Гаснеща жарава

7

— Е да видим какви свободни позиции имаме, какво ще кажеш?

Джабел трака по клавиатурата и се взира в монитора. Отношението й към мен определено се е поохладило и това не е плод на въображението ми. Както се очакваше, предполагам. Иронията е, че преди малко повече от месец тя ме канеше на всяко семейно събиране, което устройваше, обсипваше ме с храна и напитки и ме настаняваше да сядам между Корбин и Касиан — сина й и племенника й. По един или друг начин, тя щеше да се сдобие с огнедишащ дракон в семейството си. Винаги съм знаела, че това е целта й.

Стоя пред бюрото й и се опитвам да не нервнича. Слава богу, поне в момента не ме гледа. Винаги избягвам погледа й. Въпреки че дракитата хипнотизатори са неспособни да упражняват дарбите си върху своите събратя, аз все пак имам чувството, че може да надникне в ума ми, да прошепне нещо и да се опита да повлияе на постъпките ми.

От кабинета зад гърба й долита буботене на гласове. Сигурна съм, че е Северин. Вътре е със старейшините. Е, поне не ми се налага да го виждам. Или още по-лошо — да търпя забележки, че загубата на работата ми в библиотеката е най-малкото, което заслужавам.

— А, ето какво е останало.

Кимвам с глава, готова да си тръгна.

Тя грабва листче хартия и започва да драска по него с думите:

— В бригадата по изкормване винаги има места. Записвам те за понеделник, сряда и петък. Тогава уловът на риба и дивеч е най-голям. Ще им трябва допълнителна помощ.

Стомахът ми се обръща. Ще кормя дивеч? Сигурно съм издала някакъв звук, защото Джабел ме поглежда остро.

— Да не би да не ти приляга да одираш и изкормваш храната, която ни помага да оцеляваме?

Поклащам глава бавно и със сигурност неубедително.

— Не, но няма ли нещо друго?

Тя отново рязко извръща поглед към листчето хартия и се подписва с широка заврънкулка. Скъсва го от кочана и ми го подава.

— Носи го, когато се явиш на служба.

Взимам отрязъка и излизам от кабинета й. Чудя се дали изобщо трябваше да повдигам въпроса, че ми трябва ново назначение. Дали някой щеше да забележи, ако мина без такова за известно време?

Като изключим децата, които ме целят с топки по главата, всички останали успешно ме игнорират и се държат така сякаш съм невидима. Дори най-добрата ми приятелка ме избягва.

И докато слизам по стълбите, мярвам Лазур, която сякаш съм призовала с мислите си. Викам я по име и се втурвам да я догоня. Тя ме стрелва с бегъл поглед през рамо, преди отново да хукне напред.

Докато я настигна, вече съм задъхана.

— Лаз, моля те, почакай.

— Защо? — продължава да върви с бърза крачка, гледайки право пред себе си.

— Хайде, Лаз, мога да понеса много неща, но не и ти да ми се сърдиш.

— Сериозно? — синьо-черните й очи ме пронизват. — Не си личи, че има значение.

— Естествено, че за мен си от значение.

— Така ли? — и издава грозен звук. — Нима? Не мислех, че някой в този прайд е по-важен от твоя човек!

Спира. От бадемовите й очи струи ярост.

— Когато му се разкри, помисли ли изобщо за мен? Или за някого от нас?

Вглеждам се в лицето й и я умолявам:

— Лаз, не беше така. Уил е…

— Уил! — просъсква тя името му със стиснати юмруци. — Не съм си и помисляла, че ще ни предадеш заради някакъв човек. Докато те нямаше, толкова се безпокоях за теб! Дори когато Северин наложи глупавите си правила и вечерни часове и всеки започна да мърмори, че всичко се случва заради теб, аз им казвах, че грешат. Ти никога не би ни напуснала нарочно. Сигурна бях, че майка ти те е накарала. Похитила те е или нещо такова. Колко тъпа съм била! — клати тя глава, а косата й се мята около нея като потоци вода. — А през цялото време ти най-вероятно си се развличала и си се натискала с някакъв човек… с ловец!

— Лаз, моля те!

— Щеше ли изобщо да ми кажеш?

— Рано или късно щях!

Тя вдига ръцете си във въздуха, сякаш иска да ме отпъди от себе си.

— Съжалявам, Ясинда. Точно сега не ми се говори с теб — отсича и ме измерва с поглед от горе до долу. — Вече не те познавам.

