Всичко започна в книжарничката на Хюго

1

Любовта намира за нас това,

което не знаем, че търсим.

Хенри

Книгите не променят живота на хората, поне не както всички си мислят. Да четеш „Острието на бръснача“[2], докато пътуваш в първа класа към някой курорт за медитация, или пък „Чай в пустинята“[3] по време на поход след развода ти, за да видиш какво е останало от снеговете на Килиманджаро, няма да те направи по-просветен отколкото въртенето в огромните чаши в Дисниленд. Съжалявам, но това е истината. И старите книги тук във „Водното конче“ не са по-просмукани с мъдрост, отколкото неотваряните нови книги в „Аполо — книги и музика“. Нашите книги са просто по-евтини и по-оръфани. Но хората продължават да идват тук. Продължават да ме питат за еликсирите с подвързия и думи, които да облекчат разочарованията им и да възпламенят угасналите им страсти. Идват, защото вярват, че една книга е променила живота ми. Нито един от тях не разбира. Не книгата промени живота ми.

Връщайки се назад, ми е трудно да посоча точния момент, когато започна всичко. Може би е денят, в който ме уволниха от „Аргонет“, или пък от запознанството ми с Хюго, или може би още по-рано, когато напуснах Южна Каролина и се преместих в Силициевата долина. Предполагам обаче, че истината е, че всичко започна онзи петък следобед, когато с Хюго седяхме на двете кресла без пружини, разположени на скърцащата дървена платформа до витрината на „Водното конче — книжарница за стари книги“. Книжарницата беше на улица „Кастро“ в Маунтин Вю в сърцето на Силициевата долина. Минувачите, облечени в тениски с баджове на Google, Yahoo и Intuit, виждаха един оплешивяващ мъж, с коса, вързана на опашка, да чете оръфано издание на първия роман от поредицата „Уейвърли[4]. Това беше Хюго, който седеше до мен — 34-годишна жена. Косата ми имаше крещяща нужда от боядисване, бях облечена в тениска с дупки на рок бандата Rush и дънки, които ми бяха отеснели, защото бях напълняла, след като ме уволниха. Беше странно място за седене — на показ пред Бог и всички хора. Но също така беше и единственото място във „Водното конче“, където можеха да се поберат две кресла. Кълна се, че навсякъде другаде имаше място само за книги.

Лятото на 2009 г. беше различно от лятото на 2001 г. в Силициевата долина, когато вайкащи се зомбита от умрели дотком компании кръстосваха района. Този път не фалираха фирми. Те просто уволниха половината си служители, като им предложиха „принудително напускане на работното място“, за да могат да „преследват нови възможности“. Аз пък се криех във „Водното конче — книжарница за стари книги“, четях исторически любовни романи и чаках следващата голяма възможност. Не ми беше за първи път.

Бяха минали шест месеца, откакто „Аргонет“ премести бизнеса си и работното ми място в Индия. Отказах се да ходя на педикюр, да ям навън, а най-накрая трябваше да се откажа и от кабелната телевизия. Хюго ми каза, че просто изчаквам Вселената да ми изпрати нови приключения, каквито не можех да си представя дори. Майка ми ми казваше, че се мотая безцелно.

Четях „Непокорната“ — един от многото любовни романи, които бях намерила из рафтовете на „Водното конче“ тази седмица. Другите бяха: „Изкуплението“, „Разбойникът“ и „Измамата на кралицата на пиратите“. Чиклит романите с коктейли и високи токчета на кориците не бяха за мен. Аз исках да чета за дръзки авантюристи — мъже с широки рамене и мускулести тела и жени с разголени деколтета и корсажи. Предполагам, че в този смисъл бях старомодна.

Когато пристигнах онази сутрин, взех „Непокорната“ от един пълен с книги кашон близо до тезгяха. Надписът гласеше:,Любовни романи, 2 долара комплекта“. На корицата на книгата имаше поразително красива червенокоса жена с гърди, преливащи от деколтето на рокля от епохата на кралица Елизабет. На заден план се виждаше мъж, гол до кръста, с прическа тип „Бон Джоуви от 1986 г.“, който я гледаше заплашително. Или пък страстно? Кълна се — понякога не можех да разбера кое от двете.

Разбира се, четях и други книги. Четях много книги от почти всеки жанр, който можете да си представите. Но най-много обичах любовните романи. Има нещо толкова успокоително в това да разбереш цялата история само като погледнеш корицата. Първо, има политическа интрига, която да държи героя и героинята разделени. После, конфликт на лоялност, закоравели сърца, а може да има и принудителен, но икономически изгоден годеж с физически и морално отблъскващ ухажор. Следват няколко срещи, препятствия, докато най-накрая се намерят в капана на пещера, плевня или в колибата на някой овчар по време на силна буря и разбира се — издути панталони, розови зърна и прастария ритъм, стар колкото любовта. Не е Шекспир, но със сигурност е по-добро занимание през следобедните часове от ровене из Linkedln.

Бях стигнала до решаващ дуел, когато видях собственичката на магазинчето за картички на една пряка от книжарницата да спира пред витрината. Усмихна се на Хюго и почука на стъклото, но той не помръдна. Сръчках го. Той забеляза жената, усмихна се и й изпрати въздушна целувка.

— Тя знае ли, че ще готвиш сепия а ла Хюго тази вечер за агентката по недвижими имоти, която беше тук преди малко? — попитах го аз.

— Маги, когато станеш на моите години, ще разбереш, че незнанието често действа освобождаващо — отвърна той и продължи да чете книгата на сър Уолтър Скот, която подпираше на издутия си корем над колана, разхлабен, след като яде китайско за обяд.

