Знойни сънища

Дванадесета глава

Рейчъл стана малко преди шест часа на следващата сутрин, макар да не беше спала добре. Босонога и само по нощница тя влезе в кухнята.

Докато приготвяше каната с кафе, наблюдаваше първите лъчи на утринната светлина, които проникваха през задните прозорци. По тревата блещукаше роса и цветята се събуждаха за новия ден.

След неприятностите на предишната вечер очите й инстинктивно се наслаждаваха на красотата около нея.

Благодаря ти, Ани Глайд, за вълшебната ти къща.

Ако можеше тази красота да й оправи и проблемите… Нямаше достатъчно пари, за да купи нови гуми за ескорта, нямаше и представа как ще се справи с тази ситуация. Ходенето на работа нямаше да бъде проблем. Разстоянието не беше малко, но все пак можеше да го извърви. Но какво ще прави с Едуард? Предната вечер Кристи бе дошла да ги прибере и всеки ден пак тя го водеше и го връщаше от детската градина, но скоро нейният апартамент щеше бъде завършен и тогава какво?

Трябваше да открие онази библия.

Утринта бе прекалено ценна, за да я разваля с тревогите си, още повече като знаеше, че ще има предостатъчно време да мисли за тях по-късно през деня, докато работеше. Кафето бе готово, наля си една пълна догоре чаша, след това я понесе към предната част на къщата.

Това бе любимото й време от деня, преди Едуард още да се е събудил и когато всичко бе ново и свежо. Да отпива от кафето си, седнала на стария люлеещ се стол близо до входната врата, докато останалият свят все още спи, бе по-ценно за нея, отколкото всичките луксове, които й осигуряваше някогашният й живот с Дуейн. По това време можеше да се отдаде на новите си мечти, които бяха съвсем скромни. Малък двор, където Едуард и приятелите му могат да си играят, може би градинка, и куче. Искаше й се синът й да си има домашен любимец.

Вдигна резето със свободната си ръка, натисна дръжката и отвори плъзгащата се входна врата. Когато стъпи навън и вдъхна дълбоко от чистия планински въздух, я завладя чувство на почти неописуемо блаженство. Каквото и да се случеше по-късно, тя си имаше този момент.

Извърна се към люлеещия се стол и еуфорията й мигом изчезна. Чашата й издрънча на дървения под, разпръсквайки горещо кафе по босите й крака, но тя почти не обърна внимание на това. Единственото, което виждаше, бе една дума, която някой бе написал с червена боя отпред на къщата, точно между прозорците.

Грешница.

Кристи бързо излезе отвътре, дългата й памучна нощница се преплиташе в краката й.

— Какво има? Чух, че… О, не…

— Изроди! — изсъска Рейчъл.

Кристи се хвана за гърлото.

— Толкова е грозно! Как може човек от този град да извърши нещо толкова грозно!

— Те ме мразят и не ме искат тук.

— Ще се обадя на Гейб.

— Не!

Но Кристи вече тичаше към телефона.

Хубавата утрин се бе превърнала в кошмар. Рейчъл почисти разлятото кафе с една стара кърпа за подсушаване на чинии и вече се бе запътила навътре, за да се облече, когато пикапът на Гейб се появи с рев на алеята към къщата, изхвърляйки чакъл изпод гумите си. Той паркира под остър ъгъл с къщата и изскочи от кабината точно когато Кристи се появи на входната врата, вече облечена с пеньоар.

Гейб явно се беше обличал много набързо. Косата му бе разрошена, обут бе в чифт измачкани бели панталони, бос.

— Гейб, добре, че дойде — извика Кристи. — Погледни това!

Но той вече бе видял грозния надпис и сега го изгледа така, сякаш силата на погледа му трябваше да бъде в състояние да го заличи на момента.

— Двамата с теб ще посетим Одел Хечър тази сутрин, Рейчъл — очите му се спряха на разголените й крака и му трябваха няколко секунди, за да се върне към мисълта си. — Ще поискам полицията да патрулира около къщата.

— Този град все повече се озлобява — каза тихо Кристи.

Докато Рейчъл стоеше безмълвно, тя му разказа за срязаните гуми и какво се бе случило в кафенето Петикоут.

