Гаснеща жарава

15

След като Тамра си тръгва, аз си взимам душ и навличам долнище на пижама и потник с деколте. Телевизорът в мамината стая хвърля трептяща синкава светлина в коридора.

Докато се движа в тъмното, дървеният под скърца под краката ми. Изведнъж ме връхлита спомен за това как преди години стъпвах на пръсти по същия коридор и се вмъквах в стаята на родителите ни. Тамра никога не го правеше. Само аз. Внимателно пропълзявах по хладните чаршафи на леглото им и се настанявах между тях, чувствайки се обичана и в безопасност, обгърната от ръцете им.

На сутринта ме чакаше лекция за това, че трябва да се държа като голямо момиче и да спя в собственото си легло. И все пак, дни по-късно отново се намърдвах при тях. Никога не ме отпращаха.

Обхождам с поглед същата спалня. Мама е съвсем сама в това огромно легло. Тук, между тях винаги намирах покой. Тогава нищо не можеше да ме засегне.

Пресягам се да изключа телевизора.

— За всичко съм виновна аз.

Застивам на място при звука на маминия глас. Тонът й е толкова мек. Леко доближавам леглото.

— За кое, мамо?

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не бях аз.

Погледът й е фиксиран в телевизора, дори не се обръща към мен.

— Трябваше да ви отведа някъде другаде, но ви заведох точно там.

Отначало не разбирам.

— Къде?

— Защото бях егоистка и исках да си припомня…

— Какво да си припомниш?

— Баща ви.

Тя заравя глава във възглавницата, заглушавайки риданията си. Това ме разтърсва. Не си спомням мама някога да е плакала. Дори когато татко изчезна.

— Чапарал. Единственото място, което някога е било само наше — мое и на баща ви. Макар и само за няколко дни, преди той да ме убеди да се върнем тук. Бяхме само двамата. Без правда. Само ние в пустинното небе.

Решавам да й спестя истината, че са ги видели. Или поне нея. Била е забелязана да лети. Заради нея семейството на Уил се е преместило да живее в Чапарал. Докато повечето хора са приели летящото драки за някаква странна птица или летателен апарат — набедено НЛО — други не са подминали това явление. Ловците веднага взимат под внимание подобни сведения.

Но не мога да я виня. Разбирам какво е да рискуваш заради някого, когото обичаш… да нарушиш правилата, за да бъдеш с любимия. Накланям глава настрани, взирайки се в майка ми. Винаги съм мислела, че приличам на татко, но може би съм повече нейна дъщеря, отколкото съм осъзнавала досега.

— Вината не е твоя — успокоявам я, като изключвам телевизора и се обръщам да я завия с одеялата, които е изритала настрани.

Тя се отпуска за сън, без да издаде звук. След като известно време гледам потъналата в сянка фигура, се вмъквам в леглото й, под познатите хладни завивки. Настанявам се близо до нея, за да усетя топлината й.

Плъзвайки ръка между бузата си и възглавницата, затварям очи и се опитвам да се изпълня с покоя, който някога намирах тук.

Въпреки че съм взела решение още преди дни, ръката ми трепери, докато изписвам името си под писмото. Е, това е. Оттук нататък няма връщане назад. Сгъвам внимателно листа на четири и го слагам върху възглавницата до другата бележка. Реших, че и мама, и Тамра заслужават да им напиша отделно писмо.

Внезапно чувам скърцане по пода и настръхвам, поглеждайки през рамо, уплашена, че мама се е върнала по-рано от работа. Впервам поглед в отворената врата на стаята си и изчаквам малко. Нищо. Нито звук. С въздишка отново насочвам вниманието си към писмата, надявайки се, че постоянното тревожно чувство, че някой ме наблюдава, ще ме напусне, веднъж щом замина оттук.

И двете бележки са кратки. Пиша на мама и Тамра колко ги обичам. Колко ще ми липсват. Моля ги да не се безпокоят за мен. Че преследвам собственото си щастие и че се надявам да сторят същото.

Очите ме смъдят. Прокарвам ръка по писмата и хартията прошумолява под пръстите ми. Не уточнявам къде отивам… нито пък с кого. Но те ще знаят. Ще прочетат между редовете. И се надявам да ме разберат. Пооправям се, грабвам туристическата раница от пода. Оглеждам за последно детската си стая и оставям всичко зад гърба си.

— Къде си се разбързала?

За миг се поколебавам дали да не се престоря, че не съм чула гласа на Корбин зад гърба си. Напоследък успешно го избягвам.

— Ясинда! Стой!

Спирам с въздишка. Би трябвало поне да си придам вид, че се опитвам да се адаптирам към живота в прайда, и да се насиля да поговоря с него. Вместо да бързам да го избегна, както правя сега.

Заставам с лице към Корбин.

— Отивам у Нидия.

— Тамра не е там. Упражнява се на летателното поле. Можем да идем при нея, ако искаш.

— Не съм в настроение — отвръщам и отново се насочвам към дома на Нидия. Вече е почти пладне.

Само че Корбин не се отказва.

Осъзнавам, че, ако той не се махне, може би ще трябва наистина да вляза в къщата, за да подкрепя твърдението си. Не че имам план за това как ще мина незабелязано покрай караула при портите. Просто вярвам, че решението някак ще дойде от само себе си.

— Ходи ли ти се в спортната зала по-късно? — пита Корбин сякаш изобщо има някакъв шанс с мен. Като че съм омекнала към него.

