Знойни сънища

Двадесет и първа глава

Лиза бутна Ръс настрана и влезе забързано в стаята.

— Емили, защо си седнала?

— Стана ми горещо.

Ръката на майката се залепи към челото на Емили.

— Не си гореща — тя грабна термометъра от една чаша на нощното шкафче и го пъхна между устните на момичето. — Сега ще ти измеря температурата.

Ръс изгледа Рейчъл, след това се приближи до дъщеря си.

— Здрасти, пудингче.

— Нали каза, че ще дойдеш вчера, тате — проговори Емили въпреки термометъра в устата си.

— Е, да, но бях много зает. Но ето че дойдох сега — той седна на края на леглото и хвърли злобен поглед към Рейчъл.

— Рейчъл си има малко момче — каза Емили. — И ръцете й са горещи.

Погледът на Ръс стана още по-мрачен.

— Махай се оттук.

— Престани, Ръс — намеси се Лиза.

— Не я искам близо до Емили.

— Това сега е моята къща и твоите желания нямат никакво значение.

— Няма нищо — бързо каза Рейчъл. — И без това трябва да тръгвам. Довиждане, Емили. И се грижи за себе си.

Емили извади термометъра от устата си.

— Може ли твоето малко момче да дойде да си играе с мен?

— Ние скоро ще напуснем града. Страхувам се, че няма да има време за това.

Лиза понечи да постави термометъра обратно в устата й, но Емили поклати глава.

— Искам да си чета приказка. Искам ябълков сок.

— Какво става тук? — попита учудено Ръс. — Ти ми каза, че е прекалено изтощена дори и да седи в леглото.

— Предполагам, че просто днес има добър ден — Лиза се приближи до Рейчъл, хвана я за ръката и я поведе към коридора. — Никога не бих могла да ви се отблагодаря за това, което сторихте. Тези пари ще са от изключително голямо значение.

Точно зад тях изникна Ръс.

— Какви пари?

— Рейчъл дарява двадесет и пет хиляди долара на „Фонда за Емили“.

— Какво? — той сякаш се бе задавил.

— Чекът е от Кал Бонър — поясни Рейчъл. — Това е подарък от него, не от мен.

Изражението на Лиза ясно показваше, че не вярва в това, а Ръс изглеждаше така, сякаш го бяха ударили с нещо тежко по главата. Изведнъж на Рейчъл й се прииска да се махне колкото се може по-скоро оттук.

— Пожелавам ви късмет!

Откъм спалнята се чу слаб глас.

— Довиждане, Рейчъл.

— Довиждане, сладурче.

Тя излезе от къщата и забърза към колата.

Етън излезе в лявата лента на междущатската магистрала, за да задмине една камионетка, от задната част, на която се подаваха два велосипеда. Кристи го изгледа отстрани.

— Не мога да повярвам, че сериозно мислиш да направиш това.

Той се върна отново в дясната лента.

— Аз просто не съм роден, за да бъда пастор. Знам го от много време и вече се уморих да се боря с тази мисъл. Ще си подам оставката още в понеделник, веднага след като се върнем.

Кристи понечи да каже нещо, след това си затвори устата. Какъв би бил смисълът? Беше й съобщил бомбастичната новина веднага, след като излязоха от Салвейшън. Вече наближаваха Ноксвил и тя бе дискутирала с него тази тема почти през цялото време. Но за нещастие той не показваше никакви признаци, че би променил решението си.

Етън Бонър бе роден за свещеник. Как можеше да не го разбира? Това бе най-голямата грешка в живота му, но каквито и аргументи да му изтъкваше, той просто не я чуваше.

— Може ли най-после да сменим темата? — каза отегчено Етън.

Вече беше доста късно, петъчната вечер бе настъпила: Щяха да се върнат в Салвейшън след неделната утринна молитва и обяда, които бяха част от дневния ред на конференцията, на която отиваха. Което означаваше, че никак няма много време, за да спори с него.

— И какво ще правиш тогава?

— Вероятно ще давам консултации. Може и да се върна в университета и да защитя докторска степен по психология. Не знам още.

Тя реши, че е дошло време да изиграе и най-силната си карта.

— Братята ти ще бъдат толкова разочаровани от теб, да не говорим пък за родителите ти.

