Знойни сънища

Двадесет и пета глава

Гейб спря душа във вилата, грабна една хавлия и бързо се подсуши. Трябваше да използва може би последния си шанс. Независимо от всичко трябваше да вкара малко здрав разум в тази нейна упорита глава. Животът му зависеше от това.

Уви хавлията около кръста си и излезе в коридора.

— Рейч?

Никакъв отговор.

Усети как го обзема паника. Беше му предложила той пръв да си вземе душ. Ами ако това беше само номер, за да се отърве от него, да грабне Чип и да изчезне от града?

Хукна надолу по коридора и бързо отвори вратите на спалнята на Чип, на своята, а след това и на нейната. Никъде не беше заминала. Просто беше заспала върху неразстланото легло — така, както си беше с омачканата рокля.

Той въздъхна с облекчение. Усмихна се, облече се и прекара по-голямата част от следобеда просто седейки до леглото й. Харесваше му да я наблюдава как спи и си мислеше, че това е най-красивата гледка, която някога е виждал.

След три часа тя най-после се размърда, но Гейб не беше там, тъй като бе излязъл да провери как е Туити. И добре направи.

— Рейч! Рейчъл, събуди се, нуждая се от теб!

— Трябваше да им кажем, че сме се о-ж-е-н-и-л-и — Кристи произнесе думата буква по буква, гледайки съпруга си в просторната кабина на рейндж роувъра на Джейн. — Но те май нямаше да имат сили да понесат и тази новина. Все още не мога да повярвам, че Кал е изпратил Рейчъл зад решетките.

— А това, което аз не мога да повярвам, е, че предложихме да бъдем бавачки на тези палавници, след като не сме били женени дори и един цял ден.

Той погледна в огледалото за обратно виждане към Роузи и Чип. Чип съсредоточено разглеждаше някаква рана на лакътя си, а Роузи доволно дъвчеше лапата на Хорс. Бяха взели рейндж роувъра, тъй като това бе по-лесно, отколкото да демонтират и монтират седалката на Роузи в колата на Етън. В момента и двете хлапета бяха покрити с пясък в резултат на следобедната им разходка в парка.

— Кал и Джейн бяха с тях през цялата сутрин — изтъкна Кристи. — А ние ги взехме само за един час.

Етън сви по пътя, водещ нагоре към планината Хартейк.

— Но това си е нашият меден месец, за Бога. Би трябвало сега да си правим наше собствено бебе.

— Нямам търпение — усмихна се Кристи. — Но Кал и Джейн наистина се нуждаеха от малко отдих. Днес беше тежък ден за всички.

— Да, но така или иначе трябва да помислим и за нас, госпожо Бонър.

— Защо казваш на Кристи госпожа Бонър? — обади се Чип от задната седалка.

Етън и Кристи се спогледаха, след това Етън отпусна глава назад, като не изпускаше пътя от очи.

— Радвам се, че попита за това, Чип. Всъщност много ни се иска ти да си първият, който го е научил… С Кристи се оженихме вчера.

— Оженили сте се?

— Точно така.

— Това е добре. А знаете ли колко много планети има във Вселената? И някои от тях са на по трилиони години.

Толкова за значението на брака за едно петгодишно хлапе.

Влязоха в последния завой, водещ към вилата, и двамата едновременно видяха гледката пред себе си.

— Гаражът гори! — възкликна Кристи.

Етън настъпи газта и колата се понесе бързо към вилата. Точно отпред рязко натисна спирачките и изпод гумите се разлетя чакъл. Кристи бързо отвори вратата и изскочи навън.

Етън дръпна ръчната спирачка и погледна към Чип.

— Стой тук и не мърдай никъде! — нареди той с тон, който не търпеше възражения.

Чип само кимна уплашено и Етън изскочи от колата точно когато иззад вилата се появиха Гейб и Рейчъл. Гейб хукна към гаража с градинския маркуч в ръка, а Рейчъл се затича към външния кран, за да го пусне.

Кристи се бе запътила към вилата. Той я последва и двамата бързо намериха няколко одеяла, с които излязоха отново навън.

