Гаснеща жарава

24

Въпреки късния час решавам да си взема вана. Оставям се на въздействието на топлата вода, която облекчава и успокоява изтощените ми насилени мускули. Бавя се нарочно, кисна във водата, дълго след като кожата ми се е сбръчкала. Признавам пред себе си, че не само желанието да отпочина ме задържа в банята.

От другата страна на вратата не се чува нищо. Излизам от водата, подсушавам се и напускам убежището си, готова да застана лице в лице с Касиан. На езика ми напират хиляди думи.

Надниквам в спалнята си и с облекчение установявам, че не е там. Разтреперана тръгвам по коридора и влизам във всекидневната. При появата ми фигурата му се отделя от дивана.

Погледът му се плъзва по мен, задържа се за кратко върху мократа ми коса, спускаща се върху раменете ми. Преди още да съм казала нещо, той ме пита:

— Коя стая ще ми дадеш?

Примигвам смаяно, въпреки че това е типично за него. Винаги директен.

— Предполагам, че ще предпочетеш да спиш в твоята стая. Мога да взема тази на Тамра или на майка ти.

Залива ме чувство на облекчение. Не мога да отрека, че съм се безпокоила от този миг и съм се питала какви ли са очакванията му. Чудех се как ли ще реагирам аз на това ново… нещо между нас.

— Н-на Тамра — предлагам.

Парадоксално, но това, че ще прекарва нощите в стаята на сестра ми, ми се струва някак уместно.

Оставаме на местата си, втренчени един в друг, неподвижни. Между нас обаче прелитат неизказани думи. Известно време си играя с ръцете си. Накрая започвам да извивам пръстите си, докато не изтръпват, останали без кръв.

Има толкова неща, които не разбирам: защо постъпва така, защо не повдига въпроса за близостта ни сега, когато сме обвързани. Аз не съм идиот. Дори да не съм се съгласила доброволно, зная, че ритуалът е свързан с определени очаквания. Още от първия учебен ден в училище ни учат колко е важно да се възпроизвеждаш. Прайдът трябва да оцелява.

Ледогенераторът в кухнята изтрополява и аз едва не подскачам при внезапния шум. Очите му се стрелкат като неспокойна птица, търсеща място за кацане. Осъзнавам, че явно и той е притеснен. Или пък го усещам. Това определено ми се случва за пръв път. Досега не бях виждала Касиан притеснен.

Сигурно е редно да му благодаря, да изразя признателността си към него заради това, че ме спаси от подрязването на крилата ми. Думите засядат в гърлото ми.

Той най-сетне се прокашля. Звукът е силен и стряскащ.

— Зная, че ще ти отнеме време, докато всичко започне да ти изглежда реално.

Отвръщам с втренчен поглед. Време? Той смята, че с времето ще се примиря? Нима някога затворникът свиква с килията си? Или може би смята, че след време ще започна да взимам установилата се между нас връзка насериозно? Ще започна да я считам за нещо повече?

— Зная, че се безпокоиш за тази вечер.

Естествено. Нали сме свързани. Той усеща страховете, които ме объркват. Това ме кара да искам отчаяно да изляза извън тялото си.

— Ще ти дам време, Ясинда. Мога да бъда търпелив. Имаме предостатъчно време за… каквото сметнем за необходимо.

Значи, получавам отсрочка? Но докога? Колко дълго ще мога да го държа на една ръка разстояние? О, Касиан никога не би насилил нещата, но колко дълго мога да се преструвам пред наблюдателните очи на прайда, че сме истински обвързана двойка? Пред Северин?

Колко дълго ще издържа, преди да се поддам и да тръгна по лесния път, да забравя какво желая наистина… коя съм всъщност? Да загърбя Уил?

В ума ми изниква лицето на Уил и отговорът сам се налага, ясен и прост. Никога.

Няма да ми се наложи да се преструвам дълго, че сме истински обвързани. Вдишвам въздух и се изпълвам с увереност. Една седмица. Само една седмица и ще съм свободна.