Винаги ходеше облечен с дънки и износени памучни блузи с навити ръкави. Наближаваше шейсетте, четеше с очила с черни рамки, които го правеха да изглежда като директор на някое затънтено училище пансион, където пращат децата от английските романи. Господин Чипс в Биркенстокс.

Продължих да чета „Непокорната“. „Водното конче“ ми предоставяше постоянен запас от любовни романи. Намирах ги навсякъде: пъхнати между ръководство за собствениците на „Плимут Валиант“ от 1961 г. и книга за тантричен секс. Или пък под тезгяха в предната част на книжарницата до дървената кутия за рецепти, където Хюго държеше картотеката, за да следи кои книги са заменили неговите клиенти. Или в лавината от книги, предизвикана от Грендел, котката във „Водното конче“, която вече не маневрираше между рафтовете толкова успешно, колкото преди. Рафтовете в книжарницата образуваха лабиринт от няколко коридора под формата на буквата L, виещи се като раковините, които събирах по плажовете на Каролина като дете. Човек можеше с часове, дори с дни, да търси из лавиците някоя определена книга. Обикновено беше много по-лесно да вземеш, каквото намериш, вместо да се опитваш да откриеш това, което търсиш.

Поглъщах без проблем по два-три любовни романа на ден. Когато стигнех до последната страница на някоя книга, усещах наркоманската възбуда — Светият Граал, който всеки програмист иска геймърите да достигнат, както когато изпълниш без грешка Sudden Death, докато играеш Guitar Неro или пък получиш ягодовата крава във FarmVille. „Най-накрая, казва си наркоманът във вас. Най-накрая го направих. Сега мога да спра и да отделя няколко часа за разрешаването на световните проблеми.“ Обаче не го правите. Има още симулации на китари, на които да свирите, или пък неонов кокошарник, който да купите, или, в моя случай, още един пират, когото да съблазня, а какво в реалния живот може да се сравни с това?

Тази ми пристрастеност подлудяваше последния ми приятел. За Брайън, iOS програмист и създател на програма за обработване на изображения на баркодове, която ъплоудваше информацията за хранителните качества на пакетираната храна и която беше продал за купища пари на няколко различни приложения за диети, любовните романи имаха толкова смисъл, колкото плейстейшън за едно колибри.

— Трябва да ти стане навик всеки ден да се стремиш към успех — казваше ми той. — Да си намериш работа, е твоето ново занимание.

Заради това ми беше трудно да му кажа, че търся спасение от „новото си занимание“ във „Водното конче“. Така че не му казвах. След това правехме секс. Почти невъзможно е за един мъж да се съсредоточи достатъчно, за да изтъкне грешките ти по отношение на организационните ти способности, когато сте в хоризонтално положение. Бяхме от две години заедно, когато той се премести в Остин преди няколко месеца и дори не предложи да отида с него. Беше приятен мъж. Винаги се намират приятни мъже. Но никой не идва в Силициевата долина, за да търси любовта.

Бях стигнала до дуела в книгата, когато някой ритна облегалката на креслото ми. Обърнах се и изгледах кръвнишки Джейсън. Беше облечен в черна тениска с надпис Babylon 5, от която стърчаха тънките му като клечки за зъби ръце. Единият му пръст беше между страниците на дебела като тухла книга с меки корици, с нарисувани рицари във футуристично облекло. Джейсън ми изглеждаше безцветен — тъмна остра коса, бяла кожа като корема на морска котка, а пък главата му все едно беше сплескана в менгеме. Беше висок едва метър и петдесет и леко накуцваше, крайниците му стърчаха странно — имаше вид на прегазен от подивял кон с каруца.

— Свърши ли вече? — попита Джейсън.

— Какво?

— Креслото. Ще ставаш ли от него? — нарочно произнасяше думите прекалено отчетливо и с това ми показваше за каква глупачка ме мисли.

Имаше само две кресла във „Водното конче“: реликвата в граховозелен цвят с тапицерия на дупки по облегалките за ръцете, на която седях аз, и синьото кресло на Хюго — част от пълнежа му беше паднала и вече се беше слял с килима.

— Остават ми три страници до края на главата — отговорих аз и се върнах отново към дуела.

Джейсън заобиколи креслото и се надвеси над мен като гаргойл.

— Седиш тук цял ден.

Погледнах покрай него към Хюго, който се беше съсредоточил в книгата си и се правеше, че не ни забелязва.

— Аз съм клиент — казах на Джейсън.

— Глупости. Трябва да купиш нещо, че да си клиент.

Хвана ме. Хюго ме оставяше да си седя във „Водното конче“ по цял ден, без да очаква да купя нещо. Като мой хазяин в малкия дуплекс на няколко пресечки от „Водното конче“, където живеехме и двамата, той имаше пълното право да се притеснява, че съм заменила търсенето на работа с четене на любовни романи. Наемът нямаше да изскочи от тесните панталони на главния герой. Но Хюго никога не повдигаше темата. Това обаче можеше да се промени, ако на първи този месец не успеех да се справя с малкото останали пари от спестяванията ми и ако чекът за безработни от банкрутиралия щат Калифорния закъснее отново тази седмица.

— Ще свърша след минута — казах на Джейсън и се върнах към дуела, на който се наслаждавах безплатно.

Джейсън издърпа „Непокорната“ от ръцете ми, закрачи към касата и подаде книгата на една жена, която ровеше из кашона с любовни романи за по 2 долара комплекта.

— Искаш ли този, Глория? — попита я той.

