Знойни сънища

Трета глава

Гейб се извърна при думите на брат си.

— Какво искаш да кажеш?

Рейчъл усети нещо покровителствено в начина, по който Етън погледна към Гейб. Той се приближи към него, сякаш искаше да го предпази, абсурдна идея, като се вземе предвид, че Гейб бе по-едър и по-мускулест от брат си.

— Тя не ти ли каза коя е? — Етън я изгледа с явно осъдителен поглед. — Да, доколкото знам, семейството на Сноупс никога не е било известно със способността си да говори истината.

— Аз не съм от семейството на Сноупс — отвърна Рейчъл вдървено.

— Всички онези нещастни хора, които изпращаха пари, за да те поддържат, биха били изненадани да чуят това.

Погледът на Гейб се премести от нея към брат му.

— Тя каза, че името й е Рейчъл Стоун.

— Не вярвай на нищо, което казва — Етън се обърна към Гейб с мек глас, който хората обикновено използват, когато разговарят с болен човек. — Това е вдовицата на покойния, но едва ли за оплакване Г. Дуейн Сноупс.

Етън влезе навътре в снекбара. Носеше добре изгладена синя оксфордска риза, панталони с идеални ръбове и чифт добре излъскани обувки. Русата му коса, сините очи и правилните черти контрастираха ярко с много по-грубо изглеждащия му брат. Етън някак си приличаше на ангел небесен, докато Гейбриъл, въпреки името си, би бил по-подходящ за управник на някое по-мрачно царство.

— Г. Дуейн умря преди около три години — продължи Етън, отново използвайки този гальовен глас, сякаш седеше до леглото на някой смъртно болен. — Ти тогава живееше в Джорджия. В деня на смъртта си той бе на път да напусне страната, опитвайки се да избяга от законите, заедно с няколко милиона долара, които не бяха негови.

— Спомням си, че бях чул нещо такова — отговорът на Гейб прозвуча повече като нещо, казано по навик, а не предизвикано от някаква заинтересованост към споменатата история. Рейчъл се чудеше дали въобще нещо го интересува. Ако имаше такова, нейният стриптийз със сигурност не беше го развълнувал. Тя потрепери и се опита да не мисли за това, което бе направила.

— Самолетът му се повреди и падна в океана. Откриха тялото му, но парите все още са някъде на дъното на Атлантика.

Гейб се облегна на барплота и бавно извърна глава към нея. Тя откри, че не е в състояние да срещне погледа му.

— Г. Дуейн си живееше твърде почтено, преди да се ожени за нея — продължи Етън. — Но госпожа Сноупс обича скъпи коли и модни дрехи. Той ставаше все по-алчен, с цел да задоволи прищевките й и постепенно неговите кампании за набиране на средства станаха толкова абсурдни, че в крайна сметка доведоха до пълния му крах.

— Май не е първият телеевангелист, на когото се случва това — отбеляза Гейб.

Устните на Етън се присвиха.

— Дуейн проповядваше теологията на благоденствието: Дай това, което можеш да дадеш от себе си. Раздели се с това, което имаш, дори и да е последният ти долар, и ще получиш обратно сто долара. Сноупс описваше Бог като някаква всемогъща ротативка и хората му се доверяваха безрезервно. Той получаваше чекове дори и от службите за социално осигуряване, пари, предназначени за най-бедните. Имаше една жена от Южна Каролина, която бе диабетичка, но изпрати на Сноупс парите, от които се нуждаеше, за да си набави инсулин. Вместо да й ги върне обратно, Дуейн прочете писмото й по ефира, като пример, който всеки би трябвало да последва. Това наистина бе един от златните моменти на телеевангелизма.

Етън изгледа Рейчъл така, сякаш бе някакъв боклук.

— Камерите показваха как госпожа Сноупс седи на първия ред в „Храма на Спасението“ и как сълзи на признателност се стичат по напудреното й с руж лице. Малко по-късно един репортер от „Шарлот обзървър“ се поразровил из нещата и открил, че същата онази жена изпаднала в диабетична кома и умряла.