Пъхвам се в леглото с въздишка. Дебелата ми възглавница ми действа успокоително. Завивката с пълнеж от пух излъчва леко ухание на лавандула и ми напомня за мама. Звездите по тавана още светят в тъмното, след толкова години. Още са тук. Макар татко да го няма. Как се случи всичко? Как изгубих толкова много? Татко. Мама.

Заравям лице във възглавницата и надавам приглушен, накъсан вик. Не и Уил. Него няма да изгубя. Няма да изгубя и сестра си.

Утре. Ще намеря Тамра и ще й кажа всичко. Всичко. Без повече тайни.

Ще й разкажа за плана на Уил да ме чака извън прайда след седмица. Ще я помоля да дойде с мен на срещата. Ще я помоля да избяга с нас. Независимо къде отиваме. Можем да намерим мама.

Мисълта, че ще й изповядам толкова много тайни, ме кара да потреперя. Малко ме е страх да не изгубя и нея. Не бих го понесла.

Вкопчвам се здраво във възглавницата ми, опитвайки се да убедя себе си, че това няма да се случи. Тамра сигурно вече е достатъчно разочарована от прайда и ще се съгласи да тръгне с мен. Те изпратиха мама в изгнание. Едва не подрязаха крилата ми. А сега единственото драки, което тя желаеше за себе си, е обвързано с мен. Как би могла да иска да остане?

Потърквам буза във възглавницата, пъхвам ръка под нея… Пръстите ми напипват шумолящия край на листче хартия.

Сърцето ми започва да бие лудо, когато стисвам листчето в дланта си. Сядам в леглото, светвам лампата, развълнувано отмятам назад мокър кичур коса от очите си, за да виждам по-добре.

Малко парче, откъснато от стар плик за писма. От него ме гледат четири думи, надраскани набързо от мамината ръка.

Спомни си палмовото дърво.

Това е някаква нишка. Следа. Долепям къса хартия до гърдите си. Очите ми се втренчват напрегнато в тъмната част на стаята ми. Мама е оставила бележката за мен. Опитва се да ми каже къде отива. Къде мога да я намеря!

Но думите нищо не ми говорят.

И все пак се изпълвам с надежда. Извивам крайчеца на устата си в лека усмивка. Мама е някъде там, очаква ме. Нямаше да напише това, ако не е мислела, че ще успея да го разгадая.

Стисвам късчето в ръка. Ще се сетя. Или аз, или Тамра. И заедно ще намерим майка ни. Не съм победена. Северин не ни е победил.

Не виждам Тамра на следващия ден. Нито на по-следващия. Седмицата сякаш пълзи, а с нея расте тревогата ми. Нещо мрачно, неясно изпълва сърцето ми.

Бях забравила, че обичаят повелява наскоро обвързаната двойка да се уедини в дома си и да не се вижда с никого. Двамата не бива да правят нищо друго, освен да опознават новия си съвместен живот. Нещо като меден месец. Такива са очакванията на прайда. И на Северин. И понеже съм се зарекла да се преструвам на покорна и хрисима, нямам избор, освен да играя ролята си.

Членове на прайда идват и си отиват, без да ни се обаждат. Чувам стъпките им, шепота им пред прага, докато оставят храна и дарове на верандата. Правят всичко, за да направят прекарването ни заедно специално.

В последния ден на принудителното ни усамотение излизам на верандата, за да прибера една кошница с прясно опечени хлябове и кексчета, които забелязах Нидия да оставя по-рано, както и кана лимонада, дарена от някого.

С кошница през ръка и прегърнала каната, успявам да зърна някакво движение на отсрещната страна на улицата. Заставам на място и успявам да установя кой е източникът.

Корбин се е облегнал със скръстени ръце на един от стълбовете на верандата си. Зяпа ме, както винаги. Самодоволен и изпълнен с решимост.

