Гаснеща жарава

22

С Тамра сме се запътили към центъра на селището, хванати за ръце. Останалите са наизлезли и се придвижват в плътен поток в същата посока. Зяпат ме съвсем откровено през усукващите се масури рядка мъгла — дори ме сочат с пръст. Явно не се притесняват от това, че ги виждам. И защо да ги е грижа? В техните очи аз съм тази, която е постъпила зле и е била призована на публичен съдебен процес пред прайда.

Тамра стисва ръката ми, за да ми вдъхне увереност.

Вървим достатъчно бавно, изчакваме мама. Тя върви от другата ми страна и присвива очи срещу ивиците слаба светлина, които успяват да проникнат през мъглата. Като къртица, излязла денем.

Стигайки до залата за събрания, забелязваме, че е претъпкана. Когато се появявам, шумната глъчка замира.

Телата се раздалечават, отстъпват, за да ме пропуснат да се кача по парадните стълби.

Северин се извисява зад каменния парапет. Шестимата старейшини също са там, застанали като кукли на конци зад мощната му фигура. Не съм глупачка. Публиката няма да отсъди нищо. Каквото и да се случи, решението остава негово.

Касиан не се присъединява към тях. Явно не му е позволено. Още не. Няма истински, официални правомощия. Вместо това заема позиция пред надошлия народ.

Отхлабвам пръсти, за да освободя ръката на Тамра и да се изкача по стъпалата, но тя ме стисва още по-здраво. Не ме пуска.

— Ще дойда с теб — заявява.

Лаз кима насърчително зад гърба й. Изглежда, е съгласна, че така е най-добре.

— Не, трябва да се изправя сама.

Съмнявам се, че изобщо ще допуснат някой да застане до мен. Погледът ми прескача от Тамра към мама и после към Лаз.

— Чакайте ме тук.

Разтеглям устни в слаба, трепереща усмивка. Заради тях.

— Ще се върна. Всичко ще е наред.

И тези думи изричам заради тях. Не зная какво ще се случи. Стомахът ми е свит на топка, започва да ми се гади. И все пак не съжалявам, че съм се върнала. Трябваше. Заради семейството ми. Заради Мирам и Касиан.

Когато заставам до Северин, той се заема със задачата да изброи нарушенията ми. Започва с дребните.

Неявяване на служба.

Напускане на територията на прайда без позволение.

Изтръпвам при мисълта за вероятната реакция на съгражданите ми, ако знаеха защо съм заминала. Заради кого. Това би било още едно нарушение. Северин не спира.

Непозволен полет на дневна светлина.

Контакт с ловци.

Гласът му прорязва въздуха, равен и твърд. Не мога да спра горчивата мисъл, която нахлува в ума ми — естествено, няма да спомене, че именно той е наредил на Мирам да ме следи.

— Въвели сме тези правила заради безопасността и оцеляването на нашия прайд. За защита на нашия вид. Когато някое драки се отцепва от нас и счита, че е над законите на прайда, излага всички ни на опасност.

Стоя с изправени рамене и се взирам в тълпата от мои събратя. Израженията на лицата им са толкова съсредоточени, толкова… изпълнени с очакване. Ще се случи нещо важно и те го знаят… потекли са им лигите. На всичките. Оглеждам бегло познати лица — на стари приятели, съседи, учители. Изведнъж ми се струват съвсем чужди. Отчаяно се нуждая от някого, който да ме утеши. Някой, който няма място тук. Уил.

Северин продължава:

— И точно това се случи. Изгубихме Мирам, собствената ми дъщеря, завинаги. В този момент тя е оставена на милостта на енкросите, понася невиждани зверства. Ясинда е длъжна да плати за вината си.

При тези думи тълпата се раздвижва… разнася се шумолене, което приемам за знак на съгласие. Преглъщам мъчително. С очи, вперени право напред, избягвам погледите на Тамра и мама, на Лаз… на Касиан.

Застанала съм като изпъната струна в очакване на окончателната присъда, която ще бъде произнесена всеки момент. Няма да има пощада за мен. Не и този път. Край. Северин е решил съдбата ми.

От гърдите ми се изтръгва звук — измъчен, сподавен смях. Кого заблуждавам? Взел е решението в мига, в който съм се завърнала без Мирам.

И все пак потръпвам при обявяването му:

— Нямаме друг избор, освен да подрежем крилата на онова драки, чието продължаващо неподчинение застрашава живота на всички нас.

Замахва с ръка към мен.

— Според древната ни традиция драки, което излага на риск прайда, бива лишавано от дара да лети за колкото време е необходимо.

Шушуканията замират. Тишината е толкова оглушителна, че чувам как кръвта нахлува в главата ми.

