Гаснеща жарава

18

Събуждам се с болка.

Примигвам бавно няколко пъти, преди да успея да прогледна ясно. Главоболието ми е точно толкова силно, колкото и пулсациите по цялото ми разнебитено омаломощено тяло, и отново спускам клепки, за да мога по-късно пак да отворя очи.

Крилата ми туптят. Опитвам се да помръдна ефирните пластини, при което болката се усилва и разпростира по цялата им дължина. Бях забравила, че са вързани. Свивам се на кълбо и изпъшквам измъчено.

След няколко дълбоки вдишвания се надигам, отлепяйки бузата си от студения метален под на вана. Тръсвам глава, докато се чудя дали въобще съм будна, дали всичко това не е някакъв кошмар.

Близо до мен се разнася нечий хленч. Обръщам се и зървам Мирам, която се е проснала по протежение на дългата страна на вана. С огромно усилие се изправям още малко, толкова радостна да я видя, че за миг забравям за болката. Поне сме заедно в тази метална кутия.

— Мирам — прошепвам и припълзявам по-близо до нея, изпитвайки чувство на облекчение от присъствието й.

Естествено, тя се е материализирала и е напълно видима. Погледът й се вперва в моя.

Навлажнявам пресъхналите си устни.

— Какво…

— Какво се случи ли? — довършва тя въпроса ми. — Ти си виновна. Както винаги. Не се учудвам на това, че те сполетя такава съдба, но още не мога да повярвам, че и аз съм тук. Че ме забърка във всичко това…

— Ще се измъкнем — обещавам. Само това мога да кажа, само в това мога да вярвам.

— Да бе — озъбва ми се тя. Браздите по носа й се набръчкват от силната емоция. — И как ще го уредиш?

— И преди съм успявала да избягам от тях.

— Добре — ожесточено тръсва глава, при което пясъчнорусата й грива се мята около жълтеникавия, неутрален тон на драконовата й плът. — Как? Как ще го направим? Как го направи миналия път?

Уил. Избягах с негова помощ. Само че сега го няма. Трябва да измисля изход за себе си. И за двете ни.

Мирам нарушава мълчанието със зловещо безстрастен глас:

— Ще ни откарат при енкросите. Все едно вече сме мъртви.

— Не се знае — прошепвам аз, докато се мъча да разкъсам със зъби пластмасовите въжета на китките си. Няма смисъл.

— О, погледни истината в очите, Ясинда. Къде иначе ще ни водят? И то живи. Още не са ни убили. Очевидно има причина за това. Пазят ни за нещо. За… тях.

За тях — за чудовищата от нашите детски кошмари. Полазват ме тръпки.

Права е. Естествено, на мен ми е ясно. С това ловците изкарват прехраната си. Бизнесът им процъфтява, като продават събратята ми. Не мога да го отрека.

— Колко дълго бях в безсъзнание? — питам я, като насочвам вниманието си към това, което ни заобикаля, и се съсредоточавам върху нещо, което бих могла да контролирам. Преценявам ситуацията, в която сме попаднали, за да измисля някакъв план.

— Не зная. Съвзех се преди няколко часа.

— Все някога ще спрат — казвам повече на себе си, отколкото на нея.

— Е, хубаво, ще спрат. И после какво? Тези врати няма да се отворят, докато не стигнем мястото, където ни карат. И тогава… — гласът й заглъхва.

Правя гримаса и бавно изпускам въздух в опит да облекча неотслабващата болка в овързаните ми крила.

— Няма да се предам. Имам огън, а ти можеш да ставаш невидима.

Де да можеше да се съсредоточи върху таланта си, а не да се огъва пред собствения си страх.

— Няма причина някой да може да ни победи.

— И все пак го направиха.

Мирам повдига тънката си вежда, жълтеникавокафява, сливаща се с всичко останало у нея. Браздите по носа й потрепват от гневното й дихание, а очите й ме гледат яростно.

— Е, генийче, как ще се измъкнем?

Уил. Мисълта за него отново изниква в ума ми, но не я изразявам на глас. Не смея. Защо да подхранвам тази надежда? Дори само в себе си? Нямам никаква представа къде е и защо не се появи на уречената ни среща. Засега се налага да разчитам на собствените си сили.

Тръсвам глава. И все пак не мога да удържа копнежа си. Той сигурно вече знае. Досега… би трябвало да е чул за огнедишащото драки, което баща му е заловил.