— Излиза така, че Дуейн Сноупс е разбил сърцата на хората и единственият начин, по който могат да му отмъстят, е да си го изкарат на Рейчъл.

— Полицията никак няма да се трогне — обади се Рейчъл. — Те искат да се махна оттук, също като всички останали.

— Ще видим — изръмжа мрачно Гейб.

— Аз не искам да се махаш оттук — намеси се Кристи.

— А трябва. Аз бях такава егоистка. Не осъзнавах… Всичко това ще се разрасне и ще засегне и двама ви.

Очите на Кристи проблеснаха гневно.

— Въобще не ми пука.

— Ти се тревожи за себе си, не за нас — добави Гейб.

Възнамеряваше да спори с тях, но в този момент входната врата изскърца и на прага се появи Едуард. С едната си ръка държеше Хорс за ухото, а с юмрука на другата търкаше очите си. Избелялата му синя пижама вече бе прекалено къса, а картинката с боксиращи се далматинци на гърдите му бе толкова протъркана, че Рейчъл се почувства засрамена, че не полага по-добри грижи за него.

— Чух някакъв мъжки глас.

Тя бързо се приближи до него.

— Всичко е наред, миличък. Господин Бонър е тук. Ние просто си говорехме.

Едва сега детето забеляза Гейб и устните му инстинктивно се свиха.

— Той говори прекалено високо.

Рейчъл бързо го поведе навътре.

— Хайде, ела да се облечем.

Той й позволи да го хване за ръката, но когато вече минаваха през плъзгащата се врата, Едуард измърмори една дума, която майка му искрено се надяваше, че не е стигнала до ушите на Гейб.

— Задник.

Докато двамата с Едуард се облекат, Гейб изчезна някъде, но когато Рейчъл влезе в кухнята, за да помогне на Едуард за закуската, тя го забеляза близо до входната врата с кутия боя в едната си ръка и с четка в другата. Наля млякото на Едуард, след това излезе при него.

— Няма нужда да правиш това.

— Напротив, има — вече бе покрил графитите, но те все още прозираха отдолу. — Ще му трябва още една ръка, ще го довърша довечера.

— Аз ще се погрижа за това.

— Не, няма.

Тя знаеше, че трябва да настоява, но нямаше достатъчно сили за това и подозираше, че Гейб го разбира.

— Благодаря.

Малко по-късно той надникна в къщата и я повика да се качва в пикапа.

— Отиваме при Одел Хечър — каза й на тръгване.

Двадесетина минути по-късно те вече седяха пред шефа на полицията в Салвейшън. Изключително слаб, с рядка коса и гърбав нос, Хечър оглеждаше Рейчъл над рамките на пластмасовите си очила, докато слушаше информацията, предоставяна му от Гейб.

— Ще проучим случая — промърмори той, когато Гейб приключи.

Но тя видя искрица на задоволство в очите му и предположи, че този човек няма да направи нищо по въпроса. Съпругата на Хечър бе член на „Храма“, нещо, което без съмнение го е поставило в неприятно положение, след като избухна скандалът за корупция.

Рейчъл реши, че е крайно време да премине в настъпление.

— Господин Хечър, вашите хора конфискуваха колата ми в същия ден, в който избяга Дуейн. Вътре имаше една библия и бих искала да знам какво е станало с нея. Това е семеен спомен, който не би могъл да представлява някаква ценност за никой друг, затова искам да си я получа обратно.

— Колата, както и всичко, което се намираше в нея, бяха използвани, за да се покрият дълговете на Дуейн.

— Разбирам това, но все пак искам да знам къде се намира библията сега.

Чудесно разбираше, че Хечър няма желание дори и пръста си да помръдне за нея, само че едно бе да пренебрегнеш вдовицата на телеевангелиста, но съвсем друго да направиш това в присъствието на член на най-влиятелното семейство в Салвейшън.

— Ще проверя — отвърна той, кимайки студено.

— Благодаря.

Одел излезе. Гейб се изправи и се приближи до единствения прозорец в стаята, гледащ към една странична уличка, на която имаше ателие за химическо чистене и магазин за автомобилни части.

— Тревожа се за теб, Рейчъл — гласът му бе тих и неспокоен.

— Защо?

— Защото си безразсъдна. Хвърляш се в разни начинания, без да помислиш за евентуалните последици.

