Гаснеща жарава

27

Последния път, когато бягах от прайда, изпитвах единствено отчаяние и мъка, защото бях убедена, че никога повече няма да бъда пълноценно драки. Че без прайда съм никоя. Но тогава не бягах по своя воля, а заради мама.

Този път е различно. Сега заминавам аз. Доброволно. Колкото се може по-бързо. Без прайда съм свободна. Пълноценна, каквато не съм била от седмици. Надежда препълва сърцето ми.

Уил не престава да държи ръката ми между нашите две тела. Касиан и Тамра не обелват дума на задната седалка. Напрежението витае между нас четиримата, тежко като мъглите, които оставяме зад гърба си.

Усещам настроението на седящия зад мен Касиан. От него струи целеустременост, примесена с гняв. Тя се слива със завладелите ме по-ведри емоции. Фокусирам се върху моите чувства и се мъча да изтласкам неговите.

Поглеждам към ръката на Уил, обхванала моята. Толкова е силна. Сещам се колко смаян беше Корбин от мощта му и оставям този факт да се избистри в съзнанието ми. Не се случва за първи път. Когато Уил се би с Касиан на Биг Рок, двамата бяха съвсем равностойни противници. Тогава го отдадох на физическата му подготовка, но сега не съм толкова сигурна — не и след днешната схватка. Не и след като видях какво направи със земята.

Дали пък Уил не се е сдобил с множество драконовски дарби чрез кръвопреливането? Силата на оникс и умението да въздейства върху земята, върху пръстта, присъщо на земно драки? Сигурно е твърде невероятно… но зная какво видях. Той издигна стена от пръст. Както умее само едно земно драки. Не е плод на въображението ми.

И Тамра беше свидетел. Всичко се дължи на кръвта. Със сигурност. Какво друго обяснение може да има? Има имунитет срещу заличаване на паметта, изключително силен е, може да впрегне земята за своите цели… Това е много повече от дарбата на едно-единствено драки.

И започвам да се чудя… Какво още се крие в него? В кръвта му?

Искам да говоря с него за това, но когато останем насаме. Познавайки чувствата на Касиан, не ми се ще да споделям подозренията си, че Уил е получил нещо повече от втори шанс за живот чрез преливането на кръв.

Продължавам да размишлявам върху това в проточилото се мълчание.

Един-единствен път Касиан нарушава тишината с въпроса си:

— Колко време ще ни отнеме да стигнем дотам?

— Зависи дали ще поемем по най-прекия път — отвръща Уил.

— Поемаме по най-прекия път — потвърждава Касиан с безизразен глас.

Поглеждам към Уил и забелязвам трепването на стегнатата му буза. Приканвам го да прояви търпение, като леко стисвам пръстите му. Това приключение ще е достатъчно рисковано. Трябва да се постараем да се разбираме помежду си.

Тамра изсумтява:

— Само знае да командва.

Хвърлям й поглед. Седнала е със скръстени ръце, облегната на вратата, за да бъде възможно най-далеч от Касиан, доколкото й позволява размерът на колата. Отново се обръщам напред и бавно издишам.

Ще бъде дълго пътуване.

Караме с часове. Спираме само веднъж, за да заредим резервоара и да си купим храна. Дремя на пресекулки на предната седалка и през полубудното ми съзнание преминават замъглени страховити образи.

Отново съм в онзи ван. С Мирам. Вътре е горещо и задушно и порите ми крещят за въздух в тясното пространство. Мирам издава сподавени стонове и аз допълзявам на ръце и крака до нея. Но когато докосвам рамото й и я обръщам с лице към мен, виждам, че това изобщо не е Мирам.

А татко.

Очите му са като стъклени, втренчени в нищото. Без значение колко дълго го викам и разтърсвам, той не се събужда. Просто лежи като студена каменна плоча.

Изведнъж усещам как Уил слага ръката си върху моята.

— Добре ли си?