Точно това ми помага да запазя спокойствие, докато се носим стремително към мъглявото царство на моите кошмари, а вятърът блъска вана със сила, от която изтръпвам.

Те не спират. Нито за да ни нахранят, нито да ни дадат възможност да се облекчим. Но пък защо да проявяват такива обичайни жестове на внимание към нас? За тях ние сме просто животни.

Във вана е горещо и задушно — метален сандък без въздух, трополящ равнодушно по пътя си.

С Мирам сме легнали настрани и се пържим на горещия метален под като две риби на сухо, които жадуват да се върнат в морето. Отдавна сме престанали да си говорим, отчаяни, че сме с вързани ръце и безпомощни криле.

При всяко помръдване по цялото ми тяло ме пробожда болка. Непрекъснато облизвам напуканите си устни, преглъщам, за да навлажня устата си, измъчена от сухотата. Издишането на огън ме е изтощило неимоверно много. Вътрешностите ми са като съсухрени, нуждаят се от вода.

Но не съм се предала. Пазя остатъка от силите си в очакване вратите на вана да се отворят, за да избълвам буен огнен пламък и да изляза на свобода.

Постоянно си го казвам. Но да повярвам, че мога да събера достатъчно огън, е по-трудна задача.

Вече не чувствам крилата си. Опитвам се да не мисля за това какво би могло да означава това усещане за вцепененост. Няма как да е нещо добро. Лежа на едната си страна, ръцете ми са притиснати към гърдите ми и парят, изтръпнали от постоянния натиск.

Ванът забавя ход. На завоя леко се приплъзвам.

Спираме. Този факт вече не ме радва особено. И преди спирахме. И никой не отвори вратата, за да ни нагледа. Просто заредиха резервоара, правиха каквото им скимне и ни оставиха да се пържим в багажното отделение.

Не е сигурно, че сега вратите ще се отворят. И все пак…

Надигам глава и с шепот се обръщам към Мирам, за да се уверя, че е будна. Издавам звук, наподобяващ грачене. Тя не отвръща. Не помръдва. Допълзявам по-близо до нея и побутвам с лапа единия от стройните й крака.

— Мирам!

Тя изпъшква и отваря очи с мъка.

— Какво?

— Спряхме.

— И? — сопва ми се тя.

Накланям глава, докато страничните врати на вана се отварят и затръшват. Гласове. Мъчно долавям думите.

Тя се мъчи да се изправи достатъчно, за да седне, отблъсква се от пода, използвайки вързаните си ръце като опора.

— Дали пристигнахме?

Задава въпроса си с такова безразличие, че се чудя дали изобщо отговорът има значение за нея.

Поклащам глава. И най-малкият ми агонизиращ от болка мускул е напрегнат, пулсиращ, готов за действие. Напрягам слух, за да проследя звука от стъпките им, скриптенето на чакъла под обувките им, докато обикалят около вана. Единият от тях се засмива и звукът от смеха му постепенно заглъхва. Отдалечават се, оставят колата. Оставят нас.

След миг издишам въздуха, който несъзнателно задържах до този момент.

— Тръгнаха си — прошепвам, след което се сещам, че не е нужно да пазя тишина и повтарям по-високо — Тръгнаха си.

— Сигурно за да се наплюскат — измърморва тя. — И аз бих убила, за да сложа някой залък в устата.

С въздишка тя отново се отпуска на пода на вана. Поглеждам я. Взирам се в нея. Винаги е била дребничка, но в този миг изпитото й лице и хрипливото дишане й придават измършавял вид. Гърдите й се повдигат високо, борят се за всеки дъх. Може би времето, което прекарах в пустинята, ме е подготвило за такива ситуации. За сухата жега. За дискомфорта. За окаяното положение, в което се намираме. Защото Мирам не се справя никак добре, като се има предвид, че дори няма рана от харпун в крилото.

Трябва да я измъкна оттук. Скоро. Иначе ловците ще пристигнат на местоназначението, което и да е то, с едно мъртво драки.

Изведнъж от външната страна на вратите долита остър звук. Подскачам и заемам клекнало положение. Приливът на адреналин измества болката. Дочува се стържене по металната врата, от което космите по тила ми настръхват. Приковавам поглед по посока на звука. Вдишвам дълбоко въздух, подготвяйки се. Изчаквам вътрешната ми топлина да се натрупа и концентрира в сърцевината ми.