Глория притисна наръча си с книги, към апликацията с котка на пуловера си, докато четеше задната корица на романа ми.

Скочих от креслото и се завъртях на перилата като капитан Блъд на мачтата.

— Няма смисъл да я четеш — казах аз и застанах пред Глория. — Сериозно, главната героиня има пъпки, а пък главният герой е нисък. Злодеят е само мъничко неприятен. Бих казала, че е просто леко нацупен. Не е добра книга. Нека ти намеря някой роман с навъсен ирландски бунтовник, който иска да си отмъсти за убийството на баща си, докато се опитва да устои на съблазнително красивата дъщеря на най-върлия си враг.

Тя примига, а Джейсън се втурна покрай мен и се пльосна на креслото ми. Обърнах се към Глория тъкмо когато напъхваше „Непокорната“ в една голяма платнена пазарска чанта, която вече преливаше от книги. Шумно остави два долара на монети на касата и излезе навън.

Хюго стана от креслото си и ме потупа по рамото с онзи поглед, който казваше, че ако съм търпелива, Вселената ще ме възнагради, а след това се отправи към касата, за да прибере парите на Глория. Взех „Сърце на дявол“ от кутията с любовни романи и бързо се отправих към празното кресло.

Бях прочела около 50 страници от „Сърце на дявол“, когато айфонът ми започна да крещи: “Денят на страшния съд дойде! Грешници, покайте се!“. Извадих телефона от джоба си и видях снимката на Дизи на дисплея. Името върху снимката гласеше: „Господ“. Все забравях да слагам парола на телефона си, когато Дизи е наоколо, за да не може да бърника в него.

— Нищо не казвам — отвърна Хюго.

След като загуби креслото си, сега преглеждаше кашон с трилъри, който един клиент беше донесъл тази сутрин за размяна.

— Дори да не казваш, че правителството подслушва телефоните ни, все едно, че си ми го казал.

Натиснах бутон върху телефона и прехвърлих Дизи на гласовата поща.

— Всъщност — продължи Хюго — щях да спомена рака на мозъка.

„Денят на страшния съд дойде! Грешници, покайте се!“ — отново се разнесоха крясъци от телефона ми. Дизи нямаше да ме остави да го пренебрегна. Джейсън посочи с пръст към текста, който беше написал собственоръчно и окачил над касата:

ТЕЛЕФОНИТЕ ВИ СА ЗЛО И ПРОЯЖДАТ

МОЗЪЦИТЕ ВИ!

ИЗКЛЮЧЕТЕ ГИ И ЧЕТЕТЕ КНИГИ!

Под това предупреждение Хюго беше добавил с удебелени букви:

НАМАСТЕ — С ПОЖЕЛАНИЯ ЗА ЛЮБОВ

И МИР ОТ

ВАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ ВЪВ „ВОДНОТО КОНЧЕ“

Излязох навън и изръмжах тихо, преди да отговоря на обаждането.

— Вкъщи си, нали? Търсиш си работа, нали? — попита Дизи.

Дръпнах се бързо от пътя на някакъв скейтбордист, който се беше насочил към „Къпа Джо“. Той взе в ръка скейтборда си и се присъедини към групата хора с прекалено много татуировки и пиърсинг на масите на тротоара.

— Точно — отвърнах аз. — Търся упорито.

— Сополива пикла.

— Миризливец.

Дизи беше най-добрият ми приятел. Бяхме отраснали заедно в Южна Калифорния. Той беше най-малкият от петима братя — гей и математически гений, син на фермер, който отглеждаше прасета. Аз пък бях единствено дете, пухкавата и луничава дъщеря на кралица на красотата. Нямахме друг избор, освен да станем приятели.

— Според Foursquare[5] си се отбелязала във „Водното конче — книжарница за стари книги“ преди два часа. Да не се изживяваш като собственик на книжарницата? — попита той и добави: — Погледни от другата страна на улицата, сладко дупе.

Погледнах към кафенето през улицата точно пред „Аполо — книги и музика“, където седеше Дизи с телефон в едната ръка и чаша вино в другата, вдигната за наздравица в моята посока. Беше набит и мускулест, с рошава червеникава коса до раменете. Беше малко по-нисък от моите 168 см, въпреки че никой не можеше да го накара да си признае с колко точно. Днес беше облечен с три четвърти панталони, но с неговата набита фигура му стигаха до средата на прасците, и с тениска на групата Red Elvises. Той посочи една висока чаша за кафе с големината на автомобилна джанта на масата, на която седеше.

— За твое добро се надявам това да е тройно лате — казах аз.

— С допълнителна пяна — измърка той по телефона.

Изчаках да минат няколко коли по улица „Кастро“ и изтичах отсреща при Дизи. Години наред този площад с мексикански плочки водеше към изоставено кино, но сега беше задължителното кафене, което винаги следва книжарниците от верига. Градът полудя, когато се разбра, че „Аполо“ иска да превърне затвореното кино в една от своите книжарници, но цялата врява стихна, след като „Аполо“ спечели всички на своя страна с ярко осветени пътеки между високите рафтове с книги, а добре облечени служители правеха справки и ти показваха търсената от тебе книга — досущ като лакеи в приказка. Хюго си въобразяваше, че е в конкуренция с „Аполо“, но аз се чудех дали те въобще знаят за съществуването на книжарницата на Хюго. Нямаше никакви реклами на „Водното конче“, никакви отличителни знаци, нямаше дори табела. Можех с ръка на сърцето да кажа, че е просто една купчина книги с каса за плащане. И все пак Хюго настояваше, че е на страната на доброто в битката за душата на общността, която нямала представа, че е в опасност. Така че ние, обитателите на „Водното конче“, стъпвахме в „Аполо“ само когато беше крайно наложително — например, когато нямаше вода във „Водното конче“ или пък когато някой приятел вече е платил за латето. Трябва да призная обаче, че не бях имунизирана срещу притегателната сила на „Аполо“. Намирах някакъв вид корпоративен комфорт в торбичките и чашите с името на веригата. Приятно се съчетаваха с колекцията ми от дрехи с логото на софтуерите на всички фирми, където бях работила, компании с продукти, които не можеха да се докоснат в реалния свят и се продаваха на хора без реални пари, с които да ги купят.

