Знойни сънища

Седемнадесета глава

Рейчъл дълго време пи водата от чашата. Когато все пак приключи, тя погали Едуард по косата.

— Хайде сега обратно в леглото.

Гейб обаче пристъпи напред. Беше твърдо решен, че ситуацията трябва да се изясни, преди тя да е прибрала сина си. Изгледа дребничкото момче, спомняйки си яростта на тези малки юмруци, и за един кратък момент погледна на него като такъв, какъвто е, а не като сянка на някой друг.

— Чип, аз харесвам много майка ти и никога не бих я наранил. Искам да запомниш това. Ако отново ни видиш близо един до друг, трябва да знаеш, че това е, защото ние искаме да се докосваме, а не понеже нещо не е наред.

Едуард изгледа недоверчиво майка си.

— Как би могла да искаш да се докосваш до него?

— Знам, че ти е трудно да го разбереш, особено като се има предвид, че двамата не се разбирате много добре, но на мен ми харесва да бъда с него.

Момчето я погледна войнствено.

— Ако трябва да докосваш някого, докосвай тогава мен.

— Много ми харесва да те докосвам — тя му се усмихна. — Но аз съм зряла жена, Едуард, и понякога искам да се докосвам до зрял мъж.

— Тогава докосвай пастор Етън.

Рейчъл не можа да сдържи смеха си.

— Не може така, глупаче! Пастор Етън е твой приятел, а Гейб — мой.

— Те не са братя, каквото и да казва той.

— Утре, когато видиш пастор Етън в градината, защо не го попиташ за това?

Гейб забеляза, че слиповете му всеки момент ще се свлекат надолу по краката й.

— Хайде, Чип. Ела да нахраним още веднъж Туити, преди да си легнеш.

Но Едуард бе прекалено умен, за да бъде подмамен толкова лесно.

— Как да съм сигурен, че няма да започнеш пак да я целуваш?

— Ще я целувам — отвърна Гейб. — Но само когато майка ти ми каже, че го иска.

— Няма да го иска! — Едуард хукна към вратата. — И още утре ще кажа на пастор Етън за вас.

— Страхотно — измърмори Гейб. — Само това ни трябваше.

Пастор Етън обаче си имаше свои собствени проблеми. Беше единадесет часа сутринта, а в каната на кафеварката не бе останала и половин чаша кафе.

Не че не знаеше как да си направи. Правеше си всяка сутрин вкъщи. Но това тук не беше къщи. Това бе работното му място и през последните осем години Кристи неизменно бе бдяла каната с кафе винаги да е пълна.

Той грабна стъклената гарафа, мина забързано покрай бюрото й и влезе в малката кухничка. Напълни гарафата, като същевременно успя да полее с вода голяма част от новата си риза. Върна се в офиса, изхвърли старото мляно кафе, сипа ново, без да брои лъжичките, наля водата и щракна копчето. Ето! Щеше да й покаже, че може да се справя и без нея.

За съжаление тя бе прекалено заета, за да го забележи. Тананикаше си тихо една стара песничка на Уитни Хюстън и съсредоточено пишеше нещо на компютъра пред себе си. Беше му много трудно да реши кое е най-лошото: кафето, нейното весело тананикане или факта, че отново идва на работа със старите си дрехи.

Безформената й сива рокля го подлудяваше дори повече от празната кана за кафе. Беше я виждал десетки пъти досега. Широка, удобна и абсолютно лишена от стил. Къде бяха дрехите, срещу които се беше възпротивил в първия момент? Онези прилепнали джинси, блузките с широки деколтета, глуповатите златни сандалки?

И ако бе решила да се превъплъти отново в старата Кристи, защо не бе го направила изцяло? Защо не беше прибрала косата си както преди и не беше оставила червилото си вкъщи, заедно с този влудяващ парфюм, който го караше да мисли за черни дантели и горещи тела?