Изнемощяла и обезводнена, се разтрепервам от усилието да се изправя, гади ми се и съм отпаднала. Не съм в най-добрата си форма, но ще ми стигне. Имам само един шанс. Трябва да съм готова за онзи, който отвори вратата.

— Мирам — тихо я повиквам по име с надеждата, че ще се овладее и ще стане невидима… за по-дълго. — Приготви се.

Тя кимва леко с глава.

От носа ми излиза кълбо дим.

Разтварям устни, очите ми са приковани към вратата с такава сила, че ме заболяват. До слуха ми долита глух звук, последван от нещо като всмукване и вратата се отваря. Сърцето ми се свива в тлеещите ми гърди. Парещи лъчи обедна светлина заливат вътрешността на вана и веднага ме заслепяват. Това обаче слабо ме интересува… Не мога да се колебая и да изтърва шанса си.

Прониквам до дълбините на своята същност и намирам тлееща жарава, каквато се боях, че вече не ми е останала. Огънят нагорещява трахеята ми и успявам да избълвам силен пламък. И това стига.

Фигурата, чиито очертания мярвам на дневна светлина, се хвърля с вик на земята.

Изскачам от вана и успявам да запазя равновесие върху нестабилните си крака… което е особено трудно с вързани ръце и крила.

Навеждам се, за да огледам ловеца за оръжие — нещо, с което да прережа ремъците на китките си. И застивам на място.

Пред мен не е един от неколцината облечени в черно ловци с жестоки очи, които привързаха крилата ми като на печена гъска за празничната трапеза и ме хвърлиха в задната част на вана. Това е Уил.

Рязък и едновременно с това сподавен звук се надига в гърлото ми. Изхълцвам името му, но той няма как да го разбере.

Но на него не му е и нужно да разбира. Той знае. Дошъл е заради мен. Само това има значение. Както и това, че не го изпепелих.

Скача на крака, плъзва длани по треперещите ми ръце, сякаш да се увери, че съм истинска и стоя пред него.

— Ясинда!

Залива ме вълна на облекчение. Адреналинът ми рязко спада и болката и изтощението отново взимат връх, стягайки цялото ми тяло в безпощаден юмрук. Предавам им се и припадам в прегръдките му — оставям го да ме освободи, да ме избави от своите събратя, от агонията, която крещи от всяка частица на моето тяло.

Уил внимателно ме подхваща с ръка, поглеждайки през рамото ми към вързаните ми крила. Усещам как потреперва, докато преценява доколко съм пострадала.

От него се излъчва безпокойство, което си личи във всичките му движения, докато се опитва да ме отведе надалеч от вана. Пъстрите му очи се стрелват, за да огледат почти празния паркинг за товарни автомобили.

Аз се забавям и надзъртам във вана.

— Мирам — викам я нетърпеливо. — Да вървим.

Тя продължава да седи в тъмнината, докъдето слънчевите лъчи не достигат, и ожесточено клати глава.

— Мирам! — повтарям твърдо като родител, чието дете отказва да го послуша.

Тръсва глава още по-силно, с очи, вперени в Уил.

— Няма да тръгна с него.

— Не ставай глупава. Той е тук, за да ни помогне…

— Ами ако това е капан? Ако просто иска да те подмами, за да го последваш послушно, като агне на заколение?

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Защо им е да го правят? Та нали вече сме техни пленници?

Застанала съм между двете отворени задни врати и я призовавам с поглед. Тя обаче е непреклонна и се свива до най-отдалечената стена сякаш заплахата съм аз.

— Ще рискуваш да останеш в този ван, вместо да дойдеш с нас?

Уил ме дръпва за ръката.

— Ясинда! Ще се върнат всеки момент. Това е единственият ни шанс!

— Мирам, моля те! — умолявам я аз. — Повярвай ми!

Тя вирва брадичка към Уил.

— Не му вярвам — после очите й се втренчват в мен. — Нито на теб.

Кръвта ми кипва от гняв. Тя не вярва на мен! Точно тя, която ме шпионираше!

Гласът на Уил прозвучава твърдо до ухото ми. Стисва с пръсти рамото ми, вече не толкова нежно като преди.

— Ясинда, идват!

Тръгвам. Разкъсвана от вътрешни терзания, най-сетне я оставям.

Но разширените й очи на преследвана жертва завинаги остават запечатани в душата ми.