Знойни сънища

Десета глава

Етън си тръгна от къщата с явно нежелание. Рейчъл си даваше сметка, че са й необходими само няколко минути насаме с раклата, няколко минути, през които да надникне под тапицерията отвътре и след това можеше да си тръгне.

Тя хвана още по-здраво кутийката, която сега стискаше в ръката си, и реши, че трябва да спечели малко време.

— Брат ти е голям мърморко. Предполагам, че е семейна черта.

Гейб скръсти ръце на гърдите си и се облегна на една от елегантните колони, които водеха към всекидневната.

— Учуден съм, че не си съблече роклята и не му предложи да го изчукаш, за да си осигуриш мълчанието му.

— Да, всичко се случи толкова бързо и неочаквано, че просто не ми хрумна, за това.

Той повдигна вежди и пристъпи лениво към нея.

— Дай ми го.

Рейчъл почувства, че сърцето й се откъсва от мястото си и тръгва нагоре към гърлото.

— Няма начин, хубавецо. Това си е мое. Беше ми подарък от баба по случай шестия ми рожден ден.

— Казах дай ми го.

— Тя работи на полето едно цяло лято, за да ми го купи, и когато ми го подаряваше, ме накара да се закълна, че винаги ще го пазя.

— Можеш да го дадеш доброволно или ще те принудя със сила, изборът е твой.

Тя мъчително преглътна.

— Добре, добре, печелиш, ще ти го дам. Но първо искам да се подсуша, цялата съм мокра — тя понечи да се отдалечи от него по посока на всекидневната.

Гейб се изпречи пред нея, блокирайки пътя й.

— Добър опит — и с едно бързо движение той измъкна раклата от ръката й.

След това, без да обръща внимание на възмутеното й възклицание, бавно се отправи към стълбището.

— Хайде, иди се облечи, докато аз прибера това. А след това ще ми дадеш ключа.

— Чакай! — не можеше да позволи да стане така и бързо се завтече след него по мраморния под. — Ти си един садистичен задник! Защо просто не ме оставиш да погледна в него.

— Защо?

— Защото може би съм оставила нещо вътре.

— Например какво?

— Едно старо любовно писмо от Дуейн — изрече тя сред кратко колебание.

Той я изгледа с отвращение и отново заизкачва стълбите.

— Спри!

Той продължи нагоре.

— Чакай! — тя го хвана за ръката, след това й се прииска да не беше го докосвана и бързо го пусна. — Добре де, може би Дуейн е оставил нещо вътре.

Гейб се поспря, с единия крак вече на най-горното стъпало.

— Например какво?

— Ами… — мозъкът й препускаше на пълни обороти. — Кичур от косата на Едуард като бебе.

— Ще трябва да измислиш нещо значително по-добро от това — той отново се извърна.

— Добре! Ще ти кажа истината.

Тя се опита да измисли някаква друга лъжа, но не се сещаше за нищо, което да е поне малко убедително. Трябваше или да му каже истината, или да го остави да отнесе раклата със себе си. Но всъщност нямаше никакъв избор. Не можеше да позволи раклата да изчезне отново, преди да е погледнала в нея, затова трябваше да поеме риска и да му каже всичко.

— Става въпрос за отговора на въпроса къде е скрил петте милиона долара.

Това явно събуди интереса му.

— Сега вече май си говорим по същество.

Тя го изгледа и преглътна мъчително.

— Парите са мои, Бонър. Това е наследството на Едуард. Наистина има още няколко борча за изплащане, но останалото принадлежи на него. Аз съм изработила всяко пени от тези пари.

— И как точно е станало това?

Тя се приготви за атака — искаше да му даде най-нахакания възможен отговор. Но тогава, точно преди думите да излязат от устата й, нещо стана в гърлото й и гласът й изведнъж секна.

— Защото продадох душата си — успя да прошепне тя.

За момент Гейб не каза нищо. След това леко наклони глава към балкона, към който водеха стълбите.

— Ще ти намеря някаква суха дреха. Зъбите ти май тракат от студ.

Половин час по-късно тя седеше срещу него в кухнята, облечена в неговия виненочервен домашен халат и се взираше в раклата на Кенеди, поставена пред нея. Очите й бяха сухи — никога повече нямаше да си позволи да плаче пред него, но вътре в себе си се чувстваше по-отчаяна от всякога.