Докато пръстите й летяха по клавиатурата на компютъра, миниатюрните златни и сребърни пръстени по ръцете й проблясваха на слънчевата светлина, нахлуваща от прозореца зад нея. Погледът му се спря в горната част на грозната й, сива рокля. Поне да не знаеше какво се крие отдолу.

Тракането на клавишите спря. Кристи се изправи до бюрото си, погледна бегло към него и излезе от стаята, запътвайки се към тоалетната в другия край на коридора.

Беше сигурен, че веднага след като се прибере вкъщи, тя ще съблече тази грозна рокля и ще се пъхне в някои от новите си къси панталонки и блузки, които показваха прекалено много. Но той нямаше да може да види нищо, тъй като Кристи му бе показала съвсем ясно, че не иска да я посещава в новия й апартамент. Нямаше вече домашни гозби, нямаше вече и случайни отбивания, колкото да й разкаже за неприятностите си с някой от паството. Божичко, липсваше му. Липсваха му тези контакти.

Втренчи се в празното й бюро и се замисли как снощи отново беше излязла на вечеря с Майк Рийди. Това вече бе за втори път. В събота Майк я беше завел на ресторант в Кашиърс, а снощи бяха посетили „Маунтинърс“. Трима души от паството му се бяха погрижили той да научи и за двете й излизания.

Все още я нямаше и той почувства как кожата му леко се изпотява. Знаеше къде си държи чантичката. В най-долното чекмедже отляво, заедно с малка кутия носни кърпички и комплект за оказване на първа помощ. През целия си живот, дори и в най-лудите си години, винаги се бе старал да се държи почтено, а това, което искаше да направи сега, в никакъв случай не беше такова, но просто не можеше да се спре.

Бързо прекоси офиса, издърпа чекмеджето и извади чантичката й, същата малка черна чантичка, с която беше миналата седмица в „Маунтинърс“. Нощта, когато бяха провели онзи ужасен разговор, в който му беше казала, че вече не й е приятел.

Един истински свещеник, някой, който не беше толкова покварен, някой, който наистина работеше по призвание, никога не би направил това. Той щракна закопчалката и погледна вътре. Портмоне, гребен, тик-так, малко грим, автомобилни ключове, брошурата „Дейли уърд“. Нямаше кондом.

В този миг дочу стъпките й, бързо пъхна чантичката обратно в чекмеджето и извади комплекта за първа помощ.

— Нещо не е наред ли?

Няколко минути по-рано изражението на загриженост на лицето й би подобрило настроението му, но не и сега.

— Имам главоболие.

— Иди да седнеш. Сега ще ти донеса аспирин.

Подаде й комплекта за първа помощ и за първи път от повече от една седмица тя започна да се суети около него, донесе му чаша с вода, даде му аспирин, попита го дали е спал добре предната вечер. За съжаление нейната загриженост не можеше да го накара да се почувства по-добре, тъй като уж болната му глава бе изпълнена с тревожни мисли.

Какво ли е станало с този кондом? Само мисълта как го подава на Майк Рийди, го накара да му прилошее. Една част от него му казваше, че би трябвало да се радва, че най-после си е намерила някой, но не и когато се отнасяше за Майк Рийди. Всъщност той винаги бе харесвал Майк и не можеше да се сети дори и за едно нещо, което да не одобрява в него, освен това, че не бива да прави любов с Кристи Браун.

След като глътна аспирина, от който въобще не се нуждаеше, той се втренчи в нея, чудейки се, защо ли му бе отнело толкова време, за да забележи колко е хубава. Не че можеше да се похвали с някаква блестяща красота, дори и когато се пременеше с онези си нови дрехи, беше хубава по един скромен и сладък начин.

— Нали знаеш, че киносалонът се открива в петък вечер — чу се да казва той.

— Много се надявам някой да се появи на тържеството. Много от хората в града са ядосани на Гейб задето е помогнал на Рейчъл и вече открито се говори да го бойкотират.

Кристи изглеждаше разтревожена.

— Хората понякога са толкова зли.

