Знойни сънища

Четвърта глава

Когато Гейб пристигна с камионетката си в осем без петнадесет на следващата сутрин, Рейчъл вече бе изчистила по-голямата част от плевелите в централната част на двора на киносалона. Косата й бе надеждно прибрана назад с помощта на едно парче медна тел, което бе намерила близо до мястото за събиране на боклук. Тя само се надяваше, че изтърканата задна част на джинсите й няма да се спука при многобройните навеждания.

След като вече сандалите й не ставаха за нищо, тя бе принудена да използва единствените й останали обувки — чифт груби черни оксфордки, които една от младите й колежки й бе подарила, след като им беше минала модата. Обувките бяха удобни, но прекалено топли и тежки за лятно време. И все пак бяха по-практични за тежка работа, отколкото паянтовите й сандали, и тя бе благодарна, че ги има.

Рейчъл се бе надявала, че нейната усърдност от ранни зори ще се понрави на Гейб, но се оказа, че съвсем не е права. Пикапът спря точно до нея и Гейб слезе, като остави мотора да работи.

— Казах ти да си тук в осем.

— И ще бъда — отвърна тя с най-дружелюбния си глас, опитвайки се да не си спомня как се бе събличала за него предния ден. — Имам още петнадесет минути.

Той бе облечен с чиста бяла тениска и поизтъркани джинси. Беше гладко избръснат, а тъмната му коса бе още влажна от сутрешния душ. В разстояние на няколко кратки мига предишния ден тя бе видяла маската да се изплъзва от лицето му, но сега тя отново беше там: мрачен, груб, безчувствен.

— Не искам да идваш тук, когато мен ме няма.

Всичките й добри намерения да бъде уважителна и изпълнителна сякаш се изпариха.

— Стига, Бонър! Всичко, което притежаваш и което си струва да се открадне, е прекалено голямо, за да мога да си го отмъкна просто така.

— Чу какво ти казах.

— Аз пък си мислех, че може би си непоносим само следобедите.

— Не, може да се каже, че съм на денонощен ритъм — отговорът му би трябвало да прозвучи шеговито, но тези безчувствени сребърни очи не позволяваха да се получи такъв ефект. — Къде спа снощи?

— При една приятелка. Защото все пак са ми останали няколко приятелки — излъга тя.

Дуейн й бе забранил да поддържа всякакви контакти, освен най-официалните, с хората от Салвейшън.

Гейб извади чифт жълти работни ръкавици от задния си джоб и й ги подхвърли.

— Използвай ги.

— Мили Боже, трогната съм… — тя притисна ръкавиците към гърдите си и се зарече да не казва нищо повече.

Още преди да е свършил денят, трябваше да му се примоли да й даде аванс и затова не можеше да си позволи да го антагонизира. Но той изглеждаше толкова отнесен докато се настаняваше обратно зад волана, че Рейчъл не успя да се стърпи да не го подкачи.

— Хей, Бонър, знаеш ли, че малко кафе може да ти пооправи настроението. С удоволствие бих направила една каничка и за двамата.

— Аз ще си направя сам.

— Чудесно. Донеси ми една чаша, когато е готово.

Той затръшна вратата и потегли рязко към снекбара, оставяйки я сред облак прах. Задник! Тя напъха изранените си ръце в ръкавиците и отново се захвана за работа, макар всеки мускул в тялото й да протестираше.

Не можеше да си спомни някога да е била по-изморена. Единственото нещо, за което си мечтаеше в момента, бе да легне под някоя сянка и да спи сто години. Не беше трудно да проумее защо бе толкова изтощена: недостатъчно сън и прекалено много тревоги. Тя с копнеж си спомни за прилива на енергия, който обикновено придобиваше с чаша сутрешно кафе.

Кафе… Бяха минали седмици, откакто не бе пила. Обичаше всичко в него: вкуса, аромата, топлината му. Тя затвори очи и само за миг си позволи да си представи как течността се плъзга по езика й.

Взрив от ужасен рок се разнесе откъм снекбара и сложи край на мечтите й. Тя погледна към детската площадка, където Едуард тъкмо се измъкваше изпод бетонната костенурка. След като Бонър бе проявил такова недоволство задето бе дошла по-рано на работа, какво ли щеше да направи, когато забележи Едуард?

Веднага след като бе дошла тук сутринта, тя бе почистила детската площадка от всякакви парчета стъкло и ръждясали тенекиени кутийки от напитки, всичко, с което едно дете би могло да се нарани, след което включи и Едуард в работата, възлагайки му да събира боклуци в една голяма торба за смет. В храстите точно под огромния екран бе оставила запас от храна и вода, както и една плажна хавлия, с която да завие момчето, ако заспи.