— А бях толкова сигурна… — тя поклати глава, все още не можеща да повярва, че в раклата нямаше нищо. Бяха изследвали всеки сантиметър от нея и не бяха открили нищо: нито тайник, съдържащ ключ за банков сейф, нито номер на банкова сметка в швейцарска банка, зашит под подплатата, нито карта или микрофилм, или пък компютърна парола.

Искаше й се да заудря с юмруци по масата, но вместо това си наложи да разсъждава трезво.

— Областният шериф беше тук заедно с полицаи от Салвейшън, имаше доста представители на властта. Някой от тях е погледнал в раклата, когато е била описвана за конфискуване, и вероятно е открил нещо. Някой от тях притежава това, което търся.

— Не се връзва — Гейб взе чашата й за кафе, отиде до мивката и я напълни отново от един кафеник на тезгяха. — Казваш, че си проверила кутията, преди да се качиш на колата. Погледнала си и не си видяла нищо, така че, защо мислиш, че те са видели? Освен това, ако шерифът или пък някой от местните полицаи се бяха натъкнали на такова богатство, досега сигурно щяхме да забележим някаква промяна в начина им на живот, а единственият човек в областта, който наистина е харчил големи пари, е Кал.

— Може би той…

— Дори не си го и помисляй. Кал направи милиони, докато беше в Националната футболна лига. Освен това, ако той или Джейн бяха намерили нещо в тази кутия, те нямаше да го запазят в тайна.

Той, разбира се, беше прав. Рейчъл се отпусна уморено на тапицираното с червено кадифе канапе в ъгъла на кухнята, предназначен за хранене. По нейно време стените на този ъгъл бяха облепени с ужасни тапети на разцъфтели металически рози, които сега бяха подменени пак с тапети, но изобразяващи малки жълти розови пъпки. Те бяха толкова неподходящи, че Рейчъл би могла да си ги обясни само с някаква странна шега на сегашните собственици на къщата.

Гейб постави току-що напълнената чаша пред нея и прокара ръка по рамото й с един изненадващо нежен жест. Искаше й се да наклони глава към дланта му, но той я отдръпна, преди да е успяла да се поддаде на импулса.

— Рейчъл, най-вероятно парите са на дъното на океана.

Тя поклати недоверчиво глава.

— Дуейн трябваше да напусне страната прекалено бързо, за да има време да извърши каквато и да било трансакция на такава голяма сума. А и не би могъл да вземе със себе си толкова пари за толкова кратък период от време.

Гейб седеше точно срещу нея, поставил ръцете си на масата. Погледът й се насочи към тях. Дланите му бяха силни и загорели, с малки тъмни косъмчета по тях.

— Разкажи ми отново какво точно каза той през онзи ден.

Тя повтори отново цялата история, без да скрива нищо. Когато привърши, тя също преплете ръцете си върху масата.

— Искаше ми се да му вярвам, когато ми каза, че иска да се сбогува с Едуард, но в същото време знаех, че нещо не е наред. Предполагам, че е обичал сина си по някакъв абстрактен начин, но не и истински. Той бе прекалено егоцентричен, за да е добър баща.

— Тогава, защо просто не ти е казал да му занесеш раклата? Защо въобще е трябвало да те кара да водиш Едуард при него?

— Защото по това време ние вече почти не си говорехме и той си е давал сметка, че единственият начин да не му откажа, е, ако поиска да се сбогува с Едуард — тя обгърна чашата си с ръце. — Още по време на бременността окончателно осъзнах какво всъщност става в „Храма“ и бях решила да го напусна. Но когато му го казах, той направо подивя. Не заради някакви чувства, а понеже по онова време бях прекалено популярна сред електронното му паство — устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Каза ми, че ще ми отнеме Едуард, ако се опитам да го напусна. Трябваше да си стоя на задника, да се показвам по телевизията с него при всяко предаване и да не давам абсолютно никакъв признак, че съм нещастна. Заплаши ме, че в противен случай ще намери мъже, които да свидетелстват, че съм ги съблазнявала, и по този начин ще докаже, че не съм добра майка.

— Мръсник!

— Не и според неговите разсъждения. Той си имаше аргументи, които оправдаваха поведението му.

— Казваш, че е поискал да занесеш и библията му.

— Тя бе подарък от майка му. Беше много чувствителен относно… — тя изведнъж се сепна и закова поглед в него. — Мислиш ли, че това, което търся, би могло да се намира в библията?

— Не мисля, че въобще съществува някакво разковниче. Парите са в океана.

— Не вярвам! Нямаш представа колко отчаян звучеше онази вечер по телефона.

