Гаснеща жарава

5

Мълчим известно време, после мама сяда на леглото ми толкова изтощена, че сърцето ми се къса. Отдавна не беше проявявала дарбата си, от години. Възрастта е започнала да й се отразява.

Изрови изпод купчината чаршафи опърпаното мече, което татко ми бе подарил за седмия ми рожден ден. Бях го забравила, когато тръгнахме набързо, а сега се радвам, че не го взех. Че нещо обичано и познато ме чака тук.

Мама дръпва ухото на играчката с приглушена въздишка. Звучи напълно сломена. Същото излъчват и приведените й рамене. Това ли е краят? Наистина ли се е предала?

Накрая тя проговаря и гласът й е глух и равен, точно толкова примирен като погледа й.

— Искам да си в безопасност, Ясинда. Не искам да пострадаш.

— Знам — кимам аз.

— А точно сега започвам да си мисля, че аз ти причинявам най-много страдания.

Клатя отривисто глава, не ми харесва тази нова победена версия на майка ми. Не я познавам такава. Не искам да я познавам в този вид. След като всичко друго се променя, искам поне тя да си остане същата.

— Не, това не е вярно.

— Карах те насила да тръгваш в най-различни посоки и все, за да те предпазя. — Тя клати глава. — Може би само влоших нещата. А сега се върнахме тук. — И тя маха немощно с ръка. — И ти си все така робиня на прайда. Само че този път е още по-лошо. Вече няма да те гледат като огромен дар, който се е изсипал в скута им. А ще се отнасят към теб като към развалена стока.

— Мамо? — Гласът ми трепери малко и затова преглъщам. — Какви ги говориш?

Тя вдига поглед от мечето.

— Не им позволявай да те третират като бито куче до края на живота ти. Следвай правилата им. Не се набивай на очи. И се върни пак на върха. Направи каквото трябва.

— Та май наистина искаш да останем тук? Искаш Тамра да остане тук?

— Заведох ви в Чапарал… защото преследвах една мечта. Нещо, което никога не е съществувало. Нито за теб, нито дори за Тамра. Тя е била орисана да бъде драки, а аз дори не го знаех. — Тя потиска смеха си, опитва се да го спре, като вдига пръсти към устните си. — А ти… е, ти през цялото време се опитваше да ми кажеш, че не можеш да бъдеш друго, освен драки. Че имаш нужда да останеш тук. Просто не исках да чуя. Съжалявам, Ясинда.

Сядам до майка ми на леглото. Може и да ме е ядосвала в миналото, но не мога да понеса да я гледам такава. Искам я обратно. Липсва ми жизнеността й. Липсва ми предишната ми майка.

— Не се извинявай. Никога не се извинявай, че си майка, която обича дъщерите си толкова силно, че би жертвала всичко за тях.

Хващам ръката й, стискам хладните й пръсти и изведнъж си спомням, че тук винаги й е студено. Все трепери от вечните мъгли и дъждове, които мен ме карат да се чувствам у дома си и галят лицето ми, вкусни са ми. Тя никога не ги е харесвала и никога няма да се привърже към тях.

— Ще измислим как да живеем тук, и то щастливо. Няма да стоя с наведена глава, ти също.

Тя ми се усмихва колебливо и внимателно ми напомня:

— Сестра ти вече никога няма да е с наведена глава тук.

Така си е. Сега Тамра е на върха, а по ирония на съдбата с мен се случва точно обратното. Поне засега.

Мама ме гали по бузата с опакото на дланта си.

— Живеех тук заради баща ти. Мога да го направя и заради моите момичета. Нищожна цена. — Потиска една въздишка. — Обичах много баща ти. Но тази любов е нищо в сравнение с начина, по който се почувствах, когато се обрекохме един на друг. Нещо се случва, когато се обречеш в тази общност, променя те. Сякаш се свързахме един с друг. — Лицето й става тъжно. — Понякога не можех да различа моите емоции от неговите. — Кехлибарените й очи помръкват. — Дори в онзи последен ден… почувствах… знаех, че нещо не е наред още преди някой да ми каже. И останах тук толкова дълго, като си казвах, че празнотата, която чувствам, не е заради смъртта му. Че може би той е жив някъде там, просто не мога да го достигна и затова съм престанала да го усещам.

Гледам я в екстаз.

— Защо никога не си ми казвала това? — Поне това, че е почувствала как нещо не е наред с баща ми в онзи ден. Разбира се, знам, че много обречени един на друг драки формират такава връзка. Драконите някога са се събирали до живот и идеята за обричането произхожда от тази тяхна древна черта. При някои двойки драки нещата отиват още по-дълбоко. Очевидно такъв е бил случаят и с моите родители.