Рейчъл сведе очи. Сълзите й от оня ден бяха сълзи на срам и безпомощност, но никой не би могъл да знае това. При всяко предаване тя бе длъжна да седи там, на първия ред, с безупречно направена прическа, прекалено много грим по лицето и дрехи в ярки цветове. Всичко това в комбинация, представляваше представата на Дуейн за женска красота. В началото на съвместния им живот тя действително се бе съобразявала с желанията на съпруга си, но впоследствие, когато бе открила неговата поквареност, се бе опитала да се отдръпне. Обаче бременността й бе направила това невъзможно.

Когато корупцията в духовенството на Дуейн бе станала публично достояние, съпругът й организира цяла серия от прочувствени телевизионни признания, имащи за цел да спасят кожата му. Използвайки безброй цитати от Ева и Далила, той говореше как е бил отклонен от правия път от една слаба и грешна жена. Беше достатъчно хитър, за да поеме вината лично върху себе си, но посланието му бе повече от ясно: Ако не бе била алчността на съпругата му, той никога не би се отклонил от правия път.

Не всички бяха повярвали на това представление, но повечето се бяха хванали и тя вече бе престанала да брои колко пъти през последните три години бе разпознавана на публични места и публично заклеймявана. Отначало се бе опитвала да обяснява, че екстравагантният им начин на живот бе избор на Дуейн, не неин, но никой не си бе направил труда дори да я изслуша, затова се бе научила да си държи устата затворена.

Вратата на снекбара се отвори едва-едва, колкото през нея да се провре тялото на едно малко момче и да се затича към майка си. Тя не искаше Едуард да става свидетел на тази сцена, затова му се тросна ядосано.

— Казах ти да стоиш отвън.

Едуард наведе глава и каза тихо, толкова тихо, че тя едва го чу.

— Там беше онова… онова голямо куче.

Тя се усъмни в думите му, но все пак го стисна успокоително за рамото. В същото време изгледа Етън с яростната решителност на вълчица, мълчаливо предупреждавайки го да внимава какво говори пред детето й.

Етън се вгледа в Едуард.

— Бях забравил, че вие с Дуейн имате син.

— Това е Едуард — каза тя, преструвайки се, че всичко е наред. — Едуард, кажи здрасти на отец Бонър.

— Здрасти — той не откъсваше поглед от маратонките си. След това се обърна към майка си с шепот, който обаче бе чут от всички: — И той ли е шарлот тан!

Тя срещна неразбиращия поглед на Етън и обясни:

— Иска да знае дали и ти си шарлатанин — гласът й стана дрезгав. — Чувал е това много пъти за баща си.

За един кратък миг Етън изглеждаше объркан, но след това бързо се окопити.

— Аз не съм шарлатанин, Едуард.

— Отец Бонър е истински свещеник, хлапенце. Честно. Той се страхува от Бога — тя срещна погледа на Етън. — Мъж, който не раздава присъди и е изпълнен със състрадание към хората, на които не им върви в живота.

Но също като брат си, отецът не отстъпваше лесно и нейния опит да го предразположи претърпя пълен провал.

— Дори и не си помисляйте да се установите отново тук, госпожо Сноупс. Не сте желана — той се обърна към Гейб: — Имам среща, трябва да се връщам в града. Искаш ли да вечеряме заедно тази вечер?

Бонър посочи с глава към жената.

— Какво смяташ да правиш с тях?

Етън се поколеба за момент.

— Съжалявам, Гейб. Знаеш, че бих направил всичко за теб, но точно в този случай не мога да ти помогна. Салвейшън не се нуждае от госпожа Сноупс и аз определено няма да бъда човекът, който ще й помогне да се установи отново в града — той потупа брат си по рамото и се отправи към вратата. Гейб изглеждаше объркан.

— Етън! Чакай малко — извика той и се завтече след него.

Едуард изгледа майка си изотдолу.

— Никой не ни харесва нас, а?

Тя преглътна буцата, застанала на гърлото й.

— Ние сме най-добрите, агънцето ми, и всеки, който не може да проумее това, просто не заслужава нашето внимание.

Тя чу ругатня и на вратата отново се появи Гейб, свил устни в ядна гримаса. Той постави ръце на хълбоците си и докато я гледаше втренчено, Рейчъл все по-ясно осъзнаваше внушителните му размери. Тя бе висока към един и седемдесет, но той я караше да се чувства малка и тревожно беззащитна.

— През всичките години, през които съм познавал брат си, за първи път го виждам да откаже помощ някому.

— От личен опит знам, Бонър, че дори и най-добрите християни си имат някакъв лимит. И за много от тях, изглежда, точно аз съм този лимит.