— Всеки трябва да си живее собствения живот — наближаваха едно разклонение и той спря колата. — Гладен съм. Хайде да си вземем нещо за ядене.

Етън знаеше много добре, че конференцията се открива с шведска маса в седем, а повреда в колата на Кристи бе причина вече да закъсняват за нея. Не й се щеше да прекарва прекалено много време с него, затова бе решила да пътува отделно до Ноксвил, но когато бе опитала да запали иначе много надеждната си хонда, двигателят беше отказал по незнайна причина и така тя бе принудена да пътува с него.

— Вече е шест часът и нямаме никакво време.

— Да не би да се опасяваш, че някой ще ти напише слаба оценка, ако закъснееш?

Този сарказъм бе нещо ново за него, една от няколкото промени, които се забелязваха в държанието му, откакто му беше казала, че напуска, и които никак не й харесваха.

— Това е твоя конференция, не моя. Нямаше дори и да дойда, ако не настояваше толкова много.

Нейното двуседмично предупреждение за напускане бе изтекло още преди седмица, но той я бе помолил да остане на работа и през този уикенд. Тъй като нейната нова работа в началното училище в Бревърд започваше в понеделник, се бе съгласила. Сега вече съжаляваше за това.

Да бъде с него бе станало още по-болезнено за нея от петъчната вечер в „Гордостта на Каролина“. Това, което се беше случило на предната седалка на колата му, бе разрушило илюзиите й, че може би е в състояние да превъзмогне чувствата си към него. Все още го обичаше и знаеше, че винаги ще го обича, макар последната седмица, прекарана с него, да я бе изпълнила с много противоречиви емоции.

Държанието му варираше от толкова нехарактерни за него избухвания по най-малък повод, до изключителна любезност, когато проявяваше такава загриженост и внимание към нея, че тя едва успяваше да сдържи сълзите си. Когато не й се стряскаше за нещо, той демонстрираше почти кучешко желание да й угоди. Знаеше, че обвинението й, че не й е приятел, го беше засегнало и много й се искаше да се случи нещо, което да го накара да престане да се чувства виновен за това.

Понякога улавяше погледа му върху себе си и дори и нейните неопитни очи можеха да различат желанието, което виждаше там. Това би трябвало да я направи щастлива. Нали точно това бе искала. Но осъзнаването на факта само я депресираше. Защото не искаше да бъде просто някаква мадама, към която е насочена похотта му. Мечтаеше да бъде неговата голяма любов.

Едва сега забеляза, че той бе подминал ресторанта за бързо хранене, който се намираше точно на изхода на магистралата.

— Нали каза, че си гладен.

— Да, гладен съм — отвърна той и продължи да кара надолу по двупосочния локален път.

След малко намали скоростта и направи ляв завой към паркинга на един доста зле изглеждащ ресторант, до който се намираше не по-добре изглеждащ мотел.

В застлания с чакъл паркинг бяха спрели предимно пикапи. Докато Етън паркираше между два от тях, Кристи оглеждаше с отвращение заобикалящата я действителност. Всичко тук й се струваше някак подозрително.

— По-добре да се върнем обратно в Хардийс — предложи тя.

— Аз харесвам това място.

— На мен никак не ми вдъхва доверие.

— Хайде, слизаме — той издърпа ключовете от стартера и отвори вратата.

Този уикенд сигурно щеше да й се стори безкраен, ако настроението му не се подобреше, и то скоро. Грудър Матиас, пенсиониран свещеник, живеещ в Салвейшън, щеше да води неделната служба вместо Етън, а понеделник бе почивният му ден, така че той може би въобще нямаше да бърза да се връща.

С примирена въздишка тя го последва към входа, който представляваше двукрила дървена врата, направена по някакъв средиземноморски мотив. Отвътре се чуваха извивките на изтъркана кънтри балада.

Силен полъх от климатичната инсталация прилепи доматеночервената й рокля към тялото. Замириса й на препържена мас и застояла бира. В слабо осветения бар група младежи със спортни шапки на главите, облечени в мръсни джинси, седяха около една маса, пиеха бира и пушеха.

Тъй като бе сравнително ранна вечер, повечето маси бяха свободни. Същото се отнасяше и за тапицираните в кафяво сепарета. Прашни пластмасови лозички, изглеждащи така, сякаш бяха поставени преди десетилетия, представляваха част от вътрешната украса. По стените бяха закачени множество сертификати от здравното министерство, които със сигурност бяха фалшиви.