— Всеки момент е очаквал да го арестуват и се е приготвял да избяга от страната. Това би извадило всеки от равновесие.

— Добре! Щом искаш, не ми вярвай — тя рязко се изправи.

Трябваше да открие тази библия. Намирането на парите бе единствената надежда, която й беше останала, но на него явно не му пукаше за това.

Носът й бе потекъл от прекалено много емоции и тя подсмръкна няколко пъти, докато отиваше към пералното, за да си вземе роклята, поставена в сушилната машина там.

Чу гласа му зад себе си, мек като дъжда, който ръмеше навън.

— Рейчъл. Аз съм на твоя страна.

Не бе подготвена за подобно изявление и вече толкова се беше изтощила от борбата, че думите му накараха краката й да се подкосят. Прииска й се да се облегне на него, дори и само за момент, и да остави тези широки рамене да поемат поне част от товара, който носеше на плещите си. Желанието й бе толкова силно, че чак я ужаси. Защото знаеше, че може да разчита единствено на самата себе си.

— Направо ще ме разплачеш — подхвърли презрително тя, твърдо решена да постави бариера между тях, която да е толкова голяма, че Гейб никога да не може да я прекрачи.

Но той не реагира на предизвикателството й.

— Наистина го мисля.

— Благодаря, но няма нужда — тя се извърна ядосано към него. — Кого се опитваш да заблуждаваш? След всичко, което се е случило със семейството ти, ти си толкова объркан, че не би могъл да помогнеш дори и на себе си, камо ли на мен.

Думите едва бяха излезли от устата й, когато се осъзна и дъхът й секна. Какво ставаше с нея? Не бе искала да прозвучи толкова жестоко и тя изпита чувство на неприязън към жената с толкова остър език, в каквато се беше превърнала.

Той не отвърна нищо, само безмълвно се извърна настрани.

Дори и отчаяние като нейното не би могло да бъде извинение за ужасното поведение, което току-що бе демонстрирала. Пъхна ръце в джобовете на халата и го последва в кухнята.

— Гейб, съжалявам. Не биваше да се нахвърлям върху теб по този начин.

— Забрави го — той грабна ключовете си от кухненската маса. — Обличай се, ще те закарам до вас.

— Не исках да се държа като неблагодарница — тя се приближи до него. — Ти веднъж се опита да бъдеш добър с мен, а аз се нахвърлих отгоре ти. Наистина съжалявам.

Той остана безмълвен. Часовникът на сушилната машина забръмча и Рейчъл знаеше, че не би могла да каже нищо повече. Той или щеше да приеме извинението й, или щеше да го отхвърли.

Върна се в пералното и извади розовата си рокля от машината. Беше невероятно измачкана, но тъй като нямаше нищо друго подръка, Рейчъл затвори вратата на помещението, съблече халата на Гейб и започна да облича роклята, стараейки се да не обръща внимание на състоянието й.

Тъкмо вдигаше горната й част към раменете си, когато вратата се отвори. Тя придърпа дрехата към гърдите си и се извърна към него.

Изглеждаше враждебен и мрачен: свъсени вежди, присвити устни, с ръце напъхани в джобовете на джинсите.

— Искам да ти кажа само едно нещо. Не се нуждая от съчувствието на никого, най-малко пък от твоето.

Тя наведе очи към копчетата си, тъй като това бе значително по-лесно, отколкото да срещне погледа му, и започна да се закопчава.

— Всъщност аз не ти съчувствам. Ти си прекалено самоуверен, за да предизвикваш съчувствие. Но фактът, че знам, че си изгубил съпругата и сина си, ме кара да изтръпвам от ужас.

Той не отговори нищо, но когато Рейчъл вдигна поглед към него, видя, че жилите на врата му се бяха отпуснали. Извади ръце от джобовете си, очите му се насочиха към гърдите й и тя си даде сметка, че пръстите й бяха застинали на най-горното конче. Дозакопча го.

— Какво имаше предвид, когато каза, че Етън ме глези?

— Нищо. Просто си изтървах устата.

— За Бога, Рейчъл, можеш ли поне веднъж да бъдеш откровена с мен? — той излезе бързо от стаята.

Кисел е като лимон, помисли си Рейчъл. Последва го в кухнята, където той вече бе нахлупил рекламната шапка на „Чикаго старс“ и тъкмо си слагаше слънчевите очила, явно забравил, че навън вали дъжд.

Тя се приближи към него. Широката част на роклята й се отърка в крачолите на джинсите му и тя с усилие устоя на желанието да обвие кръста му с ръка.