— Не те искам тук!

— Е, това вече е новина.

Той се намръщи още повече.

— Това място не е подходящо за дете. Той не може да се мотае тук.

Дали не омекваше? Тя бързо измисли една лъжа.

— Имам къде да го оставя.

Едуард се зарови по-дълбоко в полата й.

— Дори и да те назнача, това ще бъде за не повече от два-три дни, докато намеря някой друг.

— Разбрано — тя едва успя да прикрие вълнението си.

— Добре тогава — тросна се той. — Утре в осем. И наистина се приготви да си скъсаш задника от работа.

— Така ще направя.

— И не е мое задължение да ти осигуря място за спане.

— Имам къде да спя.

Той я изгледа подозрително.

— Къде?

— Не е твоя работа. Не съм толкова безпомощна, Бонър, просто се нуждая от работа.

Телефонът на стената иззвъня. Той отиде да го вдигне и тя се заслуша в разговора, от който чуваше само едната страна и който бе във връзка с някакъв проблем по доставка.

— Ще дойда на място и ще уточним всичко — заяви в заключение господин Чаровника.

Той затвори телефона, приближи се до вратата и я отвори. Не го направи от любезност, Рейчъл го знаеше, а само колкото да се отърве от нея.

— Трябва да отида до града. Ще говорим къде ще останеш, след като се върна.

— Казах ти, това вече е уредено.

— Ще говорим, когато се върна — тросна й се той. — Чакай ме до детската площадка. И измисли какво ще правиш с хлапето си! — той бързо излезе навън.

Рейчъл нямаше намерение да стои там достатъчно дълго, за да може той да открие, че спят в колата, затова след като чу шума от отдалечаващата се кола, тя се отправи към нейната импала. Докато Едуард подремваше на задната седалка, тя се изми, а след това се захвана да изпере мръсните им дрехи в един малък приток на Френч броуд ривър, който преминаваше през горичката. След това се преоблече в опърпаните си джинси и жълтеникава тениска. Едуард се събуди и двамата започнаха да си пеят глуповати песнички и да си разказват стари вицове, докато простираха мокрото пране по клоните на дърветата, които бяха най-близо до колата.

Сенките на късния следобед все повече се уголемяваха. Не им беше останала никаква храна и не можеше повече да отлага отиването до града. Хванала Едуард за ръката, тя пое покрай пътя, докато не се отдалечиха малко от киното, след това, виждайки приближаването на един новичък парк авеню, тя вдигна ръка за автостоп.

В колата се намираше възрастна двойка от Сейнт Питърсбърг, която прекарва лятото в Салвейшън. Те започнаха сладко да си бъбрят с нея и бяха много мили с Едуард. Рейчъл ги помоли да ги оставят при супермаркета на Ингълс, в самия край на града, и те й помахаха приятелски, докато се отдалечаваха с колата. Беше много благодарна, че не бяха я разпознали като ужасната Вдовица Сноупс.

Късметът й обаче не продължи дълго. Беше в магазина само от няколко минути, когато забеляза, че един от работниците, подреждащи щандовете, се бе вторачил в нея. Тя концентрира вниманието си върху избора на круша, която да не е напълно изгнила, от щанда за намалени цени. С крайчеца на окото си видя някаква беловласа жена да шепне нещо на съпруга си.

Рейчъл се бе променила толкова много, че вече не я разпознаваха толкова често, колкото през първата година след скандала, но това тук бе Салвейшън и тези хора я бяха виждали лично, а не само на телевизионния екран. Дори и без прическа и обувки на високи токчета, те знаеха коя е. Тя бързо пое към съседния щанд.

Близо до рафта за хляб една жена на около четиридесет години с много късо подстригана и боядисана в черно коса остави пакета, който държеше в ръката си, и се втренчи в Рейчъл така, сякаш бе видяла самия дявол.

— Ти — изплю тя една-единствена дума.

Рейчъл веднага си спомни за Керъл Денис. Беше започнала като доброволка в „Храма на Спасението“ и постепенно се бе издигнала до върха, спечелвайки си позицията на човек от много ограничения кръг на лоялни последователи, които изпълняваха ролята на помощници на Дуейн. Дълбоко религиозна, Керъл го обожаваше, като същевременно се отнасяше към него с някакъв покровителствен маниер.