Колкото време е необходимо. Тоест, колкото време е необходимо крилата ми да заздравеят. Ако изобщо се случи. Понякога увредените или травмирани криле не могат да се излекуват както трябва и дракито остава сакато завинаги.

Въздухът се раздвижва от внезапния вик на Тамра. Пронизителният й глас кънти на фона на жужащото мълчание:

— Не! Не! Не можете да го направите! — Лицето й е пламнало с такава руменина, каквато не съм виждала след първото й преобразяване в драки. — Това е варварщина! Пуснете я! Няма нищо справедливо в това!

С пребледняло лице мама обвива ръка около Тамра, която сякаш понечва да изкачи стъпалата. Сестра ми се съпротивлява известно време, но накрая заравя лице в рамото й.

Очите на мама вече не са безжизнени и празни. Но почти ми се ще да бяха. По-добре, отколкото да са пълни с мъка и болка.

Северин не обръща внимание на избухването на сестра ми. Само едва доловимият тик на бузата му издава, че изобщо я е чул или пък че не одобрява поведението й. Все пак става дума за Тамра. Той все още има нужда от нея и е склонен да изтърпи изблика й.

Следващата му заповед ме пронизва като острие и се забива дълбоко в душата ми.

— И Зара е длъжна да понесе своята отговорност — изрича отсечено Северин и хвърля поглед към старейшините, в случай че решат да възразят относно решението му да въвлече и майка ми. — Зара проявява нехайство към майчинските си задължения и към своите отговорности, свързани със собствените й деца и прайда.

Ето това вече не го очаквах.

— Какво? — крясвам, поглеждайки обезумяло към майка ми, чиито очи изглеждат съвършено будни, живи и дори хвърлят искри.

Северин продължава с монотонния си глас:

— Тя ще бъде осъдена на изгнание и трябва да напусне територията на прайда незабавно. От този ден нататък няма повече да бъде считана за драки и ще търси своя път в човешкия свят — при тези думи устните му се извиват подигравателно и той додава с видимо злорадство: — Както впрочем винаги е желала.

— Чакайте — провиквам се. — Ще тръгна с нея! Изгонете и мен!

Устата на Северин бавно се изкривява.

— Що се отнася до твоето наказание, нямаш избор. А и… — студеният му поглед ме измерва от глава до пети сякаш ме разголва. — Ти тепърва ще трябва да изпълниш предназначението си.

От устата на Тамра започват да изригват проклятия. Лаз се долепя до рамото й, помагайки на мама да я обуздаят.

Не зная кое е най-лошото — недвусмислената заплаха, че ще ме използват за разплод, предстоящото подрязване на крилата ми или това, че ще изгубя мама. Всяко от тези три неща е ужасно по свой начин.

Всичките накуп ще ме съсипят.

Това, наред с раздялата с Уил и общата ни мечта, както и вината за участта на Мирам, ми идва в повече. Какво още би могло да се случи? Какво още ще трябва да изтърпя?

Замръзвам на място, неестествено неподвижна, докато всичко се развива край мен с шеметна скорост и пред очите ми блуждаят неясни очертания. Животът ми е извън контрол и аз съм в центъра на случващото се.

Оглеждам се наоколо, сетне се взирам нагоре във виещата се мъгла на Нидия, която забулва прайда ни. Представям си как отлитам през нея с мама и Тамра.

Но това е само една фантазия.

Северин дава знак и двама стражи с отвратителните си ленти на ръцете пристигат, за да отведат мама.

— Погрижете се да не взима със себе си нищо друго, освен дрехи. У нея да не остават никакви камъни.

— Мамо! — изкрещява Тамра и поглежда отчаяно към Северин. — Чакай! Моля те, нека поговоря с нея. Само за миг, насаме…

— За да ти каже как да се свържеш с нея ли? — той поклаща глава. — Съжалявам, не може. Както вече казах, тя вече е човек, а дракитата не си общуват с хора.

Като казва това, очите му се свеждат към мен и безпогрешно долавям обвинителните нотки. После щраква с пръсти и отвеждат мама.

Устремявам се напред, но нечия здрава ръка ме хваща за рамото и ме спира. Опитвам се да срещна погледа на мама. Да си обменим някакъв знак, да получа някаква информация от нея. Къде ще иде? Как ще я намеря отново?

Дали някога ще я намеря отново?

— Донесете резачите.

При тази заповед тълпата се раздвижва. Пред замрежените ми очи отново започват да се носят размазани очертания, придружени от приглушена глъчка. Проточвам врат, но мама вече не се вижда никъде. Не я намирам в създалата се суматоха.