Обръща ми гръб. Косата й, в която проблясват сини кичури, е цветно петно в гъстия като тебешир въздух. Изпращам я безпомощно с поглед и мярвам Мирам по-напред по пътя. Тя махва с ръка на Лаз, подканвайки я да дойде при нея. Задържам дъх. Не ми се вярва най-добрата ми приятелка да е решила да споделя компанията й. Но Лаз я настига и се отдалечават заедно.

Известно време оставам намясто. Не мога да преглътна заради буцата в гърлото си. Сетне осъзнавам, че стоя сама по средата на пътя и че сигурно изглеждам жалка, докато зяпам бившата ми най-добра приятелка, и поемам отново. Единият крак пред другия. Леви, десни, леви, десни.

На вечеря побутвам храната в чинията си, давайки вид, че се храня. Мама е опекла хляб с плодове на верда, но дори това не ми е достатъчно, за да ми върне апетита.

Хвърлям поглед към кухненския прозорец, зад който пада здрачът, и си представям Тамра и останалите, които тази вечер са се събрали на полето за групов полет. По-рано тя се отби, за да види дали искам да се присъединя към тях. Може да е егоистично, но не можах да го направя. Не съм готова да полетя в небето със сестра ми и всички останали. В моите мечти, в представите ми винаги виждах само нас двете.

— Как мина денят ти? — пита ме мама.

Нещо, което бих искала да забравя. Или да доживея до утрешния ден, за да мога да кажа официално, че днешният е вече зад гърба ми.

Погледът ми се плъзва към празното място на Тамра и бързо извръщам очи… за да ги закова в мястото, където навремето седеше татко.

Никъде не е безопасно да се гледа. Заобиколена съм от пустота. Отдясно на мен е столът на татко. Точно срещу мен е мястото на Тамра. Сега тук е само мама, вляво от мен. И аз.

— Добре — започвам да търкалям парче хляб между пръстите си, смачквайки един горски плод. По върховете на пръстите ми се стича зелен сок.

— Използвай вилица — казва мама.

Взимам прибора и намушквам кафявия хляб. Нямам намерение да я натоварвам сега, когато изглежда толкова крехка. Щом на мен не ми е никак лесно, знам, че на нея й е много тежко. Особено откакто прайдът я обвини за това, че ни е отвела.

— А ти? — питам на свой ред. — Какво прави днес?

Тя свива слабото си рамо, сякаш няма нищо, което да си заслужава да се спомене. Сещам се как бях уцелена от топка и се питам дали се е случило и с мама. Самата мисъл ме кара да стисна вилицата толкова силно, че ме заболяват кокалчетата на пръстите.

— Добре, че видях Тамра — сменя темата тя.

— Да — съгласявам се.

— Изглежда… добре.

— Да. — „Бледа като ледена висулка“, мисля си.

— Прекарва много време с Касиан — додава мама, като ме наблюдава съсредоточено, за да види как ще ми се отрази тази вест. — Изглежда щастлива.

Просто кимам с глава, защото не мога да го отрека. Тамра наистина изглежда щастлива. Но това е понеже сега има Касиан. Вече нищо не й пречи.

След малко мама добавя:

— Денят в клиниката не беше особено напрегнат.

— Е, това винаги е добре — промърморвам аз, доволна, че мама не е изгубила работата си в клиниката. Като дракон верда — или по-скоро бивш дракон верда — способностите й са най-подходящи за работа с болни или ранени, за приготвяне на лапи и церове, които поддържат доброто здраве на нашия вид от поколения. Не ми се вярва да я преназначат на ново място умишлено. Това би било в ущърб на прайда.

— Пренареждах лекарствата — продължава тя с монотонен глас. — Не мисля, че някой го е правил, откакто си тръгнах.

Кимам бавно, събирайки смелост да направя признание.

— Преназначиха ме.

Надявам се моят глас да звучи точно толкова непринудено, колкото и нейният. Трябваше да й кажа. Така или иначе, ще разбере. Ако не от мен, то от някой друг.

Очаквам да повдигне вежда и с рязък тон да попита защо са го направили. В общи линии очаквам да видя покровителствената, бдителна майка, каквато винаги е била.

Вместо това гласът й прозвучава кухо.

— Вече не си ли в библиотеката?

— Не — поемам една хапка и бързо я предъвквам, ужасена, че трябва да произнеса следващите думи. — Вече съм в бригадата по изкормване на дивеча.