Етън се насочи към едно сепаре в най-отдалечения край на бара. Веднага след като седнаха, до тях изникна барманът, плешив мъж, който май нямаше врат, и ги попита какво ще пият.

— Кола — отвърна тя и след моментно колебание добави. — В кутийка, ако обичате.

— За мен уиски с лед.

Кристи погледна изненадано към Етън. Никога досега не го бе виждала да употребява концентриран алкохол. Дори не си поръчваше и маргарити4, когато посещаваха мексикански ресторант.

Наложи се да си напомни, че вече не носи отговорност за него, и затова си замълча.

Някакъв мъж, седнал на бара, се извърна и се втренчи в нея. Да бъде забелязвана от мъже все още бе нещо достатъчно ново за нея, за да я накара да се почувства неудобно, затова просто се престори, че не го забелязва.

Барманът им донесе напитките, след това постави пред тях две ламинирани менюта, които изглеждаха доста зацапани.

— Джейни ще ви вземе поръчката след минутка. Специалното ни предложение за тази вечер е пържена морска котка — обяви той делово и се отдалечи.

Кристи побутна мизерните менюта настрани с малкия си пръст. Пренебрегвайки празната чаша с лед, тя избърса ръба на кутийката кола с една салфетка и едва тогава отпи от нея. Питието бе топло, но поне не се налагаше да го пие от чаша с много съмнителна чистота.

Мъжът на бара продължаваше да я наблюдава. Беше млад, може би на двадесет и пет. Носеше рекламна фланелка на бирата „Милър“, под която прозираха силни бицепси. Тя започна нервно да си играе с една от обеците си. Късата й рокля действително бе секси, но не чак толкова, че да е предизвикателна, затова много й се искаше онзи да гледа някъде другаде.

Етън отпи от уискито си и отправи обвинителен поглед към мъжа.

— Какво толкова си я зяпнал, а?

— Етън! — възкликна тя, невярваща на ушите си.

Мъжът на бара повдигна флегматично рамене.

— Никъде по нея не виждам надпис Продадено.

— Това може би е, защото не можеш да четеш.

Кристи гледаше мъжа до себе си и не вярваше на ушите си. Етън, заклетият пацифист, изглежда бе готов да се хвърли в схватка с някакъв грубиян, който тежеше поне двадесет и пет килограма повече от него, и то в мускули.

Мъжът от бара слезе от столчето и Кристи можеше да се закълне, че видя в сините очи на Етън някакво очаквателно пламъче. Тя трескаво започна да мисли. Какво би направила Рейчъл в ситуация като тази?

Преглътна мъчително и вдигна ръка срещу мускулестия мъж.

— Моля ви, не му обръщайте внимание. Откакто се раздели със свещеничеството, вече не е същият — почти не беше излъгала, помисли си тя.

Но типът не искаше да й повярва.

— Той въобще не прилича на свещеник.

— Това е, защото вече наистина не е — тя си пое дълбоко дъх. — Всичко е понеже иска непрекъснато да ме покровителства. Аз съм… ъъъ… сестра Кристина, неговата… сестра.

— Вие сте монахиня? — погледът му се плъзна невярващо по широкото деколте на роклята й.

— Да, такава съм. И Бог да ви закриля.

— Не приличаш на монахиня.

— В моя орден не използваме униформи.

— А не трябва ли поне да носите кръст, или нещо подобно?

Тя хвана нежната златна верижка на врата си и извади малкото златно кръстче, което се бе сгушило между гърдите й.

— Извинявай, сестро! — мъжът хвърли мрачен поглед към Етън, след това се отправи обратно към стола си.

Етън я изгледа раздразнено.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Спасявам те от един сигурен бой.

— А може би аз не искам да бъда спасен.

— Морска котка! — извика тя към бармана. — Искаме да си поръчаме морска котка. И Бог да ви благослови и вас — добави тя с малко закъснение.

Етън поклати многозначително глава, но за нейно облекчение явно не му се занимаваше повече с току-що случилото се. Наместо това започна да се занимава със скоча си и когато една тъмнокоса и силно гримирана сервитьорка донесе храната им, той вече го бе изпил.

— Искам още един скоч.

— Етън, с кола сме.