— Но ние и двамата искаме да присъстваме на откриването, така че искаш ли да те взема в петък в осем вечерта? — попита той, колкото се може по-непринудено.

Кристи го изгледа изпитателно.

— Искаш да отидем в киносалона заедно!

— Разбира се. Как иначе можем да покажем на Гейб нашата подкрепа?

Телефонът на бюрото му иззвъня. Кристи го погледна за миг, след това вдигна слушалката. Етън почти веднага разбра, че тя говори с Пати Уелс, координаторката на детската градина.

— Да, Етън е тук. Разбира се. Изпрати Едуард горе, Пати.

Тя остави слушалката и се намръщи.

— Цяла сутрин е настоявал да разговаря с теб. Пати се опитала да отвлече вниманието му, но той продължавал да упорства. Надявам се да не се е случило нещо лошо.

И двамата познаваха Едуард достатъчно добре, за да знаят, че той никога не искаше нищо, и това ги накара да се погледнат обезпокоено.

Кристи се върна във външния офис и след няколко минути отново влезе, вече придружена от Едуард. Погледна към Етън разтревожено, по начина, по който го бе поглеждала стотици пъти през всичките тези години, когато беше вкарвала някой разтревожен член на паството в офиса му. След това се оттегли.

— Можеш да затвориш вратата, ако искаш да говорим нещо тайно — обърна се Етън към момчето.

Едуард се поколеба и погледна навън към Кристи. Етън знаеше колко е привързан към нея и бе доста изненадан, когато Едуард внимателно затвори вратата и с двете си ръце. Това, което имаше да му казва, явно бе нещо сериозно.

Етън никога не бе харесвал да разговаря с някого през дистанцията, която създаваше бюрото, затова се отправи към едно малко кътче близо до прозореца, обзаведено с кушетка и два удобни стола.

Едуард се настани върху средната възглавница на кушетката и се отпусна назад, в резултат на което краката му щръкнаха напред. Носът на едната му маратонка беше изцапан с червена боя. Етън бе забелязал колко много се грижи Рейчъл за доста износените дрехи и обувки на сина си, затова предположи, че тази боя е от сутрешния урок по рисуване.

Едуард инстинктивно посегна към нещо до себе си и когато сграбчи само въздух, просто се почеса по лакътя. Търси си заека, предположи Етън.

— Какво има, Едуард?

— Гейб е един голям лъжец. Казва, че ти бил брат.

Етън понечи да го поправи, но нещастният поглед в очите на детето го накара да се поколебае.

— И защо мислиш, че те лъже?

В продължение на доста години Етън бе разговарял с хора, изпаднали в депресия, и сега се опита да се абстрахира от всичко друго и да се опита да разбере какъв е проблемът, който тревожи момчето.

— Струва ми се, че никак не харесваш Гейб.

Едуард решително поклати глава.

— И мама също не трябва да го харесва.

Ето какво било!

— Предполагам, те дразни фактът, че майка ти го харесва.

— Казах й, че може да докосва мен вместо него, но тя ми отвърна, че иска да докосва също и зрял мъж.

Сигурен съм, че го иска. Особено пък зрял мъж с дебела банкова сметка и с нехайно отношение към парите си.

— Дори й казах, че ти би й позволил да докосва теб, пастор Етън, но тя каза, че ти си мой приятел, а Гейб е неин, и каза, че иска да целува него и че аз трябва да спра да го удрям.

Да го целува? Да го удрям? На Етън му трябваха няколко секунди, за да реши кой точно въпрос да зададе.

— Ти си удрял Гейб?

— Скочих на гърба му докато я целуваше и го удрях със „Стелалуна“, докато не я остави на мира.

Ако ставаше въпрос за някой друг, тази история със сигурност би го развеселила, но не и когато се отнасяше за брат му. Знаеше, че не бива да задава този въпрос, но просто не можеше да се сдържи да не го направи.

— Къде беше Гейб, когато ти скочи на гърба му?

— Прегръщаше мама.

— Така ли?

— Нали разбираш, отгоре й. Върху нея.

