След като си взимам душ, се свивам на кравай в леглото, освобождавам затиснатата от тялото ми коса и я отмятам зад рамото си. Дълго време лежа неподвижна, мълча под завивките и правя всичко възможно да не обръщам внимание на Уил, който е до мен. Чакам съня — момента, в който шеметните ми, трескави мисли ще се отдадат на покой.
Макар че съм спала толкова дълго, все още съм уморена. Омаломощеното ми тяло трябва да заспи. Трябва.
— Колко дълго ще се преструваш на заспала?
Ето защо не ми се получава.
Тихият му глас милва тила ми и кожата ми настръхва.
Заради него не мога да заспя. А правя всичко възможно да забравя, че е до мен. Невъзможно е, разбира се. Как мога да не му обръщам внимание, когато е на сантиметри от мен? Уил, за когото бленувам, откакто пощади живота ми преди месеци в онази пещера… още преди да разбера, че изпитвам копнеж.
Отварям уста, но се сещам, че ако проговоря, само ще потвърдя, че съм будна. Отново стисвам устни. Защото не мога да говоря. Не мога да изрека онова, което иска да чуе.
Което и аз самата бих желала да му кажа.
Ръката му обхваща рамото ми и изпускам въздишка. Дотук бях с преструвките.
Не се съпротивлявам, когато ме обръща към себе си. Наместваме се в центъра на леглото, гръд до гръд. Очите му горят в тъмното. Той помръдва ръка, после я вдига.
Дъхът ми спира, когато плъзва пръсти през мокрите ми кичури, прегръща ме, лицето му е толкова близо, че носовете ни се докосват. Малиновият аромат на шампоана от мотелската баня ни обгръща.
Взираме се един в друг, без да говорим. Вкусвам дъха му. Устните му са толкова близо до моите. Когато очите му се спускат към устата ми, усещам как ми прималява. Залива ме познатата топлина. Прехапвам устна, за да не издам нито звук.
И тогава единственото, за което мога да мисля, е Уил.
Уил, когото желаех и когото мислех, че съм изгубила. Уил, за когото си мечтаех. Уил, който ме е спасявал толкова пъти. Когото аз спасих, поемайки голям риск. Който ме обича, въпреки обстоятелствата. Когото обичам, въпреки обстоятелствата.
Уил, когото трябва да оставя. Отново.
Слагам ръце на гърдите му, долепям длани, опитвам се да не го прегръщам, търся в себе си сили да го отблъсна. Утре ще ни бъде достатъчно трудно пак да се сбогуваме.
Но точно тогава той ме целува и аз осъзнавам, че не мога да се отдръпна.
Ръката му, обвила тила ми, се плъзва по лицето ми, топлата му длан притиска бузата ми и той поема с уста моя стон.
Усещането от целувката е все така ново за мен. Точно както първия път. Съприкосновението с устните му възбужда всяка моя фибра. Сграбчвам раменете му, стисвам ги здраво, пръстите ми се впиват в извивката на изваяните му мускули. Вкопчвам се в него сякаш всичко е на живот и смърт. Допирът и вкусът на устата му ме опустошават.
Тялото ми пламва, кожата ми ту се опъва, ту се набраздява, победена, готова да отстъпи.
Дали заради самото място, или обстоятелствата, които ни доведоха дотук… или факта, че повече може и да не го видя, не мога да му се наситя. Устата ми се заиграва с устните му, леко ги погризва, всмуква.
Той прокарва ръце надолу по гърба ми, притегляйки ме плътно към себе си.
Откликвам на повика, обвивам ръце около врата му. Заравям пръсти в косата му, отдавам се на целувката, без да обръщам внимание, че прехвърля цялата си тежест върху мен и аз потъвам в матрака.
Тялото ми поема неговото, приема го инстинктивно. Вдишвам жадно въздух, без дори да си помисля, че може би стигаме твърде далеч. Съществува само нуждата. Гладът. Омръзна ми да ме отхвърлят.
Той поема главата ми в дланите си, целува ме пламенно, хапейки леко устните ми. Пръстите му притискат нежната кожа на страните ми, лицето ми е в нежния капан на ръцете му.
Изохквам и се мъча да освободя главата си, да го вкуся така, както той ме вкусва, но той ме е хванал здраво… сладостно мъчение, което ме кара да се гърча от удоволствие под него.
Но и това не ми стига. Изобщо.
В недрата ми кипи огън, опитвам се да го обуздая, да охладя дробовете си.
Изскимтявам, когато плъзва ръка под ризата ми, милвайки гърба ми с нежни докосвания. Вдига устни от моите, за да промълви:
— Кожата ти… Толкова е… гореща.
Устните ни отново се сливат и дишането ми се учестява, когато ръката му се отклонява, за да премине върху ребрата ми, върху тръпнещата кожа на корема ми.
Откъсвам устни от неговите и извивам лице настрана, за да изпусна парещия въздух, който повече не мога да удържам.
Целувката му се измества към ямката на шията ми, езикът му се плъзва по сухожилието ми… само за да разгори още повече пожара в мен.
Сетне отдръпва устни от шията ми. Навлажнената ми кожа приветства радостно милувката на хладния въздух. Поемам го жадно, трескаво, за да угася разрастващия се в мен огнен ад.
Усещам втренчения му поглед и се гмурвам в него.
Тъмнината в стаята не може да скрие блясъка в очите му. Той се взира в мен с такава първична сила, че вдигам трепереща ръка, за да я прокарам по потъналите в сянка очертания на лицето му, да погаля с върховете на пръстите си изсечените му, мъжествени черти. Поглаждам тъмните вежди, надвесени над очите ми, които сякаш минават през мен.