— Не, благодаря.

— Ясинда, кога ще престанеш да се правиш на недостъпна?

Стъпките ми стържат по чакъла, издават раздразнението ми.

— Не се правя на нищо!

— Все някога ще ти намерят партньор.

Кожата ми се изопва, наежва се при тези думи. Защото най-вероятно е прав. Прайдът няма да ми позволи да остана сама без партньор още много години. Или ще трябва да избера някого, който да получи одобрението на Северин, разбира се, или ще ми зачислят някого. Още една основателна причина да избягам възможно най-надалеч от прайда.

— Касиан няма да…

— Касиан не ме интересува — озъбвам му се, изпитвайки яд заради разлялата се по лицето ми топлина в резултат на очевидната лъжа, която изричам.

Той е в ума ми, откакто се върнах тук. Както и Уил.

Прецених погрешно Касиан. Той не ме желае, защото съм безценната огнедишаща на прайда. Нещата не стоят така, както винаги съм си мислела. Иначе щеше да пожелае Тамра, близначката ми — драки с равен на моя, ако не и по-висок статут.

Колкото и невъзможно да звучи, Касиан иска мен. Заради мен самата.

Тази мисъл само ме влудява. Сърцето ми принадлежи на Уил. Нямам нужда от Касиан, който да усложни нещата… да направи по-трудно онова, което би трябвало да е леко. Защо просто не пожелае Тамра?

Мислите за Уил и Касиан са като безнадеждно оплетени конци. Само че днес слагам край на това. Днес правя своя избор.

Корбин се спира. Аз също. Поглеждам го право в лицето с цялата студенина, която изпитвам, винаги щом го зърна.

— Хубаво е, че не се вълнуваш от Касиан — обявява той. — Това значи, че между нас няма никакви пречки.

Клатя отрицателно глава.

— Виж, Корбин, между нас няма да стане нищо. Никога.

— Ще видим — промърморва той многозначително, сякаш знае нещо, което на мен ми е неизвестно. Погледът му прехвръква някъде над рамото ми. Проследявам го, но не виждам нищо.

— Поздрави Нидия от мен.

Сетне си тръгва по пътя, а аз продължавам към дома на Нидия, убедена повече от всякога, че трябва да напусна.

Този път на пост не е Девин. За мое нещастие, новият изглежда взима работата си на сериозно. Дори втренчва суров поглед в мен, когато почуквам на вратата на Нидия. През това време умът ми работи трескаво в търсене на план как да се промъкна покрай него, за да се срещна с Уил.

Отново потропвам. Няма отговор. Усещайки погледа му върху себе си, непринудено поемам по улицата, сякаш съм тръгнала към центъра. Когато се отдалечавам достатъчно, че да не ме вижда, рязко свивам наляво и се шмугвам в храстите. Сърцето ми блъска в гърдите, докато си пробивам път през гъстите храсталаци, които заобикалят няколко къщи и продължават до задната стена на дома на Нидия.

Оглеждайки се напосоки, успокоявам самата себе си, че наблизо няма никой, след което смъквам бързо дрехите си. Поемам дълбок дъх и се оставям на природата си.

В гърдите ми започва познатият опън, концентрирана, извиваща се топлина. Влажният въздух ме заобикаля, подхранва моето драки.

Човешкият ми облик постепенно изчезва, скрива се; лицето ми се изпъва, бузите се изострят и разтеглят… преобразяват се. Дъхът ми се променя, става по-дълбок и топъл, носът ми се набраздява. Мускулите се отпускат, удължават. Обръщам глава към небето, наслаждавам се на влажния вятър.

Крилата ми си пробиват път. Изпускам въздишка, когато се освобождават и се разгъват с нежен шепот във въздуха, радвайки се на свободата. Кожата ми на драки проблясва като огнено злато, което отразява малкото останала слънчева светлина, процеждаща се в следобедната мъгла.

Сграбчвам дрехите и ги натъпквам в раницата. Поглеждам с неприязън обраслия с бръшлян зид — призлява ми от него. Омръзнало ми е да живея в затвор. Нарамвам раницата и се подготвям.

С едно леко движение отскачам и се озовавам отвъд стената.

Вече преобразена, дори не си давам труда да кацна на крака. Политам през гората, порейки въздуха, провирайки се между дърветата. Не отивам твърде далеч. Достатъчно, колкото да оставя прайда зад гърба си.

Снишавам се към земята ликуваща, вкусила блаженството на разперените ми крила, които се развяват зад гърба ми като две големи платна. Кацам на възглавничките на ходилата си, скривам се зад едно голямо дърво и отново възвръщам човешкия си облик. Крилата ми се сгъват. Ускорявам прибирането им и ги скривам дълбоко между лопатките.

Дъхът ми излиза на пресекулки през устните. Не от изтощение. Устроена съм да понеса много по-голямо физическо усилие. От адреналина е. Страхът и вълнението препускат по тялото ми и кипят във вените ми.

Обличам се бързо, нахлузвайки непохватно шортите, докато се ослушвам дали в далечината не се разнася сирената… търся някакъв признак, че са ме забелязали да напускам селището. Нищо.

След няколко мига дишането ми вече се е успокоило. Успях. Измъкнах се незабелязано.

Отново нарамвам раницата, отделям се от дървото и поемам към поляната. Към Уил.