Тя свива рамене.

— Ти беше още дете. Не исках да знаеш, че съм почувствала неговия… страх. Неговата болка. За малко да припадна, Ясинда. Боях се, че ако ти кажа, ще си помислиш, че съм преживяла и неговата…

— Смърт — довършвам вместо нея. Главата ме заболява, слепоочията ми започват да пулсират, докато осмислям това. Дълбоко в душата си таях надежда, че татко е останал жив. Че може да е някъде в плен. Вече не знам какво да мисля.

Тя премигва и кимва.

— Защо ми го казваш сега? — питам. Мама практически е била в главата на татко до края му… и е запазила всичко в тайна?

— Трябва да го знаеш. — Прибира кичур коса зад ухото ми. — В случай че някога се обречеш на някого. — Очите ми се уголемяват, когато осъзнавам накъде бие. Не мога да повярвам. Не може да ми предлага да се обрека на Касиан. — Ще почувстваш…

— Какво?

Тя се взира в мен.

— Всичко ще бъде наред, Ясинда.

Наред!?

— Защото след като се обречем един на друг, вече няма да има значение, че не го обичам? Защото ще изпитам нещо фалшиво и ще мога да се заблудя, че е любов?

Тя клати твърдо глава.

— Ще се почувстваш свързана. След като се случи, дали ще има значение как точно е станало?

Да!

— За теб е имало значение — казвам аз вцепенена.

— Сега нещата са различни. Ние сме приклещени тук. Трябва да извлечеш най-доброто от ситуацията.

— Така е. И ще го направя. Но това не означава да се обрека на някого. — Затварям очи и търкам клепачи, опитвам се да успокоя болката в главата си. Наистина ли водя разговор с майка си за плюсовете и минусите на обричането, с което мога да избегна неодобрението на прайда?

— Можеш и да си щастлива тук, нали? Касиан… — Тя замълчава. Гледам как устата й се отваря, но не мога да повярвам, че наистина изрича тези думи. — Касиан не е лош избор. Той не е… съвсем като баща си.

Не съвсем. Отдръпвам се назад, уверена, че майка ми е била отвлечена от извънземни.

— Ти сериозно ли?

— Прайдът ще забрави всичко, ако ти и Касиан просто…

— Не! Мамо, не! — Едвам удържам на изкушението да си запуша ушите с ръце. Не искам да чувам това. Не и от нея.

— Не казвам да стане веднага. След време…

— Не мога да повярвам, че изобщо го казваш!

Тя ме сграбчва за ръката и започва да ми говори с категоричен тон.

— Не мога да те пазя повече, Ясинда. Нямам власт тук.

— И тъй като Касиан има, това е достатъчна причина да ме изтъргуваш?

— Не ти предлагам нищо, което ти сама вече да не си обмисляла. Виждала съм те с него. Има нещо между вас.

Кимвам бавно.

— Може би. Някога. — Когато нямаше никой друг. Нямаше алтернативи, които да ме изкушават. Преди да срещна Уил. — Но вече не.

— Заради Уил. — Очите на мама заискряват за миг със старата виталност. — Не можеш да си с него. Невъзможно е, Ясинда. Нямаш шанс. Той не е един от нас.

Той не е един от нас. Избягвах да мисля за това и да го приема, а сега думите на мама ме прорязват и се забиват в кървящото ми сърце.

Поемам мъчително дъх.

— Невъзможно или не, не мога да мисля за никой друг. По-скоро бих останала сама.

— О, не бъди наивна! Той е човешко същество! Ловец! Забрави го! Ще има и други.

Разговорът странно ми напомня на онзи, в който майка ми се опитваше да ме убеди да не бъда драки, да се откажа от дарбата си. А сега пък иска да прегърна същността си и да забравя Уил. Поклатих глава.

Само че тя е права. Повече, отколкото си дава сметка. Глупаво е да продължавам да мисля за Уил. Не е редно. Той е нещо повече от недосегаем човек. Повече от ловец. Нещо много по-лошо.

Във вените му тече кръв на драки. Някой като мен — а може би и не само един — е умрял, за да може той да живее. Ако баща му е виновен за това ужасно дело, как е могъл изобщо след това да погледне Уил в очите? Да го докосне? Да го прегърне? Да го целуне? Сигурно е добре, че никога повече няма да се изправя лице в лице с него. Трябва да изкореня от най-тъмните кътчета на сърцето си надеждата, че той ще удържи обещанието си да ме намери.