— Толкова се изморих от търсене на работа. Имах нужда от почивка — казах аз, като ударих с юмрук Дизи по рамото.

Дизи работеше повече от 80 часа на седмица. Хобитата му бяха да създава свободен софтуер, да се опитва да кара колата си с мазнина от пържени картофки и да помага с техническата част на група студенти по астрономия от Бразилия, които смятаха, че са открили комета. Според Дизи времето трябваше да се използва за повишаване на производителността. На един софтуерен инженер като него, чиято работа беше да създава бързо програми с минимум средства, не беше понятно как така някой не използва времето си ефективно.

— Но си търсила работа тази сутрин, нали така? Видя ли, че Мартин Уонг те е препоръчал в Linkedln? Той тъкмо започна работа в WebEx.

Не бях видяла, защото бях твърде заета да чета за девойки с тъмна кожа и мъжествени младежи. Какво можеше да каже за мен Мартин, търговски представител на „Аргонет“, с когото бях работила точно две секунди миналата година?

Докато зареждах Linkedln апликацията си на телефона, Дизи зарови из платнената торба от „Аполо“, натъпкана с технически книги с нарисувани с молив животни на кориците — бебе лос на една книга за HTML 5, лисица на книга за iOS. Видях също така и „Втората световна война: Най-добрата визуална история“. Веднъж на едно събрание на „Аргонет“ Дизи прожектира първите двайсет минути от „Спасяването на редник Райън“, за да вдъхнови служителите.

— Брегови плацдарм! — изкрещя той. — Имаме нужда от брегови плацдарм!

Всички наведоха глави между коленете си, за да не повърнат. Дизи каза, че това била най-добрата работна среща, която сме провеждали.

Книгата, която извади от торбата обаче, беше роман с меки корици в кафеникав цвят със заострени ъгълчета и твърдо и здраво гръбче. Можех дори да усетя миризмата на книгата — миришеше на борова кора и току-що разрязана хартия. Връхчетата на пръстите ми ме засърбяха, като си помислих за новата корица. Беше малка и нежна като новоизлюпена птичка. За разлика от книгите във „Водното конче“ тази беше пощадена от претъпкани чанти, петна от кафе и зъбите на малки кутрета. Беше „Любовникът на лейди Чатърли“.

— Би трябвало да си я чела, нали така? — попита Дизи. — Имам предвид, че не ти дават диплома за английска литература, ако не си чела Лорънс, нали така?

— Да, чела съм я. За обзора на английската литература през първата година в университета. Заедно бяхме на този предмет.

— Е, кой, по дяволите, да помни? Слушай, имам едно невероятно предложение за теб. Ще получим още едно финансиране от Wander Fish. Помниш ли Ави Нараян?

— Разбира се — не я помнех, но беше по-лесно да се преструвам.

— Тя организира един читателски клуб и иска двамата да се присъединим — каза Дизи, като извади още едно копие на книгата. — Всички трябва да четем едно и също издание.

— Не участвам в читателски клубове. Майка ми е член на такъв клуб.

— Да, същият, където ходи и моята. Обаче ние ще се присъединим към този: „Лесбийки висшистки от Силициевата долина“ или някаква подобна глупост.

— Ние не сме лесбийки, тъпако.

— Изпращам ти адреса на блога им.

Мили боже! Членовете в читателския клуб на мама не можеха да се разберат колко захар да слагат в изстудения чай, а тази група дори си имаше блог? Отворих съобщението на Дизи и отидох на страницата на блога. „Читателски клуб на асоциацията на жените мениджъри в Силициевата долина“ или за кратко

— ЧКАЖМСД. Имаха си и лого.

— Оф, Дизи, ти не си жена.

— Да бе, знам. Обаче разширяват обхвата, просто все още не са си променили бранда. Аз съм първият мъж.

— Започват с теб?

— Да, можеш ли да повярваш? Спасявам задника на Ави.

Седя в офиса й днес и виждам на бюро й „Любовникът на лейди Чатърли“, а тя започва да ми разправя за този читателски клуб, все едно ме интересува, и как двама души тъкмо се били отказали и сега са останали само осемнайсет души. Както и да е, включих се в клуба. После й напомних за теб — колко си успешна и че си завършила английска литература. Казах й, че трябва да те покани на джамборето си. Срещата е у Ави в Удсайд. Сигурно ще ни трябва шерп, за да стигнем дотам. Събират се всеки месец. Без съвременна литература. Само умрели писатели.

— Умрели?

— Да, това е критерият. Спазваш го и нямаш проблеми.

— И защо ми е да го правя?

— Няма да напусна кораба скоро, Магс. Имаме шанс в „Аря гонет“ с новото финансиране. А сега Ави е в борда. Може да те върне обратно.

