Гаснеща жарава

1

Понякога сънувам, че пропадам.

Разбира се, тези сънища започват с полет. Защото това правя. Това съм аз. Това обичам.

Преди няколко седмици бих казала, че го обичам най-много на света, но оттогава много неща се промениха. Всъщност — всичко.

В тези сънища се втурвам през небесата свободна така, както би трябвало. И след това изведнъж нещо се случва и се спускам шеметно надолу. Махам във въздуха в опит да се хвана за нещо, виковете ми са заглушени от суровия вятър. Пропадам със страшна сила. Безпомощна. Изгубена. Точно така се чувствам и сега: падам и нищо не мога да направя. Не мога да го спра. Пленница съм на стария кошмар.

Винаги се събуждам, преди да се стоваря на земята. Това ми е спасението. Само че тази нощ не сънувам. Тази нощ падам към земята. И е точно толкова болезнено, колкото очаквах.

Притискам буза в хладното стъкло на прозореца и гледам как нощта препуска покрай мен. Докато Касиан кара, погледът ми се напряга в застиналия мрак, плъзга се по каменни дворове и фасади на къщи и търси отговор, търси причината за всичко, което се случва.

Светът сякаш е затаил дъх, докато намаляваме скоростта пред знак „стоп“. Вдигам очи към непрогледната нощ над нас. Дълбокото беззвездно небе ме мами, прилича на уютно убежище. Дочувам гласа на мама от задната седалка — тих и напевен. Говори на Тамра, опитва се да изтръгне реакция от нея. Отлепям буза от стъклото и хвърлям поглед през рамо. Тамра трепери в ръцете на мама. Взира се с празен поглед пред себе си, а лицето й е мъртвешки бледо.

— Тя добре ли е? — питам пак, защото трябва да кажа нещо. Трябва да знам. Аз ли й причиних това? И за това ли бях виновна? — Какво й е?

Мама се мръщи и клати глава към мен, сякаш изобщо не е трябвало да се обаждам. Предадох и двете. Наруших ненарушимото правило. Разкрих истинската си същност на хората — още по-лошо, на ловците — и всички щяхме да плащаме за грешката ми. Непоносимата тежест на тази мисъл ме притиска надолу в седалката. Обръщам се пак напред и усещам, че треперя неконтролируемо. Скръствам ръце, обгръщам се с тях в опит да се успокоя.

Касиан ме предупреди, че ще трябва да платя цена за случилото се тази вечер и се чудя дали вече сметката не е дошла. Изгубих Уил. Тамра е болна или в шок, а може би нещо още по-лошо се случва с нея. Мама дори не може да ме погледне. С всеки дъх усещам още по-силно нещастието си, събитията от изминалата вечер прогарят клепачите ми. Виждам как човешката ми маска пада и се представям в истинската си същност пред семейството на Уил. Това стана, когато полетях отчаяно през пукащия сух въздух към него. Но ако не се бях разкрила, ако не бях полетяла към Уил, той щеше да е мъртъв, а аз не мога да понеса тази мисъл. Повече никога няма да го видя, нищо че ми обеща да ме намери, но поне е жив.

Касиан мълчи до мен. Изговори достатъчно, когато убеди мама да се качи в колата при нас и я накара да разбере, че завръщането в дома, от който избягахме, е единственият спасителен избор. Стиска толкова здраво волана, че кокалчетата на ръцете му са побелели. Съмнявам се, че ще отпусне хватката, докато не се отдалечим на безопасно разстояние от Чапарал. Вероятно не и преди да сме на сигурно място в прайда. Безопасност. Потискам напиращия смях. А дали не е стенание? Дали някога пак ще бъда в безопасност?

Градът прелита покрай нас, къщите оредяват, колкото повече излизаме от него. Скоро ще избягаме оттук. Ще сме далеч от тази пустиня и от ловците. Далеч от Уил. Последната мисъл забива нокти в прясната все още рана в сърцето ми, но няма какво да се направи. Дали изобщо има бъдеще за нас? За една драки и за един ловец на драки? Ловец на драки, в чиито вени тече кръв като моята.