— Отказала съм се от него — произнасям кротко.

Мама се взира в мен, не изглежда съвсем убедена. Но аз имам нужда да убедя повече себе си, отколкото нея.

Вечерта, когато си лягам, заковавам поглед в звездите, с които татко ми бе помогнал да украся тавана преди години, и постепенно започвам отново да се чувствам в безопасност. Точно както се чувствах като малка, знаейки, че родителите ми спят в съседната стая — напълно сигурна и защитена.

Когато спирам да контролирам мислите си, те се втурват към Уил. Той ме чака в беззащитното ми сърце. И така дремеща и полузаспала, започвам да си спомням. Спомням си него — по-точно нас — преди светът да се срути под краката ми. Усмихвам се леко, докато спомените минават през съзнанието ми. Това продължава, докато копнежът става прекалено силен и болката от желанието ми — прекалено дълбока и пареща като горещите сълзи, които се стичат по бузите ми.

Нищо не е свършило. Това не е краят за нас… Ще се върна за теб. Ще те намеря. Наистина. Отново ще бъдем заедно.

— Не — прошепвам в тихата стая, въпреки че сърцето ми кърви. Една предателска част от мен иска да продължи да вярва в това завинаги. — Няма да бъдем заедно.

Тогава се събуждам за ужасната трудност и простенвам от внезапната болка, която се забива като нож в сърцето ми. Той е забравил всичко. Няма да си спомня, че ми е дал това обещание. Докосвам с пръсти треперещите си устни. Ти няма да си спомняш, че съм си тръгнала. Нито защо е трябвало да го направя. Просто ще си мислиш, че съм напуснала Чапарал и съм те изоставила.

Извръщам се и забивам лице във възглавницата, за да заглуша стона, който се кани да изскочи от гърдите ми.

Дали изобщо се сеща за мен? Отчаяно се чудя колко назад във времето и какво точно си спомня? Каква част от мен вече не съществува за него? Тамра е още неопитна. Може би не ме е изтрила напълно от паметта му? Клатя глава при тази мисъл. Прехапвам устни и усещам вкуса на собствената си кръв. Откъсвам зъбите си от наранената си плът и си казвам, че ставам параноична. Не съм чувала досега за шейдър, която може да заличи цели седмици от нечие съзнание. Не е възможно. Не би могло да е.

И тогава разбирам, че трябва да попитам Тамра. Трябва да разбера дали знае каква част от спомените на Уил е изтрила. Какво е успяла да заличи и в сърцето му.

Обръщам се настрани и се чувствам малко по-добре. Утре ще я попитам.

Това решение по някакъв начин ме успокоява. Вече имам какво да очаквам, макар че каквото и да ми каже Тамра, то няма да промени нищо.

Уил е на километри от мен в Чапарал. А аз ще остана тук.

Когато на следващата сутрин излизам на верандата на къщата ни, въздъхвам с радост и облекчение — копоите ни са си тръгнали. Сигурно Северин е решил, че вчерашният ни разговор е достатъчен, за да ме държи под контрол.

Още е рано. Гъста мъгла се стеле ниско над земята, обвива прасците ми и изтънява, като се вдига нагоре. Тръгвам към къщата на Нидия, твърдо решена да попитам Тамра дали според нея е успяла да ни укрие от Уил и останалите. Все пак й беше за първи път. Как би могла да е сигурна, че е знаела какво прави?

Кучето на Джабел излая. Ускорявам крачка и ми се струва, че виждам щорите да помръдват. Не искам да се бавя в разговори с лелята на Касиан. Поглеждам през рамо и се чудя дали тя не е причината Северин да изпрати гардовете у дома. В края на краищата е удобно да имаш зорки очи в къщата срещу дома на сестра си.

Трябваше да гледам къде вървя. Извиквам, когато се блъскам в друго тяло. Две ръце ме хващат и ме задържат на краката ми. Издухвам падналите върху лицето ми кичури и заставам очи в очи с Корбин, сина на Джабел.

— Ясинда — поздравява ме той. — Радвам се, че се върна. — Устата му се разтяга в усмивка, която изглежда нереална, но пък винаги е било така. С Корбин сме връстници, в един клас сме в училище. Но никога не сме били близки. Той винаги бе имал зъл характер, мамеше в училище и в игрите. Правеше си жестоки шеги с по-малките. Когато стана ясно, че съм огнедишаща, той изведнъж смени отношението си към мен и се опита да се сближим, но на мен вече ми беше ясна истинската му същност.