Когато Гейб ги видя да се приближават, пъхна маркуча в ръцете на Рейчъл.

— Гледай да е мокро около гаража!

Етън беше наясно, че той е много по-разтревожен за това огънят да не се разпространи към вилата, отколкото за стария, паянтов гараж.

Гейб грабна едно одеяло от Етън.

— Мини от задната страна. Аз ще започна отпред.

Разделиха се и започнаха да се мъчат да потушат няколкото по-малки огнища. Ако беше тук сам, Етън сигурно би могъл да работи по-ефективно, но сега непрекъснато се оглеждаше да не би Кристи да се доближи прекалено много до пламъците.

За щастие земята все още бе влажна от дъжда, паднал в събота сутринта, и скоро пожарът бе овладян. От гаража не беше останало нищо друго, освен димяща купчина въглени, но вилата бе в безопасност.

Кристи спря крана и Рейчъл пусна маркуча. Етън се приближи към тях.

— Какво стана?

Рейчъл прибра с ръка една паднала на лицето й къдрица.

— Не знам. Бях заспала, след това Гейб ме повика навън и тогава видях пламъците.

— Цялата си мокра — каза Кристи.

Беше също и цялата раздърпана, в старата си рокля, с която беше спала, обута в чифт мъжки гумени галоши.

— Вижте какво намерих в храсталаците ей там — Гейб се приближи към тях, носейки червената пластмасова тубичка за бензин, която винаги стоеше в гаража.

— Има ли нещо в нея?

Гейб поклати глава и ядосано запрати тубичката на земята.

— Ще поръчам двадесет и четири часово наблюдение. Твърдо съм решен да се добера до този, който го е направил, каквото и да ми струва това.

Рейчъл стисна Кристи за ръката.

— Добре, че се отбихте точно сега. Никак нямаше да ни е лесно да го потушим само двамата с Гейб.

— Всъщност дойдохме да доведем Чип. Освен това искаме да ви кажем нещо — Кристи погледна конспиративно към Етън, но след това изражението й изведнъж се промени. — Етън, съвсем забравихме. Нали оставихме децата в колата.

— Децата? — Рейчъл се запъти към предната част на вилата.

— Взехме също и Роузи — обясни Етън. — Джейн и Кал се нуждаеха от малко почивка.

— И какво имате да ни казвате? — попита Рейчъл.

— Може би е най-добре да оставим Чип да съобщи новината — усмихна се Етън.

Заобиколиха къщата и когато излязоха отпред, дъхът на Кристи секна. Всички останали замръзнаха на местата си.

Рейндж роувърът го нямаше. Нямаше следа и от децата.

Боби Денис не можеше да си поеме достатъчно въздух. Отваряше широко уста и се мъчеше да глътне колкото се може повече, но белите му дробове сякаш се бяха свили и не искаха да действат. И двете хлапета на задната седалка ревяха, а момчето не преставаше да му вика в ухото.

— Веднага ни пусни, иначе Гейб ще те застреля с пистолета си! Наистина! Той има един милион пищови, ще те застреля, след това ще те нареже на парчета с ножа си!

Боби не издържаше повече.

— Млъкни, иначе ще те набия!

Момчето млъкна, но бебето продължаваше да врещи. На Боби му се искаше да изостави колата и да избяга от тях, но не можеше, понеже бе оставил своята лумина на няколко километра разстояние. Беше паркирана близо до пътя, водещ нагоре към планината Хартейк.

Боби беше толкова уплашен, че дори и не беше забелязал хлапетата, когато се бе метнал в колата. Ако беше ги видял, със сигурност нямаше да се поддаде на изкушението да открадне рейндж роувъра.

И как се беше стигнало дотук? За всичко беше виновна Рейчъл Сноупс, разбира се. Ако не беше „Храма“, родителите му нямаше да се разведат. Заради „Храма“ майка му бе станала толкова религиозна, че бе решила да се раздели с баща му.

Боби все още си спомняше как навремето ходеше на службите с нея и слушаше проповедите на Г. Дуейн Сноупс, а онази кучка, съпругата му, седеше на първия ред и попиваше всяка негова дума. Г. Дуейн беше мъртъв и Боби не би могъл да му направи нищо, но след всичките тези години той най-после се беше добрал до съпругата му.