Това последното все още кръжи около съзнанието ми, което отказва да го приеме. Всеки път, когато затворя очи, виждам искрящата му пурпурна кръв в тъмнината. Също като моята. Главата ме заболява, докато се опитвам да приема ужасната истина. Колкото и убедителни да бяха обясненията на Уил и макар все още да го обичам, фактът, че откраднатата от моите хора кръв тече във вените му, остава непроменен.

Касиан въздъхва бавно, когато напускаме очертанията на града.

— Е, това беше — казва мама, докато разстоянието между нас и Чапарал се увеличава.

Обръщам се и виждам, че се е загледала през задното стъкло. Оставя всичките си надежди за по-добро бъдеще в Чапарал. Отидохме там, за да започнем на чисто, далеч от прайда, а сега се връщаме пак обратно.

— Съжалявам, мамо — казвам, не само защото така трябва, а и защото наистина го мисля.

Мама клати глава, отваря уста да каже нещо, но се спира.

— Имаме проблем — обявява Касиан. Няколко коли пред нас са блокирали пътя и ни принуждават да спрем.

— Това са те — успявам да промълвя с изтръпнали устни, докато Касиан все повече се приближава към тях.

— Те? — пита мама. — Ловците ли?

Кимам отривисто. Ловците. Семейството на Уил.

Ослепителните светлини на фаровете пронизват мрака и осветяват лицето на Касиан. Очите му се стрелват към огледалото за обратно виждане и усещам, че се чуди дали да не обърне и да избяга в обратна посока. Но е прекалено късно — една кола потегля, за да препречи отстъплението ни, а пред нашата се появяват няколко силуета. Касиан натиска рязко спирачките и стисва здраво волана. Знам, че се бори с импулса си да ги прегази. Напрягам се да видя Уил сред тях, чувствам го, знам, че е някъде там.

Груби и заядливи гласове ни извикват да слезем от колата. Аз не помръдвам. Топлите ми пръсти парят върху голите ми крака — толкова силно съм притиснала длани към бедрата си сякаш се опитвам да бръкна в себе си и да стигна до своята същност на драки.

Някой удря с юмрук по капака и виждам очертанията на пистолет в мрака.

Касиан среща погледа ми и ми казва с очи това, което вече знам. Трябва да оцелеем. Дори това да означава да направим онова, на което нашият вид е способен. И защо не? Вече няма какви тайни да пазим.

Кимам, слизам от колата и заставам лице в лице с враговете ни.

Братовчедът на Уил — Зандър, пристъпва напред и завира самодоволното си лице в моето.

— Ти наистина ли си мислеше, че ще се измъкнеш?

Изгаряща болка прорязва гърдите ми, изпълвам се с гняв срещу тези чудовища и това, което ми струваха тази вечер. На гърлото ми засяда жарава, но нарочно не я потушавам, за да се настървя за това, което може би предстои.

Един ловец стоварва юмрук по задното стъкло и извиква на мама и Тамра:

— Слизайте от колата!

Мама излиза, опитвайки се да запази достойнство, и издърпва Тамра след себе си. Сестра ми е пребледняла още повече и диша хрипливо. Кехлибаренокафявите й очи — същите като моите — изглеждат замъглени, мътни и безцелно взрени в пространството. Разтваря устни, но от тях не излизат думи. Приближавам се към тях, за да помогна на мама да я придържа. Тамра е леденостудена, изобщо нямам усещане, че докосвам кожа, когато я пипам, а хладен мрамор.

Касиан застава лице в лице със Зандър, величествен като принц, какъвто си и беше. Светлината се отразява в моравочерните кичури на косата му. Облизвам устни и се чудя как мога да убедя Зандър, че не ме е видял да се разкривам.

— Какво искаш?

Братовчедът на Уил ме мушва с пръст.

— Ще започнем с теб, каквото и дяволско изчадие да си.

— Остави я — заповядва му Касиан.

Вниманието на Зандър се пренасочва към Касиан.

— А след това ще продължим с теб, здравеняко… и с това как падна от скалата заедно с Уил и нямаш дори драскотина.

— Къде е Уил? — изстрелвам аз. Трябва да знам.

