Гаснеща жарава

17

Те напредват бавно, почти пълзят по земята като постепенно разпространяваща се зараза. Когато армадата от мотори и най-различни проблясващи пикали и джипове се появява в полезрението ми, разбирам защо не се движат по-бързо.

Вцепенявам се от страх, когато забелязвам, че обръщат специално внимание на дърветата. Същите, в които се крием.

Мирам се вкопчва в ръката ми, ноктите й се забиват в плътта ми — и тя е разбрала.

Навлажнявам устни и питам Мирам възможно най-тихо дали може да стане невидима. Колкото и да се старая, въпросът ми прозвучава като приглушен пърлен тътен и аз потръпвам.

Зная, че може. Тя е визиокриптер. Това й е работата. Но дали ще може сега? Когато й е най-необходимо? Може ли да го направи и да издържи на напрежението?

Известно време тя се взира в мен. Твърде дълго, преди да кимне не особено убедително. Поема дълбоко въздух и тялото й заблещуква пред очите ми. Неутралният тон на драконовската й плът се размива на фона на средата, докато не става напълно невидима сякаш е изчезнала.

Още усещам присъствието й. Тя все така е вкопчена в ръката ми. Отклонявам поглед към ловците долу. Неколцина от тях носят на лицата си някакви устройства, които приличат на тежки очила. Присвивам очи в почуда какви ли са тези уреди, когато изведнъж ме осенява. Гледала съм достатъчно шпионски филми.

— Не! — прошепвам.

Инфрачервени очила. Като се има предвид, че улавят телесна топлина, сигурно през тях изглеждам като огромен празничен огън в нашето укритие. И Мирам не е в безопасност, макар и невидима.

Тя се напряга.

— Какво?

Нямам време за обяснения. Един от ловците изкрещява, сочейки с пръст:

— Ето там! В онова дърво!

Чува се изстрел и една мрежа полита нагоре, съскайки във въздуха. Хващат ме. Всъщност и двете сме впримчени, понеже Мирам не се е отделяла от мен.

Клоните са твърде нагъсто. Мрежата не може да ни обхване, но се оплита около нас и ни оставя без всякаква надежда да отлетим. Мирам се паникьосва, пляска ожесточено с крила, затруднявайки още повече измъкването ни от преплетените въжета.

Тя се мята като уловена птица, скимти като диво животно. И междувременно проблясва във въздуха като бледа светлина — ту е там, ту я няма.

— Вземи се в ръце — изръмжавам. — Появяваш се… Виждат те.

Под нас ловците си подвикват инструкции, изготвят стратегия, правят това, което умеят най-добре. За което са се готвили цял живот. Да ловят дракита. Няма време. Ще ни смъкнат от дървото за секунди.

В мен се обажда инстинктът. Устата ми се изпълва с вкуса на горящи въглени и пепел. Трептящите ми ноздри димят, през устните ми излизат кълба бял пушек. Тлеещият огън се надига в гърдите ми, готов да отбранява и закриля.

Отварям устни и издишвам тънка струйка пламък, достатъчно, за да прогоря мрежата, заплетена близо до лицето ми. И сетне да грабна горещите, обгорени краища и да ги разкъсам, за да се провра през образувалата се дупка.

С тяло, освободено наполовина, аз се обръщам, за да изтегля почти невидимата Мирам. Тя още проблясва във въздуха, като примигваща светлина.

И точно тогава ме улучват. Летящ харпун раздира бедрото ми. Тялото ми се сковава от болка. Мигновено слагам ръка върху разкъсаната, влажна плът.

Започвам да падам насред цялата тази врява. Точно като в кошмарите ми. Нося се стремително към земята. Заедно със заплетената мрежа и Мирам.

Стоварваме се на земята като усукана, безформена купчина. Белите ми дробове изпускат въздух, свивайки се от вътрешния огън. Заобикалящият ме въздух е фин и чуплив като лед. Контрастира със силната топлина, разляла се по тялото ми.