Само дето всичко вървеше наопаки.

Макар че го беше извършил в пияно състояние, сега вече си даваше сметка, че не биваше да опустошава киното. Но когато беше влязъл в снекбара, тя изглеждаше толкова щастлива, че работи там, че направо му се повдигна. Не бе справедливо тя да е щастлива, а майка му да му се кара непрекъснато за какво ли не. Баща му пък не се обаждаше дори и по телефона вече.

Тримата с Джой и Дейв пиеха водка с оранжада по време на втория филм. След като свърши прожекцията, Боби бе предложил да продължат с пиенето, но Джой и Дейв казаха, че са уморени. Скапаняци. Боби се отърва от тях, пийна още малко водка, след това се върна в киното. Всички си бяха заминали, затова той се промъкна вътре и сякаш изгуби разсъдъка си.

Едва в събота следобед, докато се разхождаше с колата си, той се замисли за нещата, които беше прибрал в багажника, и започна да се притеснява какво ще прави, ако майка му или някой друг ги откриеха. Точно тогава бе забелязал ескорта на Рейчъл, паркиран пред онзи нов жилищен блок. Улицата беше пуста, наоколо нямаше никого и той се бе възползвал от момента, за да скрие нещата от багажника си под кутиите на задната седалка на ескорта. Тази сутрин бе научил, че са я арестували и това го беше накарало да се зарадва много. Но не за дълго, понеже малко по-късно разбра, че вече са я пуснали.

Той осъзна, че настига твърде бързо колата пред него, и излезе в лявата лента.

В нея обаче се движеше един пикап, който летеше точно срещу него. Боби почувства как адреналина закипява във вените му. Наду клаксона и в последния момент пикапът изхвърча от пътя и се приземи в канавката отстрани.

— Караш прекалено бързо! — извика момчето от задната седалка.

Боби избърса потта от лицето си с горната част на тениската си.

— Казах ти да млъкнеш!

Ако майка му не беше намерила тревата в стаята му тази сутрин, сигурно нямаше да го изхвърли от къщи. Беше му казала, че го гони завинаги, но той не й беше повярвал допреди няколко часа, когато си беше отишъл до тях и бе видял пред тях спряла камионетка с надпис „Ключар. 24 ч. в денонощието“.

Не знаеше какво да прави. Последно беше чул, че баща му е в Джаксънвил и реши да отиде там, но нямаше представа дали и той ще го иска.

Беше изпил две бири, попуши малко трева и докато караше безцелно, бе минал покрай пътя, водещ нагоре към Хартейк. Не можеше да понесе мисълта, че Рейчъл е излязла от ареста и сигурно отново е щастлива и усмихната. Заряза колата в един храсталак и пое пеша нагоре през гората.

Предположи, че Гейб и Рейчъл ще работят по киното и реши да подпали къщата докато ги няма. Но точно когато бе взел тубата с бензин от гаража, откъм задната врата се бе появил Гейб. Боби не беше чак толкова ненормален, че да запали къща, когато в нея има хора, затова реши вместо нея да подпали гаража.

Когато пламъците лумнаха, той ги наблюдава в продължение на една-две минути, след което тръгна обратно през гората. Но точно тогава на пътя към вилата се появи рейндж роувърът. Кола, която струваше шестдесет хиляди долара.

След като от джипа изскочиха пастор Етън и Кристи Браун, той се бе метнал вътре и го подкара. Шибаните хлапета на задната седалка не бяха издали дори и звук отначало. А сега сякаш се бяха наговорили да вдигат неописуема олелия.

— Ако ни оставиш да слезем от колата, няма да кажа на Гейб какво си направил.

Боби настъпи газта.

— Ще ви пусна, добре! Но не още. Трябва да се отдалеча малко повече.

— Сега! Трябва да ни пуснеш сега! Роузи е много изплашена.

— Млъквай! Просто млъкни, чуваш ли!