Пръстите ми блуждаят, спират се да си починат върху устните му, леко подути от целувките. Устата му се раздвижва под допира им.
— Ела с мен, Ясинда.
Думите изпращат вибрации към пръстите ми, нагоре по ръката ми и се загнездват в сърцето ми. И аз изстивам.
Защото той знае. Знае какво става в главата ми. Когато по-рано се скрих в банята, явно е прочел мислите ми — доловил е думите, които не исках да изрека на глас.
Не мога да тръгна с него. Не мога да избягам с него в тази идеална фантазия, която създадохме в собствените си умове.
— Не мога — прошепвам. Сетне повтарям по-високо — Не мога.
Слагам ръка на рамото му и го събарям от тялото си. Виждам настъпилата промяна в изражението му, дори в мрака на стаята. Изглежда сърдит, лицето му заприличва на изсечено от гранит.
— Как можеш да се върнеш там?
— Не мога да не се върна. Трябва да научат за Мирам… А и не мога да оставя мама и Тамра да се чудят какво се е случило с мен.
— Можем да им пишем — изръмжава той.
— Не се шегувам — тросвам му се.
— Да ме виждаш да се смея? — улавяйки и двете ми ръце, той навежда лице към моето. — Защо се съпротивляваш на това да сме заедно?
Поклащам глава.
— Просто не мога да зарежа нещата така.
— Може повече никога да не излезеш оттам. Мислила ли си за това? — ръцете му стисват моите. — Какво ще направят с теб, когато влезеш в прайда с валсова стъпка и им кажеш, че си била заловена от ловци? И че Мирам е изчезнала?
Потръпвам. Прав е. Може да си имам големи неприятности. Не че донякъде не съм си ги заслужила. В края на краищата стигнах дотук заради егоистичните си желания. Ако бях послушала Касиан и бях приключила с Уил, всичко това нямаше да се случи.
Разбира се, и Мирам има вина. Няма как да се отрече, че и тя е отговорна за случилото се. Не биваше да ме шпионира. И все пак не заслужава тази зла съдба само защото е злобарка, която си вре носа навсякъде.
— Връщам се.
— Дори ако това значи никога да не сме заедно?
Знае точно какво да каже. Да изрече думите, от които да те заболи най-силно. Мисълта, че няма да го видя повече, да чувам гласа му, да го прегръщам…
Навлажнявам устни, преглъщам тежко и казвам нещо немислимо. Думи, които са в синхрон с ума ми, но не и със сърцето ми…
— Но ние не сме един за друг, Уил.
Той се отдръпва, пуска ръцете ми сякаш съм нещо, което повече не може да докосва.
— Не го мислиш наистина.
Кимвам един-единствен път, за да го опровергая, защото ме боли. Не съм в състояние да кажа нещо повече.
— Това е лудост. Онова, което сме… — Което не сме. — Не можеш да отречеш, че…
Той скача от леглото гневно.
— Знаеш ли каква е разликата между нас, Ясинда? — пита рязко. За пръв път заговаря с различен, малко плашещ глас.
Бързо сядам в леглото, примигвайки срещу този яростен, непознат за мен Уил.
— Разликата е, че аз зная кой съм.
— Много добре зная коя съм! — наежвам се аз.
— Не. Ти знаеш какво си. Но още не си разбрала коя си.
— Но имам достатъчно здрав разум, за да съм наясно, че не бих могла да живея щастливо до края на дните си с един ловец — някой, в чиито вени тече кръвта на избити дракита!
Закривам с ръка устата си, но е твърде късно — думите вече са изскочили сами.
Той спира, втренчен в мен със страховит неподвижен поглед.
Малко е да се каже, че се чувствам ужасно. Преди съм го уверявала, и то съвсем искрено, че кръвта му няма значение за мен. Няма никаква вина за това, което са му причинили, така че е крайно несправедливо да му го натяквам. Без кръвта на драки най-вероятно щеше да е мъртъв, а аз определено не бих искала подобно нещо. А и по онова време е бил просто едно хлапе. Болно, умиращо дете. Не е като да е избрал сам метода на лечението си. Как можах да му запратя този упрек в лицето?
— Точно това те тормози, нали?
Клатя глава, едва сдържайки напиращите сълзи.
— Смяташ, че има повече смисъл да се хванеш с някой драки принц като Касиан?
Дишането ми почти не се чува.
— Може би — прошепвам, без дори да съм сигурна какво точно казвам. Дори да имаше смисъл да се хващам с Касиан, той не е за мен. Никога не бих предала Тамра по този начин.
Уил кимва и отвръща с такъв непроницаем, безчувствен глас, че изстивам.
— Би било лесно просто да го приемеш. Разбирам. По-лесно, отколкото това тук… между нас — посочва себе си и мен.
Приближава се. Краката му опират в матрака. Ръката му се спуска, за да докосне лицето ми, пръстите му ме милват по бузата като перце. Устоявам на желанието да се облегна на ръката му, да се отдам на въздействието, което има върху мен.
— Само че никога няма да го обикнеш. Не и както обичаш мен. Редно или не, това е истината. И така ще бъде винаги.
Не може да е така. Няма да го допусна.
Поемам дъх разтреперана, извръщам лице от ръката му и поглеждам дигиталния часовник на нощното шкафче.
— Сега вече няма да заспя. Какво ще кажеш да тръгнем по-рано?
Той се засмива. Безрадостният му смях е нисък и плътен, кара ме да изтръпна.
— Добре. Върви си у дома. Бягай, Ясинда. Но това няма да промени нищо. Няма да ме забравиш.
Прав е. Но аз трябва да направя всичко възможно и да опитам.