Веднага ни наобикалят. Облечени в черно фигури с инфрачервени очила. Държат ни на мушка. Крещят със суровите си гласове. И тогава виждам едно лице. Лице, което никога няма да забравя, независимо колко се мъча да го изхвърля от паметта си.

Впервам поглед в безмилостното изражение на Зандър и веднага разбирам кои са ловците. Като че някога съм се съмнявала. Уил не може да е далеч. Само че това не ме утешава, по-скоро ме изпълва с отчаяние.

Какво може да стори Уил? Няма как да ми помогне, без да рискува собствения си живот, без да разкрие, че съм нещо повече от това, което те виждат.

И все пак го търся, копнея да го зърна — макар и да не бива.

Пристигат още коли, спират внезапно, при което гумите им издават стържещ звук, пръскайки кал в гъстата мъгла.

Мирам шепне трескаво в ухото ми. Паниката й е очевидна. Има вкуса на горещ полъх, горчив и остър.

— Ясинда! Ясинда! Какво ще правим? Какво ще правим?

— Млъквай, Мирам — процеждам аз с пресипнал глас на езика на драки.

Хеликоптерите кръжат над нас като тъмни лешояди, лашкат заобикалящите ни дървета в безумен танц. Гривата ми се вее буйно сред хвръкналите във въздуха листа.

Един от ловците сваля рязко очилата си, за да ме огледа по-добре. Приближава се леко и ме смушква с острия връх на пушката си. От свитата ми гръд се надига ръмжене, мрачно и заплашително. Звук, какъвто не съм мислила, че съм способна да издам. Той сръгва неясната фигура на Мирам до мен.

— Какво, по дяволите… — гласът му заглъхва, когато друг ловец излайва срещу него.

— Карл, отстъпи назад! Още не знаем какво сме хванали.

Ловецът се подчинява, отдръпвайки се от нас.

— Мирам — умолявам я, — остани невидима! Съсредоточи се!

Очите й са вперени в моите. Вертикалните зеници потръпват, докато ту изчезват, ту се появяват отново заедно с останалата част от тялото й. Тя е като ромоляща вода, привидно безформена, в постоянно движение, ту е тук, ту я няма.

От колите изскачат други фигури. С мъка откъсвам очи от нея, за да видя мъжете с безжалостните лица, да потърся сред тях единствения шанс, единствената надежда.

Уил не е с тях. При все че ме залива вълна на облекчение, няма как да не си задам въпроса защо. Защо той не е тук? Къде е?

Разпознавам мъжа, който крачи начело на групата. Бащата на Уил. Все така хубав и спретнат, дори в ловджийското си облекло. Побиват ме тръпки на ужас. Защото зная на какво е способен този човек.

Изглежда различно. Не като сърдечния баща, който ме прие в дома си, мислейки ме за нормално момиче. Жестоките му, студени очи ме гледат преценяващо, възприемат ме като животно. Като плячка. И аз го виждам. В истинската му светлина. Ще ме очисти без всякакви угризения на съвестта.

— Какво сме хванали, момчета?

— Две са… Или поне така мислим.

За момент господин Рътлидж се взира напрегнато в нас. Мирам е неконтролируема. Вече е безполезно да я увещавам да се вземе в ръце. Прекалено много я е страх. Изцяло е завладяна от паника.

Поглеждам бегло към гъсталака, а сърцето ми бие силно, сякаш кънти в гърдите ми. Острият ми като бръснач взор прескача от един ловец на друг, жаден да зърне едно-единствено лице. Противно на здравия разум, аз все още тая надежда. Уил, къде си?

Зандър се доближава до чичо си и посочва Мирам.

— Това е едно от невидимите.

После сочи към мен.

— Знаеш ли това от кой вид е?

Господин Рътлидж продължава да ме гледа изучаващо, без да му отговори. Главата му е наклонена под ъгъл, сякаш е способен да ми направи дисекция само с поглед. И сигурно е така. Не ми е лесно да отвърна на погледа на този човек. Бащата на Уил. Който е убивал жестоко моите събратя и е вливал кръвта им в жилите на сина си. За мен той е чудовище. Но точно заради това синът му е жив — момчето, което обичам.