— Гледай си работата, сестра Бернадин.

Сервитьорката я изгледа подозрително.

— Чух ви преди малко. Мисля, казахте, че името ви е сестра Кристина.

— Ъъъ… Бернадин бе името ми, преди да отида в метоха. След това станах сестра Кристина.

Етън изсумтя.

Сервитьорката се обърна към него. Беше толкова хубав, че тя го изгледа с нескрит интерес.

— И какво е чувството, когато вече не си свещеник?

Той посочи с пръст към Кристи.

— Питай нея.

— Той е… Ами как да кажа, никак не беше лесно. Нищо не става лесно при хората, които обръщат гръб на призванието си — тя отвори капачката на бутилката с кетчуп и забърса зацапания ръб с още една салфетка, преди да му я подаде. — Те се чувстват празни. Кухи. Опитват се да запълнят тази празнота с алкохол и още преди да се осъзнаят, се превръщат в самотни алкохолици, които са избягвани от всички.

Сервитьорката го потупа по рамото с върха на лакирания си в синьо нокът.

— Не мисля, че би трябвало да се тревожиш за това, отче.

— Благодаря — усмихна й се лениво той.

— По всяко време на твое разположение.

Докато сервитьорката вървеше към бара, Етън съвсем открито се бе втренчил в полюшващите й се задни части. Тя се върна след малко, за да му донесе скоча, след което отново се отдалечи със загадъчна усмивка.

— Изяж си вечерята, преди да е изстинала — тросна се Кристи.

Той отпи от новото си питие.

— Какво ти пука дали храната ми е гореща, или студена?

— Не ми пука.

— Ти си лъжкиня — той я загледа толкова настоятелно, че й се прииска да се сгърчи. — Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че все още си влюбена в мен.

— Аз пък си мисля, че се напиваш — тя направи усилие да запази самообладание. — Ти никога не си можел да пиеш алкохол.

— И какво, ако се напия?

Това вече я ядоса не на шега.

— Ти все още не си си подал оставката, Етън Бонър! Все още си редови духовник.

— Не и в сърцето си — отвърна той не по-малко ядосано. — В сърцето си вече не съм такъв.

Едва беше изрекъл последните думи и изведнъж трепна. Кристи го наблюдаваше как замръзна на мястото си, сякаш се бе заслушал в някакъв вътрешен глас, който му говореше нещо, което никак не му се искаше да чуе. Накрая промърмори нещо, което Кристи не успя да разбере, взе вилицата си и изгледа яростно рибата, готов да я набучи.

— Вече е мъртва — отбеляза тя.

— Гледай си собствената храна и остави моята на мира. Къде е солта?

— Точно до теб.

Той посегна към солницата, но колкото и да му беше сърдита, тя все още го обичаше и не можеше да понесе мисълта, че може да се натрови с нещо, затова грабна поставката със солницата още преди да я е докоснал, изтърка, доколкото можеше корозиралата капачка с още една салфетка, след това му я пъхна в ръката.

— Опитай се да не се докосваш до нищо.

Дългите му пръсти се обвиха около солницата, като същевременно очите му поглъщаха нея.

— Знаеш до какво искам да се докосна, нали?

Тя го гледаше, без да може да каже нещо.

— Искам да докосвам теб. Така, както те докосвах онази нощ в киното.

— Не искам да говоря за това.

— Аз също не искам да говоря за това — той бутна настрани порцията си, вдигна уискито и се вгледа в нея над ръба на чашата. — Искам да го направя.

Тя обърна, без да иска кутийката с кола, след това мигновено я изправи, преди да се е разляла по цялата маса. Чувстваше кожата си да гори под роклята.

— Ние… ние трябва да бъдем в Ноксвил след половин час.

— Няма да успеем. Всъщност въобще не ме пука дали ще стигнем преди конференцията да е приключила.

— Но ти вече си платил таксата за регистрация.

— Е, и какво?

— Ет…

— Хайде да се махаме оттук.

Той хвърли няколко банкноти на масата, грабна я за ръката и я изведе навън. Пулсът й значително се ускори. Това бе един нов и опасен Етън, когото тя въобще не бе познавала досега.

Повлече я надолу по стълбите и следващото нещо, което Кристи си спомняше, бе как я притиска с бедрата си към страничната врата на камарото.