По дяволите…

Кафявите очи на Едуард се напълниха със сълзи.

— Той е лош човек и искам да го накараш да се махне, и искам да разрешиш на мама да докосва теб вместо него.

Етън се приближи до кушетката и обгърна с ръка момчешките рамене.

— При възрастните нещата са малко по-сложни — каза меко той. — Майка ти и Гейб са приятели.

— Той я прегръщаше.

Етън се насили да говори с равен глас.

— Те са възрастни и това означава, че могат да се прегръщат един друг, ако искат. И, Едуард, това съвсем не означава, че майка ти не те обича толкова, колкото винаги те е обичала. Ти знаеш това, нали?

— Предполагам — отвърна замислено детето.

— Вие с Гейб може и да не се разбирате добре сега, но той всъщност никак не е лош човек.

— Той е задник.

— На него са му се случили някои лоши неща и това го е направило такъв намръщен и груб, но иначе е добър човек.

— Какви лоши неща?

Етън се поколеба за момент, но след това реши, че детето трябва да знае истината.

— Имаше жена и малко момче, което обичаше много. Те умряха преди доста време, но той все още тъжи за тях.

Едуард дълго време не каза нищо. Накрая се присламчи по-близо до Етън и облегна глава на гърдите му.

Етън потърка момчето по ръката и си помисли за мистерията на Божиите пътища. Опитваше се да успокои детето на мъж, който бе презирал, и на жена, която не харесваше, и защо ли тогава самият той се чувстваше някак си успокоен?

— Гейб наистина е мой брат — додаде той тихо. — И аз го обичам много.

Почувства как детето се скова, но не се отдръпна от него.

— Той е зъл.

За Етън никак не беше лесно да проумее как иначе много добродушният му брат бе успял да настрои до такава степен това хубаво малко момче срещу себе си.

— Искам да си помислиш наистина добре. Няма ли поне едно хубаво нещо, което Гейб да е направил за теб?

Едуард започна да клати глава, но изведнъж спря.

— Има едно нещо.

— И какво е то?

— Вече ми вика Чип.

Петнадесет минути по-късно Етън разговаряше по телефона с Кал. Без да нарушава конфиденциалността на своя разговор с Едуард, той осведоми по-големия си брат, че на хоризонта се очертават големи неприятности.

— Даваш ли нещо без пари, брат ми?

Рейчъл вдигна глава, чувайки дълбокия мъжки глас откъм вратата на снекбара.

— Кал! — Гейб остави кутията с кифлички, която носеше, и излезе иззад тезгяха, за да посрещне мъжа, който толкова много приличаше на него.

Докато двамата се прегръщаха, потупвайки се по гърбовете, Рейчъл изучаваше Кал Бонър, чудейки се каква ли комбинация от гени бе направила така, че в едно и също семейство да се пръкнат трима разбивачи на женски сърца.

За разлика от Етън, при двамата, тъмният тен и леко грубоватата мъжка хубост определено ги идентифицираха като братя. Косата на Гейб бе по-дълга, сребристосивите му очи малко по-светли от тези на Кал, но и двамата мъже бяха високи, стройни и мускулести. Макар да знаеше, че бившият полузащитник е най-големият брат, с почти две години по-възрастен от Гейб, той изглеждаше по-млад. Може би това се дължеше на общото изражение на задоволство от живота, което изглежда го съпътстваше навсякъде.

— Трябваше да ми се обадиш, че ще дойдеш — каза Гейб.

— Не си си помислил, че ще пропусна голямото откриване тази вечер, нали?

— Това е най-обикновен киносалон, Кал.

Думите му я ужилиха. За нея това вече не беше просто киносалон. Искаше й се запуснатото доскоро място да блести ослепително тази вечер.

Целия ден се бе занимавала с обучението на Кайла, младата жена, която Гейб бе наел да помага в снекбара. Беше се опитала да научи и Гейб на основните неща, така че и той да може да помага по време на антрактите. Той схващаше бързо, но Рейчъл знаеше, че прави всичко формално. Този мъж би трябвало да лекува животни, а не да сервира хамбургери.