Тя се зачуди дали говореше за предния ден. До този момент никой от тях не бе се връщал към случилото се.

— Ти си твърде импулсивна, а това може да е опасно. Засега никой още не се е опитал да нарани теб самата, но кой знае дали и това няма да се случи.

— Няма да остана дълго тук. Веднъж да намеря парите, ще напусна Салвейшън толкова бързо, че…

— Ако намериш парите.

— Ще ги намеря. И тогава ще отида толкова далече оттук, колкото е възможно. Вероятно в Сиатъл. Ще си купя кола, която върви, една купчина книги и играчки за Едуард и малка къща, в която ще се чувствам у дома си. Тогава ще…

Тя млъкна, тъй като шефът на полицията влезе в стаята и постави пред нея един официално изглеждащ документ.

— Това е списъкът на всичко, което сме намерили в колата.

Рейчъл се втренчи в старателно подредената колонка пред себе си: пособие за стържене на леда от стъклата, регистрационни документи, малка ракла, червило. И така продължаваше надолу, описвайки всичко, което е било в колата. Тя стигна до края.

— Някой е направил грешка. Тук никъде не се споменава за библията.

— Значи не е била в колата — отвърна доволно Хечър.

— Напротив, беше. Аз лично я сложих там.

— Това е било преди три години. Понякога паметта на хората изневерява.

— Не и моята памет. Настоявам да разбера какво се е случило с тази библия!

— Нямам представа. Не е била в колата, иначе щеше да е включена в този списък — Хечър я изгледа с малките си студени очи. — Нали си спомняте, че бяхте подложена на значителен стрес през онзи ден.

— Това няма нищо общо със стреса! — искаше й се да му се разкрещи с цяло гърло, но си пое дълбоко дъх и с огромно усилие на волята си наложи да се успокои. — Раклата, която е била в колата… — тя посочи към списъка. — Как е станало така, че отново се е озовала в къщата?

— Вероятно е счетено, че е част от обзавеждането на домакинството. Колата бе продадена отделно, на търг.

— Аз поставих раклата и библията в колата в един и същ момент. Някой от вашия отдел явно е извършил злоупотреба.

Това вече никак не му се понрави.

— Ще наредя на подчинените си да патрулират покрай вилата на Глайд, госпожо Сноупс, но това няма да промени начина, по който гледат на вас хората от този град. Послушайте съвета ми и си намерете някое друго място за живеене.

— Тя има също толкова право да живее тук, колкото и всеки друг — обади се тихо Гейб.

Хечър смъкна очилата си и ги постави на бюрото.

— Аз просто заявявам фактите. Ти не беше тук, когато госпожа Сноупс и нейният съпруг почти подлудиха нашия град. Въобще не се интересуваха от кого вземат пари, стига те да отиват в техните джобове. Знам, че в последно време си преживял много, Гейб, и мога само да предполагам, че не разсъждаваш съвсем рационално. Иначе би бил по-внимателен при избора си на приятели.

Безцеремонният начин, по който я изгледа, ясно говореше, че според него Гейб й дава подкрепата си в замяна на сексуални услуги от нейна страна. Но тъй като точно това бе предложила тя самата на Гейб преди известно време, помисли си, че не би трябвало да се чувства прекалено обидена.

— Може би ще е по-добре да помислиш за собственото си семейство, Гейб — продължи полицаят. — Много се съмнявам, че родителите ти ще се зарадват, когато научат, че си се хванал с вдовицата Сноупс.

Устните на Гейб едва се помръднаха.

— Името й е Стоун и след като казва, че библията е била в колата, значи наистина е била там.

Но Одел Хечър не бе готов на никакви отстъпки повече. Той бе човек, който вярва в бюрокрацията, и след като този рапорт показваше, че нещо не съществува, значи то наистина не съществуваше.

По-късно през деня Рейчъл привършваше боядисването на детската площадка и се опитваше да намери утеха в подкрепата, която й бе дал Гейб, макар той самият да смяташе, че тя гони вятъра. Погледна към паркинга, където Гейб заедно с някакъв електротехник инсталираше осветлението. Той явно почувства погледа й върху себе си, тъй като веднага вдигна очи към нея.