Завоят излезе пред него прекалено бързо. Чу как нещо изхриптява в гърлото му, след това натисна спирачките.

Момчето изкрещя отзад. Колата започна да върви на зигзаг и пред очите на Боби изплува лицето на майка му. Мамо!

Той изгуби контрол над колата.

Рейчъл не можеше да спре хлипането си.

— Моля те, Господи… О, моля те… Моля те…

Кокалчетата на ръцете на Гейб бяха побелели върху кормилото на мерцедеса, а лицето му беше сиво. Знаеше, че мисли това, което си мисли и тя. Дали не бяха тръгнали в погрешната посока по пътя.

Рейчъл си каза, че полицията ще открие децата, ако двамата с Гейб не успеят. Кристи и Етън бяха останали във вилата, за да се обадят в полицейското управление. А следите от гуми в края на алеята, водеща към къщата, бяха съвсем ясни. И въпреки това… Вече бяха минали двадесетина километра. Ами ако не бяха предположили правилно? Или пък мръсникът, когато преследваха, бе отбил в някой страничен път?

Не искаше да мисли за това. Ако не се опитваше да се сдържа, сигурно щеше да се разреве с глас.

Гейб затаи дъх.

— Колата.

В същия момент я забеляза и тя.

— О, Боже…

Рейндж роувърът бе преобърнат и лежеше на покрива си в канавката отдясно на пътя. Имаше още няколко спрели коли и хората се бяха насъбрали в групичка. Точно до джипа се намираха две полицейски коли и линейка.

— О, Боже… Моля те… Моля те, Господи…

Гейб натисна рязко спирачките и гумите на мерцедеса заораха в чакъла на банкета. Той скочи бързо от колата, а Рейчъл тичаше по петите му. Чу го да пита запъхтяно полицая, който стоеше до линейката.

— Децата! Децата добре ли са?

— Кой сте вие?

— Аз съм… Аз съм бащата на момчето.

Полицаят кимна с глава към носилката.

— В момента се занимават с него.

Рейчъл и Гейб достигнаха до носилката едновременно. Но в нея не беше Едуард. Двамата впериха очи в Боби Денис.

Без да каже и дума, Гейб хукна към колата и се наведе, за да погледне вътре. След това веднага се изправи.

— В колата имаше две малки деца. Петгодишно момче и момиченце на няколко месеца.

Полицаят го изгледа с безпокойство.

— Да не би да искате да кажете, че онзи хлапак не е бил сам в колата?

Гейб набързо обясни, а през това време Рейчъл също отиде, за да провери в колата. Коланчетата на празната седалка на Роузи бяха отвързани. Рейчъл се озърна наоколо и видя една бяла бебешка обувка в храстите, на около три метра от колата.

— Гейб!

Той се затича към нея.

— Виж! — извика тя. — Обувката на Роузи — тя примижа срещу залязващото слънце и видя миниатюрно розово чорапче да виси на един храст близо до линията от дървета, очертаваща началото на гъста гора.

Гейб веднага забеляза чорапа.

— Да вървим.

Тръгнаха заедно към гората. Бодливи храсти се закачаха на всяка крачка в роклята й, но тя не им обръщаше никакво внимание.

— Едуард!

— Чип! — провикна се и Гейб. — Обади се, ако ни чуваш!

Нямаше никакъв отговор и те навлязоха още по-навътре в гората. Краката на Гейб бяха по-дълги от нейните, затова той се придвижваше значително по-бързо.

— Чип! Чуваш ли ме?

Един нисък клон закачи блузата й. Тя рязко се освободи от него, след това вдигна поглед и видя, че Гейб е застанал неподвижно.

— Чип? Ти ли си?

О, Господи… Тя се спря и се заслуша.

— Гейб?

Гласът бе тих и до болка познат. Идваше някъде отляво.

Гейб се втурна напред и тя го последва с разтуптяно сърце.

Стигнаха до някакво дере и Рейчъл се подхлъзна по внезапно стръмния бряг, но бързо възстанови равновесие. Гейб изчезна от погледа й. Тя продължи по пътечката между боровете и излезе на едно открито място, през което минаваше малък поток.

