Гаснеща жарава

26

Смехът на Лазур се лее във въздуха като нежен камбанен звън. Тамра и аз чакаме нетърпеливо, далеч от чужди погледи, приклекнали ниско зад къщата на Нидия.

Изведнъж се възцарява тишина и ние се раздвижваме. И двете едновременно надникваме иззад ъгъла на къщата. Както си и мислехме, Лаз е сключила устни в целувка с петнайсетгодишния Реми. Момчето се е лепнало за нея като пощенска марка. Ръцете му стискат гърба й здраво, сякаш се страхува, че голямото момиче може да изчезне от обятията му.

Нарамили раниците, двете се промъкваме покрай тях и се шмугваме през портите. Хвърлям поглед през рамо. Лаз ни наблюдава с широко отворените си ясни очи и ни дава знак да побързаме, макар да зная, че й е тъжно.

Махвам й за сбогом и хуквам напред. Дъхът излиза от устните ми като горещи кълба дим. Всеки момент очаквам да чуя сирената. Или някое драки да ни погне и да ни залови.

В такъв случай мога да очаквам най-тежкото наказание. И то надали ще се изчерпва с подрязване на крилата. Гневът на Северин ще е още по-неудържим заради това, че съм отвела и Тамра… заради това, че съм им отнела техния следващ шейдър.

Прайдът — което ще рече и Северин — ще научи, че не съм изпълнила задълженията си, произтичащи от обвързването ми с Касиан. Корбин веднага ще побърза да го съобщи. Потръпвам и стрелвам с очи сестра ми.

Тя улавя погледа ми и ми отвръща с усмивка, докато прескачаме един паднал дънер в пълен синхрон. Чувството е приятно. Да бъдем заедно. Жалко само, че се събрахме заради това, че всичко се обърка.

Краката ни стъпват меко по влажната пръст. Крачим през живителни мъгли, лъкатушим между добре познатите ни дървета.

Изпреварвам Тамра, нетърпелива да оставя прайда зад гърба си, жадна да видя Уил.

Първо го усещам.

Още преди да изляза от гората, зная, че е там — по разпъването на кожата ми, по внезапната трепкаща топлина в гърлото ми.

И сетне го виждам.

Спирам, дишайки тежко, поглъщам го с очи. В погледа му се чете неприкрита изненада.

Явно си е мислил, че няма да дойда, а ето ме тук, застанала с издута раница, цялата горяща от нетърпение, лицето и очите ми му казват всичко, което има нужда да знае.

Не е ясно кой прави първата крачка. Изведнъж се хвърляме в обятията си, сключваме устни, разтапяме се един в друг. Ръцете ни се плъзгат по телата ни, сякаш наново опознават, припомнят си, искат да се уверят, че другият е от плът и кръв. Пръстите му се заплитат в къдриците ми, аз го целувам още по-силно, зъбите ми закачат устните му.

Той издава лек звук в устата ми, който ме изпълва с трепет, разнежва ме. Кара ме да забравя всичко останало. Мисля само за устните му, слети с моите.

Тамра се прокашля. Уил отскача от мен и ме дръпва зад себе си. Усмихвам се. От този покровителствен жест, макар и ненужен, на сърцето ми става леко.

Пръстите ми обгръщат ръката му.

— Няма нищо. Тамра ще дойде с нас.

— Тамра?

Кимвам с глава.

— Да, ще ти обясня по-късно. Най-добре да тръгваме, преди да са забелязали, че ни няма.

Кимвайки, Уил плъзва ръка около моята и поемаме към ленд роувъра.

— Не ми казвай, че това е твоят човек. Онзи, на когото Нидия заличи паметта?

Изстивам при тези думи.

Обръщам се бавно, пускайки ръката на Уил, и полагам усилия да се съвзема.

Във вътрешността ми изригва пламък, когато Корбин се появява иззад дърветата. На лицето му няма усмивка, но очите му горят от задоволство.

— Знаех си, че ще се измъкнеш. И че ще съм на линия, когато това се случи — погледът му прескача върху Уил. — Значи, ето защо не обръщаш никакво внимание на нас, горките дракита.