Хващат и двете ми ръце и ме повличат към една издигната дървена площадка, която виждам за пръв път. Поставена е на няколко крачки от подиума. Никой не обръща внимание на молбите на сестра ми да отменят наказанието ми.

Принуждават ме да коленича върху повърхността на дървения ешафод.

Очевидно не искат никой да пропусне зрелището. Осъзнавам, че такива са нравите на прайда. Поне докато Северин е алфа. Управление чрез страх и закани, чрез заплахи, изречени и намекнати. Това е неговата политика и така ще бъде, докато той е начело.

Заповядват ми да се преобразя в драки.

Вирвам брадичка, гледайки право напред. Не могат да ме принудят.

Повтарят заповедта, този път по-високо. И отново не им се подчинявам. Защо да им улеснявам работата?

В мен се заражда мрачно задоволство, когато по лицето на Северин избиват червени петна от ярост. Той слиза при мен с тежка стъпка, за да напомни за мощта и властта, с които разполага.

Прошепва в ухото ми жестока закана, слагайки огромната си ръка на тила ми:

— Сигурен съм, че мога да накарам сестра ти да се преобрази. Толкова е неизкушена. Лесно ще я сплаша. Е, какво избираш? Ти ли ще го направиш? Или Тамра? Една от вас днес ще остане с подрязани крила.

Обръщам се и се вторачвам в лицето му. Омразата струи от мен под формата на горещи вълни.

Прошепвам пресипнало:

— Няма да посмееш…

Пръстите му притискат задната част на черепа ми.

— Тя може да изпълни предназначението си и без да лети.

Все още се взирам в черните му очи, несигурна дали не блъфира. Но не мога да рискувам. Отърсвам се от ръката му.

Не казвам нищо. Няма да му доставя удоволствието да чуе съгласието ми. Поемам дълбоко въздух и се преобразявам в драки.

Човешката ми кожа изчезва толкова бързо, че нямам време да смъкна ризата от гърба си, преди крилата ми да се освободят. Те разпорват тъканта с ужасен звук, който е в синхрон с бързото разтегляне и пукане на костите ми.

Раненото ми крило е увиснало и потрепва. Изглежда счупено. Сякаш вече е подрязано. Безрадостна усмивка разкривява устните ми. Никого не го е грижа. И без това след малко ще бъде премазано.

Това сигурно е най-светкавичното ми преобразяване. Ускорено от гнева и страха ми. Треперя от обзелите ме чувства: гняв заради безграничната власт на Северин и страх от онова, което ще трябва да понеса. Горчив вкус изпълва всеки мой дъх.

Ако не ме държаха и за двете ръце, сигурно щях да изгубя равновесие и да падна от ешафода.

Заливат ме припламващи вълни на ужас. Не мога да правя нищо, освен да усещам онова, което се случва. Да го изживявам. Да го понасям…

Виждам само, че някой донася резачите. Проблясващите остриета се приближават към мен. Изглеждат като огромни градински ножици. Сигурно ще боли.

Тълпата надава оглушителен рев — смесица от одобрителни викове и остри протести. Или поне ми се струва, че чувам няколко протестни вика. Ще ми се да мисля, че не всички са съгласни, че заслужавам подобно наказание. Че не всеки е жаден за моята кръв.

Сестра ми крещи, проклятията й прогарят очите ми. Още е сред тълпата, изтерзана от случващото се.

От онова, което предстои да се случи.

Не мога да се сдържа. Извиквам към нея, макар да зная, че не може да ми помогне.

Никой не може.

Тя не престава да крещи името ми. Сълзи се стичат по бузите ми, съскат по горящата ми кожа.

И изведнъж, във всеобщото безумие съзирам лицето на Касиан. Дълбокият му, остър и същевременно жив поглед е вперен в мен. Сега е на подиума, където не би следвало да бъде, и си пробива път измежду старейшините, за да стигне до мен.

И тогава се сещам. Сякаш чувам плътния му глас, който преди седмици обеща да ме защити. Или поне да се опита. Дали смята, че би могъл? Твърде късно е.

Само че той не се втурва към мен. Застава съвсем близо до баща си, хваща ръката му, закрита от широката мантия, и му говори нещо трескаво, устните му се движат бързо, мургавите му бузи са поруменели, той сочи обезумял към мен.

Не чувам думите му заради врявата, но виждам, че Северин го слуша… и после отново поглежда към мен със замислени, преценяващи очи.

Надавам вик, когато ме насилват да се обърна с гръб към прайда, очите ми се стрелкат бясно — не виждам нищо пред себе си, освен двукрилата врата на залата за събрания.

Това е.

