Гаснеща жарава

25

Ставам рано и не си правя труда да си приготвям закуска. Когато се измъквам от къщата, от стаята на Касиан не се чува никакъв шум. Хуквам през селището, по почти безлюдните улици. Утринният въздух е плътен като тебеширен прах, неподвижен. Тишината нарушават само оглушителните ми стъпки и тежкото ми дишане.

Бързам по Главната улица и настроението ми се повишава, щом пред погледа ми се появява къщата на Нидия. И точно тогава въодушевлението ми се изпарява.

Сърцето ми спира, когато Корбин се изпречва на пътя ми, изниквайки от нищото. Явно се е крил зад някой плет. Сякаш ме е причаквал, залегнал някъде. Сграбчва ръката ми и ме завлича зад едно от вечнозелените дървета, обточили долната част на Главната улица. Притиска ме към грубата кора и попадам в капана между масивното дърво и тялото му.

— Разкарай си ръцете от мен — просъсквам.

Тялото ми реагира мигновено, инстинктът ми за самосъхранение се обажда. В недрата ми изригва огън, който опарва гърлото ми. Вкус на въглени изпълва устата ми.

— Нека си изясним нещо.

Не го слушам. Не ме интересува какво има да ми каже.

Треса се от ярост и гледам свирепо ръцете му, които още стискат раменете ми. Емоцията ме изгаря.

— Как смееш да ме докосваш? Касиан ще те убие…

— О, колко трогателно. Впечатлен съм. Почти ти повярвах, че с Касиан сте истинска двойка, въпреки цирковете, които играеш.

Полазват ме студени тръпки, които угасяват жарта.

— К-какво имаш предвид?

Корбин се навежда към мен, потърква носа си в бузата ми и рязко вдишва въздух. При допира му се сгърчвам и премигвам.

— Зная истината — прошепва той в ухото ми с грубия си, дрезгав глас. — Ти не си негова. Никога не си била. Винаги си се дърпала от него. Обвързването ви не е променило нищо.

Отварям уста, за да опровергая казаното от него, но не мога. Не мога да изрека думите. Няма как да твърдя, че с Касиан сме влюбени. Да го кажа, когато сърцето ми принадлежи единствено на Уил… Просто не мога. Независимо от последствията. Вместо това само изръмжавам:

— Махни се от мен.

— Щях да го видя в очите ти. Ако той беше част от теб. Но ти си същата. Не си се променила.

Странно, но почти се надявам да е прав.

Очите му проблясват, гледат ме снизходително.

— Още не те е докоснал — добавя той, изкривявайки устни в жестока усмивка. — Което значи, че за нас двамата още има шанс.

Изпръхтявам:

— Ти си луд!

— Продължавай да убеждаваш сама себе си. Само че аз знам истината и скоро всички останали ще я научат. Ако се наложи, сам ще им отворя очите. Ще го докажа. И тогава ще направя онова, което братовчед ми не успя, защото е страхливец.

Втренчила очи в лицето му, оставам без дъх. Дори да не бях обмисляла бягство, и то надалеч, това само потвърждава, че съм на прав път. Корбин е достатъчно луд да извърши това, което е обещал.

Доближава глава още повече… сякаш се кани да ме целуне.

— Ти ще бъдеш моя.

Не разсъждавам. Просто реагирам. Разтварям уста и изпускам топлината, надигаща се от дълбините ми. Тя кара кожата ми да пулсира и да пламти.

От устните ми излиза тънка струя пара. Изпитвам задоволство, когато тя го изгаря. Той изскимтява, хващайки се за дясната си буза. Веднага се възползвам от възможността и се изплъзвам от хватката му.

Втурвам се към къщата на Нидия, преследвана от виковете му:

— Ти и аз, Ясинда! Ще бъдеш моя! Не можеш да бягаш вечно!

Спирам внезапно пред вратата на Нидия и устоявам на порива да заблъскам по дървото с юмрук. Още е рано. Няма смисъл да тропам по вратата, сякаш ме преследва глутница вълци.

Подпирам се с една ръка на вратата другата слагам на сърцето си, опитвайки се да възстановя нормалното си дишане. И тогава някой отваря и аз едва не падам вътре.

Тамра стои и ме гледа с неразгадаемите си, зачервени очи, но зная, че и тя страда като мен.

— Да избягаме заедно — изтърсвам ей така, направо. Без предисловие, без да изложа всички факти.

Задържайки дъх, чакам и се надявам, че не съм сбъркала в преценката си. Че тя е готова да обмисли подобна рискована стъпка. Че охотно ще се откаже от новопридобития си статут в прайда. Струва ми се, че минава цяла вечност, преди да каже нещо, каквото и да е.

— Колко скоро можем да тръгнем?

Изпускам дъх на пресекулки и едва не се разплаквам от облекчение. Скоро обаче се сещам, че трудната част тепърва предстои. Трябва да й обясня и за Уил.

Поглеждам през рамо, за да се уверя, че Корбин го няма, след което отново обръщам глава и многозначително впервам очи във вътрешността на къщата. Тамра бързо ми дава знак да вляза и ме води в нейната стая, която навремето Нидия държеше свободна. Спалнята все още не носи отпечатъка на сестра ми. Пренесла е много малко от нещата си тук. Дори масата с шевната машина на Нидия още заема място край едната стена.

Сядам върху неоправеното легло или по-точно върху разхвърляните завивки.

Тя тихо затваря вратата.

— Е, как ще го направим?

Събирам сили, за да срещна погледа й и да изрека едничката дума, която обяснява всичко.

— Уил.

Тя ме зяпа известно време, след което пита с изненадващо равен глас:

— Виждаш ли се с него?

Кимвам.