Тя повдига очи.

— Бригадата по изкормване?

— Да — разкъсвам хляба, докато не остават само трохи. — Имали нужда от помощ.

— И кой те преназначи там? — пита тя тихо.

Свивам леко рамене, убедена, че тук вече тя ще изгуби хладнокръвие.

— Джабел ми възложи службата.

Нищо.

Мама запазва дълго мълчание, съзерцавайки чинията си. Сетне става внезапно от масата и отнася съдовете си в кухнята. Потръпвам, когато ги пуска с трясък в мивката. И все пак продължавам да чакам. Очаквам да каже нещо, да направи нещо. Да закрачи през улицата и да налети на Джабел, своята стара приятелка. Почти си представям крясъците й, чувам как майка ми държи да разбере защо дъщеря й е принудена да върши такава нисша работа, запазена за онези, които се обучават, за да станат част от ловната дружина на прайда.

Това би било нещо познато. Нещо типично.

Нищо. Напрягам слух, за да чуя нещо, и долавям звука от изваждане на коркова тапа от бутилка, после лекото плискане на вино в стъклена чаша.

След миг тя отново се появява и застава до масата с чаша в ръка. Тъмнозелената течност е опасно близо до ръба на чашата. Тя се втренчва в мен над ръба, поемайки голяма глътка вино верда.

— Всичко ще бъде наред — казвам, защото не знам какво друго да й кажа. Тя изобщо не се държи като нашата майка. — Сгафих и сега трябва да ме накажат. Скоро всичко ще отшуми.

Тя отпива бавно, очите й са изгубили блясъка си.

— Да, сигурно си права.

Отново изчезва в кухнята. Когато се връща, между тялото и ръката й се подава цяла бутилка вино верда. Погледът ми я проследява, докато върви по коридора към стаята си. Вратата щраква зад гърба й. След миг вече чувам бръмченето на телевизора в спалнята й.

Известно време оставам на масата и се оглеждам. Три празни стола. Скачам на крака, не съм в състояние да седя нито миг повече.

Събирам съдовете и ги отнасям до мивката. Тишината в кухнята е плътна. Чува се само далечното бръмчене на маминия телевизор. Докато мия чиниите, погледът ми се отмества към кухненския прозорец и прехапвам устни, за да не възкликна. Една купа се изплъзва от ръката ми, отскача от ръба на мивката и се разбива на пода. Въпреки това не помръдвам, дори не поглеждам надолу, за да видя откъде идва режещата болка отстрани на крака ми.

Съсредоточавам немигащи очи в далечния край на изсъхналата градина на майка ми. Една фигура е застанала в мрака. Очите, които ме наблюдават, сякаш пламтят, прорязват вечерната мъгла и стигат до дома ми. До мен.

Мъглата се суче, издига се около фигурата като дим от торфен огън. И се раздалечава, за да разкрие едно лице… Корбин. Устните му са изкривени в презрителна усмивка. Изражението му е самодоволно, надуто, докато стои там най-нахално.

Кожата ми започва да щипе, белите дробове се свиват и издуват, вибрират от топлината. Очите ми се присвиват, за да изтълкуват правилно тази усмивка.

Той смята, че съм му в кърпа вързана. Тамра и Касиан са заедно, а аз съм изпаднала в немилост в прайда — какво друго ми остава, освен да се отдам на единственото драки, което ме поглежда? Което ме желае? Нали? Да, ама не.

В гърдите ми тлее огън. Сигурно си мисли, че ще му падна в краката, благодарна за всяка троха, която ми подхвърля, за това, че ме спасява от това самотно, мрачно съществуване сред моите събратя.

Мятайки гневен поглед към забулената фигура, сграбчвам въжето и щорите падат с шумен трясък. Но все още си го представям застанал там, виждам го как се е втренчил в мен, наблюдава ме и чака.

Странно. Върнах се в дома, за който копнеех, сред студените мъгли и въздуха, който покрива с влажни целувки зажаднялата ми плът. Но все едно ме заобикаля мъртвата пустиня. Отново. Само че тук го няма Уил, който да ме изпълни с живот. Няма нищо.

В тази нощ проверявам дали прозорецът ми е затворен. Предпазна мярка, която никога преди не съм взимала, дори когато бях в Чапарал, но по някаква причина изпитвам нужда да го направя, докато в ума ми още горят очите на Корбин.