Намирам се в изкривена реалност. В ума ми отекват думите на Касиан, че някой ден точно това ще застане между Уил и мен.

Господин Рътлидж протяга ръка и щраква с пръсти, явно стигнал до някакво решение. В дланта му веднага слагат оръжие. Някаква пушка. Не разбирам от тези неща. Зная само, че нараняват. И унищожават.

Прицелва се.

Мирам се мята като подивяло животно, ужасена от случващото се точно колкото мен.

Само че аз не мога просто да наблюдавам. Не и когато самата ми същност е оръжие.

Залива ме гореща вълна на решимост.

— Спри — изръмжавам, понеже не могат да ме разберат. Опитвам се да изтикам настрана Мирам, за да извърша онова, което е необходимо. За което съм родена. Но и двете сме оплетени в мрежата и тя не се отлепя от мен, като междувременно не престава да боботи умолително.

Отмятайки гривата от лицето си, разтварям устни и духвам.

Огънят си пробива път нагоре през гърлото ми. Трахеята ми потръпва от надигащата се горещина. От ноздрите ми излиза пара, малко преди от устата ми да изскочат пламъците. Огнената струя се извива във въздуха със силен рев. Ловците надават викове и отскачат назад като в танц, за да избегнат прострелите се надалеч огнени езици.

Мрежата се свлича от нас, превърната в отделни парчета опърлени върви. Устата ми се изпълва с познатия вкус на изгорял въглен. Сграбчвам Мирам за ръката и започвам да я тегля, за да стане от земята. Тя не ми помага никак, тялото й е вцепенено от страх и тежи като олово.

Поднасям лице към небето. Копнея да избягам, да почувствам свободата, вятъра, но не и без нея.

— Ставай! — изкрещявам. — Хайде! Лети!

Тя мудно надига тялото си. С всички сили я издърпвам, готова да отлетя, дори ако ми се наложи да я нося.

Тъкмо когато нозете ми се откъсват от земята, отново ме улучват. В крилото ми избухва болка. Ципата ми е пронизана. Крилата на дракитата изглеждат измамно ефирни и нежни, но всъщност са доста силни, изтъкани от безброй нервни окончания, които ги правят по-чувствителни. В агония съм.

Извивайки тяло във въздуха, изтръгвам малкия харпун от крилото си и го запращам с все сила, докато не се забива в меката пръст.

Отново се сгромолясвам на земята, свита от болка.

Мирам се откъсва от мен, залита настрани и я изпускам.

Бащата на Уил пристъпва към нас, оръжието му е насочено към мен. Очите му са студени. Не изпитва нищо.

Когато ме раняват за пореден път, чувам свистящ звук. Отново в бедрото. Болката е по-слаба, не е от харпун. Извивам очи и съзирам стрела, стърчаща от златисточервената ми плът. Издърпвам я рязко и с гняв установявам, че към нея е прикрепена миниатюрна стъкленица. Вече изпразнена.

Въздухът изсвистява остро за втори път. Отмествам очи и виждам как подобна стрела се забива с тъп звук в тялото на Мирам. Тя надава вик, издаващ почуда — така може да се почувства само някой, който никога не е изпитвал физическа болка.

И все пак зная, че в крясъка й се крие нещо повече от болка. Страхът, ужасът, че ще бъде третирана като животно без всякаква стойност. Като дивеч, който бива преследван, заловен и накрая унищожен.

Влачейки тялото си, стигам до нея. Тя се отпуска върху мен, сълзите й мокрят рамото ми — хладната течност съска върху парещата ми плът.

Изкрещявам към ловците, макар да зная, че заради странните, ръмжащи звуци сигурно приличам на животно. Като звяр, който трябва да бъде умъртвен. Сърцето ми се свива, линее под студените им бездушни очи.