Прилича на чичо си Северин. Много повече от Касиан. Заради очите е — и Корбин, и Касиан имат едни и същи мъртвешки очи. Пораснал е още, докато съм била далеч, ако това изобщо е възможно. Почти е стигнал Касиан на ръст. Измъквам се от ръцете му и се опитвам да не изглеждам уплашена.

— Накъде си тръгнала? — пита той.

Настръхвам от мисълта, че майка му сигурно тайно ни наблюдава. И че може би ме е причаквал да изляза от вкъщи.

— Защо? Да не са те пратили да ме охраняваш?

Той ми се усмихва — както ми се струва — флиртаджийски.

— Имаш ли нужда от охрана?

Клатя глава и съжалявам за агресивното си поведение. Ако се държа като затворник, и те ще ме третират така.

— Отивам да видя сестра си. — За да задоволя ужаса си, че Уил не си спомня последната ни вечер заедно. Че за него просто съм изчезнала.

— О! — И той мушва още по-дълбоко ръце в джобовете си. — Ще повървя с теб.

Не виждам как да му откажа, затова свивам леко рамене и продължавам. Около глезените ми се носи мъглата. Минаваме покрай къщи, чиито прозорци са засенчени срещу утринната светлина. Не помня прайдът да е бил толкова тих, толкова неподвижен. Дори и толкова рано сутрин преди кипеше някаква активност. Това ми изглежда зловещо. Изведнъж ми се струва, че покритата с лозници стена, която обгражда общността ни, не ни предпазва, а ни държи вътре като затворници.

— Толкова е тихо — промърморвам.

— Да, все още има вечерен час. Не може да се излиза от къщите преди седем.

— Тогава ти какво правиш навън…

— Аз съм част от сутрешния патрул. — И той сочи към синята лента на ръката си. Не съм я забелязала досега.

— Патрул — повтарям вцепенено и се взирам в синия плат. — Не знаех. Да се върна ли, докато…

— Не. Няма да те издам. — Да ме издаде?

Усмихва ми се, сякаш ми прави подарък. Не мога да се накарам да му отвърна с усмивка. Не искам никакви подаръци от него. На другия ден ще внимавам и ще изляза след седем.

Обръщам се и продължавам да вървя.

— Много е готино това със сестра ти — казва той, като ме настига.

— Да.

Хвърля ми кос поглед с черните си като безлунно небе очи.

— Не ми изглеждаш въодушевена.

— Честно казано, не съм имала време да го осмисля.

Кима, сякаш разбира.

— Да, това ще е огромна промяна за теб — вмята той небрежно, а гласът му е мазен като олио.

Вената на шията ми трескаво пулсира.

— За мен?

Обувките му изскърцват по чакъла на пътеката. Звукът опъва нервите ми.

— Да. Вече не си най-важната тук.

Забързвам крачка през центъра на селището, покрай училището и залата за събрания. Нямам търпение да стигна до Нидия.

— Това изобщо никога не е било вярно.

— Напротив, беше. А сега вече сте две. Имаш конкуренция.

Спирам и се обръщам с лице към него, макар част от мен да иска да избяга. Или да го удари с юмрук.

Той вдига едната си златиста вежда.

— Просто казвам. — Махва с ръка. — Касиан не може да ви има и двете.

Взирам се настойчиво в него. Той не трепва. Дори не отклонява поглед.

Скръствам ръце на гърдите си и решавам да карам направо.

— Искаш да кажеш, че сега ти имаш шанс с някоя от нас?

Той се усмихва отново само с устни, а очите му остават сериозни. Изведнъж изпитвам силно презрение към него — към това амбициозно, алчно момче, което вижда в мен и сестра ми начин да се изкачи в йерархията. Мразя го, задето си мисли, че може да вземе тази, която Касиан не пожелае. Представя си, че всичко е толкова просто — Касиан си избира, а Корбин като уличен помияр обира останките. Мускулите ми се стягат от гняв. Да бе, мечтай си!

Изсумтявам, обръщам се и продължавам, като още повече ускорявам крачка и стъпвам тежко и отривисто по земята.

— Няма да стане — казвам му през рамо.

— Не можеш да избягаш от това, Ясинда. Вече не.

— От какво? — завъртам се рязко. Искам да съм много ясно разбрана за това, което той намеква.

— Ако не се събереш с Касиан, чичо ми ще избере мен. Може да ни е хубаво заедно, Ясинда.

— Сигурно се шегуваш.