Тялото й се напрегна в очакване. В същото време се чудеше, какви ли ще са правилата между тях сега, след като отношенията им се бяха променили радикално. За първи път си даде сметка, колко трудно би било да се направи дори и най-елементарната уговорка да бъдат отново заедно.

Към края на деня той й съобщи, че ще я закара до дома. Рейчъл не разполагаше с кола и никак не й се вървеше пеша немалкото разстояние до планината Хартейк, затова с благодарност прие. Беше работила много усилено през целия ден. Не че се оплакваше. Започваше да си мисли, че вече държи повече на киносалона, отколкото Гейб. Определено бе по-развълнувана от предстоящото отваряне в сравнение със собственика му.

Още докато Гейб подкарваше пикапа, тя усети, че напрежението, което се усещаше между тях през целия ден, осезаемо се усилва. Спусна стъклото от нейната страна и едва тогава осъзна, че климатикът е включен.

— Горещо ли ти е? — той я изгледа лакомо, но тя бе прекалено нервна в момента и се престори, че не е забелязала погледа му.

— Днес беше доста топло. Направо горещо.

Той сложи ръка на бедрото й и леко я притисна, окуражавайки я да се приближи към него, но наместо това тя се обърна на другата страна и вдигна стъклото. Гейб отдръпна ръката си.

Не искаше да си помисли, че се прави на интересна, особено пък след като самата тя го желаеше толкова много. Затова реши, че трябва да му каже.

— Гейб, от тази сутрин съм неразположена.

Той извърна глава и я изгледа продължително.

— Периодът ми — уточни тя.

Той изведнъж се изсмя остро.

— Много добре знам какво означава да си неразположена, Рейчъл. Но не мога да разбера, защо си мислиш, че това би могло да ме интересува.

Тя се изчерви и това я накара да се ядоса на себе си.

— Не мисля, че ще се чувствам удобно…

— Скъпа, ако наистина си решила да ставаш лека жена, ще трябва да се освободиш от задръжките си.

— Това не са задръжки. Става въпрос за елементарна хигиена.

— Глупости. Говорим точно за една голяма задръжка — той се засмя сухо и излезе на главния път.

— Добре, продължавай, подигравай ми се — каза тя обидено. — Така или иначе този проблем ще отмине след няколко дни. Но другият проблем никак не е толкова лесен.

— И какъв е той?

Тя проследи една синя резка по полата на мандаринено бялата рокля, която бе заделила за работа с боя.

— Нямам никаква представа как ние двамата ще се справим с нашия… нали разбираш. С нашия флирт?

— Флирт? — попита той засегнато. — Така ли го наричаш?

Влязоха в един завой на пътя и тя примижа срещу залязващото слънце.

— Във всеки случай не мога да го нарека връзка — тя замълча. — Връзка звучи прекалено сериозно. Това си е флирт и работата е там, че аз не виждам как ще продължим с него.

— Не мисля, че ще имаме някакви проблеми.

— Ако наистина вярваш в това, значи не си премислил достатъчно добре ситуацията. Искам да кажа, че ние не можем просто да се измъкнем посред бял ден и… и…

— Да флиртуваме?

Тя кимна.

— Не разбирам, защо не — той взе слънчевите си очила от арматурното табло и ги сложи.

Рейчъл се зачуди дали с тях искаше да се предпази от слънцето, или от нея.

— Ти май нарочно се правиш на глупак.

— Не, аз просто не виждам какъв е проблемът. Или да не би все още да говориш за този твой период?

— Не! — тя рязко спусна сенника пред себе си. — Говоря по принцип. Наистина ли мислиш, че двамата просто ще го правим посред бял ден?

— Стига да искаме.

— И къде бихме отишли?

— Където си искаме. След това, което се случи вчера, не мисля, че някой от нас ще бъде прекалено претенциозен.

Той погледна към нея и Рейчъл видя миниатюрното си отражение в стъклата на очилата му. Изглеждаше малка, незначителна, сякаш готова да се разпадне на парчета при първото подухване на вятъра.

— Ако тезгяхът в снекбара не ти е по вкуса, бихме могли да отидем и до къщата — додаде той.

— Ти нищо не разбираш.