— Искаш ли кафе? — обърна се Гейб към брат си. — Или пък сладолед? Вече съм станал почти професионалист при пълненето на кофичките.

— Не, благодаря. Роузи започна да нервничи още преди да сме излезли от Ашвил — не може да понася детската си седалка в колата — и трябва да се връщам в мавзолея, за да помогна на Джейн.

Рейчъл не трябваше да си напряга много мозъка, за да се сети какво означаваше мавзолея.

Кал продължи, като в държанието му имаше някаква сянка на престорена сърдечност.

— Само се отбих да ти кажа, че Джейн е решила да даде тържествен семеен обяд за теб и Ет утре около единадесет часа. Иска да отпразнуваме новия ти бизнес. Ще можеш ли да дойдеш?

— Разбира се.

— И, Гейб, недей да казваш на Джейн, че съм го казал, но ако съм на твое място, бих похапнал нещо предварително. Като познавам жена си, сигурно ще ни предложи нещо супердиетично, ястия, с които никога не можеш да се нахраниш както трябва. Трябва да видиш боклуците, с които храни Роузи — без захар, без консерванти, нищо, което си струва да се яде. Миналата седмица ме залови да давам шоколадова бонбона на детето и това едва не ми костваше главата.

— Добре, предупреден съм — усмихна се Гейб.

— Това място изглежда чудесно — Кал огледа снекбара сякаш беше някой четиризвезден ресторант. — Наистина си свършил добра работа.

Рейчъл едва успяваше да потисне отвращението си. Най-големият брат беше същия като Етън. Тя вече наистина обичаше това място, но то в никакъв случай не подхождаше на Гейб. Защо никой от братята му не можеше да го погледне в очите и да го попита какво всъщност си мисли, че прави с живота си?

Едва сега Кал я забеляза. Усмивката изчезна почти мигновено от устните му и макар двамата никога да не бяха се срещали досега, Рейчъл знаеше, че той веднага се е сетил коя е.

— Рейчъл, това е брат ми Кал. Кал, запознай се с Рейчъл Стоун.

Кал само й кимна студено.

— Госпожо Сноупс.

Тя му се усмихна любезно.

— Радвам се да се запознаем, господин Хал.

— Името ми е Кал.

— О, така ли… — тя продължаваше да се усмихва.

Устата на Кал се присви и тя съжали за своята неучтивост. Това определено бе човек, винаги готов да се впусне в битка, а тя май вече му бе хвърлила ръкавицата.

След срещата с Кал, всичко останало през следобеда тръгна наопаки. Кайла изтърва един огромен буркан със салца, разпръсквайки я навсякъде около себе си, единият от мъжете, които се занимаваха с фойерверките, си поряза ръката толкова зле, че се наложи да му я шият, а Гейб се затвори в себе си. По-късно, когато Рейчъл слезе в града, за да прибере Едуард, някакъв стар шевролет лумина изскочи внезапно от една странична улица и без малко да я блъсне. Тя натисна продължително клаксона и видя в другата кола враждебното лице на Боби Денис. И още веднъж се запита, как ли бе успяла да предизвика такава неприязън в този младеж.

Вечерта Едуард непрекъснато сновеше напред-назад около снекбара, наблюдавайки започващите да прииждат в двора коли.

— Мога да стоя до колкото си искам тази вечер, нали, мамо?

— Да, колкото искаш — тя се усмихна, докато изсипваше царевица в машината за пуканки.

Фойерверките щяха да започнат едва след като се стъмни напълно и тя малко се съмняваше, че той ще остане буден, за да изгледа глуповатата комедия с Джим Кери, която щеше да бъде първия филм.

Семейство с няколко малки деца влезе в снекбара. Това бяха първите им клиенти и тя се концентрира върху това да помогне на Кайла да изпълни поръчката. Малко след това влязоха трима кавгаджийски настроени тийнейджъри. Единият от тях бе Боби Денис. Рейчъл тъкмо сервираше на възрастен мъж и съпругата му, затова Кайла ги обслужи, но преди да си излязат, Рейчъл все пак реши да ги заговори.