И в този момент ги видя.

Едуард беше седнал до дънера на стар, черен евкалипт на около тридесет метра от тях, а Роузи се беше свила в скута му.

— Чип! — Гейб се завтече през полянката към децата.

Роузи стоеше тихо, но веднага след като го видя, започна да плаче. И двете деца бяха мръсни, със следи от сълзи по бузите. Тениската на Едуард беше разкъсана, а на едното му коляно се виждаше рана. Гейб приклекна до тях, грабна Роузи с една ръка, а с другата обгърна Едуард.

— Гейб! — Едуард се притисна към него.

Рейчъл изхълца мъчително и се втурна напред. Гейб пъхна Роузи в ръцете й и притисна Едуард към гърдите си, след това го отдръпна леко, за да може да види лицето му.

— Добре ли си? Боли ли те някъде?

— Ушите.

Гейб веднага извъртя главата му на една страна.

— Болят те ушите?

— Роузи е страшно гласовита. Направо ме проглуши.

Гейб видимо се отпусна.

— Това ли е всичко? Нещо друго не те ли боли?

Чип поклати глава.

— Много се бях уплашил. Онова момче беше лошо — той се разплака.

Гейб го притисна леко към себе си, след това го подаде на Рейчъл и взе Роузи, за да я прегледа.

Едуард потреперваше в ръцете й и говореше заврял глава в корема й.

— Мамо, толкова се изплаших. Колата се преобърна и аз се страхувах, че онова лошо момче ще се събуди и ще побегне отново с нас, затова измъкнах Роузи от седалката й и я понесох, но тя беше тежка и непрекъснато ревеше, щото и тя беше уплашена, но най-накрая спря.

— Постъпил си много храбро — промълви през сълзи Рейчъл.

Междувременно Гейб бе укротил бебето. Рейчъл погледна въпросително към него и той кимна.

— Добре е. Ще ги заведем и на преглед в болницата, но мисля, че са добре. Слава Богу, че са били с предпазните колани, когато колата се е преобърнала.

Роузи отпусна глава на гърдите на чичо си и си захапа пръста. Едуард протегна ръка и я потупа по крака.

— Видя ли, Роузи? Нали ти казах, че ще ни намерят!

Рейчъл здраво притискаше Едуард към себе си, когато се отправиха през полянката обратно към пътя. Не бяха минали и няколко метра, когато от устата на Роузи излезе пронизителен писък.

— Виждаш ли, мамо! Нали ти казах, много е гласовита.

Гейб я потърка по гърба.

— Тихо, миличка…

Но Роузи не искаше да стои тихо. Започна да мърда в ръцете на Гейб, размахваше ръце и крака и пищеше.

Рейчъл проследи погледа й и видя Хорс да лежи до дънера на дървото, до което бяха намерили децата. Роузи си го искаше.

— Аз ще го взема.

Тя се запъти към дървото, но когато стигна на крачка от него, забеляза, че задният шев на заека се беше скъсал и част от пълнежа на играчката се беше разсипала.

Блестящ, искрящ пълнеж.

Гейб ги видя почти едновременно с нея. Забърза към дървото и се втренчи в малката купчина искрящи камъни. Повечето лежаха на земята, някой се бяха задържали в мръсната козина на заека.

Гейб изпусна дъха си.

— Диаманти.

Тя гледаше онемяла към искрящите диаманти. Дуейн ги беше скрил в заека на Едуард. Раклата на Кенеди и библията са целели единствено да отвлекат вниманието й. Когато я беше помолил да доведе сина им до летището, той не беше го направил заради сбогуването, а защото е бил сигурен, че Едуард ще дойде при него с Хорс. Дуейн бе искал диамантите, а не сина си.

В този момент Рейчъл реши, че Г. Дуейн Сноупс вече не е баща на детето й.

Гейб я хвана за ръката.

— Май най-после намери съкровището си, Рейч…

Тя побутна едно от камъчетата с крак, мислейки си, че Гейб греши. Тези диаманти не бяха нейното съкровище. Истинското й съкровище стоеше точно до нея, но тя нямаше право да си го поиска.