С поглед, издаващ объркване, Тамра произнася името ми колебливо:

— Ясинда?

Махвам й с ръка, за да я накарам да замълчи, без да откъсвам очи от Корбин. Преглъщам с усилие горчилката от неочакваното му присъствие. Осъзнавам какво трябва да направя, за да не се осуети бягството ни. Присвивам ръце.

— Не биваше да ни следиш.

— О, очевидно съм бил прав. Чичо ми ще ме възнагради пребогато заради това, че съм попречил на огнедишащата и шейдъра да избягат от прайда.

Ноздрите му се разширяват и тъмновиолетовият му поглед ме пробожда.

— Дори Касиан не може да те спаси сега. Вече не си негова. Моя си — точно както ти казах, че ще стане.

В този момент гласът на Уил прогърмява във въздуха и в него не се усеща и капка колебание.

— Само да я докоснеш, ще те убия!

Думите му се разнасят като тътен, заплашителен, мрачен, дошъл от хищника, когото срещнах за пръв път преди месеци в същата тази гора.

Абсурдно е дори да се мисли, че един човек би могъл да победи силен оникс като Корбин. Но после се сещам. Уил не е обикновен човек. Той е нещо повече… нещо, което не бива да се подценява.

Очите на Корбин се отклоняват към Уил. При вида на вечния му враг лицето му се разкривява от злоба и ненавист. Човешката му кожа залинява и изчезва светкавично. Ръцете му раздират яростно ризата на гърба му, откривайки черна като въглен плът. Отскача от земята с изпъкнали жили.

Уил застава в отбранителна позиция, готов за удар, но аз се мятам пред него и освобождавам кипналата в недрата ми жар. Понеже още не съм се преобразила, от устата ми излиза само силна струя пара, а не истински огън. Но и тя отива напразно. Корбин успява да я избегне. Прелита зад гърба ми, преди още да съм влязла в бой с него, и ме сритва силно. Надавам вик.

Удрям се в земята. Сблъсъкът е жесток, разтърсва ме до мозъка на костите ми. Кожата ми задира земята. Започвам да кашлям, плюя пръст и кръв. Тамра се спуска към мен и се навежда, за да ми помогне да се изправя.

Във въздуха проехтява рев, който преобръща всичко в мен.

С гигантски скок Уил сграбчва краката на Корбин и го завлича към земята.

Корбин ругае, размахвайки крила, в опит да се издигне наново, но Уил се е вкопчил в него и го дърпа надолу с всички сили. Накрая се сгромолясват на земята като кълбо от крайници и пляскащи крила.

Уил сяда отгоре му й започва да го бъхти с юмруци, без да спира. Зловещият звук от удрянето на кост в кост изпълва въздуха. Седя и гледам, забравила за болката в брадичката си. Усещам единствено как нещо притиска сърцето ми. В гърдите ми избуяват пламъци и стигат до устата ми.

Корбин се извива и отново започват да се въргалят шеметно, вкопчени един в друг, докато телата им не се сливат и не заприличват на някакво петно с неясни очертания.

Най-сетне Корбин успява да се освободи и полита нагоре. От набраздения му нос тече кръв, в очите му проблясва злобна ярост. Започва да кръжи над Уил като ястреб, готов да разкъса жертвата си.

Уил напряга сили, подготвя се за сблъсъка. Дори и в този миг лицето му е красиво в своята напрегнатост, от което сърцето ми изпитва мъчителна болка.

Корбин е присвил пръсти, готов да удари. Ноктите му проблясват като бръсначи. От такава поза ударът е смъртоносен.

— Уил! — извиквам, за да го предупредя.

Корбин го връхлита като черна стрела. Успява да забие нокти.

Уил надава вик и се хваща за рамото. От мястото, където с Тамра сме се притиснали една в друга, виждам няколко дълбоки прореза. От тях шурва издайническата му кръв… проблясваща виолетова течност струи между пръстите на другата му ръка.