— Ами тогава най-добре да ми обясниш — говореше като човек, чието търпение всеки момент ще бъде изчерпано, и тя разбра, че все пак ще трябва да му каже това, което мисли.

— Ти ми плащаш на час.

— Каква връзка има пък това?

— Какво ще стане през часа… през часовете… през които ние… флиртуваме?

Той я изгледа изпитателно.

— Това е някакъв подвеждащ въпрос, нали?

— Не.

— Не знам. Нищо няма да стане.

— Но нещо ще се случи с моята заплата.

— Това няма нищо общо с твоята заплата.

Явно трябваше да му го каже в прав текст.

— Ще ми плащаш ли за часовете, през които флиртуваме, или не?

Той отново я изгледа невярващо.

— Не! Отговорът ми е не! Разбира се, че няма да ти плащам.

— Аз едва свързвам двата края дори и при сегашното положение. Нуждая се от всяко пени, което изкарвам! Вчерашният следобед ми костваше парите, с които щях да си купя храна за половин седмица.

Последва дълга тишина.

— Няма да мога да се преборя с теб, а?

— Не разбираш ли? Нищо не може да се случи, докато работим заедно, дори и да искаме, тъй като ти контролираш заплатата ми. А след работа аз имам едно петгодишно дете, за което трябва да се грижа. Нашата сексуална връзка е обречена още преди да е започнала.

— Това е абсурдно, Рейчъл! И нямам никакво намерение да ти възстановявам надницата за вчера.

— Да, но би трябвало!

— Слушай, мисля, че правиш от мухата слон. Ако искаме да се любим и има условия за това, тогава ще се любим. Това просто няма нищо общо с надниците ти.

Можеше и да се прави, че не разбира, но знаеше много добре за какво става въпрос. Поне бе достатъчно тактичен, за да не й напомни, че преди време му бе предложила секс в замяна на същите тези пари, за които спореха сега.

Той отново насочи вниманието си към пътя и изминаха повече от километър, преди да проговори отново.

— Ти наистина говориш сериозно, а? Това е проблем за теб.

— Да.

— Добре. В такъв случай и двамата ще помислим по въпроса и ще вземем някакво решение докато продължава този твой период — ръката му отново се озова на бедрото й. — Иначе добре ли си? След вчера?

Изглеждаше толкова загрижен, че тя не сдържа усмивката си.

— Чувствам се страхотно, Бонър. Светът е в краката ми.

— Добре — той я стисна за коляното.

— А ти?

В смеха му се прокрадна някаква суха нотка, сякаш не го бе използвал много дълго време.

— Не би могло да бъде по-добре.

— Радвам се да го чуя — тя погледна навън. — Току-що подмина отбивката за нагоре.

— Знам.

— Мислех си, че ще ме закараш вкъщи.

— И там ще стигнем — той свали очилата си.

Влязоха в Салвейшън и тъкмо когато приближаваха центъра, той спря пред сервиза на Дийли. Докато Гейб паркираше, Рейчъл видя ескорта да стои малко встрани от гаража.

— О, Гейб… — тя бързо отвори вратата, затича се към колата и моментално избухна в сълзи.

— Няма нищо по-добро от комплект нови гуми, което да разчувства сърцето на една дама — отбеляза сухо той, приближавайки се зад нея.

След това плъзна ръката си през кръста й и я притегли към себе си.

— Това е чудесно. Но аз нямам… нямам достатъчно нари, за да ти се и-издължа.

— Да съм ти искал да се издължаваш? — попита той малко възмутено. — Застраховката на Кал ще покрие разходите — той я хвана за лакътя и я поведе към пикапа. — Ще се върнем да я вземем малко по-късно. Преди това трябва да свършим още нещо.

Докато потегляха отново, тя усещаше как чувствата се преплитат в нея, сякаш някой си играеше както си иска с тях. Той бе груб и нежен, показваше абсолютно безхаберие за някои неща и несъмнена мъдрост за други и тя го желаеше толкова много, че чак я заболяха зъбите.

Той подкара към центъра на града и спря на един паркинг точно срещу кафенето Петикоут.

— Хайде. Ела да си купим сладолед.

Тя го хвана за ръката, преди да е успял да отвори вратата си. Щандът за сладолед отново се радваше на многобройна клиентела и тя веднага разбра какво възнамеряваше да направи Гейб. Първо гумите, а сега и това. Беше прекалено много. Усети познатата буца на гърлото си.