— Не мога да спра да мисля за онази нощ — потърка голите й рамене с палците си и тя почувства как горещината от неговото тяло се предава и на нейното.

Покрай тях избръмча камион.

— Ти ме обичаш — прошепна той. — Не трябва ли аз да бъда този, който да отнеме девствеността ти, вместо да се отдаваш на някой случаен човек?

— Откъде… откъде въобще знаеш, че вече не съм я загубила?

— Просто знам.

Съвестта й влезе в конфликт с желанието, което изпитваше към него.

— Това не е правилно.

Той наведе глава и Кристи усети как челюстта му се движи в косата й.

— Искаш ли двамата заедно да загубим девствеността си?

— Ти не си девствен.

— Да, но вече е минало толкова време откакто не съм правил секс, че се чувствам точно като такъв.

— Аз не… не вярвам, че може да се получи по този начин.

— Разбира се, че може! — устните му докоснаха ухото й и тя усети как дъхът му гали бузата й. — Да или не. Решението е твое.

Той бе змията, която я съблазняваше. Знаеше какво изпитва към него и не беше честно от негова страна да манипулира емоциите й по този начин.

— Аз вече не съм влюбена в теб — излъга тя. — И никога не съм те обичала. Това бе просто някакво увлечение.

Ръцете му обгърнаха бедрата й и палците му опипаха миниатюрните следи, които бяха оставили ластиците на бикините й.

— Толкова хубаво миришеш. Страхотно ми харесва.

— Не съм си слагала никакъв парфюм.

— Знам.

— О, Ет… — въздъхна тя.

— Да или не?

Тя изведнъж изпита гняв и рязко отблъсна ръцете му от себе си.

— Да! Разбира се, че да! Защото съм слаба и изпитвам нужда и защото не те харесвам особено точно сега.

Очакваше това нейно избухване да го отрезви, но не се получи нищо подобно.

— Всичко ще бъде наред — само за секунди той вече бе отворил вратата и я бутна вътре.

Вместо да завие обратно към пътя, Етън просто пресече паркинга и влезе в тясната алея, водеща към рецепцията на мотела.

— О, не… — тя се втренчи ужасено в редицата от бели дървени бунгала, пред която имаше три големи бора.

В гласа му се усещаше нотка на молба, каквато тя никога не бе чувала досега.

— Не мога да чакам повече. Обещавам ти, Кристи, следващия път ще ти предложа шампанско и копринени чаршафи.

Без да я дочака да отговори, той изскочи от колата и забърза към офиса, служещ за рецепция. Върна се само след няколко минути, настани се зад кормилото и подкара към последната къщичка. Паркира несръчно, изскочи от колата и се завтече да й отвори вратата.

Преподобният пастор Бонър я вкара в бунгалото с нетърпеливостта на тийнейджър, на който най-после се е удала възможност да опита от любовта.

Когато влязоха, Етън затвори вратата след себе си и издаде въздишка на облекчение, виждайки, че стаята е доста бедно обзаведена, но чиста. Знаеше, че не би имал никакъв шанс да я задържи тук, ако беше мръсно. А не можеше да си представи да я изпусне и сега. Просто не можеше да понася повече това чувство на отчужденост между тях. Трябваше да я задържи тук, докато я бележеше за цял живот.

Нуждата, която изпитваше да я бележи, бе огромна, макар че по никакъв начин не би си позволил да го направи насила. Това бе нещо абсолютно неприемливо за него. Но искаше да я бележи така, че това никога да не може да се заличи. Искаше белег, който ще я държи до него завинаги и който отново ще ги направи най-добри приятели. И единственият начин, за който можеше да се сети, бе да го направи със секс.

Без значение какво твърдеше тя, сексът определено значеше много за нея, иначе нямаше все още да е девица. Мъжът, с когото си легнеше за първи път, щеше да бъде важен за нея завинаги и точно затова, този мъж трябваше да бъде той. Само той.

Опита се да измисли някое по-малко егоистично оправдание за това, което възнамеряваше да направи, и бързо го откри. Тя бе прекалено ценна за него, за да може да позволи някой мъж да й причини зло. Кристи бе уникална, но не всеки разбираше това. Какво би станало, ако първият й любовник не се грижеше добре за нея? Ако не разбираше колко ценна е тя в действителност?