— Хората говорят с теб така, сякаш си готов да се разпаднеш на съставните си части във всеки един момент. Не мисля, че това е добре за теб, то ти пречи да вървиш напред. Ти си силен мъж. И всеки трябва да помни това, включително и ти самият.

— Силен! — той рязко свали очилата и ги захвърли ядосано на масата. — Ти ли ми го казваш? — шапката му също полетя към масата, но само се удари в нея и падна на пода.

Но тя не искаше да отстъпи.

— Такъв си, Гейб. Наистина си силен.

— Не ме бъркай със себе си!

Стъпките му отекнаха по мраморния под, когато мина покрай нея и се отправи към всекидневната.

Но Рейчъл бе оставала насаме с болката си прекалено често, за да го остави на мира. Всекидневната беше празна, но плъзгащите се врати, които водеха към верандата, бяха широко отворени. Приближи се към тях и го видя застанал там, хванал с две ръце перилата, с поглед зареян в планината Хартейк.

Дъждът се беше усилил, но той сякаш не забелязваше, че се мокри. Капчици вода се стичаха по косата му и потъмняваха тениската му по раменете. Рейчъл никога не бе виждала човек, който да изглежда по-самотен и затова излезе при него вън на дъжда.

Гейб не даде никакъв признак, че е чул приближаването й, и тя не беше никак подготвена, когато й заговори.

— Под леглото си държа един пистолет, Рейчъл. И той не е там, за да се отбранявам.

— О, Гейб…

Всяка нейна фибра копнееше да се докосне до него и да му донесе някакво успокоение, но той сякаш бе обграден от някаква невидима бариера, бариера, която тя се страхуваше да пресече. Вместо това застана до него и също сложи ръце върху мокрия парапет.

— Болката не отшумява ли поне малко?

— За известно време бе отшумяла. След това се появи ти.

— И съм направила живота ти по-труден?

Той се поколеба за момент.

— И аз не знам вече. Но ти определено промени доста неща.

— А на теб не ти харесва това, така ли?

— Може би ми харесва прекалено много — той най-сетне се извърна към нея. — Мисля, че последните две седмици бяха доста по-различни от предишните. Малко се разсеях благодарение на теб.

— Много се радвам да го чуя — тя му се усмихна меко.

Той се намръщи, но в гримасата му не се четеше яд.

— Не съм казал, че си била добро разсейване. Просто разсейване.

— Разбирам — дъждът просмукваше роклята й, но тук бе значително по-топло отколкото вътре, където работеше климатикът, и на Рейчъл въобще не й беше студено.

— Тя ми липсва през цялото време — очите му пробягаха по лицето й, а гласът му стана по-дълбок и пресипнал. — Тогава, защо те желая толкова силно, че чак изпитвам болка от това?

Отгласът от далечна гръмотевица придружи думите му, сякаш бе част от тях. Рейчъл усети как цялата изтръпва.

— Мисля си… мисля си, че двамата сме привлечени един към друг от отчаянието.

— Аз не мога да ти дам нищо повече от един гол секс.

— А може би точно от това се нуждая.

— Не вярвам наистина да мислиш така.

— Ти не можеш да знаеш какво мисля.

Близостта с него изведнъж й се стори опасна и тя му обърна гръб. Скръсти ръце на гърдите си и отиде в другия край на верандата. Небето бе надвиснало много ниско над тях, а по планината отсреща се движеха сивкави кълбета мъгла.

— На мен ми беше отнета женствеността, Гейб. В първата ми брачна нощ той ми изнесе лекция, сякаш написана през деветнадесети век, за това как тялото ми принадлежало на Бога и как той щял да го безпокои колкото се може по-малко. Накара ме да легна. Не докосваше гърдите ми, нито ме милваше. Просто влезе в мен. Болеше ужасно и аз започнах да плача. Колкото повече плачех, толкова по-щастлив ставаше той, тъй като това бе доказателство за моята добродетел, доказателство, че аз не съм изтъкана от плът като него. Но това не бе вярно. Откакто се помня, винаги съм била привличана от секса. Така, че не се опитвай да ми казваш какво искам.

— Добре, няма.

Дълбокото съчувствие в гласа му бе нещо, което Рейчъл не можеше да приеме. Тя се извърна към него и направи гримаса.

— Не знам, защо въобще говоря с теб за всичко това, защо дори си помислям, че бих могла да си легна с теб. Като се има предвид какъв късмет съм имала с мъжете досега, ти вероятно си същия чукан в леглото, какъвто беше и той.