Премигвам няколко пъти, за да се отърся от просъницата, и кимвам, неспособна да скрия, че съм разстроена от кошмара. Оглеждайки се наоколо, забелязвам, че сме спрели. Той е излязъл от колата и се е навел над мен.

— К-къде сме? Какво правим?

— Спряхме, за да пренощуваме — отговаря Уил.

Взирам се в полумрака и съзирам фигурата на Касиан, очертана на нощния фон.

— Хайде — подканя ме Уил.

Изскачам от колата. Той поема ръката ми. Тамра излиза навън, затръшва вратата и се загръща в якето си.

— Студено е.

— Имам одеяла. Може да запалим и огън.

Хладната нощ ме кара да треперя. Тук е по-студено. Вече се усеща спадането на температурите от последната ни спирка на няколкостотин километра на юг. В далечината в небето се врязват огромни планински зъбери, които изглеждат виолетови на фона на черната нощ.

Тамра духа на ръцете си, за да ги стопли.

— Не може ли да отседнем някъде, където има покрив и стени?

— Докато не се отдалечим достатъчно от прайда, трябва да сме предпазливи. Да страним от обществени места.

Обръщам се, когато Касиан заговаря с плътния си глас. Очите му са като течни черни кристали в нощта. Неразгадаеми както винаги, само че не и за мен. Мога да усетя гнева му. Чувството му на безпомощност.

— Той е прав — кимва Уил и ми се струва странно, че изобщо са на едно мнение за нещо. — Да си направим лагер.

— Ще събера дърва.

Касиан изчезва сред дърветата. Иска да остане насаме със себе си. Да не вижда мен и Уил.

С Тамра помагаме на Уил да постели одеяла на земята и да направи огнище от камъни. По едно време той донася чанта, пълна с храната, която купихме от бензиностанцията по-рано. Тамра взима пакет картофен чипс и сяда върху едно от одеялата.

Касиан се връща. Избирам си одеяло, на което да седна, наблюдавайки как той и Уил се мъчат да запалят огън. Отново ми се вижда чудно, че работят рамо до рамо, без да се опитват да се претрепят. Това обаче ми дава надежда. Надежда, че ще се сплотим като група и всичко ще бъде наред.

Разпалването явно ги затруднява. Става доста бавно. Доближавам се леко, навеждам се над гнездото от пращящи пламъчета и изпускам достатъчно горещ въздух, за да дам живот на огъня. Уил и Касиан се отдръпват рязко назад.

Тамра се разсмива и също се примъква до огъня, протягайки ръце към него.

— Супер. Мислех, че ще им отнеме половината нощ.

— Фукла — промърморва Уил, провесвайки ръка на рамото ми. Отново се настаняваме на одеялото и в прегръдките му забравям за студа.

Касиан бърка с ръка в чантата със закуските. Наблюдавам го с крайчеца на окото си, долавям чувството му на дискомфорт. Избира шише сок и се изгубва сред дърветата. Част от мен изпитва вина, иска да тръгне след него и да го утеши. Все едно дали обвързването ни беше истинско или не, не му е лесно да гледа мен и Уил заедно.

Но толкова дълго не съм виждала Уил. Не ми се ходи никъде, не искам да оставя успокояващата му прегръдка. Още не. Всъщност никога.

— Да хапнем — той протяга ръка и издърпва чантата към нас. — Какво да бъде? „Туинкис“1? Или „Чийтос“2?

Не си спомням кога за последно ядох боклучава храна. Не и откакто напуснахме Чапарал. Грабвам пакета „Туинкис“ от ръката му.

— Знаех си, че това ще избереш.

— Защо?

— „Сладки за моята сладурана“3 — обяснява ми той, докато устните му милват моите.

Завива ме и ме притегля към себе си. Споделяме си храната и гледаме как сивите облаци се носят в тъмното небе. Пия ягодова сода, докато не усещам гъделичкане в носа си.