След няколко мига зрението ми се замъглява. Топлина обгръща главата ми като някаква пелена. И кой знае защо вече не ме е грижа за нищо. Чувствам се добре, някак изтръпнала.

Ловците ни връхлитат като черни танцуващи сенки. Рев изпълва ушите ми. Той обаче не е достатъчно силен, за да заглуши сподавения плач на Мирам. Него го чувам съвсем ясно. Винаги ще го чувам.

Стисвам ръката й или поне се опитвам. Мускулите ми са толкова изтощени, немощни и отпуснати. Не съм сигурна дали просто не полагам пръсти върху нейните. После тя ми се изплъзва.

Започват да я влачат нанякъде. Протягам се да я хвана, но съм твърде бавна. Ноктите й рият земята, оставят дълбоки резки в пръстта. Виковете й вече не звучат толкова близо, чувам как заглъхват в далечината като затихващ вятър.

— Къде я водите? — крещя на гърления си език. — Мирам! Мирам!

Сетне идват при мен и започват да ме опипват с ръце.

— Внимавайте да не ви изгори! — съветва единият от ловците.

Заобиколена съм от фигури с неясни очертания. Съпротивлявам се на усещането за замайване, което ме кара да се свия на малка топка и да заспя с усмивка на уста.

Изправям се на колене в сетен опит да избягам… да изчезна, да изплющя с крила и да отлетя към небето. Надавам вик и отново се строполявам с лице в глинестата почва. Безполезно е. Прясната рана прогаря крилото ми, чак до мускулите.

Топлата ми кръв се стича по гърба и се събира в локвичка в основата на гръбнака ми. Усещам струйката. Долавям наситения й мирис.

Отпускам глава. Гривата ми ме забулва като огнена завеса. И го виждам. Виждам издайническото трептене на кръвта ми, сияещо виолетова, капеща като разлято мляко на земята.

Въпреки това още се боря с вцепеняващата летаргия, която грози да ме погълне. Ръцете ми се тресат, докато се опитвам да се изправя отново. Тялото ми е толкова тежко… Като олово.

Какво е имало в стъкленицата?

В гърдите ми се блъска чувство на отчаяна ярост, кипнала във вените ми. Искам да се освободя, да изгоря всички, да ги накажа заради онова, което ми причиняват… и което смятат да ми причинят. Неща толкова ужасни, че никога не са ни ги разкривали директно. В началното училище никой не ни събира да ни обясни какво точно се случва, когато ни хване някой ловец и ни предава на енкросите, но аз зная. Видях кабинета на бащата на Уил… Мебелите, тапицирани с кожа на драки.

— Уил — простенвам дрезгаво с натежали клепачи, неспособна да се овладея.

От всички страни ме хващат здрави ръце и ме повдигат. Извръщам лице и се опитвам да издухам пламък към тях, но успявам да изкашлям само слаба струйка дим.

Какво ми сториха?

Връзват ме. Китките ми са толкова здраво стегнати, че кръвта спира да циркулира. Макар вече да съм останала без сили, усещам тази нова болка. Обръщат ме по корем и ме яхват. И отново се чувствам като животно, като звяр. В гърлото ми се надига вик, когато връзват крилата ми едно за друго, за да не се движат, за да не отлетя.

Подхвърлят ме и тялото ми се удря в твърд, гладък под. Горещата ми плът усеща студена, безлична повърхност. Пръстта вече я няма.

Затръшват се врати. Намирам се в задната част на някаква кола. На ван. Той потегля, друсайки се по неравния терен, криволичи между дърветата и грубо закача клони и шума. Откарва ме далеч от прайда. Далеч от дома.

Не мога повече да се съпротивлявам. Клепачите ми се спускат върху уморените ми очи. При все че тялото ме боли, а раната в крилото ми пулсира, вибрирайки дълбоко в лопатките, накрая се поддавам на сънотворния ефект на упойващото вещество. Бузата ми се долепя до студения метален под и ме оборва сън.