Не й харесваше как я гледат хората, както когато си влюбен и другите си мислят, че те познават и се подсмихват снизходително на радостта ти. Тя знаеше, че любовта кара хората да те забелязват.

Погледнах написаното от Хенри и се зачудих какво толкова имаше в думите му, че Катрин му се беше доверила с цялото си сърце. Исках да разнищя тайната, която се криеше в бележките на Хенри, и да видя как работят, да се опитам да разбера тази смесица от страст и привличане, която караше Катрин да му пише. Двамата имаха само тези крехки знаци по страниците, даващи форма на думите, които ги бяха довели дотук. Думите, които Хенри и Катрин си разменяха, бяха думи, които бях чела хиляди пъти в книгите, но не подозирах, че хората наистина си казват такива неща. Или поне аз никога не ги бях произнасяла.

Къде бяха живели, когато са започнали да си пишат? „Водното конче“ нямаше да е от голяма помощ. Хюго не следеше откъде идват книгите. Въпреки че с Джейсън записваха продажбите в голям кожен тефтер на касата, ако клиентите поискаха бележка, Хюго им даваше химикалка и лист хартия, за да си я напишат. Това влудяваше счетоводителя му Робърт, което пък мисля, че беше основната идея на Хюго, а и се радваше, че това го прави лош капиталист.

Хюго притежаваше „Водното конче“ от осемдесетте години, но то е било книжарница за стари книги много преди това. Загледах се в датата в началото на страницата — април, 1961, като се опитвах да отгатна кой от двамата — Хенри или Катрин, я беше написал, но нямах голям успех. Първите бележки на Хенри ме караха да смятам, че книгата беше негова, така че сигурно той беше написал датата. Но тогава защо Катрин би започнала да пише в нечия чужда книга? Не, би трябвало да е била на място, където и двамата да имат достъп до нея — библиотека или книжарница, но нямаше никакви следи по книгата, които да сочат, че е била в библиотека. Може да е пристигнала във „Водното конче“ вече с бележките или пък всичко може да се е случило тук.

Може да се е случило във „Водното конче“. „Всичко започна във „Водното конче“. Звучеше като надпис в магазин, рекламна фраза в уебсайт. Вече си представях как хората минават по улицата, поглеждат надписа и влизат вътре като питат: „Какво? Какво се е случило тук?“. И се изгубват из неясната история на Хенри и Катрин, търсят книги из книжарницата. Купуват си книги. Сетих се за разговора с Ави онзи следобед. Може би наистина имах проект, с който да се занимавам. Трябваше да поговоря с Хюго.

Облякох анцуг и тениска, обух се и излязох навън с книгата. Както винаги Хюго беше в задния двор, седеше под големия чадър с кръстосани крака, вдигнати на масата, пушеше ръчно свита пура и издухваше сребристи облаци дим. Беше се надвесил над кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ и си светеше с лампичка, завързана на челото му, все едно по-късно през нощта щеше да ходи в някоя мина за руда. Компания му правеше някакъв мъж, когото бях виждала да купува наръчници за стари велосипеди в книжарницата. Той също беше вдигнал крака на масата и държеше в едната си ръка пура.

Когато се приближих, Хюго вдигна очи от кръстословицата и ме заслепи с челника[17].

— Моята прасковка от Джорджия.

— От Южна Каролина съм, нали знаеш?

— Каква е разликата? Добре де. Шест букви. Мечката от Алабама.

— Бриант, дивако.

— Алабама има мечка, която се казва Бриант? За какво ми е?

— Бил е треньор по ръгби — каза приятелят на Хюго. — През шейсетте. Наричали са го Мечката.

— Наистина? — попита Хюго. — Никога не съм чувал за него.

Приятелят на Хюго се ухили, като стисна със зъби пурата.

Въпреки че седеше, предположих, че е малко по-висок от мен. Кожата му беше с цвят на индийско орехче, а тъмната му коса падаше на малки къдрици до раменете му. Беше облечен в ленена риза с цвят на шафран, която беше излиняла и омекнала от годините носене. Беше с протъркани дънки и зелени джапанки и забелязах малки туфички черни косми по краката му и на палците. Усмивката му ме накара да се почувствам неловко, защото не бях със сутиен.