И Корбин я вижда и изръмжава на нашия език:

— Колко дракита си убил, ловецо, че във вените ти тече нашата кръв?

— Корбин, не! — изкрещявам.

— Млъквай, Ясинда! И гледай как ще източа от него всяка капка драконовска кръв!

Пламналото ми гърло се стяга. Кожата ме засмъдява и аз се отдавам на порива. Предавам се на природата си на драки.

Отделям се от Тамра, изскачам отвъд ограниченията на дрехите си. Крилата ми се разгъват и политам с изпънато тяло към Корбин, който отново се спуска към Уил с извадени нокти, насочени към гърлото му. Сърцето ми се къса от мъка — зная, че няма да успея да му попреча.

В гърлото ми се надига вик, който се смесва с огъня и дима. Въоръжените ми с нокти пръсти се изпъват, пресягат се, но успяват да загребат единствено шепи въздух.

Миг преди Корбин да нанесе удар, Уил вдига ръка, при което между двамата изведнъж се изправя стена, сякаш изникнала от земята.

Огромната вълна от тъмна пръст, клонки и откъсната трева, висока почти колкото заобикалящите ни дървета, изтласква Корбин, запраща го във въздуха и със съкрушителна сила го удря в земята на няколко метра разстояние.

Ахвам от изненада и се хвърлям на земята, покривайки с ръце главата си, за да се предпазя от сипещата се отвсякъде пръст. Недалеч от мен Тамра прави същото. Макар да сме встрани от линията на стената, някои от летящите частици все пак успяват да ни ударят.

Присвивайки очи в отлагащия се облак прах, откривам Уил, срещам погледа му, в който се чете същото изумление от случващото се, каквото е обзело и мен.

— Пази се! — изкрещява Тамра.

Корбин отново е на крака. От дълбока рана на главата му капе кръв. Докосва я леко и се вглежда в пръстите си. Гледката на собствената му кръв го кара да освирепее. С гневен вик той отново се издига във въздуха.

Преди Уил да има възможност отново да стори… онова, което направа по-рано, в полезрението ми профучава друга черна фигура. Това става толкова бързо, че отначало я взимам за част от хвърчащата стена, която Уил издигна.

Проследявам траекторията на обекта, оглеждам се обезумяла наоколо и съзирам него. Касиан.

Блъсва се в Корбин и го поваля на земята.

Двамата започват да мерят сили един срещу друг, древни създания, диви и красиви в облика на драки, целите черни, с потрепващи лъскави криле.

Корбин замахва с нокти, сумтейки. От устата му хвърчи слюнка, докато се мъчи да ги забие в гърлото на братовчед си. Дъхът ми секва. Имам сили само да гледам.

Всичко се случва светкавично. За една секунда… но не мога да помръдна.

Касиан опипва с ръка земята и хваща голям камък. Изохквам, когато замахва с него и безжалостно удря Корбин в главата.

Противникът му престава да се движи, главата му клюмва на една страна.

Пристъпвам колебливо напред.

— Той… Ти…

Дишайки тежко, Касиан ми хвърля поглед през рамо. Браздите на носа му вибрират.

— Не. Скоро ще се съвземе.

Задъхан, той се изправя с едно-единствено плавно движение. Крилата зад гърба му са като огромни платна. Личи си, че в облика на драки се чувства по-удобно, отколкото в човешкия си вид. Известно време и аз се чувствах така. Сега не зная кое предпочитам. Какво съм в по-голяма степен — драки или човек.

— Ясинда — изричайки името ми, Уил застава до мен. Аз увивам ръка около кръста му. Вдигайки очи към Касиан, оставям жестът ми да говори вместо мен.

Касиан се втренчва в нас, но аз издържам на погледа му. Опитвам се да не допускам чувствата му да проникват в мен и да ми влияят. И все пак в мен остава частица от емоциите му. Гняв. Съжаление. Мъка.

Извиненията напират на устата ми, но ги възпирам. Не мога да се оправдавам за чувствата, които изпитвам към Уил.

— Тръгваш си — констатира той на грубия ни, гърлен език.