— Благодаря ти, Гейб, но предпочитам сама да печеля битките си.

Той обаче никак не бе впечатлен от демонстрацията й на независимост. Челюстите му се стегнаха и той я изгледа решително.

— Свали си задника от този пикап незабавно. Ще ядеш сладолед дори и ако се наложи да ти държа устата отворена и да ти го тикам насила в гърлото.

Беше много внимателен, няма що. Нямаше кой знае какъв избор, затова покорно отвори вратата си.

— Това си е мой проблем и мога сама да се справя с него.

Той обаче сякаш не я чу.

— Искам повишение на заплатата — тросна му се тя. — След като можеш да пръскаш пари за гуми и за сладолед, значи можеш и да ми плащаш малко по-добре от тази робска надница.

— А сега се усмихни на тези мили хора.

Тя почувства погледите на хората около тях — майки с малки деца, двама работници от пътното управление в мръсни тениски, бизнес дама, притиснала мобилния си телефон към ухото. Само една малка групичка момчета със скейтбордове не изглеждаше заинтересована от факта, че проклетата вдовица Сноупс тъпче свещената земя на Салвейшън.

Гейб се приближи към тийнейджърката, която стоеше зад щанда.

— Шефът ти ту ли е?

Момичето премлясна с дъвката си и кимна.

— Иди го извикай, ако обичаш.

Докато чакаха, Рейчъл забеляза една пластмасова касичка, поставена в единия край на щанда, пред която имаше надпис Дарения за Емили, и снимка на усмихнато момиченце с къдрава руса коса. Текстът под нея молеше за помощ, за да се платят медицинските разходи на детето в борбата му с левкемията. Тя веднага си спомни за жената, която я бе заговорила предния ден.

Вие сте последната ни надежда, госпожо Сноупс. Емили се нуждае от някакво чудо.

В продължение на няколко секунди й бе трудно да диша. Опита се да концентрира вниманието си другаде, отвори чантата си, извади една скъпоценна петдоларова банкнота и я постави в касичката.

В този момент зад щанда се появи Дон Брейди.

— Здрасти, Гейб, как… — той млъкна, забелязвайки Рейчъл.

Гейб се престори, че нищо не е забелязал.

— Тъкмо разправях на Рейчъл, че тук се продава най-хубавият сладолед в града. Хайде да ни напълниш две кофички, а? Големи.

Дон се поколеба и Рейчъл разбра, че се опитва да намери начин да се измъкне. Не искаше да я обслужва, но в същото време не беше и подготвен да откаже на човек като Гейб.

— Ъъъ… Разбира се, Гейб.

След минута те се отдалечиха от щанда с по една кофичка сладолед в ръка, като на нито един от двамата не му се ядеше от нея. Докато вървяха към камионетката на Гейб, никой от тях не си направи труда да погледне към отсрещната страна на улицата. Ако бяха го направили, може би щяха да забележат един дребен, жилав мъж, който пушеше цигара под едно дърво и ги наблюдаваше.

Ръс Скъдър изгаси цигарата си. Бонър явно я чука, помисли си той. Иначе нямаше да смени нарязаните гуми толкова бързо. Това обясняваше и защо я беше взел на работа. За да я чука, разбира се.

Ръс пъхна свитите си в юмруци ръце и си помисли за жена си. Беше отишъл да я види предния ден, но тя дори не бе пожелала да говори с него. Господи, колко му липсваше… Само ако можеше да си намери работа, може би тогава би бил в състояние да си я върне, но Рейчъл Сноупс вече бе заела единственото работно място, което някой в града му бе предлагал.

Беше много доволен, че наряза гумите й снощи. Не беше го планирал предварително, просто видя колата й, наоколо нямаше никого, а след това се беше почувствал толкова добре. Беше толкова хубаво и да отиде до къщата на Глайд няколко часа по-късно с флакон боя и да напише Грешница на стената, също като някой пратеник от небесата. Може би сега тя най-после ще проумее, че не е желана тук.