Когато проблемите му бяха станали обществено достояние, Керъл така и не успя да приеме факта, че човек, който с такава страст проповядваше Евангелието, би могъл да бъде покварен, затова и стовари цялата вина за падението му върху Рейчъл.

Тя бе почти неестествено слаба, с остър нос и издадена брадичка. Очите й бяха толкова черни, колкото и боядисаната й коса, а кожата й бе тънка и бледа.

— Не мога да повярвам, че си се върнала.

— Това е свободна страна — тросна й се Рейчъл.

— Как можеш да показваш лицето си тук?

Желанието й да се защитава изведнъж изчезна. Тя подаде на Едуард един малък самун хляб.

— Вземи това, моля те — и започна да се отдалечава.

Жената забеляза Едуард и лицето й омекна. Тя пристъпи напред и се наведе към него.

— Не съм те виждала откакто беше бебе. А какъв хубав млад мъж си станал вече. Сигурна съм, че много ти липсва татко ти.

Едуард и преди бе заговарян от непознати и това никак не му харесваше. Затова само сви глава между раменете си.

Рейчъл се опита да продължи, но Керъл бързо бутна количката си така, че да препречи целия проход между редовете.

— Господ ни учи, че би трябвало да обичаме грешника и да мразим греха, но в твоя случай това е изключително трудно.

— Сигурна съм, че все пак ще успееш, Керъл, толкова набожна жена като теб.

— Никога няма да научиш колко много пъти съм се молила за теб.

— Спести си молитвите за някой, който наистина ги желае.

— Ти не си желана тук, Рейчъл. Много от нас посветиха живота си на „Храма“. Ние вярвахме и страдахме по начин, който ти никога не би могла да разбереш. Нашата памет е дълга и ако си мислиш, че ще стоим безучастно и ще допуснем отново да се установиш тук, значи много грешиш.

Рейчъл знаеше, че е по-добре да не отговаря, но все пак не се стърпя да се защити.

— Аз също вярвах. Но никой от вас не успя да разбере това.

— Ти вярваше в себе си, в собствените си нужди.

— Ти не знаеш нищо за мен.

— Ако беше показала някакво разкаяние, всички ние бихме могли да ти простим, но ти все още не изпитваш никакъв срам, нали, Рейчъл?

— Няма нищо, за което да се срамувам.

— Той призна греховете си, но ти никога няма да го направиш. Твоят съпруг бе човек на Бога, а ти го провали.

— Дуейн се провали единствено по негова вина… — тя бутна количката, която й препречваше пътя, и поведе Едуард напред.

Преди да успее да се отдалечи достатъчно обаче, някакъв тийнейджър излезе иззад съседния рафт, държейки в ръка няколко пакета с картофен чипс и пакет от шест кутийки с оранжада. Изглеждаше доста хилав, с мръсна русолява коса и три обеци. Джинсите му стояха като торба, а разгърдената му и измачкана риза откриваше черна тениска отдолу. Когато видя Рейчъл, той се спря на място. В първия момент лицето му не изразяваше нищо, след което на него се появи явно враждебна гримаса.

— Какво прави тая тук?

— Рейчъл се е завърнала в Салвейшън — отвърна студено Керъл.

Рейчъл си спомни, че Керъл е разведена и има син, но никога не би могла да разпознае в това момче тихото и скромно изглеждащо дете, което смътно си спомняше.

Тийнейджърът се вторачи в нея. Той в никакъв случай нямаше вид на религиозно отдаден като майка си и Рейчъл просто не можеше да проумее неговата неприкрита враждебност към нея.

Тя бързо се извърна и когато вече вървеше по съседния ред, установи, че цялата трепери. Преди да се бе отдалечила много, тя чу сърдития глас на Керъл:

— Не си въобразявай, че ще ти купя всичките тези боклуци.

— Тогава ще си ги купя сам!

— Не, няма. И въобще не се надявай, че тази вечер ще излезеш с онези твои приятели нехранимайковци.

— Просто ще ходим на кино и ти не можеш да ме спреш.

— Не ме лъжи, Боби! Дъхът ти миришеше на алкохол последния път, когато се прибра след подобно излизане. Много добре знам какво правите с твоите приятели.

— Не знаеш нищо, по дяволите!

Едуард погледна към Рейчъл, в очите му се четеше някакво безпокойство.