— Явно това е срещата, която нямахме шанс да изживеем — тихо прошепва той. Дъхът му топли бузата ми.

С усмивка се сещам за първата ни официална среща, която беше прекъсната от Зандър и братовчедите му.

— Е, не е малкият гръцки ресторант, който ти ми обеща, но що се отнася до мен, аз си прекарвам чудесно.

— Ягодова сода, „Туинкис“ и „Чийтос“. Заслужаваш нещо повече.

Тамра изпъшква и се изправя до седнало положение, събирайки одеялото и храната си.

— Ще спя в колата. Няма да понеса цяла нощ да слушам нежното ви гукане.

Тя ми намигва, преди да влезе в колата. Зная, че не е истински раздразнена — просто ни дава възможност да останем насаме.

Притихваме за малко прегърнати, взиращи се в нощта.

— Ще имаме този шанс, Ясинда. Някой ден.

Обръщам лице към него и едва не си пукваме носовете.

— За какво?

— За нормални срещи.

Усмихвам се.

— Не храня такива очаквания, Уил. Просто искам да бъдем заедно. В безопасност. Щастливи.

Прокарва ръка през косата ми.

— Ще бъдем.

Ще бъдем. След като стигнем до крепостта на енкросите и измъкнем Мирам. След като намерим мама. Оставям мислите си да се реят като бързо носещите се облаци горе. Пръстите на Уил си играят нежно с кичурите ми. Докосването му ме приспива.

— Ще се оправим. Ще направя всичко, за да влезем и излезем оттам. Наясно съм как работят енкросите.

Зная, че трябва да го помоля да ми разкаже повече за тях, за врага, срещу който ще се изправим. Трябва също така да му кажа, че с Касиан сме обвързани, но клепачите ми натежават, колкото и да се опитвам да държа очите си отворени. Последно виждам Уил с широко отворени очи, загледани в нощта.

Събуждам се от нечии тръпки — моите или на Уил, не съм сигурна. Сплели сме се в прегръдка. Трудно се разбира къде започва единият и къде свършва другият. Измъквам се от уюта на тялото му и отново събуждам пламъците в огнището, като издишвам само веднъж. Клекнала до огъня, обхождам с очи малкия ни бивак и забелязвам, че навън сме все още само Уил и аз.

Надигам се и отивам до колата, където намирам сестра ми заспала на задната седалка, с одеяло, дръпнато до брадичката й. Никаква следа от Касиан. Цветът на нощта е сиво-син. Скоро ще се зазори. Цялата нощ ли е прекарал другаде?

Смръщила вежди, поемам в посоката, в която го видях да изчезва. Гъстата гора незабавно ме поглъща. Но тя не ме плаши. Не се боя нито от това, че съм сама тук, нито от самата природа. Стъпките ми напредват по влажната горската пръст, покрита с килим от борови иглички. Под обувките ми пукат клончета и звукът от крачките ми придобива своеобразен ритъм.

Движа се, без да мисля, но посоката ми е определена, маршрутът е запечатан някъде в подсъзнанието ми. Тъка целенасочено нишката на пътя си през гъсто израслите дървета. Водена съм от усета си за Касиан. Той е някъде наблизо. Усещам това. Усещам самия него. В далечината се разнася глух тътен на гръмотевица.

Изпукването е едва доловимо. Около мен има толкова много шумове, че не му обръщам особено внимание. В гората има всякакви звуци.

Но после се чува отново.

Заслушвам се, без да спирам, накланяйки глава. Няколко клонки и паднали листа изхрущяват под нечия тежест. Не е дребно животинче. Не е катерица, прибягваща по тревата и между шубраците. Не е Касиан.

Кожата на тила ми настръхва. Спирам, затаила дъх, и оглеждам призрачните форми на дърветата около мен. След като изпускам задържания в дробовете ми въздух, се успокоявам и прикляквам ниско.