Зандър сочи с палец към една от близките коли.

— Припадна на задната седалка.

Присвивам очи в мрака и забелязвам силует на задната седалка на една от колите. Уил! Толкова е близо, но все едно ни дели цял океан. Когато го видях за последен път, ми обеща да ме намери. Беше ранен, но в съзнание. Потръпвам, като си мисля какво ли би могло да е направило собственото му семейство, за да промени това.

— Има нужда от лекар — казвам.

— По-късно. След като се разправим с вас двамата.

— Виж — започва Касиан и застава пред мен, — не знам какво си мислиш…

— Мисля си, че трябва да си затваряш устата. Аз говоря!

Зандър го сграбчва за рамото. Голяма грешка.

Касиан изръмжава и кожата му започва да искри като въглен. Следва водовъртеж от движения, в резултат на които Зандър се озовава по гръб на земята, а изражението му е точно толкова ошашавено, колкото и на останалите шестима души край нас.

— Дръжте го! — изкрещява Зандър.

Другите се хвърлят вкупом върху Касиан. Изпищявам, когато зървам Касиан зад стената от хора, която го обгръща. Потръпвам, когато чувам звуците от стоварващи се върху тялото му юмруци. Тръгвам напред, решена да му помогна, но някой ме хваща.

Животински рев разтърсва въздуха. Касиан е. Няколко ловци го държат, притиснат към земята. Ангъс се хили и стоварва ботуша си върху гърба му. Бузата на Касиан е притисната плътно към асфалта. Той впива поглед в моя. Зениците на тъмните му очи се свиват до вертикални чертички.

Дъхът ми започва да пари, но потискам гнева си и поклащам глава, давам му знак да се държи и да чака. Все още вярвам — надявам се — че ще можем да излезем от ситуацията, като поговорим. Може би все още мога да го защитя. Може би той ще успее да се измъкне оттук с мама и Тамра.

Усещам студената целувка на дуло в ребрата си и замръзвам. Мама извиква и аз вдигам ръце, за да я спра да не направи някаква глупост в опит да ми помогне.

— Остани при Тамра, мамо. Тя има нужда от теб!

Тъмните очи на Зандър се разхождат презрително по мен.

— Много добре знам какво видях. Изрод с криле.

Боря се с всички сили да не позволя на страха да ме погълне в огнената си паст, да не дам на шока да ме превърне в драки.

— Ясинда — Касиан извиква името ми и отново започва да се съпротивлява.

— Не се тревожи — продължава Зандър, — няма да те убия. Това е само електрошок. Ще те държим жива, докато не разберем какво, по дяволите, си ти.

Отново започват да бият Касиан, след като той се опита да се освободи.

— Спрете! — Спускам се покрай Зандър, но Ангъс ми препречва пътя. Гледам, изпълнена с болка, как продължават да го бият. — Спрете! Моля ви, спрете!

Сърцето ми се свива. Стигаме до мига — или те, или ние.

От свитите ми бели дробове изригва пламък и тръгва нагоре по трахеята ми.

Не мога да позволя да ни победят.

Преди да осъзная, че дъхът ми се е сгорещил, усещам внезапна хладина край себе си. Неестествен студ. Потръпвам от рязката смяна на температурата.

Когато се обръщам, гърлото ми се свива от гледката, която представлява Тамра. Тя стои сама, а мама я наблюдава с широко отворени очи на метър зад нея.

Лицето на сестра ми е мъртвешки бледо, очите й вече не са нейните. Не са като моите. От леденосивия им цвят сърцето ми се свива. От нея излиза пара, само че студена. Хладната мъгла се разраства и ни обвива като облак. Тялото й се извива и започва да трепери. Тя замахва диво и си раздира блузата. Кожата на ръцете й хвърля перлени отблясъци.

Такъв цвят на плътта съм виждала само у още едно същество, друга драки. Нидия, шейдъра на нашия прайд. Виждам как корените на косата на Тамра стават сребристобели, а после цялата й коса придоби този цвят.

Парата се сгъстява и се превръща в леден облак, който ми напомня за дома, за мъглата, която покрива градчето като хладно одеяло. Пази ни от натрапници, от всеки, който иска да ни залови и унищожи; размътва умовете на тези, които попадат случайно в нашето убежище.