Имаше толкова много капани, в които можеше да попадне. Кристи бе маниачка на тема чистота и това би могло да направи секса проблем за нея. Един мъж би трябвало да е много търпелив с нейните малки странности, да я отвлича с нежни ласки, с внимателни целувки, докато забравеше за хигиената и просто започнеше да се наслаждава на това, което става.

— Тази стая е много чиста — изтъкна той.

— Не съм казала, че не е.

Мисълта, че може да се разочарова, го настрои отбранително.

— Знам какво си мислиш. Но ако нещо е овехтяло, това съвсем не означава, че е и мръсно — той се приближи до леглото, отметна горната покривка и откри един снежнобял чаршаф. — Виждаш ли?

— Етън, ти пиян ли си?

Изглеждаше толкова красива, застанала там, в късата си червена рокля, с големи очи, гледащи несигурно. Усети, че преглъща със затруднение.

— Мъничко ми е замаяна главата, но не съм пиян. И чудесно знам какво правя, ако за това намекваш.

Нямаш ни най-малка представа какво правиш.

Той не обърна внимание на гласа от небесата, също както го беше пренебрегнал и в „Гордостта на Каролина“.

Старият под, застлан с линолеум, изскърца под краката му, когато се приближи до нея, взе я в прегръдката си и я целуна. Миришеше на ментова бонбона и Етън предположи, че си е сложила такава в устата, докато той бе отишъл да се регистрира. Сякаш се нуждаеше от нещо изкуствено, за да заличи собствения си сладък мирис.

Тялото й, топло и гъвкаво, се отпусна към неговото. Той прокара ръце по гръбнака й, след това я хвана за задника.

Устните й се отвориха и ръцете й обгърнаха врата му.

Той спря да мисли и се отдаде изцяло на целувката им. Нямаше никаква представа колко време е минало, когато тя се отдръпна и погледна дълбоко в очите му. Обичам те, Ет.

Устните й не помръднаха, но той я чу толкова ясно, колкото чуваше и Божия глас. Изпита невероятно чувство на облекчение. И тогава тя проговори.

— Това не е правилно. Аз го искам повече от всичко на света, но това не е правилно за теб, и не е правилно за мен. Не това очаква Бог от нас.

Думите й бяха тихи, излизаха от сърцето й, но той не искаше да ги чуе.

Не, не искаше да слуша. Той бе мъж, не светец, и вече му беше писнало Бог да определя живота му. Плъзна ръка под ръба на роклята й и докосна меката кожа отдолу.

— Но ти възнамеряваше да позволиш на Майк Рийди да го направи — плъзна ръката си нагоре, събирайки по този начин и роклята й, докато не достигна до сутиена.

След това нежно опипа гърдата й през дантелата.

— Може би.

— Не ме интересува какво казваш, защото знам, че аз съм ти по-добър приятел от него.

— Да.

Етън прокара палец по меката издатина над ръба на сутиена.

— Защо тогава би правила любов с него, а с мене — не?

Тя мълча толкова дълго, че Етън вече не очакваше отговор. След това пръстите й се вкопчиха за ръката му малко над китката.

— Защото няма нужда да се обвързвам, ако правя секс с Майк Рийди.

— Да се обвързваш?

Тя го гледаше с жадни очи.

— Обвързване? Това ли очакваш от мен?

Тя само кимна, изглеждаше много нещастна.

Етън очакваше да бъде обзет от паника, но нищо подобно не се случи. Обвързване. Това, което в действителност имаше предвид, бе брак. Той си бе мислил, че трябва да се ожени някой ден, но това бе само някъде в неопределеното бъдеще. Отдръпна ръката си изпод роклята й.

— Освен това очаквам любов от теб — тя преглътна мъчително. — Преди обвързването очаквам любов.

Трябваше да си изясни нещо.

— Ти не очакваш обвързване от Майк?

Тя поклати глава.

— Нито пък искаш любов от него?

Отново същият жест.

— Но искаш тези неща от мен.

Тя кимна.

Етън все още не изпитваше никаква паника. По-скоро бе изпълнен с някакво бодро чувство, което идваше сякаш чак от петите му. Чувстваше се така, сякаш някакъв огромен товар бе свален от гърба му. Разбира се!

В този момент Етън Бонър спря да се бори със съдбата си.