Долепям пръсти до земята, готова да се оттласна, да скоча, ако се наложи. Костите ми започват да се разтеглят, кожата ми се опъва, стреми се да изчезне и да отстъпи място на по-грубата ми плът на драки.

Звукът се усилва, вече се чува като тежки стъпки по шумата.

Оставам неподвижна, свита докрай, превръщам се в част от пейзажа, докато чакам.

Най-накрая забелязвам източника на този шум.

Величествен черен мечок стъпва тежко между две дървета. Лъщящата му муцуна души ниско до земята, сякаш си проправя път. Създанието вдига тъмната си, лъскава глава с щръкнали уши, ноздрите му се разширяват във въздуха, долавяйки миризмата ми.

Изпухтявайки, масивният мечок прави няколко нападателни стъпки в моя посока. Вдигам се на крака, издържам на погледа му, оставям го да усети звяра в мен… да разбере, че и аз съм създание като него, готово да отвърне на удара. Накланя глава, подготвяйки се да атакува. В един кратък, бездиханен миг погледите ни са впити един в друг. Адреналинът препуска в тялото ми.

Изведнъж долита друг шум. Касиан се втурва сред дърветата и светкавично се озовава до мен, извиквайки името ми. Сграбчва ръката ми. От гърдите му долита тътнещо ръмжене. Бегъл поглед към лицето му ми разкрива, че е почти преобразен. Вертикалните цепки на драконовските му очи потръпват от ярост. Първичната му сила ми дава енергия и увереност. Заставаме срещу мечока заедно, като обединен фронт.

Минава още един момент, в който звярът продължава да преценява размера ни. С едно изсумтяване плъзва встрани тъмните си интелигентни очи. Обръща се и продължава по пътя си в търсене на друг интересен обект. Виждайки го, че се отдалечава, започвам да дишам по-леко и едновременно с това се възхищавам на играта на мускулите му под дебелата козина. Изпитвам облекчение от това, че не ни се наложи да унищожим това красиво животно.

Устата ми се извива в усмивка, обръщам лице към Касиан. И точно тогава съзирам Уил. Застанал е на известно разстояние от нас и ни наблюдава с поглед, какъвто друг път не съм виждала. В него се чете съмнение. Болка. Изваяните му черти са стегнати от силните емоции.

Издърпвам ръката си от тази на Касиан и я плъзвам по бедрото си, сякаш мога да изтрия усещането от допира му.

— Уил… — и спирам точно преди да го попитам от колко време стои там и ни наблюдава. Би прозвучало гузно, а аз не съм сторила нищо нередно. Нищо, освен че съм скрила истината.

Уил посочва към Касиан.

— Ти как разбра, че тя е в опасност? Не се задържа в лагера и пет секунди, преди да хукнеш и да закрещиш, че Ясинда е в беда… Знаел си. Как?

Погледът ми прелита между Касиан и Уил. Касиан ме гледа многозначително, оставя обясненията на мен.

— Ясинда? — Уил натъртва на името ми. Очаква да разбере истината, колкото и да не ми се ще.

Притваряйки очи, вдишвам дълбоко и изпълвам дробовете си с въздух. Знаех си, че все някога ще се наложи да му обяснявам.

— Когато се върнах у дома, се случи нещо.

В очите на Уил проблясва безпокойство и той май се досеща какво ще му кажа. Или поне знае, че няма да му хареса.

— Какво?

— Бяха решили да подрежат крилата ми.

На челюстта му заиграва мускул.

— Нараниха ли те?

Клатя глава отрицателно.

— Не, но мама протестираше и те я прокудиха.

— И? Какво друго? — подканя ме той, наясно, че има още и че съм оставила за накрая най-трудната част. — Как така се отказаха от решението си и не подрязаха крилата ти?

Набързо приключвам с останалото. Колкото по-скоро го кажа, толкова по-добре, толкова по-малко мъчително ще бъде.

— Промениха си решението, когато Касиан предложи алтернатива.