Единият край на устата му се повдигна в лека усмивка.

— Може би.

Тя се подпря на парапета зад себе си.

— Беше ли верен на жена си?

— Да.

— Спал ли си с много жени?

— Не. Влюбих се в жена си още когато бях на четиринадесет години.

Той я погледна в очите и Рейчъл се опита да разбере какво искаше да й каже.

— Да не би да…

— Една жена, Рейчъл. В живота ми е имало една-единствена жена.

— Дори и след като е починала?

— Веднъж бях извикал една проститутка в Мексико, но я отпратих веднага след като си свали дрехите. Може и да си права за това, че съм чукан.

Тя се усмихна, чувствайки се някак си окрилена.

— И никой друг?

— Никой — той се приближи към нея. — И мисля да приключа с отговорите на въпросите ти засега.

— Аз ти разказах цялата си сексуална история, колкото и патетична да е тя. Така че би могъл да бъдеш малко по-подробен.

— Почти не съм и помислял за секс откакто… през последните няколко години. Поне не и докато ти не направи онзи стриптийз.

Той се спря пред нея и Рейчъл се опита да не издаде колко неудобно се чувства.

— Бях отчаяна. Знам, че вече не хващам окото, но преди бях доста хубава.

Гейб я докосна за пръв път, взе един мокър кичур коса между пръстите си и го прибра зад ухото й.

— Ти си хубава, Рейчъл. Особено, след като започна да се храниш. Вече дори бузите ти се зачервиха.

Тя се почувства така, сякаш Гейб изпиваше лицето й с очи и това я накара да се изчерви.

— Да не говорим пък за сополивия ми нос. Не се притеснявай, няма нужда да ми правиш комплименти. Това, което исках да кажа, е, че навремето изглеждах доста по-добре отсега.

— Но аз наистина ти правех комплимент.

— Кое точно беше комплимента? Сополивият нос ли?

— Не съм споменавал нищо за носа ти, ти го каза. Аз… ти си най-влудяващата жена и дори не мога да си обясня, защо толкова много ми харесва да съм с теб.

— Това е нещо, над което би било добре да се замислиш, Бонър. Ако начинът, по който се отнасяш с мен, е израз на привързаност, може би ще е най-добре да преразгледаш своите методи на общуване с околните.

Той й се усмихна.

— Ти цялата трепериш.

— Студено ми е — излъга късо.

— Мисля, че мога да се погрижа за това — ръката му отново докосна косата й. Отмести я настрани, след това наведе глава и докосна с устни мястото, което бе открил.

Тялото му се притисна към нейното. Тя почувства устните му върху бузата си и ръцете й се обвиха около кръста му, привличайки го по-близо. Да, да… Попиваше близостта му, начина, по който мускулите на гърба му реагираха при допира на дланите й, топлината на гърдите му срещаща студенината на нейните, ерекцията му. Под почти прозрачната й кожа кръвта й забушува с невероятна сила.

Устните му докоснаха ухото й тя отчетливо чу учестеното му дишане. Очите й се затвориха. В момента се намираше в много трудна ситуация. Ако оставеше всичко това да продължи, щяха да стигнат много далече. Но с този човек не можеше да се надява на някакъв нежен роман. Само на секс. Дали би могла да изостави мечтите си за перфектната любов?

Но в същия момент осъзна, че бе изоставила тези фантазии още преди много време. Целият й живот напоследък бе прекалено спартански, за да може да си позволи някакви мечти. Беше свела съществуването си до борбата за набавяне на нещата от първа необходимост, без да си позволява дори и най-малкия лукс. Дали би било прекалено ужасно, ако можеше да грабне нещичко и за самата себе си? Нещо, което би й донесло удоволствие?

Той леко се отдръпна от нея и дланите му се озоваха върху гърдите й. Докато топлината му се разливаше по кожата й, тя почувства как отпадат и последните въпросителни.

Палците му погалиха зърната на гърдите й, а гласът му премина в пресипнал шепот съвсем близо до ухото й.

— Иска ми се да те докосна по гърдите от момента, в който влязох в къщата и те видях да стоиш на стълбите облечена в тази розова рокля.

Той прокара ноктите на палците си по твърдите й зърна и Рейчъл издаде въздишка на удоволствие. Беше толкова хубаво. Толкова перфектно.

Ноктите на палците му продължаваха да се движат напред-назад, възбуждайки я през мократа памучна тъкан. Чувстваше как желанието всеки момент ще експлодира в нея. Горещи спираловидни вълни преминаваха през тялото й и я караха да иска още и още.