И преди сме минавали през същото с Дизи — от деня, в който преди десет години пропуснахме началото на университетската година и отидохме от Колумбийския университет до Пало Алто с неговата хонда CRX от 1986 г. Беше в края на 90-те и Дизи искаше да се добере до благините на бизнеса с интернет, преди да се пресуши, а аз исках да съм с Дизи. Така че се натоварихме в колата заедно с пресните ни магистърски дипломи — неговата по компютърни науки, а моята по библиотечни науки — и се отправихме към Силициевата долина. Реших, че мога да работя в кафене, докато си търся работа в някоя библиотека. Дизи обаче ме взе на работа в първата си стартъп компания като админ на невероятно висока заплата, два пъти по-голяма от това, което щях да вземам като библиотекар. А в такива компании никога не работиш само на една длъжност. Представиха ме на един клиент като началник на отдел професионални услуги. Не пишех програма, но разбирах как се събира в едно цялата информация и как да направя продукта по-атрактивен. Инженерите ме харесваха, защото правех така, че техническите термини да звучат като „Бархетният заек“[6]. Чувствах се като герой от комикс, който е сирак и току-що е научил, че всичките му странности всъщност са знак, че притежава суперсили и че има запазено място в щабквартирата на супергероите. След това техническият сапунен мехур се спука, самолети се разбиха в сгради и всичко се срина. Двамата с Дизи не бяхме пощадени от удара, но няколко години все пак работихме в малкото компании, които наемаха хора. После дойде следващата вълна и това бяха социалните медии. Отново в долината потекоха средства от рискови капитали като пинбол, който огрява малки компании из целия полуостров на Сан Франциско. Дизи срещна капиталовложители на някаква среща за предприемачи и така се роди идеята за „Аргонет“.

„Аргонет“ е като кръстоска между фейсбук или туитър и корпоративен интранет. Идеята беше да създадем сигурно място, където служителите да могат да общуват и да се свързват едни с други, а компанията може да изпраща информация до всички — сигурна и защитена мрежа от външния свят. Дизи и аз хвърлихме всичките си пари в проекта, назначихме за главен изпълнителен директор човек, завършил бизнес администрация в Станфорд, после наехме едно офис помещение от 55 кв. м без прозорци от една китайска туристическа агенция малко по-надолу на улица „Кастро“. След четири години, 600 служители, трима главни изпълнителни директори и пет вълни на уволнения бордът премести позицията ми в Индия. По телевизията хората напускат работата си със сълзи на очите, докато се прегръщат с колегите, казват си довиждане и изнасят нещата си в картонена кутия, от която се подава растение. В реалния живот обаче една сутрин просто отиваш на работа и виждаш на бюрото си чек със заплата за две седмици, името ти е написано с правописна грешка, а охраната проверява чантата ти на входа.

— Сериозно ли мислиш да ме вкараш отново в играта? — попитах аз.

— Прякорът на Ервин Ромел Пустинната лисица ли е бил?

Нямах никаква представа, но предположих, че отговорът е да, защото Дизи дори не ме погледна, когато го каза. Обикновено това означаваше, че говори сериозно. И че е разтревожен. Бяхме в непознати води. В „Аргонет“ знаехме какво да правим, къде се намираме и с кого да говорим, когато имахме нужда от нещо. Познавах програмата, която Дизи и екипът му бяха създали, все едно беше книга, която съм чела толкова много пъти, че корицата сама се отваря, когато я оставя на масата. Разбирах логичните и нелогичните неща в кода, странностите му ме ядосваха и в същото време им се възхищавах, малките заобиколни пътища, които откривах и чрез които го карах да прави неща, за които дори и Дизи не подозираше.

— Ще се справиш — каза Дизи. — Ела, облечи нещо подходящо, кажи две-три изречения, с които да те забележат. И хоп! Отново си в играта, сладурано.

— Кога е срещата на клуба? — попитах аз.

— Утре следобед.

Избълвах водопад от ругатни.

— Ще се справиш — увери ме Дизи. — Когато искаш, можеш да си толкова сладкодумна.

Представих си как моето копие на „Непокорната“ лежи върху масата на Глория вероятно до кутия с обезмаслени сладки и до последния брой на сп. „Редбук“[7], а телевизорът е пуснат на канал „Лайфтайм“[8]. Имаше голяма вероятност да съм изгубила дарбата си.

— Хей, нямаше ли утре да ходиш до Напа с онзи хардуерен инженер от „Епъл“?

— Не, скъсахме в ресторанта за суши в Купъртино онази вечер. Не прочете ли ревюто ми в Yelp[9]?

Ревютата бяха личният дневник на Дизи. Ревюта за филми, ресторанти, боклуците, които купуваше от Амазон. Дизи не само споделяше какво мисли за продукта или мястото, за което пишеше, но също така разказваше надълго и нашироко за това какво е станало там или какво се е случило с продукта, защо се е случило и с кого. Обичах да чета ревютата на Дизи. Понякога пишех коментари, като се правех, че не го познавам и че не мога да понасям това, което е написал. Започвахме да се караме и често ни разкарваха от сайта като деца, които се блъскат прекалено силно с електрическите колички в лунапарка. Не бях чела ревютата му от дълго време. Вече не ми беше толкова забавно, защото нямах пари да пробвам местата и продуктите, които той оценяваше.

Дизи изпи на един дъх остатъка от виното си с измъчено изражение. После заоглежда празната чаша от разстояние.

— Мечешка пикня — каза той.

Сграбчи ме за главата и ме целуна по косата.

— Трябва да вървя. Имам среща за по питие с програмиращите маймуни в „Бдение над Финеган“ по-надолу по улицата. Искаш ли да дойдеш? Аз черпя.

Дизи винаги плащаше за питиетата. Това беше най-доброто му качество на лидер.