— Надявам се да ви харесат филмите тази вечер.

Боби я изгледа така, сякаш го беше напсувала, и тя направо потрепери. Това момче явно я мразеше, и то много.

Посетителите бяха доста, макар и не чак толкова, колкото бе очаквала. Когато започнаха фойерверките, Рейчъл хвърли един поглед навън и видя, че дворът бе наполовина празен. Тъй като в петък вечер нямаше кой знае какво да се прави в Салвейшън, тя си даваше сметка, че много хора от града искаха да покажат на Гейб, че трябва да си понесе последиците от това, че я е наел на работа.

Едуард заспа малко след като започна филмът с Джим Кери. Тя го събуди и го поведе нагоре по металната стълба към горния етаж. Изпитваше угризения от това, което бе причинила на Гейб, както и тревога за собственото си бъдеще. Библията на Дуейн не я беше насочила по никаква следа и тя вече бе започнала да губи надежда, че ще намери нещо в нея. Може би Гейб бе прав и парите са отишли на дъното на океана заедно с Дуейн.

Погледна към полуспящия си син. Гейб определено се опитваше да подобри отношенията си с него. Беше го научил да храни Туити, без да наранява все още меката му човка, беше го извел и на разходка в гората близо до пещерата, където живееха прилепите, но тя чувстваше, че прави всичко това насила и атмосферата в къщата ставаше по-напрегната с всеки изминал ден. Знаеше, че скоро ще трябва да предприеме нещо.

Том, операторът, й се усмихна, докато минаваха през прожекционната кабина. Влязоха в офиса на Гейб и тя напъха Едуард в спалния чувал, който бе оставила на пода за него. Том й обеща да я уведоми, ако момчето се събуди.

Докато се спускаше по стълбата, тя видя Гейб да излиза от снекбара. В същото време някакъв мъж, който й се стори смътно познат, макар да не можеше да се сети в момента откъде, излезе от сянката на стената.

— Май не е много пълно при теб тази вечер, Бонър.

— Не мога да очаквам да се напълни още от първата вечер — сви рамене Гейб.

— Особено пък когато вдовицата Сноупс работи за теб.

Гейб се извърна заплашително към него.

— Защо не си гледаш работата, Скудър?

— Както кажеш — излая мъжът и изчезна в тъмнината.

Ръс Скудър. Беше доста оплешивял от последния път, когато го бе видяла, беше също и доста отслабнал. Опомняше си го като доста по-як мъж.

Гейб погледна нагоре, чувайки я да слиза по стълбите.

— Ръс навремето работеше като охрана в „Храма“ — каза тя.

— Знам. Бях го наел да ми помага тук, но се наложи да го уволня след две седмици. Не е човек, на когото може да се разчита.

— Но е прав за това, което ти каза. Тук трябваше да има доста повече хора. Наказват те заради мен.

— Това няма значение.

Знаеше, че е така, поне за него, и това я тревожеше също толкова, колкото и празните места в двора. Трябваше да има значение.

— Чудя се, защо ли е дошъл тази вечер.

— Вероятно се е нуждаел от слабо осветено място, където да се напие.

Гейб се отправи към една кола, пълна с шумни тийнейджъри, а Рейчъл се върна в снекбара, за да се подготви за антракта. Когато първият филм свърши, той също влезе при нея, за да й помага.

Образува се опашка, но не чак толкова дълга, че да ги затрудни сериозно. И двамата братя на Гейб се появиха, за да си вземат нещо за хапване. Кал си поръчваше по две порции от всичко, затова Рейчъл предположи, че е с жена си.

Етън също поръчваше по две, но него го обслужваше Кайла, така че Рейчъл не забеляза това. Иначе сигурно нямаше да може да устои на изкушението да се промъкне навън и да види с кого бе дошъл на откриването.