Помисли си, че старият Г. Дуейн сигурно би одобрил действията му от предишната вечер. Въпреки ролекса си и супермодерните дрехи, с които се обличаше, Дуейн си беше хубав човек. Той никога не бе желал злото на никого и Ръс със сигурност знаеше, че се молеше много и обичаше Бог. Рейчъл бе тази, която го бе развалила. Дуейн просто искаше да задоволява всичките й капризи и това бе причината да започне да бърка все по-дълбоко в банковите сметки на „Храма“.

Алчността на Рейчъл бе основната причина, която бе довела до провала на „Храма“ и на Дуейн Сноупс. Същата тази алчност бе довела и до провала на Ръс, защото ако не беше заради нея, той все още щеше да работи като охрана на „Храма“, все още щеше да заема длъжността, която го беше накарала да се почувства като истински мъж.

И сега тази жена се опитваше да се засели отново в Салвейшън, все едно че нищо не се е случило. Сега тя използваше Гейб по същия начин, по който навремето беше използвала Дуейн, но шантавото копеле бе прекалено глупаво, за да разбере какво става.

Ръс се беше опитал да разговаря с бившата си съпруга за Рейчъл и за това, че тя е виновна за всичко лошо, което му се е случило, но тя не го разбираше. Не можеше да разбере, че Ръс нямаше вина за нищо.

Почувства необходимост да пийне нещо и се отправи към Дани. Едно-две питиета сигурно ще го накарат да се отпусне. Щяха да го накарат да забрави, че няма работа, че жена му го е изхвърлила от къщи и че поради тази причина не може да се грижи добре за детето си.

— Той ще бъде ли тук? — попита Едуард в събота сутринта, докато Рейчъл паркираше ескорта зад снекбара.

Нямаше нужда да пита за кого става въпрос.

— Господин Бонър не е толкова лош, колкото си мислехме. Той ми даде работа и ни разреши да живеем във вилата. Освен това ни осигури и кола.

— Пастор Етън ни даде вилата и колата.

— Да, но защото господин Бонър го помоли за това.

Но Гейб си оставаше враг на Едуард и той не искаше да си променя отношението. В същото време силно се бе привързал към Етън, с когото явно редовно се срещаше в детската градина към църквата. Рейчъл си напомни, че ще трябва да му благодари за това, макар да имаше вероятност да се позадави при произнасянето на думите си.

Заниманията в детската градина се отразяваха много добре на сина й. Все още нямаше близки приятели, но поне бе станал малко по-разговорлив, малко по-взискателен — макар при Едуард това да бе нещо много относително. Вече на два пъти, когато му бе казвала, че е време за сън, той бе отвръщал: Наистина ли трябва да си лягам? Като се вземе предвид досегашното му поведение, това си беше чисто неподчинение.

— Почакай само да видиш детската площадка — тя му връчи една торба, пълна с играчки, които би трябвало да запълнят времето му през деня, след това взе една чанта, в която се намираше обядът им, както и няколко сандвича. Докато вървяха към площадката, тя забеляза колко по-силен изглежда синът й. Краката и ръцете му бяха загорели от слънцето и в движенията му се забелязваше енергичност, каквато не бе виждала от времето преди да се разболее.

— На площадката вече всичко е готово — каза тя. — Виж, поставихме и няколко маси за пикник, така че има къде да седнеш и да си рисуваш.

Беше му купила нов комплект от бои за рисуване, който включваше цели четиридесет и осем цвята, вместо досегашните жалки двадесет и четири. Купи му и нови панталони, както и пижама, на която бяха нарисувани състезателни автомобили. Когато му бе позволила да си избере сам скъпа тениска, той бе подминал тези с детински рисунки на герои от анимационни филми и се бе спрял на една с надпис „Macho Man“.

Тя погледна към собствените си дрехи. Почистваше мръсотиите и боята от черните си оксфордки всеки ден и те все още бяха в доста добро състояние. Благодарение на гардероба от стари дрехи на Ани Глайд досега не беше й се наложило да изхарчи дори и пени за себе си.

Пикапът на Гейб се появи иззад завоя и се отправи към паркинга, придружен от облак прах. Едуард се присламчи към костенурката, където, поне така предполагаше Рейчъл, имаше намерение да се скрие, доколкото може от Бонър. Тя се отправи към камионетката, наблюдавайки как Гейб слиза от нея с типичните си мързеливи движения.