— Това майката на момчето ли е?

Рейчъл кимна и забърза към края на реда.

— Те не се ли обичат?

— Сигурна съм, че се обичат. Но си имат проблеми, мъниче.

Докато приключваше с пазаруването, тя осезаемо усещаше вниманието, което привлича. А то варираше от объркани погледи, до осъдително мърморене. Макар да не бе очаквала да я приветстват с добре дошла, мащабите на враждебността, с която се сблъска, я разстроиха. Бяха минали три години, но хората от Салвейшън, Северна Каролина, не бяха забравили нищо.

Докато заедно с Едуард вървяха покрай пътя, носейки скромните си хранителни запаси, тя се опитваше да проумее поведението на Боби Денис спрямо нея. Двамата с майка му явно не се разбираха добре, затова тя се съмняваше, че неговата реакция е просто отражение на чувствата на Керъл. Освен това неговата враждебност изглеждаше някак си по-персонална.

Тя спря да мисли за Боби в момента, в който видя по пътя да се задава някаква огромна кола с регистрационен номер от Флорида, и вдигна красноречиво ръка. Някаква вдовица от Клиъруотър, шофираща вишневочервен краун виктория, спря и ги закара обратно до киното. Когато слизаше от колата, Рейчъл стъпи накриво и изтънелите каишки на десния й сандал се скъсаха. Сега вече тези сандали не можеха да се поправят, което означаваше, че й остават един-единствен чифт обувки. Още една загуба.

Едуард заспа малко преди девет часа. Тя седеше боса върху багажника на импалата, беше наметнала раменете си със стара плажна хавлия и се беше втренчила в старото списание, което я бе накарало да се върне обратно тук. Внимателно го разгърна, включи фенерчето, което носеше със себе си, и се загледа в лицето на по-стария брат на Гейб, Кал, който я гледаше от една снимка.

Макар доста да си приличаха, острите черти на Кал бяха смекчени от почти глуповат вид на щастие и тя се зачуди дали за това заслуга имаше съпругата му, привлекателна руса жена, която също бе на снимката до него. Бяха фотографирани в старата къща на Рейчъл, една огромна и доста претрупана резиденция в другия край на Салвейшън. Тя бе конфискувана от федералното правителство, за да се покрият неплатените данъци на Дуейн, и бе стояла празна, докато не я бе купил Кал заедно с обзавеждането по случай сватбата си.

Снимката бе направена в някогашния кабинет на Дуейн, но не сантименталността бе привлякла вниманието й върху нея. Истинската причина бе обектът, който бе забелязала във фона на фотографията. Поставена върху книгите, точно зад главата на Кал Бонър, се виждаше една малка кожена ракличка, обкована с желязо. Размерите й не надвишаваха тези на половин хляб.

Дуейн бе купил тази кутийка преди около три години и половина от търговец, който държеше в тайна скъпите покупки на нейния съпруг. Дуейн я бе харесал, защото навремето била принадлежала на Джон Ф. Кенеди — не че Дуейн бе някакъв почитател на Кенеди, той просто обичаше всичко, което по някакъв начин би могло да се свърже с живота на богатите и известните. В седмиците преди смъртта му, докато примката на правосъдието се стягаше все повече около врата му, тя често го бе засичала да се взира в кутията.

Един следобед й се бе обадил от някакво малко летище на север от града и с паникьосан глас й бе съобщил, че всеки момент ще го арестуват.

— Аз… аз си мислех, че разполагам с повече време — бе казал той, — но те ще дойдат да ме приберат от къщи тази вечер, затова трябва да напусна страната. Рейчъл, та аз не съм подготвен за това! Доведи ми Едуард, за да се сбогувам с него, преди да замина. Трябва да кажа сбогом на сина си. Трябва да направиш това за мен!

Беше усетила отчаянието в гласа му и знаеше, че се страхува, че тя няма да изпълни молбата му поради неодобрението й на начина, по който той бе игнорирал тяхното дете. Като се изключи телевизионното предаване на кръщенето на Едуард, което се бе превърнало в най-гледаното предаване в историята на храмовото духовенство, Дуейн не бе проявил почти никакъв интерес към ролята си на баща.