Яки ръце хващат крилата ми, разтягат тънката мембрана до неудобно изпънато положение. Изохквам от болката, появила се в нараненото ми крило.

Стисвам устни и през ноздрите ми излиза пара. Нечии пръсти ръчкат и ръгат гърба ми, търсейки най-удачното място за подрязване. Усещам вкус на горчиво негодувание в устата си. Чувствам се насилена, ограбена от това грубо опипване.

Вътрешният ми огън инстинктивно се издига до гърлото ми, готов да ме отбранява, да ме защити. Прехапвам устни. Лепкавата кръв с вкус на мед се стича по зъбите ми и се смесва с мириса на пепел и въглени.

Една твърда ръка натиска главата ми, докато брадичката ми не докосва гърдите. При тази поза гърбът ми се извива в дъга. Крилата ми се извисяват над мен като изящни огнени пластини, приготвени за идеалния срез.

Просъсквам, треперейки ожесточено, когато студен стоманен връх докосва едно от фините сухожилия, прикрепящи като решетка дясното ми крило.

Ръцете, които ме държат, стисват още по-здраво, така че накрая изгубвам усещане в мишниците си…

— Не мърдай — предупреждава ме нечий глас. — Не ми се ще да отсичам цялото ти крило.

Сподавям ридание и заставам неподвижно. И в следващия миг съм свободна.

Никой повече не ме докосва. Не усещам и студената целувка на стоманата върху крилото си, готова да го пререже и осакати…

Катурвам се от ешафода. Падам върху бетонната площадка. Сълзите парят в очите ми, замъгляват фигурата на застаналия над мен Касиан, който ме гледа с неестествено бистри очи. Гърдите му се надигат учестено.

Гласът на Северин проехтява във въздуха, слагайки край на възцарилата се шумотевица:

— Беше предложена алтернатива на подрязването на крилата, която считаме за приемлива.

Главата ми се извръща рязко към Северин. В сърцето ми се заражда надежда и единствената ми мисъл е, че ще го направя. Каквото и да поискат. Всяка една алтернатива е по-добра.

Какво би могло да е по-зле от това да ме накълцат, може би дори да ме осакатят за цял живот?

— Ако Ясинда приеме да се обвърже още днес с Касиан, ще бъде пощадена…

Топлината се оттегля от тялото ми. Отвътре ме сковава студ.

Надигам се, олюлявайки се, и заставам неподвижна, хладна, като някоя статуя, гледаща към морето от смаяни лица. Аз обаче съм най-смаяна от всички.

Погледът ми намира Касиан. Мастиленочерните му очи излъчват студенина като тази, която чувствам вътре в себе си. В тях не виждам нито искрица светлина, нито вятър, нито небе. Нищо.

Устните му са стиснати в тънка права линия, като знак на нежелание да дава обяснения за решението си.

Взирам се в лицето му, търся нещо, опитвам се да разбера, да намеря отговора.

Това ли? Това ли е предложил на баща си като решение? Защо го е сторил? Наистина ли иска да се обвърже с мен? Или пък прави огромна саможертва? Не изглежда особено радостен… че се отказва от свободата си, за да ме спаси.

— Съгласна е — обявява Касиан, предизвикателно вперил очи в моите. Защото знае, че не мога да не приема. Не и след като знам какво ме очаква в противен случай.

Никой не изчаква да потвърдя думите на Касиан. Направо ме отвеждат. Старейшините ме предават в ръцете на своите жени, които са щастливи, че служат на мъжете си и на прайда. Точно такава очакват да стана. Самодоволна. Послушна. Едва не се изсмивам при тази представа. Никога не бих могла да бъда една от тях.

Протягам шия и поглеждам надясно, докато слизам по стъпалата. Имам нужда да видя лицето на Тамра.

Сърцето ми се вледенява, когато най-сетне я съзирам. Цялата е восъчнобледа. Косата й. Лицето й. Дори очите й нямат цвят, сякаш са попарени от слана. Устните й се раздалечават, но думите остават неизречени.

Мама. В кошмара на последните мигове съвсем забравих за нея. Търся я сред множеството, но, естествено, нея я няма. Изгнанието й не е отменено само защото съм била пощадена. Пощадена. А дали наистина е така?

Не откъсвам очи от Тамра, докато ме ескортират покрай нея. Опитвам се да й дам знак, че съжалявам, че не съм искала да се случи, че няма да се случи. Няма.

Но в мига, в който се разминаваме, осъзнавам, че това е лъжа. Не мога да спра нищо.

Може би съм се заблуждавала, че мога да контролирам нещо — че някога бих могла да избегна съдбата, която прайдът ми е предопределил преди много време.