Вчера й беше дал ключа за къщата на Кал, за да може да търси библията, докато той бе на вечеря с Етън. Не я бе открила, но все пак оценяваше жеста му.

Той я погали с поглед докато се приближаваше и на нея почти й се зави свят при спомена за това как го чувстваше вътре в себе си само преди два дни.

— Добро утро — гласът му бе плътен и леко пресипнал от сексуално желание.

Бризът повдигна полите на роклята й и те докоснаха джинсите му.

— Добро утро и на теб — чувстваше, че езикът й е някак си тромав.

Той плъзна ръка под косата й и я хвана за задната част на шията.

— Днес няма да има секс.

Но те не бяха сами, тя бе неразположена, той не знаеше за Едуард, а и все още контролираше заплатата й. Отдръпна се от него с въздишка на съжаление.

— Не мога да си позволя да те имам.

— Пак ли се връщаме на това?

— Страхувам се, че да.

Гейб не каза нищо. Само се намръщи при вида на изцапаната й с боя рокля и обувки, което явно го дразнеше все повече с всеки изминал ден.

— Оставила си онези джинси на Джейн в къщата, след като си търсила библията. Защо не ги взе със себе си?

— Защото не са мои.

— Кълна се, че днес вече ще ти купя нови.

— Не искам да ми купуваш нищо — тя повдигна вежди към него. — По-добре ми увеличи надницата.

— Няма да стане.

Една хубава разправия бе нещото, от което се нуждаеше, за да се разсее, и тя войнствено сложи ръце на кръста.

— Съдирам си задника да работя за теб, Бонър. Няма мъж на този свят, който би свършил толкова работа колкото мен при тази мизерна надница.

— Вярно е — отвърна той добродушно. — Ти си най-изгодният работник в града. И не забравяй, че получаваш точно толкова, колкото се бяхме разбрали още в началото.

Всъщност много повече, ако вземеше предвид допълнителните придобивки под формата на кола и подслон. И въпреки това, ако продължаваше така, тя нямаше да бъде в състояние да задели абсолютно нищо настрани, а ако не успее да открие тази библия, двамата с Едуард щяха да останат заклещени в Салвейшън завинаги.

Трябваше да му каже, че днес е взела Едуард със себе си, и въпреки че работодателят й в последно време не й се зъбеше често, тя все пак не гореше от желание да му съобщи новината. В продължение на няколко секунди се занимаваше с косата си, привързвайки я на опашки с ластика.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, но днес е събота и трябваше да взема Едуард с мен.

На лицето му се изписа предпазливо изражение.

— Не го виждам.

Тя посочи с глава към площадката.

— Крие се. Страх го е от теб.

— Но аз не съм му направил нищо лошо.

Това, разбира се, въобще не беше вярно, но на Рейчъл не й се искаше да влиза в спорове на тази тема.

— Бях ти казал да не го водиш тук — той я изгледа продължително.

— Казах ти вече, събота е и няма къде да го оставя.

— Мислех си, че Кристи се грижи за него в съботите.

— Прави го от добро сърце, но аз не искам повече да й утежнявам живота. Освен това тя скоро ще се мести в новото си жилище и има да върши достатъчно много други неща.

Гейб погледна към площадката, но Едуард все така не се виждаше. Неприязънта му към сина й много я засягаше. Толкова ли не можеше да разбере колко специален бе Едуард? Как бе възможно един интелигентен човек да се запознае с Едуард и да не се влюби моментално в него?

— Добре — тросна й се той. — Но го дръж под око, да не вземе да направи някоя беля.

— Това е кино, Гейб, не е магазин за китайски порцелан. Няма какво толкова да се счупи.

Без да каже нищо, Гейб се запъти към багажника на пикапа, откъдето взе една дървена макара с навит на нея кабел и влезе в снекбара.

Отношението му към Едуард много й напомняше за някакъв вид предателство. Ако изпитваше някакви чувства към нея, би трябвало да изпитва подобни чувства и към сина й. Ако той…

Тя изведнъж се сепна. Беше започнала да мисли за Гейб така, сякаш имаха някакво общо бъдеше, вместо да си спомни, че връзката й с него имаше само два аспекта: той й беше началник и в същото време бе нейната сексуална играчка. Това бе всичко.