— Бас хващам, че няма да успееш да се криеш цял ден от господин Бонър — беше му казала тя.

— Ще успея.

— Хайде да видим — тя го бе целунала и се бе захванала за работа.

Рано или късно Бонър щеше да го забележи и тогава нямаше да е никак приятно. Фактът, че трябваше да крие скъпоценното си дете, сякаш беше нещо отблъскващо, я караше да изпитва омраза към Гейб Бонър. Чудеше се дали е толкова враждебно настроен към всички деца, или просто изпитва антипатия към нейното.

След един час Гейб й пъхна един чувал за смет в ръцете и й нареди да събере боклуците около входа, така че мястото да не изглежда толкова зле откъм пътя. Това бе много по-лесна работа, отколкото събирането на плевели, и тя се зарадва на промяната. След като Гейб влезе вътре, Едуард се присламчи към нея и двамата свършиха работата за нула време.

Тя отново се върна към плевенето, но едва беше започнала, когато с периферното си зрение забеляза близо до нея чифт изцапани с боя ботуши.

— Мисля, че ти казах да събереш боклуците около входа.

Искаше й се да отговори учтиво, но езикът й просто не я послуша.

— Вече е свършено, Коменданте. Всяко ваше желание е заповед за мен.

Очите му се присвиха.

— Влез вътре и започни да чистиш дамската тоалетна, за да мога след това да я боядисам.

— О, получавам повишение! А е едва първият ми работен ден…

Той я изгледа продължително и в този момент й се прииска да има някакъв чеп подръка, с който да запуши устата си.

— Внимавай, Рейчъл! Недей забравя, че поначало не те исках тук.

Преди да успее да отговори, той вече бе заминал.

Хвърляйки крадлив поглед настрани, колкото да се увери, че Едуард я вижда къде отива, тя се отправи към сградата. В едно килерче се намираха пособията и препаратите, които щяха да й бъдат необходими за чистенето, но в момента тя бе много по-заинтересувана от каната с кафе, която беше съвсем близо до нея. Освен ако Бонър не беше много голям кафеджия, изглеждаше, че е направил достатъчно и за двамата, и тя си напълни една пластмасова чашка чак до горе. Не успя да намери мляко или сметана, а кафето беше много силно, но въпреки това тя се наслаждаваше на всяка глътка, отправяйки се с чаша в ръка към дамската тоалетна.

Водопроводните тръби бяха стари и плесенясали, но все още годни за използване. Тя реши първо да свърши с най-неприятната част и започна да почиства кабините, стържейки вече хванали кора мръсотии, за чийто произход дори не й се и помисляше. След малко чу зад себе си приближаването на нечии крака, обути в маратонки.

— Какъв ужас!

— Ти го казваш.

— Спомням си, когато бяхме богати.

— Ти беше само на две годинки. Не би могъл да си спомняш.

— Аха. По стените на моята стая имаше нарисувани влакчета.

Рейчъл бе поставяла сама синьо-белите тапети на ивици, с нарисувани по тях цветни влакчета. Детската и нейната спалня бяха единствените стаи в онази ужасна къща, които бе имала възможността да обзаведе по собствен избор, и тя бе посветила голяма част от времето си на това.

— Аз ще изляза навън — промърмори Едуард.

— Напълно те разбирам.

— Той още не ме е видял.

— Много си ловък, приятелче.

Той се изхили доволно, провря глава навън, за да се увери, че Задника не се вижда наоколо и изчезна.

Рейчъл се усмихна и отново се захвана за работа.

Много отдавна не беше чувала сина си да се смее. Явно му харесваше тази игра на криеница, а и това, че стоеше на чист въздух, бе много добре за него.

До един часа бе изчистила всичките шест кабинки, като междувременно бе проверявала къде е Едуард поне десетина пъти. Беше толкова изморена, че й се виеше свят. Точно зад себе си чу един груб глас.

— Няма да имам никаква полза от теб, ако пак припаднеш. Почини си.

Тя инстинктивно се стегна и се обърна, за да види силуета на Бонър, очертан на входната врата.

— Ще си почина, когато се изморя. Но това още не се е случило.

— Добре, добре. В снекбара има един сандвич и малко пържени картофи за теб. Ако държиш на здравето си, най-добре ги изяж — той се обърна и след малко се чу звукът от ботушите му, изкачващи металните стъпала, които водеха към прожекционната кабина над снекбара.