Кристи го гледаше в лицето, но колкото и добре да го познаваше, в момента не можеше да разбере какво става в главата му. Знаеше само, че за нея вече връщане назад няма. Беше оставила гордостта си настрана и му бе разкрила сърцето си. Ако думите й не му бяха допаднали, това си бе негов проблем.

Той си пое дълбоко въздух.

— Добре.

— Моля?

— Да — той кимна рязко с глава. — Добре.

— Добре какво? — гледаше го объркано тя.

— Любов. Обвързване. Всичко, което искаш — той хвана долната част на роклята и я приглади на мястото й. — Кентъки.

— Кентъки? За какво говориш? О, Ет, ти си пиян. Знаех си!

— Не съм пиян! — той я извърна с лице към вратата. — Хайде, тръгваме.

Гърлото й се сви болезнено, когато се обърна с лице към него.

— Не ме искаш вече, нали?

Той я грабна отново в прегръдката си.

— Мила, желая те толкова много, че едва го понасям. И освен това те обичам, така че престани да ме гледаш по този начин. Не мога да мисля за нищо друго, откакто влезе в моя офис в онези прилепнали бели джинси.

Малкото пламъче на надежда, което се бе появило в нея при първите му думи, сега изведнъж изчезна.

— Обичаш ли ме? — тя го изгледа сърдито. — Защо просто не кажеш какво имаш предвид. Че просто искаш да спиш с мен.

— И това също.

Винаги бе била в състояние да чете мислите му, но този път сякаш разговаряше с някой съвършено непознат.

— Не те обичам заради всичките тези козметични промени, които си направила със себе си — каза той. — Не съм чак толкова елементарен. Работата е там, че тези промени ме накараха най-после да те забележа и да оценя това, което е било под носа ми през цялото време — той я погледна така, сякаш можеше да надникне в душата й и искаше и тя да надникне в неговата. Пламъчето на надеждата отново се запали в нея.

Палецът му погали долната част на шията й.

— Ти си била част от моя живот в продължение на толкова много време, че просто бях спрял да мисля за теб като за нещо отделно от мен. Ти беше просто част от мен. След това се случиха онези промени, ти реши да ме напуснеш и оттогава направо чувствам, че полудявам.

— Наистина? — главата й се беше замаяла от думите му и тя му се усмихна невярващо.

Той също се усмихна.

— Няма нужда да изглеждаш толкова щастлива от това — след това челото му се сбърчи и в гласа му се прокрадна умолителна нотка. — Но за тези неща можем да говорим и по пътя. Хайде, мила, побързай. Наистина нямаме никакво време за губене.

— Къде отиваме? И защо изведнъж се разбърза толкова?

— Отиваме в Кентъки — той я измъкна навън и я поведе към колата. — Няма много път до границата. Там не се изисква време за размисъл, за да се ожениш, а ние ще се оженим още тази вечер, Кристи Браун, независимо какво мислиш за това. Освен това няма да напускам духовничеството.

Вече бяха стигнали до колата. Той говореше така, сякаш бе останал без дъх и затова се спря до предната врата, за да си поеме въздух.

— Разбира се, ще направим церемония и за нашите семейства, когато се приберем. Дори може да се преструваме, че ни е за първи път, но ще се оженим тази вечер, тъй като и двамата се нуждаем неописуемо много от секс, а не бива да се отдаваме на него, преди да кажем няколко тържествени слова пред Бога… — той изведнъж млъкна и я изгледа подозрително. — Ти искаш да се оженим, нали?

Вътре в нея се надигаше вълна на неописуемо щастие. Първо се усмихна, след това се разсмя с глас.

— Да, наистина искам.

Той затвори блажено очи.

— Добре. Ще уговорим подробностите докато пътуваме.

— Какви подробности?

Той я бутна в колата.

— Къде ще живеем. Колко деца ще имаме. Кой от коя страна на леглото ще спи. Такива неща — затвори вратата й, заобиколи колата и се качи зад волана. — Освен това може би трябва да ти кажа каква е причината, поради която колата ти не искаше да запали. Малко по-рано аз откачих кабела на акумулатора, така че да пътуваш с мен. И въобще не съжалявам, така че не си мисли, че ще получиш извинение.

Тя и не искаше такова и само след няколко минути вече пътуваха по магистралата.