— Алтернатива? — Уил вече не гледа към мен. Втренчил се е в Касиан. Чертите му добиват твърдост, сякаш събира сили.

Опитвам се да преглътна заседналата в гърлото ми буца.

— Да. Като алтернатива… той предложи да се обвържем.

— Да се обвържете? — очите му рязко се извръщат към мен. — Като да се ожените?

— При дракитата — да, това е почти същото.

Само че връзката между две дракита носи много повече, по-голяма дълбочина, емоционално сливане…

Но това не го казвам. Още не. Оставям го да осмисли нещата едно по едно.

Той се обръща и тръгва с тежки стъпки, сетне спира до едно дърво. Взирам се безпомощно в ясните очертания на гърба му и подскачам, когато изведнъж се раздвижва и забива юмрука си в грапавата кора.

Тръгвам към него и отчаяно улавям с пръсти ръката му.

— Или трябваше да се обвържа формално, или да ми подрежат крилата.

Поемам дланта му, вглеждам се в ожулените, окървавени кокалчета.

— Моля те, Уил, разбери!

Той издиша тежко и кима бавно с глава, обръщайки се към мен.

— Разбирам. Наистина.

Само че не ме поглежда. Погледът му минава над рамото ми, вперен в Касиан.

— Не те упреквам, Ясинда. Да се обвържеш формално — повтаря като ехо думите ми, рязко тръсвайки глава. — Това не е истинско.

Олеква ми. Уил ме разбира. Между нас всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред. Вярвам в това. И тогава се намесва плътният глас на Касиан и усмивката изчезва от устните ми.

— Така и така си започнала, защо не му кажеш всичко, Ясинда?

Хвърлям му свиреп поглед.

— Какво пропусна? — пита Уил.

Пръстите му пускат моите. Чувствам се отвратително, че се отдръпва от мен.

Улавям отново ръката му и я стисвам здраво.

— Нищо. Знаеш всичко.

Всичко, което не е глупаво суеверие. Не при всяка двойка дракита се получава връзка. Това не е безусловна истина. Защо да повдигам въпроса? Само защото си въобразявам, че напоследък долавям по-добре емоциите на Касиан? Само защото той е усетил, че може би съм в опасност?

— Той искаше да знае как съм разбрал, че си в беда. Кажи му причината, Ясинда!

От Уил струи напрежение. Опънат е като струна, която всеки момент ще се скъса.

— Съществува вярване, че… — прочиствам гърло. — Твърди се, че щом една двойка дракита се обвърже… се създава връзка.

— Връзка? — Уил навежда глава настрани. Жестът му крие потенциална опасност, сякаш се готви за нападение.

— Емоционална връзка — допълвам.

Отначало той не обелва и дума, само се взира в Касиан, преди да повтори:

— Съществува вярване? А ти в какво вярваш? Каква е истината, Ясинда?

— При всички е различно. Не…

— И как е при вас двамата?

Думите му изплющяват като камшик и аз потръпвам.

— Ами… — ще ми се да излъжа. Не искам да го нараня, но най-вече не искам да си мисли, че нещата между нас са се променили от церемонията насам. Защото не може да е истина.

И все пак, не мога да го лъжа. Не и Уил.

Преглъщам с мъка и признавам:

— Откакто се обвързахме… има нещо. С Касиан съм в някакво съзвучие.

Уил кимва бавно с глава и измъква ръката си от моята.

— Какво правиш? — питам го, когато поема нанякъде. В гласа ми се долавят панически нотки.

О, по дяволите, не! Не съм преживяла всичко това, за да се откаже той от любовта ни. Обръщам се към Касиан.

— Сега доволен ли си?

Касиан поклаща глава и онова, което ме вбесява още повече, е съжалението, което чета в очите му.

— Трябваше да му кажеш. Съжалявам, Яс…

— Недей! — сопвам му се. — Не ме съжалявай. Нямам нужда от съжалението ти! С Уил ще се оправим.