Тя нетърпеливо изми ръцете си и се отправи към снекбара, където върху барплота бе поставен един плик на „Макдоналдс“. В продължение на няколко мига стоя неподвижно, наслаждавайки се на така познатия аромат, който се носеше от него. Беше работила от шест часа сутринта на празен стомах и наистина трябваше да хапне нещо, но не и това. Беше прекалено ценно.

Оглеждайки се предпазливо за Бонър, тя понесе безценния си товар към скривалището на детската площадка, където я чакаше Едуард.

— Изненада, момчето ми. Днес имаш щастлив ден.

— Макдоналдс!

— Само най-доброто.

Тя се засмя, когато видя как Едуард разкъсва торбичката и се нахвърля върху хамбургера. Докато той ядеше, тя си намаза много тънък слой фъстъчено масло от скритите им запаси върху една филия хляб, сгъна я на две и я приближи към устата си. Беше й много съвестно, че трябва да вземе част от скромните им запаси за себе си. Вече се чувстваше виновна пред детето си по толкова много причини, а яденето от неговата храна я караше да изпитва още по-голяма вина. За щастие не й бе необходимо кой знае колко, за да може да поддържа енергията в себе си.

— Искаш ли малко пържени картофи?

Устата й се напълни със слюнка.

— Не, благодаря. Пържената храна не е здравословна за жена на моята възраст — тя отхапа още един залък от своя сандвич и мислено си обеща, че когато намери петте милиона на Дуейн, никога повече няма да яде фъстъчено масло.

След два часа вече бе приключила с почистването на дамската тоалетна и беше започнала да стърже боята от очуканите метални врати на кабините, когато чу гневен вик.

— Рейчъл!

Какво ли пък бе направила сега? Пред очите й се замержеляха звездички, когато се наведе прекалено рязко, за да остави шпатулата на пода. Вместо да й минава, отпадналостта й ставаше все по-голяма.

— Рейчъл! Ела веднага тук!

Тя се отправи към външната врата. В първия момент слънцето я заслепи, но когато очите й привикнаха с ярката светлина, тя издаде приглушен вик.

Едуард бе провиснал в ръката на Бонър, който го бе хванал за старата му оранжева тениска. Прашните му черни маратонки се поклащаха безпомощно във въздуха, а ризата му се беше събрала под мишниците, откривайки малкото му хилаво тяло и синята мрежа от вени, които прозираха през тънката кожа. Хорс лежеше на земята, точно под краката му.

Бонър беше пребледнял от гняв.

— Казах ти да го държиш далеч оттук.

Тя се втурна напред, изведнъж забравила изтощението си.

— Пусни го на земята! Плашиш го така!

— Аз те предупредих! Казах ти да не го водиш тук. Прекалено опасно е — той го пусна на земята.

Едуард бе свободен, но стоеше като замръзнал на мястото си, за пореден път станал жертва на силата на възрастните, сила, която нито можеше да разбере, нито пък да контролира. Неговата безпомощност накара сърцето й да се свие от болка. Тя вдигна Хорс, прегърна детето и го притисна към гърдите си. След това зарови буза в правата му кестенява коса, която беше все още топла от слънцето.

— Какво според теб трябваше да направя с него? — тросна се тя.

— Това не е мой проблем.

— Говориш като човек, който никога не е носил отговорност за дете!

Чувайки думите й, Гейб сякаш се вкамени на мястото си. Минаха доста секунди, преди устните му да се помръднат.

— Уволнена си. Махай се оттук.

Едуард обви ръце около врата й и започна да плаче.

— Съжалявам, мамо. Опитах се да се скрия, но той ме хвана.

Сърцето й биеше учестено, а краката й бяха като гумени. Искаше й се да се разкрещи на Бонър, задето така е изплашил сина й, но това сигурно би разстроило момчето още повече. А и какъв ли смисъл имаше? Само един поглед към безизразното лице на Бонър бе достатъчен, за да разбере, че решението му е окончателно.

Той измъкна портфейла от задния си джоб, отброи няколко банкноти и й ги подаде.

— Вземи.

Рейчъл погледна надолу към парите. Беше жертвала всичко заради детето си. Но трябваше ли да се откаже също и от последната й останала гордост?

Тя бавно взе парите и усети как една малка част от нея умира. Едуард дишаше учестено.

— Шшш… — тя прокара устни по косата му. — Не е твоя вината.

— Но той ме хвана.