Нейното разочарование от съпруга й бе започнало малко след като се ожениха, но едва когато забременя, тя откри размерите на неговата поквареност. Той бе оправдавал своята алчност, казвайки й, че трябва да накара света да види богатствата, които Бог изсипва върху вярващите. И въпреки всичко тя не можеше да му откаже това, което може би щеше да бъде последната му среща със сина си.

— Добре. Ще дойда възможно най-бързо.

— И освен това… искам да взема нещо от къщи със себе си, за спомен. Вземи със себе си и раклата на Кенеди. Също и Библията ми.

Тя можеше да разбере за Библията, тъй като знаеше, че това е подарък от майка му, когато е била на смъртно легло. Но Рейчъл вече не бе наивното момиченце от вътрешността на щата Индиана, за което той навремето се беше оженил, и заръката му за раклата на Кенеди веднага я направи подозрителна. Нямаше и следа от поне пет милиона долара от духовенството на „Храма“ и едва след като счупи малката медна ключалка и се увери, че раклата е празна, тя реши да изпълни желанието му.

Беше шофирала с бясна скорост по планинските пътища заедно с двегодишния Едуард, който бе завързан в своето столче и съсредоточено смучеше ухото на Хорс. Библията, някога принадлежала на майката на Дуейн, лежеше на седалката до нея, а малката кожена ракличка бе поставена на пода на колата. Когато пристигна обаче, вече бе прекалено късно, за да се види със съпруга си.

Органите на реда бяха решили да не чакат до вечерта, за да го арестуват, и, действайки по сигнал, местните полицаи заедно с шерифа на областта се бяха отправили към летището. Но Дуейн бе забелязал приближаването им и бе излетял. Двамата заместници на шерифа я накараха да излезе от мерцедеса и конфискуваха всичко, дори и детското столче на Едуард. След което единият от тях я закара до вкъщи с полицейска кола.

Едва на следващата сутрин тя научи, че съпругът й е загинал при самолетна катастрофа.

Не след дълго бе принудена да освободи къщата, като не й разрешиха да вземе със себе си нищо друго, освен дрехи. Това бе и първият й урок, колко жесток може да бъде светът към вдовицата на един телеенвагелист мошеник.

Не бе виждала раклата на Кенеди оттогава, допреди пет дни, когато случайно бе попаднала на снимката на Кал Бонър и съпругата му в списанието Пийпъл, забравено върху една автоматична пералня. В продължение на три години тя се бе чудила каква е била съдбата на тази ракла. Когато бе счупила ключалката, тя бе хвърлила само един бегъл поглед на вътрешността на кутията. Но впоследствие си бе спомнила колко много тежеше на пръв поглед малката ракличка и се запита дали не беше с двойно дъно. А може би под меката зелена подплата лежеше ключ за някой банков сейф?

Придърпвайки старата плажна хавлия по-плътно към раменете си, за да се предпази от нощния хлад, тя изпита някаква горчивина. Нейният син спеше на задната седалка на една бричка, след като бе вечерял филия, намазана с фъстъчено масло, и презряла круша, а в същото време някъде се губеха пет милиона долара. Това бяха пари, които й принадлежаха.

Дори и да платеше на всички кредитори на Дуейн, пак щяха да останат няколко милиона и тя възнамеряваше да използва тези пари, за да купи сигурност за сина си. Вместо за яхти и бижута тя мечтаеше за малка къща в някой добър квартал. Искаше да вижда как Едуард яде истинска храна и носи дрехи, които не са втора употреба. Би го записала в добро училище и би му купила велосипед.

Но тя не би могла да осъществи нито една от тези мечти, без съдействието на Гейб Бонър. Последните три години я бяха научили никога да не пренебрегва реалността, независимо колко неприятна е тя, и тя знаеше, че може би ще са й необходими няколко седмици, докато успее да се вмъкне в старата си къща и да се добере до раклата. А дотогава трябваше да преживява някак си, което означаваше, че трябва на всяка цена да запази работата си.

Листата над главата й прошумоляха. Тя потрепери и си спомни как същия този ден се бе съблякла чисто гола пред един непознат. Прилежното и вярващо в Бога момиче от Индиана, каквото тя някога беше, не би могло да намери извинение за тази постъпка, но чувството й за отговорност към детето й я бе накарало да остави скрупулите зад гърба си, както и своята непорочност. В този момент тя се зарече да направи абсолютно всичко необходимо, за да запази благоразположението на Гейбриъл Бонър.