Тръсвам глава и се връщам към входната врата. Няма логика да продължава да ме гледа по този начин. Не и след обвързването ми. Той не означава нищо за мен. Би трябвало да го разбира. Да се откаже от глупавата си фиксидея.

Тогава Джабел излиза на верандата и го повиква по име. Забелязвайки, че се е втренчил, проследява погледа му и се смръщва.

Гласът й отеква през улицата. В него съвсем ясно личат нотки на неодобрение. Обвързаните двойки трябва да бъдат оставяни на мира през този период, а зяпането на Корбин явно не се вписва в това правило.

— Корбин — извиква тя по-настоятелно. Когато погледът й среща моя, устата й се изкривява в нещо като усмивка.

Обвързана съм с Касиан. В нейните очи съм доказала предаността си към прайда. Сега съм част от нейното семейство. Може би това намалява болката от загубата на Мирам.

Заповядва на сина си да влезе вътре. Той обаче не помръдва. Само ме гледа с онзи лаком поглед, от който ме полазват тръпки. Но сега съм отдадена на братовчед му и не може да се домогва до мен.

Тогава защо? Няма как да знае, че всичко е фарс. Няма откъде. И все пак ме гледа.

Обръщам му гръб и влизам в къщата. Кожата ми е настръхнала — все още усещам върху себе си наблюдателните му очи.

С Касиан се храним в мълчание. За последно ядем сами. После се опомням и осъзнавам, че всички останали вечери през тази седмица ще бъдат еднакви. Той. И аз. Насаме.

През деня всеки ще тръгне по своя път, ще изпълнява задълженията си, ще общува с другите, ще живее. Но вечерите ни са запазени само за нас. Кожата ми изтръпва, дълбоко под нея се размърдва огънят.

Докато не избягам, естествено.

— Имаш ли планове за утре?

— Ще се виждам със сестра ми — отвръщам съвсем искрено, преди да се усетя, че може би не бива да споменавам името й.

Той кимва, стържейки по чинията със зъбците на вилицата си.

— Може би трябва да дойда с теб…

— Не мисля, че е добра идея — отрязвам го.

Отново кимва бавно, осмисляйки думите ми.

— Добре.

Бодвам парче риба в чинията си. Не искам да се навърта наоколо, докато разказвам на сестра ми за планираното бягство с Уил и докато я увещавам да дойде с нас.

— Засега — додава той.

Вдигам смръщен поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога вечно да се крия от сестра ти. Трябва да уредим отношенията си — обяснява Касиан.

— Смяташ, че е възможно? — питам го, впервайки поглед в него. — Че можеш да оправиш нещата с Тамра?

Той изкривява лице в гримаса, раздвижва се на стола.

— Надявам се. Тя ти е сестра, а аз съм твой…

Пронизвам го с очи. Не го казвай! Не сме такива! Ти не си моят избраник!

— Сега всички сме едно семейство.

Не казвам нищо. Грабвайки чинията, ставам от масата, отивам в кухнята и започвам да мия трескаво чиниите.

Касиан застава до мен. Аз мия, а той подсушава. Работим мълчаливо, влизаме в ритъм. Потръпвам при мисълта, че родителите ми са извършвали същата домакинска работа години наред, застанали точно на това място. Като едно цяло. Свързани.

Само че ние не сме моите родители. Много сме далеч от тях. Не се смеем и не разговаряме. Не споделяме един с друг какво ни се е случило през деня. Аз не го позволявам. От него се излъчва известна тъга, която се настанява дълбоко в мен, смесвайки се с мъката по Уил и мама. Това ме влудява още повече. Не желая да изпитвам и неговите чувства. Имам си достатъчно свои емоции, с които ми се налага да се справям.

Докато вършим домакинската работа, се замислям за утрешния ден. Когато отново ще мога да видя Тамра. Когато ще кроим планове как завинаги да оставим зад гърба си този свят. Свят, който само те ограбва и не ти дава нищо в замяна.