— Да, но чак сега. Той е толкова тъп, че му трябваше един цял ден, за да те намери. Ти се справи много добре.

Без да погледне повече назад, тя понесе Едуард към детската площадка, където двамата си събраха нещата.

Примигвайки често в опит да сдържи сълзите си, тя стисна скромните си вещи в една ръка и хвана с другата сина си. Що за човек би постъпил така с тях? Само човек, който не може да изпитва абсолютно никакви чувства.

Докато излизаха от „Гордостта на Каролина“, на Рейчъл й се искаше да отиде до края на света и да се хвърли оттам.

Гейбриъл Бонър, човекът без чувства, плачеше в съня си тази нощ. Той се стресна, събуди се към три часа сутринта, намери едно мокро петно на възглавницата и усети ужасния металически вкус на мъка в устата си.

Отново ги беше сънувал тази нощ, Чери и Джейми, неговите жена и син. Но този път милото лице на Чери някак си все преминаваше в слабото и упорито лице на Рейчъл Стоун. А синът му държеше опърпан сив заек, лежейки в ковчега си.

Той преметна крака отстрани на леглото и дълго време стоя неподвижно, с отпуснати рамене и лице, заровено в шепите. Накрая отвори едно чекмедже и извади един „Смит и Уесън“, калибър 38.

Револверът изглеждаше топъл и тежък в ръцете му. Просто го направи! Сложи го в устата си и дръпни спусъка. Той докосна дулото до устните си и затвори очи. Чувстваше студената стомана като целувка на любовница и му хареса звукът, който се чу, когато леко удари предните си зъби с него.

Но не можеше да натисне спусъка и в този момент мразеше цялото си семейство, задето не му дава възможност да се отдаде на отшелничеството, за което мечтаеше. Единствено тяхната упорита и дълбока обич го караше все още да се държи за този живот.

Той мушна обратно пистолета в чекмеджето и извади оттам една снимка в рамка. Чери му се усмихваше от нея, неговата красива жена, която го обичаше, която се беше смяла заедно с него и която бе всичко, за което би могъл да си мечтае един мъж. И Джейми.

Гейб погали рамката с палец и усети как сърцето му се свива от мъка. Това, което преминаваше през него, не беше кръв, а някаква гъста, подобна на жлъчка течност, която течеше по вените му, превърнали се в реки от болка, носейки неизмерим товар от мъка. Моят син.

Всички му бяха казвали, че по-лесно ще понася мъката, след като мине първата година, но го бяха излъгали. Бяха изминали повече от две години, откакто съпругата и синът му бяха убити от някакъв пиян шофьор, преминаващ на червено, а болката ставаше все по-голяма.

Беше прекарал по-голямата част от тези две години в Мексико, консумирайки най-вече текила. И след това, преди четири месеца, братята му бяха дошли да го вземат. Той бе напсувал Етън, дори бе ударил един юмрук на Кал, но и това не помогна. Така или иначе, те бяха успели да го върнат обратно, и когато направиха така, че да изтрезнее, в него вече не бяха останали никакви чувства. Абсолютно никакви.

До вчера.

Гледката на стройното и голо тяло на Рейчъл се появи пред очите му. Тя бе кожа и кости и абсолютно отчаяна, когато му се беше предложила, за да получи работа. И той се беше възбудил. Все още не можеше да повярва, че това се е случило.

Откакто Чери бе умряла, той бе виждал гола само още една жена. Една мексиканска проститутка с разкошно тяло и сладка усмивка. Беше се надявал, че в нея би могъл да погребе поне една малка част от мъката си, но нищо не се беше получило. Твърде много хапчета, прекалено много алкохол, прекалено много болка. Беше я отпратил, без да я докосне, след това се беше напил до смърт.

Дори не беше си спомнял за нея до вчера. Опитната мексиканска проститутка не бе успяла да го накара да се възбуди, но Рейчъл Стоун със своето кльощаво тяло и непокорни очи по някакъв начин бе успяла да проникне през стената, която той сам бе издигнал около себе си.

Спомняше си начина, по който Чери обичаше да се сгушва в ръцете му, след като се бяха любили, играейки си с космите по гърдите му. Обичам ласките ти, Гейб. Ти си най-милият мъж, когото някога съм познавала.

Сега той не беше мил. Тази способност бе изгоряла в него. Постави снимката обратно в чекмеджето, отиде гол до прозореца и се загледа в мрака навън.

Рейчъл Стоун не би могла да го знае, но уволнението бе най-доброто нещо, което можеше да й се случи.