— Как е възможно — попита той — индиецът и мацката да знаят за ръгбито повече от теб?

— Имате невероятен късмет, предполагам — Хюго се обърна към мен. — Нали познаваш Раджит?

— Мери, нали така? — попита Раджит.

— Маги — отвърнах аз и седнах на стола до Хюго.

— Искаш ли?

Раджит се протегна през масата и ми предложи кожена кутийка, в която имаше три пури. Взех една и я доближих до носа си — тютюнът миришеше сладко. Последния път пуших пура вечерта, когато получихме първото финансиране от „Уондър Фиш“ и Дизи заведе цялата фирма в „Ла Бодегита дел Медио“ в Пало Алто. Изпих прекалено много мохито и завърших вечерта върху един системен програмист от PayPal на кожено канапе в хумидорната стая[18] в задната част на заведението, като си подавахме пурата напред-назад и Дизи не спираше да говори как животът ни ще се промени от този ден нататък. Говореше за ценностна позиция, възвръщаемост на инвестициите и нови парадигми. Не ме интересуваше. Пиехме малцово уиски, топло и греховно, все едно го бяхме откраднали от шкафа с алкохол на баща ми, а аз отпивах и потъвах в топлата завивка на сигурното бъдеще, което обрисуваше Дизи.

Раджит ми подаде нож за пури. Отрязах края и се надвесих над масата, докато той ми подаваше огънче. Поставих ръка върху неговата, за да не мърда, и завъртях пурата, за да се запали равномерно. Погледнах го, а той вместо да гледа запалката, гледаше мен.

— Харесва ли ти? — попита той.

Кимнах, облегнах се назад, като издишах, и усетих как димът с вкус на пръст погъделичка гърлото ми. Притиснах до гърдите си „Лейди Чатърли“ и тайните любовници.

— Хюго, имам идея — казах аз.

— Решила си да станеш морски тюлен — отвърна той, като пишеше по кръстословицата. — Не, не, сетих се. Ще заминеш за Непал и ще гледаш стадо якове.

— Почти. Мисля да се опитам да превърна „Водното конче“ в доходоносен бизнес. Безплатно, разбира се.

Хюго вдигна поглед от кръстословицата и изключи челника си. С периферното си зрение забелязах, че Раджит едва се удържа да не се разсмее.

— Ами, значи няма да опитам масло от як. Защо искаш да съсипеш прекрасния ми недоходоносен бизнес?

Разказах му за Ави и събирането на читателския клуб. Той слушаше, кимаше и изглеждаше толкова сериозен, колкото когато проверяваше дали е свеж джинджифила на китайския пазар по-надолу по улицата. Надявах се Хюго да разбере чудатия ми план. Той никога не беше вършил нещо по общоприетия начин. На деветнайсет беше напуснал семейната ферма в Айдахо с копие на „По пътя“ под мишница, все едно романът беше туристически гид на контракултурата, и така стигнал до Сан Франциско на стоп. Скоро обаче напуснал евтиния хотел на улица „Хейт“, където бил отседнал. „Сексът и дрогата бяха точно както ги рекламираха, сподели ми веднъж той, но личната хигиена не съществуваше.“ Така че се навъртал из доковете в града във военноморско яке, разтоварвал кораби и четял Джек Лондон, докато не последвал някаква блондинка през моста на Залива до Бъркли. Там пък последвал някаква бивша гимназиална кралица на бала от Тексас на студентските скамейки по физика, а след това активистка от азиатски произход в курса по политически науки. След години на ходене след жени из двора на университета, той имал няколко дипломи, включително магистърска степен по математика и по сравнителни религиозни науки. Имал няколко патента и участвал в програми на Le Cordon Bleu в три държави. И сега беше собственик на книжарница за стари книги.

— Значи тази твоя идея да направиш книжарницата доходоносна, е само временна? — попита той.

— След като отново ме наемат на работа, можеш спокойно да се върнеш към губенето на пари.

— Имам по-добра идея — каза Хюго и отново си дръпна от пурата.

— Включва ли кристали и жертвоприношение на малко животно? — попита Раджит.

— Малко животно? Какво говориш? Аз съм будист.

— Ти си будист, който увива аспержи в прошуто — отвърнах аз.