След като правя това изявление, хуквам подир Уил. Той се отдалечава с бързи крачки, намирайки кратък път между дърветата.

— Хей! Нали знаеш, че наоколо се разхожда мечок! — предупреждавам го с вик.

Той не отвръща.

— Уил! Къде отиваш?

Подтичвам, за да не изостана от него. Хващам го за ръката и съм готова да го принудя да се обърне към мен, когато той се извърта и заставаме лице в лице.

— Какво очакваш от мен, Ясинда? — избухва. — Да си закача усмивка на лицето, знаейки, че си обвързана с Касиан, което, между другото, значело, че си автоматично влюбена в него?

— Не казах това! — махам неистово с ръце. — Това не е вярно!

— Защо тогава не ми го обясниш? — той скръства ръце пред широките си гърди. — Какво друго означава „емоционално сливане“?

— Е, щях да ти го обясня, ако не беше такъв гадняр! — сръчквам го в гърдите.

Той дълго се вглежда в мен. По устните му заиграва усмивка.

— Добре. Обясни ми.

— Откакто сме обвързани, по-добре тълкувам поведението му… Понякога усещам, долавям какво чувства. Няма друго. Това е всичко.

— И така през цялото време? Чувстваш онова, което и той?

— Е, само много силните емоции. Без дребните неща.

Той все още изглежда несигурен, затова пристъпвам към него и заговарям с мек глас, плъзвам пръсти по напрегнатата му ръка.

— Това не променя чувствата ми към теб.

Отстъпва назад и отпуска ръце покрай тялото си, с което слага край на ласката ми.

Няма да му дам да се отдръпне от мен. Стигнахме твърде далеч. Ще се боря за нас двамата, ако трябва — и с него самия.

— Това не влияе на моите чувства към теб. Ти ще позволиш ли да повлияе на твоите?

Свел е поглед към мен. Очите му проблясват в сумрака. Непроницаем е за мен. Правя крачка към него, докосвам ръката му, бръсвам лекичко пръстите му… опитвам да се сближа.

Малкият му пръст се захваща около моя и дъхът, който задържам, излиза от мен като въздишка. Болката в сърцето ми намалява.

— Аз съм тук — припомням му. — С теб. Оставих Касиан и прайда. Той не беше част от плана ни за бягство, забрави ли?

Уил въздиша и прокарва ръка през косата си.

— Да. Зная. Боже, Ясинда, просто искам да сме заедно… без нещо да ни пречи.

Озовавам се в прегръдките му.

— Ние сме заедно. Отсега нататък. Никога повече няма да се разделяме. Ще освободим Мирам и после ще си останем само ние двамата.

— Ние двамата. Хубаво би било.

Изпускам въздишка на облекчение, при което ме връхлита безумният порив да заплача. Досега не осъзнавах колко съм била разтревожена от това, че ще ми обърне гръб завинаги, като разбере истината. Но случилото се само потвърждава онова, което съм си мислила за него. Доказва, че всичко е правилно. Той. Ние.

Оставаме слети в прегръдка в продължение на няколко минути. Два сигнала на клаксона най-сетне ни разделят.

— Тамра — досещам се.

— Добре, да вървим.

Уил взема ръката ми и ме води към очакващата ни кола.

— Вие двамата сдобрихте ли се? — пита Тамра, когато сядаме на местата си. Или е чула виковете ни, или Касиан я е осведомил.

— Всичко е наред — отговарям и й хвърлям предупредителен поглед да не повдига повече темата.

— Оправихме се — добавя Уил, гледайки многозначително към Касиан.

Касиан невъзмутимо му връща погледа.

— Хубаво — кимва Тамра. — Да потегляме. Колкото по-рано измъкнем от плен малката вещица, толкова по-бързо ще сме свободни.

Не си правя труда да я питам свободни от какво. Или от кого. За Тамра е едно и също. От прайда, от Касиан.

Скоро отново излизаме на магистралата и се устремяваме към изгрева.