— В деня, в който Мирам и ти… — гласът й заглъхва. Поема жадно въздух и ми задава въпроса, от който се страхувам. — Тогава с Уил ли имаше среща?

Отново кимвам. Тя въздъхва уморено.

— Оставих бележки на теб и на мама, но Мирам ги беше отмъкнала и ме беше проследила. После дойдоха ловците…

Тамра клати глава.

— Много ли ми се сърдиш? — питам я тихо.

— Не зная. Може би. Толкова съм уморена. Уморена съм да се сърдя. Просто искам да напусна. Да намеря мама и никога повече да не се върна.

Болката в гласа й ме кара да се чувствам още по-зле. Понеже аз съм виновна за нея. Поне отчасти. И понеже не мога да й обещая спокоен живот. Поне засега.

— Има нещо, което трябва да направя, преди да намерим мама. Надявах се да ми помогнеш.

Със специалната си дарба Тамра може да ми помогне в ситуации на живот и смърт.

Замъгленият й поглед става предпазлив.

— За какво?

— Да спася Мирам.

И тогава ще съм квит с прайда. С Касиан. Със себе си.

Очите й се разширяват.

— Мирам? Но нали тя е при енкросите?

Кимвам утвърдително.

— Но те още не са я убили. Или поне така мисля. Ще я държат жива известно време. Ще искат да я подложат на… — изпитвам неудобство от отвратителната дума експерименти и използвам друга — … наблюдение.

— Да не мислиш, че можеш да се изтъпанчиш там, където я държат, и да ги помолиш учтиво да ти я предадат?

Навеждам глава и отвръщам бавно.

— Не, но мисля, че мога да й помогна да избяга. С помощта на Уил. И с твоята. Дължа й го.

И на Касиан.

— Дължиш й го? На Мирам? Тя винаги е била гаднярка.

Тамра се опитва да смели информацията, гледайки ме преценяващо.

— Виж — казвам й. — Нека стигнем до крепостта им, да огледаме… и ще видим.

Прехапвам устна с надеждата, че сестра ми не може да чете мислите ми. Още щом зърна крепостта, ще проникна в нея. Няма да има път за отстъпление. Ще освободя Мирам… и докато го правя, може да нанеса известни щети. Кръвта ми се затопля и се чувствам по-силна, укрепнала духом. Мисълта за цялата тази операция ме изпълва с тръпка.

— Добре — съгласява се тя, но долавям нотки на колебание в гласа й.

Това ме подсеща за всеки път, когато съм я въвличала в някоя пакост, в която не е искала да участва.

— Мама е оставила бележка — съобщавам, доволна, че мога най-после да я зарадвам с добра новина.

Очите й светват.

— Къде? Какво пише?

— Унищожих я. Не исках някой да я намери. Пишеше: „Спомни си за палмата.“

— „Спомни си за палмата“? Това пък какво значи?

Обзема ме чувство на разочарование. И Тамра не се сеща.

— Не зная, но очевидно е мислела, че това ще ни говори нещо. Сигурна съм, че ще я разгадаем.

— Да — кимва тя.

Гласът й вече звучи по-уверено, не толкова нещастно. Такова облекчение е, че мама е оставила следа — като малък сал в бурно море. Нещо, на което да се опрем. Неподвижният поглед на Тамра се задържа върху мен.

— Кога тръгваме?

— Имам среща с Уил след три дни.

— Три дни — промърморва тя разочаровано. — И после трябва да намерим Мирам и да я доведем обратно тук, преди да започнем да търсим мама? Сериозно ли ще оставим мама да виси и да ни чака? Заради момиче, което дори не харесваме?

— Ами, още не знаем какво означава бележката на мама. Не знаем къде да отидем. А и мама сигурно знае, че може да не успеем да се измъкнем скоро. Тя няма да се откаже да ни чака.

Очите на Тамра се присвиват срещу мен.

— Значи, ще живееш с Касиан още три дни?

Упрекът й ме жегва. Сякаш е нещо, което правя умишлено. Нещо, което съм искала. За пръв път споменава името на Касиан. Повече от неловко е да си говорим за момчето, по което е хлътнала, откак се помни, и което по стечение на обстоятелствата сега е обвързано с мен.

Изведнъж се сещам за студения допир на резачите върху крилата ми. Споменът ме връхлита. Усещам страха сякаш отново съм там. На ешафода. Нима е забравила това?

Едно от ъгълчетата на устата й се извива нагоре:

— Сигурно ви е уютно.

— Не е… — навлажнявам устни. — Не е така.

Погледът й ме пронизва и аз подръпвам единия край на усукания чаршаф. Мисля си, че трябва да подбирам по-внимателно думите си. В очите й чета въпрос. А как е тогава?

— Той не е… ние не сме направили нищо… необратимо.

Тя извива устни.

— Така ли? Аз пък си мислех, че е нетърпелив да…

— Е, аз пък не съм.

Не горя от желание по друг, освен по Уил.

— Ясно.

Зная какво си мисли. Защо гласът й звучи леко саркастично. Спомня си мига, в който ни бе прекъснала. Близостта ни. Ръката на Касиан върху лицето ми. А дори не знае, че всъщност сме се целували. Цялата пламвам, чувствам се гузна.

Скръствам ръце пред гърдите.

— Спим в различни стаи и така ще продължи, докато с теб не се махнем оттук.

Тя извръща поглед и се взира през прозореца на спалнята, от който се вижда обраслата с бръшлян стена. Не е кой знае каква гледка.

— Как ще минем покрай караула?

Не съм мислила толкова надалеч. Бях твърде заета да се тревожа за това дали Тамра ще се съгласи да избяга с мен.

Тогава ме осенява.

— Ще го разсеем — промълвявам.

— Така ли? С какво?

— Не с какво, а с кого.