— Тамра!

Посягам към нея, но тогава се появява Касиан, който се е освободил от нападателите си. Силната му ръка ме дърпа назад.

— Остави я — казва той.

Поглеждам лицето му и виждам в очите му да искри първична радост. Той е… доволен. Щастлив е от случващото се. Но това е невъзможно. Тамра никога досега не бе разкривала същността си. Как може да се случва точно сега?

Става в мига, в който извръщам очи от Тамра. Когато пак я поглеждам, тя се е издигнала на метър над земята. Нежните й крила се разперват зад гърба й и се показват зад сребристите й рамене.

— Тамра — прошепвам, взряна в нея. Опитвам се да осъзная новата реалност. Сестра ми е драки. След толкова време! След като си мислехме, че това никога няма да ни свързва. И нещо повече — тя се оказва укривателка.

Странно спокойният й поглед се плъзга по шосето. Сякаш знае точно какво трябва да направи. И май наистина е така. Това е инстинкт.

Не мога да помръдна, докато я гледам. Тя е едновременно красива и ужасяваща с тази искряща кожа и напълно лишена от цвят коса. Вдига слабите си ръце. Върху нас бързо се спуска мъгла като изпомпан с машина дим. Толкова е гъста, че едвам виждам собствената си ръка пред лицето си. Ловците са напълно скрити, но ги чувам как си крещят един на друг, кашлят и падат на шосето като плочки от домино. Първи, втори, трети… След това настава тишина.

Напъвам се да чуя звук във внезапно настъпилата гробна тишина, в която мъглата на Тамра прави каквото трябва — крие ни, крие ни, крие ни… Всички наоколо, всяко едно човешко същество край нас. Уил!

Откъсвам се от Касиан и отчаяно се втурвам през хладната пара, която замъглява въздуха и съзнанието. Спъвам се в ловците, проснати от Тамара. Не виждам нищо през всепоглъщащия облак; махам трескаво с ръце през хладната прегръдка на мъглата, търся пипнешком колата, в която е Уил.

И тогава го виждам, проснат на задната седалка. Шофьорската врата е широко отворена и пропуска мъглата. Гъстата пара се вие около заспалото му тяло почти нежно. За миг застивам. Само се взирам и се задавям от собствения си дъх. Макар и ранен, той е красив.

После крайниците ми се събуждат. Отварям задната врата и се пресягам към него. Треперещите ми пръсти галят лицето му и приглаждат назад кичурите му с цвят на мед от челото му. Все едно пипам коприна.

Трепвам, когато Касиан извиква името ми.

— Ясинда! Трябва да тръгваме! Веднага!

В този миг той ме намира и ме задърпва от колата. С другата си ръка държи Тамра. Бута я към мама. Новопоявилите се отблясъци по тялото й озаряват пустата нощ и ни проправят пътека през гъстата виеща се мъгла.

Облакът ще се разпръсне скоро след като Тамра си тръгне и всички ние избягаме. Мъглата ще изчезне, а заедно с нея и спомените на ловците.

Веднъж бях казала на Тамра, че дарбата й просто още не се е проявила и тя просто е къснозрейка. Казах й го, макар да не го вярвах, за да й вдъхна надежда. Но дълбоко в себе си също като останалите в прайда смятах, че тя е закърняла драки. А се оказва, че тя притежава един от най-редките таланти и е сред най-надарените от нас. Точно като мен.

Касиан сяда зад волана, пали двигателя с грохот и политаме отново по шосето. Гледам назад през задното стъкло към огромния бял облак. В него е Уил. Забивам пръсти в седалката и усещам как износената дамаска се къса под тях. Не, не мога сега да мисля за него — прекалено много боли.

Погледът ми се отмества върху бледата ми сестра и трябва да го извърна. Гледката, която представлява близначката ми, ме стряска. Тя ми се струва чужда като тази пустиня.

Поемам дълбоко дъх. Отиваме си у дома, при планината и мъглата, при всичко познато. В единственото място, където е безопасно за нас. Връщаме се в прайда.