„Бдение над Финеган“ беше имитация на ирландски бар, посещаван от феновете на Орсън Скот Кард[10] и „Червеното джудже“[11]. Обичах да ходя в „БФ“ с компанията от работа след поредния четиринайсетчасов работен ден. Ядяхме пълнени люти чушки халапеньо, пиехме „Гинес“ и цитирахме фрази от филма „Истински гений“ до малките часове на нощта. После с препъване изминавах краткото разстояние до къщи, спях няколко часа, ставах и всичко се повтаряше отново. Това беше мястото, където триумфирах, моята награда за това, че умилостивявах разярените като бикове клиенти и ги превръщах в пухкави малки зайчета. Ако всичко беше като миналата година по това време, аз щях да съм човекът, когото всички черпят, с когото всички искат да си поприказват. Но сега щях да съм просто безработната приятелка на шефа.

— Имам домашно — казах аз, като взех „Любовникът на лейди Чатърли“.

Дизи си тръгна и ме остави сама с 300 страници поствикторианска литература, които стояха между мен и добре платената работа.

— Виждам, че си имаш книга — каза Хюго, когато се върнах във „Водното конче“, за да си взема нещата.

— Не изперквай. Ще ти обясня.

Разказах му за читателския клуб, докато слагах „Любовникът на лейди Чатърли“ в кожената си раница с логото на „Аргонет“. Хвърлих вътре и „Сърце на дявол“ заедно с „Ловец на съкровища“ и „Дъщеря на играта“ само за загрявка.

— Сигурен съм, че имаме книгата някъде тук — каза Хюго, като се засили към рафтовете. — Помня, че я мернах онзи ден.

„Водното конче“ беше толкова подредено, колкото паркинг за каравани след торнадо. Щях да го чакам цяла нощ да намери книгата, която си мислеше, че е видял.

— Мисля, че я видях в раздела „Спорт и почивка“! — изкрещя Джейсън след него.

Една жена, която разглеждаше луксозни книги, го изгледа ядосано и сложи пръст на устните си.

— Какво?! Това е книжарница — не библиотека.

— Хюго! — извиках аз. — Мисля, че трябва всички да четем от едно и също издание.

— Фашисти! — чух го да вика, докато излизах навън.

Ако си представите, че ръката ви е полуостровът, Сан Франциско е на върха на средния ви пръст, Сан Хосе — на китката ви, а Маунтин Вю в центъра на дланта ви. За разлика от Сан Франциско ние нямахме хипстъри с бабешки очила и блузи тип поло, които пишат програми в ремонтирани складове. Дори и със седалището на Google в града, Маунтин Вю не беше толкова престижен колкото Пало Алто или Менло Парк. Ако Силициевата долина беше средище на хартиената индустрия или пък на тази с килими, вместо на компютърни компании, Маунтин Вю щеше да е градът, където живеят всички работници на поточната линия и управителите от средно ниво. Единствено къщите от по 140 кв. м от 50-те години на XX век бяха със соларни панели и структурно окабеляване и струваха повече от милион.

Въпреки скъпия живот харесвах много неща в Маунтин Вю, като старовремските железни улични лампи например. Изглеждаха като извадени от роман на Дикенс, като изключим, че бяха електрически и ми позволяваха да чета по пътя към къщи. Обикновено ми отнемаше около 7–8 страници от „Водното конче“ до къщи, което беше с две страници по-малко отколкото да ми направят мока „Свирепа наслада“ в „Къпа Джо“, и с три повече от това да ми изпълнят поръчката за къщи от свинско „Му шу“ в евтиния китайски ресторант зад ъгъла. Пътят ми до апартамента беше спокойно време за четене, през което никой не ме прекъсваше и не трябваше да се карам с Джейсън за креслото. Единственият шум, който се чуваше по трилентовите улици, идваше от семейства, които се приготвяха за вечерта — дрънченето на съдове в мивката, фалшивите тонове от пиано, когато някой за пореден път се упражнява с „On Top of Old Smoky“, непогрешимият кикот на детенце, което го гъделичкат.

Изкарах последните три часа в „Къпа Джо“, решена да прочета „Любовникът на лейди Чатърли“. Само щях да прочета една глава от „Сърце на дявол“, преди да се захвана с другата книга. Когато обаче си тръгнах от „Къпа Джо“, бях довършила „Сърце на дявол“ и бях прочела първите шест страници от „Ловец на съкровища“. Един път поне лейди Чатърли щеше да си отиде вкъщи недокосната.

С двайсетдоларовата банкнота, с която трябваше да изкарам уикенда, влязох в азиатския магазин за хранителни стоки и купих два пакета супа и лотариен билет. Бях на две пресечки от двуетажната къща, където живеехме с Хюго. Явно срещата на Хюго се беше превърнала във вечерно парти. Чувах смях от задната страна на къщата и звуците от китара, на която някой свиреше песен на „Флийтуд Мак“.

Изкачих бавно четирите стъпала до верандата, която свързваше моето жилище с това на Хюго, и видях, че мрежестата врата е широко отворена. Между нея и входната врата беше оставена хартиена чиния, покрита с метално фолио и с бележка отгоре.

Аспержи, увити в прошуто. Намерих книгата. Ела на партито.