В един миг се преобразявам и възвръщам човешкото си тяло.

— Да.

Тамра ми помага да наметна отново разкъсаната си риза.

Без да откъсва очи от мен, Касиан следва примера ми и се озовава пред мен само по скъсани джинси. После поглежда към Тамра.

— И тя ли идва с вас?

— Аз съм тук — сопва се тя. — Не е нужно да говориш за мен в трето лице.

Отклонявам поглед към сестра си. Очите й, пронизващи Касиан, проблясват като късчета лед.

— Отиваш си от прайда?

Не съм сигурна кого пита.

— След всичко, което се случи? — махвам с ръка. — Че за какво ми е да оставам?

— Защото има неща, които са по-големи, по-важни от собствените ти желания — връща ми топката той, многозначително поглеждайки към Уил.

— Кой си ти, че ще поучаваш другите да загърбват желанията си? — гласът на Тамра кипи от жлъч. — Ти желаеше Ясинда и направи всичко възможно да я получиш. И не беше заради прайда. Беше само заради самия теб.

— За какво говори тя? — изръмжава застаналия до мен Уил, чиято ръка стисва моята по-здраво.

— Точно сега ли е моментът? — гледам кръвнишки и двамата и посочвам Корбин. — Той ще се събуди всеки момент, а ние се намираме твърде близо до територията на прайда.

Едно мускулче заиграва на челюстта на Уил. Вперил гневен поглед в Касиан, започва да ме тика към джипа си.

— Права си. Да се махаме оттук.

Гласът на Касиан ме застига в гръб.

— Бягай, Ясинда. Много те бива в това!

Уил се наежва, но Тамра е тази, която изпада в ярост. Тя се завърта и започва да бълва отрова.

— Стига си се правил на моралист! Искаш да знаеш къде отиваме ли? На никого от нас не му се ходи на това място, уверявам те! Отиваме да спасим досадната ти сестра, която си получи заслуженото, понеже шпионираше Ясинда!

— Мирам? — очите му се стрелкат към мен. — Вярно ли е? Ще спасявате Мирам?

Отклонява поглед към Уил.

— Значи, не е мъртва?

Уил мълчи известно време. Не смея да поема дъх. Накрая отговаря:

— Жива е.

Нещо се променя в очите на Касиан. В тях проблясва светлина. Усещам облекчението му.

— Тогава идвам с вас.

— Какво? — пита ядосано Тамра, опитвайки се да го догони, когато той крачи към колата. — Няма да стане!

— Тя ми е сестра — отвръща той твърдо, почти без да движи устни.

Тамра поглежда безпомощно към мен и Уил в безмълвна молба: Не му позволявайте да дойде!

— Ще бъде опасно — предупреждавам го.

— Ясинда! — фучи Тамра.

Касиан ми хвърля бегъл поглед и осъзнавам, че такова предупреждение няма как да го обезкуражи.

Обръщам се въпросително към Уил в очакване на решението му. Той е начело на тази мисия. Палецът ми описва кръг по вътрешната ръка на китката му. Стисва ръката ми само веднъж и тръгва напред, посочвайки ми предната седалка.

— По-добре да тръгваме!

Касиан кимва мрачно и се вмъква на задната седалка на ленд роувъра.

Тамра мърмори, но също се качва. Сяда възможно най-далеч от него.

Уил пали двигателя и докато изкарва колата от полето, слага ръка върху моята. Преплитаме пръсти. Забелязвам петната виолетова кръв по кокалчетата му. Неговата собствена или пък тази на Корбин — не зная. Но сърцето ми се свива при тази гледка.

Откъсвам поглед от нея и отново се взирам в лицето му, в очите му, проблясващи и необятно дълбоки. И си казвам, че така трябва. Уил. Аз. Ние. В това пътуване трябва да сме заедно.

След секунди вече сме поели към целта — четирима спътници по неволя. Спускаме се по склона на планината, порейки тънките мъгли… Колкото повече се отдалечаваме, толкова по-слаб става отбранителният щит на Нидия.

Далеч от прайда.