— Защо не зарежеш света на стартъпите и не започнеш работа при мен в книжарницата? Тогава няма да ти се налага да се притесняваш за доходи и тем подобни. Просто ще си прекарваш времето, както досега. Изглеждаш щастлива, когато си в книжарницата.

През съзнателния си живот осъзнавах способността си да разочаровам хората. Вместо да кажа на майка ми, че не искам да стана член на нейното сестринско общество в университета, аз й казах преди партито, че съм се уплашила. По същия начин не знаех как да кажа на Хюго, че предпочитам компанията на клиентите на „Аргонет“, облечени в дрехи на „Джей Крю“, които искаха да мислят извън рамките, след като направеха GAP анализ, за да установят най-успешните практики за най-добри резултати, даващи преимущество на ресурсите им за по-задоволително и стратегически приемливо изпълнение. Не знаех как да му кажа, че за мен щеше да е провал, ако започна работа във „Водното конче“ и трябва да се занимавам с хора, които се ядосваха, ако в книжарницата нямаше копие на „Наръчникът на Лари за по-добри възли“. А също така имаше и някои много странни същества. Онзи ден един малък човек с вид на стара спаружена стафида, облечена в камуфлажни дрехи, ми каза, че по съвет на местния магьосник от улица „Вила“ бил инвестирал във фирма за импланти за пениси. Продал всичките си акции и инвестирал всичко в компанията.

— Забрави за високите технологии и недвижимите имоти — каза ми той. — Винаги инвестирай в технологии за по-добро сексуално представяне. Тези акции никога не се сриват.

Не исках да прекарвам дните си така.

— Хюго, аз…

Той ме хвана за ръката и я целуна бързо и жизнерадостно, като ме спаси от неудобството да му отговоря. Беше единственият ми познат човек, който можеше да се измъкне с такъв евтин номер. Също така единствено него, изглежда, не можех да разочаровам и заради това най-много ме притесняваше да не го разочаровам.

— Може да промениш решението си — каза Хюго. — Междувременно, имаш разрешението ми да правиш каквото поискаш във „Водното конче“.

Изправи се и протегна ръце над главата си.

— Но започни от утре. Ела по-късно през деня.

Докато се качваше по стълбите към дома си, аз си помислих, че Раджит също ще си тръгне. Но той се настани по-удобно в стола си и ми се усмихна все едно знаеше нещо, което аз не знаех.

— Винаги съм харесвал този роман — каза той и кимна към книгата, която все още притисках към гърдите си. — Знаеше ли, че първоначалното заглавие на Лорънс е било „Нежност“?

Не успях да се въздържа и се засмях, като се сетих за предния ден и изпълнението ми в читателския клуб. Засмях се, защото той сигурно помнеше тази подробност от някой курс по литература през първата си година в университета и го беше запомнил сред другите такива любопитни факти, за да впечатлява жените, които среща в малките часове на нощта. Засмях се, защото беше приятно да пофлиртуваш от време на време. А отдавна не го бях правила.

— Обаче никак не отива на книгата, нали? — казах аз, като се опитвах да си спомня думите на Катрин.

Исках да видя дали ще имат същия ефект върху Раджит, какъвто имаха върху Хенри.

— Това е книга за страстта. Лейди Чатърли сменя кожата си. Тя се преражда чрез желанието.

Той пое дълбоко въздух, докато се усмихваше широко, и аз разбрах, че в тези бележки има магия.

Запалихме по още една пура, взех няколко бири от къщи и двамата пихме и си говорихме глупости, които заместваха философските размисли в малките часове на нощта. Когато бирата свърши, усетих онова желание да го поканя вкъщи, за да пийнем каквото имаше в шкафа с алкохол. За първи път от дълго време се чувствах млада и вечна.

Обаче после си спомних купчината съдове в мивката, мръсната вана и копията на си вито ми, разпилени по пода на дневната. Освен това обаче можех да усетя и болката от разбитото си сърце, която щеше да последва след няколко месеца. Раджит носеше неприятности. Вероятно от най-хубавите. Не, беше станало време да се прибирам.

Протегнах ръка за довиждане и стомахът ми се преобърна, когато той я задържа малко повече от необходимото.

— Радвам се, че те срещнах, Маги — каза той.

После изчезна в нощта, а аз все още усещах допира на пръстите му върху ръката си.