Твой,

Хюго

Отново погледнах надолу към тъмния ъгъл зад мрежестата врата. Там наистина имаше нещо, което приличаше на книга. Обаче въобще не приличаше на книгата, която Дизи ми беше дал. Тази изглеждаше така все едно някой я беше ритал до второто пришествие, беше я сдъвкал и изплюл обратно. Гръбчето беше олющено — беше останала само тъкан и лепило. Плат, покрит с восък, оръфан по ръбовете и втвърден от престой на слънце, опънат върху картон и деформиран от влагата. Жълтите страници пукаха, когато ги обръщах, все едно се оплакваха, че трябва да се движат, въпреки че са толкова стари и и в лошо състояние. Тази книга ми напомняше на ръждясалия ремблър от 1962 г., който Дизи караше в гимназията — този, в който отказах да се возя, защото се страхувах за живота си. Нямаше да се изненадам, ако книгата също избълваше черни облаци дим. Взех клетата книга и влязох вкъщи. Ако можех да й дам топло мляко и да я приспя, щях да го направя.

Апартаментът ми не беше същият като двустайното жилище на Хюго от другата страна на стената. Беше по-скоро едностайна кутийка, преградена с малък плот за хранене, разделящ кухненския бокс от дневната, която побираше само едно канапе за двама, един плетен стол, четирийсет и седем инчов телевизор с плосък екран, пет рафта от „Икеа“, претъпкани с книги, които разказваха живота ми. „Великият Гетсби“, пострадал от експлодирала газирана напитка. „Гордост и предразсъдъци“, която никога не се възстанови от едно падане в локва. Единствената книга, подарена някога от майка ми — изданието на „Б. Далтън“ на приказките на Ханс Кристиан Андерсен, онова с малката русалка на корицата. Страниците й бяха пожълтели и изтънели с времето.

Обичах тази книга и страшните приказки вътре. Цяло едно лято я четях и препрочитах. Докато приятелите ми се възхищаваха по детски на „Дракула“, „Франкенщайн“ и „Гимназията Суит Вали“, аз се бях заровила в унищожените животи и нещастните завършеци на тези приказки. Между страниците й открих историята на една русалка, която жертва гласа си за крака и спи на прага на принца, когото обича. Въпреки че всяка стъпка й причинява болка, тя танцува за него всеки път, щом той я помоли. Накрая той се жени за друга, а малката русалка се хвърля в морето. Майка ми харесваше пеещия рак и танцуващите риби във филма. Аз обаче харесвах оригиналната русалка.

Винаги съм искала да бъда момичето, чиято майка й купува много книги. Представях си как ме гали по главата и ми дава празен чек, за да си поръчам книги от „Уикли Рийдър“[12] в училище. Представях си как стените в стаята ми са покрити от пода до тавана с рафтове с книги и че също така имам стълба на колелца, на която мога да се качвам и да се движа напред-назад и да спирам пред магическия свят, в който искам да се потопя този ден. Вкъщи имаше много книги — недокоснати класики от „Два пъти разказани истории“ до „Слънце изгрява — Фиеста“, които се издигаха като центуриони в дневната на майка ми. Луксозните книги с благоговейни фотографии на ферми от Юга или пък на ръгбисти от Южна Каролина бяха винаги излъскани и без отпечатъци от пръсти по тях. В кухнята пък имаше напълно запазени готварски книги, каквито мама ги извади от кутията в деня на получаването им от „Садърн Ливинг“[13]. Нямаше „Белия зъб“ или „Островът на съкровищата“, нито пък „Лъвът, Вещицата и дрешникът“. Тези книги ги открих сама в библиотеката.

Майка ми изпадна в ужас, когато на осем години й заявих, че искам да стана библиотекарка. Знаех как си ме представя: внушителна матрона, която живее между рафтове с книги, с удобни ниски обувки и с коса на кок, втренчена навъсено и презрително над очилата си в хората, които не са върнали навреме книгите си. Каквото и да кажех, нищо не можеше да я убеди, че няма да се превърна в това. Познатите ми библиотекари, бяха супергероите на данните. Като изследователите от Стария континент те навигират из непознати океани от информация, чертаят карти, за да помогнат на всеки да стигне до желаната дестинация. И са пазители на неща, които другите са забравили, архивират случки от живота и ги навързват.

В гимназията започнах да помагам в градската библиотека — малка жълта сграда близо до площада. Къщата на родителите ми имаше много тихи стаи, в които едно дете без братя и сестри може да се скрие с книга, обаче тишината в библиотеката беше изпълнена с живот и хора, които търсят това, от което имат нужда и желаят. А пък аз можех да им помогна. Бутах колички с книги нагоре-надолу по коридорите, а колелата скърцаха под тежестта на думите. Удрях печати с дати за връщане върху картони, които слагах в хартиени джобове в книгите. А когато ми свършваше смяната, оставах, сядах на едно столче в далечния ъгъл на справочния отдел и четях книги, които майка ми никога не би ми позволила да занеса вкъщи — „Завинаги“ на Джуди Блум, „Песента на Соломон“ и много исторически любовни романи с корици с веещи се от вятъра коси и преливаща плът от корсажите.

Като студентка в университета на Южна Каролина научих от библиотекарите как да разбирам какво искат хората и как да им покажа пътя до това, от което имат нужда. Всички умения, необходими, за да работя в някой интернет стартъп, като създаването на системи за администриране на съдържание и интерфейс, който да ги движи, научих в библиотеката. Разбрах, че във всяка планина от данни има закономерност, нишка, минаваща през всички тях. Ако подръпнеш правилната нишка, всичко ще си дойде на мястото. Т. С. Елиът пише в „Четири квартета“:

Все пак вършех и неща, които не бяха много забавни — подреждах книги по рафтовете на библиотеката в колежа от осем вечерта до полунощ и се подчинявах на класифицираща система на библиотеката на Конгреса. Беше успокояващо да преглеждаш гръбчетата по рафтовете и да намираш правилното място за книгата. Всяка вечер, докато бутах количката с книги покрай рафтовете и ги връщах обратно по местата им, се натъквах на прегръщащи се влюбени двойки. Понякога просто се облягаха един на друг, докато четяха, или пък спяха. Друг път пък чувах звуци от двойки във вихъра на страстта, които само хора без собствено жилище могат да издават. През нощта рафтовете с книги бяха като гората в „Сън в лятна нощ“ — в сенките им се криеха палави и страстни мисли.