Развеселена, Кристи пропътува следващите деветдесет мили, слушайки най-странната лекция, която някога бе чувала. Етън винаги бе бил педант по отношение на предбрачните консултации с двойките, които бракосъчетаваше, и сега се опитваше да концентрира всичките си съвети в рамките на времето, което им бе необходимо, за да пресекат границата с Кентъки. Говореше и говореше, и пак говореше.

Кристи само се усмихваше и кимаше.

Намериха един пентекостален свещеник, който се съгласи да ги ожени, но самата церемония бе изпълнена от Етън. Той бе този, който я накара да повтори клетвите, които произнасяше, той изрече и собствените си обети с дълбок, плътен глас, който идваше право от сърцето му.

Кристи беше тази обаче, която забеляза хотела от веригата „Холидей ин“ недалеч от покрайнините на Къмбърленд фолс ризорт.

Едва бяха оставили чантите си, когато тя се хвърли на врата му и го повали по гръб на широкото легло. Изглеждаше толкова нетърпелива, толкова развълнувана и доволна от себе си, че Етън се разсмя.

— Вече си мой! — възкликна тя.

Докато той се опитваше да си поеме дъх, Кристи буквално разкъса копчетата на ризата му, след това започна да опипва токата на колана му.

Етън погледна в красивите и нетърпеливи очи на своята девствена булка.

— Кажи ми, ако те изплаша с нещо.

— Млъквай и си събувай гащите.

И двамата избухнаха в смях. Но не се смяха дълго, устите им бяха прекалено заети от горещи, влажни целувки. И тъй като никой от двамата нямаше търпение за бавно разсъбличане, те бяха голи и с прилепени едно към друго тела само след секунди.

— Красив си — въздъхна тя, милвайки го. — Точно по начина, по който си го представях.

Той погали гърдите й и се опита да възвърне гласа си.

— А ти си дори повече, отколкото си представях.

— О, Ет… Толкова ми е хубаво.

— На мен ли го казваш.

— Искам много често да правиш това.

— Напомни ми, ако забравя.

Тя издаде гърлен звук, когато Етън започна да прави кръгови движения с палци около зърната й.

— Направи го пак. О, да…

— Легни по гръб, мила, и ми позволи да си поиграя с теб.

Тя веднага се подчини. Ласките му ставаха все по-интимни и тя започна да ридае в страстта си.

— О, Ет, искам да правим всичко — тя изпъшка. — Да. Това. И искам… искам да мога да казвам всичко. Мръсни думи. Искам да говоря мръсни думи. И мръсни фрази.

— Давай тогава.

— Аз… не мога да се сетя в момента.

Той прошепна една наистина много мръсна фраза в ухото й. Очите й се разшириха и тя свърши само благодарение на ръката му.

Макар да беше толкова възбуден, че чак изпитваше болка, той се разсмя, тъй като знаеше, че е единственият човек в света, който знаеше нейната тайна.

Кристи Браун Бонър бе толкова лесна.

Тя се успокои, но сега пък той бе готов да експлодира. Копнееше да влезе в нея, но в последния момент си спомни нещо, което бяха забравили да обсъдят по време на пътуването. Погали я по косата и забеляза, че ръката му трепери от усилието, което правеше, за да се въздържа.

— Притесняваш ли се, да не би да забременееш?

— Не, не мисля — тя го изгледа изпитателно. — А ти?

Той намести тялото си между краката й, целуна я и си помисли за бебетата, които щяха да имат.

— Не, определено не.

Тя бе стегната, и девствена, и влажна. Етън се опита да забави колкото се може повече мига на влизането в нея, но тя явно не беше на същото мнение.

— Хайде, Ет… Сега! Моля те, стига си се бавил! О, моля те… Искам да запомня това завинаги.

Той проникна в нея и в момента, в който напълно я притежаваше, се вгледа в очите й. Бяха изпълнени със сълзи на любов.

Собственият му поглед се замъгли и дълбочината на любовта му към тази жена го накара да си спомни древните думи на онази първа двойка.

— Плът от моята плът — прошепна той. — Кост от моята кост.

Тя погали бедрата му с длани и повтори:

— Плът от моята плът. Кост от моята кост.

И двамата се усмихнаха. Когато свършиха заедно, и двамата знаеха, че единствено Бог би могъл да създаде нещо толкова съвършено.