Тя го докосна по джинсите, отначало предпазливо, след това започна да го гали все по-агресивно, опитвайки се да определи точната му форма под дебелия дънков плат.

Дишането му се учести още повече и тя посегна към ципа.

Гейб отстъпи крачка назад, сякаш го бе наранила. Дишаше тежко и задавено проговори:

— Може би ще е по-добре, ако позабавим малко темпото.

Само преди секунди тя цялата гореше, но сега някаква студена вълна премина през нея. Почувства някаква предпазливост в гласа му, толкова позната от брачните й преживявания.

— Не искам да те подтиквам към нищо, за което още не си готова.

Това ужасно съображение. Тази омразна, сковаваща загриженост, сякаш тя не бе способна сама да вземе решение, сякаш бе нещо чупливо, нещо, което не биваше да бъде докосвано. Нещо, но в никакъв случай жена.

Бе готова да му се отдаде изцяло, а той не беше разбрал нищо.

— За теб все пак това е нещо ново — той леко увеличи дистанцията между тях и разсеяно прокара ръка по тениската си, сякаш искаше да я приглади. — Хайде да влезем вътре.

Искаше й се да го цапардоса, да му се разкрещи и да избухне в сълзи, всичко това едновременно. Защо бе очаквала, че ще я разбере? Просто не можеше да не даде израз на разочарованието си.

— Аз не съм девица! И няма такова нещо, което би могъл да ми направиш и което да е прекалено ново за мен, не можеш ли да го разбереш? Нищо чак толкова чудато. Ти развали всичко, Бонър, и нямам никакво намерение да ти позволя да ме докоснеш отново! — ядът й изригна и след това сякаш изведнъж се уталожи. — Всъщност най-добре върви по дяволите!

Тя се обърна кръгом и се устреми към хлъзгавите дървени стъпала, водещи към моравата, която бе цялата буренясала. Около главната алея бяха избуяли храсталаци, а на самата поляна тревата стигаше до глезените й.

— Рейчъл!

Беше оставила обувките си в пералното помещение, но не искаше да се връща. По-скоро щеше да изкачи планината Хартейк боса, отколкото да разреши на още един мъж да се отнася с нея така, сякаш е някаква безлична сексуална икона.

Ръцете й се свиха в юмруци, когато осъзна, че всъщност не иска да бяга никъде. Това, което наистина й се искаше да стори, бе да се върне обратно при него и да му обясни какъв безчувствен задник е!

Тя отново се обърна на сто и осемдесет градуса и в мига, в който понечи да тръгне обратно, видя, че той се приближава към нея.

— Не мислиш ли, че малко преиграваш? — процеди Гейб през стиснати зъби.

Искаше да му изкрещи нещо обидно в лицето, но в момента нищо такова не й идваше на ума. Трябваха й само още няколко седмици в неговата компания обаче и сигурно щеше да стане професионалистка в това отношение.

— Начукай си го.

Бяха му достатъчни само три широки крачки, за да се озове пред нея. Сграбчи предницата на роклята й и започна да разкопчава копчетата. Изглеждаше отегчен, раздразнен, но не и истински ядосан. След като приключи с копчетата, той решително разтвори роклята.

— Искаш нещо чудато? Ще ти покажа какво означава това. Знаеш ли, че има мъже на този свят, които изпитват най-силно удоволствие да докарат една жена до оргазъм и точно в мига, в който свършва, да я удушат!

Той свали роклята й надолу, разголвайки я до кръста, като в същото време обездвижи ръцете й в плата. След това наведе глава и я ухапа по вътрешната страна на едната й гърда.

— Ох! Заболя ме!

— Така. Ако продължаваш да ми създаваш неприятности, ще го направя отново.

Устните му поеха навлажненото й зърно и гневът й изведнъж се изпари.

— И така, докъде бяхме стигнали? — попита той.

Тя потрепери от дрезгавостта на гласа му и от топлината на дъха му върху хладната й кожа.

— О, Гейб… Какво ще стане, ако пак объркаш нещо?

— Тогава, предполагам, че ще трябва да ме преследваш дотогава, докато го направя както трябва.

Предполагам… — тя въздъхна и отпусна глава на гърдите му.

— А междувременно може и да си помислиш, колко широко би могла да разтвориш краката си, тъй като възнамерявам да прекарам доста време между тях.

Тя простена. Може би най-сетне се бе сетил какво трябва да прави.