Сложих книгата на Хюго на плота за ядене и я отворих на титулната страница. В горния край някой беше написал дата: април, 1961 г. После погледнах надолу и видях нещо, което не би трябвало да го има. Цялата титулна страница беше осеяна с думи, изписани на ръка.

Включих лампата над плота и огледах страницата отблизо. Приличаше на мъжки почерк, смесица от ръкописни и печатни букви, практични, но удължени и изписани елегантно. „Т“-то беше изписано с дързък размах, а „и“-то приличаше на пламък на свещ.

Под изречението имаше още едно, написано с друг почерк, буквите бяха едри и близо една до друга, преливащи една в друга и женствени, а в моето съзнание изникнаха образи на зелена трева през лятото и въртящи се поли.

Взех книгата, като я държах здраво, за да не се разпадне, но очевидно беше прекалено силно, защото страниците се разхвърчаха по плота. Докато ги събирах на купчинка, се замислих колко много обичах Хюго. Харесваше ми, че си мисли, че мога да занеса такава книга на събирането утре. Напомняше ми на пралеля ми Труди, която винаги имаше половин грейпфрут в чантата си и никога не можеше да разбере защо не искаш да си го разделите.

Похапнах от аспержите, а после седнах в плетения стол до прозореца и отворих новата книга, която ми беше дал Дизи. Бях готова. Всичко щеше да е наред. Щях да направя така, че всичко да е наред. Отворих титулната страница, бяла и недокосната, но погледът ми все се насочваше към купчината страници на плота за хранене.

Отново сведох очи към книгата в ръцете си. Глава първа, страница първа. Наложих си да се съсредоточа. Щях да прочета книгата тази вечер, а утре в читателския клуб щях да се развихря и да им покажа на какво съм способна. На втората страница от книгата почувствах неудържимо желание за диетична кола и снакс „Пайрътс Бути“.

След няколко минути, докато дъвчех парченце оризов снакс със сирене, отново се усетих, че съм се втренчила в страниците от книгата на Хюго. Почти всяка от тях беше осеяна с бележки по краищата, написани със същите почерци като тези на титулната страница. Наклоних книгата към светлината от лампата. В началото на първа глава прочетох следното:

Здравей? Аз съм Хенри. Ти кой си?

Здравей, Хенри. Аз съм Катрин.

Катрин, благодаря ти, че пишеш. Любопитството ми нараства все повече и повече.

Хенри

Не повече от моето. Защо „Любовникът на лейди Чатърли“? Защо започна да пишеш в тази книга?

Катрин

Не знам. Просто видях тази тъжна, парцалива книга и ми стана жал за нея, предполагам. Реших, че може да й правя компания. Винаги съм харесвал този роман. Знаеш ли, че първоначалното заглавие е било „Нежност “? Харесва ми колко е нежна любовта им. Особено писмото на Мелърс в края: „Ако можех да спя с ръце, обвити около теб, мастилото щеше да си остане в мастилницата

Хенри

Седях там — с парченце снакс в ръка — и се чудех какво, по дяволите, ставаше. Взех произволно друга страница от купчината. Страница 156.

Катрин,

Ти ме преследваш, изкушаваш ме, сетивата ми настръхват. Искам да те вдишам и да те нося в себе си, да станеш най-важна за мен. Искам да разбереш какво е усещането от ръцете ми върху теб и моят глас да произнася името ти.

Хенри

Погледнах надолу към страниците, които вече бяха разпръснати навсякъде из кухнята. От всички въпроси, които жужаха в главата ми, най-силно чувах този — какво, по дяволите, се е случило между „благодаря ти, че пишеш“ и „да станеш най-важна за мен“?

Зарових из страниците, за да намеря бележки от края на книгата. 389 — нищо. 335 — нищо. Дори и около 290 нямаше никаква кореспонденция. Най-накрая обърнах страница 249.

В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайъниър Парк“, до фонтана в 12 по обед.

Хенри

Почувствах се сякаш съм се прибрала вкъщи от пътуване и съм открила, че съм взела нечий чужд куфар на летището. Погледнах страниците пред мен. Думите все едно добиваха по-голямо значение и се концентрираха в кореспонденцията между Хенри и Катрин, думи, срещани всеки ден в любовните романи, които четях във „Водното конче“. Прегръдка, желание, копнеж. Това бяха думи от книги, не бяха думи от реалния живот, които хората ползват, не и в наши дни поне. Те принадлежаха на някой свитък, изписан с перо и мастило, запечатан с восък и доставен лично от хора, яздили отчаяно цяла нощ. И все пак те бяха там, заоблени букви, написани с химикалка в полетата на „Любовникът на лейди Чатърли“.

Събрах разпръснатите листове и внимателно ги върнах по местата им. Които и да бяха Хенри и Катрин, сега аз щях да се погрижа за тях. Не помня колко време ми отне да оправя листовете и да ги върна в книгата. Помня само звуците от партито на Хюго, които се процеждаха през затворения прозорец, и как се опитвах да не им обръщам внимание, все едно бяха звуците от любовници в съседната стая.