Той излъчва самодоволно гърди.

— Моят род ръководи този прайд през последните четири века. Дори баща ти не успя да узурпира властта на семейството ми.

— Ти пък какво ли знаеш за баща ми? — казвам и продължавам бързо напред.

— Само това, което ми е казано. Преди да изчезне, той непрекъснато се е опълчвал на чичо ми. Но без резултат. Семейството ми е най-подходящо да управлява прайда. Винаги сме били най-силни… и ще станем още по-силни, ако към родословното ни дърво се добавят огнедишаща и шейдър.

Усещам как по лицето ми избива ледена пот само при мисълта за Корбин и мен като двойка. Признавам, че идеята да съм с Касиан никога не ме е карала да се чувствам чак толкова зле.

— Ти си побъркан — отвръщам и продължавам напред, като с облекчение установявам, че той не ме следва.

— Вече не решаваш ти, Ясинда! — извиква той след мен. — Изгуби тази възможност. Или ще съм аз, или Касиан.

Знам, че това не е празна заплаха. Той е любимият племенник на Северин все пак. Знае някои неща, до които аз нямам достъп. И за разлика от Касиан той не се опитва да ми помогне задкулисно.

Казвам си, че трябва да съм доволна, задето споделя с мен плановете си. Сега мога да предприема нещо, за да ги осуетя. С Тамра няма да позволим да ни принудят да се обвържем с когото и да било. Освен, разбира се, ако сами не искаме. Премигвам при мисълта, че Тамра определено иска да се обвърже с Касиан.

Гласът на Корбин ме следва през мъглата.

— Кажи на Тамра, че ще намина при нея по-късно.

Потръпвам от това.

Сигурно трябва да искам той да се събере с Тамра. Така ще се спася от ужасната перспектива да съм с него. Но не бих го пожелала и на най-големия си враг, а какво остава на сестра ми. Крача с решителни стъпки към къщата на Нидия и се опитвам да се убедя, че прайдът не е фашистки режим, в който от всички се изисква пълно подчинение. Не е. Това е единственото място, където моята същност на драки може да живее свободно. Забавям ход, когато наближавам къщата, защото забелязвам самотна фигура да стои на стража точно пред портата на поселището. Малко по-близо разпознавам Гил, приятел на Касиан.

Махам му за поздрав.

— Идваш да видиш сестра си? — извиква той.

Кимам, след това се намръщвам на нелепо ухилената му физиономия.

— Поздрави я от мен.

— Добре.

Гил никога преди това не е обръщал внимание на сестра ми. Доколкото знам, той дори не е говорил досега с нея. Един от многото, които гледаха през Тамра, без да я виждат. А сега иска да й предам поздрави?

Обзема ме отвращение. Точно както беше и с мен, никого наистина не го беше грижа за Тамра. Не ги интересуваше, че е живо същество, виждаха само дарбата.

Почуквам и Нидия ми отваря. Махва ми да вляза в къщата й, която винаги мирише на билки и прясно опечен хляб. Толкова пъти съм намирала убежище тук. Особено след като татко умря. А сега е убежище и за Тамра.

Пристъпвам в гостоприемната й топлина. И застивам. Не съм единствената гостенка тази сутрин.

Сестра ми се е отпуснала на дивана, завита с одеяло. В ръцете си държи димяща чаша. Вече не прилича на моя близначка. Косата й вече не е червена, а бяла като лед и се спуска по раменете й. Все още успява да си направи идеална прическа, което аз никога не успях да постигна. Чудя се дали Нидия няма преса за коса. Невероятно как новият цвят на косата й е променил напълно външността й. Дори лицето й изглежда различно, няма почти нищо общо с моето. Особено тези ледени сиви очи.

Погледът ми се плъзва към посетителя, който е близо до нея, седнал удобно на табуретка до дивана. Касиан се усмихва на сестра ми спокойно и открито. Такава усмивка съм виждала на лицето му, когато бяхме безгрижни деца.

По гръбнака ми преминава ледена тръпка, влиза в косата ми и изскача през темето ми. Прегръщам се с ръце, сякаш ми е студено, но не търся да се сгрея, а нещо друго, нещо по-голямо.

Взирам се в сестра си, която е грейнала цялата пред Касиан, и в стомаха ми се появява тежест. В този миг се чувствам по-сама откогато и да било. Никога Уил не ми е липсвал толкова. Той разбира самотата. Знае какво е да си изолиран в света, в който живееш, да си чужд сред свои. Уил разбира. Разбира и мен.